Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

6. Нощта в Гетсимания на шести срещу седми април

В нощта на пасхалната трапеза не било прието да се излиза от къщи, но Иисус нарушава това правило навярно от тревога за учениците. В горницата лесно можели да ги арестуват заедно с Него. Не е изключено Юда първо да е проверил дали къщата е празна, и едва тогава да е повел стражата в пустата градина отвъд Кедрон, където Учителят често се уединявал с дванайсетте.По пътя Христос продължава да говори с учениците. Обяснява им смисъла на тайнството на Чашата, което съединява причастниците в едно цяло. „Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят – казва Господ. – Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие – пръчките[1].“

Иисус говори и за Духа – Застъпник и Утешител**, чиято сила ще преобрази апостолите, когато Син Човешки няма да бъде вече с тях. „Имам още много да ви говоря, ала сега не можете го понесе. А кога дойде Той – Духът на истината, ще ви упъти към всяка истина.“

На Църквата ѝ предстои, както и на Христос, да премине през кръщението чрез скръбта и да изпие чашата на страданията. Но разлъката ще е временна. Разделяйки се с Христос, учениците не бива да се натъжават. Той ще се върне при тях. „Истина, истина ви казвам, че вие ще плачете и ридаете, а светът ще се възрадва. Вие ще бъдете печални, но скръбта ви ще се превърне в радост. Жената, когато ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ. Но когато роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени, но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме. И него ден няма да Ме попитате за нищо.“Пратениците на Месията са избрани за велико служение и Той ще ги отведе в царството на Отца. „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте и повярвахте, че Аз съм от Бога излязъл. Излязох от Отца и дойдох в света. Пак оставям света и отивам при Отца.“

Струва им се, че започват да вникват в думите.

– Ето, сега открито говориш и никаква притча не казваш. Сега разбираме, че знаеш всичко, и нямаш нужда някой да Те изпитва***. Поради това вярваме, че си от Бога излязъл.

– Сега ли вярвате? – казва Иисус. – Ето настъпва час, и настана вече, да се разбягате всеки поотделно, и Мене сам да оставите. Ала Аз не съм сам, защото Отец е с Мене.

Той не упреква учениците, напротив, иска да им внуши твърдост. „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света.“

Когато минават покрай храма, Иисус се спира. Тъмните грамади на крепостта и на светилището са застинали в безмълвие. На сутринта тук ще се извършват богослужения и хиляди хора ще принесат пасхални агънца при олтара. Но спящият град не подозира, че същата нощ край стените на Божия дом, заобиколен от единайсет смутени галилейци, се моли вселенският Първосвещеник и Спасител. Той моли Отца да опази малкото Си стадо сред враждебния нему свят. „И не само за тях се моля – шепне Той, повдигнал очи към звездното небе, – но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ Бъдещият Храм на Църквата Христова се озарява от лъчите на божественото Триединство…В Иерусалим и до днес са се запазили изтритите стъпала на древна каменна стълба. Навярно тъкмо по нея е слизал Христос на път за Елеон. Прекосявайки Кедронската падина, Той не отива във Витания, а предпочита да остане в Гетсиманската градина. Това е опасано със стена малко частно владение с маслинова горичка[2].

Пълната луна посребрява листата и хвърля отблясъци върху извитите стволове на дърветата. Нищо не нарушава мълчанието на хладната пролетна нощ. Учениците, преминавайки през оградата, започват да се разполагат за почивка. „Поседете тук, а Аз през това време ще отида там да се помоля“ – казва Иисус, сочейки към вътрешността на градината.

Петър, Яков и Иоан, които Той взема със Себе Си, не могат да не забележат промяната в Учителя. Допреди малко Той бе изпълнен със сила и просветлено спокойствие, сега целият Му облик изразява безмерна мъка. „Душата Ми е прескръбна до смърт – продумва Той. – Останете тук и бъдете будни.“ За първи път апостолите усещат, че Му е нужна човешка подкрепа, но не са в състояние да изпълнят Иисусовата молба. Както понякога се случва в момент на силна тревога, дрямка, подобна на вцепенение, ги сковава[3].

Христос се отдръпва и, като пада на колене, започва горещо да се моли. Учениците не са далеч, както се казва в Евангелието, „до един хвърлей камък“, и отделни думи на Иисус долитат до тях. „Авва, Отче! – дочуват те в просъница. – За Тебе е всичко възможно! Отклони от Мене тая чаша. Но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти. Нека бъде не Моята воля, а Твоята.“

Той се моли. Апостолите спят.

А по улиците на Иерусалим вече отекват стъпките на стражата…

Какво е изпитвал Синът Човешки, когато е лежал върху студената земя с покрусена душа? Могло ли е това да бъде само естественият страх от изтезанията и смъртта? Но нали и по-слаби хора са побеждавали този страх?Не ни е дадено да проникнем в дълбината на смъртната борба, чийто свидетел става старата маслинова градина. Но онези, на които Христос се е открил в любовта и във вярата, знаят най-главното: Той страда за нас. Той вмести в Себе Си болката и проклятието на вековете, мрака на човешкия грях, преживя целия ужас и ад на богоизоставеността. Нощ, лишена от надежда, Го обгръща. Христос доброволно се спуска в пропастта, за да може, слизайки в нея, да ни изведе оттам към непомръкващата светлина.

Какво е преминавало пред мисления Му взор? Картини от бъдещето ли? Преследвания, войни, насилия? Отричането на Неговите последователи, неблагодарността и неверието им, тяхното жестокосърдечие и фарисейщина? Това изкушение е по- голямо от онова, през което Той премина в пустинята. Никога преди това човешкото съзнание на Христа не се е противопоставяло с такава сила на очакващия Го Кръст, както в часа на Гетсиманската молитва. Ето защо Той иска любимите учениците да не Го изоставят. „Симоне, спиш ли? – опитва се Иисус да събуди Петър. – Не можа ли един час да постоиш буден?“ Петър се надига, вижда лицето на Учителя, изпито, покрито с кървави капки пот, но дрямката отново го наляга. Другите опити също са напразни.

Така, изоставен от всички, Иисус страда сам срещу надвисналата опасност. Евангелист Лука казва, че само ангел Го подкрепял. Това означава, че не намирайки земна поддръжка, Той я е получил от небето.

Най-сетне Иисус става. Любовта към Отца е възтържествувала и е утвърдила у Него хармонията на божествената и човешката воля.Сега Го тревожат само апостолите. Като отива при тях, Той ги кара да се отърсят от съня. „Защо спите? Станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Да вървим! Ето, приближи се оня, който Ме предава.“ Те стават, оглеждайки се объркано.

В същия миг фенери и факли осветяват градината, чуват се шум и гласове. Край входа се появява тълпа. Най-отпред върви римски трибун с войници, зад тях – въоръжени храмови служители[4].

Иисус тръгва към тях.

– Кого търсите?

– Иисус Назарееца.

– Аз съм, Който съм – отвръща Христос със свещената формула на Божието име.

Като чува това, юдейската стража се дръпва встрани. А Той казва:

– Ако Мене търсите, тях оставете да си идат.

Тогава напред се промъква Юда. Обещал е да даде знак, за да не би при ареста в нощната градина да стане грешка.

– Приветствам Те, Рави! – казва той, целувайки Учителя.

– Друже, ето за какво си тук – промълвя Христос. – С целувка ли предаваш Сина Човешки?

Стражата мигновено обгражда Христа.– Господи, да ударим ли с меч? – казва Петър и не дочакал отговор се хвърля към един от ония, които започват да връзват Христос. Ударът е неудачен. Рибарят само отсича ухото на архиерейския слуга. То се знае, веднага биха го хванали, но цялото внимание е съсредоточено върху Христос.

„Достатъчно, спрете се! – казва Той на апостолите. – Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ Обръща се към отряда: „Като срещу разбойник сте излезли с мечове и колове, за да Ме хванете. Всеки ден седях, поучавайки в храма, и Ме не хванахте. Но сега е ваше времето и властта – на мрака.“

Може би в този момент учениците са очаквали чудо, но чудото не става.

Груби ръце омотават Иисус с въжета.

Юда, страхувайки се, че шумът ще привлече ненужни свидетели и може да се надигне отпор, подтиква войниците да побързат: „Хванете Го и Го водете зорко.“ След това се опитват да арестуват и другите, но те, използвайки тъмнината и суматохата, се разбягват.Когато извеждат Иисус от градината, като че ли всичко е спокойно. Враговете успяват да изпълнят замисъла си. Но неочаквано се появява някакъв юноша. Той върви отзад, загърнат в платнище. Войниците от конвоя, мислейки, че е един от учениците, го хващат, но той се изплъзва и оставяйки платнището, побягва гол. Навярно току-що е станал от леглото. Този юноша не е ли бил самият Иоан-Марк, бъдещият евангелист? Само той споменава за тази подробност.

Според славянската версия на „Юдейската война“ от Иосиф Флавий, при арестуването на Иисус загиват много хора[5]. Дали пък не е имало наблизо няколко галилейци, направили опит да освободят насила Учителя? Но в евангелията без никакво смекчаване е казано, че когато враговете залавят Иисус, всички негови приятели се изпокриват. При вида на Учителя, Който покорно се оставя да Го отведат, ги обзема паника и те забравят как са Му обещавали да вървят след Него до смърт. Само Петър и Иоан, съвзели се след първата уплаха, се осмеляват да следват стражите на безопасно разстояние.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Пαρακλητός (евр. Гоел) – Застъпник, Утешител. Бел. авт.

***Тоест подлагал на изпитание, както подлагат онзи, в чиято мъдрост се съмняват. Бел. авт.

[1]. Беседа Христа с учениками на пути в Гефсиманию приведена в 15-17 гл. Иоанна. У синоптиков ее нет. Иоанново предание отразило те стороны учения Христа, которые в синоптическом не сохранились.

[2]. Само слово „Гефсимания“ (евр. Гат-шеманим) означает „Масличное точило“. Вероятно, в саду находилось устройство для выжимания оливкового масла.

[3]. Матей 26:36-46; Марк 14:32-42; Лука 22:40-46; Иоанн 18:1-2.

[4]. Матей 26:47-56; Марк 14:43-50; Лука 22:47-53; Иоаннн 18:3-11.

[5]. Флавий, И., Иудейская война (древнерусский перевод), IX, 3.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на тези изображения – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4L5

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

5.Пасхата на Новия Завет, от вечерта на пети април до нощта на седми

В същото време, когато Иисус говори на Елеон с учениците Си за последните времена, Юда тайно прониква в двореца на Каиафа, за да се срещне с представители на властта. Той предлага на садукеите свой план: да заловят Иисус през нощта извън града, без да привличат вниманието на тълпата. Разбира се, започват да го разпитват за замислите на Учителя и Неговите привърженици. Навярно Искариот им съобщава, че според него Иисус е решил да провъзгласи Царството Божие на Пасха[1].Като се опасяват, че това ще бъде нов дързък акт от рода на изпъждането на търговците от храма, иерарсите се възползват от възможността своевременно да предотвратят тази съблазън. Въпреки че първоначално арестът се отлага за следпразничните дни, съдействието на Юда кара Синедриона да промени решението си още повече че той сам предлага да заведе стражата на мястото, където обикновено се крие Иисус.

Веднъж тръгнал по пътя на предателството, Искариот не може да спре. Сега вече възнамерява да извлече и полза от измяната си. „Какво ще ми дадете?“ – пита Юда, след което архиереите веднага му плащат за помощта[2]. Щом получава парите, той веднага се връща при Учителя, сякаш нищо не се е случило.

В четвъртък сутринта Иисус казва на учениците Си да се готвят за седера, пасхалната трапеза. Според предписанието тя трябвало да започне вечерта на четиринадесети нисан, който през онази година се падал в петък. Но Господ знае за предателството, знае, че Му остава да бъде на свобода по-малко от денонощие, и затова иска да успее да посрещне Пасха с учениците Си. Той придава голямо значение на този последен празник в земния Си живот.

„От сърце пожелах да ям с вас тая пасха**, преди да пострадам – изрича Иисус, – понеже, казвам ви, няма вече да я вкуся, докле тя се не извърши в Царството Божие[3].“ Апостолите разбират тези думи посвоему. Дори когато в навечерието Той твърди: „Знаете, че подир два дни ще бъде Пасха, и Син Човешки ще бъде предаден на разпятие“, те не вярват в трагическата развръзка и продължават да мислят, че този седер ще стане предвестник на Неговата победа[4].

– Де искаш да приготвим Пасхата? – питат учениците. По-сигурно е да останат във Витания, но Иисус ги праща в града при един от тайните Си последователи[5]. Пасхата трябва да се извърши според Закона – в Иерусалим.– Идете в града у еди-кого си – нарежда Той на Петър и Иоан, – и му кажете: „Учителят казва: времето Ми наближава. У тебе ще правя Пасхата с учениците Си.“

За да опази тези скъпоценни часове, Той взема мерки за сигурност. Само на двама казва името на собственика на дома. Христос им дава указания: при портите те ще срещнат човек със стомна, който ще ги отведе където трябва.

Обстановката на тайнственост започва да тревожи учениците; двама от тях дори се въоръжават в случай, че внезапно ги нападнат.

Не се знае могло ли е ден преди празника да се купи агне и да се извърши полагащото се жертвоприношение. Не е изключено обичаят да го е позволявал, защото хиляди и хиляди поклонници са желаели да вземат участие в обреда[6]. Във всеки случай неизвестният приятел на Учителя се бил погрижил за всичко.

Привечер Иисус с учениците пристигат в Иерусалим. За първи път от изтеклата седмица Той се готви да прекара там нощта. Стопанинът вече ги очаква. Горницата е пометена и застлана с рогозки. Всички остатъци от квасен хляб, според обичая, са унищожени. На масата има само глинени чинии с безквасен хляб, кани с вино, потири. За агнеца, тоест за самата „пасха“, евангелистите нищо не споменават, но ако предположението ни е вярно, това традиционно блюдо също е поднесено. Всяка трапеза, съпроводена от молитви, се смятала у юдеите за нещо като обред. В нея участвали само членовете на семейството или малки братства – „хабурот“. По време но такива вечери местата се заемали по старшинство, което строго се спазвало. Затова апостолите, щом влезли, започнали да се препират: кой да е по-близо до Учителя. Но Иисус им напомнил, че не само в тази тържествена минута, но и по всяко време те трябва да надвиват честолюбието си[7].Старозаветните пророчества често изобразяват месианското Царство като пир[8]. Ако се съди по многобройните Христови притчи, Той е ценял този символ. За Него братята, събрали се край празничната трапеза, олицетворяват месианската община, а Той Самият е неин Глава.

По тогавашен обичай всички полягат върху ниски миндери: Иоан до Господа, Симон – срещу Него; близо до тях е и Юда.

Свещеното събитие на велики четвъртък, което предстои да живее в тайнството на литургията, да стане средоточие на Църквата и да бъде възпято в молитви и химни, в творенията на Джото, Дионисий, Леонардо, става в непретенциозна скромна обстановка. Само присъствието на Искариот, ако апостолите са знаели за предателството му, могло да помрачи тази вечеря. Но засега те нищо не подозират.

Въпреки че законният срок на седера настъпвал едва на другия ден, Христос вероятно във всичко е следвал пасхалния ред[9]. Това е Неговият празник. Неговата „нова Пасха“, отбелязваща сега не знака на изхода към свобода и осиновяването на един народ от Бога, а изкупителния дар за целия свят.

В началото на вечерята в знак на благоговение било установено да се мият ръцете. След това Христос неочаквано става и като сваля връхната Си дреха, препасва се с кърпата. Дванайсетте замръзват от изненада. А Той налива вода в каната и започва да мие краката на учениците. На Изток това са вършели слугите, посрещащи гостите, кръстосвали прашните пътища; но в Христовата oбщина нямало и не можело да има слуги. Задълженията на роба изпълнява Сам Господ.

Невъзможно е да се опише силното смущение в което Иисус хвърля присъстващите. Когато се приближава до Кифа, той възкликва:

– Господи, Ти ли ще ми миеш нозете?

– Което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш.

– Няма да умиеш нозете ми вовеки! – протестира Симон.

– Ако те не умия, нямаш дял с Мене.

Петър се натъжава още повече:

– Господи, не само нозете ми, но и ръцете, и главата!

– Умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист – отвръща Иисус. – И вие сте чисти. Ала не всички[10].През този ден това е първият намек за изменника до тях.

Когато Иисус се връща на челното място на масата, Той казва: „Знаете ли, какво ви направих? Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример.

Аз съм сред вас като прислужник. Но вие сте, които устояхте с Мене в моите изпитания, и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец – Царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство[11].“

По традиция смесват виното с вода, и всеки, напълнил чашата си, чете над нея благодарствената молитва: „Благословен си, Господи, Боже наш, Цар на вселената, създал плодът на лозата.“ След това слушат пасхалното славословие, разказа за Изхода и ядат от агнето с горчиви треви.

