Антоний Хубанчев
„Живот и смърт ти Аз предложих…
Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).
Бог е битийното основание на всичко съществуващо и вездеприсъствието на Първосъздателя в емпиричната реалност на природата и човешката история – Неговата иманентност в този целенаправляван Универсум – определя движението към пределните цели на нашия свят, в който човекът е включен по неповторим и изключителен начин. Така в библейската антропогенеза единствено на човека е вдъхнато непосредствено от Бога „дихание за живот“ (Битие 2:7). Вложен е „образът на Първообраза, струя от невидимото Божество“ (св. Григорий Богослов), което определя нова взаимовръзка между онтологичната бездна, разделяща абсолютната трансцендентност на Бога от емпиричната тварна, смъртна и нищожна човешка природа.
Фактът, че нашият Прародител е създаден по образа на Христос, на Словото-Творец, разкрива съкровения смисъл на Божественото Предзнание, че той е бил призван да се възвиси до образа на своя Първообраз. За първи път частица от сътворената материя, „земният прах е организиран въз основа на логосни начала; материалното творение получава форма и структура по образ Божи; животът на Земята става съзнателен, свободен, личен“ (Нелас Панайотис). В човешката природа вече е вложено началото на божественото „creatio continua“ като действащ телеологичен принцип във възхождащо развитие и безгранична перспектива.
Бог-Творец, предоставяйки свобода на човека, като че ли се е отказал от абсолютното Си всемогъщество „in actu” и така встъпва в сътрудничество със Своето създание. Това е свобода на избор, която никой не може да отнеме на човека в неговия възход или падение. В стремежа си към Първосъздателя, дал възможност на човеците в богоподобието си да бъдат Негови сътворци, благодарение на вложения в него образ Божи, човекът е в състояние да преодолява и съзнателно да овладява природните закономерности и детерминизъм. По този начин в отношението на Бога към човека се включва ново измерение. Единствено човекът притежава уникалната способност свободно и съзнателно да преустройва и направлява обкръжаващата го материлна действителност, създавайки „второ творение (creatio secundo)“ в проекцията на седмия творчески ден от акта на Сътворението.
Ако Вселената има мечта,
не е ли това нашата синя планета Земя.
Ако Вселената има сърце,
не пулсира ли то в животрептящата плът на човека.
Ако вселената има очи,
не е ли това човешкият разум,
чрез който тя наблюдава, изучава и обяснява самата себе си.
Първосъздателят наистина е предоставил безграничната мощ на познанието на Своето създание човека в качеството му на мислещ творчески дух. Така човекът е призван към господство, но той фактически властва „над делата на Божиите ръце“ (Псалом 18:2). Той притежава тези слава и величие дотолкова, доколкото възприема и осъществява правилно това поръчение от Бога и доминацията му като венец на творението по същество е висше възложение и отговорност.
Същевременно като образ и подобие Божие човекът е средоточие на всяка перспектива и едновременно център за конституиране и усъвършенстване на света, в който живее и твори. Така, като част от природния свят, той е органически приобщен и съпричастен с него не само като материя, но и като целеполагане. Или пределно ясно и кратко изразено с определението на отец Павел Флоренски: „Човекът е конспект на творението“.
Поставен на междинната граница в творението – между материята и Духа – човекът е единственото живо създание, осъзнало самото себе си като личност, притежаващо съзнание, самосъзнание и свободна воля. Защото светът не знае за собственото си съществуване, но единствено мислещият дух съзнава и осмисля както идентичността на собственото „аз“ като ипостасно битие, така и реалността на безпределния във времето и пространството космос. Ние сме очите, чрез които творението вижда, наблюдава и обяснява самото себе си. Бог като свръхсъщностна Същност (ousia) чрез изявата на Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, където човешкият разум логос възхожда към Предвечния Логос, Първооснова на всяко битие и Смисъл на творението.
