Бисер Божков

ІІ. Относно протестантството

1.Причини за реформацията, причини от религиозен характер

Главната причина за разделянето на Източната и Западната църква през 1054 година след Рождество Христово е различното схващане за същността на Цър­квата. За източните християни Църквата е жив, богочовешки ор­ганизъм, тяло Христово /Ефесяни 1:23/ с невидим глава Иисус Христос, който организъм расте чрез благодатта на Светия Дух. За западните християни Църквата е общество от вярващи, институция с видим глава папата, който е викарий на Христос. На него са подчинени всички миряни и духовници.  Този догмат,  окон­чателно разделя Изтока от Запада. След 1054 година след Рождество Христово в папството се заражда силна тенденция към практическо приложение на идеите за папска непогрешимост и приматство както в духовния, така и в светския живот. Особено ярко тези идеи се прилагат в понтификата на Григорий VII, Хилдебранд /1073-1085/ и Инокентий III /1198-1216/. Непогрешимостта на папата и неговата върховна власт защитавал и Тома Аквински /1225-1274/. През XIII-ти век след Рождество Христово става окончателната победа на папството над светската власт. Папите раздавали корони, решавали политически спорове, обявявали войни, притежавали и своя светска държава. Бонифаций VIII /1303/ осъжда едновременното съществуване на духовна и светска власт. През XIV-ти век започва упадък в целия религиозен и политически живот на папството. Западните народи изнемогват от духовния, икономическия и политическия гнет на някои папи. С личния си живот духовенството, особено висшият клир, показват на народите противоевангелски начин на живот. Така отблъскват от живата и спасителна християнска вяра чувст­вителните към добро и истина много души: „Духовенството се отнася с презрение към изучаване на богословието. То пренебрегва Еван­гелието и прекрасните съчинения на светите отци, мълчи относно вярата и благочестието, умереността и други добродетели… То не говори за чудесата на милосърдния Бог и за заслугите на Спасителя… Евангелието нарича пътя към спасението тесен, а духовенст­вото го прави широк и весел“ /Из бележките на един немски учен по онова време/.

Срещу веровите и морални злоупотреби на папството започ­ват да се отправят силни и обосновани критики. Някои от тях имат твърде радикални цели. Джон Уиклиф /1324-1384/, Ян Хус /1415/ и Савонарола /1497/ имат редица предшественици. Ня­кои от тях са: Данте в „Монархията“, трактат за държавната власт, пише, че авторитетът на Църквата трябва да се основава само върху Свещеното Писание.

Марсилий Падуански и Жан дьо Жанден в „Защитникът на света“ въстават срещу главенството на папата и издигат свободата на религиозната съвест в свещено право на всеки. Вилхелм Окам в „Осем въпроса на папската власт“ не признава духовните привилегии на папите, дадени от император Карл Велики. Движението на мистиците-флагеланти /началото на XIV-ти век/ обхваща почти цяла Западна Европа. То игнорира духовната власт на Римокатолическата църква. Особено силно влияние в духовната област имат съчиненията на Майстер Екхарт /1260-1329/. Те са съчетание на мистицизъм и пантеизъм и удрят по духовните основи на Римокатолическата църква. Джон Уиклиф се борил срещу папството за обособяването на национална църква в Англия и против унизителните претенции на папата към английския крал. Джон Уиклиф превежда Новия Завет през 1382 година след Рождество Христово и спомага за развитието му на английския език. Той отрича пресъществяването (претворяването) на светите Дарове в Евхаристията. В неговите книги били намерени общо около 19 еретически за Римокатолическата църква идеи. Те били осъдени на поместен събор, но самият Джон Уиклиф не бил викан на съд. Ян Хус е имал за цел не да създава ново учение, а да реформира Римокатолическата църква. На кладата /1415/ той все още твърдял, че единственото му желание е да отклони хората от греха. Двата пункта на Ян Хус, които се различават от догматиката на Римокатолическата църква са: Свещеното Писание е единствен източ­ник на истина; Църквата е общество от вярващи, предопределени да се спасят. Савонарола бива изгорен също на клада през 1497 година след Рождество Христово. Проповедите му били главно за разпуснатостта на духовенството, но имали и някои други доктринални различия с учението на Римокатолическата църква.

