РЕЛИГИОВЕДСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ПРОТОИЕРЕЙ АЛЕКСАНДЪР МЕН И СЪВРЕМЕННАТА ПРАВОСЛАВНА МИСИЯ*

Свещеник Петър Петров

 „Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите” (протоиерей Александър Мен)

протоиерей александър мен.8jpgПознаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които имат за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, тоест не може да се избяга и от конфесионалното разделение.протоиерей александър менТака описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.протоиерей александър мен.20Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от ХХ век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на протоиерей Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 година и Москва – 1991-1992 година). На български език са преведени само части от нея[1], които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.протоиерей александър мен 6Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов[2], „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез[3]”. Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.протоиерей александър мен.16Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.протоиерей александър мен.17Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.протоиерей александър мен 3При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност поновому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива[4]”.протоиерей александър мен.15В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават да съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, тоест до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната[5]”. И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството[6].протоиерей александър мен.11Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и така нататък са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани[7]. Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия[8].

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на протоиерей Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вестители на Божието Царство (С., 2006) и Синът Човешки (С., 2000).

[2]. Мень, А., История религии: В поисках Пути, Истины и Жизни, М., 1991, с. 10-11.

[3]. Пак там, с. 11.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там, с. 12.

[6]. От само себе си е ясно, че мисионерът трябва да бъде твърдо уверен в своето учение. Не случайно, както в древност, така и днес съществуват специални институти за подготовка на християнски мисионери.

[7]. Неотдавна представянето на една книга, изобличаваща лъжепророците Ванга и Петър Дънов, не можа да постигне целите си сред атеистите и теософите, защото подходът към тях не беше правилно избран – както самата книга, така и представянето ѝ бяха изпуснали научните основания на подобна критика.

[8]. Казаното е демонстрирано най-добре от отците-кападокийци, които не просто са притежавали високо за времето си езическо образование, но и успешно са го използвали за целите на християнската мисия, – разбира се, претворено през призмата на Откровението.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru.

ЕЛИНИСТКОТО ТЕЧЕНИЕ В НОВОЕЗИЧЕСТВОТО*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Елинисткото течение на новоезическото движение е влиятелно и увеличава все повече своята популярност, тъй като почита добре познатите гръко-римски божества и основава религиозно-нравствената си система върху ценностите на античния средиземноморски свят, които са неотделима и съществена част от съвременната европейска и световна култура.

Самите елинисти наричат своето течение Елински/Елинистки Реконструкционизъм (т. е. течение, което се стреми да реконструира политеистичната религия на древните елини); Олимпианизъм (почит към боговете на Олимп); Елинско/Елинистко Новоезичество или  Класическо Новоезичество (т. е. новоезичество, което претендира, че възкресява религията на гърците и/или римляните от класическия период)[1].Трябва смислово да различаваме понятията елински /“гръцки“, а в по-широк смисъл и „езически“, „присъщ на класическия период на древна Гърция и Рим“/ и елинистически /“принадлежащ към епохата на културен, религиозен и обществено-политически упадък на гръко-римската цивилизация, ок. I-IV в./. В светлината на казаното дотук разграничителният термин елинистки най-добре съответства на характеристиките на новоезичеството от гръко-римски тип, поради което ще бъде използван в следващите редове така, че да се избегне заблудата за етническа или историческа принадлежност на това течение към гореупоменатите древни народности и исторически периоди.Елинисткото новоезичество възниква като самобитно религиозно течение през 30-те години на XX век в резултат на два паралелно протичащи процеса. От една страна, в Южна Европа и особено в Гърция представители на различни социални прослойки все по-активно и целенасочено започват да работят за реабилитирането на езичеството като мироглед и начин на живот без обаче да се цели реконструиране на древногръцкото обществено устройство. От друга страна, в Западна Европа и Северна Америка възникват независими една от друга паганистки групи, които отдават предпочитание на древногръцките и/или римските божества. И въпреки, че членовете на тези групи по-често нямат южноевропейски етнически произход, те също трябва да се причисляват към елинисткото течение в паганизма. Така се оформят две направления в Елинисткото новоезичество: традиционалистко и синкретично[2]. Сред елинистите-традиционалисти доминира култът към „дванадесетте олимпийци“, Гея, Персефона, Пан, нимфите и/или техните римски съответствия. А сред елинистите-синкретици преобладава тенденцията за „разширяване“ на този култ дотам, че той започва да обхваща и келтски, германски, етруски, минойски, египетски, месопотамски и други божества.  Както между традиционалистите, така и между синкретиците съществува вътрешно подразделение на такива, които почитат дадено божество повече, отколкото останалите, както и на такива, които се самоопределят като почитатели предимно на богините или, съответно, на боговете. Днес традиционалисти и синкретици съществуват както в Европа, така и в Америка и  други части на света, т. е. различията помежду им вече се открояват единствено въз основа на идейно разминаване. B глобализирания постмодерен свят културно- и религиозно-определящият капацитет на географията и националността изглежда все по-малко значим.А. Сред водещите традиционалистки организации трябва да бъдат споменати Църквата на Афродита, Хеленион, Обществото за Класическа Религия, Тиасос Олимпикос и Нова Рома. Църквата на Афродита заслужава да ѝ бъде обърнато внимание поради това, че тя е първата елинистка общност от реконструкционистки тип в САЩ. Основана е в Лонг Айлънд на 6 май 1938 година от руския емигрант и писател-любител Глеб Боткин, който фанатично се прекланял пред женската красота, обожествявана в лицето на Афродита. Според Боткин обществото трябвало да се ръководи по теократичните правила на неговата Афродизианска религия, тъй като душите на хората можели да избегнат унищожението си единствено чрез правилна връзка с богинята на красотата, хармонията и любовта[3]. Хеленион[4] започва своето съществуване като политеистична група, която цели да обедини във виртуалното пространство езичниците, почитащи гръко-римските божества, да подпомогне свободната обмяна на идеи и евентуално да подготви извършването на истински ритуали.  Хеленион е първата голяма елинистка общност, която предлага жречески тренинг-програми. Обществото за Класическа Религия[5] е основано от члена на информационната елинистка организация Омфалос[6] Брус Нелсън с цел да подкрепя възраждането на класическите религиозни традиции на Гърция и Рим. Обществото предлага курсове и лекции в района на Канзас Сити /щата Мисури, САЩ/ и съвместно с издателската къща Елевзис Пъбликейшънс[7] подготвя книги и списания със същата тематика. Тиасос Олимпикос[8] предлага регулярни фестивали и церемонии за празнуване и почитане на традиционните гръцки цикли, сезони и божества. Всеки, който се интересува от мъжки и женски мистерии /ритуали на прехода или други посветителни церемонии/, може да ги открие в практиките на тази общност, чието седалище е в Коб /щата Калифорния, САЩ/. Елеон[9] е група от защитници на традиционните древногръцки ценности, която фокусира учението и дейността си повече върху етиката, отколкото върху религиозността и нейните проявления. Върховен Съвет на етническите гърци[10] е организация на новоезичниците в Гърция, основана през юни, 1997 година. Главният ѝ стремеж е да  върне към живот и да защитава етническата и политеистична гръцка религия в съвременното гръцко общество, „което е непоносимо доминирано от християнската Православна църква и мрачния византийски етос“[11]. Върховният Съвет на етническите гърци обединява множество по-малки групи, изпраща протестни писма до медиите и официалните институции във връзка с атаки от страна на православни християни и духовници[12], а също така организира отворени, публични ритуали на свещени езически места в цяла Гърция.  Нова Рома[13] е група, посветена на изучаването и възстановяването на древната римска култура с акцент върху римската религия. Нейните членове отстояват мнението, че римската култура е немислима и непълна без римската религия, която придава космополитност и цялостност на човешкия живот. Нова Рома залага на прецизния реконструкционизъм и е против цермониалната магия и италианската магьосническа традиция Стрега (Stregha), водеща началото си от XIV в. Еклектизмът във вярванията и ритуалите също не се толерира, освен ако не става дума за исторически засвидетелстван религиозен синкретизъм, примери за какъвто са гало-римските божества.Б. Синкретичните общности почитат гръко-римските божества и под най-различни други имена, тъй като вярват, че разноименните форми в отделните езически религии представляват формално, а не съдържателно несъответствие. Синкретичните групи са многобройни; възникват, изчезват или се видоизменят лесно в зависимост от предпочитанията на техните моментни лидери и членове. В ритуалите си те съчетават езически елементи от малоазийски, африкански, европейски и други религиозни традиции. Гръко-римските елементи са по-силно застъпени в церемониите на организации като Афродита и Адонис[14]Девицата Ловджийка[15], Храмът на Диана[16], Юлиановото Общество[17] и др.

Елинистките общности оформят ученията и практиките си като ползват  богатия изворов материал /най-вече трудовете на Омир, Хезиод, Овидий и Вергилий/, постиженията на академичната наука и субективния опит на своите членове /жизнен опит, естетични и религиозни вкусове, преживяни видения, получени „откровения“ и други подобни/. Когато е необходимо, се нанасят култови промени, съобразени с ценностите на съвременното общество без те да се представят като стара, автентична традиция – например, избягват се животинските и човешките жертвоприношения, толкова характерни за античната епоха.Новата година за елинистите започва след лятното слънцестоене /21 юни/ – това е месец хекатомбеон, който продължава до средата на м. юли. Изчислява се според звездните указания, намиращи се в небето над Атина. Съблюдават се всички начални дни на четирите сезона, равноденствията и слънцестоянията, а също така и различните фази на луната. Елинисткият новоезически календар включва още множество малки и големи фестивали, както и специални дни, посветени на гръцки и римски божества, на ценности и добродетели, на починалите предци. 24 юни е посветен на силата на Съдбата; 30 юли – Крониа – на Кронос като покровител на ожънатата реколта; на 13 август е фестивалът в чест на Диана; периодът от 29 септември до 5 октомври принадлежи на Елевзинските мистерии, и т. н.Според елинистите религиозните практики и жреческите функции не бива да поощряват изолационизма и да създават усещане за превъзходство над общата маса от хора. Затова в Елинисткото новоезичество индивидуалистите не са на почит. Несериозно се приемат тези, които се самопровъзгласяват за „жреци на Хефест“ или „жрици на Артемида“ например, без да  са следвани  и признавани от дадена елинистка група. За елинисткото жречество може да се каже, че е функционално, а не духовно, т. е. то има организационно-ритуална, а не духовна роля в живота на култовата общност. За разлика от православния свещеник или епископа, които са духовни водачи, наставници и съветници за своите пасоми, жрецът или жрицата в Елинисткото новоезичество не притежава дар на благодатно служение и по-висок духовен авторитет от останалите новоезичници.Елинистите правят опит за осмисляне и аргументиране на елинистките, а и на новоезическите вярвания въобще, в една по-широка социокултурна и мирогледна перспектива. Те заявяват, че елинизмът е „реконструирана и възсъздадена религия, което означава, че ние съзнателно комбинираме нашето разбиране за древната практика с по-съвременни виждания, за да създадем религия за XXI век и нататък“[18]. За целта елинистите активно обсъждат и пропагандират идеята за политеизма като мироглед, който превъзхожда и трябва да измести всеобщото преклонение пред рационалността, от една страна, и, от друга, „пагубното“ влияние на монотеизма[19].

Елинистите не са против рационалността изобщо, а критикуват издигането ѝ за единствен водач на човешкото развитие. Може да се каже, че в тази насока главните критични доводи на Елинисткото новоезичество са основателни:1/ Рационалността не може да претендира, че е „карта на вселената“[20], правдиво отношение към света и живота и универсална система за тяхното разбиране. Засега няма убедително и доказано рационално обяснение за произхода на всичко. Също така рационалистичното мислене не е в състояние да обхване и интерпретира всички явления, преминаващи отвъд емпиричния хоризонт на реалността.2/ Неправилно е рационалистичното твърдение, че вселената  изцяло се ръководи от механистични и детерминистични закони. Тази презумпция е в противоречие със съществуването на множество явления, които не се подчиняват на принципа за действието на причинно-следствената връзка. Човешката свободна воля още по-малко се вписва в един свят, ръководен от механистична предопределеност.

3/Поради неестествената си идейно-методологична стесненост  рационалистичната мисъл не може да бъде считана за обективна в своите постановки и предположения. Това налага преосмислянето на ролята и значението ѝ в живота на съвременното човечество.

Правейки заявка за по-цялостно и духовно разбиране на действителността Елинисткото новоезичество обаче бърза да нападне монотеизма като религиозна система, която „ограничава“ човешкото любопитство и така „спира“ развитието на човека[21]. Според елинистите монотеистичната вяра в един трансцендентен, всесилен, всезнаещ и вездесъщ Бог обезкуражава човешкия стремеж към познание, тъй като полага отговорите на всички неясноти и тайни в сферата на непознаваемата същност и непостижимата воля на Бога. В своето отношение към монотеизма елинистите са повлияни и от идеите на Дейвид Милър[22] и Маргот Адлер[23], според които вредното „едноизмерно“ монотеистично мислене трябва да отстъпи място на многоизмерното политеистично разбиране за света, което единствено/?/ е в състояние да съгради и гарантира оцеляването на истински демократично и плуралистично общество[24]. „Разбиран в социален план, политеизмът вечно се намира в неразрешим конфликт с обществения монотеизъм, който в най-лошите си форми е фашизъм, а в по-малко деструктивните си форми е империализъм, капитализъм, феодализъм и монархия… Политеизмът не е само социална реалност; той е също така  философско състояние. Той е онази реалност, изживявана от мъже и жени, при която Истината с главно „И“ не може да бъде произнасяна смислено съгласно една-единствена граматика, една-единствена логика, една-единствена система от символи.“[25]

Докато нападат монотеизма целенасочено и енергично,  последователите на Елинисткото новоезичество уточняват, че не са враждебни по отношение на рационализма и позитивизма, с които преследват „една и съща истина“, макар и да говорят на различни езици и да следват различни правила[26].Изненадващо е, но спрямо тяхната собствена религия елинистите имат още по-непоследователна позиция. От една страна, те твърдят, че идейно и функционално политеизмът се свързва по-адекватно със системата на многообразните обществени отношения, отколкото останалите видове религии. Според тях политеизмът е от изключителна полза при обясняването и разбирането и на всекидневния живот, тъй като метафорично отразява неговата сложност и многоаспектност. Членовете на елинистките групи  считат, че политеизмът е едновременно философия и религия, която се стреми доколкото може да осветли „дълбините на непознаваемото“ или поне  начините, по които то се преплита с нашия живот. От друга страна, привържениците на Елинисткото новоезичество сами признават, че „политеистичната карта на реалността“ не е обективно истинна, а по-скоро използва метафорични символи, за да набележи аспектите на реалността, които не можем да разберем по друг начин[27].

