Румен Витанов

В епоха, когато ценностната проблематика излиза на преден план, заради отслабването на ценностите, въпросът за религиозността и религията става актуален. Една от предпоставките за моралната и ценностна криза, която е не по-слаба от политическата и социално-икономическата, е загубата на духовните устои. За това е необходимо да се разгледа проблемът за религиозността на българина. Религията заедно с изкуството и историята, от една страна, е един от основните носители на чувството за идентичност – ценностна ориентираност и солидарност в обществото; а особено актуално е то в епохата, когато чувството за действителност е отслабена (доколкото няма единен обективен метафизичен модел, към който да я отнесем) заради процесите на секуларизация, лаицизация спрямо на духовното. Дори от психологическа гледна точка ценностите са решаващи за ориентацията в реалността, доколкото именно чувството за нея ни свързва и ни казва, че живеем в „нормалния“ свят. В настоящия свят религията е носител на едни ценности, просъщесвували векове, но въпросът за религиозността на българина е свързан с това, как тези ценности функционират в едно секуларно общество. По-нататък ще разгледаме как се проявява религиозността в съвременното общество на българина като реалност в различни групи, представящи актуалното развитие на религиозното общество.

Всяка типология е ограничена, защото опростява многообразието и сложността на проявените феномени. Типологиите представят само частично сложната действителност, интерпретирайки я в концептуална рамка. Авторът няма претенциите, че това разделяне на групи в обществото е толкова просто, но ще се опита да наблегне именно на неговото многообразие във връзка със ситуацията в България, в света и обществото.

Преди да започнем трябва да кажем няколко думи за използваните понятия: религия, религиозност и религиозен опит от богословска гледна точка. Думата „религия“ е обвързана със значението на връзка със свещеното, святото, което не е от този свят, но го освещава в точките на пресичане – храм, ритуал, свещените предмети – и е достояние на религиозното преживяване като нахлуване на духовното в света. Религиозният опит е породен от импулса и склонността на човека[1] към безкрайното, защото човекът е създаден по Божи образ и подобие (срв. Битие 1:26-27). „Той може да бъде открит в примитивните религиозни проявления, като обзетост от духове, и достига състояния на мистична и духовна екзалтация, кулминирайки в трансцендиране на собственото съществуване, в онтологично преобразяване „от слава в слава“ (2 Коринтяни 3:18) в общение на любовта с Бога[2]“. Вярата в тези проявления играе ключова роля. Св. апостол Павел определя вярата като „жива представа за онова, на което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда… чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото е произлязло видимото“ (Евреи 11:1-3). В християнството тази връзка между човека и Бога, която се осъществява чрез вярата, носи личностен характер. Това е среща между човешката личност и Божествената Личност. Човекът, който търси тази среща е религиозен.

В съвременния свят религиозността за българина придобива поне три трансформации, които не изключват горното, но му придават същностен отенък, който в някакъв смисъл се отклонява от дълбочината на християнската духовност и се разминава с православното учение на светите отци и тяхното съвременно препрочитане. За последното ние няма да говорим, а се спираме на характерните черти на три групи в българското общество и на тяхната религиозност. Накратко, членовете, принадлежащи към първата група, която ще се опитаме да опишем, е вероятно най-многобройната, те са суеверни в различна степен в границите на православната традиция, но живеят предимно светски съвременен начин на живот; втората група са строго православни, но изповядващи, както я наричаме, една религиозност на противопоставянето на всичко (или почти всичко) в съвременното секуларно общество, плюс идеите за края на света, световната конспирация и знаците на антихриста в съвременната епоха; и третата група, която също не е малобройна, се харектеризира с опит да интегрира различни религиозни и духовни традиции със или без православната.

Джани Ватимо е нарекъл въведението към своята книга „След християнството. За едно нерелигиозно християнство“ – „Вярвам, че вярвам[3]“. Това би могло да послужи като мото на първата група, за която ще говорим. Голяма част от българите се определят като православни християни, но те са по-скоро по традиционалистки суеверни, без да практикуват православен начин на живот: да ходят редовно на църква да се причастяват, изповядват и така нататък. Тяхната религиозност е някаква поп-културна религиозност с остатъци от примитивизъм. Религиозността на масовия човек, който ще запали една свещичка, ще кръсти детето си, ще се венчае като част от традиционната си суеверност, не знае в действителност защо го прави. Той така знае. Ако не се случи някакво нещастие, нещо, което сполетява, той го прави просто, за да му върви, за късмет. Така именно се проявява суеверието. Това е група, за която православното вероизповедание е катализатор на суеверието. Какво е суеверието? То може да се определи като „приемане на убеждения или практики, които са безпочвени и несъответстващи на степента на разбиране, споделяна от членовете на определена група или общност[4].“ Това са суеверията на древните хора, но бихме добавили и на съвременните, непрактикуващи традиционната за страната религия. Те са свързани с вярата в каузалните ефекти на суеверните действия – причинно-следствената свръхестествена връзка между действието (ритуал) и действителността. За тази група (и за повечето хора) всичко, което не може да бъде обяснено се пренася към тази суеверност. Суеверието е непознаването на духовната традиция – в съвременна България то е част от продължаващото откъсване още от миналото и загуба на паметта. За тази група религиозният опит остава нещо външно, той не е вътрешно осъзнато преживяване. Това е преживяване в „най-добрия“ смисъл, преживяване на някаква сила, която е свързана с всичко, което не може да бъде обяснено, но за което тази група не желае да се замисли по-сериозно. Както руският философ Иван Илин пише, религозният опит трябва да идва от субективно разбиране и преживяване: „Но той винаги е субективен и личен; и който иска достъп до него трябва да започне със самия себе си, със своята душа и субективните ѝ преживявания. Това е единственият верен път към Бога и разбирането на чуждия религиозен опит и истинския църковен живот[5].“ Това не може да се каже за тази група, която предоставя на неведома и могъща сила да отговаря за това, което не разбират и с което не могат да се справят сами. Вярата им е неосъзната, религиозните празници остават хубава традиция, свързана и с възможността да си починат, да се повеселят и да осъществят среща с роднини. Тази вяра има секуларен характер, всичко се носи по повърхността, но много рядко някой наистина се запитва защо в крайна сметка правим всичко това – защо продължаваме да кръщаваме децата, да палим свещичка в църквата и така нататък. По тази причина тази религиозност не може да има сериозна спояваща обществото роля, както и да бъде наистина ценностен ориентир.

Една част от наистина религиозните българи са доста крайни във възгледите си, за тях християнството, макар и неосъзнато, е бягство от света, който е зъл по своята същност, обществото е болно, вярват в конспирации и изтъкват колко много всички са се отдалечили от християнството и Истината, върху която те очевидно притежават монопол, въпреки че отричат това като проява на гордост. Това е будната съвест, която е доста изкривена, но показва именно как болното българско общество реагира в своята най-крайна форма на липсата на духовност и на социалната несправедливост от прехода. Тук трябва да се добави и неадекватността на българските политици по отношение на религията, духовността и толкова важното образование в България. Уви, за тях религията и образованието са само надстройка над икономическите интереси. Религиозността на тази група може да се нарече религиозност на противопоставянето (но не непременно в действащ, социален смисъл, както е в Русия и на други места, където религиозното съзнание към действие е много по-активно). Тези хора са погнусени от всичко случващо се у нас и в света, но техните действия не излизат извън рамките на моралното поучение. Самите те са водени повече от сърцето, отколкото от разума. Интересно е как се легитимира религиозността на противопоставянето? Чрез противопоставянето на покварения свят и второ, чрез идеята, че живеем в последните времена на предстоящия край на света (може би самата смърт на метафизиката усилва чувството за края на света; или за връзката между християнството с постметафизичното мислене, Джани Ватимо[6]). Чрез религиозността на противопоставянето, чрез акцентиране върху идеи за конспирация, поквареност и край на света, тази група легитимира вярата си. Въпросът е дали без този мит религиозността на тези хора би изгубила силата си. Интересно, че много често идеи за края на света се наблюдават при психотиците: „Третата тема, която има отношение и към вярата, и към лудостта, е темата за края на света. И тук отново има разминаване – докато в Библията пише, че няма да знаем кога ще настъпи той, нашите пациенти го очакват на точно определена дата, виждат, че той вече е започнал и разпознават знаците на антихриста на много места[7].“ Това естествено е характерно за цялата шизофренна епоха, в която живеем – според някои изследвания 60/70 процента от възрастното население в западните държави показват известни шизоидни черти[8]. И ако в първата група има хора, които са шизоидни, защото самата култура, в която живеем (нека да си спомним за духовния и ценностен вакуум, за който говори Виктор Франкъл[9]), е такава, втората група е намерила отдушник в идеите за края на света.

Стигнахме до третата група, която се опитва да интегрира християнството и съвременността (обикновено сред учените и хората на изкуството). Представителите на тази група понякога излизат извън границите на традицията, но много често тази религиозност показва реализъм в разбирането за мястото на религиозния човек в съвременния свят. Ние я наричаме религиозност на интеграцията. Тя е доста склонна към синкретизъм между различни духовни практитики и вярвания, говори се за наука за духовното. При тази група преобладаващо се наблюдава едностранчивост и игнориране на традиционната за България религия – православното християнство. Най-често това се случва поради непознаване на православната традиция и липсата на съвременен прочит, но също така и заради неадекватността в обясненията на духовността от някои от служителите на Българската църква. Проблемът е, че дори при хората от тази група познанията и разбирането на християнството не винаги е на достатъчно високо ниво (все пак те считат себе си за интелигентни хора). Религиозността на интеграцията се основава на синкретизма. Понякога при този религиозен синкретизъм се отдава по-голямо значение на източните религии. Интересно е обръщането на християни към източни религии, което се забелязва и при психотиците (на Запад). За тях в източните религии са привлекателни липсата на бащин авторитет и това, че няма ясна граница между живота и смъртта (идеята за прераждането[10]). Освен това можем да добавим, че самата култура на глобалността измества фокуса и както Чарлс Тейлър отбелязва: „Духовното като такова вече не е свързано с обществото[11].“ Религиозността става автономна и до голяма степен не зависеща от някакъв авторитет. Карл Юнг в лекциите върху кундалини йога, въпреки че подкрепя автономността на духовния опит, обръща внимание, че за западния човек християнството е изиграло основополагаща роля и миметичното занимание с източни практики, които не се осмилят във връзка с християнското съзнание, може да доведе психични отклонения и проблеми за западния човек[12].

В тази група се наблюдава един малко прекален индивидуализъм и липса на активност относно въпросите на вярата. Последното се наблюдава в известна степен и при трите групи – липсва едно „нормално“ говорене за вярата. Разбира се има и изключения. Това е пример и за липса на солидарност, на взаимно разбиране и доверие между различните групи, което е типично за нашето общество тоест, религиозността на българина няма интегрираща сила, тя не е връзка между членовете на тялото Христово. Същото се вижда и в липсата на комуникация дори при вярващите християни и висшето духовенство.

Парадоксален е и страхът на тези, които само привидно спазват традициите от строгите морални традиции на Църквата, защото така или иначе те доброволно приемат други ограничения на съвременното икономическо робство. Човекът живее основно заради представата за бъдещото, заради по-доброто бъдеще той съществува. Както видяхме, за всички религиозни групи остава валидно следното: едните вярват в скорошното настъпване на страшния съд и Божието царство, а другите – в нещо ново, „по-духовно“, основано на интеграцията между религии. За съжаление нито едните, нито другите виждат какво трябва да се направи в настоящето. Така самата религиозност в България е въпрос на въображение, а не на, както светите отци го наричат, трезвение и можем да добавим реалност. А каква е основната задача на въображението – предлагане на алтернатива на реалността или, казано по психологичен начин, компенсация и изместване от незадоволителната реалност. Реалността за религиозния човек в България е очакване, докато въпросът е какво ще правим тук и сега. Това е показателно и по отношение на протестите и социалното недоволство. Така религиозността на българина не се различава много от тази в съвременните западни секуларни общества, но тя не трябва да се изключва като фактор, който е бил и може да бъде, при диалог и евентуално „единомислие“, интегриращ и обединяващ обществото. В тази схема паметта е много важна. Съвременното общество не страда само от липса на духовност, но и от загуба на паметта. Тя е фактор и в комуникацията, която отдавна е нарушена в обществото. Висшето духовенство също не допринася достатъчно за поддържане на религиозната връзка и памет. Нека си припомним какво са направили големите български духовници от миналото – св. Паисий Хилендарски, св. Климент Охридски, св. патриарх Етимий и много други; манастирите, в които е било пазено знанието, паметта и духовността на българина. За съжаление Българската православна църква (благодарение и на комунистическата държава) отдавна не е фактор за сплотяване на обществото. Тук трябва да кажем няколко думи за сплотеността или по-скоро за солидарността (една от формите на алтруизма) в едно общество. Тя се основава на чувството за единство-органична връзка; целите и интересите на общността са насочени в една посока. Но ако се отклоним от чисто етически-теоретичната посока, разглеждайки проблема в рамките на религията и религиозността, то солидарността не е основана на задоволяването на материалните потребности на общността, а е духовна връзка. Православната църква като носителка на един универсален и глобален морал и като една общност, основана на любовта, може да посочи границите на общността. Това става на основата на съборността. Понятието „съборност“ е въведено през XIX век от А. Хомяков и се отнася към морално-етическото съзнание на православните християни[13]. Съществуват два смисъла на понятието католичност: веднъж като желанието на Църквата да обхване целия свят в географски смисъл, което на този етап е нереалистично (въпреки някои опити на римокатолицизма в миналото) и втори път в духовен смисъл, като единство чрез вярата и любовта на нейните членове, мислещи и действащи като един организъм – това е един идеал, който за християните е проект, но това е първообразът на една общност. „Църквата е символ, знак за желаното единство на целия свят. Църквата действа като „тайнство“, като жива сърцевина на царството Божие, което се простира отвъд видимите граници на църковните общности. Всичко, което Църквата има и което прави, принадлежи на всички и това става – и трябва да става – заради целия свят…. Това е единство на организъм, а не на скална маса. Вярващият представлява жива клетка от тяло¬то на Църквата. Всяка личност и всяка общност от личности са призвани да осъществят[14].“ И това е проблем, че съвременното разбиране за общност не е разбиране за общност, основана на любовта и вярата. Всеки член на съвременните общества е самостойна единица, която не е част от организъм, а част по-скоро от рационално организиран механизъм. Така че идеята за солидарност се превръща в една фикция, една вдъхновяваща идея, имаща своя прототип в съборността на Православната църква, но без духовни основи. По този начин солидарността на общността се разбира в хоризонтален, пространствен, а не във вертикален и дълбинен смисъл. Разбира се описаната по-горе солидарност, основана на християнската представа, не може да се осъществи в идеален вариант, но могат да се очертаят някои подстъпи към възстановяването на духовната връзка: нужни са по-добро образование в България по въпросите на българската духовна православна култура и подобряване на диалога между Църква, държава, гражданско общество, вярващи.

В заключение отново трябва да се замислим върху духовните устои на българина и да се върнем към отците на Църквата и традиционната религия за България – православното християнство. В нея са корените на българската духовност и така или иначе Западът може да ни предложи материално благополучие, но дали може да ни осигури духовно такова? Защото ние можем да търсим навън духовността и смисъла на съществуването, но без да се обърнем към собствената православна традиция, език, култура и без да осъзнаем ценното в нея (без да залитаме по крайности и да изпадаме в мечтания за нещо, което все още не се вижда и не съществува) няма как да се обединим и да просъществуваме духовно.

Литература
1. Янулатос, Архиепископ А., Православието и глобализацията, С., 2005
2. Божкова, Е., Истината за психичните болести, С., 2013.
3. Ватимо, Д., След християнството. За едно нерелигиозно християнство, С., 2006
4. Енциклопедия по психология и поведенческа наука, С., 2008
5. Ильин, И., Аксиоми религиозного опита, М., 2002.
6. Зохар, Д., Й. Маршал. Духовна интелигентност, С., 2003.
7. Ото, Р., Идеята за святото, С., 2013.
8. Станков, Д., Нов речник по морал и етика, С., 2008.
9. Тейлър, Ч., Разновидности на религията днес, С., 2006
10. Франкъл, В., Човекът в търсене на смисъла, С., 2013.
11. Юнг, К., Психологията на Кундалини – йога, П., 2012.

_______________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Ото, Р., Идеята за святото, С., 2013, с. 9-42, 140-145.

[2]. Янулатос, архиеп. А., Православието и глобализацията, С.,2005, с. 179.

[3]. Вж. Ватимо, Д., След християнството. За едно нерелигиозно християнство, С., 2006, с. 9.

[4]. Енциклопедия по психология и поведенческа наука, С., 2008, с. 1187-1188.

[5]. Ильин, И., Аксиоми религиозного опита, М., 2002, с. 15.

[6]. Срв. Ватимо, Д., След християнството…, пос. съч.

[7]. Божкова, Е., Истината за психичните болести, С., 2013, с. 159.

[8]. Вж. Зохар, Д. И., Маршал, Духовна интелигентност, С., 2003, с. 125.

[9]. Срв. Франкъл, В., Човекът в търсене на смисъл, С., 2013, с. 168.

[10]. В тези религии няма Бог в смисъла на Отец, срв. Божкова, Е., Истината…, пос. съч., с. 161.

[11]. Тейлър, Ч., Разновидности на религията днес, София. 2006, с. 101

[12]. Вж. Юнг, Карл-Густав, Психологията на Кундалини йога, П., 2012, с. 41-46, 108-109, 251-252.

[13]. Вж. Станков, Д., Нов речник по морал и етика, С., 2008, с. 319.

[14]. Янулатос, архиеп. А., Православието…, пос. съч., с. 20

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-512

Росен Русев

Предварителни уговорки и изясняване на понятията „капитализъм“ и „православна етика“

Както самото заглавие подсказва, тема на настоящото изложение се явява съвместимостта на православната етика с принципите на пазарната икономика и натрупването на капитал в частни ръце. Преди да започнем обаче се налага да определим как ще разбираме и употребяваме двете основни понятия, „православна“ етика и „капитализъм“. Ще започна с първото понятие, не само защото имам богословско образование, но и защото тук проблемът с идентичността и определеността е много по-малък. Днес, в ХХI век, Православната църква, съборът на отделните Поместни православни църкви възприемат себе си като носител на една определена истина, която е при това вечна, неизменна и абсолютно автономна спрямо обществените, икономическите и политическите процеси и дадености. Това, разбира се, е само теоретична постановка, която, както историята свидетелства, често е оставала „само на теория“, но понеже нашето изследване така или иначе е теоретично, ще оставим „практиката“ извън предела на нашите занимания. Като основен извор при изграждането на „определението“ за православна етика ще вземем един изключително авторитетен за православието автор от VI век – св. преподобни Максим Изповедник. Тук отново следва да напомня, че Православната църква по дефиниция притежава истината изначално и неизменно и в този смисъл един автор от VI век може да ни даде, поне от православна гледна точна, напълно адекватен на съвремието отговор. Това е един от най-важните акценти на така наречения „Неопатристичен синтез“, започнал в началото на ХХ век, иницииран от протоиерей Георги Флоровски. Разбира се „капитализъм“ е ново, западноевропейско понятие и дискусия върху него не е възможно да се открие в съчиненията на византийски автор от VI век. По тази причина ще се наложи да дефинираме понятието „капитализъм“ на езика на късноантичната гръкоримска цивилизация. Но преди това – още едно уточнение: настоящото изследване не е икономическо или политическо, а преди всичко богословско и философско и по тази причина няма да сравнявам византийската икономическа теория с новоевропейската и няма да изследвам „капиталистическите“ елементи във византийското общество[1]. Без съмнение нашето изследване ще трябва да се ограничи с една аксиология, изграждаща иерархията на православните ценности или, както ние православните им казваме, на добродетелите (άρεταί).

По отношение на второто основно за нашето изследване понятие „капитализъм“ за основен автор ще вземем Макс Вебер и по-специално неговата книга „Протестантската етика и духът на капитализма“. Мотивите за този избор са очевидни – това е най-значимото изследване на спецификите на капитализма, изградено на богословско-философска основа. Трябва да обясним обаче, че този капитализъм, за който Вебер говори, като продукт на английския пуританизъм, се отличава драматично от съвременната масова представа за „консуматорския капитализъм“, базиращ се на едно хедонистично и грабителско отношение към света и обществото. Английският пуритански капитализъм, за разлика от съвременния, се основава върху оставащата в света аскетическа практика, чиито основни добродетели са трудолюбието и пестеливостта.

