Иван Латковски

Господ Иисус Христос осно­ва Църквата Си, за да наме­рят в нея пристан спасява­щите се човешки души и в която всички да изповядват вярата си в Света Троица. Нашият Спасител обе­ща на апостолите, а в тяхно лице и на християните от всички времена, че Църквата ще пребъде до края на све­та. Тя няма да бъде унищожена нито от външни, нито от вътрешни врагове (срв. Матей 16:18). Иисус Христос дава Своята благодат на Църквата, ежеднев­но Той се съединява с вярващите в не­постижимата тайна на светото Причастие и чрез Божественото Си слово утвърждава: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20).

За човек, който не живее в Църква­та и не се ползва от нейните благодат­ни дарове, изразът „край на света“ е твърде мъгляв, неясен, а може би и не­разбираем. Обикновено той се свърз­ва с глобално, всеобщо разрушение и унищожение на нашата планета, кое­то ще настъпи в незнаен момент от бъ­дещето. Съвременният човек вече си дава сметка за опасността от подобна трагедия, чиито причини биха били чо­вешкото посегателство към природата и необикновено бързото развитие на научното познание в различни облас­ти, което нерядко се използва с антихуманни цели.

Наближаването на XXI-ви век също кара човечеството да тръпне в очаква­не на нещо необикновено, което често се нарича с думата „апокалипсис“ .Та­зи дума се наложи неправилно със зна­чение на „разрушение“ или „край на света“, но това стана благодарение на пошлата интерпретация на някои про­рочества за бъдещето в характерната литература и в средствата за масова информация. Правилният превод на гръцката дума „апокалипсис“ е „отк­ровение“, тоест откриване, разкриване на бъдещето. Причината в думата да се вложи смисъл на „край на света“ е, че така именно е наречена последната книга в Библията – „Апокалипсис“, чийто автор е св. Иоан Богослов, и където, наред с цялата история на Църк­вата, под формата на пророчества се разглеждат и последните времена от историческото време, в което човечес­твото ще живее на този свят. Тази кни­га е основен източник на есхатологията (учение за края, за последния ден) в която Църквата разкрива своето уче­ние за крайната съдба на света и чове­ка. Светът, в който живеем, не е вечен, той ще има край, ще се открият „ново небе и нова земя“ (Откровение 21:1). Чрез есхатологията се посочва смисълът на човешкото съществуване, взорът се на­сочва към вечния живот, където човек отново се завръща при своя Творец – Бога.

За съжаление днес съществува опасност от изопачаване на църковно­то учение относно последните време­на. Това е продиктувано от безспорния интерес към въпросите на бъдещето, но когато те се разглеждат от светския мироглед, се достига до заблуди и не­верни схващания. Както вече се казва, приближаването на третото хилядолетие провокира човешкото съзнание да разсъждава върху различни пророчес­тва, чиято основна тема е краят на све­та. Наша основна задача е да се опи­таме да посочим църковното гледище по тези въпроси и така да се внесе до­пълнителна яснота върху проблемите на есхатологията.

Един от главните пунктове в нея е темата за антихриста. Неговата поява е едно от най-точните основания за близък свършек на този свят. Самата идея за антихриста е пряко свързана с отхвърлянето на истинския Месия – Господ Иисус Христос, от еврейския народ. Богоизбраните евреи не разбра­ха своя Бог, отрекоха се от Него, под­ложиха на страдания и смърт Божия Син, защото очакваха, че Той ще им даде земно благоденствие и политичес­ко освобождение. Те не успяха да вник­нат в Неговата проповед за Небесното царство, а искаха да видят Месия на­чело на целия свят. Ето защо евреите и до днес очакват Яхве да прати Своя „Машиях“. Отправяйки поглед към бъ­дещето, Господ Иисус Христос се обръща към Своите сънародници с думи­те: „Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете“ (Иоан 5:43). Тук Христос визира Своя анти­под – беззаконника от последните вре­мена, когото Църквата нарича антих­рист. Отхвърлянето на Иисус от Назарет като истински Христос води след себе си очаквания за идването на лич­ност, която да притежава необикнове­ни качества и с тях да покори сърцата на хората, които от своя страна да го признаят за Син Божи, за велик гос­подар на света. Трябва недвусмислено да се заяви, че чакането на някакъв „божествен“ помазаник, който да спа­си, обедини и възстанови отпаднало­то човечество, е безспорно антихристиянска идея. За нас – православните християни – не може да има друг Спа­сител, освен Иисус Христос.

