Христо Стоянов Христов

Византийското самодържавие и неговата иконоборческа политика срещнали в лицето на папството опасен враг и получили твърд, непоколе­бим отпор, който се отлял в ожесточени сблъсъци както на държавно-политическия, така и на идеологическия фронт. В знак на несъгласие и пълно отричане на иконоборческата ерес римските епископи не само орга­низирали съпротивителните сили и възглавили революционната борба на западните византийски провинции срещу своеволията и насилията на централната държавна власт, но оказали достойна съпротива и дали ре­шителна битка на идеологическите постановки на императорската иконоборческа партия. Затова Теофан Изповедник основателно поставил на един и същ светителски пиедестал патриарх Герман и „благочестивия и апостолски мъж“ папа Григорий II, който, като заемал с чест по това време трона на св. апостол Петър, „с думи и дела“ допринесъл да блесне истината и „освободил Рим, Италия и целия Запад от политическото и църковното подчинение на император Лъв и неговата царска власт[66]“.

Въздигането на римлянина по произход дякон Григорий (роден 669 година) в епископски сан като папа Григорий II било голяма победа на дякон­ската колегия и тържество на националистическата партия, която играла важна роля през цялото време на неговото управление[67]. Още с възкач­ването си на престола папа Григорий II се сблъскал с големите проблеми на своето епископско служение и докато в революционната борба срещу византийското господство първоначално проявявал умереност и тактично успявал да примири националните интереси с верноподаническите задъл­жения, то по-късно по отношение на иконоборческите начинания на пра­вителството показал твърдост и пълна непоколебимост.

Въвлечен в иконоборческата дискусия чрез двете писма на император Лъв III и писменото обръщение-апел на патриарх Герман, папа Григорий II без колебание взел страната на иконопочитателите и отхвърлил император­ската доктрина. В две послания до василевса, както и в едно одобрително писмо до своя събрат в Константинопол, той разгърнал целия си богослов­ски талант и очертал основните грешки в съжденията на иконоборческата партия. Дълго време обаче пълното разкриване богословските аргументи на папа Григорий II срещу иконоборчеството се е затруднявало или изобщо се е изоставяло като безпредметно поради разгорилата се дискусия около автентичността на папските послания до императора. Съществували три противоположни възгледа. Мнозинството учени считали, че двете писма са фалшификации, които са изфабрикувани на Изток, за да заменят изгубените оригинали и да запълнят създалата се празнина в аргументите на православните[68]. Други изследователи приемали, че първото послание е интерполирано, а второто – истинско[69]. Оформилата се през настоящия век трета група историци обаче спасила двете произведения на Григорий II, като доказала пълната автентичност на първото и достоверността на по-голямата част от второто послание, в основата на което неизвестният ви­зантийски интерполатор е поставил истинския папски текст[70]. По този начин било възстановено доверието към тези исторически източници и ста­нало възможно по-задълбоченото им изследване, което изтъкнало папа Григорий II като изряден апологет на иконопочитанието[71].

Написано вероятно в началния стадий на иконоборчеството, когато император Лъв III все още не се бил присъединил към ереста[72], папското посла­ние до Константинополския предстоятел имало за цел да насърчи послед­ния в защитата на православното учение. Съдържанието на посланието дава материал да се направят интересни паралели с творбите на патриарх Герман – привеждане изказванията на св. Василий Велики и на други църковни отци в полза на иконопочитанието[73] и използване на чудо­творната икона в Панеас[74] като довод срещу иконоборчеството[75] – и по­казва, че папата е познавал (вероятно от Германовото писмо) употребяваните от своя Константинополски събрат аргументи и свободно се е пол­звал от тях. За полезното сътрудничество между православните аполо­гети от тази епоха свидетелства и Григориевата полемика против юдеите, която явно била заимствана от писмата на патриарх Герман[76].

