Ивелина Николова
В процеса на това обръщане се различава момент на колебание на човека. Това е борбата между искането и постъпването, между външно постъпване и влечението на сърцето. Тя не означава разпластеност, нестройност или противоречие, но му помага да отхвърли бремето на греха и да обнови живота си. За пробуждащият се човек оставането на същото място е не само болезнено, но и невъзможно. Тръгването на път, обаче изисква избор на дадена посока и готовност да се плати определена цена. Човек чувства своето безсилие, което, обаче желае да надхвърли. Перспективата, която стои пред него е от състоянието на вина и отчуждение да успее да премине към покаяние. Това е началото на смирено възхождане към Бога, момента, в който се обръща към Него без да смее да се приближи, защото не знае дали предстоящата среща е за осъждане или за нов живот. Самò по себе си смирението е също пълна противоположност на егоизма, разбиран в духовен смисъл като гордост или надменност, тоест като услаждане на човека от неговото собствено достойнство и стремеж към независимост от други личности, съединен с чувството за превъзходство над тях. Самò по себе си смирението следователно е духовното противодействие на такъв егоизъм.
Но парализирайки духовния егоизъм, самото смирение парализира чувствеността към сластолюбието, тоест жаждата за чувствени и приятни усещания, користолюбието или желание за притежаване на имот, властолюбието, тоест желанието да бъдеш над целия свят. Това са три от основните видове чувствени привързаности, към които пред вече смирения човек, осъзнал своето нравствено и духовно нищожество, загубват своето обаяние, примамливост и постепенно той започва да ги осъзнава като средства за заробване на духа, като слабост, като причини за нравствено безредие, изроденост и следователно започва да чувства отвращение към тях. А това че човека, който досега е живял с тези привързаности, започва да изпитва отвращение означава, че той бавно, но сигурно започва да се обновява.
Все още той чувства моменти на колебание, които го въвличат към злото, чувства моменти на освобождаване от него. Те се редуват като приливи и отливи докато накрая не се канализират по отношение на доброто, за да преродят една напълно свободна от греха личност с определени нравствено добри качества.
Последната фаза от движението на свободната воля на човека е отправянето ѝ по отношение на Бога, за да Му отдаде изцяло всичко свое, за да бъде пречистено и обновено.
Разбираемо е, че не всеки пробуждащ се веднага става, тоест че не всеки пристъпва веднага към промяна на своя живот.
Евангелската благодат не насилва човека, но го оставя свободно да осъзнае своето положение и да пожелае също напълно свободно да го промени. От една страна тя го подтиква, без да го насилва, а от друга му помага в опитите му да се обърне към Бога. В процеса на това търсене човекът се колебае. Премъдрата благодат допуска тези колебания, не насилва възстановената формална свобода на човека, напротив, дава му възможност постепенно да се освободи от възникналите нови влечения в него, да премисли своето вътрешно състояние във вида на тези влечения не сам към зло, но и към добро, да наклони към добро не само своите мисли и чувства, да положи усилие над работата върху себе си.
Как се заражда това първо, едва забележимо но самостоятелно усилие и кое в движение на падналия човек към добро действа повече – благодатта или свободата? Несъмнено и свободата действа и благодатта съдейства. Можем да го кажем и по този начин: свободата отдава себе си като “празна”, все още не проявяваща напълно възможността към добро на благодат; а тя от своя страна също прониква, макар неосъзнато от човека в основата на неговата нравствена потребност, съчетавайки се с остатъка от нея, не съвсем изгаснал от неговото паднало състояние, усилва в него желанието за промяна и му дава сили да го осъзнае като напълно собствено желание: “сега ще стана, сега ще направя; не мога повече да се колебая”. Тънещият в зло накрая действително извършва първото усилие по отношение на своето ставане.
Трудно е да отговорим по систематичен път на този въпрос. Личната опитност и вътрешното религиозно преживяване не могат да се обяснят методологично и по рационален път[12].Характерът на покаянието е диалогичен, защото само по себе си то е взаимно търсене между съгрешилия човек и Бога, изразено в диалога между Божията благодат и промисъл и свободния избор на човека. Покаянието е движение на неговата воля към Бога, то е възхождане и самооткровение, път от образа към подобието. То е призива на Бога към грешника и неговото отзоваване. Тук се осъществява мъчителния преход от осъзнаване и разбиране на греха към възхождане към промяна. Интересно е, обаче как в грешния човек доброто се разгръща в най-висша степен при видимо ограничените човешки действия? Отговорът може би е следния: тази възможност му е дадена още със сътворението му: “…и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие 2:7). Човекът, макар и грешен притежава двоен онтологически статус. Като образ на Бога и образ на земята той извършва духовно-нравствената си промяна чрез едновременното действие на Божията благодат и човешко усилие.
От гледна точка на антропологията покаянието е едновременно субективно преживяване и обективен процес. Като субективно преживяване то е проблясък в сърцето и съзнанието на човека. То е миг на опомняне, миг на повик от Бог, който покайващият се син чува в сърцето си. Повикът на светлината от Създателя в акта сътворението: “…да бъде светлина“ (Битие 1:3) има образец в призоваването на човека в неговото ново сътворяване: “Бъдете свети…” (Левит 14:7). Това е повик към постоянно възхождане към промяна. Самата схема на новото сътворяване е вертикално ориентирана нагоре. Сякаш сътворението на човека не е завършило, а продължава и в неговия живот.