Настъпва нощ. В горницата запалват светилниците. Всички забелязват, че Учителят е потънал в дълбока скръб. Когато Той изрича думите от псалма: „Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си“, апостолите разбират, че Го заплашва незнайна, но неминуема опасност. Накрая Иисус направо казва: „Един от вас ще Ме предаде. Той яде с Мене.“ Тъжни и объркани, всички със страх започват да се споглеждат. „Да не съм аз?“ – посипват се въпроси. Юда, раздиран от противоречиви чувства, също се осмелява да попита: „Да не съм аз?“

Никой не чува какво му отвръща Господ, но Юда разбира – замисълът му е разкрит. А Иисус, обръщайки се към останалите, казва: „Син Човешки отива, както е писано за Него. Но горко на оня човек, чрез когото Син Човешки ще се предаде. Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил.“

Неизвестността измъчва Петър. Без да може повече да се сдържа, той прави знак на младия ученик, седнал до Учителя, да попита кой е предателят. На въпроса на Иоан Иисус едва чуто отговаря: „Онзи, комуто Аз натопя залък и подам.“И подава залъка на Искариот. На трапезата този жест се смятал за признак на симпатия и обич. Господ за последен път иска да спаси погиващата душа. Но Юда се ожесточава още повече. „Сатаната влезе в него“ – пише евангелистът. Сега предателят вече ненавижда Жертвата си.

„Каквото ще вършиш, върши по-скоро“ – твърдо казва Иисус, взирайки се в Юда. Всички мислят, че Го праща да купи необходимото за утрешния празник. Юда става и мълчаливо излиза. Нощният мрак го поглъща. Мостовете са изгорени. Архиереите вече чакат съучастника си.

От момента в който вратата се хлопва зад Юда, тревогата не напуска Петър и Иоан; но мрачният облак, надвиснал над учениците, донякъде се разсейва. Може би и Самият Иисус е чувствал облекчение.

Отново измиват ръце и разливат виното. Христос изрича молитва над сложения пред Него безквасен хляб: „Благословен си, Господи Боже наш, Цар на вселената, Който правиш да израсте хляб от земята.“ В същия миг, в който Той го преломява, към апостолите сякаш подухва вятър от Галилея. Струва им се, че те не са в нощния Иерусалим, а на брега на морето, където Иисус насити петте хиляди. Но обредът напомня и за друго. „Това е хлябът на страданието, който са яли отците ни в земята Египетска“ – повтаря Учителят традиционните думи на седера. Този път Пасхата възвестява за страданието на Служителя Господен – Месията. Както този свещен хляб е раздробен, тъй и Неговата плът ще бъде отдадена в ръцете на палачите.

„Вземете, това е Моето тяло, което за вас се преломява – промълвя Христос и добавя: – Това правете за Мой спомен.“

Всеки един с трепет приема своя дял от пасхалния хляб. После, прави, изпяват началото на „халела“:

Хвалете, раби Господни, хвалете името Господне! Да бъде благословено името Господне отнине и довека.От изгрев слънце до запад
да бъде прославяно името Господне.
Високо над всички народи е Господ,
Неговата слава е над небесата***…

Но ето, Христос взема в ръце „общата чаша на благодарението“, от която обикновено отпиват в края на вечерята.

– Да благословим нашия Бог – произнася Той.

– Благословен Господ Бог наш, Бог Израилев, Бог Саваот, седящ сред херувими, за храната, която приехме – отговарят по устав апостолите.

– Да благословим Онзи, Чиято благодат вкусихме.

– Благословен си Ти, чиято благодат вкусихме и с Чиято благодат живеем.

В края на славословието Иисус произнася:

– Тая чаша е Новият Завет с Моята кръв. Пийте от нея всички. Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете. Това правете за Мой спомен.Апостолите си предават чашата един на друг.

Така се осъществява Пасхата на Новия Завет, сключен чрез кръвта на Агнеца.

Иисус неслучайно запазва в обреда жертвената символика, защото всички древни олтари са призив към небето и означават жажда за общуване с Висшето; а последната Христова трапеза съединява верните с Него, с въплътения Син Божи****.

В Библията кръвта се смята за символ на живот, над който властва само Творецът. Тъкмо затова се забранява да бъде употребявана в храната[12]. Сега Сам Спасителят на света давал живота Си, кръвта Си на хората.

Открай време сключването на Завета е придружено с поръсване на вярващите с кръвта на животното, посветено на Бога. Всички, върху които падали капките, придобивали ново духовно родство и връзка с Бога[13]. Такъв бил смисълът на заколването на пасхалното агне. Подобни обреди са известни не само в Израил, но и при повечето древни народи. Христос заменя кръвта на жертвата с гроздов сок от лоза, виното на трапезата, която отбелязва богочовешката жертва, страданията и победата на Месията-Изкупител.

Пасхалният спомен за Изхода е пренасяне на миналото в настоящето. Израилевите мъдреци казват, че всяка Пасха е освобождение от робството, осъществяващо се отново и отново[14]. По същия начин и новозаветната Евхаристия означава причастност към спасението, донесено на хората от Христа, присъствие на Господа сред тези, които Го обичат. „Всеки път – ще каже по-късно апостол Павел, – когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той.“

Времето е победено. Остава само тайнството на Въплъщението, присъствието на Бога, явил Се в света.Само дълбокото вкореняване на Евхаристията в култовата традиция на Стария Завет позволява на апостолите да я преживеят в онази велика нощ като свещенодействие, като тайнство. Макар те още да не могат да го изразят с думи, но пълнотата на единението с Господа и помежду им, става за тях реалност.

„Чеда, още малко съм с вас – казва Иисус. – Нова заповед ви давам: да се обичате един друг. Както Аз ви възлюбих, тъй и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[15].“

Това прозвучава като сбогуване. Мъка обзема апостолите. Те дълго не са се решавали да задават въпроси, но сега, по време на седера, самият Закон повелява да се пита[16]. Пръв се престрашава Петър:

– Господи, къде отиваш?

– Където Аз отивам, ти не можеш да дойдеш подире ми сега, ала сетне ще ме последваш.

– Господи, защо не мога да дойда подире Ти сега?

– Симоне, Симоне, ето, сатаната поиска да ви пресее като пшеница; но Аз се молих за теб, да не оскъднее вярата ти; и ти един ден, когато се преобразиш, утвърди братята си.

С присъщата му разпаленост Петър извиква:

– Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница, и на смърт! Душата си за Тебе ще положа!– Душата си ли за Мене ще положиш? – тъжно отвръща Иисус. – Истина, истина ти казвам: не ще пропее петел, докле три пъти не се отречеш от Мене.

Останалите ученици също задават въпроси. Иисус всекиму отговаря, окуражава обърканите Си приятели: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз. А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете.“

– Господи – казва Тома, – не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?

– Аз съм пътят, и истината и животът. Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го.

– Господи, покажи ни Отца, и стига ни – казва Филип.

– Толкова време съм с вас и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене. Ако Ме обичате, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки – Духа на истината, Който светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. А вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея и вие ще живеете.

Юда-Фадей пита:

– Господи, какво означава, че искаш да се явиш нам, а не на света?

– Ако някой Ме обича, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще отидем при него, и жилище у него ще си направим. Който Ме не обича, не спазва словата Ми. А моето слово, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил. Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил.

Наистина, едва много по-късно им се разкрива цялата дълбочина на думите на Учителя. Той знае, че те Го разбират само със сърцето си, че съзнанието им е объркано, а волята разколебана. Иска да ги подготви. Времената са се променили – чакат ги борба и изкушения.

– Когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахтe ли лишени от нещо? – пита Той.– От нищо – признават учениците.

– Но сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, да продаде дрехата си и да купи меч.

– Господи, ето тук има два меча.

– Стига толкова – прекъсва ги Той, като вижда, че не разбират. – Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят и в Мене той няма нищо. Станете, да си идем оттук.

Те излизат от дома, пеейки псалм и по заспалите улици на града се запътват към портите.

– Всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ – казва им по пътя Иисус, – защото писано е: „Ще поразя пастира и ще се пръснат овцете“. Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея.

Петър продължава да настоява:

– Дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не.

По същия начин и останалите говорят на Учителя за своята вярност.
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**В дадения контекст – синоним на пасхалното агне. Бел. авт.

***112-ти псалом. Бел. прев.

****На библейски език „кръв и плът“ са синоними на живо същество. Бел. авт.

[1]. Христос много раз говорил ученикам о страданиях и славе, которые ждут Его в Иерусалиме на Пасху. Апостолы, как это видно из просьбы Саломеи, ожидали лишь Его торжества. Иуда мог сообщить членам Синедриона о том, что Учитель хочет „провозгласить Царство Божие“ именно в день праздника. Этим, вероятно, объясняется неожиданное изменение их планов в отношении Иисуса.

[2]. Матей 26:3-5; 14-16; Марк 14:1-2; 10-11; Лука 22:1-6. Согласно Матей, цена, которую заплатили Иуде, равнялась тридцати сребреникам. В дохристианские времена это считалось стоимостью раба (Исход 21:32). По мнению одних толкователей, архиереи назначили такую цену в знак презрения к Иисусу; по предположению других – это символическая цифра, означающая религиозное отступничество (срв. Захарий 11,12-13). (Смотри протоиерей Булгаков, С., Иуда Искариот Апостол Предатель. – Путь, 1932, N 26, с. 30-31.)

[3]. Матей 26:29; Лука 22:15, 16.p, . . . . . „желанием возжелал“, – иудейский оборот речи, выражающий высшую степень желания. Согласно трем первым евангелистам, Тайная Вечеря совпала с Пасхой и была седером, т.е. праздничной трапезой. Но из IV Евангелия, хронология которого, по-видимому, более точна, явствует, что Вечеря произошла 13 нисана, накануне самой Пасхи. Все же и у синоптиков есть косвенные указания на то, что вечер четверга не был пасхальным. Утром в пятницу Симон Киринейский шел с поля, где едва ли мог находиться в пасхальную ночь (Мк 15,21). В Иудее, по свидетельству Талмуда, вечером перед седером прекращалась всякая работа (Мишна, Песахим, IV,5). Совершенно невероятно, чтобы Синедрион назначил арест на вечер седера. В пасхальный день (до захода солнца) Иосиф Аримафейский не мог бы сделать закупок для погребения. Проф. СПб. Духовной Академии Д.Хвольсон выдвинул предположение, что совпадение дня Пасхи с кануном субботнего покоя заставило Синедрион перенести обряд заколания агнцев на четверг (Хвольсон Д., Последняя пасхальная вечеря Иисуса Христа в день Его смерти. – ХЧ, III-IV, 1878, с. 352 сл.). Но еще за несколько десятилетий до н.э. Гиллель объявил, что ради Субботы обряды Пасхи не переносятся (Тосефта, Песахим, IV, 1а). Попытки отрицать пасхальный характер Тайной Вечери ведут к отрицанию всех синоптических свидетельств. А.Жобер предположила, что Христос пользовался старым календарем, по которому Пасха приходилась на среду (Jaubert A. The Date of the Last Supper. New York, 1965). Этот календарь употребляли ессеи и родственные им группы. Но мы знаем, что в других случаях Христос никогда не отвергал общепринятого церковного календаря. К тому же нет основания сближать Его с ессеями (см.выше с. сл.). Пока наиболее вероятным остается мнение, что Христос намеренно совершил Пасху до ее наступления, зная, что скоро будет взят под стражу (смотри Златоуст, И., Беседы на Матфея, 81,1).

[4]. Матей 26:2.

[5]. Матей 26:17-19; Марк 14:12-16; Лука 22:7-13. Возможно, что дом, где совершилась Тайная Вечеря, принадлежал родителям Иоанна Марка (смотри Деяния апостолски 12:12).

[6]. По И. Флавию (Иудейская война, VI, 9, 3), однажды, в 60-х годах I века, было заколото 256,500 пасхальных агнцев. Хотя обряд совершали сами богомольцы, технически он был трудноисполним, если не предположить разрешения начинать его заранее. Этот аргумент в пользу того, что агнец мог быть приготовлен уже 13 нисана, впервые выдвинул Филарет (Гумилевский), архиеп. Черниговский (см. его кн.: Беседы о страданиях Господа нашего Иисуса Христа. Ч. I, с. 10-11).

[7]. Лука 22:24-30; срв. строго иерархический порядок сидящих за трапезой в Кумране (Устав общины, VI).

[8]. Исаия 25:6; 55:1; Притчи 9:1-6; Устав Кумрана, II,11-21; Апок. Баруха, 29, 29; срв. Матей 8:11.

[9]. Это явствует из всей синоптической традиции. Обряды ритуальной трапезы и Пасхи изложены в талмудических трактатах „Берахот“ и „Песахим“ (Т. 1-2, русск. пер.Талмуда). Сравнение их с Тайной Вечерей подтверждает ее пасхальный характер. „Христос – пишет Л. Буйе, – не изобретает, а только применяет обряд, который уже существует и должен продолжаться“ (Л. Буйе, О Библии и Евангелии, с. 225). Смотри анализ первой Евхаристии в свете иудейских обычаев в кн.: Успенский, Н., Анафора. – БТ. В. 13, М., 1975, с. 42 сл.

[10]. Иоанн 13:1-11. Слово . . . , „чистый“, в данном контексте относится как к ритуальному омовению, так и к состоянию души. Ин говорит лишь об омовении ног на Вечери, не упоминая Евхаристии. Очевидно, в то время, когда писалось IV Евангелие (90-е гг.), Евхаристия как часть Тайной Вечери подразумевалась сама собой. В Иоанновом умолчании не исключен и мотив эзотеризма. О смысле же таинства Иоанн говорит в другом месте (смотри выше: гл.10, а также Brown, R., New Testament Essays, New York, 1968, p. 108 ff и статью J. Giblet в Concilium, N 40, 1968 декабрь).

[11]. Иоанн 13:12 сл.; Лука 22:27-30. Дальнейшее повествование о Тайной Вечери основано на Матей 26:20-29; Марк 14:22-25; Лука 22:15-20; Иоанн 13:18-38; 1 Коринтяни 11:23-25 и талмудических свидетельствах о пасхальном седере. До сих пор вопрос, участвовал ли Иуда в Евхаристии, не решен. Однако многие косвенные данные говорят в пользу того, что он покинул Вечерю до нее. Смотри изложение различных мнений в кн.: протоиерей Алфеев, А., Иуда предатель, Рязань, 1915, с. 52 сл.

[12]. Левит 3:17; 17:10,12-14; Второзаконие 12:16.

[13]. Исход 24:3-8; Захарий 9:11; срв. Евреи 9:16-21.

[14]. Песахим, X, 5.

[15]. Прощальная беседа Христа с учениками на Вечери и после нее содержится в Иоанн 13:31-38; 14:1-31; также в Матей 26:30-35; Марк 14:26-31; Лука 22:31-38. Самое раннее свидетельство о Евхаристии приведено в 1 Коринтяни (около 57 года). Вариации в „установительных словах“ показывают, что первые христиане придавали большее значение духу таинства, нежели точности словесных формул.

[16]. Песахим, X, 4.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KV

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.4. Същност на „манията“ по окултизма. Понятие за „осъзнати“ и „неосъзнати“ окултисти

Магическото[101] изкуство, благодарение на което може с помощта на демоните да се въздейства върху природата и човека, от дълбока древност е известно сред всички народи. Причината за „съществуването на магьосници (окултисти) на всички континенти, сред всички народи и през всички векове на живота на човечеството на земята се обяснява с факта на реалното и никога непрекъсвано общение на хората със същества от духовния (според окултната терминология – от паралелния) свят“ (150, с. 49).Американският лекар и изследовател Хари Райт, който и посветил много години на изучаване на формите и методите на въздействие на знахари магьосници (окултисти) от различни страни по света върху хора, стигнал до извода за удивително единство на тези методи. Той пише в тази връзка: „От изворите на Амазонка в Южна Америка до Габон в Западна Африка по права линия са почти 7 (седем) хиляди мили. Въпреки това установих, че и на едното, и на другото място знахарите магьосници не се различават много помежду си. Само където ритуалите на африканските знахари са по-зловещи от ритуалите на американските им събратя. Но и тази разлика обикновено не е много ясна“ (144, с. 85). У православния човек не буди никакво съмнение фактът, че единството на методите на общение на знахаря, шамана, магьосника с падналите духове и тъждествеността на методите им на въздествие върху хората в различните страни и континенти се обяснява с общия източник на информация на магьосническата практика (окултните практики). Този източник извира от дълбините на преизподнята, тоест от нисшите области на духовния свят. А учителите на всички тези шамани и други магьосници, наричани при ескимосите ангакок, в Африка – нианга и нгомбо, в Перу – бруджо, в Бразилия – курандейро и фетисейро, или например маданг – на остров Борнео, друиди – в Англия и Ирландия, както и на руските ведуни, колдуни и знахари, са все едни и същи – падналите ангели, или иначе казано, демоните (150, с. 50).

Даже при древните евреи през периодите на отпадането им от Бога нееднократно се наблюдава служене на демони (срв. Иезекиил 8:1, 3, 6, 9-18; 20-39; Иеремия 5:19; 7:9-10; 19-4; 19:13; Псалом 105:37-38), въпреки че Моисееевият закон изключително строго забранявал това и даже задължавал евреите да наказват жестоко със смърт за всички видове идолослужение и магьосничество (срв. Второзаконие 18:9-14).

