Галя Тодорова Господинова

От фонда № 52к на академик Йордан Иванов, съхраняван в Научен архив на БАН, научаваме за интересите, които ученият е проявявал към събиране на етнограф­ски, исторически и археологически сведения[1] от различни райони на страната.

Обект на разглеждане в този доклад ще бъдат данните, предоставени в архивни единици № 82, 83 и 197, които засягат темите за обичаите и нравите на българите, прак­тикувани по нашите земи. Това са сведения от село Раждавица, Гърбино и село Лозно, които са събирани от учителя В. Паспалев от село Гърбино. Другите данни са от село Сеславци (Софийско), които са събирани от неизвестно лице във връзка с проуч­ванията на академик Иванов върху св. Иван Рилски и Рилския манастир. Материалите в последната архивна единица № 197 са събирани от няколко лица, които са оставили своите имена върху отделните листове. В края на лист 16 научаваме, че през 1905 година данните са събрани и записани от Тр. Чолаков от кюстендилското село Еремия. В същата архивна единица 197 (на лист 7б) се съдържа и името на Георги Милчев от село Очуша. Сведения за празниците са оставени и от Христо и В. Стоеви от Кюстендилско (лист 8), а Атанас Митрев е писал песни за различни светци и празници, като например – св. Никола, св. Йоан и така нататък. Тези текстове също са предоставени на академик Иванов.

В сведенията от село Гърбино (архивна единица 82) са поместени по дати обичаите за празни­ците, започвайки от 1 януари. Описанието е за сурвакари, които, обикаляйки къ­щите и удряйки със сурвачки хората, изказват обичайните сурвакарски пожелания и накрая събират дадената им храна и пари. По-нататък документът продължава по календарния ред с 6 януари. За този ден (Богоявление) се споменава, че след като се ходи на черква, на връщане хората се къпят в коритата на чешмите си.

За празника Сретение Господне се споменава, че се раздава пшеница.

За Тодоровден се описва, че вечерта се излиза на служба с колаци, пшени­ца и вино, а след това младите невести играят хоро. На сутринта преди изгрев слънце се яздят конете със запалени свещи на самара и ги поят с вода, за да не ги лови болест (5 март).

За празника Св. 40 мъченици – 9 март, се споменава, че на този ден се събират по няколко души и ходят по къщите да ядат и пият, като пеят по обичая. Същото се прави и на празника 25 март Благовещение (Благовец).

За празниците Цветница и Великден се споменава, че се ходи на черква. Дните Велики четвъртък и събота преди Деня на св. Георги се отбелязват по начин, по който да се предпазят населението и посевите от градушки. На Велики четвъртък бабите, с решето в ръце, излизат преди изгрев слънце, обръщат се на запад или ако има облак, се обръщат към него, и баят. Думите са: „Джермана, Джермана, да дойдеш на Бъдни вечер, тогай съм сготвила тебе вечеря, тогай да вечераш, а сега да не дойдеш, сега да идеш у пуста гора, тамо дека нема говеда да реват, овце да блеят, човеци да думат, тамо дека нема нищо да чуеш. Наше е поле покрито със златен пояс, увито с бяла пелена покритаархивна единица[2]“. След тези думи бабите се връщат заднешком в къщите, така с този обичай се пропъждал облакът, който носел градушка.

На Гергьовден се колят агнета за курбан и се пекат вън от селото. На овцете им се дава от свещеника така наречената молитвена сол. Тя се измесва с разни билки, които се берат от момичетата. Това са здравец, коприва и други, набрани преди изгрев слънце. Берат се също и върбови клончета, които слагат като пояси на кръста, за да не ги боли. Върбови клонки слагат и по вратите и прозорците. Изплита се венец от билките и върбите за ведрото, където овцете ще пият вода. Друг венец се изплита от треви и цветя, който се поставя на главата на овцата и стои там, докато се дои животното. Имало е обичай, според който по плешката на живот­ното, принесено в жертва, се гадаело бъдещето на семейството. Ако костта е мътна, показва богатство, а ако е чиста, показва сиромашия.