Едновременно с това покаянието е и състояние, процес, тъй като не обновява изведнъж личността. От този момент нататък той е призван да отразява тази светлина в делата си, да се “преобразява от слава в слава… от Духа Господен” (Римляни). Колкото е по-близо до Светлината, толкова той е по-осветлен от Нея и толкова по-силно Я отразява. Този процес е тайна, мистерия, която не можем да проследим видимо, но която разпознаваме по делата на човека (?). Все пак отчасти можем да получим антропологическо изяснение.
Покаянието отваря сърцето на човека за действието на Божия Дух в него (Римляни 5:5). Неговото обитаване там е възможност за духовно-нравствена промяна. Съзнанието и съвестта му значително се повлияват от тази ситуация. Покайващият се син може да почувства въздействието на Божията благодат и новото претворяване на неговата личност. Но Божието въздействие не го насилва. Диалогичния характер на покаянието предполага и едновременното действие на Божията и човешката личност в акта на пресътворяването на личността. Покайващият се син като съработник на Бога за първи път твори своето собствено начало.
Но в този момент злото, което до този момент е било сраснато с енергията на нашето аз се противопоставя на добро. Когато физически болния човек се събуди от сън и пожелае да стане, всичко в тялото му е спокойно; но когато той направи усилие да напрегне своите мишци и действително стане, всичко в тялото го боли и не му позволява да се изправи. По този начин и греха, който представлява преобладаващото настроение на падналия човек, мълчи до момента, в който човекът не пожелае да се изправи и да го отхвърли. Тогава той, по думите на св. Иоан Лествичник “напада бедния човек и го въвличат назад; нападат без всякакъв ред, от всички страни обхващат душата и въвличат в своето вълнение. Всяко добро у човека се държи на косъм, и той самия е готов всяка минута да се отърве от това, което го държи, и отново да се въвлече в тази среда, от която е искал да излезе“.
Това се случва с човека в най-общ смисъл във връзка с греха, от който той трябва да излезе победител, да се противопоставя на противодействието на злите му наклонности и постепенно да образува за своето аз нови, свободно съзнавани с помощта на благодатта качества, които и съставлява неговия свободно създаден зачатък на нов духовен организъм. Той, обаче дълго време ще бъде заобиколен от всички страни от следите на ветхия човек, който противодейства на новия.
Съзнаващ своето положение под влиянието на благодатта събуждащият се човек чувства своето пълно нравствено недостойнство и колкото повече го осъзнава и чувства, толкова повече то се намира под влиянието на благодатта. Зараждането и растежа на това пълно понятно съзнание и чувство е също зародиш на тази велика, напълно християнска добродетел, която се нарича смирение. Той е първата нравствено-добра основа или опорна точка на личността, на което тя се опира като вече окачествена и, бихме могли да кажем, свой нравствен образ, и отново с помощта на тази същата благодат малко по малко създава своя нов вътрешен духовно-нравствен образ.
Църквата разкрива тези свойства като възможност за коренна промяна в нравственото състояние на човека, и му предоставя възможност да предаде себе си, своето аз всецяло на волята на Спасителя на света. Зачатъкът на доколкото неговия взор и чувства са обърнати от самия себе си към Бога, той съдържа в себе си решимостта към обръщение, но и действително проявена – това е самото дело да се отвърне от себе си и да последва Христа.
По този начин блудният син дошъл в съзнание или се пробудил;все още близък към помилване, не мъртъв, той се оживотворява. Той не се поколебал и да стане от нравствено смъртния одър и се борил с въвличащите го назад егоизъм и чувственост; и в средата на борбата с тях става и след това решава да направи първата стъпка към своя Баща.
Покаялият се човек знае, че без да се изправи пред лицето на Бога няма да получи прошката, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на греха. Без да поеме отговорност за делата си не може да получи истинска прошка. Прошката следователно не снема отговорността. Тя обвързва с изпитана отговорност, която изисква готовност за поправяне на стореното. Тя е изключителна и необикновена, изпитание на невъзможното и сякаш нарушава обикновения ход на времето. “И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (15:20). Бащата пръв вижда сина си “когато беше още далеч” и отново пръв тръгва към него. Това е знак на снизхождане към немощния и духовно прекършен син с любов и желание да възвърне първото му достойнство и да го направи равен на себе си. Съгрешилият човек заслужава строго наказание за делата си, но вместо това получава милост и състрадание, което нарушава естествения ход на последицата. Проявата на милост и състрадание не означават липса на мъжество. Те имат нравствено значение. Те израстват успоредно с неговата любов и са проява на висшата любов. Това ли е възмездието за злото на сина, пита св. Иоан Златоуст? Веселието “не е за злото, а за завръщането, не за лошото, а за промяната към по-добро, не за греха, а за покаянието[13].”
Тази промяна е нещо ново, тя е плод на покаянието, в което сега ражда новия нравствено-добър човек. И тази решимост се изразява в това, че покайващият се човек не се колебае пред цялата Христова църква реално да се отрече от злото, тоест сатаната и всички негови дела и всички негови ангели и всяко служение на него и всяка негова гордост; с други думи: встъпва в числото на оглашените и отреклите се от злото, съчетават се с Христа; тоест пристъпват във възраждането с вода и Дух и към светѝте тайнства кръщение и миропомазване.
След като изчетох разсекретените досиета на вла-диците, работили за Държавна сигурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разговор с миряните за ролята на политическата полиция и БКП в жи-вота, устройството и управлението в БПЦ през тоталитарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на ДС бе изпълнен на максимум – ре-зултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.