Тотю Коев

По въпроса за вярата като водещ фактор в сферата на религиоз­ния живот е писано много още от древността, та до наши дни. И сигурно тази тема ще продължи да се дискутира винаги като неизменно актуална. Този факт сам по себе си показва, че да се говори за вярата е повече от необходи­мо, особено у нас, след половинвековния атеистичен режим, който преживяхме. Бе­ше време, когато атеизмът в бившите со­циалистически страни се възприемаше ка­то своего рода религия, която се натрапва­ше на гражданите като нов, социалистичес­ки мироглед. Не бяха малцина тези, които приемаха този мироглед, а мнозина пък се нагаждаха към него от лични интереси.

Оттук идва трудността и същевремен­но актуалността да се дебатира тази тема днес. Има все още хора у нас, които мис­лят социалистически (в стария смисъл на тази дума). За тях не съществува друг пра­вилен мироглед освен атеистичния. А ис­торията свидетелства убедително, че е има­ло и има и други мирогледи, които в зна­чителна степен превъзхождат натрапвания атеистичен. В конкретния случай се има предвид преди всичко християнският ми­роглед като водещ в течение на столетия и дори вече две хилядолетия в световен ма­щаб.

Както в миналото, така и днес да се говори и пише за вярата като основа на ре­лигиозния живот, значи да се разкрие, от една страна, нейната същност, а от друга – да се посочи и обрисува нейният обект. Тук ограниченото място не позволява да се вникне дълбоко в целостта на проблема.

В духа на направените дотук разсъж­дения следва да се припомнят някои прин­ципни положения по отношение на вяра­та, които имат непреходна стойност.

Не бива да се забравя, че вярата като твърда убеденост в съществуването на бо­гове или Бог (в единствено число) не се вла­га, а се предполага в сърцето на човека. Тя не се внася отвън, а е неделима битийна същност на „аз-а“ на личността. В този сми­съл за вярата може да се говори, че тя е постоянен спътник в живота на човека, бил той политеист или монотеист. Тук няма да се спирам на вярата на политеистите и на обекта (обектите) на тяхната вяра, а в ре­зюмирана форма ще посоча същността и обекта на християнската вяра предимно чрез старо- и новозаветната призма.

Погледната в библейска светлина, ис­тината на вярата в Стария Завет е изразе­на с думите на Псалмопевеца: „Повярвах и затова говорих“ (Псалом 115:1), или в Новия За­вет с думите на Богочовека Иисус Христос: „От препълнено сърце говорят устата“ (Матей 12:34). Но тук не става дума за вяра­та въобще, а за вярата във въплътилия се Син Божи като основа на личното спасе­ние. Тя е основа и на богословските науки. С нея живее църковното съзнание, църков­ната пълнота (плирома). Затова всички древни християнски символи, в това число и Никео-Цариградският символ на вярата от 381 година, започва не със „знаем“, а с „вяр­ваме“. Не бива да се забравя, че има същ­ностна разлика между религиозната вяра – вярвам в кого, и обикновената вяра – вярвам на кого. Първото е израз на твърда убе­деност в съществуването на обекта на вя­рата, а второто – израз на доверие към ня­кого. По отношение на първото са прило­жими и двете (вяра и доверие), но по отно­шение на второто – само едното (доверие). Когато кажем „вярваме“, съвсем естестве­но е да посочим обекта на нашата вяра. Ка­жем ли „аз вярвам“, това значи, че сме от­ворили сърцето си, открили сме го за обек­та на нашата вяра, а този обект е Сам Бог, защото до идеята за Бога се достига чрез вярата, а не чрез разума, чрез преживява­нето, а не чрез теоретизирането. Св. апос­тол Павел е изразил тази истина с думите: „С вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7), тоест чрез вярата живеем духовно, а не чрез словесните умозаключения. Разсъждения­та на студения разум, безспорно, ценни са­ми по себе си, не топлят душата, не ѝ дават духовна храна, от каквато тя има нужда.