Пред нас застават два противопо­ложни образа. Първият е на нашия Гос­под – разпнатия Христос, Победителя на смъртта. Този образ е реален, исто­рически и постоянно живеещ и даващ живот в Църквата. Вторият е на ан­тихриста – образ от бъдещето, който ще се противопостави на Бога и Църк­вата Му. Задача на настоящото изло­жение е да се посочи съдържанието на понятието „антихрист“, както и въз­можно по-пълно разкриване на него­вата същност.

Основен източник за изясняване на разглеждания проблем е словото Бо­жие – Библията. В нея е разкрито отк­ровението за бъдещето на човешкия род. С подчертано есхатологично съ­държание са книгата на св. пророк Даниил в Стария Завет и Откровението на св. Иоан Богослов в Новия. В тях конкретно е посочен антихристът ка­то личност, явяваща се в края на вре­мената. За него, макар в по-общ и раз­личен смисъл, св. апостол Иоан пише в Пър­вото и във Второто съборно послание. Особено ярко е свидетелството и на св. апостол Павел във Второто му послание до солуняни, втора глава. Основно върху тези библейски места се гради църков­ното учение за антихриста.

По-задълбоченото прочитане и ос­мисляне на библейските текстове ни позволява да разграничим две основ­ни тенденции в съдържанието на по­нятието „антихрист“. Разбира се, те са изтъкнати от много свети отци на Църк­вата, които богоозарено са разкрили в пълнота църковното становище по проблема. Свещеното Писание говори за „ан­тихрист“ в широк, обобщен смисъл на думата, и в частен, собствен смисъл – като отделна и конкретна личност. Първото значение се открива в 1 Ио­ан 2:18, 22; 4:3: „Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антих­рист, и сега са се появили вече много антихристи… Кой е лъжец, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Си­на… А всеки дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света.“

Под понятието „антихристи“ (1 Ио­ан 2:18) светият апостол има предвид „лъжеучителите, които започнали да се по­явяват още в апостолско време“, осо­бено в края на I-ви и началото на II-ри век. Това са Симон влъхв, Керинт, николаитите, докетите и други[1]. В 22-ри стих „апостолът посочва същността на тях­ното пагубно лъжеучение с всички про­изтичащи от него последствия. Тя се заключава в отрицание на това, че Иисус е Месия-Христос, дошъл за спа­сяването на хората[2]“. От тълкувание­то на 4-та глава, 3-ти стих от послани­ето се изяснява, че св. апостол Иоан утвър­ждава истината за въздействието на антихристиянския дух върху лъжеучителите и еретиците. Блажени Теофилакт пише: „Апостолът говори, че антихрис­тът е вече в света, но разбира се, не лично, а в лицето на лъжеапостолите, лъжепророците и еретиците, предварящи и приготвящи неговото идване[3]“.

Това значение на понятието „ан­тихрист“ се утвърждава от св. Иоан Бо­гослов и във Второто му съборно пос­лание 1:7: „…защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изпо­вядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и ан­тихрист.“ Отново апостолът акценти­ра върху изповядването на основната верова истина за Боговъплъщението. Отхвърлянето ѝ безспорно свидетелст­ва за противопоставяне на Христос и за богоборчество.

Обобщение на казаното относно първото значение на думата „ан­тихрист“ може да бъде следното съж­дение: „антихрист“ в общ смисъл на ду­мата е човек, който отхвърля Божест­веността на Господ Иисус Христос и не признава месианското достойнство на Родения от св. Дева Мария Син Бо­жи. В този случай названието „антих­рист“ би могло да се преведе като „про­тивник на Христос“, „враг на Христос“. Изхождайки от тази идея, съдържаща се в понятието, „антихристи“ биха мог­ли да се нарекат всички онези древни и по-нови еретици, които с лъжливите си учения се опитаха да разрушат чис­тотата на православното християнско верую. Освен тях в тази широка трак­товка влизат и атеистите – хора, кои­то не вярват не само в Иисус Христос, но изобщо не вярват, че съществува Бог.

