Тотю Коев

Върху Константинополския съ­бор (869/870 година) има богата ли­тература както на Изток, така и на Запад. Но настоящата го­дишнина, макар и не съвсем кръгла (1130 години), дава повод да се припомнят някои неща за този събор, още повече че той е тясно свързан с нашата църковна и граж­данска история.

Римокатолическата църква приема то­зи събор за Осми вселенски. Много наши изследователи също го броят за осми[1]. Тук е необходимо малко уточняване и изяснява­не. Римокатолическата църква има за себе си основание, защото тя признава общо 21 вселенски събора. Това ще рече, че девети­ят (по нейното броене) е признал събора от 869-870 година за осми, съответно десетият е приз­нал деветия. Последните два (1869/1870 година и 1962-1965 година) не се нуждаят от такова регла­ментиране, защото папата ги санкционира като вселенски. Не така стои този въпрос в Православната църква, която признава се­дем вселенски събора (325, 381, 431, 451, 553, 681 и 787 година). Защо тя не признава разглеж­дания тук събор за осми?

В Православната църква има устано­вен принцип, според който един събор се приема за вселенски тогава, когато реше­нията му са приети от цялата Църква и са регламентирани на следващ събор, на кой­то са участвали представители на цялата Църква. Съборът от 869/870 година осъдил пат­риарх Фотий и неговите привърженици, ма­кар че причините са повече политически. По-късно Църквата канонизирала Фотий за светец. Само този случай е достатъчен да се оспори вселенският характер на раз­глеждания събор. Може би главно поради това в Православната църква той не се приема и не може да бъде приет за Осми вселенски събор. За такъв по-скоро би бил приет, след спазване на съответните прин­ципи, съборът, който се състоял също в Константинопол 10 години по-късно (879/880 година), но това е друга тема.

Съборните заседания

Константинополският събор имал об­що 10 заседания, някои от тях проведени във величествения храм „Св. Софѝя“, пър­вото – на 5 октомври 869 година, последното – на 28 февруари 870 година. Броят на участници­те в различните заседания варирал и на зак­лючителното, десетото, достигнал 103 ду­ши[2].

Причините за свикването на събора би­ли няколко: реабилитирането на Констан­тинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877 година); осъждането на предшествени­ка му Фотий (858-867, 877-886 година) и негови­те последователи и вдигането на анатема­та, наложена от Фотий на папа Николай I (858-867 година) в 867 година[3]. Както се вижда, тук се преплитали интереси и на Констан­тинопол, и на Рим. Този акт сам по себе си сближавал двата политически, религи­озни и културни центрове.

Тогавашният Римски папа Адриан II (867-872 година) не оценил правилно създалата се ситуация. Той сметнал, че му се е отдала възможност да се намеси активно в живота на Източната църква, както са правили мно­го негови предшественици. Не подозирал също, че междувременно се водят предва­рителни тайни българо-византийски прего­вори и че именно на този събор ще се пос­тави и обсъжда българският църковен въп­рос[4].

Първото заседание на 5 октомври 869 година имало протоколен и тържествен харак­тер, както е прието в такива случаи. С не­що особено не се отличават и следващите четири заседания, съответно на 7, 11, 18 и 20 октомври.

На шестото заседание на 25 октомври присъствали привържениците на сваления патриарх Фотий. Между тях и противници­те му се водили бурни и остри спорове. На следващото, седмо, заседание, на 29 октом­ври, събота, патриарх Фотий и неговите привърженици били осъдени. В края на осмото заседание, на 5 ноември, съборът еди­нодушно отхвърлил иконоборството, което било осъдено на Седмия вселенски съ­бор в 787 година.

На 12 февруари 870 година, след продължи­телна пауза, съборът подновил работата си. Проведено било деветото заседание, на ко­ето били разгледани някои неверни свиде­телства във връзка с избора на Игнатий за Константинополски патриарх[5].

Две седмици по-късно, на 28 февруари, вторник, се състояло десетото, последно за­седание. Междувременно в Константино­пол пристигнало пратеничество от Италия от император Лудвиг II. Целта на това пра­теничество била да се подготви брачен съ­юз между Константин, най-големия син на византийския император Василий I Маке­донец (867-886 година), и единствената дъщеря на Лудвиг II, както и военен съюз срещу арабите, които застрашавали средиземно­морския регион. Същата година сарацини­те завладели Малта[6].

Преди последното заседание в Конс­тантинопол пристигнала и делегация, изпратена от българския владетел княз Борис, ръководена от родственика му кавхан Пе­тър. В нея участвали десет души. Целта на българската делегация била да постави на съборно разглеждане въпроса за църков­ната юрисдикция на България, в смисъл на кого трябва да принадлежи новопок­ръстена България – на Константинопол или на Рим[7]. Разрешаването на този въпрос изисквало такт, умение и дипло­мация, каквито не липсвали на членовете на българската делегация. Това пролича­ло ясно от събитията на 28 февруари и осо­бено на 4 март.

И двете представителства участвали на заключителното заседание на 28 февруари, ръководено от император Василий I Маке­донец и от сина му Константин.

На българската делегация била оказа­на висока чест. Тя не само била допусната до заседанието на събора, което за такива случаи не е обичайно, но ѝ било отредено и почетно място. На това заключително за­седание оказаното внимание на българска­та делегация било по-голямо, отколкото на представителите на император Лудвиг II, което също е показателно[8].

Дипломатично било показано, че бъл­гарското царство е много по-близко географски и по дух на Византия, отколкото немското. И тук проличала тънката визан­тийска дипломация, добре разбрана и це­нена както от българската делегация, така и от източните участници на събора. Това не го разбрали само западните представи­тели. Макар че няма запазени писмени па­метници, не е трудно да се предположи и приеме тезата за предварително договаря­не между Плиска и Константинопол по бъл­гарския църковен въпрос в смисъл: импе­ратор Василий I Македонец и патриарх Иг­натий да подкрепят българската кауза за църковна независимост. Тази идея ще да е била лансирана и сред някои от водещите на събора фигури от източните църкви. То­ва, както ще стане дума след малко, про­личало на 4 март.

Тук естествено изниква въпросът, след като на императора и на патриарх Игнатий, а и на някои от източните представители е била ясна целта на българската делегация, защо този въпрос не е бил поставен на заключителното заседание на 28 февруари? Тук може само да се предполага, без да се борави с доказателствен, веществен мате­риал. От една страна, това заседание има­ло тържествен, заключителен характер. На него били приети изработените правила; из­разено било ясно, положително отношение към иконопочитанието; прочетен и приет бил орос на събора. От друга страна, ма­кар че император Василий I Македонец, патриарх Игнатий и някои от източните представители били психологически под­готвени да вземат положително отношение по българския църковен въпрос, все пак не се е знаело как ще реагира мнозинството на събора, защото едва ли всички източни участници са били посветени в тайните пла­нове. Да се мисли обратното е нелогично защото, все някой е могъл да издаде воде­ните тайни преговори.

Прочетете още „Константинополският събор (869/870 година) и българският църковен въпрос*“ →