Християнската вяра е съкровено явле­ние в човешката душа, която по своята същност е християнка, което ще рече, че тази вяра удовлетворява всеки човек, не­зависимо от неговото етническо, социал­но или политическо положение. Поради то­ва, за разлика от всички други религиозни общности, които в миналото са съществу­вали, а някои от тях и сега съществуват, християнството прониква и се осъществя­ва по всички краища на света. Някои ще кажат, да, но и други религиозни общнос­ти, особено далекоизточни, проникват в за­падния свят, а в последно време и в източ­ните страни. Това е вярно, но те нямат и не могат да имат широко влияние сред мно­зинството, защото със своята същност не му импонират, докато християнството, както вече отбелязах, удовлетворява всяка ду­ховна потребност. В този смисъл човеш­ката душа е по природа християнка, както още Тертулиан (около160-около 223) е изразил та­зи мисъл.

Християнската вяра не може напълно да се анализира и обясни именно защото е от духовната сфера, която като духовна не подлежи на рационално обяснение, която се възприема по пътя на личното прежи­вяване. Вярата е по-силна и по-действена от мисълта; тя е по-сложна от отделното чувство, защото съдържа в себе си чувст­вата на любов, почитание, благоговение, смирение; тя не може да бъде разглеждана като проява на волята, защото, вярвайки, християнинът се отказва доброволно от своята воля и всецяло предава себе си на Божията воля. Това ще рече, че християн­ската вяра обхваща изцяло нейния носител: обхваща и ума, и волята, и чувството му.

За религиозното съзнание „вярата е жи­ва представа на онова, за което се надява­ме, и разкриване на онова, което не се виж­да“ (Евреи 11:1). Тя е безусловно и жизнено необходима. „Без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същест­вува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Ако няма такава вяра като бе­зусловна необходимост, не може да има и търсене на Бога, не може да се очаква и справедливо въздаване от Него.

Още нещо: вярата обхваща не това, ко­ето още не е опознато, а това, което е не­познаваемо. Развитието на науката не стес­нява областта на вярата. То не я застраша­ва[1], както и вярата не навлиза в сферата на знанието. Всяко от двете (вярата и знание­то) има своя „територия“. В съзнанието на човека двете се възпълват взаимно: знани­ето обогатява познавателната способност и потребност на човека, вярата пък удов­летворява духовната му същност.

Искам още веднъж да подчертая, че тук, като говоря за вярата, имам предвид християнската вяра такава, каквато е за­гатната в Стария Завет и е разкрита в све­щените новозаветни книги. Вече цитирах мислите на св. апостол Павел, които в син­тезирана форма отразяват или изразяват новозаветната вяра, която в една или дру­га форма и степен има в основата си старозаветните писания.

Всъщност в Стария Завет няма богословска разработка на въпроса за вярата. И това е естествено. Там нещата се приемат повече в практическа насока, отколкото в богословско-теоретическа. Говори се пре­димно за характера на религиозните пре­живявания и за резултата от тях. Няколко примера: Авраам повярвал в Господа и Той му вменил това в праведност (Битие 15:6). По-пълна и задълбочена разработка на съ­държанието на вярата има при евреите от епохата на разсеянието. Това е самопонятно: при разсеянието на евреите, като вли­зали в досег с езичници, трябвало да пре­работят много пунктове от своята религия и да я направят по-достъпна и по-разбираема за езичниците. По-конкретно, Филон Александрийски в своите съчинения чес­то се връща на тълкуванието на Битие 15:6: „Авраам повярва в Господа, и това му се вмени за оправдание[2]“.

В Новия Завет. Какво ни говори Сам Иисус Христос за вярата? – В казаните от Него думи понятието вяра не се среща чес­то. Той приема вярата като необходима въз­можност за оказване на помощ по чудесен начин (срв. Марк 5:36; Матей 21:20-22, 17:20; Лука 17:6). Вярата на апостолите, разколе­бана след смъртта на техния Учител, става за тях велика сила след слизането на Светия Дух върху им на Петдесетница (Деяния на светите апостоли 2-ра глава)[3].

От новозаветните свещени писатели св. апостол Павел е най-точен и най-изчерпателен относно въпроса за вярата. Него­вата твърда убеденост е, че изкуплението е дар Божи. Бог само дава, а човек само приема. Вън от тези отношения няма и не може да има религиозен живот (срв. Римляни 3:23-24, 5:17). Това ще рече, че за всички – юдеи и езичници – пътят за спасение е един, „защото един е Бог, Който ще оправдае обрязаните по вяра и необрязаните чрез вя­рата“ (Римляни 3:30). Оправдание само чрез вя­ра не е възможно. „Е какво? да грешим ли, понеже не сме под закона, а под благодат­та?… Не знаете ли, че комуто предавате се­бе си като роби за послушание, роби сте на оногова, комуто се покоряване: или роби на греха, за смърт, или – на послушанието, за оправдание?“ (Римляни 6:15-16)