„Той е антихрист, който отрича От­ца и Сина“ (1 Иоан 2:22). Много често нашият Спасител изтъква единосъщието Си като Син Божи с Бог Отец: „Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ (Иоан 14:11). „Който Мене мрази, мрази и Отца Ми“ (Иоан 15:23). Отричането на Христос „затваря пътя към познанието на Отца[4].“ Блажени Тео­филакт акцентира върху религиозното съзнание на евреите: „Иудеите отхвър­лят Сина и си присвояват знание за Отца. Но нека знаят, че те и Отца не са познали, защото ако Го бяха познали, щяха да познаят и Сина, защото Той е Отец и на Единородния Син[5]“.

В разглеждания широк, обобщен смисъл на понятието „антихрист“, в исторически аспект, към евреите и ере­тиците могат да бъдат прибавени и онези „царе, императори и управници на езическия свят…, които в първите времена на християнството гонели, мъ­чили, убивали вярващите и употребя­вали всички средства за унищожаване на християнството в самия му заро­диш[6]“. Според църковното учение всич­ки тези императори, всички лъжеучители, еретици и безбожници са провод­ници на антихристиянския дух в човеш­ката история и са предтечи, предобрази на „последния страшен антихрист, който ще се яви пред самия край на света[7]“. Тук се достига и до второто зна­чение на понятието, което вече харак­теризира една конкретна личност от бъ­дещето. Това ще бъде антихрист в соб­ствен смисъл на думата. В негово лице антихристиянските сили ще получат своя водач за последния сблъсък с Хрис­товата Църква. Разликата между две­те значения на понятието „антихрист“ ясно е изтъкнал св. Иоан Дамаскин: „Разбира се, пише той, който не изпо­вядва, че Син Божи е дошъл в плът, че Той е съвършен Бог и е станал съвър­шен човек, оставайки заедно с това Бог, е антихрист. Но в собствен смисъл и по преимущество антихрист се нарича този, който ще дойде в края на света[8]“.

Православната църква притежава универсално учение, което не се огра­ничава от времето. Истините му са веч­ни поради божествения си произход. Затова няма нищо смущаващо във фак­та, че Църквата утвърждава идването на един изключителен Христов про­тивник, което ще бъде и ясен белег за настъпването на Второто пришествие. Още от своето създаване християнско­то общество съществува в обстановка на противопоставяне, която се осъщес­твява от враждебно настроения свят. „Цял свят лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а Църквата е призвана да пръска бо­жествената светлина в него. Господ Иисус Христос Сам предвиди борбата между нея и света, но същевременно даде и обещанието: „Ще съградя Цър­квата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18).

Църквата убедително ни учи, че ан­тихристът ще бъде човек, в който зло­то ще достигне връхната си точка. То­ва се потвърждава и от думите на св. апостол Павел, който го нарича „човекът на греха, синът на погибелта“ (2 Солуняни 2:3). Той ще притежава необикновени сили, благодарение на подкрепата, която ще получава от своя духовен баща – дяво­ла. „Човешкото въображение е безсил­но да си представи такъв злодей, какъвто ще бъде антихристът. Не е свойс­твено на човешкото сърце, дори поква­рено, да повярва, че злото може да дос­тигне такава степен, каквато ще дос­тигне при антихриста[9]“. Той ще черпи вдъхновение и мощ от силите на зло­то, които в цялата човешка история сто­ят на пътя между хората и Бога.