Капитализмът на Макс Вебер

Макс Вебер поставя като център на изследването си произлязлото от калвинизма английско пуританство[2]. Ричард Бакстър е взет от Вебер като изразител на общите нагласи на споменатия английски пуританизъм. Не самото притежаване на богатство е осъдително, а консумирането му. Леността и прахосването на времето са всъщност най-тежките грехове[3]. Разбира се, стремежът към придобиване на богатство, макар и да не е сам по себе си осъдителен, все пак е подозрителен. Професията, която упражнява човек в своя живот, е призвание от Бога. Извършването на ежедневната работа е прослава на Бога. Професионалният труд е не само универсално лекарство за всяка немощ, но преди всичко е предзададената от Бога самоцел на човешкия живот[4]. Затова всеки изгубен в нетрудова заетост час е всъщност накърняване на Божията слава. Монашеският съзерцателен живот се определя като осъдителен, особено ако е за сметка на труда в призванието. Нежеланието да се полага труд се възприема като знак за лишеност от Божията благодат. Трудът не е необходим единствено поради naturali ratione и затова дори и богатият трябва да работи и не се освобождава от труда в призванието[5]. Всекиму без изключение Божието провидение е отредило призвание, което човек трябва да познава и в което да се труди за слава Божия[6]. Но не всеки труд е угоден на Бога, а само този, който отговаря на призванието, отредено от Бога. Всеки друг труд е по-скоро леност, отколкото трудолюбие[7]. Липсата на постоянна и определена работа е безредие в духовен план и неумение да се изгради личната аскетическа практика. Човек може да промени по свое желание професията си, като избере по-богоугодното начинание. Богоугодността е в пряка връзка с полезността за определения човек и за обществото, но трябва да се има предвид, че практически най-важният критерий е частностопанската доходност[8]. Шансът за реализиране на честна печалба е предоставен директно от Бога и затова приемането му е своего рода религиозно задължение. Отказът да се възползваме от този шанс за реализиране на по-голяма печалба се определя като възпрепятстване на Божията воля и нежелание да се работи за увеличаване на Божията слава[9]. Придобитото богатство обаче не бива да бъде използвано за греховни цели и наслади. Целта е да бъдем богати в името на Бог. Доброволната бедност накърнява Божията слава[10]. Ако един работоспособен човек се занимава с просия, това е прегрешение срещу любовта към ближния. Провиденциалното тълкуване на възможностите за печалба мотивира етически хората на бизнеса, при което трезвият бюргерски self-made man се сравнява със старозаветните праведници. Ето защо за английските пуритани е характерен ренесанс на вярата в богоизбраността на английския народ[11].

Онтологичен и телеологичен характер на православната етика

Специфично за православната етика и аксиология е, че те буквално се „разтварят“ в православната космология и сотириология, губейки напълно своята самостоятелност. Добродетелите не са етически категории, а онтологически, доколкото са „фундирани“ в човешката природа (φύσις). В този смисъл човешкият морал е „автономен“, но не защото е „изобретен“ от хората, а защото е даден в ума на човека при сътворението от Бога. Необходимостта от написан Закон и Заповеди идва поради свободата на човек да забрави за дадените в ума му принципи. Така изпълнението на заповедите е природна необходимост, загърбването на която води до тежки последици. Добродетелите освен онтологически са и телеологически категории, доколкото актуализирането им е природна цел (τέλος) за човека. Грехът в този смисъл се явява, от една страна, свободен, а от друга, противоприроден отказ да се достигне до най-висшата цел – Бог.

Влиянието на калвинизма върху английския пуританизъм и загубата на понятието „святост“

Що се отнася до протестантската етика, най-напред трябва да кажем, че такова нещо всъщност не съществува, доколкото всяко отделно течение има своите специфики. Все пак можем да посочим някои общи, ако не за всички, то поне за повечето протестантски деноминации характеристики. Първо, за разлика от православните, протестантите не обичат философското теоретизиране на етическата проблематика, характерно за „високото“ богословие на Православната църква. Това води след себе си практически до неразбиране и до опростяване на проблема, свързан с греха, и на подвига, свързан със светостта. Така Вебер изрично посочва връзката на английския пуританизъм с калвинизма, характеризиращ се с абсолютен детерминизъм и фатализъм – Богът на Калвин е избрал и предопределил по свои, непостижими за човешкия ум и затова ирационални причини едни хора за вечно спасение (една наистина много малка част от човечеството), а други – за вечна мъка (на практика почти цялото човечество[12]). Никой нищо не може да направи нито за себе си, нито за другите, за да бъдат включени в „числото“ на спасените[13]. В сравнение с калвинизма, според православната сотириология, добродетелите, както казахме, са налични у човека по природа и именно те я изразяват в пълнота. Добродетелта обаче не е само природна енергия, тя е дар от Бога. В този смисъл съвършената добродетел, която е божествената любов, постигана само в мистическото единение с Бога, е резултат от съдействие (συνεργία) между Бога и човека[14]. За свети Максим Изповедник аскетическото усилие е необходимо и адекватно, защото представлява отговор от страна на човеците на саможертвената любов на Бога, изявена при Неговото въплъщение, макар наистина сама по себе си тази аскетическа борба да не може да постигне нищо[15]. Въпреки че споменатият по-горе калвинистки фатализъм е преодолян от почти всички протестантски течения, повлияни от калвинизма, то общата нагласа към светостта и греха си остава. Какво имам предвид? Предопределеният за спасение според Калвин не може да бъде различен по нищо от предопределения за погибел. Нещо повече, дори сам в себе си човек не би могъл да е сигурен в задгробната си участ с изключение на онези, вече наистина много малко хора, които имат лично уверение от Бога, че са избрани[16]. Всъщност повечето (почти всички) от избраните няма да получат такова лично уверение преди смъртта. Единственият белег за избраност, парадоксално може би дори за самия Калвин, се оказва личният социален и финансов успех, което обаче не е нито необходимо условие, нито сигурен признак, тоест мнозинството както от „успелите“, така и от „неуспелите“ е предопределено за вечна погибел. Така се създава усещането, че светостта (=избраност) не е някакво особено, свръхприродно състояние на изключителна облагодатеност, придобита по Божия милост и след упорита и цялостна борба със страстите, продължавала през целия живот на светеца, каквото например е мнението на православните, а е случайност, поне от гледна точка на избрания. В резултат светостта губи своя етос, през който тя бива и различавана, и обговаряна, а тази загуба се счита за част от процеса на „разомагьосване на света“, намерил своята кулминация според Вебер именно в калвинизма. Ето защо, след загубата на специфичния за светостта етос в протестантизма, се оказва възможно именно трудолюбието да излезе на първо място пред останалите добродетели. Загубата на разбирането за светостта води естествено след себе си и до загуба на разбирането за греха като отделяне на човека от Бога, променящо онтологичния статус на човека.

Природната цел на човека в православното богословие

Нека сега се опитаме да представим с по-голяма пълнота и цялостност важните за нашата дискусия елементи на православната етика. Спецификите на социалния живот и актуализирането на добродетелите се разглеждат от св. Максим в светлината на човешката природа (φύσις), която е обща за всеки човек, чийто принцип (λόγος) изключва всяко разцепление или разделение както вътре в отделния човек, така и между отделните човеци[17]. В този смисъл и моралът на междучовешките взаимоотношения има също онтологически, а не етически характер[18]. От тази гледна точка, за да бъде един икономически и социален модел богословски оправдан, той трябва да кореспондира пряко с природното определение на човека и неговата истинска цел и предназначение. Този модел не трябва по никакъв начин да насърчава и увеличава разделението между хората. Ако погледнем по-обобщено, капитализмът насърчава конкуренцията между хората и се стреми да създаде условия за свободен пазар. Бог обаче не е създал човека, за да се състезава с другите човеци нито в натрупването на богатство, нито в професионалното самоизграждане. Стремежът, жизнено необходим за капиталистическото общество, да придобиеш повече материални блага от другите и да бъдеш по-добър в професионалната сфера от другите не отговаря на основанията и целите, заложени в нас от Бога. Те не само не допринасят за духовното развитие, но и пречат, доколкото отклоняват от Бога.

Заповедта за любовта и натрупването на капитал

Бог е благ и безстрастен, поради което обича всички хора еднакво. По същия начин съвършеният в любовта и изкачилият се високо над всички страсти, подражавайки на Бога, съзерцавайки общия логос на човешката природа, е по един и същи начин благоразположен към всички[19]. Най-важният елемент от уподобяването на Бога е именно по отношение на любовта. Съвършената любов към Бога и изхождащата от нея съвършена любов към ближния не допускат предпочитания. В тази перспектива натрупването на капитал в частни ръце, ако и да е с честен труд, е престъпване на заповедта за любовта. Разбира се, Макс Вебер подчертава, че натрупването на богатството е богоугодно начинание, само доколкото не се употребява за греховни цели и за наслада на плътта[20]. Трябва да бъдем богати в името на Бога и да използваме натрупаното богатство за целите, които Той ни посочи. Но ето че стигаме до истинския проблем – изпълнението на заповедта за любовта към ближния прави изобщо невъзможно натрупването на богатство. Защото Христос казва да възлюбим ближния както себе си. При наличието на толкова много бедни, гладни и бездомни хора, как е възможно, изпълнявайки заповедта за любовта, да натрупаш богатство или, както казва св. Василий Велики в своята беседа към богатите, „онзи, който обича ближния както самия себе си, не притежава нищо повече от него. Колкото повече богатство имаш, толкова повече любов не ти достига. Защото, ако обичаше ближния си, отдавна щеше да си се замислил да споделиш парите си[21]“. Освен това, когато Вебер говори за натрупване на капитал с честен труд и за Божия слава, той всъщност има предвид не обикновения работнически труд на земеделците и занаятчиите или пък на интелектуалците (от това май никой, никога не е забогатял), а дейността на собствениците на предприятията и земеделските кооперации. Очевидно честността изисква собственикът да дели печалбата с работниците и да не получава повече от тях (разбира се, след възстановяване на първоначалната инвестиция, която този собственик е направил). На практика обаче капитализмът не действа по този начин, а собственикът присвоява печалбата от труда на работниците си. Да се твърди, че зад всичко това стои някакво християнско благочестие, в случая протестантско, си е богохулство.

Неприязънта на протестантите към високото спекулативно богословие е общоизвестен факт. Вебер споменава като една от основните причини за успеха на протестантите на пазара на труда именно предпочитанието сред тях към точните и практическите науки, но не и към хуманитарното познание. Именно тази неприязън дава възможност професионалната реализация и натрупването на капитал да се възприемат като религиозни задължения, а трудолюбието – като като най-висша добродетел.

Трудолюбието и съзерцателният живот

За православните трудът също е добродетел. Основен елемент на монашеския живот във Византия е така нареченото послушание, което е практически трудова повинност. Изпълнението на послушанието е неизменен елемент от духовния напредък особено при начинаещите и най-вече при тях. Съвършената добродел обаче не може да се постигне с труд, особено професионален. Всъщност от духовна (поне православна) гледна точка тежкият физически труд е по-полезен, защото именно той смирява страстите. Който иска да постигне съвършенство, трябва да извърви друг път, а именно пътя на мистическото съзерцание. Мистическият опит е лична среща с Бога, а мястото на тази среща е човешкият ум. Трябва да се има предвид, че макар израстването във философското познание да е полезен и дори необходим етап в духовния възход, тук вече не говорим за интелектуален процес, а за истинско, свръхразумно общуване с Бога. Тук е необходимо да кажем съвсем накратко няколко думи от сферата на православната антропология. Човешката природа се отличава с иерархична структура, изградена от няколко пласта, като най-долу стои тялото, а на върха – умът. От тази гледна точка съвършената добродетел трябва да актуализира всички тези пластове. Физическият труд ангажира само тялото, а професионалният труд обхваща и разсъдъчната способност, но най-висшите пластове остават бездейни. В тази връзка св. Максим Изповедник провежда различение в разумната част на човешката душа между ум (νους) и разум (λόγος). Умът е съзерцателната способност на душата, в която се постига единение с Бог. При постиганото в ума единение с Бога се просветлява душата в своята цялост, при което тя на свой ред просветлява тялото[22]. Разумът от своя страна е силата, управляваща деятелността на душата, стремяща се към постигане на благото в практическия живот. Това разделение между ум и разум е в пряка връзка с двустранния характер (към Бога и към ближния) на заповедта за любовта, най-висшата добродетел, обхващаща в пълнота всички останали. Любовта към Бога намира своя истинен израз именно в онази специфична деятелност на ума, наричана съзерцание (θεωρία), осъществяващо се като единение с Бога, при която деятелност Бог дарява Своята благодат, която прави душата способна и на любов към ближния, която е именно в сферата на разума. Изпълнението на заповедта за любовта е единственият път, който може да ни преведе от образ към подобие на Бога, единственият път за постигане на крайната цел на човека – обòжение (θέωσις[23]).

Любовта като „най-висш род“ на добродетелта

За православните най-голямата добродетел е любовта, а не трудолюбието, съчетано с пестеливост. За св. Максим любовта е най-висшият род добродетел[24]. Това означава, че любовта обхваща и изразява всяка една от другите добродетели в пълнота, но освен това, бидейки най-висш род, любовта не е просто сборът от всички добродетели, а по-скоро техният извор – добродетелите съществуват, доколкото са причастни на любовта, а съгласно с неоплатоническата схема, с която Максим си служи, любовта е по-обхватна и несводима до сбора на останалите добродетели[25]. Съществуват две кардинални добродетели, ясно различими от античните, и те са именно любовта и смирението[26], което често се определя като „Майка на добродетелите[27]“. Произходът на това учение е без съмнение казаното от самия Господ за двете най-големи заповеди – да възлюбиш Бога с цялата си сила и ближния като себе си[28]. Способността, която осъществява всички видове добродетел, е разумът (λόγος). Връзката между двете заповеди е съвсем ясна за св. Максим. Така в „Аскетическото слово“ откриваме следното обобщение, свързващо два текста от Евангелието – Този, който ме обича, ще спази заповедите ми, Казва Господ, а заповедта, която трябва да спазим, е явена на Тайната вечеря – Тази е моята заповед, да възлюбите един другиго. Така любовта един към друг (любовта към ближния) потвърждава любовта към Бога (първата и най-голяма заповед), която е изпълнение на всички заповеди[29]. Съвършеното изпълнение на любовта към ближния се явява в любовта към враговете, която, строго погледнато, изглежда непосилна за човека. Трябва да имаме предвид, че под „ближен“ свети Максим разбира всъщност всеки човек, поради „общия логос на природата“, откъдето всъщност идва „близостта“ на „ближния“. От притчата, която дава Господ, този извод следва съвсем естествено, доколкото самарянинът, проявил „любовта към ближния“, не е близък на пострадалия от разбойниците юдеин. По тази причина въпросът за отношението към враговете е наистина сериозен. За да изпълним тази заповед, трябва да знаем целта (σκοπός) на Боговъплъщението[30], която е спасението на всеки човек. Бог обича всеки един човек и желае спасението му. Образът на саможертвената Божия любов, проявена на кръста, е твърдото основание, на което се крепи любовта към ближния и особено към враговете. Ако Бог обича тези, които Го мразят и ненавиждат, то християните, които търсят да постигнат богоуподобяване, трябва да подражават на Бога и в любовта към враговете.

Първото и най-голямо зло – самолюбието

Всяка немощ и страст се разглеждат като проява на престъпването на заповедта за любовта, което престъпване се определя най-общо като самолюбие (φιλαυτία[31]). Нечестивият живот от своя страна се разбира като постоянен процес на дезинтеграция, злоупотреба с природните сили и способности на човека и в крайна сметка – пропадане към небитието. Самолюбието като непосредствено свързано с насладата (това, към което то се стреми) и болката (това, от което то бяга) поражда множество страсти, довеждащи до фрагментарност единството на човешката природа. Породеното по този начин разделение се явява не само на индивидуално ниво, по отношение на природния логос и първата по природа цел на човека, но и на социално, понеже всички сме причастни на една природа и насочени към една и съща цел[32].

Най-големите злини за човешкия род според св. Максим са три – незнанието, самолюбието и тиранията[33]. Когато Бог сътворил човешката природа, Той не вложил в нея болката и страстното влечение, но я снабдил с ноетична (или духовна) способност за радост и наслаждение от Божието присъствие. Първият човек прахосал тази ноетична способност, този природен копнеж на ума към Бога, насочвайки се към сетивните неща, като именно по този начин активирал противоприродната наслада, откривана в сетивните неща[34]. Човешкият ум обаче доколкото бил сътворен да съзерцава Бога и в Него да открива своята радост и удовлетворение, не открил това, което търсил сред сетивните обекти. Така Адам отпаднал от истинното познание и в стремежа си да задоволи екзистенциалния си глад, ползвайки се от сетивната наслада, изпаднал в самолюбие и изградил тиранично отношение към своя ближен. Така умът изпаднал в робството на страстите, което довело до цялостно „объркване“ в човека. Ако любовта е най-висш род на добродетелите, то самолюбието е най-висш род на нечестието[35]. Когато душевните сили загубили своя баланс, насочвайки се в погрешна посока, се явили неприродните желания. Така човек изпада в егоцентрично съществуване, при което рационалните способности на душата се активират в преследване на ирационални желания. Именно така според св. Максим тиранията влязла в човешките взаимоотношения. Общо¬то благо на човешкия род вече не било важно, важно било само привидното индивидуално добро. Предпочитайки златото пред своя ближен, човек без да разбира се отрича от общия логос на човешката природа и сам отсича връзката си с човешкия род. Но по-лошото е, че по този начин човек отсича и връзката си с Бога, понеже не различава образа и подобието Божие в своя ближен[36]. С други думи, любовта към ближния, това да възлюбиш ближния както себе си, е състояние по природа, тоест не просто е осъществимо, но е и необходимо състояние за човека, ако се стремим към благобитието. Така се открива и истинският облик на любовта към самия себе си в различение от самолюбието. Любовта към Бога и човеците е природната цел на всеки един от нас и именно затова е истинското блаженство и щастие на всеки един човек[37].

Пътят нагоре

Ако падението на човека е провокирано от привързването към сетивното, то и въздигането на човека изисква отделяне от сетивното, което е постижимо само чрез истинската любов към Бога[38]. Освобождаването на ума от оплитането в страстите и постигането на единението с Бога се определя като аскетизъм на ума. Целта е преминаване отвъд сетивното и достигане до ноетичното, и в крайна сметка – до самия Бог. Този „умен“ аскетизъм всъщност е истинската философия, разбирана буквално като любов към мъдростта, която всъщност е сам Бог Слово. Любовта към мъдростта се изразява в стремеж за единение на ума с Бога и пълно подчиняване на ирационалните движения в душата от страна на разума[39]. Истинската любов е благо разположение на душата, при което тя не предпочита нищо от сътвореното пред познанието за Бога[40]. Постигането на истинската любов, осъществявана като единение с Бога, е онтологичната цел на човека, заложена още при сътворяването му, изразяваща се в θέωσις, „обòжение“. Резултатът от обòжението на човека рефлектира не само върху личните отношения с Бога и ближните, но и върху целия сътворен свят, защото човекът е център и средоточие на творението и може, преодолявайки чрез личната си святост бездната между Творец и творение, да доведе творението при Твореца[41].

Заключение

В заключение мога да обобщя позицията си така: капитализмът, така както е представен от Вебер, противоречи на Божия план за човека и променя изначалната му онтологична и природна насоченост. Човекът за православните е твърде ценен, за да бъде превръщан в „герой на труда“, надпреварващ се с ближния в стремеж към придобиване на материалните блага.

______________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Колкото и да изглежда странно, във Византия те са много повече, отколкото в западноевропейското средновековие. Така например натрупването на частен капитал е било възможно и за обикновените хора, което им давало възможност и да се издигнат в държавната администрация, а феодализъм и феодална иерархизация на обществото във Византия не е имало. Виж Иван Божилов, Византийският свят, Анубис, София, 2008, с. 257.

[2]. Вебер, Макс, Протестантската етика и духът на капитализма, Просвета, София, 2004, с. 153.

[3]. Пак там, с. 155.

[4]. Пак там, с. 156.

[5]. Пак там, с. 157.

[6]. Пак там, с. 157.

[7]. Пак там, с. 158.

[8]. Пак там, с. 159.

[9]. Пак там, с. 160.

[10]. Пак там, с. 160.

[11]. Пак там, с. 163.

[12]. Пак там, с. 109.

[13]. Пак там, с. 111.

[14]. Lars Thunberg, Man and cosmos, The vision of St. Maximus the confessor. St. Vladimir’s seminary press, 1985, p. 102.

[15]. Andrew Louth, Maximus the Confessor, Routledge, 1996, p. 67.

[16]. Цит съч., Макс Вебер, с. 115.

[17]. Op. cit., Thunberg, p. 93.

[18]. Ibid, p. 93.

[19]. ibid, p. 100 (Ca. 3:28 PG 90, 993B).

[20]. Цит. съч., Макс Вебер, с. 160.

[21]. Св. Василий Велики, Шестоднев и други беседи, Народна култура, София, 1999, с. 112.

[22]. Melchisedec Toronen, Union and distinction in the thought of St. Maximus the Confessor, Oxford University Press, 2007, p. 167.

[23]. Ibid, p. 168.

[24]. Ibid, p. 168 (Qu. Thal. 40:61).