„Бог – това е всесъвършеният Разум; разумът човешки е отражение на този Разум… Бог – това е всесъвършената Свобода; свободата човешка е отражение на божествената Свобода… Бог – това е върховният Владетел на съществуващото; способността на човека да покорява природата е отражение на това свойство“ (преподобни Иустин Попович).
В научния прогрес се съдържа определен и изключително точен автономен смисъл. Той е средство за въплъщаване на творчески идеи с върховен приоритет на научната истина в границите на нейната компетентност. Това означава, че никакъв ситуационен прагматизъм не би трябвало ултимативно да определя прогреса и условията за съществуване на genus homo, навлизащ в принципно различен исторически етап, характеризиран все повече с нов геохронологичен термин „аnthropocene“ в смисъл на „ера на постчовека, интерпретиран като homo deus“ (Харари Ювал). Така динамичното развитие на съвременната наука непрекъснато поражда комплексни и непредвидими ситуации, изискващи морално значими и надеждни решения и това налага „етиката на науката (Ethics of Science)“ да отчита и прогнозира много точно риска от възникналите нови реалии. В това направление все повече се налагат емпирично изведените констатации за многоизмерната противоречивост на нашия социум, определян като „информационно и технологично общество на риска“ (Луман Никлас, Бехман Готхард). Откритията и постиженията на съществуващите високи технологии и биотехнологии днес имат такава изключителна и решаваща сила, че самото оцеляване на света на човека зависи от самия homo cogitans. Още повече, че става въпрос за глобален преход на социокултурна генеза към антропосфера и техносфера, при които високотехнологичната и биотехнологичната комерсиализирана интервенция на човека започва безконтролно да разрушава първосъздадената природна люлка на живота. Пораженията са не само върху живата тъкан на Земята, но и върху духа, и плътта на човека.
Тази фатална амбивалентност на научния прогрес неизбежно имплицира в себе си етични норми и критерии и поставя под въпрос считаната за неразривна взаимовръзката между наука, етика и съзидание, утвърждаващо фундаменталните начала на живота. Поради това за нашия жизнен свят още в Стария Завет е поставен неизменният и винаги актуален съдбоносен избор:
„Живот и смърт ти Аз предложих…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).
Понятно е, че понастоящем човечеството може да се самоунищожи и то несъмнено по много начини. Бог допусна да бъдат строшени апокалиптични печати и надвисналата зловеща алтернатива с есхатологичните ѝ бедствия е налице. Те съществуват с предизвикателството, че Бог не ни позволява повече да бъдем незрели и по този начин самопроизволно да си играем с условията, съставящи люлката на живота. Творецът и сега създава посредством нас цивилизация, на която е предоставена свободата и отговорността да разполага със себе си и така да продължи позитивното си развитие или да го отхвърли и да тръгне по пътя на самоунищожението. „В тази велика игра ние сме едновременно играчи, карти и залог“, формулира проблема Аурелио Печеи (The Club of Rome). Поради това днес етичната регулация на науката се разглежда като жизнена необходимост и една от най-важните предпоставки за бъдещото ѝ развитие.
Същевременно „вътрешната етика и етос на науката“, оставени сами по себе си, все повече не са в състояние да бъдат надежден компас, позволяващ винаги да се следва без отклонения правилната ориентация на научната мисъл в конструктивното ѝ предназначение и задачи, като се има предвид неимоверната сложност при неизвестността във възможните рискове на безконтролните експериментални изследвания и търсения. „В реалната наука и нейната етика стават такива изменения, които правят невъзможно съхраняването на стария идеал за служение на знанието заради самото знание“ (Борн Макс). В действителност по пътя към прогреса, в техногенния иновационен поток, човекът става във все по-голяма степен подвластен на съществуващата „инструментализирана рационалност“ с еднопосочната ѝ ситуационно обусловена, чисто утилитарно-прагматична и консуматорска стихия. Именно тук от решаващо значение е каква роля и отговорност заемат човекът и мястото му в съотношенията „наука-технология-природа“. И най-вече: никой не трябва да се възприема за роб на неизбежния технологичен прогрес, ако той не служи на реални жизнеутвърждаващи човешки цели.