Представените елинистки тези могат да бъдат анализирани и оценени добре с помощта на три независими една от друга гледни точки, които обаче са еднакво силно ангажирани с обсъжданата проблематика. Нека съпоставим позициите на новоезичниците с тези на историците на религиите и на библейските писатели.І. Твърдението на елинистите, че духовните им търсения всъщност съвпадат с търсенията на рационалистичната наука звучи объркващо. Един от водещите съвременни специалисти по история на световните религии, американският професор Хюстън Смит, като отбелязва очевидното и логично разминаване в методите, използвани от науката и религията, подчертава и същностната разлика между техните функции и цели. В книгата си „Защо религията има значение“ Смит казва: „Науката се опитва да документира фактологичния характер на природния свят и да развие теории, които свързват и обясняват тези факти. Религията, от друга страна, действа в също толкова важна, но напълно различна област – областта на /…/ стремежите, значенията и ценностите“[28]. Според Смит автентичната роля на религията се състои в това да „децентрира човешкото его спрямо неговите преходни, земни въжделения“[29] и да освобождава човека от „ограничаващите стени на крайността и смъртността“[30]. „Истините“ на рационалистичната наука такава, каквато е тя днес, са твърде различни от „истините“ на религиозното мислене. На базата на това може да се заключи, че или елинистите не са наясно към какъв тип познание и опит се стремят, или търсенията им са било научно-позитивистични, било интелектуално-философски, но в никакъв случай религиозно-мистични.ІІ. Преди да бъдат приведени някои имена, свързани с приноса на монотеистичната култура за умножаването на човешкото знание, трябва да бъдат подчертани следните принципни положения. 1) Монотеистичните религии не подценяват, нито отхвърлят важната роля, която разумът и точните науки играят в развитието и напредъка на човешкия живот. В Стария Завет се казва: „И насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него“ /Екл. 1:13/. 2) Монотеистичните религии считат, че, поради тварната си природа, човешкият разум е с ограничени възможности. Отдалечаването на хората от Бога по време на и след грехопадението допълнително намалява и деформира вложения в човека интелектуален потенциал. „Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може“ /Римл. 8:7/. За мистичното суфитско направление в исляма ограничеността на човешкия интелект също е самоочевидна. „За да развие интелекта си, човек трябва да се потопи в изследвания, но за да се придобие мъдрост не е нужно нищо друго, освен изливането на божията милост. … Интелектът е  зрението, което помага на човека да разбира външния свят, докато светлината на мъдростта подпомага човека да прозре през външния вътрешния свят.“[31] 3) Монотеистичните религии изповядват иерархичност в ценността на и отношението между вяра и разум така, както поставят Твореца над творението без в никакъв случай да ги противопоставят. „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ /Евр. 11:3/. 4) Монотеистичните религии смятат, че вярата може да подпомогне недостатъците на човешкия интелект в неговото търсене на удовлетворителни отговори за смисъла и тайните на съществуването. Според св. апостол Павел духовните личности изследват всичко /срв. 1 Кор. 2:15/. И макар между Създателя и човека да има същностна разлика, монотеистите Го почитат като личен Бог, Чието всесъвършенство и трансцендентност не обезкуражават, а  вдъхновяват хората по пътя на цялостното им извисяване. Библейските възгледи за Божията благодатна помощ и любов към човеците /вж. Евр. 4:16; 1 Иоан. 4:8-11/, за сътвореността на човека по Божи образ и подобие /вж. Бит. 1:26-27/ и за трансформиращото действие на вярата в Бога стоят в основата на Христовия призив: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат. 5:48/. Стремежът към познанието, съвършенството и Бога е вдъхновявал живота и дейността на такива ярки умове като Абу Али Ибн Сина /Авицена/, Николай Коперник, Михаил Ломоносов, Исак Нютон и редица други учени с уникален и незаменим принос за развитието и прогреса на човешкия род.Тук е мястото да анализираме и новоезическото твърдение, според което монотеизмът способства за налагане на едноизмерен начин на мислене и за установяване на недемократични обществени отношения. В опровержение на това твърдение могат де се приведат множество исторически примери, свързани както с политеистичните, така и с монотеистичните култури. Политическата история на езическите общества ясно показва, че общественото управление следва своя собствена логика, която търси легитимиращата санкция на доминиращата религия, но без да се намира в абсолютна зависимост от нейните догматически постановки. Затова виждаме, че монархически, императорски и деспотични режими процъфтяват и сред народи, изповядващи многобожие. Дори може да се каже, че властта на месопотамските царе, египетските фараони и римските императори е нарицателна за  абсолютистко и недемократично държавническо поведение и начин на мислене. Освен това античните владетели-политеисти са изключително враждебни и нетолерантни към монотеистичната вяра на евреите и християните – факт, който новоезичниците би трябвало добре да помнят и честно да признават, когато твърдят, че политеизмът е гаранция за наличието на социална равнопоставеност и религиозно многообразие. Същевременно историята на монотеистичните общества съдържа множество примери както за относителна самостоятелност в политическото им развитие, така и за  културна и религиозна търпимост. По време на управлението на император Константин Велики в Римската империя  политеизмът съжителства наравно с монотеизма. Световноизвестният американски историк на религиите Ниниан Смарт правилно отбелязва, че в епохата, следваща кръстоносните походи, Западна Европа изживява „фрагментиране на политическата власт“,  маскирано от „теоретично обединена религия“[32]. В рамките на Османската империя действа принципът на зачитане на религиозните традиции на завладяните народи. Благодарение на този подход бива възможно реализирането на ключовата роля на поместните църкви в съхраняването на националната и религиозната идентичност и в организирането на освободителната борба на поробените православни народи. Модерните западни демокрации възникват и се развиват в традиционно християнска културна среда, чийто монотеистично ориентиран мироглед не ги възпрепятства да издигнат до нивото на водещи ценности свободата на индивидуалния избор, плурализма и толерантността. Възприетият и от Съединените американски щати принцип за разделението между църква и държава работи на институционално равнище, но същевременно религията има голямо значение в живота на американското общество. По правило всеки американски президент откровено заявява религиозните си убеждения и пристрастия /най-често протестантски/, но това не пречи на Съединените щати да бъдат една от най-плуралистичните държави в света.От казаното дотук става ясно, че Елинисткото новоезичество внушава некоректно и неубедително, че:

– състоянието на индивидуалното и общественото мислене се намира в абсолютна зависимост спрямо доминиращия религиозен мироглед /срв. обратната зависимост във възникването и действието на култа към римския император, например/;

– политеизмът има положително въздействие върху цялостния социален живот с допускането на много гледни точки по всеки въпрос;

– съществува необходимост от намаляване на влиянието на монотеистичните религии в живота на съвременното общество.ІІІ. Модерната интерпретация на гръко-римските религиозни вярвания, която елинистите извършват, не съумява да направи политеизма по-убедителен за съвременния обективен наблюдател.

1. Отказвайки се почти напълно от личностния аспект на гръко-римските божества, Елинисткото новоезичество фактически маргинализира значението на митовете, които в древността са имали формиращи функции по отношение на мирогледа, поведението и ритуала.

2.“Преодолявайки“ античната вяра в божествата като персонификации на природните стихии, Елинисткото новоезичество подронва основите на собствената си почит към видимата природа и нейните елементи.

3. Възприемайки божествата като образни идеограми на закони, принципи и сили[33], действащи в света, Елинисткото новоезичество придава на последните известна индивидуализираност, каквато всъщност те не притежават.4. Считайки боговете и богините също така за метафорично и множествено присъствие на неизвестното в нашия живот, Елинисткото новоезичество слабо допринася за проникването на човешкия ум и човешкия дух в тайните на мирозданието и в смисъла на съществуването. Елинисткото новоезичество като религия и философия не съдържа какъвто и да било нов, уникален компонент и представлява смесица от непоследователен политеизъм и интелектуализиран пантеизъм.

5.Елинистите, както и всички политеисти, се интересуват от свръхестественото не заради самото него, а заради ползите, които могат да се извлекат от взаимодействието му с този свят[34].Преди две хиляди и петстотин години писателят на старозаветната книга Премъдрост Соломонова по много проникновен начин представя човешкия произход на политеизма и неадекватността на езичеството в неговите най-различни форми. “Суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или  бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги  почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал. Ако пък са се чудели на силата и действието им, те трябваше от тях да узнаят, колко по-мощен е Онзи, Който ги е сътворил… Те впрочем по-малко заслужават укор, защото се заблуждават, може би, търсейки Бога и желаейки да го намерят… Ала (…) не са за извинение: ако са могли толкова да разберат, че са били в сила да изследват временния свят, защо не са веднага намерили неговия Господ?” /Прем. Сол. 13:1-9/.

_____________________________

*Първа публикация в Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. На английски език – международния език на новоезичниците – тези разнообразни имена звучат и изглеждат съответно: Hellenic Reconstructionism; Olympianism; Hellenic Neopaganism; Classical Neopaganism. Вж. повече за значението им в:http://www.ecauldron.com/recongreek.php  и http://www.templeofdemeter.com

[2]. Наред с традиционалистите и синкретиците, в Елинисткото новоезичество съществува и трето направление – христо-елинисти, които се опитват да предложат синтез между почитта към Иисус Христос и св. Богородица, от една страна, и култа към някои  езически божества /най-вече към Афродита като персонификация на различни аспекти на любовта/. Христо-елинизмът като част от по-широкото явление христо-паганизъм ще бъде разгледано подробно в отделна статия.

[3]. Подробности за Long Island Church of Afrodite вж. В: Adler, M. Drawing Down the Moon. S. l., 1986, pp. 233-236.

[4]. За програмата на Hellenion вж. повече в: http://www.hellenion.org

[5]. The Classical Religion Society.

[6]. Omphalos /от гр. „пъп“, „център“/ е виртуален информационен център за събиране и разпространяване на данни за новоезическите организации от елинистки тип с цел улесняване на контактите помежду им и пропагандиране на техните идеи.

[7]. Eleusis Publications.

[8]. Thiasos Olympicos. Вж. още за тази група в:  http://www.calicom.net/public/users/bagel/thiasos.htm.  Има два основни вида елинистки религиозни групи според числото на членовете им:  1/ от гр. тúасос = съюз, сдружение; състои се от по-ограничено число хора, които почитат определено божество/божества и уреждат в негова/тяхна чест процесии, празници и жертвоприношения; 2/от гр. дéмос = народ; включва голям брой хора и членове на различни тиаси.  Докато Тиасос Олимпикос поддържа култа към всички божества на Олимп, съществуват множество други тиаси, посветени на отделни божества-патрони: Тиасос на Афродита, Тиасос на Аполон, Тиасос на Арес, Тиасос на Артемида, Тиасос на Атина,  Тиасос на Деметра,Тиасос на Дионис, Тиасос на Зевс, Тиасос на Музите, Тиасос на Персефона, Тиасос на Хадес и т. н.

[9]. За Elaion вж. още в: http://www.elaion.org

[10]. Supreme Council of Ethnikoi Hellenes. Вж. още за тях в: http://www.ysee.gr/index-eng.php

[11]. Пак там.

[12]. Реакцията на Православната църква срещу новоезическата пропаганда в Гърция е напълно обяснима като се имат предвид двухилядолетните й апостолски и мъченически усилия да проповядва спасителните евангелски истини с цел да бъдат преодоляни религиозните и моралните лутания на древното и модерното гръцко общество. Разбира се, крайните прояви на религиозна нетолерантност от страна на някои нейни представители са неприемливи и ползват единствено опонентите ѝ.

[13]. Nova Roma = Новият Рим. Вж. oще за тях в: http://www.novaroma.org

[14].За Afrodite and Adonis вж. още в:http://groups.yahoo.com/group/Aphrodite_and_Adonis/

[15].За VirginHuntress вж. още в: http://groups.yahoo.com/group/virginhuntress/

[16].За Diana’s Temple вж. още в:http://groups.yahoo.com/grou /templeofdianaproject/

[17]. За The Julian Society вж. още в: http://www.geocities.com/Athens/Acropolis/1568/index.html

[18]. http://www.templeofdemeter.com

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там.

[22]. В средата на XX век David Miller е един от водещите професори по религиознание в Сиракузкия Университет /щата Калифорния, САЩ/. В научната си работа той се обляга в много голяма степен върху теорията за архетипите в дълбинната психология на К. Г. Юнг. Без да е последователен привърженик на определено новоезическо направление, със съчиненията и лекциите си Д. Милър дава изключително силен тласък  на развитието на новоезичеството, тъй като придава на политеизма философска дълбочина и социално значение, които силно допадат на настроенията на американските студенти и интелектуалци в зората на хипи-движението, както и на поколенията след тях.

[23]. Американката Margot Adler е внучка на един от пионерите на съвременната психиатрия, австрийския учен Алфред Адлер. Маргот Адлер е една от главните идеоложки на новоезичеството днес.

[24]. Вж. Adler, M. Op. cit., p. 29.

[25]. Miller, D. The New Polytheism. New York, 1974, p. 4.

[26]. Вж. http://www.templeofdemeter.com

[27]. Пак там.

[28]. Smyth, H. Why Religion Matters. San Francisco, 2001, p. 70.

[29]. Ibid., p. 45.

[30]. Ibid., p. 28.

[31]. Pir-o-Murshid  Inayat Khan. A Sufi Message of Spiritual Liberty. London, 1914 /цит. по електр. му изд. в: http://www.sacred-texts.com/isl/msl/msl.htm

[32]. Smart, N. Dimensions Of The Sacred. Berkeley, Los Angeles, 1996, p. 247.

[33]. Например  Зевс=мъжественост, сексуална потентност, власт; Аполон=талантливост, артистичност, изкусност, благотворност; Деметра=плодовитост, майчинство, грижовност; Афродита=женственост, красота, хармония, любов  и  т. н.

[34]. Вж. Smyth, H. Op. cit., p. 242.

Изображения:

1. Aвторът на статията д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник – http://novinar.bg. Публикувано с нейно разрешение.

2. На останалите изображения са поставени божества от гръцката и римската митологии.

КЕЛТСКОТО СХВАЩАНЕ ЗА СВОБОДАТА И ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

В древността всяка народност е изграждала концепцията си за свободата и предопределението върху фундамента на своя религиозен мироглед. Това в пълна степен се отнася и за келтите[1], чийто личен и обществен живот изцяло е бил подчинен на религията и се е намирал в абсолютна зависимост спрямо учението и волята на келтските жреци – друидите. Присъщи на келтската религия били следните аспекти:1/ поклонение пред природните стихии и явления, от което произтичало суеверно съобразяване на келтите със „знаците“, чрез които природата „направлявала“ техния живот;

2/ почитане на антропоморфни и зооморфни божества, които, с ярко изразените си магически функции, били едновременно образци за, помощници в и обекти на магическите действия на келтите и най-вече на друидите;

3/ представа за отвъден свят, която не включвала в себе си понятието за грях и възмездие така, както не познавала идеята за абсолютното добро като висше, незаменимо благо и за злото като негова противоположност;

4/ утилитарна по своята същност ценностна система, предопределяща прагматичната и същевременно чувствена насоченост на приоритетите и стремежите в личния, обществения и религиозния живот на келтите.Върху тази основа израства келтската идея за свободата и предопределението. Тя има силно персонализиран характер, тъй като е неразривно свързана с вярването във влиянието на т. нар. гейси (ирл. geis(s)i или geasa; sg. geis(s)). Гейси-те са религиозни предписания или забрани от различно естество, които регулират и предопределят поведението на човека с цел той да избегне в максимална степен бедите в земния си живот, както и това да бъде застигнат от смъртта „без време“. По-универсално действие имат единствено гейси-те, свързани с функциите на краля като представител на целия народ и господар на принадлежащите му територии. По правило гейси-те били произнасяни главно от друидите поради ролята им на духовни лидери и единствени посредници между хората и боговете. Но сила имали и гейси, налагани от обикновени хора при преследване на тесни, лични интереси посредством ангажиране на чувството за дълг и чест на този, по отношение на когото се изричал един или друг гейс. Този тип гейси имат подчертано принудителен характер.

Митологичните цикли на ирландските и британските келти изобилстват с примери за гейси, които условно могат да се разделят на няколко вида.

I – Религиозно-ритуални гейси:

–  ирландският крал нямал право да говори преди своите друиди [geis don rig labrad rena druidib][2];

–  кралят на Конахт[3] не бивало да се състезава с ездача на едноок сив кон[4].

II – Кралски гейси с обществено значение:

–  кралят на Ълстър имал право на първата брачна нощ с всички новоомъжени девойки[5];

–  на ирландския крал Конайре било абсолютно забранено да допусне грабеж по време на своето управление[6].

III – Кралски гейси с персонално значение:

Кралят на Ълстър

–  не бивало да посещава местността Маг Коба през месец март;

–   не трябвало да слуша песните на определени птици след залез слънце;

–  не бивало да пие от водата на река Бо Неймид докато греело слънцето (от утрин до здрач)[7].

На крал Конайре били наложени гейси

–  да не обхожда столицата Тара отдясно наляво;

–  всяка девета нощ да не напуска Тара;

–  да не нощува в дом, чиито светлини могат да се забележат отвън;

–  след залез слънце да не влизат в укреплението му, самички, мъж или жена (тази забрана влизала в конфликт с друг гейс, наложен на Конайре, според който кралят бил длъжен винаги да оказва гостоприемство)[8].

– Кралят на Тара не трябвало да се качва на кораб в понеделника след Белтайн (1 май).

– Кралят на Ленстър не бивало да заобикаля определена местност по посока на лявата си ръка в сряда.

– Кралят на Конахт следвало да избягва да седи през есента върху гробната могила на съпругата си[9].

– Бъдещият крал на Гвинед /в южна Британия/, Леу Лау Гифес – ефхемеризиран бог на светлината, трябвало да избягва да се къпе на речния бряг под плетен сводест навес, покрит със слама; в такъв момент не бивало да прекрачва с единия си крак козел, а с другия да стъпва на ръба на корито. Ако не съблюдаел тези условия, Леу можел да бъде убит с копие, ковано в продължение на една година[10].

IV – Други лични гейси:

– По време на лов ирландският воин Диармайд, заварен син на Енгус (бог на младостта), трябвало неизменно да следва лая на ловните хрътки[11].

– Великият ирландски герой Кухулин бил длъжен да приема всяка покана, с която му се предлага да сподели ястие при нечия трапеза или огнище[12].

V – Гейси с тотемичен характер:

– Кухулин не трябвало да вкусва кучешко месо[13];

– Диармайд не бивало да участва в лов на глигани[14];

– кралят на Ълстър бил длъжен да избягва консумирането на говеждо месо[15].