При все това обръщането към демоничните сили се запазило тайно и при тях, както свидетелства еврейското предание, записано от древния историк Иосиф Флавий (роден тридесет и седма година след Христа). И макар че това предание невярно свързва възникването на магическото изкуство при евреите със св. цар и пророк Соломон, самият факт, че някои от тях се обръщат за помощ към демони, е съвсем очевиден – Иосиф Флавий пише: „Господ Бог дарувал на Соломон възможността да изучи изкуството да влиза в общение с демони за полза и за добро на хората. Цар Соломон оставил след себе си заклинания за излекуване от всякакви болести и вълшебни формули, с помощта на които е възможно човек да върже демоните (тоест да ги накара да му служат)“. Това изкуство – добавя Иосиф Флавий – и досега все още процъфтява доста силно сред нас (иудеите)“ (160, с. 440). И в по-късни времена могат да се намерят свидетелства за обръщане за помощ към бесовете, за да се въздейства чрез тяхната сила на околния свят. Така например „в началото на X век след Христа караимът[102] Салмон бен Иерушам упреквал равинистите мистици, че претендират по магически начин да изцеляват болести, да успокояват бури, да усмиряват диви животни и имат тайнствени имена, посредством които могат да направят любовна магия на жени[103]„. Заради „справедливостта следва да отбележим, че всичко това процъфтявало в още по-голяма степен сред другите народи (например халдеи и индуси), тъй като никой друг от народите на древния свят нямал такова възпиращо начало от Моисеевия закон, който бил даден от Бога не по-късно от средата на второто хилядолетие, около 1494 година преди Рождество Христово“ (150, с. 50).

И в свещените книги на Новия Завет като Деяния на светите апостоли и апостолските послания се споменава за магьосничеството и чародейството (окултизма) например: „Делата на плътта са известни; те са: (…) идолослужение, магии, вражди, свади, ревнувания… ереси“ (Галатяни 5:19-20). В гръцкия текст тук е използван споменатият вече по-горе термин farmakeia, който означава „магьосничество, чародейство, вещерство“. В разказа за резултатите от проповедта на св. апостол Павел в посланието до Ефесяни се казва, че мнозина иудеи и гърци, които преди се занимавали с магия (окултизъм), повярвали в Христа: „А мнозина от ония, които правеха магии (църковнославянски които се занимаваха с чародейство), като събраха книгите си, горяха ги пред всички (срв. Деяния на светите апостоли 19:19). В посочения гръцки текст терминът „ta perierga“ се превежда като „магия, чародейство, вещерство“. Винаги е било известно, че с помощта на бесове човек може да предизвика различни атмосферни явления, да изцелява телесни болести, като същестевремнно при това нанася непоправима вреда на душата, както и да предизвиква различни болести.

Ето защо през периода на утвърждване на християнството светите отци били принудени по този повод да приемат специални съборни постановления, които можем да намерим в сборника „Номаканон“, както и в „Азбучна синтагма“ от Матей Властар при буква „М“ или 175-та глава на коментарите на Иоан Зонара (150, с. 52).

Така например в 13-то правило от Номоканона, поместен в края на Великия требник (143, с. 276), се говори за въздействие върху хората и природата: „Ако чародей или влъхв (…) направи чрез чародейство така, че мъж и жена да не се съвкупяват (съвременният термин е „магия за отблъскване или намразване“) или чрез чародейство предизвика буря, да не се причестява 20 години съгласно 65-то и 72-ро правило на Василий Велики“ (150, с. 53). В 14-то правило на Номоканона се говори за вредоносното въздействие, което магьосниците (окултистите) с помощта на демоните (или по-точно демоните, използващи магьосници) оказват на тялото и душата на човека: „Чародей и баяч е едно и също. Омагьосването (тоест правенето на магия) представлява заклинания с призоваване на бесове за извършване на някакво деяние във вреда на други хора, например: разхлабване членове (наблюдава се при парализа), продължително боледуване, приковаване за цял живот, или животът да му омръзне и опротивее и други подобни. (…) Чародеите и вълшебниците са идолослужителите “ (143, с. 277). На гърба на същия лист четем, че чародеите и влъхвите, а казано на съвременен език – магьосниците и екстрасенсите (окултистите), могат с помощта на бесовете да изцеляват: „Влъхви са тези, които уж с добра цел призоват „благотворни“ бесове, но са скверноубийци и лъжци.“ И по-нататък, в 16-то правило, четем: „Тези, които довеждат влъхв (магьосник или екстрасенс) в дома си при болен с цел изцеление чрез чародейство, да не се причастяват пет години съгласно 24-то правило на Анкирийския събор“ (143, с. 227). В тази категория влизат хората, прекарали много часове пред телевизора с надежда за изцеление, обещано от Анатолий Кашпировски и подобни на него магьосници и екстрасенси (150, с. 54).

Каква е причината за „манията“ по чародейството (окултизма) в наши дни?

Действително при заболяване повечето наши съвременици се обръщат за помощ към магьосници, които най-често наричат себе си нетрадиционни лечители. Посоченото по-горе 16-то правило от Номоканона говори точно за такива случаи. Но „благотворните бесове“, изцелявайки едно, неминуемо увреждат друго. Някои „лечители“, за да привлекат доверието на пациенти (и клиенти), по време на сеансите си използват православни икони, молитви и даже кръст, но при това незабележимо извършват някакви богохулни действия, както в случая, разказан от духоносния гръцки старец Паисий Светогорец (1924-1994). Ето как го описва той: „По време на сеансите си магьосницата държи в ръка кръст и пее различни църковни песнопения, да речем „Богородице Дево радвай се…“. Когато стигне до думите „Благословен е Плодът на твоята утроба“, плюе до кръста, тоест похулва Христа, и затова дангалакът (така старецът нарича дявола) ѝ помага“ (161, с. 151).

Освен това с помощта на демони магьосникът може да направи магия на домашни животни или да направи пребиваването вкъщи или на някакво място непоносимо (това обикновено се проявява във вид на полтъргайст, „гласове“ и други). В „Молебеното последование против омагьосване и обайване на човеци и добитък, домове и места, заразени с лоши мечтания“, съдържащо се в трета част на Требника на митрополит Петър Могила от 1646 година, съвсем еднозначно се говори за това. В ръководството към това „Последование“ се казва: „Демоните, имайки огромна ненавист към човеците, са свикнали да вредят не само на хора, но и на животни и други неща, дадени за употреба от Бога, както разказват богоносни отци, имащи от Бога власт да изгонват бесове… тези бесове в повечето случаи действат чрез лукави хора като чрез свои оръдия. Но не могат да пакостят повече, отколкото Бог им позволи… А Бог обикновено допуска такива наказания за изпитване на вярата и добродетелта за получаване на венци, но по-често удря с тях като наказание съгрешаващите“ (162, с. 386). Тук намираме и препоръки към хората, подложени на въздействие от страна на зли духове в една или друга форма: „Началото на изцелението е истинското покаяние за собствените ни грехове и поправянето на това, с което сме съгрешили пред Бога и ближния. А после следва да търсим помощ в църковната молитва чрез Божествена литургия, молебно пеене, милостиня, молитва и пост.“ По-нататък требникът посочва как да се постъпва с наговорени (омагьосани и подхвърлени) предмети: „Необходимо е да се потърсят скрити омагьосани вещи, а намерените да се изгорят“ (150, с. 50).

С оглед на повече обективност на състоянието на „окултна болест“, което впоследствие ще се постараем да дефинираме, ще обясним „какво е магията“, предизвикваща страдания, болестно състояние и страдания на психосоматиката под въздействие или употреба на окултни практики (всякакъв род магьосничество).

Магията или „индуцираната (внедрена) обладаност“ е резултат от „магическо действие, целящо да натрапи на незащитен от благодатта на Светия Дух човек чужди мисли, желания и усещания, както и да предизвика заболявания с помощта на демони, които или са на подчинение на осъзнат магьосник, посветен в култа на Луцифер, или действат самостоятелно чрез свои непосветени (неосъзнати) служители“ (150, с. 60). И така „под думата магия (окултизъм) най-често разбираме резултат от съзнателно магьосническо (окултно) действие“. Но трябва още веднъж да напомним „магьосничеството (окултизма) съвсем не е, както мнозина смятат, методика за управление на демони с цел използване на възможностите им за интересите на магьосника (окултиста). Всички молитви, заклинания и ритуални действия, измислени от самите демони и продиктувани от тях чрез медиуми, имат една цел – да накарат магьосника (окултиста) постоянно да потвърждава чрез посочените действия предаността си към духовете на тъмнината“ (150, с. 61). Но магьосникът (окултистът), „извършвайки даден ритуал, трябва да си мисли, че той принуждава духовете да му служат с помощта да определени изрази и ритуални действия, които уж сами по себе си имат такава да се подчиняват. И макар това да е доста смешно, повечето магьосници (окултисти) поне в началото вярват в неразбираемата за самите тях сила на словесните заклинания и ритуални действия. Защото сатаната е обикновен измамник – той сам измисля думите и обредите и кара обръщащите се към него глупаци да вярват, че се бои от тези думи и жестове и се подчинява на някаква заключена в тях (автономна) сила“ (150, с. 61).

Известно е, че „демоните и без посредници могат да вредят на хората, но за тях е по-важно хора, които съзнателно са избрали пътя на злото, пътя на гордостта, егоизма и самоугаждането, да поемат върху своята съвест и отговорност извършваното зло. Именно затова демоните, използвайки злата воля на магьосника (окултиста), вредят на тези, които той им посочи. Вредата, която те нанасят, в повечето случаи се състои в това, че хората се разболяват от душевни и физически болести, възникват кавги, разпадат се семейства или приятелски отношения (най-често в резултат на внезапно възникнала омраза и неразбиране). Освен това чрез „магьосника (окултиста) демоните пораждат у хората поява на почти на непреодолими греховни пристрастия, могат и да провокират внезапна и нелепа смърт на човек, епидемия сред добитъка или внезапно спиране на млякото на дойна крава“ (150, с. 61). Именно такива последствия от магьоснически действия, както вече бе казано, в Русия наричали с думата „порча“ (150, с. 62).

Същността на окултните действия има страшни и болезнени последици, разрушаващи живота на много хора и семейства. Всички те са „резултат от действие на демони, които най-често се вселяват в посочен от магьосника (окултиста) човек (при отсъствие у последния на нетварна Божествена енергия, тоест благодатта на Светия Дух), и оказват влияние на психиката и физиологията му отвътре в тялото му, като прилагат едновременно сугестивно-телепатичен (внушение) и сензорно-енергетичен метод (въздействие върху центрове на сетивността) на въздействие“ (150, с. 62). Точно поради вселяването на бесове може да наречем магията обладаност, ако под беснуването разбираме значително по-голяма степен на изявеност на бесовско въздействие. По-рядко подобно (окултно) бива осъществявано от демони отвън. Основните два метода за телепатично въздействие на злите духове върху човека – ментален[104] и сензорен[105] – съответстват на двете природи на човека: духовна и физическа. Но нека преминем към поясняване на понятието „осъзнати“ и „неосъзнати“ магьосници (окултисти).

„Осъзнати окултисти“ са тези, които знаейки за съществуването на Творец на Вселената, съвсем съзнателно отричат дадените от Бога нравствени закони и считат за главна задача на съществуването си непримирима борба против Христа и Църквата Му. Идеята за необходимост от борба против Създателя черпи идеологическата си обосновка от главната и свещена за всички цивилизовани магьосници и вещери книга „Кабала“ (150, с. 69). Кабалистите са заимствали от халдейските магове древното дуалистично учение за равнопоставеност на доброто и злото и в продължение на много векове тайно го предават от уста на уста, от учител на ученик. С това се обяснява и названието на книгата „Кабала“, което в превод означава „устно предание“. Според кабалистите извечната борба между добрия Бог (Яхве, Иехова, Адонай и прочее) и бога на злото (Сатанаил) ще приключи с победа на последния. Те считат и че „Богът на доброто“ в действителност не е такъв, тъй като е поставил хората в суровите рамки на нравствените заповеди. Тоест кабалистите смятат за добър бог именно Сатанаил, който уж от любов към човека му разрешава всичко онова, което Богът на доброто е забранил. Кабалистите учат, че чрез лоши (от общоприета гледна точка) дела Сатанаил ще доведе верните му хора до добра цел и обратно, добрият Бог, Който само изглежда такъв, в действителност ще доведе хората до лош край (150, с. 70). Сатаната се опитва да имитира всичко (но както бе казано по-горе с обратен знак) и по отношение на особеностите на различните видове служения на Бога.

Така например както християнинът, решил да посвети живота си на Христа, приемайки монашеско пострижение, бива вписан в чина на Божиите ангели, така и осъзнатият магьосник (окултист) при магическото (окултното) си посвещение, подписвайки договор, дава душата си на Луцифер, бива вписан в числото на падналите ангели на сатаната. Тези хора веднага получават определен чин в демоничната иерархия и им се дават за служители по-голям или по-малък (в зависимост от степента на посвещение) брой демони, които изпълняват (условно) заповедите им (150, с. 72).

Освен „осъзнати магьосници“, които отлично знаят с чия помощ или с чия сила въздействат на околния свят, извършвайки едни или други „ чудеса“, съществува доста голяма група хора, които смятат, че свръхествествените (екстрасензорните) им способности имат съвсем друг, недемоничен произход. Терминът за тази група окултисти е „неосъзнати магьосници“ (150, с. 73). Без да подозират, тези нещастни хора всъщност са проводници на демонична енергия: едни – считайки я за енергия на собственото си биополе, други – за безлична космическа енергия, разлята във вселената, която те са се научили да акумулират (и генерират), а трети – за енергия, изпращана им от Самия Бог. Всички тези смехотворни теории само забавляват живеещите в тях бесове, които, бидейки паднали (духове), но все пак ангели, притежават възможности, каквито не са дадени на никой човек.

Целият двайсетвековен опит на Църквата свидетелства: Всички „екстрасензорни способности, които мнозина наши съвременници внезапно откриват в себе си или „развиват“ с помощта на окултни методи (включително и способността за изцеляване на хора), съвсем не са техни способности, а са способности на демоните, които живеят в телата им“ (150, с. 83).

1.5. Формиране и развитие на противообществената нагласа при децата правонарушители

Нарастването на противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното отклонено (девиантно) поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от провеждането на по-задълбочени научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане и развитие на този вид поведение. Това е от изключителна важност с оглед подобряване на възможностите за противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век (12, с. 7-8). Предпоставяйки от социално-психологически аспект детерминацията на противообществените прояви на децата правонарушители (малолетни и непълнолетни), в резултатите на настоящото изследване ще очертаем същността и елементите на механизма на възникване и съществуване на противо-обществената нагласа.

Това ще осъществим главно върху базата на модела на цялостната рехабилитационно-ресоциализираща и превантивно възпитателна социално-педагогическа работа с децата правонарушители и съзависимите им родители и близки, жертви на наркотиците и деструктивните култове.

Тук е моментът да споменем, че дискурсът на цялото изследване ще бъде в посока на разглеждане на отношението „жертва“ – „правонарушител“ и обратно, при изследваната категория деца, съзависимите ми родители и близки. Затова обектът на изследването ще представлява извадка от генералната съвкупност на всички деца (малолетни и непълнолетни) – правонарушители и жертви у нас (в което се състои и актуалността на предмета на изследване). За тази извадка има данни, че съществуват реални предпоставки и прояви на противоправно или друг тип негативно отклонено поведение. В периода след 2001 година досега броят на престъпленията, свързани с наркотични вещества в Европа, се е увеличил с повече от 36 на сто. Разходите за здравеопазване при проблеми, свързани с употреба на наркотици, се изчисляват на 60 евро на европейски гражданин на година.

Често срещано в обществото схващане е, че имащите проблем с наркотиците трябва да го решават сами. Истината е, че в повечето случаи са засегнати и близките на употребяващия наркотични вещества. За преодоляване на проблема трябва да бъдат обединени усилията на близки, приятели, специализирани институции и организации и други. Данните от проучването на търсенето на лечение в специализираните звена в София, Пловдив, Варна и Плевен през 2003 година показват някои основни черти от груповия профил на една част от хората с проблемна употреба на наркотични вещества.

Ето някои от тези черти: 35,0 % търсят лечение за първи път (32,1 % през 2002 година); постепенно намаляване на този относителен дял от около 50 % през втората половина на деветдесетте години до 30-40 % през последните три години, което би могло да означава известно „затваряне“ или на наркоманното население като цяло, или на лекуващото се наркоманно население. 19,3 % са жени, 80,7 % – мъже (съответно 19,5 % и 80,5 % през 2002 година); съотношението мъже/жени приблизително 4:1 се запазва през последните десетина години. 27,4 % са на възраст до 20 години, 94,5 % – до 30 години (средна възраст 23,1 години) – съответно 24,1 %, 88,5 % и 23,3 години през 2002 година; трайно задържаща се сравнително млада възраст на търсещите лечение, което от своя страна предполага младежки облик на цялата наркоманна популация. 11,2 % живеят с друго лице, употребяващо наркотик (14,9 % през 2002 година); практически всеки девети търсещ лечение има утежняващи лечението обстоятелства. Проблемът все повече се превръща от индивидуален в групов. 15,5 % имат постоянна работа (12,4 % през 2002 година); липсата на постоянна заетост не само засилва ефекта на социално отчуждение, но и поддържа своеобразен затворен кръг на взаимно обременяващи се проблеми – лечението няма особени шансове при продължителна липса на трудови ангажименти, намирането на работа пък е твърде проблематично при проблем с наркотиците. 94,5 % са с основно проблемно вещество хероин (92,8 % през 2002 година); поради редица причини и най-вече поради сравнително „благоприятното“ съотношение ефект/достъпност хероинът си остава най-разпространеният наркотик сред употребяващите. В края на миналото и началото на настоящото десетилетие всяка година между 95 и 97% от търсещите лечение във връзка с наркоманен проблем в специализираните центрове в София са употребявали хероин[106].