Като морален modus operandi амбивалентността на биотехнологиите в утилитарно-прагматичен план включва както принципите на свобода и творчество, така и манипулациите на определена инструментализирана рационалност. В случая тази налагаща се манипулативна рационалност като технологичен императив има особено ярък израз в деструктивните процеси на определени генно- и биотехнологични направления, както и във водещата доминация на икономическия императив и комерсиализъм в почти всички жизнени сфери на глобализирания секуларен свят. Генетичната основа за съществуване на отделния човек става лабораторно изделие като продукт на изкуствени биотехнологични манипулации с непредсказуем риск за невъзвратима загуба на човешката идентичност и бъдещите генерации. Подменят се автентичните, богосътворените, естествено заложените предпоставки, условно обозначавани като „етика на вида” (Хабермас Юрген, Аренд Хана).
Биотехнологичното конструиране и подобряването на човешкото тяло (Human Enhancement Technologies) се превръща в експериментално поле на произволни рискови модификации и трансформации. Особено в либералната евгеника, без да се имат предвид точните терапевтични параметри на този (Human Enhancement), се възлагат надежди на геномни и постгеномни технологии, а също и на синтетичната биология като възможности да се усъвършенства организмът не само чрез манипулация и „прередактиране на наследствената информация“, но и посредством „срастването“ му с бионични устройства на интерфейс-системи.
В това отношение фундаменталната грешка на утопичните проекти от рода на трансхуманизъм, биотехнологично преформатиран (Homo genetically transformed), нанокиборгизиран (Nano-cybernetic Homo Organism) или виртуално-цифров (Homo Virtualis) „постчовек“ е в игнорирането на елементарния факт:
Истинският anthropos изначално е бил винаги в историческото време, той и сега е тук и ще пребъдва по-нататък, все така и во веки веков. Този anthropos обаче, следва да бъде търсен в модуса на надеждата като идеал за богоподобие, духовно-нравствено развитие и усъвършенстване в пълнотата на свещения дар живота.
В пълна противоположност на тази проекция, в съществуващия цивилизационен сциентичен пресинг, секуларното собствено „ego“ поставя себе си с кощунствена гордост над всичко в света с претенцията да заеме мястото на Бог и да играе ролята на някакъв бог, на експериментатор-оператор, разпореждащ се хипотетично с комбинациите и трансформациите на човешкия геном, както това е представено от Р. Чъдвик: „да си поиграем на бог“ (срв. Хяурю М.). Именно този homо deus като секуларен идол си поставя задачата „постчовекът на бъдещето“ да постигне по биотехнологичен път като че ли някакво излизане (transcensus) извън границите на физичните константи на света. „Като се позиционираме по-високо от борбата за оцеляване между животинските видове, ние ще се постараем да възвисим човеците до богове и да превърнем homo sapiens в homo deus (Харари Ювал)“.
В основата на подобен род на секуларно развитие е дълбоко залегнал възгледът за света, който разглежда свободата, възможността за творчество и потенциала на разума, не като зададени от Бога хоризонти на отговорност, а по-скоро като чисто сциентистки комерсиализирани процеси с непредсказуеми рискови последствия. Така с неограничените възможности на човешката свобода без диалогичната връзка с Бога – в това богодарувано призвание (vocatio Divina) – настъпват процеси на разпад и самоунищожение, ако това сциентистко секуларно творчество е свързано с безконтролен произвол. Или по друг начин казано: жизненият свят (Lebenswelt) на човека е подкопан в основите си с риск за творението, ако тази „царственост“ – в противоречие с богоустановените принципи на живота – се превърне в безконтролна експлоатация на другия човек и на природните ресурси. Това са концепции, довели човека, възприемал себе си като „венец и украшение на Вселената“, до отрицание на самия себе си. Поради това неслучайно обективният, критичен философско-антропологичен анализ на деконструкцията (демонтажа) на протоначалата на живота и човешката природа води до екзистенциален зов за спасение:
„Човеци, съхранете душата, съхранете тялото, съхранете собствената си идентичност и сексуалност. Не бързайте да потопите този свой кораб. Той е Ноевият ковчег на нашето спасение“ (Кутирьов Владимир)
Животът включва в себе си комплексните взаимоотношения на единно свещено дихание, на обща изначално оживотворена цялостност, иерархично увенчана като връх с уникалните креативни способности на човека. Необходим е обаче, не сциентистки, но изначално християнски, дълбинно осмислен човешки поглед и „преклонение пред всичко, което се нарича живот като начало и фундамент на всяка нравственост“, съобразена и приведена съобразно мярата на богосъздадените протоначала на човека и природния му свят с „благоговейно чувство пред свещения дар живота” (Швайцер Алберт, Йонас Ханс).