Св. апостол Яков разкрива и обяснява най-пълно необходимостта от дела, плод на вярата. Според него вярата сама по себе си, макар и жизнено необходима, не води до оправдание. Тя трябва да бъде съпътства­на и следвана от добри дела. И това е съв­сем естествено. Като имаме предвид обек­та на вярата – абсолютния Бог, Който е и абсолютно Добро, следва да приемаме, че „всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде от горе, слизайки от Отца на светли­ните“ (Яков 1:17). И бесовете вярват, и не­що повече – дори треперят (Яков 2:19), но тяхната вяра няма спасителен характер, именно защото е лишена от добри дела. А те не могат да вършат добри дела, защото у тях добро не е останало. Св. апостол Яков прави едно изключително подходящо срав­нение. Той пише: „Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:26). Това сравнение на апостола по­казва може би най-ясно мястото на делата в живота на дейния и практикуващ вярата си християнин.

Връщам се отново към св. апостол Па­вел. В посланието си до евреите (11-та глава), като обобщава проявите на вярата у реди­ца старозаветни праведници, той пише, че те „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища“ (стихове 33-34). Напи­саното в тези два стиха разкрива ясно и убе­дително силата на вярата. Към тях трудно би могло да се добави още нещо, защото те включват прояви както от духовната об­ласт, така и от физическата. Това е още едно доказателство, че религиозната вяра обхваща човека цялостно: обхваща ума, во­лята и чувството му. Св. апостол и еванге­лист Иоан Богослов като че ли за обобще­ние пише: „Тази е победата, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан 5:4).

Щом като вярата е толкова живо и крепко съединяване на човешката душа с Бога и тя става изходен пункт, който опре­деля всичките мисли и действия на чове­ка, насочени към Бога, естествено е да се разбере защо Иисус Христос и Неговите апостоли придавали на вярата такова важ­но значение, че в зависимост от нея поста­вяли спасението на човека[4]. На въпроса, от­правен към Иисус Христос от Негови слу­шатели: „Какво да правим, за да извърш­ваме делата Божии? Иисус им отговори и рече: делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото Той е пратил“ (Иоан 6:28-29). По друг повод и по-рано Богочовекът Иисус Христос казва: „Който вярва в Си­на, има живот вечен“ (Иоан 3:36). На въп­роса на тъмничния стражар: „Какво тряб­ва да правя, за да се спася?“, апостолите Павел и Сила отговорили: „Повярвай в Гос­пода Иисуса Христа, и ще се спасите ти и целият ти дом“ (Деяния на светите апостоли 16:30-31). Резултат от тази вяра било кръщението, което при­ел той и целият му дом (стих 33). На повяр­валите в Иисус Христос, „на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в негово­то име, – даде възможност да станат чеда Божии“ (Иоан 1:12). Няма по-висше благо от това да бъдеш Божие чедо, а такова е възможно да станеш чрез силна и чиста вя­ра, придружена от добри дела.

Християнската вяра е действена не чрез силата на въображението или самохипнозата, а чрез това, че тя е свързана с Източника на живота и силата, свързана е със Самия Бог[5].

Оттук естествено идваме до идеята за обекта на християнската вяра – Бога. Ис­тината за Божието битие, за единия по същ­ност Бог е първа и основна истина в хрис­тиянското вероучение. За вярващото съз­нание тази истина е основен, движещ фак­тор и крайъгълен камък на нашето същес­твуване. Чрез Бога ние „живеем, и се дви­жим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:28).

Християнската вяра е основно и сигур­но средство за изграждане на правилно по­нятие за Бога. Бог не е величина, която мо­же и следва да бъде анализирана по рацио­нален път. Водещият фактор тук е вярата. Затова религиозното съзнание изхожда ви­наги от нея. За вярващия човек истината за Божието битие е явна и самопонятна. Той не се стреми да докаже съществуване­то на Бога, защото не се съмнява в това, а иска да докаже какво е Бог в неговото съз­нание, какво понятие е изградил той в себе си за Него. В тази връзка не е излишно да се отбележи, че за Бога ние можем да има­ме понятие, а не представа, както често се говори и пише. Представа можем да има­ме само за предмети и явления, които при­тежават материален елемент (например мисъл, чувство, духовен свят и така нататък). И тъй като Бог не е материална, а духовна субс­танция, за Него ние можем да си израбо­тим съответно понятие.