Все пак постепенно, макар и слабо, се увеличава делът на търсещите лечение във връзка с употреба на канабис и на синтетични наркотици. 81,8 % употребяват основното проблемно вещество ежедневно (81,2 % през 2002 година); този показател посочва връзката между търсенето на лечение и проблемната употреба на наркотични вещества. 78,3 % са започнали употребата на основното проблемно вещество на възраст до 20 години, 32,0 % – до 16 години (обща средна възраст на първата употреба 18,4 години) – съответно 72,0 %, 30,4 % и 18,7 години през 2002 година; началната възраст на употреба на наркотични вещества остава ниска. Лекуващите лекари в София сигнализират, че по техни последни наблюдения вече се появяват пациенти с хероинови проблеми на 11-12 годишна възраст. Това е сигнал, че превантивните дейности трябва да започват във все по-ранна възраст. Като обобщение може да се каже, че средната възраст на първа употреба на наркотик остава ниска – за хероина сред търсилите лечение е между 18 и 19 години, за канабиса – между 16 и 17 години. 74,9 % предимно инжектират основното проблемно вещество (75,4 % през 2002 година); 18,7 % през последния месец са използвали употребявани игли и/или спринцовки (18,1 % през 2002 година). Тези два показателя разкриват различни аспекти от ри¬сковото поведение на младите хора, употребяващи наркотици. Положителната тенденция е, че вторият от тях бележи известен спад през последните години и най-вероятно това се дължи на добрата работа напоследък в областта на превенцията и намаляването на здравните щети. Все пак обаче тези стойности остават по-високи от голяма част от европейските страни. Наличните данни и продължителните наблюдения показват[107], че в България най-проблемното вещество е хероинът (над 90 % от търсещите лечение в София го имат като основно вещество).

Броят на проблемно употребяващите хероин продължава да се увеличава, макар и с по-умерени темпове, отколкото в средата на деветдесетте години. Сега вероятното годишно увеличение е в рамките на 2000-3000 души за страната. Леко се увеличава присъствието на канабиса като съпътстващо на основното вещество (най-вече хероин) при търсещите лечение. Прокрадват се някои нови признаци по отношение на рисковото поведение сред проблемно употребяващите. Като че ли постепенно намалява употребата на използвани игли и спринцовки, което е добра предпоставка за намаляване на здравните щети извън основната, самата употреба. Проблемите с употребата на наркотични вещества навлизат и сред различните етнически групи в България – преди всичко в ромската общност. Забелязва се увеличение на ромите, търсещи лечение. През 2003 година 7,5% от потърсилите лечение по наркоманен проблем в София са били от ромски произход – три години по-рано този дял беше 6,7%. Лошото е, че в тази общност разпространението на употребата на наркотици често се съпътства от други неблагоприятни социални феномени като проституция, престъпност (включително и свързана с наркотици), социална изключеност[108] и така нататък.

Затова противообществената нагласа като предмет на изследването е интерпретирана в качеството ѝ на социално-педагогическа, юридическа, социологическа и богословска основа по отношение на противоправните прояви[109] и действия на децата, жертви на наркотици и опасни култове. Това е нужно, защото както наркоманията, така и окултната болест при деца правонарушители имат богословско (духовно-нравствено) измерение.

В логическата структура понятието „криминогенна социална психика – криминално, противообществено или отклонено поведение“ запълва едно от липсващите звена, тъй като то отразява социално детерминираща криминогенна предразположеност на личността към предварително определено отношение спрямо хората, обществото (неговите правила), обществените явления и събития, материалните и моралните ценности и други. Като определен вид специфична предразположеност на отделни деца (малолетни и непълнолетни) към дадена позиция спрямо отделни обекти тя има противообществен характер и изхожда от социална среда с по-висока или по-ниска степен на криминогенност.

Ще се опитаме да разкрием сложната структура на противообществената нагласа в изследваната категория деца, която синтезира информацията, съдържаща се в такива несъзнателни и съзнателни елементи, каквито са чувства, страсти, настроения, влечения, преразсъдъци, мисли, идеи, намерения, практически планове и прочее. Противообществената нагласа на децата правонарушители в най-общ смисъл представлява социално-психическа програма на неправомерно поведение. Тя функционира при отделни лица и микрогрупи (например секти) като динамично състояние на психиката им. Това е готовност към възприемане и осмисляне на факти от социалната среда (12, с. 13). Този вид нагласа диалектически е свързана с последваща поведенческа реакция, която има противообществен характер във вид на правонарушение или друга отрицателна с оглед установените морални ценности в обществото постъпка.

Противообщественото поведение на децата правонарушители представлява сложна система, чиито елементи и взаимодействието им са обект на изследване от редица обществени науки. Особено ефикасна е помощта на социалнопсихологическата и педагогическата наука. Според Г. Олпорт социалната нагласа представлява „състояние на определена готовност, която оказва направляващо въздействие върху реакциите на човека спрямо обкръжаващите го обекти“ (78, с. 160).

Нагласата е готовност или предразположеност на индивида към действия по определен еднозначен начин. Обуславя се от два фактора: потребността на субекта и съответната обективна ситуация, в която става удовлетворяването ѝ (98, с. 354). Това е общопсихологическо интерпретиране на нагласата. В този вид то може да послужи само за частично анализиране на противообществената нагласа, тъй като предимно е насочено към физиологическите потребности на човека.

Що се отнася до същността на противообществената нагласа – разновидност на социалната нагласа (по дедукция от описанието на същността на социалната нагласа), тя следва да се разбира като придобита – чрез социалния опит на децата, жертви и правонарушители – готовност за реагиране, която „управлява“ криминогенното им поведение (26, с. 139).

Противообществената нагласа на децата правонарушители има четири функции. Това са: приспособителна, познавателна, експресивна и защитна (9, с. 21). Формираната в психиката противообществената нагласа насочва поведението към целесъобразна програма, чиято изходна точка е възприетата от социалната среда противообществена ценностна система. Целта на тази програма е да се удовлетворят определени противоправни потребности. Това се постига, като се възприемат и усвояват образите на такива социални обекти, които са свързани с противообществената дейност на децата правонарушители, например конкретните обекти на престъпно посегателство, средствата за задоволяване на влечението към алкохола, наркотични вещества (дроги) или хазартни игри, окултни практики[110], „неформалните микрогрупи (например секти и деструктивни култове) с неправомерно поведение и други.“ (12, с. 21). Втората ѝ функция означава тенденцията към съкращаване на пътищата на опознаване и практическо достигане на конкретни обекти на противообществената дейност. Разкриват се и се реализират разнообразните методи и прийоми на конкретното противоправно поведение. Третата функция на противообществената нагласа пряко е свързана с характеристиката на нагласата изобщо като „модус на субекта във всеки дискретен момент от неговата дейност“ (70, с. 42). Това ще рече, че децата правонарушители се реализират като личности чрез външното проявление на вътрешното съдържание на нагласата.

Чрез последната функция на противообществената нагласа се създава възможност за децата правонарушители да се предпазят от разрушителното[111] въздействие на вътрешните конфликти на личността. Те възникват в индивидуалната психика и са резултат на отражението на нарушението на правните и нравствените норми на обществото. Външното проявление на тези конфликти психически „разтоварва“ носителите на нагласата. Следователно във функционално отношение противообществената нагласа представлява групова поведенческа програма на отделни деца – правонарушители и жертви, за противообществена дейност. Последната може да бъде представена и като „адаптация и реализация на личността в социалната среда, разбира се, с отрицателен знак“ (12, с. 22). Такава отрицателна среда се поражда от дòсега с наркотиците и деструктивните култове, което според обекта на изследването е пагубно за децата. Това е така, защото е безспорно, че от характера на социалните и междуличностните взаимоотношения, които въздействат на децата – правонарушители и жертви, е „детерминирана самата структура на противообществената нагласа“ (12, с. 25).

Особено силно е отрицателното влияние на родителите в тази посока, когато те не са на необходимото нравствено и педагогическо ниво. Най-силно отрицателно въздействие върху децата правонарушители оказва неправилното изпълнение на родителските задължения. Ако децата правонарушители са били възпитавани в условията на разрушени връзки между бащата и майката, вероятно това ще ги тласне към преживяване на отрицателни чувства по отношение на социалната микросреда. Дотолкова „доколкото семейната микросреда представлява своеобразен филтър, през който се допускат до хората определени потоци преработена информация“ (12, с. 35).

Тук е моментът да споменем отново, че окултните практики и наркоманията (като древна мистична[112] – окултна практика) имат за обект на дейността си семейството (като основна социална клетка на обществото, която в Библията е наречена малка домашна църква), психиката на децата и отделната личност, човешкото здраве, обществения ред и националната сигурност. Въз основа на горните обстоятелства стигаме до извода, че деянията, свързани пряко с окултните практики, макар и да бъдат съотнесени към някои от съществуващите в момента състави на престъпления, трудно биха могли да бъдат доказани както от обективна, така и от субективна страна със средствата и способите на сега действащия НК и НПК в Република България. Необходима е законодателна[113] промяна, за да се създаде нов текст в НК, който да съдържа конкретен състав на престъпление, свързано с окултни практики, и забраняващ[114] под страх от наказание тези практики. Трябва да се предвиди промяна и в процесуалния закон (НПК), която да въведе нови специфични способи и средства за доказване на този вид престъпление.

Към днешна дата според нас също така е необходимо създаването на специален закон за превенция на менталното обсебване (чрез магьосничество [115] и други).

Менталното обсебване се изразява в оказване на дистанционно и пряко психическо насилие чрез окултни средства на индивида. Затова един такъв специален нормативен акт според нас трябва да взаимодейства с наказателния закон. Иначе без наличието на тези нормативни предпоставки всеки разследващ орган в Република България би разсъждавал и релевирал съждения, че: ако в жизнените органи и системи на пострадалия не бъдат открити вещества и следи от химическо или физическо въздействие няма да може да бъде доказана причинно-следствената връзка между деянието на окултиста (магьосник) и настъпилите увреждания на пострадалия, която е задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност. Към момента с визираните в НПК средства и способи за събиране и проверка на доказателствата, за да е налице доказателство трябва да е налице някаква материална следа или нейно отражение. Поради това окултните въздействия, които нямат материален носител, не могат да бъдат установени и впоследствие доказани.

Следователно според действащия НПК уврежданията в резултат на окултни практики не могат (в случай на въздействие с материален носител биха могли, но много трудно[116]) да докажат обективно с известните способи на криминалистиката и другите хуманитарни науки наличието на отрицателно окултно влияние и въздействие[117] (енергийно, телепатично, хипнотично или друго) върху психосоматиката на личността.

В тази връзка могат да се предприемат необходимите стъпки в законодателен аспект и за вариант за регламентиране на престъпно поведение от такъв вид не като самостоятелен състав на престъпление, а като квалифициращ признак на вече съществуващи престъпления в действащия НК. Например при осъществяване съставите на измама, принуда, телесна повреда, склоняване към самоубийство, проституция, сключване на брак, убийство в резултат на окултни практики и окултни въздействия и така нататък. Тези престъпления са насочени срещу основните и фундаментални човешки права, охранявани от Конституцията на Република България и от редица международноправни норми. Тук трябва да поставим акцент и по отношение на правата, засягащи пряко и косвено(юридически) изследваната категория деца – правонарушители и жертви на употреба на наркотични вещества и гибелни за душата на човека култове и езотерични практики.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[101]. „Магията е съвкупност от начини за свързване и взаимодействие с нисшата, демоничната област на духовния свят.“ – В: Игумен Ефрем (Виноградов), Магията в светлината на православната вяра, Атон, 2013, с. 28.

[102]. Караими – иудеи, отхвърлящи талмудисткото тълкувание от равините на Свещеното Писание и с право считащи иудеите талмудисти за еретици.

[103]. В: Karppe, S., Etude sur les origines et la nature du Zohar, Paris, 1901, р. 112.

[104]. Ментален – отнасящ се до ума, разума.

[105]. Сензорен – свързан със сетивата, сетивността.

[106]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg

[107]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg – В: Националният фокусен център (Focal Point) в областта на наркотиците и наркоманиите е създаден с решение на Националния съвет по наркотичните вещества и със заповед на министъра на здравеопазването, в изпълнение на Националната стратегия за борба срещу наркотиците 2003-2008 година. НФЦ е базиран в Националния център по наркомании и е официален партньор на Европейския център за мониторинг на наркотиците и наркоманиите (EMCDDA) от страна на Република България, както и участник в Европейската мрежа за информация в областта на наркоманиите (REITOX).

[108]. Пак там.

[109]. Противообществена проява (съгласно чл. 49а т. 1 от ЗБППМН) е деяние, което е общественоопасно и противоправно или противоречи на морала и добрите нрави.

[110]. Православната църква има рязко отрицателно отношение към окултните практики и методи: съгласно правилата на св. Василий Велики хора, които се занимават с вълшебство и магьосничество, подлежат на същата църковно-наказателна санкция като тази по отношение на убийците на хора.

[111]. Разрушението на личността според християнската антропология се състои в това, че е налице дисхармония (потъмняването) на единството между „образ“ и „подобие“ в човешката душа. Тоест има се предвид, че при потъмняването на Божия образ чрез занимание с окултизъм се възпрепятства благодатното обновление на човешката природа. И тогава, когато чувствата, волята и разумът в душата на човека не са събрани в единство, личността на човека става криминалномислещ и действащ субект.

[112]. Мистицизъм – тайни култове, тайни учения, тайнства; при будизма – нирвана, при кабалистите – Енсоф, при християнството – Божествената същност. 1) естествен мистицизъм – той въоражава човека с природна способност, например привидения, целителства, ясновидство, телепатия и други; 2) окултен мистицизъм – той е свързан със съзнателния стремеж на човека да проникне в неподвластния на естествознанието тайнствен невидим и духовен свят на човека, природата и духовете с цел познания на тайни и използването на скритите им сили. Виж древното изкушение на змията към Адам и Ева: … и ще бъдете като богове (Битие 3:5); 3) християнски мистицизъм – в православието е възможен чрез аскеза (пост, молитва, нестяжание, въздържание и послушание). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истинн, М., 1999, с. 282-285.

[113]. „По българската правна система основен източник на наказателното право е законът в тесния смисъл на това понятие. Това положение следва от принципа на законността, от конституционното изискване – наказателноправните норми да се установяват само с нормативен акт от такъв ранг.“ Стойнов, Ал. – В: Наказателно право. Обща част. С., 1999, с. 75.

[114]. Понятието „запрет“ означава в наказателното право забрана (нормативно регламентирана).

[115]. Μαγεία – магия, μάγος (гр.) – магьосник; откъдето произлиза думата магьосничество.

[116]. Според нашето скромно мнение е удачно да се направи статистика на всички окултно пострадали и хоспитализирани в многопрофилните болници – в неврологичните и психиатричните диспансери, с цел да се събере по възможност повече обективна информация за лечението (ако е имало) на пострадалите.

[117]. Препоръчително е да се анализират специалните закони на Франция и Великобритания против „опасните култове“ (Abou Picard Law) и Закона за менталното обсебване на индивида с цел реципиране.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KI.

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.3. Същност на деструктивните култове – генезис и съвременно състояние

На деструктивните култове[74] може да се гледа като на негативни и разрушителни (гибелни) за психиката – религиозни практики, обреди и ритуали, но според западната терминология в сектознанието[75] (наука за превенцията от секти) думата култ е синоним на секта. Понятието култове се ползва и като езотерични практики[76].Секта е понятие и използван термин в Правото на Европейския съюз (ПЕС): Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения[77] (НРД) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ); Решение на Европейския парламент от 12.02.1996 година по отношение на култовете и сектите в Европа. Според тези юридически актове[78] държавните компетентни органи в държави-членки (ДЧ) на Европейския съюз, трябва да осъществят превенция на обществото и гражданите срещу посегателства на основни права и свободи. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) препоръчва по-специално създаването на национални и регионални информационни центрове за групите от религиозно, езотерично (окултно) и друго духовно естество; образователни програми върху важните идейни течения и религии, създаването на неправителствени организации за жертви и семейства на жертви, по-конкретно в държавите в Източна и Централна Европа. Смисълът на казаното по-горе се съдържа в цитираната по-долу препоръка на Съвета на Европа, която гласи: Като се позовава на отговора на Съвета на министрите (765-ата среща от 19.09.2001 година, в който се подчертава, че основната цел на Препоръка 1412 (1999) е да защити човешкото достойство и най-уязвимите хора, и изразявайки съгласието си с представените идеи, но отчитайки факта, че поради липса на възможности не беше в състояние да приеме предложението за учредяване на Европейски център за наблюдения, без обаче да се изключва възможността Съветът на Европа да подпомогне създаването на мрежа между националните информационни центрове; съобразявайки факта, че проявите на сектантска агресия са причина за нарушаване на човешките права, и по-конкретно здравето, образованието и ненамесата в личния и семеен живот; съобразявайки факта, че организациите, които проявяват сектантска агресия, често действат под предтекста за свободата на религията и застрашават основните свободи на гражданите и следователно представляват заплаха за демокрацията.