За Атанасовден – 2 май, се споменава, че няколко души отиват от къща на къща и събират неща, които се сваряват в голям котел заедно с царевица. Останалото се продава и с парите се купува вино. Всички се събират с колаци и свещеникът чете молитва на колаците и пшеницата. След което всички сядат на обща трапеза. Същият обичай се прави и на 30 юни – събор на светите Апостоли (Павловден), заедно с това се прави и маслосвет, и водосвет.

През следващия месец юли, на Деня на св. Илия, се приготвят курбан ястия. По такъв начин се чества и празникът на св. Иван Рилски, само че животните се колят на оброчище, което носи същото име на празника. Това оброчище е в голяма пещера, където бил живял св. Иван Рилски. Свещеникът прави молитва на жертвата.

Интересно е описанието за 8 ноември – Архангеловден. Този празник се празнува, като се коли овца или овен. По-бедните купуват плешка от закланото за курбан животно. Вечерта се събират няколко души и отиват във всяка къща. Обичаят повелява да бъде приготвено през това време колак с пшеница и чаша вино. Запалва се свещ над колака и всички стоят, докато не изгори свещта. Един от домакините – обикновено най-възрастният, взема лопата с огън и тамян и кади всички. След това двама души – един от домашните и един от дошлите, разчупват погачата, като гледат в кого е по-голямата част. Този, у когото е по-голямото парче пита, показва, че е бил по-голям орач, и домакинът изрича думите: „Житото да бъде толкова високо и класът му толкова тежък, колкото тежи парчето от погача­та“. По плешката изядено месо се предсказвало бъдещето на семейството. Ако по костта има спусната дълга черна линия, предсказвало някакво нещастие, а ако е бяла без петна – сиромашия. Когато костта е заградена с тъмни черти – на богатство. След всичко това гостите повтарят обичая в друго домакинство.

На Игнажден не се празнува, но според данните, оставени за сведение на академик Иванов, се разбира, че се гадаело на този ден по това, кой пръв ще дойде в дадена къща. Ако е от богато семейство, означавало, че тази година ще е богата за това домакинство, и така нататък.

За Бъдни вечер се съобщава, че на 23-ти вечерта се избира кой от дадено се­мейство ще бъде готвачът за този празник. Тогава определеното лице трябва да стане рано и да омеси тесто. От тестото трябва да се направят фигури на орач или животно – куче, овца и така нататък. Фигурите се поставят върху погачата и се изпи­ча първа. Вътре в нея се поставя и пара – сребърна или медна, а също сламка и клечка. Всички тези дребни неща означавали богатство – с пари, едър или дребен добитък.

Всичко, което е приготвено през деня, се слага на трапезата (зелник, ошав, боб и други), като под нея се поставя сноп слама. Върху погачата се слага свещ и се запалва, през това време всички стоят, докато не изгори свещта. Домакинът кади с тамян всички, а за онези, които имали кошери с пчели, се изпълнявало следното: взема се вретено и се завързва на него от всеки член на семейството по една нишка и се пита: „Какво правим?“, отговорът, който трябвало да последва, бил: „На кошерите сграда“. Това се правело, с цел да се роят кошерите с пчели. След това домакинът излиза пред вратата с трапезата, която е наредена, и застава на прага, като с глас вика следното: „Джермане, Джермане сега съм направил много вечеря, да ми дойдеш на вечеря, няма да ти се посрама, а лятоска да не дождаш, защото лятоска няма сготвена вечеря[3]“ – тези думи са изричани няколко пъти. После се връща на мястото в стаята и се разчупва погачата. По това, на кой какво се падне от парчето хляб, се гадае какво ще му донесе новата година. На сутринта, преди изгрев слънце, домакинът взема снопа слама и отива при плодните дървета. Там той връзва по няколко сламки на всяко дърво. С този обред се цели раждането на повече плодове през годината.