[25]. Във философията на Прокъл, за разлика от Аристотел, родовото понятие е по-обхватно от видовото, понеже родът не е само логическа, но и онтологическа категория. Родът има самостоятелно съществуване и от него видовете получават битието си и затова той ги превъзхожда по обем. Така например божествената ипостас на Битието не се изчерпва със съвкупността от всички битиета.

[26]. Ep. 12, PG 91, 505C-508A.

[27]. Ер. 37, PG 91, 632B.

[28]. Матей 22:34-40.

[29]. Op. сit. Törönen, p. 173.

[30]. Ibid, p. 173.

[31]. Op. cit. Thunberg, p. 94.

[32]. Ibid, p. 95.

[33]. Op. cit. Törönen, p. 177 (Ep. 2 PG91, 396D-397A )

[34]. Ibid, p. 177 (Qu. Thal. 61:8-16).

[35]. Ibid, p. 180.

[36]. Ibid, p. 180 (Ep. 3 PG91, 409B).

[37]. Ibid, p. 182 (Ep. PG 91,409AB).

[38]. Ibid, p. 183.

[39]. Ibid, p. 184.

[40]. Ibid, p. 189 (Carit. I 1, PG90, 691A).

[41]. Op. cit. Louth, 1996, p. 71.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50R

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

3.3.Правен аспект на обществената опасност от окултните практики

Нека обобщим: Престъпленията, свързани пряко с окултните практики и деструктивните култове, трудно биха били доказани както от обективна, така и от субективна страна със средствата на съвременния действащ НПК. Необходимо е законодателно[263] да се регламентира норма в НК, забраняваща под страх от наказание окултните практики.

За обезпечаване на приложението ѝ трябва да се предвиди и съответен текст и в процесуалния закон (НПК).

Наложително е да бъде създаден специален закон за превенция на „менталното обсебване“ и „психическото насилие“ над индивида.

Към момента всеки разследващ орган в Република България би изказвал съждения, че: „Ако в жизнените органи и системи на пострадалия не бъдат открити вещества и следи от химическо или физическо въздействие, няма да може да бъде доказана причинно-следствената връзка между деянието на окултиста и настъпилите увреждания на пострадалия, която е задължително условие за ангажиране на наказателна отговорност и за наличие на престъпление въобще.“Следователно според действащия НПК вредното противоправно въздействие на окултните практики не може (или би могло, много трудно[264]) да се докаже обективно с известните способи на криминалистиката и други хуманитарни науки. Става въпрос за събирането на годни доказателства за наличието на отрицателно окултно влияние и въздействие (енергийно, телепатично, дистанционно, хипнотично или други) върху психосоматиката на личността. Тоест от субективна и обективна страна трудно, почти невъзможно е да се констатира вина, противоправност и обществена опасност на деянието, причинено чрез окултни средства, методи, системи, въздействия и практики.

Затова на разследващите и правоохранителните органи са нужни съдебни експерти в тази област. Не е случайно в тази посока, че в Московския университет[265] на МВД-РФ има катедра по съдебни експертизи, където се обучават експерти – участващи в наказателните производства при противодействието и разследването на тежки престъпления, свързани с деструктивните култове и сектантската агресия.

В законодателен аспект следва да се обсъди и възможността за включване на престъпно поведение от такъв вид не като самостоятелен състав на престъпление, а като квалифициращ признак на вече съществуващи престъпления в действащия НК, 1968 година. Например телесна повреда в резултат на окултни практики, въздействия[266] и осъшествяване на „психическо насилие“ над личността. Тук ще споменем, че чрез окултните практики ефикасно се въздейства на адресатите – ФЛ: живи човешки същества, като им се оказва въздействие върху съзнанието с цел принуда и подбуда към омраза.

С промените в НК (Държавен вестник, бр. 92 от 2002 година, доп. бр. 33 от 2011 година) към квалифицираните състави на убийство по член 116, алинея 1, точка 11 от НК бе добавено и извършването му по хулигански, расистки или ксенофобски подбуди.

С промените в НК (Държавен вестник, бр. 33 от 2011 година) бе приета и нова редакция на член 162 от НК, която предвижда лишаване от свобода от една до четири години и глоба от 5000 до 10 000 лева за този, който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност.

В този ред на мисли ще споменем, че престъплението от омраза е това престъпно деяние, което е мотивирано от нетолерантност към определена група в обществото, основана на пол, раса, религия, етническа принадлежност, език, сексуална ориентация и други. Според Стефан Веслер, изпълнителен директор на Центъра за превенция на престъпленията от омраза в САЩ: „Престъпленията от омраза вредят по-сериозно на жертвите в сравнение с т. нар. обикновени престъпления. Те изпращат съобщение до цялото общество и това съобщение отрича правото на определени общности да бъдат част от обществото“ (20, с. 22-23). В тази връзка ще направим следния извод в изследването: „Полицейската статистика за престъпленията от омраза у нас е изключително бедна.“ По същество примерите за такива престъпления почти липсват, а причините за това се коренят не само в лошата законова база (например нерегулираща превенцията срещу окултните практики, чрез които може да се насява омраза), но и в недоброто обучение и ниската квалификация на българските разследващи полицаи, прокурори, следователи и съдии в тази област. Разпознаването на престъпленията от омраза е много важно не само заради индивидуалното отмерване на тежестта на престъплението, а и заради преценката за постановяване на наказанието. При това отново ще споменем, че „полицейските органи и правораздавателните органи традиционно не разпознават дискриминационните мотиви[267] на престъпленията от омраза, дори и след много осъдителни решения на Съда по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург[268] срещу Република България, където се съдържа подобна констатация“ (20, с. 22-28).

Причините за това са много и не само липсата на обучение, но и защото една част от разследващите органи, които трябва да поставят нещата на правилна плоскост при разследването, сами са склонни към дискриминация спрямо отделни групи хора или пък омаловажават правнорелевантните признаци на омразата. Допълнително на ефикасността на разследващите влияе и опасението, че дискриминационният мотив се доказва трудно от обективна и субективна страна както във фазата на досъдебното производство, така и в съдебната фаза на наказателния процес.

Тези проблеми, свързани с окултните практики, причиняващи омраза, ксенофобия, расизъм, често са субективни и далеч не са валидни само за Република България, за целия съвременен свят през XXI век. Следователно, изхождайки от горните обстоятелства съобразно определението на член 10 от НК при нормативни съждения за криминализиране на окултните практики, трябва да се посочи прецизно кой от конкретните обекти, защитени от наказателното право, се застрашава или уврежда от езотерични практики, по какъв начин, в каква степен и под каква форма. Така, като се обоснове противоправността, трябва да се достигне до краен категоричен извод – трябва ли да се криминализират като престъпление окултните практики (в най- тежките – общественоопасни форми) или не трябва? В тази посока според нашето скромно мнение може да се приемат нормативни диспозиции и санкции от чуждо (европейско или друго) законодателство – относно текста на изпълнителното деяние в НК на конкретните състави. Отделно от това законодателя трябва да обоснове нормативно много добре обективната и субективната страна на този вид престъпление – как ще се осъществява (с действие, с бездействие, пряко, чрез опосредствено извършване и така нататък, с пряк умисъл, евентуален (косвен), по непрепазливост и така нататък).

С оглед на съдебната практика в Република България по измами, свързани с окултни практики, смятаме, че „субективната страна на такъв вид престъпление е много трудно доказуема“ (18, с. 163). Затова законодателят трябва да предвиди и състав на непредпазливост за причиняване смърт другиму чрез окултните практики и деструктивните култове, например поръчител поръчва „магия за любов но жертвата се самоубива или лечителят окултист лекува късогледство, епилепсия, а причинява смърт (18, с. 162-163).

При последния случай от обективна страна имаме окултно деяние, насочено върху личността на болния, свързано със зрението или соматичния му статус, и за получени увреждания в тази посока ще имаме пряк умисъл, но от гледна точка на престъпния резултат, при настъпила смърт ще имаме непредпазливост. Такова престъпление е визирано в нормата на член 124 от НК. В този ред на мисли можем да обобщим, че обществената опасност от окултните практики и деструктивните култове е налице при осъществяването на посегателства върху:

а) неприкосновенността на личността (психическото и физическото здраве на хората);

б) обществено-социалния и политическия живот;

в) семейството като основна социална клетка на обществото;

г) правото на собственост;

д) установения правов ред, националната сигурност и прочее. Това са все законови права и интереси, защитени от наказателното право и гарантирани от Конституцията на Република България. Разбира се, важни са и обстоятелствата, свързани с окултните практики, когато такъв род деяния биха тълкувани нормативно превратно от законодателя, например, че същите не са противоправни.

Това е така, защото установяването на наказателноправни забрани за осъществяване на определено поведение е обусловено от обществената опасност на съответните прояви. От това, че те увреждат или застрашават системата от съществуващи обществени отношения. И обратно, когато дадена проява не засяга отрицателно тези отношения, нейната забрана губи своя обществен и законодателен смисъл. Освен това трябва да акцентираме, че наказателната репресия може и трябва да бъде реакция само срещу прояви, които засягат обществени интереси в степен, която оправдава от гледна точка на същите тези интереси нейното използване, какъвто е случаят с окултните практики. А когато отрицателното въздействие на дадена проява върху действителността е незначително, например четенето на астрологични хороскопи, което е форма на окултизъм, установяването на наказателната забрана става обществено неоправдано. В тази връзка е възможно разнородни обществени интереси да се намират в отношение на известно противоречие[269]. Тогава забраната за осъществяване на даден вид деяния би защитила обществени отношения от определен вид, но наказателното преследване на техните извършители може да се отрази отрицателно върху друг вид обществени отношения (18, с. 163-164). Въз основа на това е важно да се отбележи, че противоправността е юридически израз на обществената опасност, поради което без последната не може да има и противоправност. Тоест за липса на противоправност бихме разсъждавали, ако обстоятелствата, свързани с деянието, не са общественоопасни, но изхождайки от аргументите дотук, в изследването приведохме достатъчно мотиви, че окултните практики, деструктивните култове и наркотиците имат висока степен на обществена опасност. При което в никакъв случай при престъпен резултат вследствие на окултни практики и деструктивни култове не може да се говори за малозначителност[270] на деянието.

Поначало, като установява наказателноправен запрет за осъществяване на определен вид деяния, законодателят има предвид типичната в съответната степен минимална степен, обосноваваща използването на методите и средствата на наказателното право, което споменахме е клон на обективното право. Противоправността и наказуемостта на престъпното деяние са неразривно свързани, защото са юридически израз на обществената опасност на деянието и се определят от нея.

„Наказуемостта на деянието е неговото обективно юридическо качество, което показва, че извършването му е забранено под страх от наказание или още предвиждане на наказание в случай, че забраненото деяние бъде извършено“ (89, с. 244). Тук няма да коментираме обстоятелствата, изключващи наказуемостта на деянията, свързани с окултните практики и деструктивните култове, защото на този етап те не са криминализирани (не са престъпления). Само ще отбележим, че тъй като противоправността е предпоставка за наказуемостта, според нас съставите на престъпления, свързани с окултните практики, трябва да бъдат криминализирани много прецизно.

Защото само общественоопасните деяния (каквито според нас са и окултните практики) могат да бъдат противоправни и наказауеми.

В този ред на мисли трябва да разглеждаме и субективната страна на престъплението. Човешката дейност винаги е единство на вътрешни, психични изживявания и външно обективирано въздействие върху съществуващата действителност. Затова „престъплението като отрицателно човешко поведение също има своя вътрешна, субективна страна, която включва вината“ (всеки човек по презумпция има свободна воля) и други субективни елементи, визирани в състав на престъпление (89, с. 248). Субективните преживявания на дееца се преценяват в съдебната практика при индивидуализацията на наказанието и на плоскостта на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, когато те не са включени в състава на престъплението. Тоест в съдебната практика формата и степента на вината[271] имат значение и за индивидуализацията на наказанието. Това е така, защото още с първия български наказателен закон (1896) в нашето право се приема, че без вина няма престъпление, че последното винаги е виновно осъществено деяние (89, с. 249). Тук няма да коментираме научното знание за вината от 1896 година досега относно волевия и интелектуалния момент, тоест за волевото отношение към определени промени в обществената действителност. Защото обществената действителност винаги се предхожда от интелектуална дейност, която също има свое наказателноправно значение при проблема с окултните практики[272] и отрицателните последици, свързани с тях. Например някои от окултистите се обучават (интелектуално) с години от детство в семейна окултна среда, в академична окултна среда или сектантска[273] социална окултна среда, в средата на наркозависимост и прочее.

Вината като субективна страна на престъплението, със своите особености и същност, има съществено значение при окултистите, целящи чрез прекодиране на съзнанието[274] престъпен резултат, например смърт. Такива съзнателни окултисти съзнават празнотата в наказателното право относно липсата на запрет в НК за окултните практики[275].

Следователно вината е преди всичко психично отношение и като такова тя се формира чрез сложен психичен процес, в резултат на който се стига до отражение в съзнанието на дееца на обективните свойства на деянието и неговото отрицателно въздействие върху съществуващата обществена действителност. Въз основа на това – вината при престъплението се формира винаги отчасти на основата на вътрешния, психичен механизъм на деянието. По-конкретно от този механизъм за формиране на вина имат значение поставянето на целта и решението за осъществяване на деянието (например от адепти на секти). А решението и целта са в основата на волевия момент на вината при окултистите, целящи престъпен резултат – увреждане на здравето (психиката и соматиката), живота на личността (в частност на децата) и прочее.

Интелектуалният момент при вината, тоест на психичното отношение, е свързан с отражението в съзнанието на субекта на основните обективни свойства на деянието, на това, какво представлява самото то, но и на възможното му въздействие върху действителността. Последното е валидно и има значение, защото потомствените окултисти (предаващи от поколение на поколение черната си дарба) осъзнават и са уверени в силата си да въздействат чрез прекодиране на съзнанието на хората (чрез баене, чрез врачуване, чрез хипноза и така натаък). Въз основата на посоченото отражение, в съзнанието на дееца окултист протича например оценъчен психичен процес:

а) дали може да извърши с умисъл[276] убийство чрез дистанционно окултно въздействие и

б) дали ще го извърши.

Този психичен процес е водещ до 100 % формиране на представа за съзнателно отрицателно въздействие спрямо личността, което престъпно деяние ще окаже върху съществуващите обществени отношения. В тази връзка според нас при съзнателните форми на вина (умисъл[277] и непредпазливост) относно окултните практики интелектуалният момент на вината следователно е свързан с формирането на представи за общественоопасните последици[278]. Тези факти деянието предизвиква съгласно общественоопасния характер при дейността на окултистите лечители (баячи, магьосници, екстрасеси и други) и окултните сектантски формации. Такива представи могат да бъдат повече или по-малко съответни на действителното състояние на нещата, в една или друга степен конкретни или абстрактни. И именно те са обществено укорими от морална, социална, духовна и законодателна гледна точка според изследването ни.

Накратко може да се обобщи, че окултните жертви (особено децата) впоследствие, в състояние на окултна болест, могат да имат и несъзнателна вина (небрежност) при съприкосновението с окултния свят и окултните практики. За несъзнателната вина[279] (небрежност) е характерно, че деецът не формира посочените по-горе представи, но при условие, че е могъл да стори това и че е бил длъжен да го направи. Въз основа на това обществената укоримост тук е свързана именно с обстоятелството, че субектът на престъплението не е положил необходимото усилие, за да съобрази своето поведение със свойството и значението на извършеното от него. Затова и една от задачите на нашето изледване е да информираме обективно (доколкото е възможно) обществото за високата степен на обществената опасност[280] от окултните практики и деструктивните култове в Република България. Защото същите за жалост не са криминализирани от националния законодател, предвид което ще се спрем накратко на стадиите на престъпна дейност и значението им за некриминализираните общественоопасни окултни практики и деструктивни култове в Република България, тъй като много често престъпната дейност преминава през различни стадии, предхождащи увреждането на обществените отношения, непосредствен обект на посегателство.

Тези определени прояви разкриват обикновено високата степен на обществена опасност дори и когато интересите на обекта още не са накърнени. Именно това прави оправдано използването на наказателна репресия в тези случаи. Обяснението е, че обществената опасност на едно деяние може да се прояви не само като увреждане, но и като застрашаване на обществените отношения, непосредствен обект на посегателството (18, с. 167). Поради това и в съвременните наказателни закони по света, и в ЕС често репресията се явява необходима реакция срещу съответното застрашаване.

Изхождайки от горното, може да направим обобщен извод, че е оправдано окултните практики да бъдат нормативно регулирани и скрепени с наказателна репресия, като се преценят и отграничат най-тежките им, общественоопасните форми. Въз основа на това същите трябва надлежно да се криминализират с превантивна цел и срещу тях следва да се използва наказателно-правна репресия за защита на обществото и най-ценната част от него – децата. Следователно на първо място законодателят при евентуален законодателен дебат (след внасяне на законопроект), свързан с проблемите относно окултните практики и противодействие на „менталното обсебване на индивида“, трябва според нас да направи задълбочено изследване и тълкувание на тези проблеми. Това според нас трябва да стане в синергия с експертното мнение на специалисти чрез съответните парламентарни комисии по компетентност и в съответствие с конституционните, международните и европейските правни норми, тяхната роля и правила за защита на обществените отношения. А оттам по аргумент от противното да се отговори (законодателно) на въпроса дали Конституцията на Република България и НК могат и трябва да охраняват обекта – обществените отношения в стадия на посегателството и в стадия на неговото застрашаване (например при наказауемото приготовление). Затова може би е нужен нормативен сравнителен анализ на подобни закони в Европейския съюз и света за „психическото насилие“ и „менталното обсебване“ над индивида плюс исторически метод на тълкуване относно публичния и частния интерес по въпроса с криминализирането на окултните практики.

Преди дебат в Народното събрание по темата с окултните практики според нас трябва да се направи внимателен и систематичен сравнителен анализ на европейското законодателство относно опасните и деструктивни култове и специалните закони в други държави относно окултните практики. Така може и да се стигне до обективна законодателна преценка за степента на обществената укоримост относно окултните практики. Въз основа на това на един по-късен етап същите сугестологични[281] деяния биха били регулирани и санкционирани законосъобразно от държавата посредством наказателна и административнонаказателна отговорност. Защото според нас окултните практики са опасни за обществото, а „обществената опасност на престъпните деяния е основно, обективно, определящо и неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на отрицателното му въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния“ (89, с. 195).

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[263]. „По българската правна система основен източник на наказателното право е законът в тесния смисъл на това понятие. Това положение следва от принципа на законността, от конституционното изискване наказателноправните норми да се установяват само с нормативен акт от такъв ранг.“ – В: Стойнов, А. Цит. съч., с. 75.

[264]. Според нашето скромно мнение е удачно да се направи статистика на всички окултно пострадали и хоспитализирани в многопрофилните болници – в неврологичните и психиатричните диспансери, с цел да се събере по възможност повече обективна информация за лечението (ако е имало) на пострадалите.

[265]. Срв. http://www.mosumvd.com

[266]. Препоръчително е да се анализират специалните норми във Франция и Великобритания: Законът против опасните култове (Abou Picard Law) и Законът против менталното обсебване на индивида.

[267]. Дискриминационните мотиви могат да бъдат по презумпция и под въздействието на деструктивни култове и опасни езотерични (окултни) практики според нормативните актове на органите на ЕС.

[268]. ЕСПЧ – Европейския съд по правата на човека по ЕКЗПЧОС в гр. Страсбург, Република Франция.

[269]. Имаме предвид интереса, интегритета и пристрастеността на хората, медиите и обществените личности към окултните практики, които моделират живота си чрез тях, осъзнавайки или не вредата от тях.

[270]. Виж чл. 9 (2) от НК.

[271]. Вината в наказателното право има 2 форми: умисъл (пряк и евентуален – косвен) и непредпазливост.

[272]. „Почти всички медиуми чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не си позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите.“ – В: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън. Цит. съч., с. 33.

[273]. Секта (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последователи на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от официалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социални структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отрицателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За секта в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители – гурута.

[274]. Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиране се проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[275]. Сензорна деривация – в окултизма сензорна деривация означава усещане на съединението на човека със злите сили; прилив на енергии; съединение с астрални тела. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 519.

[276]. Умисъл – престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен. – В: Ненов, Ив. Цит съч., с. 96.

[277]. Умисълът като субективна страна на съставомерното деяние включва и самонадеяността.

[278].„С термина общественоопасни последици означаваме обективните отрицателни изменения в съществуваващата действителност, които извършеното престъпно деяние причинява и които са предвидени в състава на съответното престъпление.“ – В: Стойнов, А. Цит. съч., с. 172.

[279]. Вината като субективно юридическо качество на престъплението има: основни особености, степен на вина, форми на вина и вменяемост на вината. Вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява в потенциалната възможност на формиране на вина и виновност. Затова установяването на вината по НПК във всеки конкретен случай е условие, без което не може да се квалифицира от наказателноправна гледна точка нито едно престъпно деяние според чл. 10, вр. чл. 11 от НК.

[280]. Обществена опасност – термин в Наказателното право, неюридически признак на престъплението.