И колкото по-завладяващо е благоговението пред всичко живо, сътворено от Божията Премъдрост (срв. Псалом 103), толкова по-силно е това свято чувство и в живота духовен.
Съзнанието за отговорност за света, в който живеем и творим, означава, че екологичната нравственост трябва да се разглежда също така като неотнимаема съставна част и на църковната мисия, при което истинската реализация на човека в богоподобие на собственото естество и власт над природата е немислимa извън общението с Христос и Неговата Църква „защото ние сме съработници на Бога“ (1 Коринтяни 3:9). Паралелно с това обаче, църквите не могат повече да се ограничават да служат еднопосочно на човешката душа или дори само на цялостното психосоматично човешко естество, – като се игнорират природата, науката и съвременните технологии. Библейското послание за всеобхватно спасение не се отнася единствено до отделната личност с вътрешния ѝ духовен живот, но и до еклезиалното ѝ общение и социум. То включва също и физичните начала, и света на природата, и необозримия духовно-нравствен и интелектуално-творчески потенциал на микрокосмоса на богосътворения anthropos.
Централната концепция в Библията е, че триадата „Бог – човек – творение“ е взаимообвързана и взаимно проникната в онтологичното ѝ всеединство. Библейският и светоотеческият възглед в това отношение са безусловно холистични.
Християнският светоглед предполага всеобхватно целеполагане и програмиране на космическия процес, защото Бог е Бог на природата, Бог на историята, Бог на човешкото спасение, „Всебитие в самата битийственост на Всебитието” (св. Дионисий Ареопагит).
Това предпоставя ценностното отношение към природната среда като към нещо осветено, като творческа самоизява на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Бог е, Който животвори създанията Си, защото всички биологически видове и всички форми на материята са следствие от творческото дело на Духа Божи.
„Очите на Господа обхващат с поглед цялата земя“ (Захария 4:10). Възприеман като библейска метафора, този текст в по-разгърната си актуализирана интерпретация означава, че „Погледът, в смисъл на абсолютно Всезнание, цялостно битийно проникване на Яхве (YHWH), Вечно Съществуващият, обгръща, присъства и направлява всичко в земната ни действителност с цялото ѝ биологично разнообразие и обитатели, всяка плът (евр.’kol basar), „всякое дыхание“, включително явленията и събитията на техния живот.
Във всеобхватна любов Бог обгръща целия свят и живото съпреживяване от християните на спасяващото богоприсъствие в света определя християнската нравственост в отношението ѝ към съхраняване целостта на творението. А тя се основава на Божия Завет с цялото човечество, че светът на човека и природната му среда няма да бъдат повече разрушавани от всемирна катастрофа (Битие 9:15). Това дълбинно съпреживяване има основанията си преди всичко във факта на Боговъплъщението, то сърадва на всички създания, но и страда заедно с всичко, което изпитва страдание и очаква избавление, „защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат“ (Римляни 8:22). Това е възприемане на природната среда като единен цялостен и безкрайно сложен комплекс от взаимнообусловени създания с неповторимата им ценност и незаменимо място в Божието творение, в което човекът е естествена част в психофизична взаимобвързаност с всяко живо създание.