VI – Воински гейси:

– Кухулин трябвало да извиква на дуел всеки воин, който минавал през неговата територия;

– той имал за дълг да покровителства, ако трябва и със сила, всяка девойка и всяка самотна жена в Улад, докато тя не се задоми[16].От дадените примери става ясно, че келтите вярвали в безличната, но вездесъща сила на предопределението, под чиято власт в еднаква степен се намирали обикновените хора, героите, кралете и божествата. Поради дълбоката си противоречивост друидското учение не съумяло да изработи цялостна концепция за свободата на човешкия избор. Нравственият аспект на категориите добро и зло не е бил сериозно застъпен в келтския религиозен размисъл и неговото оделотворяване. В мисленето на келтите доброто имало най-вече утилитарни измерения, а злото се отнасяло до всичко, което възпрепятства човека в придобиването на материални блага, чувствени удоволствия и земна слава. И тъй като където е съкровището на човека, там е и сърцето му /срв. Мат. 6:21/, келтите били заложници на религиозно-философски детерминизъм, който обвързвал преуспяването и успеха в живота със суеверното съблюдаване на външно наложени табута. Друидската практика за налагане на гейси превръщала келтите в роби на природните стихии и случайността. Психологическата тежест, която те трябвало да понасят, засилвала затормозяващото си въздействие върху техния дух, тъй като нерядко на един и същ човек се налагало да избира между две взаимнопротиворечащи си предписания. Така смъртта на Кухулин става неизбежна, тъй като той приема в гората поканата на три старици[17] да вкуси приготвеното от тях печиво, но по този начин нарушава друг свой гейс – да не яде кучешко месо. Крал Конайре също нямал истинска възможност за избор: след залез слънце в дома му дошла самотна жена с молба да бъде приютена. Появата ѝ била знак за наближаването на неговата смърт. Но ако той не ѝ окажел гостоприемство, не го очаквало нищо по-добро.Фрапиращата субективност и детайлната уточненост на гейсите навежда на мисълта, че е възможно техният произход да се търси в гадателските занимания на друидите. В стремежа си да узнават бъдещето и да предвиждат съдбата на даден човек[18], келтските жреци, в зависимост от способността си да проникват в неизвестното, набелязвали, повече или по-малко точно, срещите, обстоятелствата и действията, които съответната личност трябвало да избягва, за да съхрани живота си. Така, вероятно, възникнала практиката на налагане на гейси, която се утвърдила като неуспешен заместител на необходимата за всяко човешко сърце сериозна система от религиозно-нравствени истини, убедително обосноваващи смисъла и перспективата на земното съществуване.Келтската система от гейси има ярко изразен фаталистичен характер, който е белег за пределността на често противоречащите си човешки заповеди. Вярата в предопределението има силно демобилизиращо въздействие върху човешката воля, което кулминира в смъртта на много от келтските митологични герои. Но, освен като наказание, тя несъмнено е била схващана и като освобождение от парадоксалността на земния живот. Друидската доктрина не познава християнското понятие за първородния грях и свързаните с него идеи за смъртта, възмездието, изкуплението и спасението. Затова именно чрез гейсите и тяхното действие келтското езическо мислене си обяснявало драмата на смъртта и се опитвало да направи нейната неизбежност по-разбираема и по-поносима.

_________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 1-2, с. 115-120. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Келтите /галите, галатите/ принадлежат към западния клон на индоевропейското езиково семейство. Като обособена народност те населяват централна и западна Европа от около 1900 г. пр. Р. Хр. Около 900 г. пр. Р. Хр. келтите започват да се заселват и в Британия и Ирландия. През III в. пр. Р. Хр. келтската експанзия на юг и изток достига Рим, Македония, Тракия, Делфи и Мала Азия. Малоазийското келтско царство Галатия дава по-късно името си и на по-широката в географски смисъл римска провинция. С голяма доза сигурност може да се твърди, че своето послание до Галатяни св. апостол Павел адресира до новопокръстени християни, които са имали предимно келтски/галски етнически произход. Днес компактно келтско е населението на Ирландия, а в по-малка степен това на Уелс, северна Шотландия, Бретан. Вж. повече за келтите и техния исторически път във: Т. Livius. Hist., V, XXXII-XLIX/поc. по фр. изд. Oeuvres de Tite-Live, Histoire Romaine. Т. I, II. Sous lа dir. de М. Nisard. Firmin-Didot. Paris, 1882; Pausanius, Descriptio Graeciae, X, XX-XXIII /поc. по рус. изд. Павсаний, Описание Эллады. Т. II. М., 2002/; Strabon, Geogr., II; IV; XII /поc. по фр. изд. Strabon, Geographie, Т. II. – 1966; IV – 1989; IX – 1981. Paris/; Loth, J. La première apparition des celtes dans l’ile de Bretagne et en Gaute. В: Revue Celtique, 1920-1921, vol. XXXVIII, pp. 261-288; MacCana, P., Celtic Mythology, New York, 1987; Цезар, Г. Ю. Записки за Галската война. – В: Исторически съчинения. Т. I. Прев. от лат. Ст. Илчев. С., 1991; Венедиков, И. Келтското нашествие в нашите земи през III в. пр. н. е. под светлината на археологическите материали – В: Исторически преглед, 1955, т. III, сс. 77-95; Геров, Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Ч. II. — В: Годишник на Софийския университет, Факултет по западни филологии, 1967, т. 61, кн. 1, сс. 1-102; Домарадски, М., Келтите на Балканския полуостров, IV-I в. пр. н. е., С., 1984; Пулиева, Д., Историческият път на келтите и религиозният им светоглед. – Във: Философия, 2001, 5-6, сс. 25-31; Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните. – В: Богословска мисъл, 2003, 3-4.

[2]. Táin Bó Cúalnge, 1, 4725 (цит. по нем. изд. Die altrische  Heldensage  Táin Bó Cúalnge nach dem Buch von Leinster, Ed. und tr. Е. Windisch, Leipzig, 1905); вж. също руското изд.: Похищение Быка из Куальнге, Пер. Т. Михайловой, С. Шкунаева, М., 1985, с. 289 (ПБК)

[3]. Конахт е западната от всичките пет части на Ирландия. Останалите са съотв. северна – Улад (или Ълстър), централна – Миде, източна – Ленстър, южна – Мънстър. Кралете на Конахт, Ълстър, Ленстър и Мънстър били подопечни на върховния крал, упрваляващ Миде със столица Тара. В Миде се намирал и главният религиозен център на ирландските келти – хълмът Уснех, откъдето друидите разпростирали духовната си власт върху целия остров.

[4]. Ирландската митология описва като демонични и опасни съществата с едно око, една ръка, един крак. Такива били фоморите, основните противници на Туата Де Данан, победени от Туата във втората битка при Маг Туиред. Туата Де Данан (или Племената на богинята Дану) били главните божества на ирландските келти.

[5]. Вж. Сватовство к Эмер. – В: ПБК, с. 58. Чрез тази практика се изразявало вярването на ирландските келти в необходимостта от сливането между небето – бога – краля и земята – богинята – бъдещата майка, за да бъдат потвърдени единството на поданиците и териториалният суверенитет, както и да бъде поощрена плодовитостта на земята, добитъка и хората.

[6]. Вж. Разрушение дома Да Дерга (РДДД) Пер. С. В. Шкунаева. – В: Шкунаев, С., Община и общество западных кельтов, М., 1989, с. 161.

[7]. Вж. MacCana, P., Op. cit. р. 117, 118.

[8]. Вж. РДДД, с. 161.

[9].  Вж. Frazer, J., The Golden Bough,  Part II: Taboo and the perils of the soul, London, 1922, p. 11.

[10]. Вж. Мат, син на Матонуи. – В: Мабиногион: Келтски легенди. Прев. С. Асланян. В., 1986, с. 84 /М/.

[11]. Вж. MacCulloch, С., Celtic Mythology – В: Mythology of all Races, vol. III. Ed. L. H. Gray, G. F. Moore, New York, 1964, p. 177.

[12]. Вж. ПБК, c. 332.

[13]. Пак там.

[14]. Вж. MacCulloch, C., Op. cit.

[15]. Вж. MacCana, P., Op. cit. 117.

[16]. Вж. Приключение Неры. – В: ПБК, с. 107.

[17]. Това била триадата от ирландските богини на отмъщението, войната и смъртта Бадб, Немайн и Мориган. Вж. Смерть Кухулина. – В: ПБК, с. 331.

[18]. Най-често друидите се интересували от бъдещето на представителите на келтската военна и духовна аристокрация.

Изображения: Книгата Похищение Быка из Куальнге (вж. бел. 2, по-горе) и илюстрации от нея.

„КЕЛТСКИТЕ” ПАГАНИСТИЧНИ ВЯРВАНИЯ И ПРАКТИКИ ДНЕС*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Предстои ни да разберем доколко цялостно е възраждането на древната келтска религия и доколко е реална приемствеността между друидите от миналото и паганистите от настоящето. Въпросът за автентичността на съвременните “келтски” вярвания и практики неизбежно се пресича с тенденцията за “адекватното им и гъвкаво прилагане.” Надяваме се, че, след като разгледахме основните причини за възникването на “келтския” паганизъм, както и самата келтска религия, ще съумеем точно да представим съвременните “келтски” вярвания, ритуали и общности и да очертаем тяхното място сред новоезическите движения, както и да изясним ролята им на алтернатива в духовния път на съвременния християнски свят.

Тъй като “келтското” възраждане започва в християнска Европа, Великобритания и Ирландия, възродителите виждат в християнството своя главен обект на критика. Същите процеси протичат и в Новия свят. И тъй като християнската вяра продължава да бъде основната характеристика на европейската, американската и австралийската културна идентичност, паганистите и днес са в конфликт с голяма част от собствената си религиозна история, виждайки в нея главния виновник за изтласкването назад на келтската духовна традиция и за последвалия го резултат – болестното състояние на западните общества днес. Това налага, наред с паганистките позиции, да представим и християнската гледна точка по дискутираните въпроси. Въпреки, че обектът на атаки са римокатолическото и протестантските вероизповедания, православната мисъл трябва да вземе отношение, тъй като паганизмът подлага на преоценка фундаменталните библейски истини и евангелските послания към човечеството.

Съвременните “келтски” общности се различават една от друга в традициите, ритуалите, обхвата, структурата и организацията си. Независимо от това, обаче, те гледат на себе си като на част от едно общо религиозно-философско движение, имат много общи ценности и общуват помежду си чрез мрежа от лични контакти, електронна поща, писма, журнали, религиозно-образователни прояви, курсове, лагери, събрания и асамблеи.

Друидизмът е най-масовото и най-представителното “келтско” течение днес. То носи, както черти на древната келтска религия, така и характеристиките на съвременния паганизъм: еманципираност спрямо установените от векове християнски ценности, идеен и ритуален  синкретизъм, относително добра организираност, но и непрестанно пъпкуване на все нови и нови друидски общности, динамична изменчивост и отвореност за всички процеси, протичащи и зараждащи се в духовния и социалния живот на модерните общества. Днес друидското движение се състои от около над 80 ордена, ложи, колежи, и отделни групи (“горички”). За да ги представим систематично, ще използваме класификацията на видния деец на друидизма д-р Мишел Раул[1], която проследява ситуацията до 1995 г. включително. Той разделя друидските общности на шест поколения/вида, първите четири  от които още през ХVІІІ в. и ХІХ в. вече съществуват паралелно. Последните два вида възникват през ХХ в.

Друидите от І поколение следват хиперборейската традиция[2] на Джон Толанд от 1717 г. Те претендират за ненарушена приемственост спрямо древното служение и езотерично учение на друидите. На 22 септември 1717 г. в кръчмата “Ябълково дърво” в Ковънт Гардън, Лондон, за пръв път официално се учредява  организация под името Орден на друидите, в която участват представители на общности от Нант, Оксфорд, Лондон, Уелс, Корнуол, Шотландия, Ирландия, о-в Ман, Ангълси и Ню Йорк. Днес, преки или косвени наследници на Ордена на друидите (ОД) са над 20 общности по целия свят, между които можем да споменем Тези на Ябълковото дърво[3], Армориканска Атлантическа Традиция на друидите[4] и, разбира се, Ордена на бардовете, оватите и друидите (ОБОД)[5]. Този орден се явява една от най-авторитетните друидски общности в света. Той издава свой журнал[6], аудиокасети с лекции, поезия, музика, организира кореспондентски курсове за запознаване с друидизма, свиква събрания и ежегодни асамблеи, урежда публични лекции, сезонни лагери, празнични фестивали и т.н. От 1964 г. до 1975 г. орденът се ръководи от своя основател Нуин ( Рос Найкълс ), който е и духовният баща на настоящия архдруид на ОБОД Филип Кар-Гом. Както много изтъкнати паганисти, Ф. Кар-Гом е психолог по образование, гравитиращ към школата на К. Г. Юнг. Освен това, той дълго остава под духовното влияние на Михаил Иванов[7], при когото се обучавал в нач. 80-те години на ХХв.,но се разочаровал от личността на учителя си и затова потърсил извора на дъновизма в България. Посещава я от 1986 г. до 1992 г., когато стига до извода, че всеки трябва да развива собственото си духовно наследство, и, след видение, в което Нуин му заповядва да издаде ръкописите му, Кар-Гом изцяло се посвещава на друидизма, за който казва, че е “признато и уважавано движение, езотерично по природа, но много честно и филантропично.”[8]  Както личи от името му, ОБОД има три степени. За разлика от други ордени и групи, не допуска сексистски идеи да влияят на дейността му. Напротив, жените участват равноправно във всичките му прояви, дори в определени ритуали, посветени на земята, на луната, на богинята Бриджит и др. , женската роля е доминираща. Такъв е случаят с празника Албан Херуин[9] лятното слънцестоене (21. VІ.). След като дочакват изгрева, седнали около огън, бардовете, оватите и друидите, заедно с други участници (възрастни и деца), започват ритуалната си церемония и, след дълга поредица от реплики на слънчевата възхвала, Господарят и Господарката застават на изток от церемониалния кръг. Господарят (т.е. мъжкото божество) носи меч и “корона” от дъбови листа. Господарката (богинята, олицетворяваща женското начало) държи в ръце купа с ябълки, а главата ѝ е украсена с венец от цветя.

Господарят (коленичи и протяга меча): О, Господарке на тази Земя, всеобхващаща Власт, на теб аз  предлагам своите услуги, сега и завинаги, за да обичам, почитам и ценя твоите красоти  и твоите сили, твоите дарове и твоите милости, и всяка великолепна промяна на твоите неизчерпаеми форми.                                                             /…/                                                                                                                               Господарката (предлага му ябълка): Приеми от мен плодовете на тази Земя, като награда за силата на твоето сърце, и за да те подкрепи в твоите трудове (Дава ябълката). Приеми  също моята любов и моите благословения. (Целува го.)[10]

Трябва да  отбележим, че за последователите на ОБОД слънцето е “бог и богиня с 10 000 имена”, които принадлежат на различни езически пантеони. Някои от тези имена се споменават по време на церемонията: Уакайру-Ме, Диа-Грейне, Сулис, Дакша, Аполон, Бладуд, Ваал, Савитар, Хорус, Ра, и т. н. Подобна практика се счита за еретична от други ордени и общества, които са или само мъжки, или само женски, и които почитат само божества с келтски произход.

За ОБОД принципът на взаимозависимост и допълване между ин и ян, мъжкото и женското начало, бога и богинята, лежи в основата на битието. Това е точката на пресичане с движението уика и някои други не-“келтски” паганистични учения. Членовете на ордена медитират върху главните елементи (земя, огън, вода  и въздух), върху определени животни и характерните им качества (заек, глиган, куче, елен, гарван, лебед и др.), върху четирите посоки на света, и най-вече върху енергиите на дърветата. Медитациите се извършват по домовете или в градините, но най-предпочитаните места са горите или мегалитите, тъй като келтският дървесен зодиак и свещените камъни са най-автентичните средства за ефикасен контак с Другия свят, които съвременните друиди са наследили от древните. И тъй като за тях отвъдното е “светът на силите, на духовете, които могат да ни се притекат на помощ, ако поне малко признаваме тяхното съществуване”, Филип Кар-Гом твърди, че “дърветата, а също животните и камъните, са своеобразни врати или водачи към това друго измерение.”[11]  За днешните друиди камъните са живи; “когато влезем във връзка с тях, те  стават течни, танцуващи или излъчващи енергия…”[12] Това е причината друидите да извършват най-тържествените си церемонии в Гластонбъри, Ейвбъри и Стоунхендж.

Вождът на бардовете, оватите и друидите обяснява какво е накарало него и спътницата му в живота, Стефани, да създадат колодата от карти за гадаене “Оракул на животните”: “…не можем да бъдем истински човеци, ако не приемаме и не обичаме животното, което е във всеки от нас…”[13]  И продължава: ”Това преминаване от едно тотемно животно към друго всъщност представлява духовното пътуване, което ние трябва да извършим, за да достигнем до истината за собственото ни същество.”[14]

От всичко казано дотук става ясно, че друидите идентифицират божественото със силите и представителите на природата, и точно поради това медитират върху тях с цел да се свържат със същия този свят. В това съзираме известна парадоксалност и подмяна на цялостното духовно развитие на човека с частичното “посвещение” в тайните на космоса, за чиито сили и закони определено може да се каже, че нито изчерпват духовния живот като такъв, нито отговарят задоволително на вечните въпроси за произхода, смисъла и предназначението на човешкото съществуване.

Пледирайки за ресакрализация на природата, времето и пространството, друидите, всъщност, навлизат още повече в реалиите на този свят. Към неговото усъвършенстване е насочена и обществената дейност на ОБОД. Основната ѝ цел е съхраняването на живота върху планетата, защото “друидизмът желае постигането на щастие веднага. Във всички случаи той си поставя за цел да се възползва изцяло от живота, тук и сега,  и всичките му практики са насочени в  тази посока…”[15]

Всяка първа неделя от месеца членовете на ОБОД посвещават на молитва за мир, по време на която “излъчват позитивна енергия към всички хора по земята.” Орденът призовава индивидуалната съвест на всеки, периодично води кампании за представяне и реклама на “зелени” продукти[16], има дългосрочна програма за засаждане на дървета и почистване на замърсени райони, както и за екологични лекции в отделни английски училища.