Християнството е възприело древноюдейското предание за бунта на най-светлия ангел-Денница срещу Бога и неговото превръщане в дявол (сатана). „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ (Лука 10:18) – тези думи на Господ Иисус Христос се от­насят до онзи момент от времето, когато, преди още да е сътворена земята, най-светлият ангел се противопоста­вил на Бога, възгордял се от собстве­ната си красота и власт и пожелал да бъде равен на своя Творец. В непокор­ството си той увлякъл и други небесни служители. „Начало на греха е гордост­та“ (Сирах 10:15), посочва премъдрият Иисус син Сирахов, припомняйки при­чината за разделението на духовния свят. Наистина, от момента на богоборческия бунт на сатаната се сложи­ло началото на злото – тоест на хаоса, безредието, страданието. Започнала войната на дявола срещу Небесната църква на ангелите, която след това прераснала във вражда срещу човеш­кия род. Сатаната не могъл да понесе божествения благ промисъл за човека – венец на творението, който е приз­ван да се богоуподобява (Матей 5:48) и да изпълнява Божията воля. „Същест­вото, дошло до предела на злото, нена­вижда Бога и Царството Божие и всич­ко, което води към негоp[10]“. Тази нена­вист е движещата сила на „поднебесните духове на злобата“. Първият грях бе извършен под въздействието на дя­вола. Така грехът и смъртта станаха постоянни спътници на човека. Бидей­ки свободна личност, човекът се отк­лони от посочения Божествен път и подчини волята си на злото. Но, раз­бира се, Бог е всемогъщ и действието на злото не може да попречи на Него­вите определения. Многострадалният Иов ясно разкрива истината, че сата­ната действа по Божие допущение, а Бог превръща злото в добро.

С отпадането си от Бога човек похули своя Творец, злоупотреби със сво­бодата си. Започна неговият път към греха, който го отдалечава от Източ­ника на живота, път, който го доведе до смъртта. Но въпреки този недосто­ен отговор на творението, Бог прояви Своята неизказана любов и още в райс­ката градина даде обещание за спасе­ние (Битие 3:15).

Противникът на човешкото спасе­ние провокира прародителите да извър­шат акт на непослушание спрямо Бо­жията воля и човекът позна греха, под­чини се на страстите си. Но Божестве­ното обещание имаше за свой инстру­мент еврейския народ – той единствен сред другите народи се покланяше на Единия истински Бог и бе определен да роди Спасителя на Света. Силите на злото воюваха срещу богоизбрания народ, като го подтикваха към идолопоклонство и богохулство. Евреите чес­то не искаха да чуят изобличаващите слова на светите пророци, но също така и се каеха пред своя Бог за греховете си. В цялата старозаветна история изпък­ва това лутане между Божието приз­вание и непослушанието. „Но сатана­та и злите духове непрестанно водят хората към зло[11]“. Човекът не може без Божията подкрепа да противостои на дявола. Той бе окован във веригите на греховете и макар че беше създаден за безсмъртие, смъртта стана негов жре­бий, а душата му пребиваваше в отчай­ваща отдалеченост от Бога.

Раждането на Спасителя Иисус Христос, Божия Син, Неговото изкупи­телно дело, страдания, кръстна смърт и Възкресение донесоха очакваното ос­вобождение за хората. „Змеят, древната змия, която е дявол и сатана“, беше вързан за „хиляда години“ (Откровение 20:2). Отвориха се вратите на Небесното цар­ство, човекът получи възможност да възстанови първоначалното си благо­датно състояние и да разбере своето предназначение. Иисус Христос осно­ва Своята Църква – обществото на спа­сяващите се в Негово име. На хората, нарекли се християни, бе дадено едно ново, мощно оръжие в борбата срещу дявола – благодатта на Светия Дух, даря­вана в светите тайнства. „На човечеството бяха дадени нови сили. Дело Христово е създаването на „нова твар“, тоест Цър­квата. В нея животворящият Дух Бо­жи дава сили за осъществяване на християнското учение в живота. Без Църквата няма християнство[12]“, няма и спасение.

Основателят на Църквата Иисус Христос предупреди Своите последова­тели за трудностите и мъките, които ги очакват в света. „Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо“ (Ио­ан 14:30). Сатаната е наречен „княз на тоя свят“, докато Царството Божие „не е от тоя свят“ (Иоан 18:36). Дяволът не може да търпи в човешкото сърце да се раждат благодатни мисли за веч­ния живот с Бога, той се стреми да раз­руши вярата и да погуби душата. Са­таната открито воюва срещу Църква­та и цялата нейна история свидетелст­ва за тази сатанинска война. Истори­чески факт е, че гоненията от първите три века на християнската ера се опи­таха да унищожат физически членове­те на църковното общество. Ужасите, които са преживели първите христия­ни, нерядко ставали причина за засилени есхатологични очаквания. Наис­тина, в Откровението на св. Иоан Бо­гослов са описани последните време­на, чиято основна черта ще бъдат го­ненията и страданията на Църквата, причинени от властта на антихриста. Съществували вярвания у древните християни, че те живеят в епохата на антихриста, а него са персонифицира­ли в лицата на римските императори Нерон, Максимилиан, Диоклетиан.