Или, както образно е изразено в библейския текст, че всичко живо е свързано в единния възел на живота, а в целеполагането на Божието домостроителство (oikonomia) „е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът“ (Иов 12:10).
В библейската аксиология холистичният подход към света определя живота като върховна ценност в неговата уникалност, природна взаимовръзка и органична цялостност. Светът е добробитиен в своята същност и логосни принципи и „той е сътворен не само за битие, но и за благобитие“ (св. Атанасий Александрийски). И всичко съществуващо само затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Битие Божие, което е най-висшето и съвършено Благо и „това, което не е в Съществуващия то въобще не съществува” (св. Григорий Нисийски).
Животът е явление, свещено и изключително: много повече, отколкото елементарна сума от субатомни частици, много повече от самовъзпроизвеждащи се системи и автономни органични структури. Това е разбиране за природната среда, възприемана като посредница на творческата и спасяващата Божия любов.
Християнската есхатология и свързаните с нея вероучителни истини за свършека на света и за последния Страшен съд не съдържат отрицание на материалния порядък на Вселената, но преди всичко са критика на този свят – в неправилните му насоки на развитие с оглед на неговата обнова и възможното усъвършенстване на човека, на неговия социум и съхраняването целостта на Божието творение. Нарушаването на тази цялостност на определен етап може да означава и глобална цивилизационна трагедия, а съвременният човек все още няма съзнание за вина и покаяние за греховете, свързани с престъпленията му спрямо бъдещите генерации и люлката на живота – природата.
Изключителното положение, утвърждаване и слава на homo sapiens се състои в това, че Творецът, живият Бог, го е призовал, като му е определил особено предназначение в света. Това означава, че светът трябва да бъде запазен и – усъвършенстван чрез съзнателната човешка дейност. Тя е синергийно допълнение на Божествения живот. Тя е устройване на създадения свят в свобода и любов спрямо Триединия Бог и необятна тайна Божия, а творческата разумно-познавателна дейност на човека е тайнствено общение с Него. Безграничният космос с неизчерпаемия си потенциал на форми и начини на съществуване като отблясък на Логоса-Творец, както и природата като жизнена среда, са дарове от Бога и обект на Неговата любов. В тайнството на богообщението и богопознанието човекът пресъздава тези дарове, като ги възвръща в нова преобразена форма отново на Бога. Актуализира ги, когато в тях се съдържа нещо съкровено потенциално с творческо прозрение за следите на Предвечния Логос, съдържащи се в дълбинните основи на Вселената. По такъв начин крайната цел на съществуващото е да се превърне в преобразен свят – един нов свят, така че спасението на човечеството по необходимост да изисква спасението и преображението на творението в нова действителност.
Summa Summarum. В заключителните изводи тази проблематика би могла да се резюмира с мисълта на св. Ириней Лионски от богословската класика:
„Славата Божия, това е живеещият човек, а човешкият живот е проекция за неговото богоподобие“. В контекста „виждане на Бога“ (латински „vision“) е в смисъл на реално преживявано богоприсъствие в духовно-нравствената чистота и съкровената дълбина на човешкото сърце, както е в богооткровеното слово: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Матей 5:8).
В безпределността на Вселената човекът не е еволюираща комбинация от атоми и молекули в развитието на генетични мутации и модалности, които биха могли да бъдат обяснявани с антропни принципи или в хипотетични модели на теорията на вероятностите. В развитието си нашият свят не може да изчезне като безсмислено и случайно появило се явление в пространствено-времевата безкрайност. Именно тази и само тази програма е напълно изключена. Или с други думи формулирано: творението, изведено от небитие в битие чрез всеутвърждаващото съзидателно Слово на Бога: „Да бъде светлина” (Битие 1:3), не може да се разложи на нищо в есхатологичния си завършек. Веднъж завинаги утвърдената логосна програма на битийно развитие: „Да бъде!“ пронизва цялата вечност на Вселената, безкрайното време и безграничното пространство, в които се разгръщат животът на човека и природният му свят. И още нещо, най-същественото:
Откакто предвечният Логос влезе в емпиричното историческо време като Господ Иисус Христос, Богочовекът като съвършено ипостасно единство на Божествената и човешката природа е абсолютната мяра на всички висши принципи и критерии. Защото „Ти си сроден с нас по плът, Боже наш, а ние сме Твои по Твоето Божество“ (преподобни Симеон Нови Богослов).