Днес болшинството от друидите са вегетарианци и по всякакъв начин защитават правата на животните. Това е едно от най-фрапиращите различия с религиозните практики на древните келти, които не само, че са ловували и са принасяли животни в жертва на своите божества, но са вярвали, че такива жертви са особено приятни на боговете и богините – същите/?/, които паганистите днес призовават, за да  се съхрани растителното и животинското царство, както и за да се възстанови нарушената хармония между природата и човека. От това следват най-малко два логични извода: 1) или древните друиди, чийто авторитет е неоспорим за съвременните езичници, са се заблуждавали относно пристрастията на техните божества; 2) или последните, с течение на времето, са се променили, “придобивайки” екологично мислене и “зелена” чувствителност. Налага се и трети възможен извод: за несъществуването на подобни божества и за вероятността те да са плод на човешкото въображение и на обективната, но понякога деформирана, човешка потребност от богопочитание. Колкото и да е парадоксално, в последното сама ни убеждава Вивиан Краули, една от идеоложките на съвременния паганизъм:

“Нуждите на нашите предци са били прости и затова те не са имали пантеони,съставени от множество богове. С развитието на обществото се развиват и религиозните концепции. Хората придобиват нови и мистериозни умения – да топят метал, да обработват земята, да пишат. С течение на времето накои човешки дейности от по-голямо значение се сдобиват със свои собствени божества, които посвещават техните почитатели в тайнството на съответното изкуство. /…/По този начин са били създадени много богове и богини, определящи политеизма на нашите предци…”[17]

И въпреки това, и днес има много хора, които поддържат този абсурд и по нищо не се различават от своите прадеди.

“И всички мъже, които знаеха, че жените им кадят на други богове и всички жени, които стояха там в голямо множество, и целия народ, който живееше в Египетската земя, в Патрос, отговориха на Иеремия и казаха: “думата, що ни говори в име Господне, ние не слушаме от тебе; но бездруго ще вършим всичко, що е излязло из нашите уста: да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, както сме вършили, ние и бащите ни, царете ни и князете ни, в градовете на Иудея и по иерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; а откак прекратихме, да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, търпим във всичко оскъдия и гинем от меч и глад. /…/

Тогава Иеремия каза на целия народ /…/:“/…/ Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, що вършихте;   затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както виждате сега. /…/”[18]

Книгата на книгите като вечно огледало отразява страстите и заблудите на този свят, който днес е такъв, какъвто е бил и в миналото. Отношението към  библейското виждане за живота, природата и човека е повод за идейно и практическо разминаване между различните друидски ордени. Ето какво казва д-р М. Раул за ІІ поколение:

“Този клон на неодруиди се радва на широка популярност, тъй като във философски план учението е основано на неохристиянството. Върху олтара на храмовете, където достъпът бил ограничен, винаги стояла Библия./…/ Социалната система за взаимопомощ предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ за вдовици и сираци /…/.”[19]

Древният Орден на друидите (ДОД)[20], за който става дума, е основан в Лондон през 1781г. от дърводелеца Хенри Хърл. Той обединил  келтофилите, търсещи компромиса между келтската и християнската традиции. От ДОД произлезли клонове в Гвиана и Суринам, както и Обединения Древен Орден на друидите[21], Международната Велика Ложа на друидизма[22] и много други, които съществуват и днес. Дейността им е съсредоточена в социално-застрахователната сфера и не е задължително да възкресява келтските вярвания и ритуали.

ІІІ поколение друиди осъществява приемственост спрямо бардическата традиция. На 21 юни 1792 г., в Лондон, Йоло Моргануг “поставил основите на първата съвременна организация, посветена на уелските традиции. Същата церемония била повторена в Уелс с не по-малък успех и в много по-широк мащаб.”[23] Основаният Горсед[24] организира и журира благородните надпревари между бардовете, известни като ейстедфод(ау)[25]. Съвременните поетични състезания до голяма степен отстъпват от религиозно-поетичните практики на древните друиди, като се превръщат във фестивали на уелската култура. От първия Горсед водят началото си Горите на Авалон[26], Всеобщото философско братство на друидите[27]  и други общности, поддържащи келтските езици и келтските традиции.

Друидите от ІV вид възраждат т. нар. традиция на клановете. Счита се, че и след Средновековието характерната за келтските семейства занаятчийска или интелектуална профилираност отчасти се е запазила. Силното устно предание, типично за келтската култура, се съхранило благодарение на приемствеността между поколенията, както в духовно отношение, така и на битово равнище. Тайни знания и умения, имащи своите корени в мъдростта на друидите, се предавали през вековете, оформяйки кланове на гадатели, астролози, лечители, музиканти, разказвачи, поети, магьосници. Подобни кланове съществуват и днес, но не е задължително да обхващат само членове на рода. Трудно е да бъдат различавани от шарлатаните. Сдружението на племената на богинята Дану[28] претендира, като много други, че произхожда от древна фамилия със специални функции. Подобни претенции са заявени и в Обединеното Кралство и в САЩ, но изобилстват най-много във Франция. През 1992 г., в района на Ардените, групата Фен от Авалон се представя като клан от ирландски произход. Неговата лидерка заявява, че е наследница на баншите, свръхестествени женски същества от ирландската митология. По необосноваността си подобни заявки се родеят с фикциите за произхода на човешкия род от извънземни цивилизации. Макар и в изкривена форма, тук прозира копнежът на модерния човек да преоткрие връзката си не просто с природата, а с Твореца на всичко видимо и невидимо, с Извора на живота. Както се казва в книга Битие, гл. 1, ст. 27:

“И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.”

Друидите от V вид сформират спонтанно своите сдружения. Те не изпитват потребност, нито чувство на задължение пред обществото, да се идентифицират с определена традиция. За тях достатъчен мотив за обединение е влечението към келтското наследство, каквото и да означава това. През 1885 г., в Париж, Анри Лизре създава Националната църква на друидите. За пръв път думата “църква” се използва за обозначаване на паганистка общност. Това е повече провокация към християнските среди и традиции, отколкото дълбоко мотивиран акт. През 60-те години на ХХ в., отново в Париж, Пиер дьо ла Кра основава Църквата на друидите от Галия с клон в Белгия – Зелен орден на друидите. Тези групи не просъществуват дълго. През 1988 г. в Белгия се създава тайнственият Келтски орден на Слънцето[29]. Неговите членове проявяват изключително силна привързаност към  древните келтски вярвания. Опитват се да възстановят триделната структура на келтското общество, състояща се от друиди, воини и производители на материални блага, като оформят “касти” на интелектуалци /творци/ жреци, на военни и на хора, работещи в материалната сфера. Подобно на масонските ложи, които са много силни в Брюксел, Антверпен и Лиеж, Келтският орден на Слънцето търси широко обществено влияние, използвайки социалното положение на своите членове.

Най-новата тенденция е възникването на групи от VІ вид, които комбинират различните традиции и, с липсата на твърдо установена идеология и ритуални ограничения, силно привличат младите хора, които бързо и лесно се обявяват за “друиди”. По този начин автентичността изчезва, давайки място на произволното обновление, а съвкупността от определени принципи отстъпва пред импровизирани “идейни центрове”, подвластни на всякакви влияния: анархистични, наркомански, хомосексуалистки и др. Очевидно е, че става дума за доста случаен сбор от идеи, които нерядко изпадат в противоречие помежду си. Такъв е случаят със Светския Орден на друидите. В статията си “Обети, погребения и други ритуали  на прехода при друидите” Греъм Харви, без каквото и да било колебание, застава зад необходимостта от разкрепостеност дори по отношение на религиозните представи за мъжко и женско начало, за свещено и профанно.

“В церемониите на друидите и на други подобни общности размяната на брачните халки се вписва удачно в общата символика (каменни кръгове, кръгове, олицетворяващи Земята, небето, живота, вечността, прераждането и т. н.). При повечето сватби размяната на целувки и пръстени е сюблимен момент в церемонията. Вричането е съществена част от този момент, както и съединяването на ръцете на новобрачните. Ритуалът в Англиканската църква също включва даване на обет и е съпроводен със специална символика от страна на свещеника, който извършва церемонията. При друидите тази символика може да бъде избрана от младоженците. За момента на вричането двамата с Моли използвахме  парче плат, върху които бяха избродирани личните ни тотемни знаци.

От казаното дотук се подразбира, че двойката непременно трябва да бъде хетеросексуална. Но за друидите съсвсем не е задължително двама души, които се обичат и които желаят да заявят  публично своята преданост един към друг, да са от различен пол. /…/ Полът и сексуалността не са в периферията на нашите церемонии, както не са в периферията и на ежедневието ни. Някои религии подценяват тяхната роля под претекст за разграничение на духа и материята, но друидите не мислят, че едното трябва да бъде за сметка на другото. Някои наслоени от цивилизацията традиционни представи за  ролята на пола и сексуалните предпочитания не могат да бъдат налагани върху фона на “съществованието като цяло”. С други думи, в церемониите на друидите и в тяхната идеология могат да бъдат обединени хомосексуалистки бракове, като символика на божественото и  представяне на боговете в хомосексуална форма.”[30] 

Авторът изпада в пълно противоречие с древното учение на друидите за допълването и сливането на противоположностите, за свещената цялост на мъжкото и женското начало, за пълнотата, символизирана от божествените диади, за които говорихме по-горе. Подобни спекулативни теории като горната сами се компрометират, защото се сблъскват с реалната действителност. А тя по най-непосредствен начин разкрива, че раждането на следващите поколения би било немислимо, ако зависеше от хомосексуалния ред, който някои се опитват да пропагандират като свещен.

При много друидски групи нежеланието за съобразяване с автентичната традиция ражда откровеното пренебрежение към нея, нещо типично за Ерата на Водолея, както съвременните езотерици и окултисти наричат третото хилядолетие от Рождество Христово. Това  е епоха, в  която, за жалост, рухват всякакви ценностни системи и авторитети, отстъпвайки място на свободното, произволно и безотговорно жонглиране с “духовни” понятия и “религиозни” модели.

На фона на всичко това, опитите от ІV в. на император Юлиан Отстъпник да  реабилитира езическите вярвания изглеждат много по-разбираеми, тъй като са протекли в едно време на взаимни влияния между достиженията на елинистическата мъдрост и на християнската мисъл. Това е било време на преход от антропо- и космоцентричната философия на живота към съвършено различната религиозна система на християните, чийто Център е Иисус Христос и Неговото духовно-нравствено учение. За дълбокото му и пълноценно възприемане човечеството досега е имало 20 века на разположение. Поради това, съвременното връщане към силите на творението, от страна и на много християни, изглежда анахронично, макар и да има своето обяснение.

Движението уика[31] (пътят на мъдростта, или само пътят) силно допринася за това връщане, което е de facto о т в р ъ щ а н е от Твореца. Забележително е, колко адекватен е коментарът на езическия религиозен мироглед, който св. апостол Павел прави още през І  в. С прозорливостта и истинността си той е валиден и днес:

“Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми. Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги, – затова и Бог,  според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си; те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин.”[32] 

Пътят или уика игнорира Този, от Когото иде “всяко добро даяние и всеки съвършен дар”[33], и се съсредоточава върху самите вътрешни сили и способности, с които е надарен човекът. Това е религията на магьосничеството, “една от най-силните традиции  на съвременния паганизъм. Уика не е просто вид магия, а цяла система от паганистка философия и религиозни вярвания. Магьосниците почитат божественото в образа на Великата майка богиня и нейния съпруг Бога с рога, които се проявяват под различна форма по време на слънчевия цикъл на сезоните и месечния цикъл на луната.”[34]   От това определение става ясно, че за уика в най-голяма степен е характерен религиозният и ритуалният синкретизъм. И тъй като някои от вярванията и божествата на движението са от келтски  произход, то има своето място в настоящото изследване.

Идеите на уика са повлияни и от феминистката идеология. През ХХ в. женската еманципация придобива, както социални, така и ре-лигиозни измерения. Оформят се многобройни групи, които преоткриват езическата представа за великата богиня, сътворяваща вселената посредством йерогамия или чрез партогенеза.

Тройната богиня на уика-магьосниците има същото значение и символика, каквито някога са имали за келтите (галите) трите матрони  или deae matres: съвършената цикличност и пълнота на живота, олицетворявана от девойката, майката и старицата. Новото в почитането на тройната богиня е: 1) последователките на уика наричат с отделни имена всяко едно от трите божества; 2) тези имена са заети не само от келтската митология, но и от скандинавската, гръко-римската, вавилонската и египетската. Така девойката е наричана Диана и Арадия, зрялата жена – Изида, Астарта, Лета, Хера, Афродита, Гея, Хестия, Рея, Деметра, Тиуи, а старицата – Хеката, Мориган, Керидуен.

Мориган[35] според автентичната ирландска традиция е червенокосата богиня на битката и смъртта, но и на плодовитостта и потомството. В ирландската митология самата Мориган е представяна от триадата Маха/ Бадб/Немайн, а британското ѝ съответствие е богинята Андрасте, която през І в. е била призовавана от кралицата на исените[36] Будика, за да ги спаси от нашествията на римляните, които още веднъж, след неуспеха на Юлий Цезар, се опитали да окупират Британия.

Керидуен[37] e уелската богиня-старица, олицетворяваща тъмната сила и прорицателските умения. Тя забърквала магически отвари от тайни билки, с чиято помощ постигала целите си.

Уика се опитва да реабилитира думата “вещица”, като акцентира върху това, че съвременните паганисти използват единствено бялата магия за постигане на желаното, което обикновено е от полза за цялото човечество.

Нека обърнем внимание и на представите на уика-движението за другите две божества от триадата – девойката и майката. Към това ни тласка смелото прокарване на паралели между тях и св. Дева Мария. Буди недоумение фактът, че сравнението се прави от хора, които хулят християнството, и същевременно се ползват от неговия авторитет като тълкуват произволно и тенденциозно догматическите му постановки.

“Друга важна черта на Тройната богиня е, че тя е едновременно сексуален образ и образ на майка. Наистина странно е, че тези две нейни страни са разграничени в новия западен еквивалент на богинята – католическата Дева Мария. Това води до охулване на нашето физическо тяло, което може да има вредно въздействие както върху жените, така и върху мъжете. В паганизма образът на Девата като едно от проявленията на богинята не символизира непременно девственост, а независимост от съпружеска подчиненост.”[38]

Явно не може да се очаква от противниците на Благата вест да вникват в нейната божествена дълбочина. Главната пречка за това е езическият начин на мислене. То изхожда от човешките и природните дадености и закони и върху тях гради макро-представата си за света и живота. Затова съвременните вещици не могат да си обяснят нито тайната на Приснодева Мария, която е едновременно и Богородица, нито тайната на Божия промисъл за нея. За християните Бог Св. Дух очиства утробата на Мариам, “прави я абсолютно девствена и така вдъхва на Дева Мария със самото съвършенство на чистотата сила да възприеме и роди Словото. Всесъвършеното девство, дарено от Духа като чистота на цялото същество, съвпада с Богомайчинството.”[39]   

Паганистките паралели са абсурдни, тъй като не може да бъде сравнявана обикновената девойка – прототип на богинята, с девицата Мариам; нито има сходство между “изобретеното” божество и историческата личност на Приснодева Мария, която християните почитат не като богиня, а като Пречиста р а б и н я Господня, удостоена с великата чест да стане Божия Майка. Заради което православните християни я призовават с обръщения като: Небесна Царица; Премилостива Владичица; чаша, даряваща радост; Царица на Небето и земята; Заря на истинското Слънце на Правдата; Радост наша; Стена несъкрушима; наша Надежда, подслон и Застъпница…[40]

Несъмнено, преклонението на съвременните вещици пред богинята, наричана Небесна кралица и Господарка на луната, е от съвсем друг порядък, тъй като те почитат женското начало, “превъплътено във всяка жена и в цялата природа, като включва в себе си и първичната сила на мъжествеността.”[41] Затова въпреки, че уика е женско движение, то почита и мъжки божества като бога с еленови рога Цернун или рогатия Пан; наред с тях се призовават Бриджит, Рианон, скандинавската Фрея и др. Уика съзира в съпружеските връзки между бога и богинята проява на божествена пълнота, което показва, че паганистите измерват божественото съвършенство с човешки мерки и не могат да си представят, нито да почитат Бога, Който стои над ограничените ни представи и Чиято същност надхвърля мащабите на човешкото, земното и космическото, взети заедно.