В същото време обаче коментариите, които римският епископ правил върху текстове от Стария Завет, били далеч по-обширни и изчерпателни, отколкото тези на Герман и разкривали типичния полемичен маниер на Григорий[77]. Все пак най-същественият принос на това послание било свързването на въпроса за иконопочитанието с действителността на въплъ­щението на Сина Божи и истинността на извършеното от Него изкупление. Папа Григорий единствен от всички западни писатели през иконоборческата епоха успял да се издигне до необходимото богословско прозрение и да аргументира законността на иконите в чест на Иисус Христос с явяването Му на земята в образа на обикновен човек[78]. Като се позовал на 82-ро правило на Трулския събор, което предписвало Христос „да се ри­сува в човешки образ[79]“, папата подчертал, че „при помощта на изображе­нията ние бихме могли да съзерцаваме Неговото величие в унижението на Бог Слово и да си спомняме за Неговия живот в плът, за Неговите стра­дания и спасителна смърт[80].“ „Ако пророческите думи не са се изпълнили, отбелязвал по-нататък Григорий, то нека и не изобразяват това, което не е станало, тоест, ако Господ не се е въплътил, то нека не изобразяват Неговия свят образ в човешки вид; ако Той не се е родил във Витлеем от преславната Дева Богородица, ако влъхвите не са принесли дарове, ако на пастирите не се е явил ангел, ако множествата на небесните войн­ства не са възнесли песни на родения; ако носещият всичко не е бил носен като младенец в чреслата на родилата Го и ако даващият храна на всяка плът не се е хранил с мляко, то нека не изобразяват това[81].“ След още цяла поредица изкусни хипотетични пространства, с които обхванал целия земен живот на Спасителя, папа Григорий заключил: „Но тъй като всичко това е станало и представлява велика тайна на благочестието, то, ако би било възможно, и небе, и земя, и море, и всички животни, и ра­стения и всичко би провъзгласило това и със звуци, и писмено, и с живо­писни изображения[82].“

Папското послание до патриарх Герман разкрило типичните белези на образното и практически насоченото римско богословие, което съществе­но се различавало от умозрителното, логическото и светоотечески обосно­ваното богословие на византийците[83]. Отликата между двете църковни направления, както картинният характер и практическата насоченост на римската богословска мисъл още по-релефно се очертали в кореспонден­цията между папата и император Лъв III.

Първото послание на римския епископ[84] имало за предмет писмото, с което василевсът съобщавал за издадения иконоборчески едикт (726 година) и за неговата задължителност за всички поданици на империята. Запознат от преписката с патриарх Герман със същността на иконоборчеството, папа Григорий II разполагал и употребил всички идеологически средства, за да обори еретическото зломислие. На главното обвинение от страна на иконоборците, че православните нарушавали[85] втората Божия заповед (Изход 20:14) и се покланяли на „камъни, стени и дъски[86]“, римският епис­коп отговорил с използваните вече в посланието до Константинополския патриарх аргументи, които разширил и подкрепил с многобройни примери от Стария Завет[87] – изсичането на скрижалите на Завета (Изход 34:4), напра­вата на двата златни херувима (Изход 25:18), изработването на кивота от негниещи дървета и поставянето в „Святая Светих“ на златната стомна с мана, на Аароновия жезъл и скрижалите на завета (Изход 16:33; Евреи 9:4). Тези „ръкотворни образи“, които били създадени „за служене на Бога и спомен на потомството[88]“, папата съпоставил на християнските икони и по този начин доказал законното съществуване на последните, защото отразявали действителни събития от живота на Христос (Рождеството на Спасителя, Неговото кръщение в Йордан, Тайната вечеря и така нататък[89])и от историята на древната Църква (мъченическата смърт на св. архидякон Стефан и други[90]). По-нататък Григорий доразвил своите христологически доводи в полза на иконопочитанието, като противопоставил въплътения Син Божи на невидимия Бог Отец; „Защо ние не изобразяваме Отеца на Господ Иисус Христос? Защото ние не сме Го видели, а не е и възможно нагледно да представим и живописно да изобразим Божието естество. И ако ние бяхме Го видели и опознали така, както и Неговия Син, – то бихме се постарали да опишем и живописно да изобразим и Него (Отца)…[91]“

Прочетете още „Идеологически отпор на папството срещу иконоборчеството*“ →