Данните за Кюстендилския район, предоставени от Христо и В. Стоеви на академик Йордан Иванов, обхващат по-важните празници през годината, като се започва от Бъдни вечер. Местното наименование на този ден е бил „наядка“, защото на този празник децата са ходили по къщите и им дават неща за ядене. Ако е било женско, то се е смятало, че агнетата и говедата ще бъдат женски, и обратно. За това особено са се радвали на момичетата. Когато детето дойде в някоя къща, то домакините го карали веднага да яде и да се лакоми, защото и животните ще са такива. На този ден жените в дадено домакинство хранят кокошките 10 пъти, за да са сити, като по този начин кокошките през цялата година ще носят яйца. Когато хранели кокошките, тогава те не бива да бъдат привиквани, защото може да ги чуе някоя друга жена и ако каже: ,,На тебе кокошки, на мен яйца“, то се вярвало, че няма да има яйца в дома. На този ден към животните е имало особено внимание и на всички се е давало така наречената пресол – тоест сол, разтворена във вода, и в нея се слага тиква. Така се захранвали всички животни, за да бъдат здрави, а говедата да не хващат щръклица. На вечерта всички от домакинството сядали на трапезата и никой не трябвало да става, защото се вярвало, че така ще избягат пчелите, а ако някой му се налагало да стане, то е важно да се хване за кош, сложен в някой ъгъл на стаята, като по този начин и пчелите щели да се прибират в кошера си. Вечерта, преди да се сложи софрата, се слага под нея слама, а също и кръст, направен от слама. Те се оставят там цялата вечер, а на сутринта се взимат и с тях се прави следното: кръстът се хвърля на къщата, а другата слама се връзва на дърветата, за да раждат през годината. Което дърво не е раждало години наред, то домакинът взима секирата и отива заедно с някой от къщата и го заплашва, че ще го отсече, а другият с него го спира и отвръща „Не мой, оно че роди[4]“.

Прочетете още „Еортологични данни според ръкописни материали от фонд № 52к на академик Йордан Иванов, съхраняван в Научен архив – БАН*“ →

Галя Господинова

В раздела Материали от творческата дейност е класиран един от най-значимите трудове на митропо­лит Симеон „Писма на Охридския архиепископ Теофилакт“. Любенова отбелязва, че по поръчка на Васил Златарски той е започнал да работи върху писмата на Теофилакт, които медиевистът му подбира и изпраща периодично[28]. Наред със статиите на митрополит Си­меон съществуват и работни материали, между които изпъкват темите относно „Чин за ръкоположение на епископ[29]„, „Изложение върху положението на българщината в Македония и Тракия през 1904 година[30]“ и други. Интерес предизвикват отделни статии по въпросите за схизмата[31]; бележки по синодални въпроси, правилата на светите и всехвални апостоли[32], бележки за църковните речи и други. Сред кореспонденцията на Варненския и Преславски митрополит са копирни книги с писма на митрополит Симеон до екзарх Антим, Българската екзархия и екзарх Иосиф, както и кореспонденция водена между други лица. От личните писма на владиката се разбира, че е изпращал пари на различни хора. Търсило се е неговото застъпничество пред архиерейския събор, за разрешаване въпросите на Екзархията. Често към него са отправяни молби, за да съдейства и подк­репи различни духовници.

Към личния фонд на митрополит Симеон са присъединени и писма на Антим I до различни лица. Пис­мата, които са на гръцки език са анотирани от външен сътрудник. Те са важен източник за църковно-националните борби на българския народ. Особена ценност представляват документите отпреди Освобождението, които разкриват живота на Екзархията и облика на духовниците. Личната кореспонденция на митрополит Симеон е обширна – около 700 архивни единици.