С представата на уика за божествената същност като за иманентна на човешката, се обяснява преклонението на магьосниците пред сексуалния живот, както и практикуването на магии. Затова движението издига в култ чувствените удоволствия и събуждането на магнетичната енергия, която е напълно достатъчна за осигуряването на радост и успехи в живота. Ето какво счита по този въпрос жрицата на уика Луиз Борн:

 “Смятам, че в човешкото тяло е скрита огромна потенциална сила, че човек може да се справи с ежедневните си проблеми и че тази енергия може да бъде освободена чрез концентрация и потискане на мозъчните функции. Мисля, че тази енергия може да бъде стимулирана от емоциите, от силното желание да се постигне целта и от стремежа към хармония. Тази енергия можеда се използва за постигането на нещо лично, за доброто на другите, за лекуване и за трансцедентални преживявания.”[42]

Красиво “освобождение” проповядва и магьосницата Дорийн Валиенти:

“… способността да откликваме на сетивата, особено на осезанието; усещането на друго голо тяло, цветът на разтворената пъпка, песента на водата /…/… Вселената е сексуален акт; да участваме в него означава да усещаме природата дълбоко в себе си, да я възприемаме извън времето и материалните форми.”[43]

Кристина Оукли, медиевистка и магьосница едновременно, казва:

“Въпреки печалните спомени от миналото, магьосниците във времето се опитват да останат верни на своя първообраз. Осмеляват се да се събличат голи, да дадат израз на своята сексуалност, да скитат нощем из околността, да извършват магии, дори да правят опити за летене.”[44]

Съвременните вещици изпитват силен афинитет към абсолютната свобода на мислите, чувствата и действията. Вероятно на това се дължи фактът, че уика не притежава централно ръководство, а се състои от индивидуални членове и самостоятелни групи, управлявани от по-възрастните. Макар такива групи като обществото на Диана да не допускат мъже в редиците си, уика, като цяло, не отхвърля мъжкото участие.

Друидизмът и уика членуват в Паганистката Федерация[45], а това спомага за контактите им с други паганистки движения като Северната (Скандинавската) традиция[46], шаманизма[47] и др. В колаборация се организират курсове и сеанси по шаманизъм, хербализъм, Тароттерапия, акупунктура, ароматерапия, хипноза и т.н.  Уреждат се премиери на езотерична литература, поезия, музика, както и интердисциплинарни конференции, посветени на келтската култура. ОБОД, а също и Британският Орден на друидите (БОД ) водят диалог и с християнски институции, каквато е Англиканската църква, например. Върховният друид на ОБОД, Ф. Кар-Гом разказва, че учителят му Нуин редовно присъствал на църковни служби[48].

“Днес отношенията ни с християнството са добри. Но трябва да отбележа, че всяка   стъпка към друидизма по определение е стъпка към езичеството…”[49]

Завършвайки обзора на “келтските” паганистки общности, следва да уточним, че на друидските ордени се гледа като на по-религиозни в сравнение с групите на уика. Докато друидите понякога правят въздържани опити за привличане на хора чрез реклама, вещиците рядко правят това. “Друидизмът често е по-интелектуален, по-публичен и открит, докато уика е учение по-чувствително и по-затворено в себе си.”[50] И не само това, но някои друидски ордени в САЩ като Келтрия, клон на А`р нДрай`охт  Фе`ин (АДФ)[51], “съзнателно се стремят да елиминират влиянието на традиционните западни монотеистични и дуалистични учения.”[52] Но какво предлагат като алтернатива? На този въпрос отговаря архдруидът на ОБОД: “Друидизмът няма установена теология.” Според личните им предпочитания и убеждения, Ф. Кар-Гом определя последователите на движението като “пантеисти, политеисти, дуотеисти или монотеисти.” Това разнообразие е “форма на освобождаване, защото ние наистина не  знаем. И защо тогава да хабим енергията си в желанието да познаем непознаваемото? В този смисъл ние се доближаваме до будистите,  които само отдалече се интересуват от боговете. От определена гледна точка това дори не е толкова важно. Ние имаме в главата си тези вярвания, но съвсем “леко”, ако мога така да кажа, без да се затваряме в определена система. Така теологическата слабост на друидизма се превръща в негова сила.”[53] Лекотата, с която Ф. Кар-Гом релативизира толкова важни въпроси, навежда на мисълта,че друидизмът или не се отнася сериозно към идейния фундамент, върху който, според собствената му претенция, се гради, или се съмнява в реалното съществуване на божествата, които призовава и на които посвещава церемониите си. Обяснимо е тогава, защо съвременният паганизъм “разгръща” вярванията и практиките си в границите на тварния свят, който е ограничен по природа и не изисква съблюдаването на духовно-нравствен модел с абсолютна стойност и универсална валидност. Доколкото биват следвани, “вселенските” визии на съвременните друиди подменят същинското духовно развитие на човека, защото истинското познание и себепознание винаги е свързано със стремежа към Непостижимия, със себепреодоляването в безкрайното търсене на Пътя, Истината и Живота, Който е Христос Господ. Тези стремления са чужди на паганистите. Те не вярват в отговорността си пред Личностния Бог, нито в изкуплението на човешките грехове, нито в края на света. Друидизмът ни пожелава “дълбоко да се закотвим в настоящето”, в едно “щастливо езичество”[54]. Зад красивите умопостроения и гръмките фрази звучат банални призиви. Под булото на езотериката се крият псевдорелигиозните послания за природосъобразен начин на живот и психологически конфорт. “Нашето добро самочувствие зависи основно от три неща – контакта със самите нас, контакта с другите и контакта с природата. Психологията ни помага да осъществим първите две цели. За третия етап е необходимо да се обърнем към изучаването и практикуването на традиционните, старинните пътища като друидизма, благодарение на които преоткриваме свещената връзка, свързваща ни с вселената.”[55] Оказва се обаче, че тези пътища не са нито толкова автентични, нито толкова незаменими. Те, просто, адекватно обслужват духовната леност на модерния човек и затова имат успех, въпреки теологическата си некомпетентност, догматическата си обърканост и терминологичната си безпомощност. Независимо от това, паганистите считат себе си за мъдри. Но ето какво казва за подобна мъдрост св. апостол Павел (Гал. 4:3-5; 5:1):

“Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението.                                                                                                                                /…/                                                                                                                                                       И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго.”

В България днес неколцина са тези, които са преминали кореспондентски курс по друидизъм[56]. Вероятно магьосниците са доста повече. Известно е, че у нас съществува и общество, възраждащо култа към Тангра, както и прабългарските шамански практики, – въпрос, който е обект на отделно проучване.

“Келтски” паганизъм или прабългарски шаманизъм – това са все прояви на един и същ процес на отстъпление от Евангелската истина. Настоящият труд, както и всички останали изследвания, се посвещават на съхраняването на нейната чистота и светлина.

ПОЛЗВАНА  ЛИТЕРАТУРА

АКАФИСТЫ Пресвятой Богородице, “Православный молитвослов”, 1998.

БАГОТ, Анди, Тайните на келтите, “Еднорог”, 2000.

БАРКЪР, Айлийн, Новите религиозни движения, Литавра, 1997.

ГОНСОВСКИ, Йежи, Митология на келтите, Български художник, София, 1982.

ГРИЙН, Миранда Джейн, Келтски митове, Абагар, Велико Тър-ново, 1997.

ЕЛИАДЕ, Мирча, Митове, сънища и тайнства, Прозорец.

Завръщането на друидите, сб., ред. Ф. Кар-Гом, ШАМБАЛА, София, 1999.

История на религиите, сб., т. ІІ, авт. кол., Прозорец.

КРАУЛИ, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000.

ЛОСКИ, Владимир Н., Мистическото богословие на Източната Църква / Догматическо богословие, “Слово”, Велико Търново, 1993.

МАСТЕРСОН, Мариан, Зодиакът на друидите, “Еднорог”, 1999.

РАБАН, Пако, Силата на келтите, “Епсилон”, София, 1997.

РИС, Алвин и Бринли, Наследие кельтов, “Энигма”, Москва, 1999.

ТАЧЕВА, Маргарита, История на българските земи в древността, ч. ІІ, Наука и изкуство, София, 1987.

DIXON-KENNEDY, Mike, Celtic Myth & Legend, Blandford, London, 1996.

ELLIS, Peter B., The Druids, Constable, London, 1996.

ELUERE, Christiane, L`Europe des Celtes, Gallimard, Paris, 1992.

TOUCHSTONE, The Journal of the Order of Bards, Ovates and Druids, July 1999, № 46, 47, 50.

____________________________

*Първа публикация – в списание Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. “Завръщането на друидите”, сб., ред. Ф. Кар-Гом, Шамбала, София, 1999, с. 152-182.

[2]. Класическите писатели са наричали келтите, в частност – жителите на Ирландия и Великобритания – хиперборейци.

[3]. Ceux du Pommier – Бретан, Франция.

[4].  Armorique Atlantique Tradition des Druides – Бретан, Франция.

[5]. Оrder of Bards, Ovates and Druids (OBOD) – Англия, с клонове в Европа, САЩ, Канада и Ав стралия.

[6]. Touchstone – the Journal of the OBOD.

[7]. Последовател на Петър Дънов, който живял във Франция, където се самообявил за поредния Учител на Бялото братство.

[8].  Рабан, Пако, Силата на келтите, Епсилон, София, 1997, с. 32.

[9]. От ирл., букв. светлината на брега.

[10]. Touchstone…, July 1999, № 46, p. 15.

[11]. Вж. бел. 8, с.100.

[12]. Пак там, с. 110.

[13]. Пак там, с. 121.

[14]. Пак там, с. 122.

[15]. Вж. бел. 8, с. 96.

[16]. Продукти, които са плод на екологично производство, съобразено с природните цикли и ползващо естествени торове, както и алтернативни енергоизточници. Сравни: биодинамичното земеделие на Антропософското общество, създадено от Р. Щайнер.

[17]. Краули, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000, с. 63, 64.

[18]. Книга на пророк Иеремия, гл. 44, ст. 15-18, 20, 22.

[19]. Вж. бел. 1, с. 163, 164.

[20]. Ancient Order of Druids (A. O. D.) .

[21]. United Ancient Order of Druids (U. A. O. D.) – 1834 г.; днес има клонове в САЩ, Дания, Норвегия, Швейцария, Нова Зеландия, Тасмания.

[22]. International Grand Lodge of Druidism – 1908 г.

[23]. Вж. бел. 1, с. 167.

[24]. gorsedd (уелс.) = хълм; прен. трон.

[25]. eisteddfod,-au (уелс.) = заседание; сесия.

[26]Forestiers d`Avealon – 1993 г., Бретан.

[27]. Confraternité Philosophique des Druides – 1975 г., Бретан.

[28]. Goursez Tud Don – Бретан.

[29]. Ordre Celtique du Soleil.

[30].  Вж. бел.1, с. 308, 309.

[31]. Wicca – предхристиянски култ към  силите на природата и човека, възстановен под формата на движение от Джералд Гарднър през 1940 г.

[32]. Послание до Римляни, гл. 1, ст. 20-25.

[33]. Послание на св. ап. Иаков, гл. 1, ст. 17.

[34]. Вж. бел. 17, с. 57, 58.

[35]. Mórríghan (ирл.).

[36]. Едно от келтските племена, обитавали британския остров.

[37]. Cer(r)idwen (уелс.). Също : Керидвен.

[38]. Вж. бел. 17, с. 72, 73.

[39]. Лоски, В. Н. Мистическото богословие на Източната Църква / Догматическо богословие, “Слово”, Велико Търново, 1993, с. 189.

[40]. Подбрано от :  Акатист на Пресвета Богородица; Акатисти в чест на нейните икони “Владимирска”, “Утоли моята печал” и “Боголюбива”.

[41]. Вж. бел. 1, с. 397.

[42]. Пак там, с. 393.

[43]. Пак там, с. 394.

[44]. Пак там, с. 407.

[45]. Pagan Federation.

[46]. Тя възражда древните германски вярвания.

[47]. Или т. нар. техника на екстаза.

[48]. Вж. бел. 8, с. 87.

[49]. Пак там.

[50]. Пак там, с. 79.

[51]. От ирл.  Дружеството на друидите.

[52]. Вж. бел. 1, с. 111.

[53]. Вж. бел. 8, с. 211.

[54]. Пак там, с. 214.

[55]. Вж. бел. 8, с. 51.

[56]. По данни от лично разследване. Аудиозапис е на разположение на всеки заинтересуван.

Изображения:

1. Авторът д-р Десислава Панайотова-Пулиева (публикувано е с нейно разрешение. Източник: http://novinar.bg)

2. На всички останали изображения са поставени друиди.

СЪВРЕМЕННИЯТ “КЕЛТСКИ” ПАГАНИЗЪМ (ПОНЯТИЕ. ПРИЧИНИ ЗА ПОЯВАТА МУ)*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Следвайки съвета на св. апостол Павел да изследваме всичко, но да се държим о доброто, ще се занимаем с една тема, която подлежи на задълбочени и продължителни проучвания  най-малко по две причини. Първо, темата за келтската религия и нейните съвременни имитации не е разработена у нас; този факт силно контрастира спрямо важната роля, която келтската култура е играла в развитието на европейската цивилизация. Роля, която, очевидно, играе, в една или друга степен, и днес, както ще се убедим по-нататък. Второ, предизвикателствата, които духът на новото време ни предлага, несъмнено се свързват и с възраждането на новоезическите вярвания, движения и начин на живот. В контекста на приобщаване на народите и  държавите от централна и югоизточна Европа към западноевропейските социо-културни, икономически и политически модели, всички ние следва да бъдем подготвени за срещата със западната духовна среда, която, особено след 60-те години на ХХ век, преживява динамични преобразувания в посока, обратна на християнството и християнските традиции. “Келтският” паганизъм има съществена роля  в протичането на тези процеси, поради което му обръщаме и специално внимание.

Ако се върнем 20 века назад, се забелязва, че още тогава келтите (галите) в Галатия (М. Азия), с религиозността и езическите си обичаи, провокират св. апостол Павел да напише посланието си до Галатяни, което, по неповторим начин, звучи актуално и днес, санкционирайки възродените келтски вярвания чрез непреходната си духовна сила и авторитет.

В следващите редове, чрез присъщия на историческото религиознание историко-аналитичен метод, ще бъдат формулирани основните понятия по темата и синтезирано разгледани причините, довели до възникването на “келтското” новоезичество. С настоящото се прави въведение към поредица от статии, посветени на древната келтска религия и на съвременните паганистки общности, възраждащи келтската духовна традиция.

Понятията паганизъм, новоезичество и “келтски” паганизъм

Поради пресичането на синонимната близост на тези понятия с различията в съвременната им употреба е необходимо да се анализират подробно основните им  значения, оттенъци и нововъзникнали смисли в полза на терминологичната точност.

Понятието паганизъм произлиза от лат. paganus = селски; селянин; езичник. Paganus, в смисъл на езичник, отразява схващането за човек, чиято вяра и религиозни обичаи се свързват с култа към природата и нейните стихии, към сезонните и космическите цикли, често персонифицирани от антропоморфни божества и духове. В това значение, най-общо казано, paganus е било използвано от светите отци, църковните писатели и средновековните християнски мислители. Същото разбиране се запазва до наши дни, обяснявайки употребата на англ. paganism, нем. paganismus, фр. paganisme, ит. paganesimo и т. н., означаващи езичество = всички повече или по-малко познати езически вярвания и/или техните последователи, съществували в древността и съществуващи днес.

Веднага трябва да се уточни, че през ХХ век се наблюдава семантично раздвояване  на понятието paganism и неговите производни. От една страна, то запазва основния си най-широк смисъл, но от друга, се стеснява и започва да обозначава движенията в Европа, Америка, Австралия и Нова Зеландия, които възраждат елементи от религиите на древните гърци, римляни, египтяни, асиро-вавилонци, келти, германи и викинги, както и някои орфически, митраистки, централно- и северноазиатски, ескимоски и индиански вярвания. Освен с думата paganism, тези движения се означават и като neo-paganism  с цел да бъдат разграничавани, както от древните им образци, така и от все още живите архаични езически вярвания (американски, африкански, австралийски и азиатски). Буквалният български  превод на понятието neo-paganism e новоезичество. То би могло да се използва като синоним на паганизма в неговия по-тесен смисъл, но съпроводено с необходимите уточнения относно обсъжданото ново вярване или култ. Същевременно, терминът новоезичество в българска употреба навежда и на по-широки асоциации, излизащи от кръга на религиозното. Като контрапункт на християнските традиции, новоезичеството е разбирано и като възраждане на ценности, нрави и начин на мислене и на живот, обвързани главно със стремежа към материално благополучие, власт, наслади и неограничена свобода.

За постигане на максимална смислова диференцираност в анализа на избраната от нас тема, ще бъде използвано предимно понятието паганизъм – и производните му – в неговия по-нов и стеснен смисъл. Определенията “келтски” и с келтски корени подсказват, че вниманието ще се фокусира върху съвременните вярвания и практики, които възраждат келтската духовна традиция[1].

Причини за възникването на “келтските” паганистки движения

Тъй като по-задълбоченото разглеждане на този въпрос следва да бъде задача на отделен труд, тук ще се набележат само основните причини, довели до пробуждането на келтските вярвания на Запад и до “келтоманията” от последните няколко десетилетия.