[281]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива представи и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 565. Сугестологията е окултна наука за внушението.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Zi

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

3.2. Общото в общественоопасните последици под въздействието на наркоманията, алкохолизма и практикуването на окултни практики при децата и младите хора

За да разгледаме общото в общественоопасните последици при наркоманията, алкохолизма и практикуването на окултни практики при децата и младите, хора се налага да подходим в няколко насоки с различен дискурс. От гледна точка на психологията, историята, богословието, правото, криминологията и теорията на възпитание на децата проблемите на наркоманията и „психическото насилие“, което осъществяват деструктивните култове, имат различни аспекти, засягащи различни обществените отношения. Почти всички деструктивни култове – сектантски формации, имат разработена (психологична) методика за привличане[240] на нови членове, главно на деца, които са склонни и по-уязвими за привличане (88, с. 83).При деструктивните култове са овладени психични техники за оказване на въздействие върху личността без нейното осъзнато съгласие. На първия етап се демонстрира загриженост и съпричастие, подчертава се интересът към идеите и схващанията на всеки човек, поддържат се контакти, приятелство, нерядко и физическа близост, раздават се пари, лекарства, прокламира се здравословен начин на живот и хранене. Крайната цел на първия етап е човек да бъде въвлечен в групата. Вторият етап представлява обработка на новия член за безусловно приемане на учението, практиките и поведението, предписани от групата. Целта е бъдещият адепт (дете) да се откъсне от семейството си, училището и обществото. Организират се лагери и школи, в които се осъществява тотална психическа и физическа обработка – лишаване от нормален сън, непълноценна храна, многочасови изучавания на учението, безкрайно пеене на песни, четене и повтаряне на мантри, медитация, подлагане на хипноза, окултни упражнения и други. Стремежът на деструктивните култове е да се установи пълен, по-точно – тотален контрол върху времето и действията на новия член, да се намалят съпротивителните му сили, да се контролира достъпът до външната информация, да се възприеме специализираният начин на говорене в групата, да бъде обучен в използваните (обикновено окултни) практики от групата. Задължително е всеки нов член да се разкрива пред учителя (гуруто – лидер на сектата), да му се създава (на новия член) чувство за вина и непълноценност, за да се доведе до идеята, че без групата не може да живее и се справя в живота (пак там). Затова много сектантски формации налагат комунален начин на живот в пълна изолация от света.

Тоталитарните секти и деструктивни култове са особено изобретателни по отношение на инвазията и дейностите си в българското общество. След 1990 година голяма част от тях се регистрират като фондации и сдружения или влизат в Република България чрез вече създадени такива формации. След като дейността им предизвика реакции от страна на българското общество, бе приет Закон за изменение и допълнение на Закона за лицата и семейството[241], който задължаваше всички религиозни организации да се пререгистрират в някаква степен след одобрение от Министерския съвет. Този закон отне възможността в някаква степен на религиозни общности да се прикриват под формата на сдружения и фондации. Това създаде временна пречка за дейността на тези общности и като цяло тази мярка накара тоталитарните секти да потърсят други форми за своите дейности. Едни от тях премахнаха от уставите си всички елементи на религиозна дейност, като същевременно не преставаха да я извършват. Пример за това е „женската федерация за мир“, която е едно от прикритията на Обединителната Църква на Муун. Други се прикриха зад псевдонаучни центрове като Ведаическия университет на Трансценденталната медитация или професорската федерация за мир на Муун, а трети се легализират като издателства или частни фирми с търговска или туристическа дейност. Всъщност тези дейности представляват своеобразен авангард на тоталитарните секти, който от своя страна ги прикрива пред обществото и им създава добре пресметнат рекламен имидж. Повечето уважаващи себе си организации използват рекламата за намаляване на дистанцията между създадения от тях продукт и потребителите, съобразявайки се предимно с потребностите и не на последно място – установените етически норми на обществото, пред което предлагат своята стока.

За разлика от тях тоталитарните секти и деструктивните култове, съобразявайки се само със своите етически критерии, грубо пренебрегват морала на обществото, на което предлагат своята квазидуховност (пак там). Парите са една от грижливо пазените тайни в света на сектите. Сектантските финансови магнати имат за задача да обяснят на последователите си механизма за набиране на средства по начин, приемлив за възприемане, без ангажимент относно достоверността на излаганите факти. Ефектът е достатъчно красноречив – без да се замислят, въвлечените в секти ликвидират банковите си сметки, подчиняват се на „каузата“, благоговеят пред лидера, отдават или даряват имуществото си (105, с. 23-24). Останалото е въпрос единствено на организация (130, с. 12-14). И тъй като „пари“ често се римува с „власт“, както „пишат в своята книга френските журналисти Жак Кота и Паскал Мартен“, забогатяването на сектите осигурява достъп до третата скрита цел на тоталитарните секти – приятелството със силните на деня с тенденция в бъдеще това да са самите те (113). Чрез увеличаване на финансовия капитал и навлизането в политическите среди им се дава възможност да се появяват на първите страници на вестниците рамо до рамо с държавни глави и бизнесмени.

Чрез подобни изяви тоталитарните секти не само утоляват суетата и грандоманията си, но извличат признание и финансова подкрепа за своите начинания от последователите си. Водачите са достатъчно находчиви, за да разберат, че ако промиването на мозъци трябва да си остане вътрешна работа на сектата, то бизнесът изисква флирт с външния свят.

Поне докато не е дошло на власт демократичното общество до голяма степен е успяло да дефинира свободата на човешката личност. Историческият опит в тази насока дава много полезни сведения относно съхраняването на свободата, определянето на нейното количество и значение.

По отношение на границите на свободата демократичното общество условно се ръководи от два библейски принципа, които могат да се изразят по следния начин: „Не прави на другите това, което не желаеш на теб да правят“ и „Прави това, което искаш и на теб да правят“. Казаното ясно е формулирано от нашият Господ Иисус Христос. Затова значимостта на свободата и неприкосновеността на личността е от първа величина. Това е нещо, което не се нрави на онези лидери на секти, които смятат почти веднага след първото съприкосновение да лишат новопривлечения от някои основни негови права или собственост. Те притежават редица качества, които са в състояние да приведат скритите им закани в една неописуема реалност за непосветения член на сектата. А отредената му от тях роля е главна, но не в история с щастлив край. В най-добрия случай това ще е драма, но вероятността човек да играе в долнокачествена продукция като жертва или плячка е доста по-голяма. Получава се така, защото групата, която е започнала зловещото ухажване, работи по свой сценарий, а на жертвата се предлага друг, различен, захаросан и подправен по начин, по който на нея най-много ѝ се иска да бъде. Този метод се нарича „лъскавата кутия[242]“, но за него ще стане дума по-нататък. Описаните сектантски методи са аналогични и в общността на наркозависимите. Що се отнася до сектите, то наркотиците въобще могат да се нарекат „сектообразуваща среда“ – защото е толкова голямо участието им във възникването на жизнена дейност на много сектантски деноминации[243] и култове, особено култовете на „Новото време“ – „ню-ейдж“ (14, с. 54).

Тези движения не са основани върху християнската традиция и практика, а са продукт на източната езическа религизност или на съвременния спиритизъм, само че разводнени и често представени като „нерелигиозни“. Освен че разпространяват по-грешни учения за духовния живот, противоречащи на християнските разбирания, те водят човека по погрешен духовен път посредством езически религиозен опит или психически експерименти. Този път завършва винаги с психическа катастрофа и погубване на душата (и живота) завинаги (59, с. 120). Чрез прилагането на различни видове медитация „ню-ейдж“ движенията обещават постигане на „духовно спокойствие“. Този опит независимо от това, дали медитацията е без специфично религиозно съдържание (както е при ТМ, някои форми на йога, дзен и секуларните култове), или има езическо религиозно съдържание (както е при Харе Кришна, „Мисията на божествената светлина“, 3 – НО и прочее), представлява навлизане в „космическата“ духовна реалност. Тук глъбинната част на човешката личност влиза в контакт с действителни духовни същества. Поради естеството на човека след грехопадението съществата, които са най-близко до него, са преди всичко демоните, или падналите духове (59, с. 120). Тази духовна специфика повтаряме пак по целесъобразност за изяснение възможно по-обективно на парадигмата на окултната болест. Вече беше посочено, че основният аргумент на „Ню-ейдж“ движенията да искат смяната на цялата парадигма на Запада е провалът на модерната епоха, на „Новото време“, в чийто фундамент е заложен принципът на деструктувизма. Разрушението според идеолозите на „Ню-ейдж“ е основната база на всяко земно съществуване – хармонията между Космоса, човека, органичния и неорганичния свят. Вината за тази глобална трагедия се хвърля върху рационализма в науката и християнския мироглед в сферата на духовността. В това обвинение има голяма доза истина. И рационализмът на естествените науки, и католико-протестантският мироглед имат една и съща основа – антропоцентризма. Тоест човекът е поставен в центъра на видимия и невидимия (духовен) свят като автономен господар, който няма Бог (49, с. 213). Въз основа на това деструктивните култове, сектантските формации, групите от наркозависими, макар и разнообразни, притежават общи характеристики, които могат и ще бъдат изброени и систематизирани, за да опишат основните белези за разпознаване на дейността им и поведението на членовете на криминогенните секти, деструктивните култове и криминалните групи от наркозависими личности:

а) считат, че целта оправдава средствата;

б) притежават двоен морал, като си служат с инсинуации;

в) поставят своя интерес по-високо от законите на страните, в които действат противоправно;

г) двоен стандарт по отношение на истината;

д) обикновено са подчинени на сурова дисциплина и жесток ред;

е) съществуването им е съпътствано от множество финансови и криминални афери, съдебни процеси, в които са замесени и лидерите им;

ж) проявават негативизъм или явно отхвърляне на постиженията на съвременната наука (при сектите);

з) изискват безкритично, безусловно и несъмнено приемане на думите и делата на лидера, или безпрекословно подчинение на ръководството;

и) считат се за обладаващи по-особен статут;

й) лидерът (лидерите) на групата не носят отговорност пред никого и не са подвластни на никакъв авторитет;

к) загуба на усещането за действителността от страна на членовете;

л) трудно е съставима характеристика на групата при първоначален контакт с нея;

м) имат винаги претенция за уникалност;

н) съществуване на нива на посвещение (инициация), обикновено в окултно-медативни и хипнотични практики;

о) наличие на религиозен синкретизъм, тоест противоречия или пълна липса на установена богословска доктрина;

п) декларация за някакъв близък апокалипсис (еманация на хилиазъм[244]);

р) в групата се оказва насилие над членовете с цел склоняване към криминални деяния;

с) поставят цели, които да се постигат за дълъг или достатъчно дълъг период от време;

т) не е задължително членовете на сектантската формация, деструктивен култ или група от наркозависими да вярват в нещо свръхестествено (тя може да е с комерсиална, екологична, терапевтична, икономическа, криминална или със спортна насоченост) (113).

Изброените практики са общественоопасни, но невинаги са криминализирани в своята съвкупност, независимо че представляват „психическо насилие“, вредно за психиката на децата, семейството и психиката на всяка отделна личност. Обикновено децата биват въвличани в деструктивните култове чрез образователни или извънучилищни програми и инциативи с наукообразни, спортни и квазимистични методи (вж. Приложение 5 и Приложение 15). Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики? Ще повторим, че според нашето имперично изследване, църковната история и православната антропология наркоманията е частна форма на окултизъм. Това се потвърждава и от факта, че почти всеки наркозависим подрастващ е членувал в секта, ползвал се е от определен култ (с цел лечение, себереализация, визуализация, медитация, релаксация, йога, източни бойни изкуства и други). Както и обратното – членовете на сектантските формации и деструктивни култове употребяват и ползват наркотични вещества и всякакъв вид психоактивни вещества с цел изпадане в болна мистика, имаща характер на „психическо насилие“.

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици е окултна мистична практика, част от окултната езическа култура. Наркоманията облекчава по квазидуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя е изиграла обективна роля в осъществяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява диаметрално противоположно на окултизма.

Затова на практиката на употребата на наркотици се гледа като на опасен култ. Причините за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества в съвременния свят е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. А венецът на Божието творение като същество, надарено с разум и принадлежащо с духа към духовния свят, тоест човекът, е създаден за живот в Бога. Това според православието е живот в Христа или в тайнствата на Църквата, чрез които получаваме даровете на Светия Дух. Следователно смисълът на човешкия живот не е в придобиването на материални богатства и плътски удоволствия, а в пребиваването на хората в състояние на общение с Бога в Светия Дух, казано с думите на преподобни Серафим Саровски в придобиването на благодатта на Светия Дух. Благодатта, творческата блага сила (енергия) на Бога, от която, както пее Църквата, … всяка душа живится е светлина, живот, блаженство на човешката душа. Тъй като човекът е психосоматично същество (двусъставно, състои се от душа /дух/ и тяло), благодатта на Светия Дух съдейства[245] на човешката душа в богоуподобяването (обожаването по благодат).

Историята на използването на психоактивните вещества от човека по принцип идва от най-древни времена. Още в допотопната епоха (V-VI хилядолетие преди Христа) сред потомството на Каин, по свидетелството на св. Ириней Лионски, „демоните открили на жените силата на корените и тревите“, които те започнали да използват за магически цели. Явно още оттогава било известно свойството на тези вещества да предизвикват изменения в съзнанието, да го правят по-податливо за духовно въздействие отвън от падналите духове. Тук е необходимо да се разясни православното учение за човека във връзка с темата. Съгласно православната антропология първоначално сътвореният човек, въпреки че имал тяло и душа, тялото му е притежавало съвсем други свойства, различни от сегашните. То било много по-фино и духовно, не е препятствало непосредственото общуване със съществата от духовния свят и даже със самия Бог (14, с. 16-17). Адам, според книга „Битие“, е слушал „гласа на Господа Бога, разхождайки се в рая“. След грехопадението обаче свойствата на човешко тяло се изменили (14, с. 17).

За душата на човека, обкръжен сега не от свети, а от паднали духове, тялото станало естествена тъмница, защитаваща го от непосредствено общуване с тях. В това се проявила великата Божия милост към падналия човек, за да не би той скоро да се уподоби на бесовете, след като няма възможност да избегне непрестанното им въздействие чрез слуха, зрението и обонянието си. Тази изолация обаче не е абсолютна. Разглеждайки психическия живот на човека, светите отци откриват, че в него възникват три вида помисли и усещания. Към първия принадлежат докосването до Божията благодат и помислите, предлагани от ангела-пазител. Към втория вид се отнася необяснимата (за духовно незрящите) особено от въздействието от страна на представителите на невидимия свят естествена психическа дейност на човека, която не се нуждае от никакви нравствени критерии, за да бъде преценена.

Това са например съпровождащите някакъв всекидневен труд мисловни операции или това, което отдавна се е усвоило от душата, станало част от нейната природа. Третият вид представляват демоничните въздействия върху ума, сърцето и тялото посредством внушения на мечтания, мисли, желания и даже чрез докосване до най различни органи и части на тялото, до най-съкровените тайни механизми на душата. Демоните – както ни учи св. епископ Игнатий Брянчанинов, имат способност да въздействат на душата и чрез кръвта (тоест соматично), освен чрез помислите, предизвиквайки по този начин в нея едни или други преживявания. Естествено това се случва дотолкова и при наркозависимите, доколкото Бог го допуска, което е видно от Стария Завет в книга Иов.

Но интензивността на тези въздействия зависи от свободната воля на самия човек, който е наркозависим, окултно пристрастен или окултно пострадал. В негова власт (на човека) съгласно свободната му воля е да избира кое предпочита за себе си повече – първия или последния род духовно общение, ако конкретният човешки индивид е достатъчно и правилно религиозно образован, тоест въцърковен. Защото тук, в това духовно общение, е началото на двата вида духовност – понятия, които днес се употребяват често, но не конкретно.

Или казано по-точно – духовността бива или благодатна, или демонична, и само тези две определения могат и дори е необходимо да се използват при нейната оценка, особено когато сме изправени пред проблемите на наркоманията и деструктивните култове. Това е така, защото очевидно е, че в случая с наркоманията и деструктивните култове става въпрос не за благодатен, а за демоничен характер на духовността, тъй като при употребата на психоактивни вещества човекът не просто се обръща към „своята безсъзнателна част“ от психиката, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието на напълно конкретни негативни (духовно зли) сили (14, с. 16-17).

При това състояние на наркозависимия индивид става смесване на собствената му психическа дейност с въздействието на демоничните сили, които са реалност[246] за вярващите християни в Църквата. По този начин практиката на употребата на психоактивни вещества по своята същност се явява окултна и предполага бесообщение, тъй като източникът на окултните практики винаги[247] са злите сили (наречени паднало войнство на лукавия). Парадигмата на православната психотерапия и пастирската психология приема това за неоспорим факт съгласно светоотеческото учение на Православната църква, Свещеното Писание и Свещеното Предание. Като оставяме встрани въпроса за самия механизъм на духовно общение със злото при наркозависимите и жертвите на деструктивните култове и протичащите от тях изменения в психосоматичен план, ще споменем, че: на ниво биохимични, физиологични и психични процеси съгласно православните психотерапия и пастирско богословие всяка зависимост е духовен проблем. И тя се лекува успешно и ефективно предимно с духовни средства и главно чрез църковните тайнства (в синергия със социални и медицински грижи). Затова наркоманията като психиатрично заболяване не може да бъде ефективно лекувана само с медикаменти и поддържащи (метадонови[248]) програми, тъй като психиатрията няма ресурс да лекува психичната зависимост, тоест чрез нея евентуално може да се лекува или отстранява физическата зависмост от наркотични вещества.

Но нека продължим нататък с оглед внасяне на повече обективност относно последното твърдение за ресурса и възможностите на психиатрията. В ретроспекция – поглеждайки назад в библейската история, ще споменем, че преуспяването на общението на древните хора в общението с демоните, включително и с помощта на „силата на корените и тревите“, е било значително. Именно то предизвикало в библейски аспект всемирния потоп, както знаем от библейската история. Това е потвърдено и от откритията на съвременната креационистка наука[249].

Светите отци на Православната църква говорят за предпотопната цивилизация, като за много висока по степен на развитие, но магическа по своя характер. Отблясъци и отломки, по които може да се съди за нея, се появили в следпотопното време в цивилизацията на келтите, индианските цивилизации в Южна и Централна Америка, унищожени от Божия промисъл заради дяволопоклоничество. И до днес за учените остават загадка техните циклопски постройки, съоръжения и скални изображения (в пустинята Наска, остров Пасха, Стоунхендж и други). Може да се предположи, че всички те не са плодове и достижения на науката и техниката, а са плод на магически познания. Но страшното вразумление чрез Всемирния потоп бързо било забравено и потомството на праведния Ной в по-голямата си част отново се обърнало към общение с паднали духове. Тук отново послужила „силата на корените и тревите“.

Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (ІІІ хилядолетие преди Христа) са донесли до нас свидетелството за използването на опиум и други психоактивни растителни субстанции по онова време. Китайските легенди от древността говорят за познаване на свойствата на хашиша. В „Одисея“ на Омир (VIII-VII век преди Христа) се споменава за чудодейната напитка „непентес“, приготвяна от дъщерята на Зевс, Елена. Предполага се, че този, заставящ да се забрави болката и тъгата сок е опиум. Крито-микенската култура (III-II век преди Христа) познава богинята на мака, чиято статуя украсявали с нарязани макови главички. Във връзка с това, ще споменем, че употребяването на наркотични средства в езическите традиции по правило е било сакрално (свещено). То е играло съществена роля в практиката на шаманизма, предсказването и обредите на инициация[250] (посвещение в окултизма). Шаманите или жреците, които били духовни лидери в езичеството, също използвали психотропни и халюциногенни средства за предсказването, за облекчаване на влизането в контакт с духовете. Формите и средствата са различни в различните традиции, но търсените състояния са сходни[251] (14, с. 18-21).

Изменяйки с тяхна помощ състоянието на съзнанието, адептът (жертвата) ставал способен да възприеме тайното знание, да го приживее опитно, което трудно би се предало с думи, влизал в непосредствен, често крайно интензивен контакт с демоните, получавайки посвещение в някоя мистическа духовна традиция. Индианците от Горна Амазония (конибо, хиваро) за тази цел си служели с напитка от лианата „аяухаска“ или тревата „маикуи“ (разновидност на татула). Това при тях се считало за единствен начин за постигане на техните религиозни представи. Испанските конквистадори са оставили писмени свидетелства за масовата употреба на халюциногенните гъби при коронацията на Монтесума. Индийската ведическа традиция познава напитката на боговете „сома“. Тази напитка имала важно значение при ритуалите. Повече от сто химна в „Ригведа“ възхваляват въздействието ѝ. Тя се приготвяла от сока на различни растения, включително и индийски коноп. От него се приготвя хашиш, който се споменава също както в „Атхарваведа“, така и в „Ригведа“ (около 1500 години преди Христа) като „небесен проводник“ (окултен термин); (14, с. 21). В този смисъл говорело се, че друг индийски идол – бог Индра, можел да изпие цяло езеро от тази опияняваща напитка, наречена „сома“. Въобще много индийски божества са били силно „пристрастени[252]“ към наркотичните напитки, тютюна[253] и алкохола и ако нямали сома, не се гнусяли да приемат като принасяне на ритуална жертва домашната ракия. В Раджастан има храм на грозната „богиня“ Кали, при жертвоприношенията на която се пият изключително силни напитки. С тях се умива статуята на богинята, а после жертвоприношенията се добавят в „прасад“ – ритуална храна, която се предлагат на присъстващите на службата. Древноиранските религии също познават „хаома“ – растение, напитка от него и едноименно божество (14, с. 21). Мюсюлманската мистика (в някои сектантски варианти) в много случаи не е изключение от практиката на използване на наркотици. При подобен род болна мистика се получават откровения и видения в състояние на екстаз и се общува с падналите духове под въздействието на психоактивните вещества.