Но както свидетелства историята, репресиите на римската власт не успя­ха да смажат новата религия. Дори напротив, колкото по-жестоки бяха го­ненията, толкова повече хора приема­ха Христос за свой Спасител, съзирай­ки в християнските мъченици пример за подражание. Християнството не са­мо бе признато за свободно вероизпо­ведание, но бе въздигнато и в официа­лна религия на империята. Така, три века след появата си това учение удър­жа победа над езичеството, успя чрез Църквата да пръсне своята светлина над целия културен свят.

Както вече бе изтъкнато, възник­ването на ересите и лъжеученията още в самото начало постави пред Църк­вата сериозни проблеми. Те бяха дру­гото оръжие на древния богопротивник – дявола, срещу християните. Ере­сите са опити да бъде разрушена осно­вата на Църквата – правилната вяра, истините на Православието. Светия Дух, Който предпазва християнското общес­тво, обаче води към богопознание всички негови членове. Църквата, зак­риляна от Утешителя, успешно се про­тивопостави на ересите чрез своите богопросветени мъже – светите отци, които на седемте Вселенски събора дадоха то­чен израз на учението на светата Правос­лавна църква и отхвърлиха категорич­но лъжеученията на еретиците. Те опа­зиха вярата и ние се убеждаваме в истинността на Божието обещание за неразрушимостта на Църквата.

Историческото свидетелство за трудностите, които съпътстват живо­та на християните в света, доказва колко ожесточено сатаната воюва с хо­рата, устремени към Бога. Арена на тази война е не само историческата сцена, но и сърцето на човека. „На поч­вата на нравствения упадък у хората… ще произлезе развитие на беззакони­ето, чието главно място на действие ще бъде вън от Църквата, но което, усилвайки се, ще окаже влияние и на членовете на самата Църква[13]“. Ще се охлади огънят на християнската лю­бов, според пророчеството на Госпо­да: „И понеже беззаконието ще се ум­ножи, у мнозина ще изстине любов­та“ (Матей 24:12). Това потвърждава и св. апостол Павел, който „рисува духов­ната физиономия на бъдещето: ос­новна черта е изстиването на любов­та (2 Тимотей 3:1). Апостолът описва хо­ра с буквално антихристиянско наст­роение на духа“ (2 Тимотей 3:2-5)[14]. „Тай­ната на беззаконието“ (2 Солуняни 2:7) действа векове наред. Тя именно е сатанинският бунт срещу Бога, който ще завърши в края на времената с поява­та на антихриста.

Правилно е да се каже, че този пос­леден богопротивник ще доведе докрай войната на злото същество – дявола против Бога и всичко добро, което Той е създал. Антихристът, според проро­чеството на словото Божие, ще се яви тогава, когато хората ще могат да го възприемат, тоест когато тяхното духов­но-нравствено състояние стане толко­ва плачевно, че да не могат да прозрат злата му същност. Появата на подоб­на личност се корени в окончателно от­падналото от Бога демонично състоя­ние на сатаната, както и в извратено­то подчинение на човешката воля спря­мо сатанинската. „В личността на ан­тихриста ще се съсредоточи всичкото зло в цялата си пълнота и сила, която може да възприеме и издържи приро­дата на човека. Както за най-чистия и съвършен Плод на дървото на човечес­твото – в лицето на Пресветата Дева – е било необходимо хилядолетно разви­тие и усъвършенстване на доброто чо­вешко семе, така и за получаването на най-скверния плод, способен да вмес­ти в себе си цялата сатанинска злоба, ще бъде необходимо падението на не едно поколение, за да се достигне до най-голямото развращаване и осквернение на човешката природа, чрез бе­зумна ненавист към Христос и борба против Неговата Църква[15]“. Следова­телно антихристът ще бъде „продукт“ на своето време. Неговите съвремен­ници ще са „достойни“ последователи на антихристиянската идеология.