Причините са закономерни, действат по две, по три и по повече наведнъж и имат твърде разнообразни характеристики: духовни, исторически, личностни, социални, културни, психологически, екологически…

Като причина от чисто духовно естество се откроява следното: ако се приеме, че духовният живот на човечеството е един цялостен феномен, чиито пластове се преплитат, взаимопораждат се и си влияят, и ако бъде припомнен принципът, според който за духовните изживявания времето не съществува, то, може да се обясни защо възкръсват вярвания, които векове наред са изглеждали забравени. Веднъж изживяна и практикувана, келтската религия се е запазила, под една или друга форма, в националната, религиозната и културната памет на народите, които са я наследили, и при настъпването на определени условия, тя се е възродила, благодарение на индивидуални и групови потребности и инициативи[2].

Афинитетът на отделни личности към келтското наследство също спомага за зараждането на паганистките движения, чийто “бум” в края на ХХ век е достатъчно сериозен повод за размисъл и анализи. В Ирландия, Уелс, Шотландия, Корнуол, Англия, на островите Айона, Ман и Мона, в Бретан (Франция) и Галиция (Испания) келтските традиции са просъществували и след християнизирането на тези региони. Това се е дължало, както на друидите[3], които  проявили възприемчивост към християнството, така и на гъвкавостта, която християнските мисионери показали в осъществяването на прехода от езическите практики към новия духовен живот. Така се обяснява това, че актовете на специално внимание или на открито афиширана привързаност към келтското наследство са били възможни. Началото поставят Ненниус (ІХ в.) със своята малка хроника “История на бритите”[4]  и Джефри от Монмаут (ХІІ в.) с “История на британските крале”[5], която се явява един от стълбовете на западната историческа  наука. Ренесансът помага на жадуващите да преоткрият своите келтски корени. Венеция, 1511г. – отпечатани са двете базисни съчинения на Юлий Цезар, касаещи келтската история: За галската война[6] и За гражданската война[7]. Печатат се също  съчиненията на класическите автори[8] и на раннохристиянските писатели[9], повечето от които споменават келтите и тяхната религия. Откриват се и се отпечатват основни келтски извори като “Книга за завоеванията на Ирландия”[10], “Битката при Маг Туйреад”[11], “Похищението на бика от Куалнге”[12], “Пирът у Брикрен”[13], уелските легенди “Мабиногион”[14], “Годежът на Етайн”[15],  и  др. Отпечатват се също и житията на редица ирландски[16], британски[17], и испански[18], светци, в които има много детайли, свързани със срещата между келтската религиозност и християнството. Всичко това и много друго вдъхновява първите изследователи[19], да напишат своите първи творби[20],  върху келтското духовно наследство, на които по-късно се позовават основателите на първите друидски ордени Джон Толанд и Хенри Хърл, както и възродителят на уелското събрание (Горсед) Йоло Моргануг, с което фактически се полагат основите на съвременните паганистки общности[21].

Наред с човешкия елемент силно действат и историческите фактори, които спомагат за излизането на “келтската тема” от сферата на политическите, религиозните и културни предразсъдъци, както и за превръщането ѝ в знаме за големи групи от хора, преоткриващи своята етно-културна идентичност. Това ясно проличава от историята на един дълъг конфликт между Франция и Бретан, между стремежа за надмощие и стремежа за запазване на независимостта. Сент Обен дьо Кормие, 1488 г. – армията на Бретан е разгромена от френските кралски войски. Френската корона дълго обмисля вариантите за присъединяването на Бретан, дотогава – просперираща търговска държава с монолитно по келтския си произход население.

На 18 септември 1532 г. се сключва Договорът за Съюз между Бретан и Франция, и келтският полуостров е инкорпориран като автономна провинция. Това засилва националистическите настроения на бретонците и всичко, свързано с келтските им прадеди, се превръща в инструмент на защита от френската асимилация. Интересно е, че, в стремежа си да заякчи съюза, самата Франция съобразително започва да “преоткрива” в лицето на древните гали фундамента на своята нация и култура. Проф. Стюарт Пигот отбелязва:

“Предримското минало бива оценено като основа на националния мит.”[22]

Сходни процеси протичат и в Уелс, Шотландия и Ирландия. След утихването на смутовете, съпътствали английската окупация под водачеството на Оливър Кромуел, през ХVІІІ в. келтските традиции по тези места възкръсват с нова сила и, пряко или косвено, това ражда различни обществени формации: от езотерични ордени до крайни терористични организации като Ирландската Републиканска Армия (ИРА). Така, жителите на Северна Ирландия, разделени в политическите и религиозните си възгледи, и досега не могат да си поделят един от най-знаменитите герои на келтската митология, Кухулин, воинът на Ълстър[23]. За националистите той олицетворява борбата срещу натрапеното английско господство. За лоялистите[24]   Кухулин символизира вековната защита на Ълстър от набезите на останалите ирландски провинции: Конахт, Мюнстър, Лейнстър и Мит[25]. Героят от езическото келтско минало е емблематична фигура, както за католици, така и за протестанти.

Логично е да се премине към причините с религиозен характер, довели до масовото разпространение на паганистките ордени и групи от ХVІІІ век до наши дни. Несъмнено, влияние е оказало отдръпването на част от интелигенцията от римокатолическата църква и от протестантските общности в Западна Европа, Великобритания и Ирландия. Отблъснати от недостатъците и историческите вини на църквата, много будни граждани и видни интелектуалци, за съжаление, отхвърлят и самото християнско учение. Те вече не искат да приемат неговата догматика, утвърждаваща вярата в Единия Бог, нито литургичния му живот, ”затворен между стените на храма”, нито християнската етика, основаваща се на идеите за светостта и ненакърнимостта на Божията воля, за първородния грях и изкуплението чрез кръстните страдания на Иисус Христос. Същевременно, келтската религия е привлекателна алтернатива със своя тънък усет към красотата и целесъобразността на природата, както и с широката амплитуда от по-скоро неутрални поведенчески модели, които съдържа. Така големи творци като Уилям Стъкли или Уилям Блейк, например, активно участват в пропагандирането на новата/стара религия на природата[26]. Нека чуем гласовете на някои нейни съвременни проповедници. Филип Кар-Гом, Върховният вожд на Ордена на бардовете, оватите и друидите (Англия), заявява следното:

“Религиите на земята учат, че единственият извор за вдъхновение е самата земя. В тях няма свещени книги, нито догми, в името на които се избиват себеподобните.”[27]

“Келтският” паганизъм има и своите “етични принципи и послания”:

“Според нашето утопично мнение (основано на здравия разум), с упоритост, постоянство и добра воля ще постигнем положително израстване както в личен, така и в глобален план, ще вървим неизменно по пътя на хармонията и еволюцията.”[28]

Филип Кар-Гом допълва още, че :

“…паганизмът почти не се интересува от спасението и от трансценденцията. Той предпочита благоденствието на земята в този живот, за разлика от блаженството, обещавано в отвъдното, в рая.”[29]

Тази нравствена и есхатологична еманципираност на “келтските” духовни водачи спрямо Една Висша Морална Инстанция, каквато е Личностният Бог за християните, пряко се свързва с преклонението пред безликата природа.

“Единственият критерий е природата в нейното величие и красота.”[30]

Авторитетът на природата е морално неутрален. Но човекът има потребност от богопочитание. Резултатът е логичен: критикуваният християнски монотеизъм е заменен от пантеистичен политеизъм с монотеистични елементи.

“Божественото проявява себе си чрез много богове на различни  места и по различно време. Нито един бог сам по себе си не може да изрази целостта на божественото. /…/ Божественото се проявява в Природата и във  всеки от нас.”[31]

Човекът като бог, човекът като творец – тази идея е движела радетелите за възраждането на келтското културно наследство по време на Просвещението. Създават се много групи, сдружения и асоциации, посветили се на келтското изкуство и фолклорни традиции. Много от тях, обаче, преминават културните си граници и се превръщат в религиозни или парарелигиозни общества, някои от които действат и до днес[32]. Тези процеси представляват интересен феномен. Просвещението води до безпрецедентна секуларизация в духовния живот на човечеството[33]. Това е основното средство, което използват възродителите на келтската култура, толкова самобитна, свежа и невинна в сравнение с “изчерпаното” християнство. Като официална институция, римокатолическата църква най-после е прескочена. Автономността на келтските празници и фестивали е възстановена, връщането към келтските корени – осигурено. Игрите, танците, песните и поетическите състезания ползват живите келтски езици[34] – най-сигурния начин за съхраняване на келтското наследство. Но всичко това се осъществява под знака на едно мистично усещане за свързване със “събудените” келтски божества и митологични герои. Кръгът се затваря, противоположностите съвпадат, секуларизмът преминава отново в относително цялостен духовен живот, в който се преплитат музика, поезия и религиозни ритуали, изобразително изкуство и езотерика[35], история, наука и митология.

Като всеки човешки акт, създаването на паганистките общности има и социален аспект. Например, Древният орден на друидите[36] съвместявал  келтските религиозни вярвания с християнската идея за взаимоподпомагане и милосърдие.

“Социалната система за взаимопощ  предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ на вдовици и  сираци,  дори предлагала  заеми за закупуване на жилища./…/ Системата  за социална взаимопомощ  популяризирала   движението на неодруидите в цялата Британска империя…”[37]

Има и психологически фактори за възникването на “келтския” паганизъм. В придържането към келтските вярвания и традиции, голямо число хора търсят и явно намират удовлетворение на своите потребности за хармоничен и пълноценен живот. Ф. Кар-Гом обяснява това “с провала на официалните монотеистични религии, които се оказаха неспособни да премахнат чувството на отчуждение, което обзема съвременния човек, откъснат от вселената, от другите хора и от самия себе си. Първоначално бе големият възторг и увлечението по източните религии, но отсега нататък западният човек съвсем логично изпитва нужда да се обърне към корените си”[38].

Към този аргумент съвременните паганисти добавят може би най-силния  довод в подкрепа на своето учение: доколкото паганизмът е природна религия[39], възраждането и практикуването на “келтската” му разновидност е един от най-сигурните начини да бъде спасено екологичното равновесие на планетата.

“Съществуват паганистки групи, които се занимават предимно с природоопазващи въпроси. Във Великобритания най-активна е групата на Дракона, която подкрепя практическите действия за опазване на околната среда чрез използването на паганистка магия, за да предпази определени места от програми за прокарване на пътища или от други щети. Природоопазващата дейност е още един път, по който много хора достигат до паганизма.”[40]

От разгледаното дотук може да се заключи, че съвременният “келтски” паганизъм възниква и се развива паралелно със зараждането и развитието на модерното западно общество. То задава основните идеи и приоритетните цели на “келтското” движение. В това се състои главната разлика между него и древния му образец. Докато оригиналната келтска религия е обслужвала изконната човешка потребност от богопочитание и от религиозна санкция на живота въобще, паганизмът удовлетворява вторични потребности, възниквали и възникващи успоредно с промените, ставащи в обществения живот. Докато келтските вярвания търсели отговор на въпросите: Кой ни е създал? Какъв е смисълът на живота? и Какво идва след смъртта?, “келтският” паганизъм фокусира вниманието си върху по-злободневни проблеми, свързани с психологията, социалното чувство и религиозния нихилизъм на модерния човек. Новоезичес-кият идеал се състои от псевдорелигиозни стремежи и от идеи, утвърждаващи земния живот и земното щастие като висши ценности. “Келтският” паганизъм не се притеснява от това, че му липсват космогоническите, онтологическите, етическите и есхатологическите мащаби. На него му е достатъчно да проповядва за природносъобразния начин на живот, за душевния конфорт и за толерантността към другите, както и да практикува своите ритуали, ограничаващи го в реалиите на тварния свят.

_______________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, 1999, кн. 1-2, с. 86-94. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Кавичките, ограждащи думата “келтски”  в заглавието, както и в самия текст на изложението, следва да напомнят, че повечето от съвременните езически движения, за които говорим тук, нямат стопроцентово чист келтски произход в етническо или духовно отношение. Що се отнася до паганистите, които все пак претендират за пряка приемственост спрямо келтите, трябва да подчертаем, че кавичките са не по-малко необходими, тъй като във всички случаи възраждането на келтската религия е избирателно и частично, а освен това съдържа и нововъведения, което хвърля сянка на съмнение върху абсолютната автентичност на предлаганите послания.

[2]. Схващането за притежаването на цялостно духовно наследство да не се смесва с теорията за архетипите и колективното безсъзнателно, лансирана от Карл Г. Юнг в началото на ХХ век.

[3].  Духовните ръководители на келтите.

[4]. Nennius, Historia Brittonum.

[5]. Geoffrey of Monmouth, Historia Regum Britanniae.

[6]. Commentarii de Bello Gallico.

[7]. Commentarii de Bello Civilis.

[8]. Херодот, Страбон, Тацит, Цицерон, Амиан Марцелин, Помпоний Мела, Плиний Стари, Лукан, Диоген Лаерций, Диодор Сицилийски и др.

[9]. Климент Александрийски, Ориген, св. Кирил Александрийски и др.

[10]. Leabhar Gabhála Érenn (ирл.).

[11]. Cath Maighe Tuireadh (ирл.).

[12]. Táin Bó Cuailnge (ирл.).

[13]. Fled Bricrend (ирл.).

[14]. Mabinogion (уелс.).

[15]. Tochmarc Étaíne (ирл.).

[16]. Lives of Irish Saints; The Tripartite Life of Patrick.

[17]. Vitae Sanctorum Britanniae.

[18]. Vitae Sanctorum Hiberniae.

[19]. Напр. Jean le Fèvre, Esaias Pufendorf, Edward Lhuyd и др.

[20]. Съответно : Les Fleurs et Antiquitez  des Gaules, 1532; Dissertatio de Druidibus, 1650;  Archaeologia Britannica, 1707.

[21]. Това се случва в периода 1716 –1792 г.

[22]. Цит. по E l l I s, P. B. The Druids, Constable, London, 1996, p. 252.

[23]. Ulster (Северна Ирландия) – една от петте части на Ирландия; сега – в границите на Великобритания.

[24]. Гражданите на С. Ирландия, лоялни към английската корона.

[25]. Днес те са в границите на Ейре.

[26]. Баркър, Айлийн, Новите религиозни движения, ИК”Литавра”, 1997, с. 254.

[27]. Рабан, Пако, Силата на келтите, Епсилон, София, 1997, с. 94.

[28]. Изказване на Айзък Бонуиц, “свещеник” на друидите, проповедник на уика, основател на Дружеството на друидите – най-мащабното в САЩ .

[29]. Вж. бел. 27, с. 96.

[30]. Пак там.

[31]. Краули, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000, с. 21.

[32]. Напр. Уелският Горсед (Gorsedd).

[33]. През ХХ в. принципът за разграниченост между образование, наука, изкуство и религия, както и между духовната и политическата власт, се налага като универсален модел за модерно общество.

[34]. Ирландски, шотландски, уелски, бретонски.

[35]. Сравни: творчеството на големия художник и езотеричен писател и поет Уилям Блейк (1757 – 1828).

[36]. Основан в Лондон през 1781 г. от дърводелеца Хенри Хърл.

[37]. “Завръщането на друидите”, сб. под  ред. на Ф. Кар-Гом, ШАМБАЛА, София, 1999, с.164.

[38]. Вж. бел. 27, с. 56.

[39]. Вж. бел. 31, с. 27.

[40]. Пак там, с. 55; драконът е келтски езотеричен символ на силите и “вековната мъдрост”  на земята.

Изображения:

1. Св. апостол Павел.

2. Паганистки символ.

3. Неопаганисти.

4. Неопаганисти в Гърция.

5. Друид.

6. Ненниус, авторът на “История на бритите”.

7. Джефри от Монмаут, авторът на “История на британските крале”.

8. Богиня на луната при нео-паганистите.

9. Момиче – съвременен друид.

10. Класически друид.

11. Друид, като дух.

 

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПЪТ НА КЕЛТИТЕ И РЕЛИГИОЗНИЯТ ИМ СВЕТОГЛЕД*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

За да можем точно да анализираме идейната структура на модерната “келтска” религия и адекватно да преценим качествата, функциите и мястото ѝ в съвременния живот на хората, трябва да познаваме нейния образец. Затова, накратко ще разгледаме историческия път на келтите и в едри щрихи ще нахвърляме религиозния им портрет.

В етнокултурно и лингвистично отношение келтите принадлежат към индоевропейската езикова общност. Предполага се, че като обособена група от племена те се появяват на сцената на историята около нач. І хилядолетие преди Хр., населявайки централна Европа. Най-ранните археологически находки с ярко изразен келтски произход са от периода ІХ-VІ век преди Хр. Това са оброчни ями, пълни с дарове за божествата на отвъдния  свят, погребални могили, разкриващи нивото на живот на техните обитатели, както и златни, сребърни и метални предмети, открити на дъното или край бреговете на много реки, блата и езера. Некрополът при Халщат (VІІ-VІ век преди Хр.)[1], скъпоценностите и оръжията от Ла Тен (VІІ-VІ век преди Хр.)[2] и от река Темза (ІV век преди Хр.-ІІ век след Хр.), останките и любимите предмети на екстравагантната принцеса от Викс (V век преди Хр.)[3], невероятно добре запазената могилна гробница на келтския принц от Хохдорф (VІ век преди Хр.)[4] – това са само част от безценните свидетелства за една високоразвита култура, проникната от силна религиозност, чиято оригиналност съумява отчасти да покълне отново две хилядолетия по-късно.