Това става главно при практики „зикри“ в суфизма (мистично течение в исляма), където за достигане на „божествената реалност“ способстват танците, специална музика, тонизиращи напитки и наркотични средства (14, с. 20-22). Впрочем в Европа по време на древността друидите, жреците на древните келти, били запознати със свойствата на различни растения и ги използвали с магически и медицински цели. Тези знания се съхранили и до наши дни сред народните знахари, баячки и магьосници в цяла Европа, дори в условията на разпространеното от две хиляди години християнство[254]. Затова и св. апостол и евангелист Иоан Богослов ни дава изключително полезни духовни съвети във:

а) „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога “ (срв. 1 Иоан. 4:1) и

б) „А когато дойде Оня, Духът на истината, Той ще ви упъти на всяка истина“ (срв. евангелие от Иоан 16:13).

С други думи, разглеждайки окултната същност на наркоманията, можем да заключим, че всички небогоугодни и небогооткровени религии, включително и световните, имат в основата си откровения, получени от падналите духове в състояние на екстаз или транс, като използването на психоактивните вещества и средства е един от най-разпостранените способи за изпадане в такова състояние на болна мистика (14, с. 28).

Изключение от това правило са единствено християнството и предшестващата го религия на Стария Завет. Те еднозначно са осъждали каквито и да е форми на окултни практики. Още в Моисеевия закон Господ изрича върху хората застрашително Слово[255]: „Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказван, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-12). Вместо тях Господ избира от богоизбрания еврейски народ Свои пророци, които заради чистотата и светостта на своя живот да могат да влизат в общение с Бога (49, с. 28-29). Относно хората, прибягващи до наркотични средства с цел гадаения, ще цитираме накратко св. Иоан Златоуст, който пояснява разликата между окултния екстаз и истинското богообщение: „В идолските капища, когато някой бил обладан от нечист дух и предсказвал, то сякаш воден и свързан, бил увлечен от духовете и не съзнавал това, което казвал. На гадателите е въобще свойствено да бъдат в изстъпление[256], да търпят принуда и насилие, да се увличат и да викат неистово като бесновати. …А пророкът не е такъв, той говори всичко с трезва душа, здрав разсъдък, знае какво казва“. Въз основа на изразеното в светоотеческия текст за „трезва душа“ и „здрав разсъдък“ може да се заключи, че при детската престъпност под влияние на наркотици и деструктивни култове при определяне на наказанието смекчаващо обстоятелство е и повлияването от пълнолетно лице при вземане на решението за извършването на престъплението от непълнолетни. Въз основа на това при определяне на наказанието трябва задължително да се съобразят и психичните особености на конкретния извършител (89, с. 136). Затова направихме паралел между библейски, светоотечески текстове и наказателното право. Много процесуални защитници (адвокати) в пледоариите си по наказателни съдопроизводства се позовават на цитати от Библията.

Изхождайки от горните обстоятелства, обуславящи девиантното поведение на членовете на сектантските формации и групите от наркозависими млади хора, можем да заключим, че такъв род дейност от гледна точка на медицината и психологията има отрицателно влияние за психосоматиката. Защото в периода на наркотизация младежите могат да развият различни психични отклонения (13, с. 68). Специалистите (нарколози) отбелязват, че почти у половината младежи в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения и повишена предразположеност към чуждо влияние, липса на съпротива и защита от това влияние (13, с. 69). Така стигаме до едно от изкушенията на криминално-психологическото мислене (при децата под въздействието на наркотици и деструктивни култове). Можем да дефинираме особения вид „детска криминална личност“, чиято обществена опасност е очевидна и се изразява в криминалния ѝ потенциал, който се разбира като вътрешна готовност (интенция, диспозиция) за „извършване на престъпното деяние при определени условия“ (25, с. 147).

Изкушението е в това, че при „такъв подход параметрите на детерминацията и феноменологията са предвидими, тоест обяснението на криминалното поведение става напълно закономерно, в смисъл на квазипозивистично виждане“ (25, с. 147). Това приемаме за релевантно, защото в „чуждестранната литература има много публикувани изследвания за ефектите от различни превантивни психосоциални програми и интервенции[257] в областта на рехабилитация на окултно пострадали, наркозависими деца и спрямо младите хора страдащи от алкохолизъм[258]“.

Тези изследвания показват обективно кои програми и при какви обстоятелства вършат (осъществяват) добра социална работа и кои имат по-малък клиничносоциален ефект. Заедно с последното обаче има два важни недостатъка на някои от програмите и интервенциите при деазаптивно поведение[259]. Първо повечето стратегии се основават на опита на сравнително ограничен брой развити общества и тяхната ефективност може само много предпазливо да се екстраполира в други социални условия.

Затова превантивните стратегии за социално-психологични интервенции при окултно пострадалите, наркозависимите и алкохолнозависимите деца трябва да включват различни елементи на социална и духовна рехабилитация. Семантиката на поставената тема за обществената опасност, свързана с деструктивните култове и наркоманията, води до обоснования извод, че обществото ни е обективно непросветено религиозно и масово хората в държавата ни и хората в съвременния свят имат окултен мироглед, който е антиномия на православния мироглед. Това е така, защото окултните практики често пораждат престъпно мислене, тоест съждения и мотиви за резултатни престъпления. Това пък влияе отрицателно на цялото общество и най-вече на развитието на децата и подрастващите. Практикуването на окултизма и употребата на психоактивни вещества пораждат отрицателна промяна в съществуващата обществена действителност в древността и днес.

Окултните практики (включително наркотиците) почти винаги водят до форма на невменяемост[260], изключителна агресия и жестокост у голям кръг окултно пострадали хора. Това се изразява в жажда за причиняване другиму смърт, телесни вреди, садистични мъчения и нечовешки страдания. Най-честото съставомерно деяние, осъществено от криминално проявените деца, адепти на наркотици и окултни практики, е кражбата (противозаконно отнемане на чужди движими вещи). Не са редки случаите, в които децата, жертви на психоактивни вещества и деструктивни култове, под влиянието на окултната болест[261] стават криминалномислещи и действащи личности, склонни да проституират, лъжат и убиват, за да си набавят дрога за лично ползване. Такива криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, са генериращи криминогенен интезитет на съставомерна противообществена деятелност.

Въз основа на казаното можем да направим обоснован извод, че окултизмът и използването на окултните практики са абсолютна и фактическа реалност. Предвид последното ще се опитаме да дефинираме окултните практики. Окултизъмът е паранормален феномен, включително и духовен, но той е фактически и обективен деструктивен феномен по отношение на здравето на хората. Това е така, защото чрез окултните практики може да се влияе и въздейства абсолютно отрицателно и насилствено върху съзнанието и психиката на хората. Тази условно общо изразена дефиниция по своя характер обективира окултните практики и деструктивните култове като фактически, реален и обективен феномен с висока степен на обществена опасност за Република България и целия съвременен свят. В началото на нашето изследване също така определихме окултизма като знания за тайните, скритите сили на природата. Безспорно в него са скрити фини знания за множество процеси и явления в природата, намиращи се на границата на духовното и най-ефирните сфери на материалното (15, с. 100). Самото понятие за материалното в окултизма като официална съвременна наука е размито и дори се унищожава[262]. В тази връзка съвременната наука и основаващите се на нея технически разработки, въоръжени с окултни знания, извършват в последно време нова научно-техническа революция. Според нашето скромно мнение тези феномени трябва да се анализират внимателно и компетентно от държавата в защита на обществото, отделната личност (в частност децата), народното здраве, семейството, обществения ред и националната сигурност.

________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[240]. Привличането на адепти на деструктивните култове и секти се нарича още вербуване (рус.)

[241]. ЗЛС (Закон за лицата и семейството)

[242]. Методът на „лъскава кутия“ е неморална психологична практика – ползва се от сектантските формации.

[243]. Деноминации (лат. denominatio – давам, разпределям различни имена) – различни направления в сектанските движения. Някои инославни вероизповедания се наричат деноминации или конфесии.

[244]. „Хилиазмът (от гр. chiliasmos – хилядолетие) е учение за настъпване на хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. Същността на това учение се заключава в следното: много време преди края на света Иисус Христос ще дойде отново на земята, ще порази антихриста, ще възкреси само праведниците, ще устрои ново царство на земята, в което праведниците за награда на своите подвизи и страдания ще царуват заедно с Него в продължение на 1000 години, като се наслаждават на всички блага на временния живот. След тези 1000 години ще последва второ, всеобщо възкресение на мъртвите, всеобщ съд и всеобщо вечно справедливо въздаяние. Това е същността на хилиазма като учение, оформило се на християнска основа. Всяка от сектантските общности, която приема хилиазма, а такива са повечето от тях, го модифицира съобразно своето учение, без да изменя същността му.“ Срв. http://www.pravoslavieto.com.

[245]. Точната дума за това е синергия (гр. съдействие, енергия, действие). Божията благодат на третото лице на Светата Троица – Светия Дух, съдейства в обожението на човешката душа, когато човек следва учението на Православната църква и участва в тайнства и в църковните молитвени последования.

[246]. Вж. член 1 на Символа на вярата, който гласи: „Вярвам в Бог Отец, Вседържител, Творец на земята и небето, на всичко видимо и невидимо.“ Срв. Православен молитвеник, Атон, 2010, с. 26-27

[247]. Така например много ню-ейдж култове, които се представят за протестантски деноминации (а те вече в света са около 20 000), хората общуват открито (осъзнато или несъзнателно) с падналите духове, след което адептите им (жертвите) се учудват защо страдат психически, след като са развили вече окултна болест.

[248]. Метадонът е психоактивно вещество и употребата му е удачна може би само когато наркозависимият има общественоопасно и девиантно (криминално) поведение или суицидни тенденции.

[249]. Креационизъм – направление в естествените науки, разглеждащо света като Божие творение. Той поддържа възгледа, че човечеството, животът, Земята и Вселената са създадени от Господ-Бог, което е съществувало преди тях. Стриктен креационизъм или библейски креационизъм е форма на креационизъм, основаваща се на буквалната интерпретация на описа¬нието на Сътворението на света в библейската книга „Битие“ (част от Петокинижието – Тора).

[250]. Инициация (от лат. initiation – извършване на тайнствено посвещение) – обреди, съпровождащи посвещаването в някаква социална мистична група.

[251]. Използването на психоактивни вещества играело важна роля в обредите на посвещаване (и особено в жреческите и шаманските инициации) на езическите народи и племена.

[252]. Това е условно казано от гледна точка на суеверните окултни вярвания и практики.

[253]. В този дискурс е важно да се отбележи, че тютюна е южноамериканско, а не индийско растение.

[254]. Важно е да се вземе предвид, че в периода до X-XI век и по-точно до 1154 година след Христа европейският християнски свят е бил православен, преди голямата схизма (разделението) между Източната и Западната църква.

[255]. Декалога (лат.) означава десет слова.

[256]. Такъв е случаят и с Евангелия Гущерова (наречена Ванга), която често изпадала в състояние на транс, след което не си е спомняла нищо. Виж книгата „Портретът на една съвременна магьосница“, Атон, 2011, иеромонах Висарион (Зографски).

[257]. Интервенциите могат да бъдат кризисни (ad hoc) и мащабни (законодателни, социални и други).

[258]. Налага се изводът предвид проведените емпирични проучвания, че окултно пострадалите млади хора понякога, дори често, са алкохолнозависими, с цел да „понесат мъките“ от окултната болест.

[259]. Деазаптивно поведение. Теория на Р. Драйкурс: Някои ученици изглеждат неангажирани с учебната дейност и отчуждени в известна степен от съучениците си. Подходите, които се прилагат към другите ученици, често не работят при тях. Изследванията показват, че най-важният фактор, който определя успеха в училище, е формирането на подкрепящо отношение с поне един значим възрастен човек. Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивното поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства у хората, които ги заобикалят: 1) Избягване на неуспех (мотив на ученика) – учителят се чувства неадекватен, безпомощен, изпълнен със страх; 2) Търсене на внимание (мотив на ученика) – учителят изпитва раздразнение; 3) Гняв и отмъщение (мотив на ученика) – учителят изпитва гняв и иска да си отмъсти; 4) Власт и контрол (мотив на ученика) – учителят изпитва инат и желание да се наложи. Ако учителят действа под влияние на горните чувства, той лесно ще бъде отклонен от първоначалните си намерения да учи учениците. Той ще се въвлече в ирационална битка, която ще влоши ситуацията. Вместо това е добре да използва новите чувства, за да отгатне скритите мотиви на дезадаптивното поведние на ученика. По този начин той ще може да вземе обмислени решения. Изкуството да се правят компромиси е като силата на реката. Нищо на света не е по-меко и отстъпчиво от водата. Тя е ненадмината в способността си да оглажда, разтваря и променя най-твърдите камъни на пътя си.

[260]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост: а) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва, като извърши нещо; б) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение; в) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.

[261]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се понякога коморбидно чрез соматично заболяване спрямо психическия автоматизъм в медицински аспект. Според пастирската психология: окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. В състояние на окултна болест е налице нарушение на социалното функциониране у хората.

[262]. Това се отнася за хомеопатията като окултна практика най-малко в 30%.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4YR

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

§ 3. Противоправност на деструктивните култове

За да говорим за противоправност на деструктивните култове и наркоманията, ще опишем най-общо и накратко основните признаци на престъпното деяние, с цел да направим правно обоснован извод за необходимостта от криминализиране на „менталното насилие“ чрез окултни практики във вреда на другиго.Деянието представлява съзнателен и волеви човешки акт, проявен външно чрез действие, бездействие или съвкупности от действия и бездействия, осъществено в определено време, място и обстановка, с което се цели приспособяване на съществуващата действителност към нечии потребности. Деянието притежава вътрешна психична страна, която се обективира във външно проявление. Като съзнателен акт то се характеризира с възприятие от страна на извършителя на елементите от заобикалящата го действителност и на самото деяние като елемент от тази действителност. Като волеви акт то е израз на способността на човека да избира поведението си.

Противоправността е обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в противоречие между деянието и правната забрана за извършването му. Наказателната противоправност се установява чрез предвидените в особената част на НК престъпни състави. Не са противоправни деянията по член 9, алинея 2 от НК, които макар и формално да осъществяват признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не са общественоопасни или тяхната обществена опасност е явно незначителна, както и тези в изрично посочените случаи в конкретните престъпни състави, например член 294, алинея 3 от НК.

Наказуемостта е друг обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в това, че за извършване на забранено от НК деяние е предвидено налагане на определено наказание. Деянието не е наказуемо само в изрично предвидените от НК случаи, например член 292 от НК.

Обществената опасност на деянието е също друг негов обективен, но неюридически признак. Същността е в това деянието да се намира в разрез с определени обществени интереси, на които законодателят е придал особено важно значение. Поради това законодателят е счел за необходимо да даде засилена защита на тези интереси, като предвиди реализация на наказателна отговорност спрямо лицата, които ги нарушават. Обществената опасност се изразява чрез застрашаване или увреждане на определени обществени отношения. Не са общественоопасни деянията, осъществени при условията на неизбежна отбрана, крайна необходимост, задържане на престъпник по член 12а от НК, оправдан стопански риск.

Вината е субективен елемент на престъплението. Тя представлява психическото отношение на дееца към собстеното му деяние и общественоопасните последици, които то причинява. Изразява се чрез конкретното деяние, получава отрицателна оценка от обществото и се проявява във формата на умисъл или непредпазливост. Съзнателните форми на вина (умисъл и самонадеяност) се изключват от фактическата грешка при условията на член 14 от НК, а небрежността, в случай че е налице случайно деяние по смисъла на член 15 от НК, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Не е виновно и деянието, осъществено по член 16 от НК, когато е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.

При липсата на който и да е от горепосочените признаци деянието не е престъпление.

3.1. Дефиниране на обществената опасност и противоправността на окултните практики при менталното обсебване на индивида и в частност на децата

Когато правим опит да дефинираме от правно-социологическа гледна точка обществената опасност и противоправността на окултните практики, ще споменем отново, че според нас наркоманията и изобщо употребата на всякакви психоактивни вещества е частно проявление на практикуване на окултизъм. Тук изключваме стандартните форми на медикаментозно лечение в традиционната медицина. Затова поддържайки тезата, че според православието наркоманията е частно проявление на древна мистична езическа и окултна практика, ще поставим условно под общ знаменател употребата на наркотични вещества с окултните практики и култове при дефинирането на общественоопасните последици, пораждащи според нас противоправно поведение у децата и младите хора. В този ред на мисли ще цитираме дословно една от последните Препоръки на Съвета на Европа относно проблема със сектите и сектантската агресия, засягаща пряко децата.

Препоръка на Съвета на Европа, приета на 27.01.2011 година, CONF/PLE(2011) REC1 относно: „Агресия и нарушаване на човешките права от страна на сек¬тантски организации“:

Конференцията на Международните неправителствени организации на Съвета на Европа, като се позовава на Препоръка 1412 (1999) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за незаконна дейност на секти, която се позовава на Препоръка 1178 (1992) по въпросите на сектите и новите религиозни движения;

Като припомня, че тази Препоръка 1412 (1999) отдава специално внимание на закрилата на онези, които са най-уязвими и особено децата;

Като се позовава на факта, че Парламентарната асамблея препоръчва по-специално създаването на национални и регионални информационни центрове за групите от религиозно, езотерично и духовно ествество, образователни програми върху важните идейни течения и религии, създаването на неправителствени организации за жертви и семейства на жертви, по-конкретно в държавите в Източна и Централна Европа, и накрая да се създаде Европейски център за наблюдения, който да съдейства за обмена на информация между националните центрове;

Като се позовава на отговора на Съвета на министрите (765-а среща/19.09.2001 година), в който се подчертава, че основната цел на Препоръка 1412 (1999) е да защити човешкото достойство и най-уязвимите хора, и изразявайки съгласието си с представените идеи, но отчитайки факта, че поради липса на възможности не беше в състояние да приеме предложението за учредяване на Европейски център за наблюдения, без обаче да се изключва възможността Съветът на Европа да подпомогне създаването на мрежа между националните информационни центрове;

Съобразявайки факта, че проявите на сектантска агресия са причина за нарушаване на човешките права, и по-конкретно здравето, образованието и ненамесата в личния и семеен живот; съобразявайки факта, че организациите, които проявяват сектантска агресия, често действат под претекста за свободата на религията и застрашават основните свободи на гражданите, и следователно представляват заплаха за демокрацията (124);

Съобразявайки факта, че се възползват от облекчения граничен режим, това явление се разпростира в страните от Централна Източна Европа и в същото време не намалява в страните от Западна Европа;

Съобразявайки факта, че към настоящия момент само две държави (Белгия и Франция) са предприели правни мерки като продължение на горепосочените препоръки, и че някои други държави (Австрия, Германия, Швейцария…) са предприели или подкрепили мерките, за наблюдение и информация относно проявата на сектантска агресия (124);

Обезпокоени от факта, че държави – членки на Съвета на Европа, все още не са предприели мерки за противопоставяне срещу проявите на сектантска агресия, състояща се от действия срещу човешките права и основните принципи на всяка демократична общност;

Приканва Парламентарната асамблея да насърчи прилагането на своята Препоръка 1412 (1999) и по-конкретно създаването на национални и регионални информационни центрове срещу сектантската агресия;

Приканва Конгреса на местните и регионални власти да работят по въпроса за „Агресията и нарушаването на човешките права от страна на сектантски организации“ и също така да насърчат създаването на национални или регионални информационни центрове срещу сектантската агресия (124).

Приканва Съвета на министрите да подкрепи създаването и фунционирането на европейска мрежа от национални и регионални информационни центрове срещу сектантска агресия с цел обмен на информация и разработване на общи мерки (124).

Общественото значение на всеки вид човешка дейност се определя от конкретните обществени условия, защото всяка дейност се осъществява при конкретни условия на време, място и обстановка, тоест в определена обществена среда. От момента на неговото начало всяко човешко поведение започва да променя съществуващата действителност. Затова така мащабно и, доколкото е възможно, детайлно се опитахме да очертаем картината, доктрината, мирогледа, семантиката, целите, принципите, лексиката на окултизма, окултните практики и деструктивните култове в миналото и днес в съвременния свят. Защото, от една страна, поведението на окултистите и адептите на деструктивните култове е нов елемент от съществуващата действителност[226], а „от друга страна, той въздейства и върху един или няколко други елемента от действителността и по този начин ги променя, променяйки и обществената обстановка като цяло“ (89, с. 141).