Нека да обобщим, нещо, което е много интересно и дебатирано от различни специалисти в различни области: Секта или сектантска формация е обособена група (юридическо лице, сдружение, фондация или друга група от физически лица), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание, чиято дейност осъществява психическо насилие на личността и обществото като цяло. Сектантската общност обикновенно се стреми да откъсва хора от официалното традиционно вероизповедание (църквата), от семейството, обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Всяка секта изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение (доктрина) или изграден култ (има се предвид ритуали, обреди и други).

В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители. Затова, за да бъдат правилно разглеждани проблемите за борбата със сектите, нужно е да се даде още по-точно и изчерпателно определение за това що е секта. При изясняването на понятието се срещат известни трудности, защото различните науки, различните обществени строеве и различните конфесионални общности влагат различен смисъл в него. В исторически аспект то се разглежда по един начин, богословието в различните си дисциплини намира различни допирни точки с него, а и редица други науки също търсят начин да го дефинират (социология, политология, психология, история, теология и други). Ако човек се заеме да пише за сектите, без да е наясно със същността на явлението, рискува да бъде обвинен в тенденциозност, дискриминация и нелоялност. В такива случаи някои агресивни секти се възползват от пропуските, за да „защитават“ интересите си чрез правозащитни организации, които обикновено „охраняват“ интересите им, като се позовават на основни човешки права в международни правни норми.

Тези „правозащитници“ могат да атакуват отделни личности, но може да целят уронване авторитета на държавата, включително на цели институции и разбира се, на първо място на Православната църква. През различните периоди от историята на Църквата е имало и други понятия, които са ползвани за същото явление (ерес, разкол). За пълното изчерпване на темата нужно е те също да бъдат изяснени. Лингвистично изяснение на думата: от латинския глагол seco (лат.) – сека, разсичам. В класическия латински език secta означава: определен начин на мислене или общество от еднакво мислещи хора с едни и същи философски идеи, методи и правила. Въпреки че на пръв поглед тук се съдържа обединяваща идея, това се отнася за древния Рим, където религиозният синкретизъм е съпътствал нравствения упадък в обществения живот. В по-ново време то добива по-друг смисъл за група или общност, отделила се от нещо и на първо място от Църквата.

В първите векове от историята на Христовата църква (особено в гръко-римския свят, където масово се говори библейския гръцки език) за общност, нарушила църковния ред и изкривила вероизповедта на Църквата, се използва думата ерес. Най-общото значение на думата άιρεσηις (гр.) е избор. Ето едно извлечение от съвременното определение: противоположно учение на традиционната вероизповед, преподавана и запазвана в Църквата, отхвърляне на преподаваната чрез откровението на Църквата наука и вяра. В класическата литература означава някакъв научен или политически възглед. В него е вложено значение на партия, философска школа, религиозна група (секта). От изведеното става ясно, че думите ерес и секта са близки по значение и много от онова, което се отнася за понятието ерес, е валидно и за секта.

Днес се получава известно диференциране на понятията. Ерес се прилага за обозначаване на изкривяване на църковното учение или отделен пункт от него. Понятието секта обикновено се използва за назоваване на конфесионалната общност, носителка на изкривеното учение. Изложеното по-горе определение в по-голямата си част се отнася за ересите, възникнали в историята на християнската Църква.

В този вид обобщеното или очертаното определение е неприложимо за някои съвременни секти (например на ведическа основа). Известният руски богослов Михаил Калнев (синодален апологет на Българската православна църква) дава следното определение за секта: „Отричане догмите на християнството, учението на св. Църква в един или друг аспект, например спасяващата благодат, изкупителната мисия на Богочовека и Спасител Господ Иисус Христос и други.“ Това определение включва и обуславя най-вече спецификата на учението, като засяга сектантски учения, възникнали на християнска основа.

Определението не дава представа за изявата на сектантските групировки в обществото и вътре в самите тях. Защото след Мартин Лутер[79] думата секта придобива ново съдържание. То напълно се оформя през XIX век с държавно-юридически характер.

Под секта освен това се разбира общество, което няма признати от държавата права. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност много секти да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и други. Сектантските общности биват узаконявани независимо от официалното вероизповедание.Това определение е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии).Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите, затова е редно да бъде изложено и тяхното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции и си служи със свои понятия.

Ето определението за понятието секта, което дава Световен речник по социология: „Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото. Съществуват множество подтипове, но „църковният“ тип остава най-главният в социологията на религията. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ: съвкупността от убеждения и дейности на определена група от индивиди, свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични убеждения. И двете определения имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в дадения случай. Общността невинаги е затворена изцяло и невинаги е малка и гъвкава група.

Има секти и деструктивни култове, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Невинаги учението и похватите им са толкова гъвкави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност.

Въпреки че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията. Погрешно е смесването на понятието секта и култ. В западния свят понятията секта и култ са идентинтични, тоест са синоними[80]. Друг важен момент в сектантската обстановка и пейзаж е, че при него е налице интегритет – динамика от видоизменяне според религиозно-синкретичните нагласи на хората, на законодателството на съответната държава и други психологични, нравствено-духовни или политикоикономически фактори. Деструктивната религиозна политика, изразяваща се най-вече в окултни практики с цел психическо насилие, се нарича деструктивен култ според някои области на теологията. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се говори за култ, обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност. Макар и свързан с учението, обредът не е най-характерният белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденциозно нагласени, зависими от господстващи идеологии и социалния статут на определена държава. Тези са причините даденото по-горе определение в много точки да се разминава с това на Н. Тилкиджиев в „Енциклопедичен речник по социология“. Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.XI.1989 година: „Религиозно течение или група в системата на дадена религия, които не признават ръководството на официалната църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи.“ И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от „Советский енциклопедический словар“ и е преведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.

Наред с всички други науки и богословски дисциплини и православното пастирско богословие също изразява мнение по въпроса що е секта. Даденото определение на тази богословска дисциплина трябва да бъде максимално изчерпателно и да отговаря на духа на тази наука. Защото освен чисто богословска наука, пастрологията кореспондира със социологията, психологията, медицината и най-вече с психиатрията и психотерапията. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика.

Секта (както споменахме по-горе) е обособена група, общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, спортно, образователно, синкретично, анархистично, икономическо, търговско или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от семейството (семейната среда), официалното традиционно вероизповедание (Църквата), обществените, образователните, държавните, социални процеси и структури, като ги превръща в свои последователи.

Сектантската формация изразява обикновено отрицателно, опозиционно, реакционно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, закони, догми (правила), култове и ритуали. Затова за секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители (което се прикрива от обществото).

Споменатото определение не претендира за изчерпателност, но дава известна представа за сектата или култа и техните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията и психологията. От християнска гледна точка в основата на явлението секта лежи лъжеучение (ерес[81]) – плътско човешко мъдруване, нерядко придружено с лични болни амбиции. То отклонява човека от единия истински Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви ценности. Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер.То се употребява най-вече в Православната църква. Употребява се за случаи на отделяне или отпадане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, канонични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма различие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослушание и неподчинение на висшата църковна власт. Когато се говори за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твърде много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване.

Предвид казаното дотук ще споменем, че много от сектите използват опасни култове, наречени още окултни практики, които са абсолютна и фактическа реалност въпреки някои от скептичните становища по този въпрос. Ще се опитаме да дефинираме и окултните практики. Окултизъмът е паранормален феномен, включително и духовен, но той е фактически деструктивен култ[82] по отношение на здравето на хората. Това е така, защото чрез окултните практики може да се влияе и въздейства (чрез вероломно психическо насилие) абсолютно отрицателно върху съзнанието и психиката на хората. Тази условно общо изразена дефиниция по своя характер обективира окултните практики като фактически, реален и обективен феномен с изключително висока степен на обществена опасност за съвременния свят.

В началото на нашето изследване определихме също така окултизма като знания за тайните, скритите сили на природата. Безспорно в него са скрити фини знания за множество процеси и явления в природата, намиращи се на границата на духовното и най-ефирните сфери на материалното. Тоест самото понятие за материалното в окултизма, както официалната съвременна наука, е размито и дори се унищожава. В тази връзка съвременната наука и основаващите се на нея технически разработки, въоръжени с окултни знания (чрез болна мистика и сугестия[83]), извършват в последно време нова научно-техническа, техногенно-окултна революция. Според нашето скромно мнение последната трябва да се анализира внимателно от държавата.

Но като правило всяка революция – социална, техническа, сексуална и други – води до неизчислими беди и трагедии. Посочените обстоятелства днес, кога¬то сме все още на прага на тази „ню ейдж[84]“ революция, трудно могат да бъдат „осъзнати от обществото и съвременния свят поради религиозно невежество, водещо до духовна слепота“ (15, с. 101-102). Следователно, опитвайки се да дефинираме, доколкото е възможно, окултизма, ще анализираме (накратко в тази подглава на изследването) през призмата на теологията и криминологията[85] вредите и общественоопасните последствия от окултните практики, водещи до големи трагедии за хората и съвременния свят.

Отрицателни и опасни последици от въздействието на гибелните за душата и тялото деструктивни култове:

1. Потискане на личността и управление на съзнанието на хората.

2. Превръщане на човека в биоробот.

3. Отчуждаване от Бога и нарушение на екологията на човешкия дух.

4. Нравствено разложение, тъй като без Бога нравствеността е немислима.

5. Разрушаване на семейството, бездуховен начин на живот, неограничено развитие на индустрията, обслужваща наслажденията.

6. Отчуждаване (алиенация) на хората един от друг.

7. Живот на границата между две реалности – мнима и действителна.

8. Рязко увеличаване броя на душевните болести, самоубийствата и престъпленията под въздействието на окултизма.

9. Активно изграждане на нова религия[86], основана на поклонение на лукавия и подготовка за приемане на антихриста.

10. Приемане и поклонение на антихриста“ (15, с. 101).

Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий (Берестов) не е необходимо да разшифроваме гореизброените точки. Тоест те произтичат една от друга и от самата окултна наука. Защото окултизмът е наука на нивото на греховното състояние на човечеството, при което, по думите на св. апостол и евангелист Иоан Богослов цял свят лежи в зло (1 Иоан 5:19).

Овладяването на окултните практики носи на човечеството неизмерими беди и катаклизми. Познаването на окултните практики дава реална възможност на хората да влизат в непосредствен контакт (общуване) със света на падналите духове (демоните). Оттук произтича следствието за духовното развитие на човека, подвластен на окултните практики – като деградивна, девиантна, общественоопасна, криминална и антисоциална личност. Това става под въздействието на окултизма, който е базиран изцяло върху човешката гордост. А „за разлика от окултизма, християнският път води към истинния Бог и към усъвършенстване духовната същност на човека, като развива в него любов и вяра в Бога до степен на саможертва, стремеж да се помага на хората, вършене на всяко добро (15, с. 102)… и всичко това – върху основата на смирението[87]„.

Пътят на окултизма води и до развиване на най-високо самомнение, заслепяваща гордост, която като антипод на християнското смирение е начало и основа на всеки грях.

Затова не е чудно, че окултното лечителство, гадаенето и астрологията в Република България и в съвременния свят развиват у човека и страст към парите, към лесната печалба, политическа кариера и други обикновено чрез криминални деяния. Така например екстрасензориката започва да служи за престъпни цели, като се свързва с престъпни структури. Но как в държавата ни правоохранителните и разследващите органи да установят (от гледна точка на криминалистиката) причинно-следствената връзка от окултни практики (в производствата по НПК), причина за престъпните деяния?

Във връзка с това „известно е, че в последните години различни престъпни групи наемат за нечистите си цели екстрасенси, ясновидци, предсказатели, прекодировачи[88] и заклинатели“ (15, с. 102). Дори в България започва да се развива особен вид екстрасензорика[89] – икономическа и политическа: „без да се гнусят, политическите партии и техните лидери също ползват услугите на ясновидци и предсказатели – особено в предизборни кампании“ (15, с. 102-103).

По този начин „окултизмът води до целенасочено развитие на свръхестествени способности у човека, без той да притежава нужното нравствено съвършенство. Окултните практики са основани на духовното насилие над личността, те потискат Божиите образ и подобие в човека, като пречат на неговото богоуподобяване по благодат“ (15, с. 101-103). Следователно чрез окултизма не може да се постигне благоденствие.

Затова окултизмът е не толкова духовна безизходица, колкото пряк път за поробване на човешката душа от лукавия, който е княз на този свят (срв. Иоан 12:31). Можем да направим заключение, че практикуващите окултизъм са престъпници спрямо Божия закон, спрямо каноните на Православната църква и в миналото са били обявявани за престъпници и от цивилните материални закони.

Макар и бегло, ще посочим в изследването, че в някои държави в Европейския съюз и света днес има законодателни норми[90] относно превенцията[91] по отношение на практикуването на окултни практики и окултни прояви на сектантските формации и агресия.

Това е така, защото по отношение на деструктивните култове и секти органите на Европейския съюз са приели и регламентирали редица юридически релевантни актове досежно сектите и езотеричната общественоопасна дейност за всички държави – членки на Европейския съюз. Защото окултизъмът, който практикуват повечето от сектите и култовете, е криминално (по резултатност), но не криминализирано[92] деяние, водещо до посегателства върху личността, здравето, живота, семейството, децата и други на много хора. Ще споменем също в този дискурс, че „социалната група на престъпниците е своеобразна група в обществената структура, която съществува закономерно, поради закономерния характер на престъпността и се характеризира с устойчивост“ (92, с. 224). За разлика от „всички останали социални групи тя е най-разнородна и основният обединяващ фактор е престъплението, ако конкретният състав е криминализиран“ (92, с. 224-225).

Особеностите на престъпните деяния, свързани с окултните практики, целящи престъпни посегателства (с паранормален и деструктивен характер), са детерминирани от закономерности, специфични за всяка обществена формация или група индивиди (ad hoc). Това са окултните формации и индивидуалните окултисти. Тези формации, групи и хора са факт и реалност, доколкото обаче е установено авторството на отделните деяния с криминален характер (извършени виновно с изключителна жестокост) под въздействие на окултизма.

Тези деяния, свързани с окултизма, не са криминализирани, а са декриминализирани. При тях не може да бъде приложен наказателният материален и процесуален закон, чрез които норми се установяват, преследват, разследват и санкционират общественоопасните деяния според степента на обществената опасност, вината, доказателствата, вредите и отрицателни последици. Според нашето изследване окултните практики имат изключително висока степен на обществена опасност. Тоест окултизмът във всички форми винаги е вреден, опасен и деструктивен за обществото, обществените отношения и особено в образователните програми на училищата.

Разбира се, би било неправилно и неетично[93] чрез нашето изследване да обвиним в съзнателно общуване с демоните всички окултисти или всички хора, занимаващи се (практикуващи и ползващи) с окултни практики. После ще поясним за „осъзнатите“ и „неосъзнатите“ окултисти. Дòсегът с окултизма по-често става несъзнателно, поради незнание и липса на религиозна грамотност у хората адепти и самите окултисти. В наши дни екстрасензориката и биоенергетиката навлизат активно под различни благовидни предлози в медицината като нелекарствени методи на лечение[94]. Разработват се „технически средства[95]“ за „екстрасензорно лечение, които се подкрепят с научни обосновки“ (15, с. 68). При тази ситуация на невидима окултна заплаха[96] малцина се замислят или осмислят обективно върху истинските източници на окултни знания и квазилечителски практики. В този ред на мисли можем да заключим риторично – могат ли окултните знания да се нарекат знания, след като всички те са свързани с дяволска сила и воля? Безусловно те са вид знание[97], което обаче има противообществена отрицателна вреда, влияеща на действителността и на обществените отношения между хората.

Въз основа на изложените обстоятелства ще споменем отново, че най-ефикасната превенция и „имунизация“ срещу окултните практики и отрицателните генетични[98] и личностни вреди от тях е повсеместната катехизация[99] и въцърковяване[100] на хората у нас, които като цяло се самоопределят като православни християни.

По-долу за повече яснота ще предложим друга класификация на опасните култове.

Според Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква новите религиозни движения (обьединения) са четири групи (48, с. 63-65):

1.В първата се оказват тези с най-съвършени вероучения, които се опират на положителен абсолютен идеал: Личност – Бог; създадени от самите тях без посредници и посланици; строго съхраняват приемството на „вероучението“ и „свещенството“; признават уникалната ценност, неповторимост и цел на всеки човек; нямат или отхвърлят деструктивността като такава;

2.Втората група се отнася за култове, несъдържащи явни деструктивни положения в своето учение, но избягващи конструктивна външна деятелност, прикриваща себе си;

3.Третата група включва всички, имащи деструктивни положения в своето учение, по каквито и да е тактически причини рядко или съвсем непроменящи ги в дадено време, едновременно при промяна на обстоятелствата (например, смяна на лидера, появяване на ново тълкувание или екстремистки течения, изменения на социално-политическата обстановка) способни да започнат и осъществят деструктивни действия.

4.Четвъртата група се състои от култове, включващи деструктивни положения в своите учения и стремящи се да ги покажат и променят.

Тази област на тъмна духовност е неизменна на нравствения, правния и социалния безпредел. Това е областта на егоизма, гордостта, самоувереността, разрушението, опустошението на бита, духовните болести, смъртта и прочее. Представителите на третата и четвъртата група се опират на лъжливи и егоистични идеали и затова неизбежно се явяват източник на аморалност и престъпления (криминални деяния). В нашата държава те не са малко, съдейки по криминалната статистика. Духовната безобразност (отказ от съществуването по образа на Бога) в модела на поведение на всяка личност се превръща често в безнравственост, криминален мироглед и еманация на общественоопасни прояви.