Споменатите находки бележат началото на мощна келтска експанзия. При ползването на съвременни географски термини, установяваме, че келтите се разпрострели от Белгия до Испания и от Ирландия до Унгария. Това било резултат от социалния, икономическия и културен разцвет на келтските племена, който в нач. ІV век преди Хр. провокира предприемането на редица принудителни изселвания на младата част от популацията с цел завладяване на нови територии. Тези актове носят и по-дълбокия смисъл на ver sacrum[5]като замяна на жертвопринасянето на първите пролетни рожби (човешки и животински) с изгнанието на част от населението. Това отвежда някои келтски племена към Италия и Етрурия. Сеноните окупират Рим в 386 година преди Хр. Капитолият е спасен като по чудо от своевременната намеса на римските гъски, които дигат тревога и така прекъсват успешния ход на галските воини, чийто предводител Бреннос предпочита да приеме скъпия откуп, предложен от римляните, вместо да довърши похода си докрай, което, ако се беше случило, щеше да моделира световната история по съвсем различен начин.

ІІІ век преди Хр. – галите /континенталните келти/ са вече на Балканите. Годината е 280, когато те навлизат в Тракия. През 279 година част от тях, под водачеството на друг Бреннос, предприемат една от най-големите си авантюри: нападат и разграбват Делфийския оракул на Аполон[6]. Нападението секва след мистериозното разразяване на страховита буря, която кара суеверните воини да се разбягат. Друг поток вече е основал скордиското царство край бреговете на Вардар. Трети поток достига югоизточна Тракия, където се основава келтското царство със столица Тиле[7]. То просъществувало до към 212 година преди Хр., когато било ликвидирано от траките, въпреки силното управление на последния му и най-известен цар Кавар[8].

Ето какво твърди Тит  Ливий (ХХХVІІІ, 16) за последното келтско царство на изток:

“В Дардания между келтските първенци избухнали  размирици и 20 хиляди души се  отделили от Брен, като под водителството на Леонорий и  Лутарий се насочили към  Тракия. Като се сражавали с народите, които  им оказвали съпротива при преминаването, или пък вземали данък от тези, които ги молели за мир, стигнали до Византион, направили поданни всички по брега на Пропонтида и държали  градовете там в зависимост. Така стигнали до Азия и пожелали да се прехвърлят…След разприте между Леонорий и Лутарий, които скоро след това се обединили, се прехвърлили  с помощта на витинския цар Никомед в Азия, помогнали му да се справи с врага си – брат му Зипоитес, и той ги населил в областта, наречена по тяхно име Галатия.”[9]

Междувременно келтите завладяват и Ирландия, и Британия, с което се оформя дъгата на келтската културна империя, оставила трайни следи в развитието на европейската цивилизация, въпреки факта, че келтските племена никога не съумяват да създадат свое единно държавно устройство. На това се дължи покоряването на галите от Юлий Цезар, както и по-късното подчиняване на скордиското и галатското царства от страна на римляните. Единствено островите отвъд Ла Манша запазват своята независимост. За Британия това важи до началото на набезите на викинги, нормани, англи и сакси. Англосаксонският етнически елемент успява силно да стопи доминирането на заварения келтски етнос. През V век Ирландия е християнизирана от св. Патрик и неговите ученици. Постепенно цяла Европа възприема християнството. Днес единствената независима държава с население от чисто келтски произход е Ейре[10]. Според последни електронни данни[11] от 30 декември 2000 година в момента по света живеят 125 милиона души от келтски произход. От тях 100 милиона са от ирландски и шотландски произход.

За това, какви са били  келтските вярвания съдим по археологическите находки, открити в почти всички точки на Европа. Интересна информация ни дават съчиненията на класическите и ранно-християнските писатели. Основни данни за анализи ни предоставят средновековните ръкописи, съхранили, най-често в компилативен вид, оригинални митологични повести и епични поеми.Колкото парадоксално, толкова и закономерно е, че езическата келтска устна традиция е запазена благодарение на перото на ирландските и британските християнски монаси. Също така, тя стига до нас с помощта на фолклора, чието внимателно изследване дава полезни сведения за оцелели обичаи още от келтско време. Наред с всичко това, изобилието от съвременна научна литература по въпроса дава основание за надежда, че всеки следващ сериозен опит за обективен анализ и осмисляне на келтската религия би могъл да се увенчае с успех.

Сравнителният метод на изследване неведнъж е установявал наличието на фундаментални сходства в религиозното мислене на хора от различни региони и от различни епохи. Едно от тези сходства е идеята за един бог – баща на всички останали богове и техните потомци, човеците. Тази идея говори за съществуването на изконен монотеизъм, съхранен, в повече или по-малко чист вид, от монотеистичните религии, но видоизменен от езическите и, в хода на времето, сведен до политеизъм с монотеистични елементи. Такъв е случаят и с келтската теогония: обръщайки се към праначалото в търсене произхода на всичко, келтите изповядват, че:

“всички те са произлезли от бога на нощта, и  казват, че това им е предадено от друидите. По тая причина определят сроковете на всяко време не по броя на дните, а на нощите; така означават рождените дни и  началото на месеците и годините, та денят следва подир нощта.”[12]

Правейки малко отклонение, нека отбележим несъмнената еднаквост на келтското схващане за времето и съответната библейска идея :

 “Биде вечер, биде утро – ден един.”[13]

Цезар дава едновременно полезна, но и субективно поднесена информация. Разглеждайки галските божества, той използва имената на римските им паралели, което твърде много схематизира оригиналните келтски представи. Така Dispater (Бащата на боговете и хората) е представен като Dis=Плутон, гръкоримския бог на подземното царство и смъртта. В действителност, келтската идея за божествения баща се свързва с фигурата на Bilé (ирл.) /Bel/ Belenos[14](гал.), както и с Dagda (ирл.)[15]. Богатите функции на тези келтски божества далеч надхвърлят тези на Плутон/Хадес в силно антропоморфизираната гръкоримска религия, която твърде тясно “профилира” своите богове и богини. Вярно е, че Беленос, освен като баща на боговете и хората, понякога се явява и като бог на мъртвите. Но основната му функция се свързва с празника Белтайн (Beltaine) – 1 май, когато келтите празнували началото на лятото, палели  огньове за защита на добитъка от болести, около тях друидите пеели своите заклинания[16], а мъжете и жените се отдавали на свободни плътски наслаждения, тъй като в навечерието на Белтайн традиционните семейно-любовни ограничения отпадали. Виждаме, че това се свързва с разцъфването на природата и триумфа на живота. Наистина, ирландският Биле откарвал душите на починалите до Другия свят, където животът продължавал. Това се осъществявало най-често по вода – символа на живота и на богинята Дану (Danu), която била съпруга на Биле…Данни, които ясно отразяват оптимистичното келтско вярване, че след живота идва друг живот и т. н.

Другата фигура, асоциирана с произхода на боговете, а оттам и на всичко останало, е Дагда. Той е известен и под имената Баща на всички (Eochaidh Olathair), Огън (Aedh), Господар на великото знание (Ruadh Rofessa), в които P. B. Ellis[17]вижда триединна символика. По въпроса дали келтите са имали предчувствие за богооткровения християнски догмат за Св. Троица (Отец, Син-Премъдростта Божия и Св. Дух – благодатния огън на св. Петдесетница) може да се дискутира допълнително. Дагда е бил патрон на ирландския друидизъм, т.е. този бог е персонифицирал най-висшата мъдрост. Негов бил и вълшебният котел, наричан Undri, който никога не се изпразвал и благодарение на който никой не оставал гладен.

“Това е “котелът на изобилието”, който по-късните генерации от християнизирани келти превърнали в светия Граал от Артурианския мит.”[18]

Ирландските келти свързват произхода си и с богинята Дану, майка на Дагда.

“В сагите от т.нар. Митологически цикъл всички главни персонажи принадлежат към Tuatha Dé Danann, “Племената на богинята Дану“, легендарният народ, който, както е прието да се счита, е заселил Ирландия преди там да доплуват синовете на Мил, предците на съвременните обитатели на страната.”[19]

Тук срещаме древната, но не най-първоначалната от всички подобни, идея за женското божество като извор на живота. При внимателно вглеждане се забелязва, обаче, че наред с/или над този принцип съществува вярването в един създател, пък бил той и по-отдалечен и абстрактен по отношение на творението в сравнение с живителните сокове и силите на земята, асоциирани с богинята-майка.

Келтите нямат развита космогония, нито сотириология или есхатология. С времето, тяхната религиозна система се разполага в няколко концентрични кръга:

1)митологичните представи за божествата, които нерядко са историзирани чрез контактите им с човешкия свят или чрез сливането им с определена фигура на цар или на друид;

2)пантеистичното почитане на природата, свързано с персонифицирането ѝ – израз на схващането за преплитането между видимо и невидимо на всички нива;

3)идеята за Другия свят и неговия двойнствен характер;

4)идеята за безсмъртието на човешката душа, за способността ѝ да преминава в Другия  свят и да се връща обратно, както и да се преселва в други тела след физическата смърт; с този кръг от идеи се свързват и представите на келтите за човешката свобода и предопределението;

5)всеобщата обвързаност на всичко: божествен свят – човешки свят – природен свят, нерядко използвана от “посветените” за манипулиране на действителността.

За да съумеем точно да оценим в каква степен съвременният паганизъм е приемник на келтската религия, трябва да илюстрираме с конкретни примери описаните по-горе кръгове от идеи и произтичащите от тях култови практики, насищали със смисъл и пословично въодушевление живота на келтите.

Към споменатите върховни божества трябва да добавим  не по-малко значимите Луг/ус, Епона (гал.) /Рианон (уелс.), Мориган (ирл.), персонифицирана още от триадата Бадб / Немайн / Маха; Гоибниу (ирл.)/ Гованон (уелс.), галските Сулис, Есус, Суцел/Таран/ис, Нантосвелта, Секвана, Сирона, Росмерта, трите матрони-майки, Цернун/ос, Огма (ирл.) / Огмиос (гал.).

Пример за сливане между божествената и кралската функции е Медб – кралица на четирите ирландски провинции (без Ълстър) и едновременно с това богиня на честолюбието, жестокостта, неуправляемите страсти и войната. Луг е едновременно бог на всички изкуства и поет, герой, занаятчия, арфист,чародей, лечител и т. н.[20] С неговото име се свързва и Лугназад (Lugnasad) – 1 август – празник на  реколтата и начало на есента. Луг е бил едно от най-почитаните божества в целия келтски свят. Не случайно са налице множество топоними, произхождащи от неговото име: Лион, Лаон, Лайден, Карлайл и т. н.

Следващият голям празник, отново след 3 месеца, е Сам(х)айн – 1 ноември, когато се почитат съществата от Другия свят и духовете на починалите. Това е и келтската Нова година, когато границите между този свят и отвъдното са размити. Днес този празник се отбелязва като Хелоуин – денят на Вси светии.

Сезонният цикъл се оцелостява на 1 февруари – Имболк, когато се призовавала богинята Бриджит /Бриг/ Бригантия, повелителка на гадаенето, поезията, лечителството и плодовитостта. На този ден се отбелязвало началото на пролетта.

“Семейните” диади и триадите са отличителен белег на келтското религиозно мислене, което вижда в съюза между мъжкото и женското начало, както и в числото 3, проява на божествена пълнота и съвършенство. Много иконографски и епиграфски паметници, особено от гало-римския период в Европа, са запечатали образите и имената на келтски божествени двойки: Суцел и Нантосвелта, Моритасгус и Дамона, Борманус и Бормана, Вераудинус и Инкиона. Нерядко мъжкото божество е с римско име, придружено с келтско определение: Меркурий и Росмерта, Аполон Гранус и Сирона, Ленус Марс и Анкамна и др.

“Култът към божествената майка бил популярен из цяла Римокелтска Европа – тя най-често била изобразявана като триада, а епиграфите също изразяват тази множественост, споменавайки за богини като Deae Matres и Deae Matronae. Тази троичност, изглежда, се проявява най-често в представите за божествени същества, асоциирани с щастието и благополучието”[21]. Изображенията им от Франция, Германия и Великобритания изобилстват от символи на плодородието: младенци, хляб, плодове, кърпа, гъба или корито. В Германия са открити особени релефи, изобразяващи трите матрони като три жени на различна възраст: младо момиче, зряла жена и старица. Това се асоциира с трите основни фази на луната: нарастване, пълнолуние и залязване. Триединната женска символика, равнопоставеността на женското начало с мъжкото, силната почит към богините отразяват високото положение, което жените са заемали в келтското общество. Това е от ключово значение за паганистите днес. Те развиват култа към земята, към богинята-майка, към женското начало въобще и по този признак оформят отделни течения и групи.

Вярата на келтите в духовни същества, населяващи всички форми на природен живот, създава оригинална митология и многообразни култови практики. Дърветата са особено свещени за келтите, защото даряват човека не само с красота, здраве, суровини, храна и защита, но и поради дъбоката символика, която може да се открие в  тях: корените и клоните им са, съответно, в земята и в небето, представлявайки отвъдното, а стволът символизира настоящето. Затова дърветата били считани за пазители и лечители, за съветници и защитници в трудни моменти, за център на мирозданието[22].

Пример от същия порядък е фигурата на бога с еленови рога – Цернун. Едно от най-ценните му изображения стои върху вътрешната стена на сребърния котел от Гундеструп (Дания – І век преди Хр.). Заобиколен от много животни и сам окичен със символа на дълговечност, сила, изобилие и мъдрост, Цернун изпъква като повелител на животинското царство. Но това не е просто фауната като сбор от всички животински видове, а царство на тайнствени сили и закони, на мистична символика и духовни знаци. Келтите вярвали,че животните са посредници между божествения и човешкия свят. Без да ставаме застъпници на келтския религиозен светоглед, трябва да споменем, че векове наред Цернун е бил погрешно асоцииран от западните християни с дявола. Подобна липса на духовна проницателност, която да различи същинския враг на човешкия род от емблемата на определени, ценени от келтите, сили и свойства, не прави чест на никого, още по-малко на истинския християнин. На него подхожда да си отговори, по-скоро, на въпроса – в каква степен за келтите са валидни думите на апостола:

“и славата на нетленния Бог, измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и  на влечуги…”[23]

За да допълним представата си за келтската религиозна система, следва да разгледаме келтската идея за Другия  свят, от който те са се страхували, но и магнетично са били привличани, и чийто език до голяма степен е бил езикът на природата, както установихме по-горе. За келтите Другият свят има силно изразен двойнствен характер. Той е населяван от благоразположени духове, но и от ужасни, капризни и жестоки демони, от нежни феи, но и от страховити чудовища. Там пребивават душите на покойниците, но и живи хора могат да проникнат в него при определени условия. Другият свят е незрим и същевременно достъпен, ако умееш да разпознаваш “входовете” към него: свещените извори и кладенци, реките, блатата и морето, вълшебните хълмове (síde, ирл.), менхирите, долмените и кромлехите, свещените гори и поляни, etc. За тези, които са владеели знанието, поезията, музиката, магията и изкуството на трансформацията, прекрачването в Другия свят е още по-постижимо. Но този паралелен свят предлага, според келтите, както вечни удоволствия, така и страшни изпитания. Той може да се намира, както под хълм, така и върху остров. Западноевропейската идея за Острова на блажените е наследила именно келтската представа за Другия свят. Дългата ирландска сага “Плаването на Майл Дуйн” изброява 33 такива острова. Ето някои от имената им, които ясно разкриват дихотомичността на келтското отвъдно: Остров на гигантските мравки, Остров на черното и бялото, Остров на говорещите птици, Остров на вълшебния извор, Остров с потока-дъга, който бил пълен със сьомга и се издигал от единия край на острова, спускайки се към другия, Остров на Жените и т. н.[24] Така описан, Другият свят на келтите ни се разкрива не като свят на вечното възмездие за земните дела, а като свят на хилядите възможности.

Тук се доближаваме до келтските представи за човешката свобода и за предопределението, както и за безсмъртието на човешката душа и метемпсихозата. За разлика от кармичното будистко учение, друидите развиват идеята за периодичното въплъщаване на душата в различни тела – преселение, което не зависи от нравствения облик на личността. То е такова, повтаряйки модела на универсалната и морално неутрална цикличност, движеща космоса, природата и човешкия живот.