Свещеното Писание ясно ни говори и ни предупреждава за това непрекъснато умножаване на злото сред хората, за което са виновни те самите, чрез сво­бодното подчинение на волята спрямо влиянието на сатаната. Свидетелство­то на Библията не подлежи на съмне­ние. То ни указва на определени приз­наци, по които да разпознаем идване­то на антихриста и него самия. Както всеки есхатологичен проблем, въпро­сът за антихриста също провокира разсъждения относно времето на не­говата поява. Неслучайно в история­та са съществували личности, които погрешно са били оприличавани на антихриста поради злините, които са причинили на християните, а и изоб­що на хората. Но както за Второто пришествие, така и за свързаното с не­го идване на антихриста не бива да се гадае. Православният християнин не бива да изпада в крайности и да тър­си предсказване на точното време. Той е длъжен да бди за знаменията на вре­мето и ясно да узнава хода на събити­ята. Това е възможно само ако не е загубено благодатното общение с Цър­квата, тоест със Самия Господ Иисус Христос. В това отношение много по­учителни са думите на св. Кирил Иерусалимски: „Никой да не любопитс­тва за времето… Не смей решително да казваш: това ще стане тогава и то­гава – и не се предавай на безгрижен сън. Затова бди над себе си, човече, и охранявай душата си. Църквата ти свидетелства пред живия Бог и ти го­вори за антихриста до неговото идва­не. За тебе е добре това да знаеш и да се предпазиш от лъжите и заблудите на хора лъжемъдри[16]“.

Когато се изследват въпросите на есхатологията, безусловно е необходи­мо строго придържане към светоотеческото богословие и тълкувание на съ­ответните библейски места. Същото се отнася и до проблема за антихриста, тъй като неговата личност е описана ясно и задълбочено от светите отци, макар те да са отдалечени от него във време­то. Това се дължи на здравото църков­но-православно съзнание, което дава право на Църквата да говори убедено за бъдещи събития. За антихриста ка­то конкретна личност тя свидетелства въз основа на Свещеното Писание като за осо­бен и извънреден противник на Иисус Христос и Неговите последователи. Той ще се яви на света в образ на бла­годетел за цялото човечество, ще успее да измами духовно-ослепелите хора, непознаващи Христовата благодат и ще се домогне до лостовете на световното управление. Цялата тази трагедия ще бъде съпътствана от небивал нравст­вен упадък. Но въпреки всичко Църк­вата, която Иисус Христос създаде, и в тези страшни времена непоколебимо ще съхрани божествените си устои за утеха на вярващите и ще дочака „све­та и непорочна“ (Ефесяни 5:27) Второто при­шествие на Спасителя.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1998, кн. 4, с. 22-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Толковая Библия, т. 3, Петербург, 1911-13, с. 322.

[2].Пак там, с. 323.

[3].Пак там, с. 331.

[4].Пак там, с. 323.

[5].Пак там.

[6].Учение об антихристе Св. Писания. В: сб. Последние судьбы мира, Киев, 1994, с. 8.

[7].Пак там.

[8].Дамаскин, св. Иоанн, Точное изложение православной веры, Москва, 1992, с. 160.

[9].Аверкий, архиепископ, Солта губи силата си, изд. ЕТ „С. Иванова“, София, 1992, с. 17.

[10].Лосский, Николай Онуфриевич, О природе сатанинской (по Достоевскому). В: сб. Антихрист-антоло­гия, изд. „Высшая школа“, Москва, 1995, с. 212.

[11].Помазанский, Михаил Иванович, протоиерей, Православное догматическое богословие, изд. St. Herman of Alaska brotherhoodpress, 1992, c. 111.

[12]. Лазарь, архимандрит, О тайных недугах души, изд. Московского подворья Св. Успенского Псково-Печерского монастыря, Москва 1995, с. 103.

[13]. Виноградов, Николай Иванович, Антихристиянство и ан­тихрист по учению Христа и апостолов, Нижни-Новгород, 1883, с. 3.

[14]. Пак там, с. 4.

[15]. Молчанов, Борис Николаевич, протоиерей, Антихристът, изд. ЕТ „С. Иванова“, София, 1992, с. 2.

[16]. Учение об антихристе Св. Писания. В: пос. сб., с. 6.

Изображение: авторът Иван Латковски вече като свещеник. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-geu