Деструктивните култове според класификацията на Мисионерския отдел към Московския патриархат на Руската православна църква са:

1. Деструктивни обединения (формации) със сатанастични ориентации;
2. Деструктивни обединения (формации) на матрици „Екология на духа и окултизма“;
3. Деструктивни обединения (формации) с източна ориентация;
4. Деструктивни псевдоислямски обединения – формации (например „ваххабизъм);
5. Комерсиални култове (например „хербалайф“).

Особеностите на тези деструктивни формации-култове се изразяват в приемане на идеали (с онтологически, духовен, нравствен и правен характер); разбиране на духовността; трактовка на произхождението и взаимоотношенията – добро и зло; построяване система на нравственост; определяне на смисъла на живота и ценностите на всеки човек; отношенията спрямо обществените институции и личности; избор на средства и методи за постигане на целите; духовни, нравствени и правни характеристики на основателя на култа; духовни, нравствени и правни характеристики на авторитетни лидери на култа.

В допълнение на последното ще допълним, че в Приложение 1а и Приложение 1б в книгата са обозначени според информация на Светия Синод на Българската православна църква най-общо регистрираните по ЗВер., регистрираните по други закони вероизповедания и тези (физически и юридически лица, религиозни лидери, общности и групи), които не са регистрирани по никой закон.

Изхождайки от казаното дотук, според нашето изследване – превенцията на менталното обсебване на индивида или различните способи за вероломното психическо насилие над личността (в частност над децата) чрез деструктивни култове е наложителна и трябва да се регулира законодателно чрез специален закон (lex speciales) от Народното събрание на Република България. Но етимологията на този сложен за законодателството и юриспруденцията въпрос ще изследваме внимателно, а съответните изводи и аргументирани препоръки в тази насока ще направим в заключението на изследването.
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[74]. Деструктивен култ (рус. деструктивный култ) – разновидност на култ, разрушителен по отношение на естественото хармоническо състояние на: духовната, душевната, психическата и физическата личност (вътрешна деструктивност), а също така относно съзидателните традиции и норми, служещи на социалните структури, културата, обществените правила и ред и обществото (външна деструктивност). – В: Мисионерский отдел към Московския Патриархат на РПЦ. Цит. съч., с. 15.

[75]. Сектоведение (рус.) е название на наукта сектознание. В богословските факултети с православна ориентация в България в миналото се е изучавала учебната дисциплина „Православно мисионерство“, а сега се изучават учебните дисциплини „Нехристиянски учения“ и „Инославни изповедания“, които частично изучават парадигмата на сектите, сектантството и деструктивната им духовна дейност спрямо хората.

[76]. Езотеризъм (от гр. έσωτερικός, тоест „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл се назовава всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени. „Езотерика“ или „езотерично“ се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора. Такова окултно (фр. езотерично) учение изучава тайно и предавано чрез поколенията знание от всякакво естество.

[77]. Понятието нови религиозни движения (НРД) е наложено във Великобритания през 50-60 години на XX век от сектантските формации с цел „недискриминация“ на сектантската дейност в съвременното общество.

[78]. Препоръките на институциите на ЕС като НА имат декларативен, а не императивен правен характер.

[79]. Мартин Лутер (Martin Luther) е немски духовник – монах и теолог, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от Божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се противопоставя на продавача на индулгенции – доминиканския монах Йохан Тецел със своите „95 тезиса“ от 1517 година. Отказът му да се отрече от тях по искане на папа Лъв X през 1520 година и на император Карл V по време на Вормската диета през 1521 година води до неговото отлъчване от папата и до обявяването му извън закона от императора.

[80]. Това твърдение е ключово в изследването, тъй като освен че понятията „секта“ и „култ“ са синоними според западната школа в областта на сектознанието и психологията на религиите, може да отбележим, че и според нас между понятията „десруктивен култ“ и „окултна практика“ съществува тъждественост, което означава, че „практикуването на окултизъм“ е форма на „проява на сектантство“ и „гибелен култ“.

[81]. Ерес е название, с което християнската Църква характеризира религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма. В историческото си значение думата haieresis (от старогръцки) се е употребявала, за да означи характерно философско течение като аристотелизма или платонизма и е съответствало до голяма степен на раннохристиянската представа за секта, лишена от съвременните отрицателни конотации, тежащи на тази дефиниция. В този смисъл я употребява и Иосиф Флавий (живял в I век след Христа).

[82]. Между понятията „окултна практика“ и „деструктивен култ“ съществува тъждественост.

[83]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива представи и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано (Сугестологията и сугестопедията са окултни науки за внушението). Десев, Л., цит. съч., с. 565.

Заради „успеха си, особено при преподаването на чужди езици“ проф. д-р Георги Лозанов (създателят на сугестологията) е имал многобройни яростни противници, главно в тогавашните академични среди. Обявяват сугестопедията като метод за „манипулация, промиване на мозъка, програмиране“. До едно време бил подкрепян от Людмила Живкова (1942-1981), дъщерята на Тодор Живков. Но още преди смъртта ѝ се намесили и нейните влиятелни врагове. През 1979 година, след посещението на специалистите от Юнеско, Лозанов е спрян на границата, поставен под нещо като домашен арест, който продължил до 1989 година. През 1991 година е закрит Научноизследователският институт по сугестология към БАН, а неговият създател и ръководител проф. д-р Лозанов е уволнен още през 1984 година след специален доклад на Държавна сигурност. Оттогава до днес в България методът на сугестологията и сугестопедията на проф. д-р Лозанов (починал през 2012 година в град Сливен) е осъден на забрава, тъй като е опасен за психиката с оглед на окултния си характер.

[84]. Ню-Ейдж (англ. – нова ера) – неоокултно движение от много култове, популярни в Европа, наречени в САЩ Нова окултна чума. – В: Митев, Д., Христос и духовете на земята, С., 2000, с. 200-201.

[85]. Криминологията е наука за социология на престъпността и престъпленията, тоест криминологията е динамична наука и се стреми да изменя социалната практика на борбата с престъпността чрез законодателството. Или криминологичното познание позволява да се усъвършенства или реформира изцяло при определени условия материалното и процесуалното право. Срв. Станков, Б., цит. съч., с. 34.

[86]. Религия за православните е вярата в Бога, в свръхестественото, в чудесата, в молитвите (че ще бъдат чути), в догмите (веровите истини) и Божия закон. Подобен е смисълът на интерпретацията на блажени Августин (починал 430 година след Христа), който смята, че терминът религия произлиза от лат. глагол reelegere, тоест възсъединявам се. Или понятието религия означава възсъединяване и възобновяване на загубения съюз – неразривната връзка на човека с Бога: .. Ние се стремим към Неговата любов и когато я достигнем, се успокояваме – получаваме мир в душите си… В този смисъл произходът на думата религия визира два основни момента: съединение и благоговение, за което се говори в религията като за благоговейно единение и общение (съединение или възсъединение) на човека с Бога. Литургичното измерение на този тайнствен смисъл се изразява в евхаристийното общение при църковното тайнство причастие.

[87]. „Велико благо е да се научиш на Христовото смирение; с него е леко и радостно се живее, и всичко е мило на сърцето“. – В: Софроний (Сахаров), арх., Св. Силуан Атонски, С., 2008, с. 328.

[88]. Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиране се проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[89]. Голяма част от представителите на законодателната, съдебната, изпълнителната власт, политическите партии, националните медии (четвъртата власт) си имат щатни окултисти (екстрасенси, шамани и други).

[90]. Препоръчително е да се анализират от законодателния орган (легислатора) на нашата държава специалните нормативни актове в Република Франция и Великобритания: Закона против опасните култове (Abou Picard Law) и Закона против менталното обсебване на индивида с цел реципиране в България.

[91]. Върховната Рада (парламента) на Украйна прие на 04.10.2011 година закона: За внасяне на промени в някои законодателни актове (относно защита на населението и информационното пространство от негативно въздействие). 302 народни представители гласуваха за неговото приемане. С новите текстове се внасят промени в законите: „За рекламата, За печатните средства за масова информация, пресата, в Украйна, За телевизията и радиото. Забранява се рекламирането и разпространението на информацията за окултно-мистически услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки, спиритисти, астролози, прорицатели. Забранява се транслацията на програми и видеосюжети, в които в пряк ефир се предлагат окултно-мистични услуги на знахари, магьосници, шамани, екстрасенси, врачки и други лица, обявяващи себе си или считащи се за способни да предричат съдбата, да влияят на хората, на духовния свят, имущество, околна среда чрез използване на свръхестестествени способности или сили. Законът влиза в сила от деня на неговото обнародване по надлежния конституционен ред.“ Срв. http://www.dveri.bg.

[92]. Поставяме акцент, че след Реформацията окултните деяния в Европа са постепенно декриминализирани поради засилващата се секуларизация в държавното управление (отделяне на държава от църква).

[93]. Според учението на Православната църква трябва: „да обичаме грешниците, а да мразим греха „.

[94]. Например хипнозата и хомеопатията са остра форма на окултизъм, но са широко практикувани у нас.

[95]. Срв. Анатолий (Берестов), иером., цит. съч, с. 68 – за техногенния окултизъм.

[96]. Във връзка с клиничната социална работа ще споменем, че окултната болест се лекува много трудно.

[97]. „Свещеното Писание и светите отци споменават само за два източника на нашето знание относно невидимия духовен свят: божествен и демоничен. За трети източник не се споменава“. – Във: Висарион (Зографски), иером., Петър Дънов и Ванга, втора част, Атон, 2011, с. 40.

[98]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е теоретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за предпазване от опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколенията. Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[99]. Повсеместна катехизация (въведение във вярата съгласно богословието и учението на Църквата) е възможна и чрез концепция-програма на Св. Синод на БПЦ за създаването на неделни училища във всички епархии и църковни общини, както това е станало след 09.09.1944 година. На 06.10.1944 година МНП издава Окръжно N 396, което изважда вероучението от учебната програма на общообразователните училища. През месец януари 1945 година излиза второ Окръжно, с което вероучението се отменя като задължителен предмет в програмата на основните общообразователни училища и се започва факултативно изучаване; по същия начин се премахва предметът Религия и история на БПЦ в Учителските институти за първоначални учители (ДВ, бр. 7 от 10.01.1945 година). Така се преминава към факултативно изучаване на предмета Вероучение. В отговор на това Българската православна църква в лицето на Св. Синод успява чрез синодално решение да организира около 870 църковни „Неделни училища“ по Вероучение за всички възрасти. Срв. Международен религиозно-педагогически симпозиум в България. („Религиозно обучение в контекста на общоевропейския дом“), С., 2004, с. 18.

[100]. Според нашето изследване наличието в съвременния свят на религиозни общности, които са се отделили от Православието, е още един фактор, който налага провеждането на дидактичен грамотен диалог с тях и достигането до разбирането на християнството и неговата роля и място в съвременните общества. А как може да се води дидактичен диалог с инославни и иноверни хора и държави, когато ние не познаваме традиционната от векове православна вяра и религия? Диалогът в областта на религията не е процес на насилствено налагане или оказване на влияния (както при римокатолицизма или протестанството), най-малко е и прозелитизъм, а е споделяне на религиозен опит, при което православните имат възможност да покажат дълбоката духовна основа на св. православие и действената му църковна благодатна практика, която може ефективно да лекува чрез клинична социално педагогическа и духовна дейност в психосоматичен, нравствен и духовен аспект окултната болест на личността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4KA.

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

4. Съдът на Месията, пети април, тридесета година

Ден по-късно Иисус се появява във вътрешния площад на храма, наречен „Женски двор“ и сяда под навеса край касите за пожертвувания. В пасхалните дни хората обикновено извършвали ежегодния си принос. Много от тях, с идването си, изсипвали пари с шепи, но вниманието на Иисус е привлечено от една бедно облечена жена, която пуска в касичката две дребни монети. Като извиква учениците, Той изрича: „Истина, истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички, що дадоха за съкровищницата. Те от излишъка си дадоха, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше. Пусна цялата си прехрана[1]„. Единственото, което радва и трогва сърцето на Иисус в Иерусалим, е жертвата на бедната жена.Намирайки се в самия център на църковния живот, Той вижда недъзите му, замаскирани под показно величие. Край Него, снизходително отговаряйки на поклоните, шестват надменните законници. Техните „тефилини“ – превръзки на челото с текстове от Тората, и другите им атрибути на набожност, се набиват в очите на всички, но колко малко те отговарят на духовното състояние на тези хора! Иисус вижда и учени, които с часове обсъждат най-дребните подробности от наредбите; вижда и фарисеи, които по пътя се препъват в камъните, за да демонстрират пълното си откъсване от света. Иисус знае колко лесно проникват в тази среда честолюбивците, които впоследствие се опиват от властта си над душите. Още пророк Иезекиил е казал за подобни пастири, че „те пасат самите себе си“. Дори светлината на библейското Откровение сякаш помръква в тази задушна атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето от книжниците се опълчват срещу Иисус? Та нали тогава Той крие месианството Си? А благовестието за Отца, призоваващ заблудилите се деца, би трябвало да пробуди всеки, който е верен на учението на пророците. Следователно книжниците са загубили главния смисъл на пророческата проповед. Признавайки на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължават да заменят духа на Закона Божи със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учи:

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: Само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдни дела, и смирено да ходиш пред твоя Бог[2].

А фарисеите, особено учениците на Шамай, са потънали в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Познавайки из основи каноните, те ги превръщат в оръдие на господство над „невежите“. На тази почва възникват множество злоупотреби, достигащи почти до цинизъм.Христос иска да предпази Църквата от тази съблазън, от „фарисейския квас“, и да покаже по примера на израилевите пастири каква опасност може да я заплашва. Обръщайки се към учениците, Той казва:

На Моисеевото седалище са седнали книжниците и фарисеите.
Затова всичко що ви кажат да пазите – пазете и вършете;
а според делата им не постъпвайте. Защото те говорят, а не вършат.
Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат.
И всичките си работи вършат, за да ги видят човеците.
Разширяват „тефилините“ си и увеличават ресните на дрехите си,
обичат първо място на гощавките
и предни седалища в синагогите,
и поздрави по тържищата,
и – да им казват човеците: „рави“.
Задето изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят,
те ще получат по-голямо осъждане.

А вас нека не ви наричат „рави“,
защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.
И никого недейте нарича свой отец,
защото един е вашият Отец – Небесният.
И нека не ви наричат наставници,
защото един е вашият Наставник – Месията.
А по-големият между вас да ви бъде слуга.
Защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен,
а който се смири, ще бъде въздигнат[3].

Отказвайки се от авторитарната власт над хората, Иисус завещава и на апостолите Си само една власт – властта на любовта и служението.

Но това не означава, че Той е готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влиза в Иерусалим, съпроводен от виковете „Осана!“, Той се представя като кротък Цар на помирението; когато отговаря на въпросите на богословите – действа като мъдър Наставник; сега е часът, когато е длъжен да се покаже като Пророк-изобличител.

В проповедта Си Той не засяга зилотите и садукеите, чиито дни и без това са вече преброени. Първите сами подготвяли гибелта си, раздухвайки пламъка на войната; другите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка година губели поддръжката на народа. Истински представители на старозаветната Църква са били книжниците, равините, тълкувателите, принадлежащи към фарисеите. Иисус не отрича и не принизява заслугите им; Той открито говори, че апостолите сеят върху почва, вече разорана от наставниците на вярата. „Други се трудиха, а вие влязохте в техния труд[4].“ Но тъкмо това признание на книжниците стоварва върху тях огромна отговорност и прави греха им двойно по-тежък.Христовото изобличение е истински съд на Месията над онези, които искат да се „откупят“ от Бога посредством обреди и дарове, които се смятат за каста, единствено притежаваща ключовете на спасението. Над града и над столетията, над религиите и църквите звучи Словото на Сина Божи, сечащо като меч:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето затваряте Царството Небесно пред човеците!
Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето обикаляте море и суша,
за да привлечете поне един последовател;
и когато това стане,
правите го син на геената,
дваж по-лош от вас.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето давате десятък** от гьозума, копъра и кимиона,
а сте изоставили най-важното в Закона:
правосъдие, милост и верност.
Това трябваше да правите,
и онова да не оставяте.
Водачи слепи!
Комара прецеждате,
а камилата поглъщате!

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето чистите отвън чашата и блюдото,
когато вътре те са пълни с грабеж и неправда.
Слепи фарисеино! Очисти първом извътре чашата и блюдото,
за да станат чисти и отвън.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
понеже приличате на варосани гробници,
които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни,
а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
задето зидате гробници за пророците,
и украсявате паметниците на праведниците, и казвате:
„да бяхме живяли в дните на нашите бащи,
не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците“. С това сами против себе си свидетелствате,
че сте синове на ония, които са избили пророците.
Преизпълнете, прочее, мярата на бащите си!
Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането в геената?
Затова и Божията Премъдрост рече: „Ето, Аз пращам при вас пророци,
и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете,
а други ще бичувате в синагогите си
и ще изгонвате от град в град.
Да падне върху ви всичката кръв праведна,
пролята на земята: От кръвта на Авел до кръвта на Захария,
син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника“.
Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род[5].