Друг особено значим личен фонд на наш богослов е този на Васил Друмев[33] (фонд 54к). Той е роден в Шумен през 1841 година. Завършва Духовната семинария в Одеса и академията в Киев. Васил Друмев напуска тайно Семинарията, след което заминава за сръбските земи, където негови другари са Васил Левски, Стефан Караджа и Иван Касабов[34]. След неуспеха на легията, той отново е приет в Семинарията, където успешно взима изпитите си за пропуснатото полугодие[35]. Той е един от основателите и първите действителни членове на Българското книжовно дружество. Още като студент Васил Друмев обмисля как да се създаде едно Книжовно-просветително дружество, което да работи за духовното повдигане на българската нация[36]. Бил е негов председател през периода 1869-1873 година. През 1873 година приема духовен сан под името Климент, след което става епископ на Доростоло-Червенската епархия (1874-1884 година). През 1893 година е бил заточен в Пертопавловския и Гложенски манастири и е лишен от правото да служи като духовно лице заради проруските си възгледи.

Първото постъпление на документи на Васил Друмев в Научния архив към Българската академия на науки­те е от май 1950 година. Документите са предадени от Стефан Пашев и през същата година са представени за откупване. Няколко години след това са предложени още материали за откупване от Теодора Петрова Станкова и Дора Друмева. Деветнадесет го­дини по-късно документите са оценени и откупени за сумата от 3000 лева. От тези частични постъпления в Научния архив се оформя и впоследствие е обработен архивния фонд на Васил Друмев.

Документалното наследство на митрополит Кли­мент обхваща периода от средата на XIX-ти век до 1925-­1930 година. В раздела биографски материали са класирани студентските му курсови работи и биографичните очерци и спомени за него.

В раздела творчески материали са организирани повести, исторически драми, съчинения, разкази, статии, откъси от исторически и нравствено духовни трудове (като например съхранява се чернова на Студия за история на християнската църква[37], биография на Иосиф Соколски[38], лекции, отзив, рецензии и бележ­ки. Кореспонденцията, водена от фондообразувателя се отнася до въпроси, засягащи църковната общност. Срещат се интересни данни за Българското книжов­но дружество[39], за Доростоло-Червенската епархия[40], Пертопавловския манастир[41], Търновската епархия[42] и други. Кореспонденцията на Васил Друмев е ценен извор и за политическия живот в страната след Освобождението. В личния фонд на Васил Друмев се съхранява и Устав на българската църква[43], съставен от самия него. Интерес представляват всички оцелели литературни ръкописи на Друмев, като „Цар Иван Александър“, „Цар Тодор-Светославов“, „Ученик и благодетели или чуждото си е все чуждо“ и други. Насоките, които дава Друмев в своите творби са от нравствено-християнска гледна точка.

Рачо Михов Каролев[44] е роден на 15 февруари 1846 година в Габрово. Първоначално завършва Киевската духовна семинария, а след това и Академията (1871 година). Бил е инспектор на народните училища в Русенска гу­берния. Представител е в Учредителното народно съб­рание в Търново за изработване конституцията на Бъл­гарското княжество. Рачо Каролев е бил министър на Народната просвета в кабинета на Петко Каравелов, а съ­що и народен представител на IV-тото Обикновено народно събрание. Член е на Българското книжовно дружество.

Прочетете още „Фондове на учени богослови, съхранявани в научния архив на БАН – продължение и край*“ →

 The Spiritual call of Saint Paisius of Hilendar to the Bulgarian people in “History“

Ева Ковачева

Absract

In the present study, the thesis is put forward that the „History“ of St. Paisius of Hilendar is not just a historical narrative, but a high spiritual and moral revival call, a covenant to the Bulgarians and their rulers, how only through strong faith, moral life and fulfillment of Godʼs will, a people can endure through the ages. Paisius ignites precisely this fire – awakens peopleʼs consciousness and faith, directs their eyes to the One who is the First Source and goal of all human history (God), since only after the spiritual and conscious awakening comes everything else – the Revival processes follow on the external plan. By writing his „History“, Paisius instilled in the Christian Bulgarian people an aspiration for the highest and eternal values and virtues, through which the Bulgarian people will survive.