След като чрез вяра сме възприели, че Бог съществува, ние искаме да узнаем как­во е Той по Своята същност, макар да съз­наваме, че същността Му е непостижима, фактът, че Божията същност е непости­жима, се обуславя от това, че налице са две неадекватни величини – Бог и човек, Аб­солютно и относително. За всеки що-годе мислещ човек е понятно, че относително­то не може да вмести в съзнанието си Аб­солютното, но след като то (относително­то) се намира в определено отношение с Абсолютното, естествено е да иска да има определено понятие за Него.

Този въпрос е занимавал съзнанието на мислещите християнски умове още от времето на апостолите. Тук не се спирам на оформилите се две мнения още от раннохристиянско време: идеалистическо или апофатическо, и антропоморфическо или катафатическо. Тези две мнения или тече­ния са като че ли противоположни, защото имат различни изходни пунктове, но те всъщност се допълват, защото едното раз­вива мисълта какво Бог не е, а другото – какво Той е.

Който умее да открива и да се наслаждава на хармонията и целесъобразността на цялото творение, може заедно с Псалмопевеца да възкликва: „Господи! Всичко си направил премъдро!“ (Псалом 103:24). Творени­ето е без думи написана книга, която от първата до последната страница разкрива мощта и величието на своя Творец – Бога. Библията пък впечатлява още с първите думи: „В начало Бог сътвори небето и зе­мята“ (Битие 1:1). Тук изобщо не се поставя под съмнение истината за Бога и, съответ­но, не се привеждат аргументи в подкрепа на тезата, че Той съществува. Ако все пак говорим за „аргументи“, те косвено се съ­държат в думите „сътвори небето и земя­та“, защото Вечносъществуващият не са­мо притежава в Себе Си абсолютна твор­ческа мощ, но я изявява и навън, а сътво­реното от Него я потвърждава. „Онова, ко­ето е невидимо у Него (у Бога, скоби мои), си­реч, вечната Му сила и Божеството, се виж­да още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римляни 1:20). Ако все пак разг­леждането творенията не довежда невяр­ващия до вярата, то за вярващия е убеди­телно доказателство, че неговата вяра мо­же да бъде мотивирана и от гледище на ра­зума, и от силата на фактите. Старозаветният праведник Иов е изразил тези истини с думите: „попитай добитъка, и ще те нау­чи; попитай небесната птица, и ще ти яви; или поговори със земята, и ще те научи, ще ти кажат и морските риби. Кой във всичко това не ще узнае, че ръката на Гос­пода е сътворила това?“ (Иов 12:7-8).

Според християнското учение на чо­вешкия дух е присъща или вродена идеята за Бога, защото самият човек е сътворен по образ Божи (срв. Битие 1:26-27) и носи в себе си божествено начало. С духа си чо­век копнее по Бога, жадува за Него, има в себе си способност и се стреми към богопознание и богообщение. Псалмопевецът възкликва с препълнено от вълнение сър­це: „Както кошута жадува за водни пото­ци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Те­бе“ (Псалом 41:2). Или: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към жи­вия Бог“ (Псалом 83:3).

На този изгълбинен копнеж на човека към Бога има отклик от страна на Бога. Бог въздейства върху човешкия дух често пъти по непонятни за нас начини, но вина­ги въздейства само благоприятно. „Ти, Гос­поди, си благ и милосърден и многомилостив към всички, които Те призовават“ (Псалом 85:5). И още: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Основата на тази двупосочност – стре­меж на човека към Бога и отклик от стра­на на Бога – предполага и утвърждава ис­тината за Бога. На тази основа се гради вът­решният религиозен опит, който намира външен израз във и чрез богослужението.

У човека всякога е налице стремеж да даде словесен израз на мислите и прежи­вяванията си, да облече в словесна форма резултата от своите наблюдения. Това се отнася и до познавателните му процеси, включително и в религиозната област, а може би в нея най-вече, защото тя се отна­ся до дълбините на човешката същност. Тъй като Божията същност е необхватна и неизчерпаема, религиозното съзнание из­ползва различни имена и аналогии, за да изрази по-пълно идеята за Бога.