Със страх, затаили дъх, хората сигурно са слушали Иисус. Ударът, нанесен по маската, я разсича, и под нея се показва духовната пустота.

За никого досега Иисус не е говорил толкова рязко. Той съчувства на грешници и заблудили се; по-късно ще прости на учениците Си малодушието им, а на Петър – отричането. Не ще упрекне и самия Юда. Дори „хулата срещу Сина Човешки“, по думите на Иисус, може да бъде опростена. Само към едно нещо Той не ще прояви снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство спрямо Духа Божи.

Евангелието не разказва как възприемат учениците изобличителната реч на Господа, но по всяка вероятност тя е всяла в душите им тревога. Макар апостолите и по-рано да са чували от Учителя подобно нещо, но едно е да говориш така в Капернаум, а друго тук – в Иерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега вече е трудно да се надяват дори и на частично помирение.Но възможно ли е Месията завинаги да бъде в конфликт с признатите вождове на народа? Или пророчеството за Иерусалим като столица на бъдещето е лъжа? За какво тогава Иисус е дошъл в този град?

На апостолите толкова силно им се иска да вярват, че святото място и Божият Дом ще станат Христов дял, където ще се утвърди Неговото Царство. Нали Той сам отстрани светотатците от храма и го нарече „Молитвен дом“.

Като не се решават да си признаят за обзелите ги съмнения, те повеждат с Иисус разговор за храма. Един от дванайсетте се надява да предизвика у Него възхищение от грандиозните постройки на светилището.

– Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

– Виждаш ли тия големи здания? – отвръща сурово Иисус. – Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат[6].

Апостолите са смаяни; най-малко са очаквали такъв отговор. Ясно им е, че това е присъда и то последна.

Потиснати, без да кажат дума, те излизат след Иисус през портата. Мрачни мисли ги завладяват, а в душата на Юда навярно се надига истински бунт. Ако по-рано у него едва е мъждукала искрица вяра в Учителя, сега тя окончателно угасва. Човек, Който пророкува гибел на храма, не може да бъде Месия! Той обеща на учениците Си победа, а в действителност само оскърби блюстителите на Закона и настрои срещу Себе Си целия град. Или е безумец, или е лъжец! Рано или късно властите ще се справят с Назаретеца. Но какво ще стане с тях, Неговите привърженици? Ясно, че и тях не ще пощадят. Трябва час по-скоро да си осигури защита и да помогне на архиереите да заловят Иисус.

През това време Христос започва да се изкачва на Елеон. По пътя Той се спира и сяда на склона. Повечето ученици, без да Го дочакат, са се разотишли; с него са само Симон, Андрей и синовете Зеведееви.

Иисус мълчи, гледайки заспиващия град, който се разстила в краката Му. Над хълма цари вечерната тишина; отблясъкът на залеза пламенее върху гребена на храма, позлатява кулите; въздухът се изпълва с мириса на есенни треви и млади листа.

Учениците се досещат, че Иисус мисли за Иерусалим. Страх ги е. Тъжно им е. Градът, където всеки камък може да разкаже за мъдреци и пророци, за смъртни наказания и боеве, за горещи молитви и упования… Колко дълго чака Избавителя и след като Го дочака, не Го позна!…

Най-накрая апостолите нарушават мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над храма? Може би след това ще настъпи денят, който те силно желаят: Синът Човешки ще яви славата Си и ще въздигне над света вечния месиански храм.

И тогава Христос започва да говори за края.

„От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ – казва Той. Така и близката катастрофа на старозаветния свят ще се отбележи с низ от личби[7]. Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, увличайки мнозина след себе си. „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане. Ала туй още не е краят.“ Верните на Иисус ще бъдат подложени на жестоки гонения. „Тогава мнозина ще се съблазнят, и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“И накрая ще се появи последният зловещ признак: „Дето бъде трупът, там ще се съберат орлите.“ Трупът, това е обреченият Иерусалим, не намерил в себе си сили духовно да се възроди, а орлите – имперските римски знамена.

Навярно в същия този момент, когато Иисус е говорел за тях, край западните стени вече са се стягали отрядите на Пилат, пристигащи обикновено в града за Пасха. Сред тях са и войниците, които след два дни ще приковат към кръста Сина Човешки и дори някои от онези, на които ще им бъде съдено след четирийсет години да изпълнят присъдата над Давидовия град.

„А кога видите Иерусалим обграден от войски – продължава Иисус, – тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините.“ На мястото на олтара, оставен от Бога за човешките грехове, ще се появи „мерзостта на запустението“, за която се говори в книга на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята[8]. Те ще властват дотогава докато не свършат „времената на народите“***

Самите апостоли и техните съвременници ще видят крахът на старозаветната цитадела: „Истина ви казвам, няма да премине тоя род****, докле всичко това не се сбъдне.“

Но не само Юдея ще изпита силна покруса. „След скръбта на ония дни“ целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги обрисува с цветовете на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на безпросветен мрак, ужас и агония. „Ще въстане народ против народ, и царство против царство. Ще има големи трусове, и на места мор и глад. Ще има и страхотии, и големи поличби от небето, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение*****; тогава човеците ще примират от страх в очакване на онова, що ще връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“ Както гибелта на Иерусалим е „начало на родилните мъки“, тъй и световните катаклизми са само предизвестие за последния съд. Той идва внезапно. Никой, дори и ангелите, не знаят ни деня, ни часа, когато ще настъпи. Самият Син Божи, смирил Се, се отказва от това познание. А верните не бива да пресмятат „времената и сроковете“, а да бъдат бдителни, като живеят в постоянна молитва и готовност да дадат отчет пред Господа. За тях идването на Иисус в Славата Си означава радост от срещата, окончателно сливане с Господа. „Ще видите Сина Човешки да иде на облаци, със сила и слава голяма. А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Пророчеството на Христос, произнесено на Елеон, е една от най-мъчните загадки в Евангелието. Първите християни, под влияние на Юдейската апокалиптика, я решават лесно: малко време след падането на храма Христос ще се яви, за да царува над света. Дори когато се убеждават, че думите Му са изтълкувани повратно, много вярващи продължават да живеят под знака за близкия свършек на света. Безчетен брой пъти са се появявали сектанти, които възвестявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали деня. Обзети от мистичен ужас, хората захвърляли работата си, дома си, отивали в горите и пустините. Понякога есхатологическото чувство заразявало почти цялата Църква[9]. Но неизменно се сбъдва Христовото слово за тайната на последния час, известна само на Отца.

Кое е породило това многовековно недоразумение?

Някои екзегети смятат, че пророчеството за края принадлежи не на Христос, а на евангелистите, или по-скоро на ония източници, от които те са черпили; че в съзнанието на първите християни думите на Иисус за участта на храма се слива с идеята за края на света. Наистина, евангелията не са стенограма и е възможно в тях при предаването на Господните слова да са отразени вярванията на ранните общини[10]. Но кое е породило самите тези вярвания? Само народната фантазия ли? И нима те биха могли да са толкова устойчиви, ако Христос не им бе дал основание за това? Нека си припомним, че още началото на Неговата проповед в Галилея е свързано с вестта за идването на Царството Божие. Да се изхвърли есхатологическата тема от Неговото учение, означава да се отиде твърде далече.

Други богослови, смятайки, че Иисус Христос чисто по човешки е могъл да се заблуди, са склонни да виждат грешка у Него Самия. „Иисус – казват те, – е живял в очакване на близкия край.“ Но такова виждане е неприемливо за християнското съзнание и противоречи на Евангелието. Благовестието на Иисус, взето в пълния си обем, подразбира занапред дълъг период от време, предшестващ идването на Царството. Това се вижда, както вече казахме, дори и от притчите за зърното, за нивите, за дървото, за кваса[11]. А и самата Елеонска проповед на Господа включва тази перспектива. „Времената на народите“, посочени от Него, са съвсем неопределен период. Той нарича разоряването на Иерусалим и световните бедствия „начало на родилните мъки“. Думите „близко при вратата“ трябва да се приемат по-скоро в мащабите на пророчествата, които обикновено обрисуват „хиляда години като един ден“. Това не са земни, а божествени мащаби.По думите на Христос, Той ще се яви в славата Си, но не преди времето, когато „ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи[12]„. Трудно е да си представим, че Христос в дадения случай е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двайсет века далеч не е изпълнено. Дори и страни, като че ли вече християнизирани, често остават в неведение за същността на Евангелието.

Но ако Христос говори за далечно бъдеще, защо призовава учениците Си да бъдат нащрек? Какво отношение има към тях онова, което ще се случи след хиляди години?

Редица съвременни тълкуватели смятат, че в Евангелието ние имаме „осъществена есхатология[13]„. Онова, което Христос нарича „явяване на Сина Човешки“, съдещ света, е Неговият собствен живот, смъртта Му и възкресението Му. Идването на Сина Божи наистина е било съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл навярно може да се потвърди от много изрази на Иисус: „На съд дойдох Аз на тоя свят“; „Сега е съд над тоя свят[14].“ И все пак онези, които внимателно четат Евангелието, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъл на Своето служение. Неговото благовестие е неотделимо от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към свършека на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в Евангелието темата за края на Стария Завет се преплита с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос съзнателно ги е приближил, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, смъртта на Христос и последната криза на света.

Явяването на Спасителя е начало на „месианската ера“: Бог навлиза в живота на човечеството, приближава се до него толкова непосредствено, колкото никога преди. Тъкмо тази среща представлява Съдът, влизащ в сила от момента, в който унизеният Месия, вестител на любовта и правдата, поставя хората пред избора: да Го признаят или да Го отхвърлят.

Старозаветната Църква като носителка на Откровението вече неведнъж е била осъждана от Бога. Когато хората са се отказвали да слушат словото Му, възвестено чрез пророците, те са се лишавали от небесен покров и са попадали в робство у езичниците. Съдено е през седемдесета година тази трагедия отново да се повтори, защото „Иерусалим не узна времето, когато беше посетен“. Но жребият на Иерусалим е предобраз на продължаващия съд Божи; християнският свят го изпитва върху себе си: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият народ Божи, приемайки Христовия Завет, носи същата отговорност, както и древния Израил. Затова той ще преживява „съдните дни“, докато борбата между доброто и злото не достигне връхната точка на напрежение, и тогава ще се извърши последният съд, преломът, пробивът на историята отвъд нейните предели, очистването и преобразяването на света.

Древните хора не са могли да си представят богоявлението по друг начин, освен в ореола на космическите катастрофи. Затова, следвайки традицията на пророците и Самият Иисус говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на тази апокалиптична икона не бива да се приема за точно описание на събитията.Евангелската есхатология по същество не се съсредоточава върху явните знамения на съда. Той се извършва „незабележимо“. От времето, когато Бог стана човек, всяка душа се явява на съд. Съдът се стоварва изневиделица върху безгрижните и лекомислените, както се е стоварил и върху старейшините на Иерусалим. Говорейки за това, Иисус посочва не далечното бъдеще, а онова, което се случва днес и винаги. „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, като примка.“ Близостта на Бога се открива само на бодърстващите, а другите остават слепи и неподготвени. „Както в Ноеви дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега“, така и във всяка епоха хората живеят, без да подозират, че Съдията е близо[15].

Иисус изразява заповедта да бъдем винаги нащрек и готови да застанем пред Господа в няколко притчи, които разказва след пророчеството за края[16]. Техният основен мотив е идването или внезапното връщане на Онзи, Който отсъства. Това се отнася и до Месията, и до съда над света след Неговото земно служение. Христос сякаш подготвя учениците Си за раздялата, за да не се поддадат на слабост и духовна дрямка, когато тя настъпи.

„Ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Човек трябва също така да прилича на слугата, когото господарят е оставил да се разпорежда в къщата. Ако изпълнява волята на господаря в негово отсъствие, той е благословен. „Ако пък лошият слуга каже в сърцето си: „закъснява господарят ми“, и започне да бие другите роби, такива като него, да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае и ще го разсече надве****** и осъди на еднаква участ с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане със зъби.

В друга притча Христос уподобява Царството Божие, идващо внезапно, на жених, когото шаферките на невестата веднъж чакали. Според обичая те трябвало да го посрещнат със запалени светилници. Но от десетте девици само пет се били запасили с масло за лампите. Женихът се забавил по пътя и те задрямали. В полунощ се чул вик: „Ето, младоженецът иде!“ Предвидливите излезли да го посрещнат, а на останалите светилниците угаснали: свършило им се маслото. Когато те отишли да купят и се върнали, вратата била вече затворена и женихът не ги пуснал вътре.Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Господа. На това ни учи четвъртата есхатологическа притча. Господарят, преди да замине в далечна страна, оставя на трите си слуги различно количество таланти*******. Двамата се постарали да преумножат полученото, а третият заровил таланта в земята. Щом господарят се завърнал, той по достойнство оценил труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.

В какво се състои този труд? Отговорът на въпроса се съдържа в притчата за Царя, Синът Човешки, Който отделя овците от черните кози********. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна:

„Дойдете вие, благословените от Отца Ми,
наследете Царството,
приготвено вам от създанието на света.
Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям,
жаден бях, и Ме напоихте,
гол бях, и Ме облякохте,
странник бях, и Ме прибрахте,
болен бях, и Ме посетихте,
в тъмница бях, и Ме споходихте.“

Тогава праведниците ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме?
Или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме,
или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница,
и Те споходихме?“

А Царят ще им отговори:
„Истина ви казвам:
доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя,
на Мене сте го сторили.“

Тогава ще каже на ония, които са от лява страна:
„Идете от Мене, проклети, в огън вечний,
приготвен за дявола и неговите ангели.
Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям,
жаден бях, и не Ме напоихте,
странник бях, и не Ме прибрахте,
гол бях, и не Ме облякохте,
болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Тогава и те ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен,
или жаден, или странник, или гол,
или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“

Тогава Той ще им отговори:
„Истина ви казвам:
Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките,
и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка,
а праведниците – в живот вечен“*********.

И тъй, ако за света като цяло времето на съда е скрито под непроницаемия покров на бъдещето, то всеки човек и днес вече стои пред Сина Човешки и Той го изпитва. Неговото Царство е тук, „сред нас“. Тъничка преграда ни отделя от Божието горнило. „Не знаете – казва Христос на учениците Си – кога ще дойде господарят на къщата: привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване. И да не би като дойде ненадейно, да ви намери, че спите: каквото вам говоря – говоря го на всички: БЪДЕТЕ БУДНИ!“
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Църковен данък. Бел. авт.

***Тоест езичниците. Бел. авт.

****Тоест сегашното поколение. Бел. авт.

*****Морските вълни – библейски символ на сатаната. Бел. авт.

******Тоест изобличава. Бел. авт.

*******Талант – мярка равна на 26 кг. сребро. Бел. авт.

********В Палестина козите обикновено са черни. Бел. авт.

*********Вж. по-горе стр. 97 и следващите. Бел. авт.

[1]. Марк 12:41-44; Лука 21:1-4. О жертве на храм смотри Изход 30:12; 2 Паралипоменон 24:4-10; Неемия 10:32; Мишна, Шекалим, 1 сл.

[2]. Михей 6:8.

[3]. Матей 23:1-12; Марк 12:38-40; Лука 20:45-47. Прямая заповедь, воспрещающая титул „отец“, осталась, по-видимому, неизвестной в большинстве церквей в эпоху устного Евангелия. Около 57 года апостол Павел пишет: „Даже если вы имеете тьму наставников во Христе, вы имеете, однако, не многих отцов, ибо родил я вас во Христе Иисусе через Евангелие“ (1 Коринтяни 4:15). Впоследствии этот обычай именовать руководителей Церкви „отцами“ утвердился, несмотря на слово Господне. Блажени Иероним пытается объяснить такое противоречие следующим образом: „Подобно тому, как по естеству один Бог и один Сын не препятствует другим, чтобы они назывались богами и сынами, и единый Отец и Учитель не препятствует другим, чтобы они назывались несвойственными им именами“ (Блажени Иероним, Толкование на Матфея, IV).

[4]. Иоанн 4:38.

[5]. Матей 23:13-36; Лука 11:42-52. „Десятина“ распространялась на все виды пищи, в том числе и на специи (Маасрот, 141). „Премудрость Божия“ есть, вероятно, название не дошедшей до нас апокалиптической книги; свр. 3 Ездра 1:32. Авель и Захария – первый и последний праведники, павшие жертвами убийц, которые фигурируют в Библии.

[6]. Матей 24:1-2; Марк 13:1-2; Лука 21:5-6. О том, что обличения Христа не означали отвержения ветхозаветного благочестия как такового, свидетельствуют аналогичные протесты против ханжества в среде самих книжников. Например, в трактате Песикто Раба, 22, говорится: „Есть люди, которые возлагают на себя тефиллин и облекаются в талит и, однако, грешат“.

[7]. Эсхатологическая речь Христа находится у Матей 24:3-42; Марк 13:3-32; Лука 21:7-36. По мнению многих современных экзегетов, она входила в отдельный сборник („Малый Апокалипсис“), из которого черпали сведения евангелисты.

[8]. Напомним, что в книга Даниила (12:11) „мерзостью запустения“ назван языческий алтарь, поставленный в иерусалимском храме царем Антиохом IV. Срв. 1 Макавей 1:54.