***

„Историята“ на атонския монах Паисий не е просто историческо повествование, а висок нравствен възрожденски зов, плод на вековна мъдрост, събрана от един духовно озарен Божий служител. Тя е завет към българите и техните управници как само чрез силна вяра, благочестие и изпълнение на Божията воля един народ може да пребъде през вековете.

„Историята“ на преподобни Паисий Хилендарски се отличава от другите истории по това, че в нея историческите събития се представят не само като факти, дати и имена, а в тясно отношение с Божия промисъл и във връзката: Бог-история, Бог-владетел, Бог-народ и Бог-човек.

Св. Паисий Хилендарски се спира винаги също върху духовно-нравствените качества на личностите, за които говори, било то – царе, патриарси, архиереи, пълководци или народа като цяло, при което подчертава дали те са благочестиви и добродетелни или безбожни, злонравни и неизпълняващи волята Божия, след което вплита поуката и посочва директния резултат от техните действия и начин на живот. От това става видно, че според отец Паисий, духовно-нравствените качества и добродетели както на народа, така и на неговите управници, са неразделно свързани със съдбата на държавата и определящи за хода на историческите събития.

Светогорският монах разглежда българската история пряко свързана с Христовото учение. В развоя на представените от него събития се описват множество чудеса. Той се позовава още върху Свещеното Писание и прави паралели с него. Иеромонах Паисий отделя самостоятелно място и на българските светци.

Във връзка с изложеното се поставя тезата, че св. Паисий Хилендарски си поставя за задача, не само да предаде знания за събраните от него исторически събития, но и да насочи вниманието на читателя към областта на духовното – към вярата и непреходните висши духовно-нравствени ценности и добродетели в човека. Чрез това неговата „История“ се явява едновременно духовен призив към българския народ и има за цел да окаже също духовно-възпитателно въздействие върху читателите и събуди тяхното съзнание.

Светецът хвърля светлина в умовете и душите на хората във време, в което българският народ се намира в дълбока политическа, социална, културна и духовна криза. Народът е под владение на турците, няма собствена Църква, езикът му е подменен с гръцки, а в страната се разпростират чужди културни и ценностни влияния. В този момент той напомня на българите за техния истински произход, сила и мощ като народ, духовни и морални качества, които притежават. Св. Паисий Хилендарски се опитва да накара народа да се опомни, осъзнае, насърчи и окуражи. От „Историята“ на атонския монах проличава, че най-важното за въздигането на един народ е връзката му с Бога, защото Бог стои над всичко, Бог управлява всички народи, издига и сваля, когото и когато поиска според Неговия всемъдър план и промисъл. Бог е Източникът и Изворът на всичко. Без Него не може да се постигне нищо. Божията воля трябва да се разпознава, приема и осъществява. От текста на отец Паисий се заключава и за следната закономерност – за падането на един народ има винаги духовна причина: извършен е някакъв грях или непослушание от народа или от неговите владетели. Един народ може да се въздигне отново, само когато възлюби Бога и възобнови живата си връзка с Него, което се постига чрез вярата, молитвата, вършенето на правда и свят живот (Ковачева 2012:101-102).

Светогорският монах привежда в увода към своята „История“ съвета, който източният кесар Василий дава на своя син Лъв Премъдри: „Не преставай – рече – да четеш историята на древните… От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратността на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството на света… Ще разсъдиш и ще видиш наказанието на злите и въздаването награда на добрите. От тях (злите) се пази!“ (Хилендарски 2002:6).

Св. Паисий Хилендарски започва своя исторически труд с факта, че българите първи измежду славянските народи приемат християнството, първи създават писменост и първи превеждат Eвангелието на свой език. Той се спира върху положителните качества, които са характерни за българите и търси тяхната близост с християнските ценности.