В тази връзка споменахме вече и подчертахме, че окултизмът, окултните практики – деструктивните култове и наркотиците под каквато и да е форма (открита и прикрита), нанасят изключително големи вреди на човешкото здраве. Това обуславя противоправността в поведението на окултистите и разпространителите на опасни за живота наркотични вещества и въздейства отрицателно на съществуващата обществена действителност.

Следователно окултизмът, деструктивните култове и наркоманията никога не са били и не могат да бъдат полезни[227] за обществото, отделната личност, семейството и децата или за обществените и личните отношения. Относно деструктивните култове – буди недоумение фактът, че държавната администрация в лицето на много органи и длъжностни лица – министри, председатели на държавни агенции и други, легитимират и лицензират с административните си правомощия, като узаконяват окултни формации, дейността и практиките им в Република България (виж Приложение 5; Приложение 15).

С други думи, държавни органи и служители на изпълнителната власт масово съдействат некомпетентно или умишлено на физически и юридически лица относно практикуването на общественоопасна, окултна дейност, която нанася вреди на психосоматичното здраве и социалното благополучие на хората (виж Приложение 5; Приложение 15). Това се отнася и за употребата с наркотичните вещества, защото както споменахме, според нашата теза наркоманията се явява частно проявление на окултизма. Въз основа на това общественият характер на конкретните деяния, свързани с окултизма и наркоманията, зависи от посоката на „промените в действителността, които те предизвикват“ (89, с. 141-142). Когато например предизвиканите изменения са вредни (какъвто е случаят при досега с окултните практики и наркотиците) от гледна точка на обществения интерес, поведението, което ги е предизвикало, „получава или трябва да получи и отрицателна обществена оценка“ (пак там). Но това не се случва и не се е случило в законодателен аспект в Република България.

Естествено обаче да се криминализират най-опасните окултни деяния водещи до употребата на наркотици, засягащи правата на децата, е много сложна юридическа задача, която има не само законодателен, а и деонтологичен[228] характер. Тоест това е многоаспектен правно-социологически, обществено-превантивен, политико-икономически, законодателен и нравствено-духовен проблем.

Затова с него трябва да се занимават: юриспруденцията, теорията на възпитанието, педагогиката, криминологията, криминалната психология, теологията, психологията и историята на религиите. Защото въз основа на наказателноправните доктрини винаги се отразяват възгледите на определени обществени групи, чиито представители са авторите на тези теории. Но винаги надделява и получава законодателен израз тази от тях, която отразява интереси, общи за всички обществени групи или които са възприети от определена група или класа, чието влияние в обществото е най-силно в дадения исторически и социално обусловен момент. При това всички закони въздигат в престъпления само деяния, които накърняват определени интереси – такива на индивида, на група от индивиди или обществото като цяло. Според нас ползването от деца на окултните практики, деструктивни култове и наркотици има изключително вреден, отрицателен и общественоопасен характер за всяка отделна личност и оттам за обществото като цяло.

Илюстрация на тези съждения виждаме безспорно в детската агресия в общообразователните основни и средни училища. Обаче, за да се прозрат генезисът и източникът на детската агресия, са нужни духовно зрение, религиозно образование, душепастирски, социални и медицински грижи. Защото под въздействието на окултизма и наркоманията се развива тежка психосоматична деградация на отделната личност, развиват се синдроми на натрапливи страхове, афектност и други видове психични нарушения и проблеми. Това са медицински проблеми, водещи до понижаване на имунитета, с оглед на което се повишава заболеваемостта на онкологични, имунологични, кардиологични, ендокринни болести и други (15, с. 20). В този смисъл най-ярко проявление за психосоматичното здраве на окултните адепти и наркоманите деца при досега с окултните практики и наркотици са психичният автоматизъм[229] и онкологичните заболявания (придружени с ракова кахексия[230]). При този синдром – познат на светската психиатрия, окултно пострадалите и наркозависимите деца получават тип невроза от натрапливи страхове, например от смъртта, или страх от обществения транспорт, обществената среда или контакти с други хора. Това е психическо състояние, което не може или може условно да бъде наречено депресия, фобия или мания. Защото хората и децата, страдащи от упоменатия синдром на тежко депресивно състояние, постепенно се влошават и започват да чуват гласове, които им заповядват да вършат точно определени неща – деяния (15, с. 14-15).

Съвсем често това са съставомерни деяния – тежки престъпления (убийства, склоняване към проституция, кражби, просия, суициди, трафик на хора, наркотици и други).

А ние знаем от Свещеното Писание, че животът е „свещен дар“ (срв. Битие 1:28-31) от Бога.

Изхождайки опита за дефиниране на обществената опасност и противоправността на окултните практики и наркоманията с оглед на менталното обсебване на индивида и в частност на децата, ще споменем, че: правителството на Република България е утвърдило Национална стратегия за борба с наркотиците, която се основава на балансиран и цялостен подход към проблемите, произтичащи от трафика, разпространението и злоупотребата с наркотични вещества. Философията и подходът на тази стратегия гласят: Опитът на други европейски страни показва, че за овладяване на проблема с наркотиците в България е необходимо да се обединят усилията на институциите на държавно, регионално и местно ниво и да се съчетаят с усилията на неправителствените организации, медиите и широката общественост.

Без съмнение решаването на проблемите, свързани със злоупотребата и разпространението на наркотици, не може да бъде отговорност на една институция. За тяхното преодоляване са необходими съвместните усилия на цялото общество. Към Националната стратегия за борба с наркотиците се разработва план за действие[231], който съдържа конкретни мерки, срокове и отговорни институции за нейното изпълнение (136). Прилагането на Стратегията и Плана за действие се финансира от националния бюджет и от други донори. Стратегическото разположение на България на така наречения Балкански път на наркотиците, определя политиката на държавата в областта на противодействието на незаконния трафик на наркотични вещества и прекурсори. Балканският път се използва основно за нелегалното пренасяне на един от най-опасните наркотици – хероина. След събитията от 11 септември 2001 година в САЩ се установи, че международните терористични организации се финансират главно от приходите от незаконната търговия с хероин. С оглед на дългогодишната си ангажираност към международните усилия за противодействие на нелегалния трафик на наркотици, както и в борбата с международния тероризъм в Националната си стратегия за борба с наркоманията Република България е заявила, че „е твърдо решена да предприеме още по-активни действия за ограничаването на тези престъпни дейности на територията на страната и в международен план. Въз основа на казаното можем да направим обоснован извод, че наркотрафикът е една от най-доходните сфери на организираната престъпност наред с трафика на хора, контрабандата, икономическата престъпност и прането на пари“ (136).

Същевременно през последните десетина години страната ни все повече се превръща от транзитен пункт в крайна дестинация за различни наркотични вещества. По такъв начин сме свидетели как включването на местните криминални групировки в международния трафик на наркотици води до увеличаване на разпространението им на територията на страната и до увеличаване броя на лицата, употребяващи наркотици. С други думи, наркотрафикът и дистрибуцията на наркотици се превръщат в едно от най-сериозните предизвикателства за обществото и особено за подрастващото поколение.

Глобалните цели на тази национална стратегия са:

Цел 1. Ограничаване употребата на наркотични вещества чрез осигуряване на ефективно лечение и превенция;

Цел 2. Намаляване на предлагането на незаконни наркотични вещества чрез повишаване на ефективността на правоприлагащите органи;

Цел 3. Намаляване на обема на незаконната търговия с химически вещества (прекурсори), използвани при незаконното производство на наркотици;

Цел 4. Създаване на национално звено за оперативна информация по наркотиците, което да подпомага работата на националните и международните институции, ангажирани с борбата срещу незаконния трафик на наркотици;

Цел 5. Осигуряване на ефективно ръководство и кординация на политиката по наркотиците и изграждане на ефективни информационни системи. Според Европейската комисия: „Наркотиците засягат най-вече младите хора и децата“ (пак там).

Употребата на наркотици е една от основните причини за здравни проблеми сред младите хора и е една от най-големите причини за предотвратима смъртност сред младите европейци. Проучването на Евробарометър от 2011 година „Отношение на младите хора към наркотиците[232] показва, че младите хора могат лесно да се сдобият дори с най-вредните наркотици в рамките на 24 часа. Статистическите данни сочат, че в Европа на всеки час умира по един човек поради свръхдоза наркотици[233]. Използването на интернет за продажбата на нови наркотици и бързият обмен на информация за новите наркотици чрез социалните мрежи представляват нови предизвикателства за сегашните политики за контрол на наркотиците и за традиционните методи за превенция[234].

В същия дух е и Конвенцията на ООН за борба срещу незаконния трафик на упойващи и психотропни вещества, която още в преамбюла си заявява, че потвърждава отново ръководните принципи на съществуващите договори, отнасящи се до упойващите и психотропните вещества и установената от тях система за контрол; признава необходимостта от укрепване и допълване на мерките, предвидени в Единната конвенция за упойващите вещества от 1961 година, в тази конвенция, изменена с Протокола от 1972 година за поправка към Единната конвенция за упойващите вещества от 1961 година, и в Конвенцията за психотропните вещества от 1971 година с цел намаляване мащабите и обхвата на незаконния трафик на дроги и неговите сериозни последствия признава също така важното значение на засилването и увеличаването на ефикасните юридически мерки за международно сътрудничество в областта на наказателното право за пресичане на международната престъпна дейност, каквато се явява незаконният трафик; желае всички държави да сключат всеобхватна, ефикасна и действена международна конвенция, специално насочена за борба срещу незаконния трафик, в която да се отчитат различните аспекти на проблема като цяло и по-конкретно онези от тях, които не са предвидени от съществуващите международни договори в областта на упойващите, психоактивните или психотропните вещества.

В изпълнение на Националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркоманиите[235] в Република България 2001-2005 година стартира създаването на мрежа от програми за метадоново поддържащо лечение (МПЛ) в страната. Разкрити са пет метадонови програми в София, Пловдив и Варна и четири програми за дневни грижи тип „дневен център“ и програма „защитено жилище“. Със средства по Националната програма са създадени и отпечатани методически ръководства, проведени са обучителни семинари. Извършено е проучване на употребата на алкохол, цигари и наркотици сред ученици от средните училища в България (ESPAD). В областта на превенцията са осъществени следните дейности: издаден е Информационен наръчник за родители и учители, поддържа се web страница, финансират се ключови проекти и дейности на общинско ниво на шестнадесет Общински съветa по наркотични вещества, обучени се младежки съвети по наркотични вещества по Програма „Връстници обучават връстници“, получен е сублиценз по договор между Националния център по наркомании и група „Помпиду“, Съвет на Европа, за превеждане на Европейско ръководство за осъществяване на превантивни програми и дейности и е преведено Европейско ръководство за оценка ефективността на превантивни програми (пак там).

Последното е в съответствие с политиката на България по отношение на наркотиците и свързаните с тях проблеми, базирана на Националната стратегия за борба с наркотиците 2003-2008 година, приета от Министерския съвет на 20.02.2003 година, и Националната програма за превенция, лечение и рехабилитация на наркоманиите в Република България 2001-2005 година, приета с Решение на Министерския съвет (пак там).

Правителството на Република България прие Национална стратегия за борба с наркотиците (2014-2018 година) и План за действие към нея на 16.07.2014 година. Стратегията включва две стратегически области на действие – намаляване на търсенето и намаляване на предлагането на незаконните наркотични вещества. Основните цели са свързани с подобряване на общественото здраве, здравето и социалното функциониране на отделния човек, повишаване степента на защитеност и сигурност на обществото към разпространението на наркотици, както и осигуряване на надеждни и ефикасни методи за намаляване на търсенето на наркотични вещества и прекурсори.

В резултат от приемането на стратегията и плана към нея се очаква да се постигне ограничаване на въвличането на нови хора в употребата и злоупотребата с наркотични вещества, осигуряване на лесен достъп до ефективни превантивни програми, развиване на програми за ранни интервенции за млади хора с експериментална употреба на наркотични вещества, улесняване на достъпа до разнообразни и ефективни лечебни и рехабилитационни програми и до услуги за намаляване на здравните и социални щети за индивида и обществото, ефективен контрол на дейностите с наркотични вещества за медицински цели, ограничаване преминаването на наркотични вещества и прекусори през външните и вътрешните за България граници на Европейския съюз, намаляване броя на престъпленията, свързани с наркотици, развитие на информационната система по наркотиците и наркоманиите, на институционална и експертна мрежа за изпълнение на националната политика по наркотиците[236].

Националната стратегия за борба с наркотиците (за която вече споменахме в началото) е изготвена в рамките на Споразумението за партньорство с Великобритания Ref. N BG 2000-JH-02 (пак там). Това е комплексен проект за ускоряване на разработването на мерките, които са нужни за насочване на вътрешната и международната политика в сферата на наркотичните вещества. В нея са заложени стратегически задачи и конкретни действия за намаляване на търсенето на наркотици. Една от основните задачи на Стратегията е разработване на система от ефективни и разнообразни програми за лечение, което включва развиване на мрежа от лечебни програми и центрове на национално, регионално и общинско ниво, за извънболнично лечение, болнично лечение, поддържащи програми с метадон, налтрексон, бупренорфин.

Изхождайки от горните обстоятелства, можем да направим извода, че според международното и конституционното право на Република България употребата на наркотични вещества и практиките на деструктивни култове застрашават здравето, семейството, децата и най-вече живота на всяка отделната личност. Това е така, защото съгласно член 28-ми от Конституцията на Република България, „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. В този смисъл член 29 (1) от Конституцията на Република България гласи: „Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или униживащо отношение, както и на насилствена асимилация; (2)… Никой не може да бъде подлаган на медински, научни или други опити (например с наркотици или окултни практики) без неговото доброволно писмено съгласие“. В този ред на мисли стигаме до противоправността при окултните практики и злоупотребата с психоактивни вещества, която се изразява в „психическото насилие“ над хората и в много случаи над личността на децата.

Съгласно Закона за здравето се уреждат обществените отношения (но не в пълнота), свързани с опазване здравето на гражданите. В административно-наказателните разпоредби на Закона за здравето в член 227 се посочва: „Който практикува неконвенционални методи за въздействие върху индивидуалното здраве в нарушение на този закон и нормативните актове по прилагането му, се наказва с глоба от 500 до 1500 лв., а при повторно нарушение – от 1500 до 5000 лв.“

Този текст дава реална възможност за борба с методите на въздействие върху здравето, практикувани от окултизма във повечето му форми, но за това е нужна съдебна и процесуална практика, съдебни екперти в тази област (вещи лица).

Според член 14-ти от Конституцията на Република България „Семейството, майчинството и децата са под закрилата на държавата и обществото. Съгласно член 12 (1) от Конституцията на Република България „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси“, а съгласно член 13 (1) Конституцията на Република България – „Вероизповеданията са свободни.“

Въз основа на изброените норми възникват следните риторични въпроси:

1.Има ли злоупотреба с права при регистрираните по Закона за вероизповеданията на вероизповедания в Република България?

2.Някои от регистрираните вероизповедания по Закона за вероизповеданията в Република България практикуват ли окултни практики съгласно доктрините си, което е еманация на „психическо насилие“?

3.В Република България има ли държавен орган – институт, обсерватория, информационен център, експертна институция, които внимателно и компетентно да анализират парадигмата на деструктивните култове, чиято дейност има обществена опасност?

4.В Република България има ли резидентни рехабилитационни институции за пострадали от деструктивни култове и сектантски формации?

По отношение на рехабилитационните програми (в дневни центрове и резидентни терапевтични общности) и стратегии за лечение на наркоманията на национално ниво също възникват няколко въпроса:

1.Каква е ефективността на метадоновите[237] програми?

2.Каква е успеваемостта и ефективността на „защитените жилища“, рехабилитиращи и ресоциализиращи зависими и съзависими?

3.Съществуват ли резидентни терапевтични общности за зависими деца и тийнейджъри?

4.Съществуват ли резидентни терапевтични общности за окултно пострадали деца и тийнейджъри, жертва на деструктивни култове и окултни практики?

На тези въпроси ще отговорим по-нататък в изследването. Но ще обобщим, че учението на Православната църква гледа на наркоманията и окултните практики като на грях и грехопадение – падение на ума[238] (болест на ума[239]).

_______________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[226]. Неоспорим факт, на който не е обърнато внимание от съвременната юриспруденция и криминология.

[227]. В някои от доктрините на сектите и деструктивните култове ще се види, че там се прокламира „полезност“ относно употребата на наркотици (най-вече мека дрога – канабис, ЛСД и други), с оглед на което се наблюбава една неразривност между употребата на наркотици и деструктивните култове като цяло.

[228]. Деонтология (от гръцки: деонтос – дължимото, необходимото, и логос – учение, наука) е наука за дълга и отговорността на човека за неговото поведение.

[229]. Наречен в психиатрията синдром на Кандински – Клерамбо.

[230]. Ракова кахексия (лат. cachexia) – синдром, характеризиращ се предимно със силно изтощение, измършавяване, физическа слабост, наблюдаващ се при изтощителни заболявания.

[231]. Срв. http://www.ndc.govemment.bg.

[232]. Виж експресно проучване на Евробарометър № 330. Отношение на младите хора към наркотиците.

[233]. Виж ЕЦМНН. Годишен доклад за 2010 година относно ситуацията с наркотичните вещества в Европа.

[234]. Съобшение на Европейската комисия до Европейския парламент. Брюксел, 25.10.2011 СОМ (2011) 689 окончателен. Към по-решителен европейски отговор на наркотиците.

[235]. Тази Програма и до днес, след като е актуализирана, работи. Тя е съобразена с Национална стратегия за борба с наркотиците 2009-2013 година и Плана за действие към нея, приети с Решение на НСНВ от трето редовно заседание, състояло се на 22 октомври 2008 година. Срв. http://www.ncn-bg.org.

[236]. Срв. http://www.ndc.government.bg.

[237]. Националната програма на метадоновото „поддържащо лечение“ е базирана върху опита на страните на ЕС и отговаря на основните приоритети на Европейската стратегия за наркотиците 2005-2012 година.

[238]. Падението на ума има духовно измерение и медицината не може да го лекува.

[239]. Още от Сътворението знаем, че: „с падението си умът потъмнял и се разболял; престанал да бъде съвършен. Същото става всеки път, когато човек извършва грях. Първата битка на дявола е срещу ума на хората. Бесовете целят да го поробят, за да бъде склонен и по-късно човекът към извършване на грях.“ Срв. Влахос, Е., митр., цит. съч., с. 134.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4YA.

(Или от образа към подобието)

„Защото какво в крайна сметка е човекът – всичко в сравнение с нищото и нищо в сравнение с безкрайността…” (Блез Паскал, Мисли)

Невена Димитрова

Мярата, пределността, пулсирането във и изпълването на границата на съществуване конституират не само и не просто базата на всяко антропологично изследване; те представляват основна задача на всяко метафизично питане, на всеки познавателен акт, на всяко завръщане-към-началото.„Венец на творението”, „средина на съществуващото” – σύnδεσμóς τις φυσικóς,, човекът е винаги битие-с-цел, битие-със-задача[1]. Постигането и устояването в пределността обаче изисква постоянно усилие и представлява съвършенстване на собствената природа, но и доближаване до Бога и завръщане към Него. Ето защо „познаващият човек” в един по-общ смисъл е „избралият” Бога човек[2]: битието, устремено към благобитието, за да достигне/заслужи вечнобитието – в Максимовата терминологична система[3]. Аналогичният ред в изкупителните действия, както пише и отец Флоровски са: съединение с Бога (въплъщение), постоянен избор (на праведен живот) и нетленост на естеството/природата или възкресение[4]…

Познаващият човек е изправящият постлапсарния тропос на съществуване на човешката природа[5]. Парадигмата за подобно завръщане се открива в откровяваването на самия Бог, в снизхождането и въплъщаването Му. Когато човек не би могъл дори постигайки онова съвършено състояние, което му е обещано, да постигне единение с Бога, да познае същността Му. Въплъщаването на Бога се случва не просто за да бъде спасена падналата човешката природа, но по-скоро да бъде реализирана, осъществена самата екзистенциална мисия на човекотворението, като негово оправдание и обоснование и този акт на снизхождане няма за своя причина грехопадението, а фактът на неразрушимото единство на природите – Божествена и човешка, на „влизането на Живота в тварното битие[6]”.

В един от най-обемните коментари и тълкувания на светия отец върху затруднителни места и неясни въпроси в словата на св. Григорий Богослов и у св. Дионисий Ареопагит, (Амбигва, 41) човекът е представен със своята основна мисия на посредник между компонентите на собствената си природа и на осъществяващ универсалната перихореза[7] само и единствено чрез живота си в Христа[8]. Реализирането на тази задача е зададено в образния характер на човека, от една страна, и на богоуподобителния процес, обвързан с гномическата воля и избора (γνώμη и προαίρεσις), от друга.