В истината за богочовечността човекът като творение Божие е следствие на творческа целесъобразност, превърнала се впоследствие в творяща се целесъобразност. Ние не само откриваме предназначението на съществуването си по теоретико-познавателен път, но и практически го реализираме чрез принципно нови начала – такива, каквито никога не биха се появили по чисто природен начин, ако не съществуваше човекът. Диханието на творението може и трябва да бъде събрано в съзидателния устрем на великата вселенска мисия на човека в плана на Божието домостроителство. Вселената не е гробница за мислещия дух. Тя не е „зашеметяващата враждебна Вселена, колкото по-постижима и познаваема, толкова по-безсмислена“ (Уайнбърг Стивън), „безразлична както към надеждите на човека, така и към неговите страдания” (Моно Жак). В измеренията на вярата в Предвечния Логос, „чрез Когото всичко е станало”, тя е път към безсмъртие в познание и творчество, радост и красота – дори и в есхатологичната перспектива, че „сегашното небе и земя ще преминат” (Матей 24:35).
Литература
Св. Афанасий Великий (1994). На ариан, слово второе. Москва.
Св. Григорий Богослов (2012). Догматическиe поэмы. СПб.
Св. Григорий Нисский (2006). Догматические сочинения. Т.1. Краснодар.
Св. Дионисий Ареопагит (1996). За божествените имена. С.
Преп. Иустин Попович (2004). Философские пропасти. Москва.
Преп. Симеон Нови Богослов (2010). Божественные гимны, гимн 58. Москва.
Аренд Хана (2000).Vita activa, или о деятельной жизни. СПб; Аренд Хана (2013). Ответственность и суждение. Москва.
Борн Макс (1973). Моя жизнь и взгляды. Москва.
Кутырев Владимир (2009). Человеческое и иное: борьба миров. СПб.
Неллас Панайотис (2011). Обожение (Основы и перспективы православной антропологии). Москва.
Печеи Аурелио, Икеда Дайсаку (2008). Преди да е станало твърде късно. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“. С.
Флоренский Павел священик (1983). Макрокосмос и микрокосмос. – Богословскиe труды (№24).
Фукуяма Ф. (2002). Нашето постчовешко бъдеще: Последиците на биотехнологичната революция. С.
Харари Ювал Ноа (2018). Homo deus. Кратка история на бъдещето. С.
Швайцер Алберт (1990). Култура и етика. С.
Уайнбърг Стивън(1984). Първите три минути след сътворението. С.
Bechmann Gotthard (1993). Risiko und Gesellschaft:Grundlagen und Ergebnisse Interdisziplinärerisikoforschung. Opladen:Westd.
Habermas Jurgen (2001). Die Zukunft der menschlichen Natur. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
Häyry M. (1994). Categorical objections to genetic engineering: a critique. – Ethics and Biotechnology . N.Y.
Human Enhancement. Scientific Ethical and Theological Aspects from European Perspective //Church and Society Commission of CEC.2013.
Jonas Hans (1979). Das Prinzip Verantwortung: Versuch einer Ethik für die technologische Zivilisation. Frankfurt/Main: Insel-Verlag.
Luhmann Niklas (2017). Risk: A Sociological Theory(Communication and Social Order).N.Y.
Monod Jacques (1972). Chance and Necessity: Essay on the Natural Philosophy of Modern Biology.
Potter.V. (1988). Global Bioethics building on the Loepold Legacy. Mchigan Edward Brothers.
______________________________________________________________________
*Публикувано в https://hristianstvo.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът Антоний Хубанчев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hfO