Прочетете още „Духовният призив на св. Паисий Хилендарски към българския народ в неговата „История““ →

Йордан Колев**

Стоян Иванов Омарчевски е от Нова Загора. Има две висши образова­ния от Софийския университет – философия (1912) и право (1917). Член е на Постоянното присъствие на БЗНС. Професионален политик. Депутат. Гла­вен редактор на вестник „Земеделско знаме“. Министър на народното прос­вещение в правителството на БЗНС от 21 май 1920 година до преврата на 9 юни 1923 година – за трите години и осемнадесетте дни управление той успява да европеизира българското училище и да внедри в образователната действителност водещи идеи на реформаторската педагогика[6].

Стоян Омарчевски е човек със завидна енергия, с будна мисъл, воля за дейност и желание да бъде полезен. С оптимизъм и амбиция се стреми „да подтикне младежта – зората, надеждата на нашия народ и самия народ изобщо, към умствен и телесен труд“[5]. През 1923 година министър Стоян Омар­чевски заявява пред Учебния съвет, че е необходим „държавен идеал за разбирателство с всички народи на Балканския полуостров и стремеж на бъл­гарското образование да подготви обективни условия за това разбирателство – то да се яви като един бавен и постепенен психологически процес“ [4, 27].

Министър Омарчевски откровено демонстрира убежденията си, че „носител на прогреса е само земеделството и извор на прогреса е само селото“. Затова неговата просветна политика е насочена към решаване на кадровите проблеми на дребното селскостопанско производство. На тези задачи е подчинена и най-важната законодателна реформа на земеделците – Закон на народното просвещение от 1921 година. Законът на Омарчевски е своеобразно изменение и допълнение на просветния закон на демократите от 1909 година. В него правителството на земеделците не само съхранява прогимназията като училищна степен, а и обявява за задължително завършването ѝ от всяко българско дете, тоест въвежда се безплатно и задължително основно училище със 7 учебни години, което е най-същественият принос на този демократичен просветен закон. Така вече законодателно държавата гарантира на 7-14-годишните момчета и момичета правото на образование и правото на защита от ранна експлоатация – забележителен напредък на българското образование.

Просветният закон на Омарчевски въвежда и нов тип средно учили­ще – реално училище, „реалка“ (чл. 142), която трябва да осигурява по-практически характер на средното образование, да засили житейския му нюанс. В същата насока е и промяната на професионалното и специалното образование – овладяването на професия остава за след навършването на 14-та година от детето, а очакваните за тази възраст сравнително по-широка обща култура и по-изявени личностни качества вече са по-благодатна негова основа: очевидно е немското влияние – най-вече на идеите на педагогическия реформатор Георг Кершенщайнер[8].

Министър Стоян Омарчевски огласява намеренията си да направи активно обучението в българското училище, като „ученикът сам непосредствено да участва в развитието на учебния процес; вместо заучавания наизуст ние искаме развити способности, за да може винаги да се ползва от науката. Трудът, който ще употреби ученикът в гимназията за изнамиране на науката, която му е нужна, ще му даде ония диспропорции, ония сръчности и наклонности, които ще му дадат възможност, когато влезе в живота, по-лесно да се сдобие с познанията, които няма в учебника“ [10, 48; 82]. За тази цел неговата нова управленска стратегия е следната: „Ще издигнем нивото на общото образование, като разширим кръга на общото образование, ще уст­роим професионални низши училища, след това реални училища и като повдигнем нивото на общото образование след прогимназията ще се даде въз­можност да се следва в средните специални училища. За да следваш специални науки, трябва да имаш обща култура и обща подготовка“[1, 8].

Министър Омарчевски и екипът му практически утвърждават тезата, че ръчният труд е същинската предпоставка за всестранното образова­ние на личността. Според него, „за да бъде усвоен принципът на трудовото училище, това не значи, че трябва само да се постави целта, както се постави в чл. 26, и казах, че за да бъде приложен този принцип, са нужни усло­вия – съществуването на годни, хигиенични училищни сгради^“[1, 8]. В мандата си на просветен министър Стоян Омарчевски прилага Закон за строене на училищни здания.