[9]. Смотри 1 Солуняни 5:1-6. В первые века христианства было множество эсхатологических движений (например монтанисты). В Средние века конец света ожидали в 1000, 1033, 1260 гг. Многие бедствия (эпидемии, междоусобицы) воспринимались как знамения Конца. Эсхатологичными были при своем возникновении анабаптизм, русское старообрядчество, адвентизм, иеговизм и др. Несколько раз сроки Второго пришествия „назначались“ в XIX и XX вв.

[10]. Смотри епископ Кассиан, Христос и первое христианское поколение, с. 85.

[11]. „Чем глубже мы вникаем в притчи, тем яснее чувствуем, что Христос не мог бы их говорить, если бы Он был уверен в наступлении конца мира при Его современниках“ (Олдгам, Г., Учение Иисуса Христа. Перев. с англ. СПб., 1912, с. 189).

[12]. Матей 24:14.

[13]. Эту мысль впервые четко сформулировал Чарлз Додд. „День Сына Человеческого – говорит он, – означает вневременной факт. Он связан с историей, поскольку укоренен в историческом кризисе приходом Иисуса“ (Dodd, Ch., The Parables of the Kingdom, p. 81).

[14]. Иоанн 9:39; 12:31; срв.3:19.

[15]. Матей 24:37-42; Лука 17:26-30.

[16]. Матей 24:43-51; 25:1-46; Марк 13:32-37; Лука 12:35-48; 19:12-27; 21:34-36. Притча о минах у Лука, очевидно, есть лишь вариант притчи о талантах.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4K4

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

3. Лозето на Отца, втори-четвърти април

Шумът край източните порти привлича любопитството на много граждани. Когато виждат Човека, Който върви начело на процесията, пееща химни, те с учудване питат: „Кой е Този?“. Поклонниците с гордост отвръщат: „Това е Иисус, Пророкът от Назарет Галилейски.“Иерархията се чувства напълно объркана. Не са очаквали такъв буен израз на народна любов. „Цял свят тръгна подире Му“ – с тревога казват един на друг старейшините[1]. Изглежда всичките им усилия са отишли напразно. Засега не бива да се предприемат никакви открити действия срещу Назаретеца. Това би означавало сами да тласнат хората към бунт. За Пасха в Иерусалим се стичат стотици хиляди юдеи; в препълнения кипящ от хора град всяка погрешна стъпка може да доведе до взрив.

През това време Иисус преминава по празничните улици, слиза от ослето и влиза с учениците Си в оградения храм. От Него очакват някакви необикновени думи и постъпки, но Той мълчаливо оглежда светилището като цар, който иска да провери владенията си, и с приближаването на нощта тръгва обратно за Витания.

Спътниците на Иисус навярно изпитват известно разочарование. Нищо не се случва, няма никакви знамения. Но те се надяват, че след като приеме царски почести, Иисус ще прояви месианската Си власт и ще им открие по-нататъшните Си намерения.

В понеделник сутринта Христос отново идва в храма. Но вместо да призовава привържениците на борба с езичниците, Той прави същото, което и преди три години – заповядва на търговците да напуснат пределите на Божия дом. Продавачите и купувачите започват да се възмущават, а Иисус без да ги слуша, преобръща масите на менячите и пейките с птици, предназначени за продан. Той настоява да престанат да нарушават Закона, забраняващ да се пренася стока през двора в храма[2].Навярно болшинството от присъстващите на площада са одобрили такъв решителен натиск.

Това е първата проява на Месията, открито явил се на народа. Тя е обърната срещу унизяването на вярата и профанацията на култа. Нали много хора са мислели, че принасяйки жертва и давайки я на свещениците, можеш да се смяташ за очистен от греховете. Затова пазарът до олтара не ги смущавал.

Втората проява е изцелението на болните, наобиколили Иисус от всички страни. Спасител на страдащите, Той идва да възвести новия живот, милосърдието на Отца.Без да знаят как да постъпят, свещениците само питат Иисус кой Му е дал правото да се разпорежда в храма?

– И Аз ще ви попитам нещо. Ако ми отговорите, тогава и Аз ще ви кажа защо имам тази власт. Кръщението Иоаново от небето ли беше или от човеците?

– Не знаем – следва уклончив отговор. Нали те наричали Иоан бесноват, но сега, в присъствието на народа, садукеите не рискуват открито да хулят умъртвения пустинник.

– И Аз няма да ви кажа с каква власт върша това.

Иисус неслучайно споменава за Кръстителя, в чието лице духовенството и книжниците отхвърлят Божия вестител.

– Дойде при вас Иоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте, а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като видяхте това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате[3].

Всички пророци се сблъскват с противодействието и ненавистта на лъжепастирите. Гордостта и властолюбието се опълчват срещу избраниците на Духа. Още по-трудно е да се очаква, че старейшините ще повярват на Човек, Когото обикновените хора наричат Месия.

И този път Иисус пояснява мисълта Си посредством притча със сюжет, навеян от Исаия, обичащ да сравнява Израил с лозе, а Бога – със стопанин[4].

Веднъж, разказва Иисус, собственикът на голямо лозе заминал, надявайки се на усърдието на лозарите си. Когато настанало време за гроздобер, той пратил слугите си „да му приберат плодовете.“ Но лозарите едни набили и прогонили, други убили. Това се случило няколко пъти. Накрая стопанинът пратил при тях собствения си наследник, като казал: „Ще се засрамят от сина ми.“ Но лозарите не се опомнили. Те решили да завладеят цялото имение и щом момъкът отишъл при тях, извели го извън лозето и го убили.

– И тъй – пита Иисус служителите на храма, – като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?

– Злодейците ще предаде на заслужена смърт, а лозето ще предостави на други лозари, които ще му дават овреме плодовете – отвръщат те.

– Никога ли не сте чели в Писанието:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?

Старейшините разбират, че в притчата се говори за тях, че ще им се отнеме лозето на Божия народ. „И търсеха повод да Го хванат – казва Марк, – но се побояха от народа.“ А Иисус след това вече открито заявява: „Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, принасящ плодове[5]„. Господ не само че лишава от власт духовните вождове на Израил, но и прави чеда на Царството всички ония, които изпълняват волята Му, независимо от произхода им.И сякаш в отговор на пророчеството пристига неочаквана вест – Филип и Андрей съобщават: някакви гърци-прозелити, дошли в Иерусалим на поклонение, били чули за Христос и помолили Филип да ги срещне с Него.

„Дошъл е часът да се прослави Син Човешки“ – казва Иисус. Но за да не помислят учениците, че Той говори за земна слава, отново им напомня каква участ Го очаква. „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод[6].“ Заради изкупителния Си подвиг Месията се отказва от всичко, което на този свят е скъпо на хората, от самия живот.

А прозелитите? Отзовава ли се Христос на молбата им? Евангелията не говорят за това, но очевидно разговорът се е състоял и те, навярно, са станали първите Му чужди последователи. Това косвено се потвърждава от думите на Иосиф Флавий, които могат да се смятат за достоверни**. Той пише, че Иисус „учи хората, доброволно приемащи истината и привлича към Себе Си много от тях, включително и елини[7]„.

Но радостта на Христос и учениците Му, предизвикана от появата на тези „нови овце“, помръква от мисълта за самодоволните водачи, които са завладели лозето на Отца. Те не желаят да вникнат в Господния призив и отново мрачна сянка надвисва над Божия народ. Между двата Завета зейва пукнатина.

Христос не крие от апостолите мъката Си: „Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час.“

Когато Той изрича тези думи, от небето се разнася глас, подобен на гръмотевичен удар. Някои мислят, че наближава пролетна буря, но останалите са обзети от мистичен ужас. Дочули са гласът на невидимия Божи вестител.„Отче, прослави името Си!“ – моли се Иисус. Обръщайки се към хората, Той говори за Съдния ден, за дявола, когото Синът Човешки ще свали от престола му. Но Месията ще удържи над него победа само след като стане Жертва. „А когато Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си[8].“

През това време в двореца на Каиафа сякаш са забравили за Иисус. Всеки момент очакват пристигането на Пилат с голям отряд. Изобщо през пасхалните дни клириците си имали много грижи. Но в действителност Синедрионът не се е отказал от мисълта да се разправи с опасния Пророк. Само че е решено: за да се избегнат смутовете, делото да се отложи, докато не мине празникът[9]. Самият Иисус след като изгонва търговците от храма, повече не се проявява. Това успокоява садукеите, позволява им да не бързат.

Само група лица, настроени най-непримиримо, продължава да плете паяжина около Иисус. Най-удобно е да Го провокират към някаква политическа крачка или изказване, за да привлекат към Него вниманието на прокуратора; тогава Пилат сам ще се заеме с Галилееца, а църковните власти ще бъдат невинни в очите на народа.

„Иродианите“ – привърженици на партията, която се опира на римляните, се заемат да осъществят тази задача. Към тях се присъединяват и слушателите от фарисейските школи, въпреки че винаги са враждували с „иродианите“. Застанали пред Иисус, тези хора си дават вид, че изпитват към Него уважение, но искат да знаят само мнението Му за данъка, който се изплаща на императора. Самò по себе си такова обръщение към Учителя изглежда напълно естествено. На Изток мъдростта на наставниците се измервала с това как те разрешавали спорните въпроси, които им се поставяли. Но в дадения случай явно се готвел капан. Ако Иисус кажел, че данъкът трябва да се плаща, значи е враг на Израил. Ако кажел, че не трябва – можело да се представи пред Пилат, че е един от подстрекателите срещу Рим[10].

– Учителю – лукаво се обръщат към Него пратениците, – знаем, че си справедлив и с никого не се съобразяваш, защото не гледаш на ничие лице, но наистина поучаваш на път Божи. Трябва ли да се дава данък на кесаря, или не? Да плащаме или да не плащаме?

– Що ме изкушавате? – отвръща Иисус. – Покажете Ми един динарий.

Подават Му една монета от тези, с които се плаща данъкът. Върху нея е профилът на императора и надпис: „Тиберий, кесар, син на бог Август“.

– Чий е този образ и надпис?

– На кесаря.

– Давайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.

Отговорът ги изумява. Те разбират, че капанът им не е сполучил. Иисус поставя в затруднение самите тях, посочвайки езическата монета. Тъй като юдеите включват в употреба императорските динарии, за тези пари няма по-добър начин да бъдат изразходвани, освен като се дават на неверниците. А кое принадлежи Богу? Това се вижда не само от учението на Иисус, но и от всички книги на Стария Завет. Човек трябва да отдава на Бога цялото си същество.Впоследствие започнали да разбират Христовите думи за Божието и кесаревото в разширен смисъл, отнасяйки ги към въпроса за Църквата и държавата. Но такова тълкуване едва ли е обосновано[11]. Единственото, което е могло да произтича от отговора на Христа, даден на „иродианите“, е отказът от зилотския път към свобода. Положението е било по-различно, отколкото през Макавейските времена. Рим не се намесвал в духовния живот на народа. А въстанието можело само да донесе на Израил нови беди. Това става очевидно четиридесет години по-късно, когато, въвлечени от „ревнителите“ в безнадеждна война, юдеите се лишават и от храма, и от държавата.

С всеки изминат ден апостолите все по-ясно осъзнават, че, независимо от триумфалното посрещане в Иерусалим, Месията е като във враждебен лагер. Те се чувстват спокойни едва привечер, когато, отминавайки Кедрон, се изкачват на Елеонската планина.

Прекарват нощта на различни места: най-често в Гетсимания, понякога в дома на Лазар или на приятелите му. Но на сутринта Иисус отново се връща в шумния град, където Го очакват слушателите или Го дебнат противниците.

Законниците измежду садукеите смятат, че е под тяхното достойнство да разговарят с Галилееца. Само веднъж, срещайки Го край храма, тези надменни хора решават да Го смутят с неудобен въпрос. Те знаят, че Иисус, както и фарисеите, признава бъдещото възкресение на мъртвите, което за тях било чиста измислица. Според садукеите вярата във възкресението противоречи на Свещеното Писание; те отхвърлят онези книги от Библията, в които се говори за това.

Какво ще стане, питат садукеите, с жената, ако тя надживее седемте си мъже, умиращи един след друг? За чия жена ще се смята в бъдещия век?

Убедени, че са поставили селския Рави натясно, те вече били готови да прихнат, когато Иисус отговаря: „Не от това ли се заблуждавате, задето не знаете Писанията, нито силата Божия? Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата. А за мъртвите, че ще възкръснат, не сте ли чели в книгата на Моисея, как Бог му каза при къпината: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Исааков, и Бог Яковов“? Той не е Бог на мъртви, а Бог на живи. И тъй, вие много се заблуждавате[12].“Присъстващите фарисеи не могли да не се зарадват, че старите им съперници са заставени да млъкнат. Иисус сега им се сторил Учител, напълно достоен за уважение. Фарисеите се събрали около Него и започнали разговор. И когато Иисус казал, че основата на Закона, е любовта към Бога и към ближния, някои от тях почти били готови да Го признаят за техен съмишленик[13].

Все пак онези, които не бързали да променят мнението си за галилейския Пророк, поискали да Го подложат на още едно изпитание[14]. Те довели при Иисус една жена, уличена в изневяра, и попитали дали трябва, според древния Закон, да я пребият с камъни?

По това време този обичай едва ли се е спазвал; единствено садукеите, привърженици на суровите углавни наказания, са могли да го защитават. Но фарисеите искали да се възползват от инцидента[15]. Надявали са се, че Иисус, проповедник на милосърдието, този път недвусмислено ще се опълчи срещу Закона.Учителят дълго не им отговаря и, навел глава, замислено чертае нещо на пясъка. Но тъй като те продължават да настояват, Той казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, а после отново почва да изписва по земята някакви знаци. Възцарило се мълчание. Когато след известно време Иисус отново вдига очи, вижда, че жената стои пред него съвсем сама. Обвинителите, изобличени от собствената си съвест, незабелязано са се скрили.

– Жено – попитал Иисус, – къде са те? Никой ли не те осъди?

– Никой, Господине.

– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.

След тази случка никой от фарисеите не смеел повече да изпитва Иисус. Те сякаш дори били съгласни да се помирят с Него. За тях било неприемливо само едно: как е възможно Човек от народа да се смята за Месия или най-малкото да допуска тълпата да Го нарича така. Знаейки за тези съмнения, Иисус извикал фарисеите и попитал:

– Какво мислите за Месията? Чий Син е?

– Давидов.

– Как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки:

Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той Му е Син[16]?

С това въпросът за човешкия произход на Месията се изтласква на втори план. Месианската тайна се съдържа не толкова в принадлежността към царския дом, колкото в това, че Избавителят седи отдясно на Отца и е Син Божи, Господ на света.

Фарисеите нищо не могли да възразят. Думите от псалма наистина са загадъчни. Но казаното от Иисус е било още по-трудно за възприемане.

______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. по-долу стр. 269 и следващите. Бел. авт.

[1]. Иоанн 12:19.

[2]. Матей 21:12-13; Марк 11:15-17; Лука 19:45-46; смотри гл. 6, прим. 6; о запрещении проносить что-либо через территорию храма смотри Флавий, И., Против Апиона.

[3]. Матей 21:23-27, 32; Марк 11:27-33; Лука 20:1-8.

[4]. Срв. Исаия 3:14; 5:1 сл.

[5]. Матей 21:33-46; Марк 12:1-12; Лука 20:9-19. Аналогичной притчей, но в форме „символического действия“, принятого у пророков (срв., например, Исаия 8:1-4; Иеремия 19:1-15; Иезекиил 4:4-8), было проклятие бесплодной смоковницы – символа тех, кто не принес „плода покаяния“ (Матей 21:18 сл.; Марк 11:12 сл.; срв. Лука 13:6-9).

[6]. Иоанн 12:20-24.

[7]. Флавий, И., Арх. XVIII, 3.

[8]. Иоанн 12:27 сл.

[9]. Матей 26:4-5; Марк 14:1-2. Позднее, как мы увидим, они изменили свое намерение.

[10]. Матей 22:15-22; Марк 12:13-17; Лука 20:20-26.

[11]. „Это привычное толкование – замечает епископ Кассиан, – успокаивает нашу ленивую мысль, да и нашу христианскую совесть, когда она встречается лицом к лицу с запросами государственной власти, по большей части равнодушной, а то и прямо враждебной Церкви. Мы склонны утешать себя тем, что и кесарь, о котором говорит Господь, был язычник и возглавлял языческое государство… Слово Христово… касается частного вопроса и отвечает на него в общей форме… Но если Господь и признает за вопрошавшими Его обязанности по отношению к государству, Он говорит о государстве как о некой чуждой силе… Господь проводит различение между Божиим и кесаревым“ (еп.Кассиан (Безобразов). Царство кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 10 сл. Смотри также Аскольдов, С., Христианство и политика, Киев, 1906, с. 15 сл.).

[12]. Матей 22:23-33; Марк 12:18-27; Лука 20:27-40.

[13]. Марк 12:28-34.

[14]. Иоанн 8:1-11. Этот эпизод отсутствует в самых ранних рукописях IV Евангелия. По-видимому, отрывок заимствован из какого-то древнего утраченного текста. По своему характеру он больше соответствует не обстоятельствам праздника Кущей, к которому он приурочен в поздних манускриптах, а первым дням Страстной недели.

[15]. Смотри Флавий, И., Арх. XX, 9, 1.

[16]. Матей 22:41-45; Марк 12:35-37; Лука 20:41-44.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JT