Тази дихотомия играе важна роля не само в учението на св. Максим, но конституира базата на цялостната патристична литература. Диадата „образ – подобие” (εἰκών – ὁμοίωσις) има своето начало в Битие 1:26 и е проблематичен център в Александрийската традиция, у кападокийските отци, срещаме я и у Ориген.

Новаторство в този смисъл у светия отец не откриваме. Неговият личен принос се състои по-скоро в интересния акцент, който поставя върху втория термин от тази релация, насочвайки вниманието дори не толкова към антропологичните измерения, колкото към познавателната перспектива на проблема.

Определението на образа, или по-точно на „сътворената-по образ-природа”, отношението между човека и Бога, начинът, по който взаимодействат ум, воля и тяло в процеса на въздигането на човека към богоуподобяване – това са основните разглеждани тук въпроси.

Imago Dei при повечето отци на Църквата се асоциира с ума или рационалната способност в степени, вариращи от пълна идентификация до просто допускане, че способността за мислене е есенциална част от това, което означава да си сътворен по образ Божи. В Александрийската традиция образът се отнася преди всичко към душата. При Филон най-висшата част на душата, умът (νοῦς), се схваща като образ на Бога и този възглед следват александрийските мислители. Кападокийските отци модифицират даденото учение, разглеждайки цялостната конституция на човешкото същество – душа и тяло в едно – като образ и подражател на Бога[9].

Определението на св. Максим включва не само ума или душата, но цялата композиция на човешкото битие като образ на съвършения Създател, чиято задача е да постигне подобие с Него. Един от приносите на светия отец е също така способността за себеопределение, което Максим отъждествява с природната воля. Оттук и връзката между дейността на ума с актуализацията на добродетелите[10], и двете се смятат за водещи човека към обòжение и познание на Бога.

В Стотиците за любовта, Максим разкрива възгледа си: „Всяка рационална природа… е сътворена по образ Божи, но само онези, които са добри и мъдри, са създадени, за да постигнат подобие с Него[11]”. Умът и разумът се свързват с Божия образ в човека[12]. И двете са представени от тези способности (ή λογική τε κaὶ νοερᾶ ψυχή) и всяка разумна душа се казва, че е сътворена по образ Божи. Образът обаче се асоциира по-скоро с нуса, докато подобието е разумно постижение[13].

Необходимо е да се отбележи още, че в Максимовата мисъл проблемът „образ-подобие” се представя чрез различаването „природа-ипостас”, която също така може да бъде открита у кападокийците преди това. Особен интерес представлява и другата двойка понятия при Максим, през които се разглежда дадената тема, а именно диадата „логос на същността и тропос на съществуването[14]”. Отбелязва се, че природата е според образа, логоса, а ипостасата – според подобието, начина на съществуване.

Цялото представяне на отношението „образ-подобие”, тогава би могло да бъде разгледано в рамките на схемата от три дихотомични отношения, вписващи се в онтологичната схема „начало-среда-край” или „битие-благо битие-вечно благо битие”. Това са отношенията:образ-подобие/природа-ипостас/логостропос.Историята на тези термини и групи дефиниции няма да бъде от основен интерес тук, макар че една от спецификите на Максимовия философски език, е преформулирането на някои от тях.

Образът на Бога кореспондира със същността или природата на човека, както е била сътворена от Бога[15]. Оттук фундаментът на тази природа се конституира от качества или способности, давани по благодат[16]. Максим ги определя като „божествени качества”, давани на човешката природа. Максим ситуира тези свои възгледи във вече установена традиция, в която парадигмата на образа е Логосът или Бог-Слово, там, където всички логоси на сътворените неща намират своето начало и край.

Когато образът е логосът в човека, това означава, че той притежава всички същностни за човека характеристики, но заедно с това представлява и онова, което е във възможност, идеалното състояние според Божията воля, което трябва да бъде реализирано като телос на човешката екзистенция. По този начин се осъществява междинната степен между даденото в началото по благодат и изпълването на смисъла според свободния волеви избор на всеки.

Всичко това прави концепцията за образа динамична. Всъщност за Максим, както и за неговите предшественици (Климент от Александрия), образът е гама от способности, позволяващи на човека да реализира подобието и да ориентира себе си динамично към неговото осъществяване.

Подобието, за разлика от образа, се отнася не към природата, а към ипостасата. Докато образът е част от природната конституция на човека и се дава от Създателя по благодат, без каквито и да било усилия от страна на човешкото същество, подобието се свързва с персоналното участие с цел осъществяването му и в този смисъл се свързва със склонността за пожелаване и с избора (γνώμη и προαίρεσις).

Както образът разкрива логоса на природата, така подобието разкрива начина на съществуване (τρόπος). Подобието е конституирано от добродетелите. Максим цитира в Стотиците за любовта – благото и мъдростта като характерни за богоуподобилия се. Тези два термина кореспондират респективно с практиката и съзерцанието (πρᾱξις и θεωρία) или с добродетелите и познанието, и които светецът в Амбигва, 10 приписва на подобието „… божието подобие, разбирам – познанието и добродетелите…”. Във Въпроси и отговори към Таласий практиката се обвързва с подобието, а съзерцанието – с образа: обяснението за това е, че образът и съзерцанието са взаимообвързани чрез логосите (образът е логосът в човека, а съзерцанието е познанието на логосите на творенията[17]). (Логосите на всички неща – минали, настоящи, бъдещи, предсъществуват неизменно у Бога. Те биват извеждани в битие, развиват се към добро или лошо, и според съответната разположеност на всяко едно от тях, те безкрайно и завинаги са удостоени с участие във или отпадане от съвършеното състояние).

Имайки предвид споментатите по-горе релации, става ясно, че Максим обвързва битието и вечно благо битието с образа, докато подобието – с благобитието. Доколкото Бог притежава тези качества по природа, човек може да ги постига чрез добродетелен живот и причастяване. В този смисъл – притежанието на образа е „природно”, „по рождение”, докато подобието се постига чрез избора на волята и собствените персонални усилия. Добродетелният живот прави възможно богоуподобяването според съответното разположение на волята и личния избор. Актуализацията на добродетелите зависи от разположението на волята към доброто и от избора, чиято задача е постоянно да задържат състоянието на съвършенстване.

Максим дори описва добродетелите като вид потенциално съдържание на природата или образа и човек чрез собствените си усилия ги актуализира в богоуподобителния процес.

Нека сега се насочим към някои от Максимовите предшественици, а именно св. Григорий Назиански и св. Григорий Нисийски. За кападокийците отнасянето на ума към Бога се осъществява чрез добродетелния живот и по този начин дейността на ума се схваща като неотделима от дейността на волята. Например Григорий от Ниса понякога описва добродетелността като подготвителен етап в духовния живот, и по-точно, предпоставящ познанието на Бога. Както пише един от познавачите на светия отец, Ж. Даниелу, добродетелта е участие и причастяване към самия живот на Бога, което ни позволява да узнаем нещо за Него, това той нарича „cette doctrine de la connaissance de Dieu dans le miroir des vertues”. Да си добродетелен тогава означава да подражаваш, да се уподобяваш на божествеността. Добродетелта се съдържа едновременно в определен тип познание и в правилното действие. Новият човек, който се ражда в Христа, притежава γνϖσις (дело на разумната и на способността за мислене – представляващи част от възстановения образ[18]), както и подреждането и дисциплинирането на страстите, така че целта към добро-или благобитийстване да бъде постигната.

Антропологичният порядък следователно се запазва в етиката или философията и аскетическата теология: умът е логически предшестващ волята – ето защо Григорий Назиански в едно от словата си казва, че философията може да отвори пътя към добродетелта и светостта[19].

За Григорий от Ниса сътвореният ум представлява не образ на самата божествена същност, а на определено божествено качество – мъдростта, и тази пределност в познанието определя схващането единствено на божествените действия. Това също означава, че сме способни да станем добродетелни чрез аскетическа практика, така че да се открие пътят към съзерцанието и познанието на Бога.

От тази практическа (в смисъла на практика – πρᾱξις) гледна точка, която представлява по-голям интерес в гносеологичен план, Максим обяснява: „Ако Словото на Бога несъмнено е същността на добродетелта у всеки човек… всеки човек, участващ в добродетелта постоянно и в придобит навик, безвъпросно ясно бива причастен Богу”. Човек получава чрез причастие природното благо с битието си; както накрая той ревностно реализира стремлението си към източника и началото посредством добрата воля (γνώμη) и персоналния избор (προαίρεσις) и се обожава, привнасяйки към природната благост на образа, избираемото чрез добродетелите подобие, поради изначално зададения път към и близостта със собственото начало и източник[20].

Както бе отбелязано, освен дихотомичните построения у Максим може да бъде разчетена и базисната и добре позната космологична схема според естественото разделение на начало-среда-край, а именно: битие-благобитие – вечноблаго битие. Втората степен тук не се дава по благодат, а се постига благодарение на персонални усилия. Основна роля в този процес играят γνώμη и προαίρεσις, а като следствие биват актуализирани добродетелите. Какво означава да си добродетелен? Този проблем светият отец поставя и в Амбигва, 41. Човекът е сътворен по образ Божи, но му се дава да постигне подобие единствено по силата на свободната му воля, посредством съблюдаване на добродетелен живот според заповедите.

Какво е отношението между възгледите на кападокийците и преподобни Максим в последната степен на съзерцание? Според Григорий Богослов това, което е Богоподобно в нас, са умът и разумът (νοῦς καὶ λόγος).

Връзката между божествен и човешки ум от гледна точка на възможността е образът на Бога; от гледна точка на действителността е съзерцанието. Съзерцанието се отнася към образа дотолкова, доколкото представлява една от определящите характеристики на човешкото битие: способността за съзерцаване и различаване е свойствена на богоподобната част от душата.

Още повече, че само едно живо същество притежава божествено качество или способност, νοῦς, и следователно именно венецът на творението има способността да подражава на своя Създател изключително чрез ангажирането си в процеса на съзерцание.

Григорий от Ниса отстоява възгледа, че сътворението по образ Божи, свеждано до правилната употреба на благодатно зададената богоуподобителна парадигма, позволява на човешките същества да се възвърнат към Бога като последна степен на възкачване към Него в съзерцанието. Образът не се състои според нисийския отец само в ума, но също така и в свободата от грях. Някои изследователи твърдят, че образът е νοῦς καὶ φρόνεσις, акомпаниран от цялата гама добродетели. Доколкото е вярно, че волята е логически зависима от ума, Григориевата схема не допуска нито възможност умът да действа без волевата способност, нито на богоподобния ум някак да липсва свобода.

Познанието на Бога чрез душата като Негов образ е очевидно от същия порядък като всеки друг тип рационално познание, въпреки всичко това е най-съвършеното познание – представлява дискурсивно познание (στοχασμός), а не непосредствено съзерцание на божественото. Човек съзерцава душата като образ Божи, а не Бог сам по себе си. Той е образ или подобие Богу поради душата си, и по-точно – защото душата притежава разум, свобода на волята, надприродна благодат[21].

Относно употребата на дадените термини: είκών и ὁμοίωσις, счита се, че става дума за отношение на природен и свръхприроден порядък (както е при Григорий Нисийски или св. Василий Велики). Първият засяга ума/разума, а вторият трябва да бъде разглеждан от перспективата на свободната воля.

И двамата Григориевци извеждат ученията си от следствията в реда на творенията в имплицитни и понякога експлицитни философски построения. Индуктивната линия на умозаключаване се успоредява с възкачващото движение на творението. Бог дава на разумната природа средство за възприемане на чисто умопостигаемата природа, което също така позволява причастяване с Бога. Теологията на imago Dei е основна тема у кападокийците, откривана по-често у Григорий Нисийски. Душата е разумна и въпреки че умът, който я ръководи, функционира в разумните живи същества не без помощта на сетивата, сам по себе си той не се смята за част от тялото: тялото не е нещо повече от външна форма за този ум и служи на нуждите му. Ако тялото съществува, за да способства целите, нуждите на ума, каква би била последната негова задача и цел? В началната възхвала на трактата, адресирана към брат му Василий, св. Григорий твърди, че творението по образ Божи – което идва да покаже не друго, а правилната употреба на божествения дар за уподобяване – позволява на човек да осъществи движението от тварна природа към Нетварната през завръщането към Бог в съзерцанието.

Образът за Григорий Нисийски не е съсредоточен единствено в ума, но също така в спасението от греха. Ролята на душата като водител на психосоматичното единство, което представлява човешката личност, съвсем ясно изисква умът/интелектът да е един от неговите конституенти, в противен случай не би било възможно различаването на благото; активното избиране на доброто изисква допълнителна, но тясно обвързана способност, а именно волята: всяко творение, притежаващо разум или ум, е създадено такова, че да бъде водено от независима и свободна воля[22].

Разсъжденията за отнасянето на душата към Бога естествено повдигат въпроса за ролята на тялото в тази схема. Григорий Назиански настоява за цялостната причастност на тялото към духовния живот. Единството на душа и тяло изисква медиатор, който да опосредява функциите им и да ги едини в познанието на Бога. Сетивната способност прави възможна кореспонденцията между двете сфери. Връзката тяло-душа във всеки случай е вродена (като сътворени по образ Божи) и актуализируема (нещо ефектирано и афектирано от употреба¬та на волята на човека).

Умът е водещ принцип не само за по-низшите способности, но за цялата душа; душата намира своята съвършена завършеност в областта на умопостигаемото (νοερός) и разумното (λογικός). Мисловните действия/енергии може да бъдат замъглени поради състоянията на тялото, но дори в този случай умът запазва известна независимост. Тази автономия се възхвалява главно с термините за самоопределение по отношение на Бога: душата става богоподобна (ϑεοειδής), когато устоява на постоянния натиск на най-низкото в природата. В това отношение образът Божи се схваща едновременно като природен дар и като променливо състояние, зависимо от личните способности на всеки човек.

Отношението между интелектуалните способности, разположението на волята и състоянията на тялото в този смисъл са свързани с процеса на пробуждане и насочване на човешкото битие към съвършенство и обòжение.

Връщайки се отново към Максим Изповедник, в един от неговите най-значими коментари в Амбигва (макар тази тема да е засягана и в други негови произведения), практиката се обвързва с разума или логоса. Практиката естествено се свързва с тялото, като проявява, актуализира добродетелите, а добродетелта по-скоро е присъща на разумния ред. В Амбигва, 7 Максим коментира пасаж от Григорий Назиански (а именно „бидейки част от Бога и отпаднали оттам”), където под „част от Бога” се разбира по силата на логосите (или на божествените пожелания) на битието ни. Но се казва също така, че отпадаме от реда, понеже не сме били движени според това, заради което сме изведени в битие[23]”. Максим представя двойно обяснение на логосното учение в онтологичен и в морален план.

Когато човешкото движение е изцяло в съгласие с логоса, предсъществуващ в Бога, и желае единствено своето Първоначало, тогава този човек ще бъде в Бога (ἐν θέϖ γενήσεται) – Евагриевото и Максимово разбиране за предела на християнския живот – и не ще отпадне от него. Това е завръщане към и реконтруиране на света извън греха. Тогава става ясно, че постлапсарният статус може да бъде преодолян. При това взаимодействат двете нива на природен и свръхприроден порядък. В изследователската литература тези преход и взаимодействие се характеризират като преминаване от същностен в екзистенциален порядък[24].

В Амбигва 41 Максим разглежда преодоляването на петте онтологични разделения в ипостасата на всичко съществуващо, анализирайки думите на Григорий Богослов „Природата се обновява и Бог става човек”. Събирането на разностойните тварна и нетварна природа, умопостигаем и сетивен свят, земя и небе… в парадигмата на въплътеното Слово задава пътя за новия тропос на съществуване в постлапсарното състояние. В разпознаването на истинската добродетел в самия Логос човек може да възстанови изгубеното единство с Бога, установено в сътворената-по образ-природа. По този начин начало и край си взаимодействат по такъв начин, че необходимостта от апокатастасис, както Ориген го вижда, вече не е приложим. Връзката бива възстановена чрез усилията на всеки човек в актуализирането на добродетелите или в отпадането от Бога.

За Максим свободата е белег на образа. Благото в човешката природа, зададено още с творението му по образ, се реализира напълно само в действията на свободната воля, която също проявява подобието на човека със Създателя[25]. При Григорий от Ниса, както и при Максим, човекът се разглежда като разумно същество, а човешкият ум като интелектуален субект. По думите на самия монах, естествено за човека е да бъде субординиран на Логоса, но и да прави своите избори, отговаряйки на положението, което има в иерархията на съществуващото.

Тялото при Максим следователно не се включва в областта на образа, а по-скоро се открива в реализирането на подобието. В този смисъл не само битието, но и вечно благо битието се смятат за сътворени по образ, а тялото е призвано да посредничи, посредством добродетелния живот в постигането на благо битието. Разумната душа е медиаторът между областта на божественото и тялото[26].

В глава осемдесет и девета от Стотиците за познанието Максим разяснява какво има предвид, когато говори за образ и подобие, и как разбира тези понятия. Светецът твърди, че образът се дава в началото, при сътворението, а подобието се придобива чрез духовен процес. Максим вижда подобието като имитация, подражание и проявяване на божествените добродетели.

Част от Амбигва, 10, засяга проблема за трите движения на душата. Тези на ума, разума и сетивата и всяко едно от тях изпълнява своята функция в степента на познание, която е възможно да постигне. Тези движения са взаимосвързани и кулминират в действията на най-висшата способност на ума, който постоянно съзерцава Бога, освободен от представност и понятийност, но със съдействието на разума и сетивата. Осъществяването на образа в човека е израз на такава реципрочност в дейността – божествено-човешка дейност, в която човек изцяло се възкачва към Бога и се установява в Него чрез съзерцателната дейност на ума.

Може да бъде добавено, че този процес на съвършенстване е също така осъществяване на богоуподобителния процес. В Стотиците за любовта III.25 Максим дава едно от най-ясните си определения относно образа и подобието по отношение на божествените качества. Там се казва, че Бог в благостта Си споделя с разумните същества четири божествени качества/способности, чрез които ги поддържа и пази: битие, вечно благо битие, благо и мъдрост. Битието и вечно-благо-битието проявяват образа на Бога, докато благото и мъдростта са дарени на притежаващите свободна воля и се отнасят към подобието. Първите две се дават по природа, а последните две – по благодат. При Максим подобието винаги се обвързва с добродетелния живот или с vita practica. Подобието се изразява в човешката доброта и благост, в противовес на злото, а образът се свързва с истината и съзерцанието, в противовес на лъжата. Към това, което е добро по природа, човек е призван да се стреми по силата на добрата си воля и свободен избор (προαίρεσις), а към подобието пътят се отваря през добродетелния живот[27].

Така този, който правилно употребява движенията на душата – ума, разума, сетивата, добавя към благото по природа – пожеланото добро на подобието. Процесът на уподобяване усъвършенства образния характер на човека по такъв начин, че изпълва това, което е по природа, тоест непроменимо, с пожеланото от волята и така различно за всеки според персоналния избор и способности. Божият съд и провидение са показател за образа на Бога, въплътен в добродетелите. Така и въплъщението се схваща като въплъщение на Логоса в света в различна степен, зависеща от дейността на ума, разума, тялото, сетивата.

В светлината на разглежданите откъси главно от Стотиците за любовта и Амбигва относно различието между образ и подобие, светият отец отново подчертава, че човекът е едно цяло от душа и тяло, дарен със свободна воля и че образът, който носим всички, е споделяне на нещо повече от дар на благодатта; той е условието за възможност за постигане на подобие с Твореца, за подражанието на Христа и за живот в Бога.
_________________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Amb.lo. PG 91 1305А „Поради тази причина човекът е последен в реда на съществуващото като обединяващ и опосредяващ чрез собствените си части крайните предели (ἄκροις) на съществуващото и свеждащ в единство това, което по природа е отделено безкрайно едно от друго, за да осъществи единението на всичко с Бога като Първопричина…“ (Текстовете, използвани в настоящата статия, са авторски превод.)

[2]. Отново цитирайки Блез Паскал Мисли, за облога и Бога – за вярата и избора.

[3]. Amb. Io. PG 91. Доколкото човек не последвал даденото му при сътворяването природно движение към неподвижното Началото (имам предвид Бог), а напротив, доброволно, неразумно и противоприродно се насочил към това, което стои по-ниско от него, над което той собствено получил от Бога задачата да господства, злоупотребявайки с дадената му при сътворяването природна способност за единение на разделеното и по-скоро разделяйки единното, така че се поддава на опасността отново да изпадне в „небитие“… а също така и в Amb. Io.1392AB: (Καὶ τόν μέν πρϖτον δυνάμεως, τόν δέ δεύτερον ένεργείας, τόν δέ τρίτον ἀργίας εἶναι περιεκτικόν). Първата от тези способности (битието) е дадена по същност, втората (благобитието) като движение по силата на собствената воля, а третата (вечно-благо-битието) се дарява по благодат…

[4]. Флоровски, Г., Восточные отцы V-VIII веков, гл. VII: Преподобный Максим Исповедник, М., 2003, стр. 572.