Относно аналогиите, използвани в Све­щеното Писание, трябва да се каже, че в Стария Завет тези аналогии се вземат от физическата и емоционалната природа на човека, докато в Новия Завет те се вземат предимно от духовно-нравствената му при­рода. Затова в Стария Завет на Бога се при­писват човешки свойства: гняв, радост, умо­ра; приписват Му се телесни органи: сър­це, очи, уши, ръце. Новозаветните анало­гии насочват към духовно-нравствената същност на нещата. Те имат основата си в сътворяването на човека по образ Божи и в Боговъплъщението, при което Син Бо­жи станал човек.

Най-точно библейско определение за Бога ни е дал Сам Иисус Христос с думите: „Бог е дух“ (Иоан 4:24). Това ще рече, че Той не притежава материален елемент, не е обусловен от времето и пространството. Той е безпределен, безкраен, няма грани­ци и условност, които са свойствени на материалното битие. Тук безкрайното озна­чава съвършена форма на битие. Бог е лич­ност, Която има вътрешен живот, облада­ва ум, воля и чувство в абсолютна степен, в абсолютно съвършенство. Връзката на човека с Бога се осъществява живо и дей­но, защото и човекът е личност. Божието съвършенство има за човека нравствено из­мерение. То го подтиква да се уподобява на Бога, да се усъвършенства, да отобразява в себе си Божието съвършенство. Така­ва е и волята на Бога, такъв е и Неговият призив към нас, изразен с думите на Иисус Христос: „Бъдете съвършени, както е съ­вършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Нравствените норми се градят върху вярата. Каквато е вярата на един човек, та­кава е и етиката му, такъв е и животът му. Това е истина, показана и доказана в све­товен мащаб. Не искам да се връщам към далечното минало, което всеки от нас в ед­на или друга степен познава.

Темата на настоящата международна научна конференция повелява да погледнем на действителността у нас днес. Безспор­но, тя ни е позната и не е необходимо да се описва. Само мимоходом ще припомня, че през последните години у нас проникнаха, и за съжаление, пуснаха корени нови рели­гиозни общности. Някои от тях се имену­ват християнски, дори се наричат църкви, претендиращи, че вярно проповядват учението на Иисус Христос. В същото време практикуват полигамия, отдават се на хо­мосексуализъм, на лесбийство, допускат сексуални връзки между майка и син, меж­ду баща и дъщеря. Има и такива, които след извършване на Евхаристия се отдават на групов секс като израз на „християнската“ им любов. Най-печалното е, че всичко то­ва се мотивира и оправдава „библейски“. Няма съмнение, че това е перверзия, дос­тойна за съжаление. Но въпросът не е са­мо до осъждане. Той има глобален мащаб. През последните десетина години у нас се изговори много и се изписа немалко за и против религиозното образование, за рели­гиозната свобода, за ползата или вредата от религията.

Аз се опитах в настоящия доклад да раз­вия тезата за вярата като неделима част от човешкото съзнание, от човешката същ­ност, както и да посоча обекта на вярата, по-конкретно на християнската вяра. Този факт сам по себе си вече ни задължава да имаме правилно отношение както към ре­лигията, така и към религиозното образо­вание. Едно общество, лишено от религи­озна просвета, няма здрави морални устои. Имам едно пояснение. Тук не става въпрос учениците да се задължават да са вярващи, това със задължение не става. Целта е те да бъдат религиозно образовани; да позна­ват християнската вяра в нейната чиста форма; да познават и произтичащите от нея нравствени норми, които сочат правилния път за изграждане на здраво в морално от­ношение общество.

Ако в тази насока направим поне мал­ка крачка напред, ще осмислим настояща­та научна конференция.

Бележки

[1]. Християнство. Энциклопедический словарь, Т. 1, Москва 1999, 353.

[2]. Пак там.

[3]. Пак там.

[4]. Полный православный богословскiй Энциклопедическiй словарь, Т. 1, СПб 1913, кол. 58б сл.

[5]. Помазанский, Михаил Иванович, протопресвитер. Православное Догматическое Богословие в сжатом изложении, Holy Trinity Monastery. Jordanville, NY. 1963. 18 сл.

_________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2003, кн. 11, с. 1-6. Този материал е отпечатан в Между­народна научна конференция (сборник док­лади), Кърджали 2003 година. Същият материал е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g4P