Келтската антропология извежда и принципа за впечатляващо голямата свобода на човека. Тя е била ограничавана само от две неща: от обществените норми, чиито пазители били друидите, и от т. нар. гейс[25]. Кражбите, нарушаването на честната дума, безсмислените убийства и други престъпления били наказвани или чрез положителното възмездяване на пострадалия от страна на престъпника, или чрез най-тежкото наказание: друидите отлъчвали нарушителя от религиозните церемонии, което го обричало на нещастие, уязвимост и обществена изолираност. Видно е, че келтските божества не са висшата морална инстанция. За гейс-а можем да кажем, че обикновено, той се изрича от друид по отношение на друг човек, чиято съдба по този начин се поставя в определени рамки, които, за добро или за зло, не бива или изобщо не могат да бъдат престъпвани. Изричането на гейс предвъзвестява бъдещата съдба на неговия обект. Има положителни гейс-ове, но повечето са с отрицателен и парадоксален характер. Върху Кухулин, най-великият ирландски митологичен герой, има наложени два гейс-а: 1) да не убива куче и никога да не яде кучешко месо; и 2) ако минава покрай огнище с приготвена храна, никога да не отказва поканата да сподели трапезата с тези, които го канят. Тези два гейс-а, обаче, се пресичат фатално и така приближават смъртния час на непобедимия герой. Кухулин, около чиято глава светело гъсто сияние и чиито зеници имали осем ириса, вървял през гъста гора и видял в далечината блещукащ огън. Стигайки до огнището, той вижда три старици. Те го канят да седне и хапне с тях от печивото, което се оказва, че е от кучешко месо. Избирайки любезността, Кухулин нарушава първия гейс. Съвсем скоро той е смъртно ранен, но за да умре достойно, воинът се привързва с пояс към един висок камък.

Всичко това рисува картината на едно общество, в което “злата песен” се счита за оръжие, много по-опасно, отколкото  са мечът или копието[26]”. Келтските представи за човешкия дух и връзките му с отвъдното са сложна и парадоксална смесица от идеите за неограничените възможности и предопределението, за волното въодушевление и фатализма.

За келтите, между божествения, човешкия  и природния светове няма строго установени иерархически отношения, а по-скоро  има динамични и променливи връзки. Тези три свята са еднакво сакрални и еднакво отворени за  взаимни влияния. В най-изчистена форма това е изразено в Песента на Амайрген[27]:

“Аз съм вятърът над морето,

аз съм вълната на океана,

аз съм шепотът на вълните,

аз съм бикът на седемте битки,

аз съм лешоядът върху скалата,

аз съм слънчев лъч,

аз съм най-прекрасното от цветята,

аз съм див глиган в неговата храброст,

аз съм сьомга във водата,

аз съм езеро в равнината,

аз съм умението на майстора,

аз съм слово на знание,

аз съм върхът на копието, раждащо битка,

аз съм  богът, който сътворява в главата на човека огъня на мисълта.

Кой запалва/открива/ събранието навръх планината, ако не аз?

Кой съобщава фазите на луната, ако не аз?

Кой показва мястото за почивка на слънцето, ако не аз?

 /…/

Кой е богът, който създава вълшебствата –

магията  на битката и вятъра на промяната?[28]

Амайрген, Талиесин, Катбад, Мерлин (Мирдин) – едни от най-известните имена в цялата келтска история и все имена на друиди. Това е закономерно, защото друидите са били духовните представители, интелектуалната класа на келтското общество. Както Страбон, така и Плиний Стари считали, че думата druid е близка до гръцката δρоύσ=дъб. По-точно е, обаче, произходът ѝ да се търси в съставната дума от корените dru-wid=знание на дъба, произхождаща от санскритската vid=виждам, зная. Както личи от името им, келтските духовни ръководители в най-голяма степен са развили идеята за свещеността на дъба, на дърветата въобще, идея, която отразява връзката между най-величественото дърво и жреческата институция, между “царя на гората” и върховните небесни божества.

Келтската традиция изрично упоменава и съществуването на bandruaid=жени-друиди или друидеси. Известни са около 50 имена на друидеси, играли важна роля в живота на келтите. Плутарх разказва историята на Камма, друидеса от Галатия, която служела на богинята Бриганту (Бриджит), чието име гръцкият историк заменя с това на Артемида[29]. Този факт показва, че макар дъгата на келтското разселване да е била много дълга, автентичната духовна традиция се е пазела навсякъде. Това се потвърждава от Посланието на св. апостол Павел до Галатяните. Посредством полемиката, която той води със своите духовни чеда, ние разбираме, че те, въпреки приетото вече св. Кръщение, продължавали да се увличат от друидическото учение за природните елементи, небесните тела, сезонните цикли и времената –  същото, каквото било учението в Европа и на островите.

“Затова не си вече роб, а син; ако пък си син,

то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа.

Но тогава, понеже не знаехте Бога,

служехте на богове, които по естество не  са богове;

а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати

от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии

и искате пак изново да им служите?

Тачите дни, месеци, времена и години.

Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви[30]”.

Очевидно е, че св. апостол Павел говори за езическите вярвания, които галите донесли със себе си, заселвайки Галатия около 277 година преди Хр. Явно те са се пазели ревниво до новозаветно време и не са били забравени от галатяните, щом и след покръстването, са били възобновени с нова сила, възбуждайки свещен гняв у апостола на езичниците. Този кратък, но богат на информация библейски пасаж, напълно отговаря на данните, които имаме от античността до днес. Плиний  Стари разказва:

“Имелът върху дъба се среща изключително рядко, и когато го намерят, те го режат с един много голям свещен инструмент[31]. Преди всичко, трябва да е настъпил шестият ден на луната. Ден, който е началото на техните месеци, на техните години и на техните векове, които са с продължителност тридесет години; ден, в който звездата, без да е достигнала средата на своя път, вече е в пълната си сила.”[32]

Календарът от Колини (Франция) датира от І век преди Хр. и е най-ранният оцелял келтски календар, съставен, без съмнение, от галски друиди. В него лунната и слънчевата години са синхронизирани чрез допълнителни дни, а по-големите периоди – чрез допълнителни години. Отбелязани са щастливите и нещастните дни и месеци /като са използвани латински букви/. Наред с всичко това, келтите навсякъде са имали сходен празничен цикъл, състоящ се от основните празници Сам(х)айн (31. Х.-1.ХІ), Имболк (1. ІІ.), Белтайн (1. V.), Лугназад (1. VІІІ.), както и от редуващите се с тях пролетно и есенно равноденствие и лятно и зимно слънцестоене.

Като цяло, Посланието до Галатяни разглежда, преди всичко, несъизмеримостта между иудейския закон и Христовата благодат, превръщаща духовното робство в богосиновство. Тъй като основната полемика на апостола е насочена към склонността на галатяните да възприемат някои иудаистични вярвания и практики, повечето тълкуватели на посланието считат, че  под “дни, месеци, времена и години”(Гал. 4:10) св. апостол Павел има предвид еврейската събота, 14 нисан (Пасха), дните на новомесечията, месеците Тисри и Нисан, по-продължителните празници Шатри (15-21 Тисри) и Безквасници (14-21 Нисан), както и съботните (всяка седма) години, и юбилейните (всяка петдесета) години. Разбира се, можем да се обединим около това, че келтите в Галатия са търпели елинистически и иудаистични влияния, в духа на онова време. Но в цитирания по-горе пасаж ясно проличава, че св. апостол Павел говори за оригиналните келтски божества и обичаи, които вървят неразделно с предхристиянската етническа, културна и религиозна идентичност на галатяните. Апостолът говори за богове (Гал. 4:8), очевидно нямащи нищо общо с единия Бог на евреите – Иахве. Споменава природните стихии (Гал. 4:9) и веднага добавя свързаното с тях тачене на дни, месеци, времена и години (Гал. 4:10), като по този начин синтезирано обхваща основните аспекти на келтската религиозна система.

Освен виртуозни астрономи, познаващи силата на числата и небесните пътища на звездите, друидите били също учителите, философите, съдиите, историците, поетите, музикантите, физиците, прорицателите, вълшебниците и жреците на келтското общество. В техните редици имало разслоение от три степени: 1) бардове – хранители на митологичната и историческата памет; 2)филиди (ирл.) или овати (гал.) – гадатели, лечители и заклинатели; 3) друиди в същинския смисъл, обладаващи всички тези качества и функции заедно с много други знания и умения, които са им осигурявали абсолютен авторитет и са ги обгръщали със свръхестествен ореол. Дори принцовете и кралете са се подчинявали на думата на друида. Достатъчно е да припомним духовната връзка, която е съществувала между крал Артур и неговия съветник Мерлин, основните герои на т. нар. Уелски цикъл, захранил цял един жанр в средновековната западноевропейска литература.

Като илюстрация на казаното дотук, ще споменем какви са били култовите практики на келтите. Техен главен храм е била природата с нейните лековити извори, мистериозни езера и блата, със свещените ѝ поляни и дъбрави, където друидите, ползвайки големи камъни за олтари, извършвали тайнствени церемонии, наситени с неизброими вълшебства. Келтските жреци казвали тайни заклинания и призовавали  силите на природните елементи, на камъните, цветята, дърветата и звездите, както и духовете от Другия свят. Друидите гадаели по небесните тела, по полета на птиците, по дима от огъня, по вътрешностите на принесените в жертва животни или, при изключителни обстоятелства, хора. Юлий Цезар споменава за зловещ обичай, свързан с човешки жертвоприношения: от стъбла на ракита се изплитал огромен кумир, чиято вътрешност бивала напълвана с живи хора. Всичко това се запалвало до пълното му изгаряне[33].

Човешката глава е била особено ценена от келтите, като вместилище на жизнената енергия – орендата – на човека. В един от малкото запазени келтски храмове, този от Рокпертюз (Франция), са открити човешки черепи, вградени в каменните ниши на колоните. Дали това са главите на жертви или на келтски герои можем само да гадаем.

За оброчните ями вече споменахме. Келтите са давали и оброчни дарове във вид на плочици с релефни изображения на определен орган или член на тялото, за чието изцеление са се молели на своите божества. Открити са и самостоятелни фигурки със същото предназначение – край свещените извори, при местата на сливанията на две реки[34], които са се считали за особено “силни” точки, даряващи неуязвимост и здраве. По замисъл, тези плочици удивително приличат на съвременните оброци, които православните християни в Гърция окачват около и пред иконите на св. Богородица и на някои светци[35]. Единствената, но съществена разлика се състои в обекта на молитвите за изцеление: келтите се надявали на богове, “които по естество не са богове”(Гал. 4:8), докато православните християни призовават Божията милост чрез застъпничеството на светците и на Божията Майка.

Келтите са извършвали ритуални угощения, придружавани с игри и състезания по поетическо майсторство. Подобни празненства са съпътствали дори и погребенията, особено на покойниците с по-висок социален статус. Тъй като келтите вярвали в безсмъртието на душата и в прераждането, мъртвите били изпращани с радост и снабдявани с всичко необходимо за задгробното им пътешествие: каручка или колесница, голям котел с медовина или вино, оръжия, съдове, украшения, дрехи, хляб; понякога са били съпътствани и от любими същества – съпруга, кон, куче… Церемониите се извършвали от друидите, тъй като никой, освен тях, не знаел тайните думи и духовните механизми за призоваване на силите на отвъдното, от чиято помощ, според келтите, мъртвите се нуждаели, за да имат щастливи обстоятелства, гарантиращи добрата им съдба в Другия свят.

Друидите предавали знанието си устно, за да не бъде профанизирано то. Попадането му в неподходящи ръце би било много по-вероятно при ползване на общодостъпна писменост. Това, обаче, не означава, че келтите не са оставили писмени свидетелства. Напротив, епиграфите сочат, че те са ползвали, както гръцката, така и латинската азбуки, при сключване на договори, сечене на монети, както и за надписването на статуи и релефи на техните божества. Наред с това, ирландските друиди владеели тайната писменост огам, която им била дарена от бог Огма, често наричан Слънцеликият. Тя се състояла от комбинацията между дълга (вертикална или хоризонтална) черта и малки чертички (от една до пет, І – ІІІІІ), които, в различни варианти, местоположение и наклон, били долепвани до основната черта и така оформяли букви и думи. Огамическото писмо било ползвано от друидите за гадаене, заклинания и надписване на свещени камъни, които били или надгробни (рядко), или служели за обозначаване на свещено място, област или граница. Само в Ирландия са открити над 300 такива камъни. Писмеността огам е изпълнявала същите функции като тези на скандинавската руническа писменост.

В Галия веднъж годишно друидите са се събирали на място, предварително обявено за център на галската земя[36]. На тези асамблеи са се обсъждали религиозни, нравствени, юридически и политически въпроси от особена важност, което свидетелства за съществуването на съзнание у галите за силна духовна връзка, олицетворявана от друидите на различните племена. Чувството за принадлежност към една духовна общност е съществувало и между ирландските келти. В навечерието на Белтайн (1. V.) всички огньове се загасявали. На хълма Уснех, центъра на Ирландия, върховният друид ритуално запалвал новия огън, единствения, от който можело да се вземе пламък за запалването на всички останали ритуални огньове и огнища в страната.

От последния пример личи, че религията е заемала централно място в живота на келтите. За тях, всяко индивидуално или обществено действие, дори най-прозаичните битови задължения имали по-дълбок смисъл. Те били извършвани със съзнанието, че са част от сакралната цялост на битието. Дълбоката символика и начинът на практикуване на келтската религия в древността дават основание да се съгласим със заключението на Франсоаз льо Ру, че тя е “нещо съвсем противоположно на народна религия, също така съвсем противоположно на държавна религия: тя се противопоставя  абсолютно на римската религия, пригодена за imperium`а. Единствените жреци, на които можем да оприличим келтските друиди, са индийските брахмани/…/”[37]. Но с множеството паралели, съществуващи между келтската религия и индуизма, ще се занимаем на друго място.

_____________________

*Публикувано в сп. Философия, бр. 5-6, 2001, с. 25-31. Първа публикация – в списание Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Открит през 1824 година в Австрийските Алпи.

[2]. Открити през 1853 година в Швейцария, край езерото Нюшател.

[3]. Открити през 1953 година в Кот-д`Ор, Франция.

[4]. Открита през 1978 година в Германия.

[5]. букв. свещена пролет(лат.)

[6]. Cicero, De M. Fonteius, 16, 31, 33.

[7]. Все още историко-археологическата наука не е дала убедителен отговор на въпроса дали местонахождението ѝ е било между Стара планина (Хемус) и Странджа-Сакар в района на Тулово (Казанлъшко), или Тиле се е намирала между Странджа и Истанбул (Византион). Тачева, Маргарита, История на българските земи в древността, ч. ІІ, Наука и изкуство,

[8]. София, 1987, с.30-33.

[9]. Пак там, с. 29.

[10]. Eire (ирл.) – Ирландия.

[11]. http://www.celtic.com

[12].Галската война, VІ, 18, (Гай Юлий Цезар), изд. на Д. Чилингиров, София, 1942, с. 138.

[13].Битие, гл. 1, ст. 5. ( Всички библ. цитати са по Синод. изд. на Библията, София, 1991.)

[14].D e  J u b a n v i l l e, Henri d`Arbois, Les Druides, Paris, 1906, pp. 35-40.

[15].E l l i s, Peter B.  The Druids, Constable, London, 1996, p. 122.

[16].Anecdota from Irish Manuscripts, ed. O. J. Bergin and others (Halle a S., 1907-1913), ІV, 13.

[17].Op. cit., p. 123.

[18].Пак там.

[19].Р и с, Алвин и Бринли, Наследие кельтов, “Энигма”, Москва, 1998, с. 28.

[20].Р и с, А. и Б., цит. съч., с. 37.

[21].Г р и й н, Миранда Джейн, Келтски  митове, Абагар, Велико Търново, 1997, с. 75.

[22].Сравни: Е л и а д е, Мирча, Митове, сънища и тайнства, Прозорец, с. 76.

[23].Послание до Римляни, гл. 1, ст. 23.

[24].Виж бел. 19, с. 364-368.

[25].geis (ирл.) = прорицание, съдържащо елементите на предупреждението, проклятието и “гласа на звездите”.

[26].Вж. бел. 19, с. 381.

[27].Amairgen; друид на синовете на Мил – испански келти, историческите завоеватели на  Ирландия; Амайрген (Амергин) пръв и при това първо с десния си крак стъпил  на ирландския бряг, пеейки своята песен.

[28].Много ирландски изследователи считат, че текстът е писмено фиксиран за първи път през ХІ век. ( Личен превод от английския вариант на Книга на завоеванията на ИрландияLebor Gabála Érenn, ed. and  tr. R. A. S. Macalister, Dublin, 1938-1956.)

[29].Вж. бел. 15, с. 93.

[30].Послание до Галатяни, гл. 4, ст. 7-11.

[31].Сърп, обикновено – златен.

[32].Plinius, Historia Naturalis, ХVІ, 95.

[33].Галската война, VІ, 16, (Гай Юлий Цезар),  вж. бел. 12 .

[34].Такъв е случаят с реките Рона и Сена във Франция.

[35].Напр. св. Харалампий и св. Нектарий Егински. Подобна практика съществува в манастира Гониа на о-в Крит, където главната олтарна икона на св. Богородица е отрупана с оброци.

[36].Галската война, VІ, 13, ( Гай Юлий Цезар), вж. бел. 12, с. 136.

[37].История на религиите, сб., т. ІІ, авт. кол., Прозорец, с. 412.

Изображения:

1. Авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева (източник: httр://novinar.bg), публикувано с нейно разрешение.

2. Келтски воини

3. Келтско божество на войната

4. Келтската богиня Епона

5. Келтският бог Цернун

6. Келтска жрица

7. Келтската богиня Мориган

8. Келтската богиня на луната