[5]. Начинът на съществуване на човешката природа след грехопадението: той се различава от райското съществуване на човека, но не води до промени в самата човешка природа – б. ред.

[6]. Ibid

[7]. Взаимопроникване: термин, обозначаващ енергийното взаимодействие между природите – б. ред.

[8]. Каприев, Г., „Византийската философия“, С., 2001, стр. 112.

[9]. Thunberg Lars, Microcosm and Mediator… L., 1965, p. 121.

[10]. Каприев, Г., „Византийската философия“, С. 2001, с. 164.

[11]. Cap.Char. III.25.

[12]. Amb.Io. 7.

[13]. Amb. Io. 10.

[14]. J.-Cl.Larchet, La divinisation de l’homme selon Maxime le Confesseur, Paris 1996, p. 156.

[15]. Cap.Char.III.25.

[16]. Ibid.

[17]. P. Sherwood, The Earlier Ambigua of St. Maximus the Confessor and his Refutation of Origenism, Roma, 1955.

[18]. Ep. 32 in Maxime le Confesseur, Lettres, Paris, 1998.

[19]. Or. 25.1 и 25.10.

[20]. Amb. Io. 7

[21]. Alcuin, A., Weiswurm, Gregory of Nyssa, 1952, p. 173.

[22]. Вж. Voelker, според когото грехът е грешка на ума (1955).

[23]. Amb. Io. 7; също така: P. Sherwood, The Earlier Ambigua…, p. 173.

[24]. P.Sherwood, The Earlier Ambigua… Chapter IV Logos, p. 155.

[25]. Cap. Gnost. I.13.

[26]. Amb. Io. PG 91, 1304D.

[27]. Amb. Io. 7

Невена Димитрова е родена през 1980 г. в София. Завършила е философия през 2003 г. в СУ „Св. Климент Охридски”. Магистър по средновековна философия и култура (2005 г.). Докторант е по византийска философия в СУ и има специализации в католическия университет в Лувен, Белгия и в „Томас Институт”, Кьолн, Германия. Публикувала е в Архив за средновековна философия и култура.

Изображение – преподобни Максим Изповедник (580-662). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4WX.

(Плюс няколко думи за нашата инфантилност)

По християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира (св. Силуан Атонски)

Марио Коев

На гръцки думата криза (η κρίσις) означава „отделяне”, „разделяне”, „спор”, „избор”, но също така и „резултат”, „изход”. Самата криза обаче, трябва да забележим това, е резултат или изход, спор, избор и борба. В плана на днешните ни масови представи кризата се явява като нещо, което би могло да ни даде „отправни точки” всъщност за излизане от кризата, за „изход-от-изхода”. А това именно е екзистенциално погрешно, защото тук няма да говорим за частни случаи като финансово-икономическите или пък военните кризи, които са обществено-политически и циклични, а за кризиса като измерение на самото историческо битие на човека. А то в дълбините си е вероятностно битие и точно затова е непрестанно кризисно. Ще се опитам накратко и в най-едър щрих да поразсъждавам върху тази тема.И така, самата „криза“ е битието, животът ни е „криза“ в протяжната неустойчивост на тук-и-сега. И понеже времето, както би се изразил Левинас, за нас се явява парадоксално като нещо „след“ или „върху“ битието, ние автоматично очакваме, че кризата ще отмине „с времето“, и в това се състои и екзистенциалната ни грешка. В крайна сметка „резултатът“, както и „спорът” на живота са самият живот. В такъв случай обаче какви са съдържанията, измеренията именно на този живот-в-криза, на това вероятностно наше битие?

Изглежда, че тук религиозният отговор като че ли идва от само себе си. Но и това също в голяма степен може да бъде заблуждаващо, ако не бъдат ясно осъзнати собствените съдържания на съвременната мултирелигиозна и квазирелигиозна среда. Защо? обобщено, защото днешната култура изобщо не „мотивира“ религиозния отговор, тя в голяма степен е „затворена“ за религиозното и в този смисъл изобщо не е свързана иманентно с религиозния светоглед, както в едни предишни времена. Тя по-скоро се оформя като мрежа и съответно като мрежа-от-светогледи и по този начин отделното светоусещане (религиозно или не) е повече „случайно“, отколкото културно присъщо. Като казвам „случайно“, имам предвид физико-математическите импликации на понятието. То не е просто стохастична величина, макар че и това е, но е „случайно“ и в базисен смисъл, тъй като в крайна сметка за възникването и съществуването му не може да бъде открито някакво финално, последно основание. Съвсем опростено – с изключването на метафизичното разбиране за Божествената безкрайност като непрестанно удържаща света и човека в битие, в крайна сметка самият човек стана „граница” за самия себе си. В този план за неговото битие няма и не може да бъде артикулирано каквото и да било финално основание – както причина, така и цел. И ето в този смисъл твърдя, че религиозният светоглед вече е „случаен“, тъй като и самият човек възприема себе си като такъв. Дори и на равнището на стереотипите религиозният светоглед не съществува днес, а точно като такива няма откъде другаде да дойде освен от културата. След разпада на „големите разкази“ и във все повече нелинейната мрежова култура (Скот Лаш) тази „случайност“ се явява едва ли не като принцип на човешкото екзистиране. Разбира се, някой би могъл да опонира, че в съвремието ни има огромно разнообразие от различни религиозни и квазирелигиозни вери и доктрини, но това поначало е част от мрежовостта, а не нейно „отрицание“ или „надмогване”. Тези (квази) религиозни светогледи са до такава степен разпокъсани и много често рязко противопоставящи се един на друг, че няма как да послужат за „отговор“ пред чистата вероятностна тъкан на историческото битие. Разклонеността им практически показва, че са нейно следствие, тъй като съществуват и са активни едновременно в една и съща културна парадигма.

Нататък обаче дори и изразът „културна парадигма“ вече е подвеждащ. Когато казваме това, следва да оценим факта, че нелинейната мрежова култура няма нищо общо с „класическото“ схващане, стоящо под историчността на концепта „културна парадигма”. При липсата на „големи разкази“ културното поле по своеобразен начин постепенно се превръща в множество от „фрази“, от „дребни изказвания“ с най-различни „посоки”, тръгващи обаче като цяло от идеята за самоизговарянето, за само-оформянето или самонаправянето (тази идея има поне двестагодишна история и проследяването на развитието ѝ не е предмет на този текст). Така че изглежда, ако в днешно време говорим за „културна парадигма”, нужно е да възприемаме това понятие в съвсем различен смисъл. Инак то се превръща в чисто лингвистично-концептуална фразеология, под която вече не стои никаква „реалност”. Струва ми се, че в съвремието наблюдаваме по-скоро множество от „културни парадигми(чки)”, обединени не от водеща идея, а по силата на чисто функционално-технологичен режим. Тяхното единство е финансово-технологично изискване. Бихме могли да кажем, че „фразите“ или „дребните изказвания“ нямат собствена тежест или „гравитация“, защото по същество са и виртуални. В случая е налице натрупване на клишета – образователни, медийни, институционални и позитивистичноправни – достатъчно устойчиви, за да послужат като основа за изказване на несъществуващи (нерефлектирани) светогледи. Това е така, мисля, защото в „мрежата” поначало информацията (в най-широкия смисъл на тази дума) е свръхинтерпретирана. Изглежда парадоксално, но там не съществува каквото и да било, което бихме могли да определим като „първоначална” информация. Казано опростено и образно, и перцептивните, и аперцептивните „отговори“ на човека в ситуацията на „мрежата” са предизвикани от течащата без определена посока свръхинтерпретирана информация. Те са рефлекс спрямо свръхинтерпретирани съдържания и смисли. Феномен, който тепърва трябва да бъде осмислян.

Но не е ли парадокс да изказваш нещо, което не съществува? Редно е отново да отбележим, че тук не става дума за изказване на несъществуващи „вещи” (както например в научнофантастичния или във фентъзи жанра, които сами по себе си също имат нееднозначно отношение към тези процеси), а за само-определяне, за самоизговаряне. Разбира се, това „само-“ е напълно въобразено, то не е рефлектиращо, а рефлексно. Така вече днес да говориш за себе си, без да си наясно какво и за какво говориш, престава да бъде парадокс. Напротив, то е основата на Виртуалния човек; без тази неяснота, без свръхеклектичната струпаност на все по-отдалечаващи се от собствените си „понятия” думи и фрази човекът не би могъл да определи себе си. Най-кратката формулировка би могло да прозвучи и така: Виртуалният човек е лице-без-личност, фраза-без-слово. И доколкото „големите разкази” поставят личността винаги пред изискването за краен избор, цел и смисъл на живота, а днес „изборите“ се възприемат като своеобразно „безкрайно множество“ и са „онтологично” и екзистенциално „случайни”, то затова и най-радикалните жестове започват да приличат на формула (Теодор Адорно). Виртуалният човек не е „приключение“, а „приключеност“ и затова в частност възприема и „кризата” като нещо, което отминава; като пространствено-времева фаза от живота, а не като самия живот.

И така, имаме, от една страна, радикалната вероятностност на самото си битие, а – от друга – и „случайността“ на онова, което бихме решили и приели да определим, първо, като негова причина, и второ, като негово съдържание и цел. Ето това е същинското измерение на днешния живот-в-криза. Той е „граница” на самия себе си и в този смисъл всяко аналитично изследване потъва в него. Казано поетично: „тайнствен ужас и свято незнание покрива онова, което виждат тези, дето веднага умират[1]”. И доколкото, както казах, животът-е-криза, тоест спор, борба и изход, не може да стане ясно от какво или откъде е изход, нито пък за какво е спор и борба. И не просто не може да стане ясно в концептуалния, в познавателния смисъл, а изобщо не се възприема откъм подобна възможност за въпрос.

От своя страна обаче ние в действителност не можем и да избегнем една или друга форма на религиозен отговор пред така поставената проблематика. Просто не съществува без- или антирелигиозно осмисляне на битието. Тук няма да се впускам в дебати за това що е атеизъм и антитеизъм и доколко и как те артикулират себе си. Твърдя обаче, че не съществува такава самоосъзнаваща се психична реалност, която именно в самоосъзнаването си да възприема-се-бе-си като базисно „без-смислена“ и „не-о-правда-на“. Това не просто е наивно и ирационално допускане, то е чист абсурд. Ако беше така, ако беше възможно именно осмислянето-на-без-смислието (не релативно, а онтологично), то самоосъзнаването като такова би престанало да бъде, би се разпаднало не само „синтактично“ и „морфологично“, но и буквално фонетично. На базисно психично ниво един такъв акт може да се аналогизира с „метафизичното самоубийство“. В този аспект казвам, че отговорът на човешката душа (в смисъла на Фром) винаги е религиозен, независимо дали това се осъзнава и независимо от това как се изразява. Дори и най-антитеистичната идеология, каквато е комунизмът, при внимателен поглед разкрива себе си именно като отрицателна форма не на друго, а на религиозно отношение към света. Казано в игрословица, тя не е без-религиозност, а религиозност-без. Нейната парадоксалност е по-скоро аналогична на парадоксалността на злото в света и по същество е радикално лично отношение, а не, както се въобразява и пропагандира, „безлично“ и „обективно“.

И все пак, макар и да казвам, че отговорът на душата винаги е религиозен, ние трябва да си даваме сметка, че той най-често днес е неекзистенциализиран и следователно и не тъкмо разумен. И тук имам предвид така наречения здрав разум, а не някакво невъзможно по същество настояване всички да бъдат религиозно вярващи в християнски смисъл. Здравият разум изобщо не може да бъде отъждествяван с „прагматичност“ или „функционалност“ – той е схващане за целта, за „телоса” на присъствието ни тук-и-сега. Струва ми се, че „начинът“ – или поне един от „начините“ – това разбиране отново да бъде постепенно в-битие-вява-но (доколкото изобщо вече е възможно), е да се осъзнае изцяло трагизмът на човешкото битие. Защото „кризисността“ на живота е именно трагична и от тази трагичност се опитва да избяга виртуалният човек. За някого това мое настояване може да прозвучи прекалено „черногледо“ или пък „нехуманно“, прекалено „натоварващо човека“, но аз вярвам, че единствено разбирането на този трагизъм може да ни отведе отвъд всяка (квази)религиозна „културна мода“ до едно личностно религиозно-агапийно мъжество (не просто и само в смисъла на Тилих), стоящо „върху“ лъчащата изпод краката ни ентропийна бездна.

Тук трябва да направя изключително важната уговорка, че осъзнаването на трагизма не е равнозначно на фатализъм. Обратното е, защото фатализмът е по същество „игнориране“ и дори някакъв „метафизичен пазарлък“, а не предстоене или у-стоя-ване. Фатализмът не е отговор, а буквално отказ-от-отговор, той не е себеразпъване-върху вероятностната тъкан на битието, а „отпускане“ в нея, „религиозна релаксация“. Но не това ни казва Христос с думите: „който иска да бъде Мой ученик, нека вземе кръста си и Ме последва“. Точно себеразпъването върху неведомостта на живота, върху протяжната неустойчивост на тук-и-сега е и собствено религиозният отговор, които сме в състояние да дадем. Образно казано, това е и единственият начин да се удържим върху тази неустойчивост, а не да потънем в нея и да се обезличим. В този смисъл „вземането на кръста“ не е просто „носене-на-кръста“, а по същество „увисване-на-кръста“, макар и на пръв поглед тези мои думи да изглеждат прекалено претенциозни и в строго християнски смисъл дори и „горделиви”. Да, но Христос взе кръста Си, за да увисне на него, а не просто „да го носи“. Така че когато Той казва „да вземем кръста си и да Го следваме“, редно е да имаме предвид, че „вземането на кръста“ задължително е последвано от „увисване на кръста“. Без това няма Възкресение. А възкресението е собствената цел и единственият смисъл на християнската вяра и живот на тази земя.

И тъй – вече от тази есхатологична християнска гледна точка – от какво е „изход“ историческият живот на човека? Той е „изход“ от рая, тоест от „прякото“ общение с Божествените енергии (говоря от гледна точка на православието). Поради това, че е „изход“ от рая, той сам по себе си продължава да бъде „изход“, „резултат“, „спор“, „борба“. Историческият живот не може да послужи като „вход“ обратно към рая. Историческият живот е само и единствено „изход“. „Входът“ към рая е Христос. Всяка идея за „земно Божие царство“ или пък за някакво самостоятелно морално-етическо „дорастване“ и „завръщане“ по същество е антихристиянска, анти-Христова идея (това не означава, че нравственото постъпване е ненужно – тъкмо обратното – а че сама по себе си никаква човешка нравственост не може да надмогне трагизма на битието; нравственото е поради това; казано на границата – ако го нямаше нравственото, трагизмът не би могъл да бъде осъзнат). Затова, че е само и единствено „изход“ от рая, историческият живот на човека е фундаментално трагичен. Ето това е, мисля, основната разлика (или поне една от важните разлики) между „класическото“ схващане за културна парадигма (независимо дали религиозна или не) и нелинейната мрежова култура днес. В тази нелинейна мрежова култура липсва какъвто и да било здрав разум – в частност няма го разбирането за трагизма на човешкия живот.

Разбира се, може да се възрази, че усет или разбиране за трагизъм има при всеки отделен човек. Това е едновременно вярно и невярно. Едно е страданието, неговото преживяване, а съвсем друго е разбирането за причината му. Или, както пише Антоан дьо Сент-Екзюпери за любовта в едно свое писмо: „И днес хората страдат и се самоубиват от любов, но техните страдания приличат на нетърпим зъбобол. Това няма нищо общо с любовта”.

Ето защо разбирането за трагизма на историческото битие няма нищо общо и със страха от живота. Тъй като за отношението между християнската вяра и страха е писано и говорено достатъчно, няма да повтарям тези банални неща (чиято баналност изобщо не ги прави неверни или „остарели”), а ще се опитам да подходя по един малко по-„екзотичен“ начин. Трябва да спомена също, че тук не става дума за страха като рефлексен отговор, като инстинкт за самосъхранение, а за екзистенциалното състояние „страх”.

Изглежда, че страхът в своите пределни дълбочини не е просто и само „страх от смъртта”, както обикновено се възприема. В екзистенциално-психологическия смисъл на тази дума той ми прилича повече на надежда за смисъл, която не получава отговор. Даже още по-правилно – надежда за смисъл, която не вижда отговора. Страхът е пределно егоистично състояние, самозасференост и съответно – самоослепеност. Не че не съществува страх за другия, за ближния, ала той също в собственото си порождение е отново страх-за-себе-си-от-за-губата-на-другия. Този егоистичен „компонент”, струва ми се, не може да бъде премахнат, да бъде абсолютно надмогнат от когото и да било. В този смисъл нравственото постъпване – независимо от неговата „чистота” и „алтруистичност” – може да се оприличи на своеобразно плъзгане по повърхност, под която не смеем и нямаме сили да се спуснем. Ако свържем това с горепосочената природа на историческото битие на човека като непрестанно траещ „изход” от рая, от „прякото” общение с Бога, бих казал, че страхът в собствената си същност е релация с небитието. Самата тази релация е страхът. Тя не би могла да съществува преди грехопадението, а след него е всъщност собственото „движение” на тварното към небитието, доколкото то (тварното) е онтологически непълноценно и не може да съществува-само-по-себе-си. Съвсем опростено, никой не е в състояние да каже за себе си: „Аз Съм Вечно Съществуващият” [„Аз Съм Този, Който Е”] (Изход 3:14).

И така, защо християнската вяра няма нищо общо със страха, при положение че той е неотменимо и в определен смисъл логично състояние на екзистенцията. Християнската вяра не е просто липса на страх. Тя не е „психопатия”. В определен план християнската вяра е живот-в-страха. Тя е преобръщане на отношението. Онова, което се нарича „страх от Бога” и което особено днес или не се разбира, или се схваща напълно превратно, е всъщност страх да не нараниш любимия. В този страх също има егоизъм. Както казах, никой човек не е в състояние да го „изхвърли” от себе си. Много често се случва отделни „нравствени” максималисти – особено измежду антитеистично или атеистично настроените люде – да обвиняват християните в това, че те постъпват нравствено просто защото очакват награда. Само че това не може да бъде обвинение, а е само и единствено поредното свидетелство за слабостта на човешката природа, за нейната грехопадналост. Та кой е в състояние да постъпва нравствено, без да очаква каквато и да било награда? Именно това е напълно невъзможно за когото и да било от нас. Само че за разлика от антитеистите и атеистите, които са склонни да се самозаблуждават или направо да лъжат в това отношение, християните демонстрират точно здрав разум, заявявайки, че сами по себе си са безсилни, че сами по себе си са грешни и че точно в-този-страх-живеят. И тук е редно да си спомним странните думи: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай” (св. Силуан Атонски)! Това не е някакво „психологическо или духовно поучение”, а приканване към яснота на мисълта и на съзнанието. Ако историческото битие на човека е „изход” от рая, то, разбира се, никой не е в състояние да „държи ума си в рая”. Христос е „входът” към този рай и затова тук няма място за отчаяние. Ако го нямаше Него, ако Той не се бе въплътил, пострадал и възкръснал като истински и цялостен Човек, и „държането на ума в ада” нямаше да има никаква ценност. Такова е – съвсем накратко и наедро – отношението между страха и любовта в християнската Църква.

В заключение ще си позволя да кажа няколко думи и за инфантилността на съвременния човек, тоест на всички нас. Съвремието представлява непрестанен опит за бягство, опит за забрава на трагизма на историческото човешко битие. То е по същество „непълнолетност”, инфантилност, доколкото се опитва да живее във въобразеността на един непреставащ виртуален живот. За това спомагат специфични фактори като финансово-икономическите цикли и отношения, медиите и не на последно място – масовото образование. Инфантилността, за която говоря, разбира се, няма нищо общо с необразоваността. Точно обратното – масовото образование е онова, което я подхранва, доколкото неговата цел днес не е да „образова”, а да „образува”. То е своеобразна интенционална дресура, но това вече е отделна, и то огромна тема.

Бягството от трагизма на историческото битие е бягство от самото историческо битие, защото не съществува някакво различно, „нетрагично” историческо битие, в което да се релаксира вечно. В известен смисъл може да се каже, че същността на виртуалността се състои именно в това – да се „изгради” такова битие, да бъде то „въплътено” и „уеднаквено” с човешката мисъл. Струва ми се, уви, че тези културни процеси като цяло са необратими. Разбира се, от християнска гледна точка човекът – тоест отново всички ние – е „по-голям” от света, а следователно няма място и за отчаяние. „Да дишаш сухия въздух на съвремието” (Сергей Аверинцев) все пак е възможно, защото Христос „със смъртта Си смъртта съкруши и за умрелите стана начатък”.
_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Братя Грим, Немски сказания, том 2, превод Цочо Бояджиев, Алтера, С., 2010, с. 22.

Изображение – авторът, Марио Коев. Източник – Гу,гъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4WH.