Министерството на народното просвещение категорично изисква ръчният труд да се прилага при обучението по всички учебни предмети – например чрез опити, моделиране, отглеждане на животни и растения, хербарии, училищни музеи, ме­теорологически измервания и наблюдения, изследвания на родния край и други. Същевременно се настоява да се създават училищни стопанства на кооперативни начала с участието на всички ученици, като за тях се организират практически курсове по овощарство, лозарство, бубарство, пчеларство, млекарство, обработване на зеленчукови градини, консервиране на зеленчуци и плодове, управляване на земеделски машини. Министерството на народното просвещение препоръчва, от една страна, в първоначалните училища и прогимназиите в краен случай да се въвежда поне един от разделите на ръчната работа и се актуализира обучението по ръкоделие, а от друга – към училищата да се откриват на кооперативни начала най-прости работилници по обущарство, столарство, шивачество и други за желаещите ученици и ученички.

Министерството на народното просвещение въвежда екологическите дейности и за ученическите дружес­тва с цел да се съдейства за „заздравяването и разхубавяването на родината“, за поддържане на чистотата и красотата на училището, селището, околните местности, на читалища, църкви, гробове и прочее. Настоява се за възраждането на ученическите екскурзии, летните уче­нически колонии, ученическите дружества за народни игри и танци, туристическите игри и други [1, 46-48], [9].

За пръв път в историята на българското образование Министерството на народното просвещение обявява за всички ученици и учители в страната обща трудова седмица през 21-27 март 1921 година [2: окръжно писмо № 5213 от 28 февруари 1921 година]. Трудът трябва да е общественополезен – например почистване на училището и околните райони, археологически разкопки, изработване на художествени пред­мети и прочее. Първата трудова седмица преминава с младежка радост, съвместно усърдие и обща полза. Министър Омарчевски с окръжно писмо № 10436 от 15 април 1921 година разпорежда на училищните ръководства да опре­делят по един трудов полуден за всяка учебна седмица – възможно е учениците да работят на смени. При необходимост местните ученици следва да участват в трудови полудни и през лятната ваканция[2]. В крайна сметка Министерството на народното просвещение включва в учебните планове на българските училища две трудови седмици през учебната година и един трудов полуден седмично, с което ги обявява за задължително учебно време[6], [8].

Програмата за народните средни училища от 1925 година в духа на приемственост запазва трудовото обучение, чиито цели вече са „да насочи детето към творчество, да се развие у него сръчност, трудолюбие, съобразителност, търпение, точност, наблюдателност и вкус; да се насочи в последните класове към професионална ориентировка, съобразно местните ус­ловия“. Програмното съдържание включва знания по дърводелство, кар­тонаж, кошничарство, тенекеджийство и грънчарство – различни видове материали и техните свойства, инструменти и как да се използват. „В педагогическата практика за съжаление трудовото обучение по-добре се реализира главно в градските училища, където има по-добри условия за обу­чение, а и децата имат възможности да се снабдяват с материалите за обучението по ръчна работа и ръкоделие“[3, 61-62].

Министър Стоян Омарчевски (1923) пледира за „един идеализъм в учителската професия идеалите, които са възпламенявали дейците от нашето възраждане, са плът от плътта и кръв от кръвта на нашия учител“. Той е убеден, че българската младеж, „туй поколение, за което са всички усилия днес, за което са усилията на народа ни, на учители, на училищни дейци, на държавната власт, ще разбере грамадно големите жертви, които всички сме направили заради него. Тази младеж ще даде една истинска оценка на желанията и усилията ни…“[4, 27; 32]. Саможертвеността на българския народ е показателно ползотворна и министър Омарчевски ве­роятно има основания, за да заяви през 1923 година, „че ние стоим по-горе в образователно отношение, по число на ученици, по число на училища, по число на учители, по качество и по количество по-добре от всички съседни на Балканския полуостров държави. Ние стоим в много отношения по-горе и от много по-културни и с по-дълъг живот държави от България“[4, 32].

Прочетете още „120 години от рождението на Стоян Омарчевски (23.12.1885-10.03.1941)*“ →