2. Причини от политически характер

Папският абсолютизъм в духовната и светската област създал опозиция в лицето на някои владетели. Те още помнели унижението на английския крал Джон Безземни, унизен от Инокентий III да му плаща личен ленен данък. Пръв светски владетел, който въстава срещу светските претенции на папите, е френският крал Филип IV Красиви /1285-1315/. Той изгаря булата за отлъчването си, издадена от Бонифаций VIII, и чрез свои хора го довежда в плен във Франция. Там папата умира.

От 1305 до 1377 година след Рождество Христово папите имат за седалище Авиньон, Фран­ция, където са васали на френските крале. През 1377 година след Рождество Христово Григорий XI се премества в Рим, а 6 кардинали остават в Авиньон. От 1378 година след Рождество Христово Римокатолическата църква има двама папи – Урбан VI в Рим и Климент VII в Авиньон. Това двувластие продължава около 30 години и има силно негативно въздействие върху религиозната съвест на западния човек. Вярата в главенството и непогрешимостта на папата била дълбоко разколебана. Между двамата папи и техните духовници се сипели непрекъснато анатеми и низвержения. Двувластието се прекратява едва при Павел III. От него се искало да свика събор и да реформира Римокатолическата църква. Свиканите в Пиза /1409/ и Констанца /1431-1443/ събори не дали очакваното от всички обновление. По същество папските привилегии били запазени. Всички ревнители за обновена в духа на Евангелието Римокатолическа църква разбрали, че по този път няма да се постигне нищо. Нужни били нови, по-радикални начини за духовно разкрепостяване. Те били скоро приложени от Мартин Лутер в Германия и от Цвингли и Калвин в Швейцария.

3. Същност на протестантизма

Протестантизмът /реформатството/ е „законно, но непокорно чедо на римокатолицизма“ /Хомяков/. То се ражда от стремежа на западния човек да се освободи от оковите на една квазидуховност (псевдодуховност), в която е изпаднала Римокатолическата църква след 1054 година след Рождество Христово. Многото догматически, канонически и нравствени отстъпления от апостолската вяра и от духа на Евангелието по необходимост са породили реакция на отрицание. Тази реакция за съжаление е преминала мярката на едно обикновено обновително действие. Тя е станала отрицание на всичко, което изповядва и практикува Римокатолическата църква. При това тотално отрицание се отхвър­лят почти всички принципи и възгледи за духовен живот, дошли чрез Свещеното  Предание. На водачите на Реформацията им липсвал широк поглед към живота на Древната Църква. Те не познавали мистичните основи на Източната Православна църква и необходимостта от Свещенното Предание като живот на Църквата в Светия Дух. Римокатолическото предание не е тъждествено на Свещеното Предание на Древната църква. Това реформаторите не могли да разберат. Издигайки приоритета на разума като върховен критерий на истината, те въвели субективизма във вярата и така рационализирали мистическите основи на Църквата. Тази погрешна постановка се вижда днес. Повече от 4,000 до 22,000 протестантски деноминации четат приблизително един и същ библейски текст, а всяка има своя доктрина. Някои доктрини са дори взаимно изключващи се. За да избегнат клопките на рационализма, някои протестантски общества са залитнали в крайностите на мистицизма.Най-голямото заблуждение на Реформацията повтаря „генетичния“ дефект на римокатолическото разбиране за същността на Църквата. Докато за Римокатолическата църква е общество от вярващи в Христа, с видим глава папата, за протестантите Църквата е невидимо общество от светии с невидим глава Христос. Пълното отрицание между двете разбирания е очевидно. Апостолското разбиране за същността на Христовата църква не е нито едно от двете. Църквата е тяло Хрис­тово /Ефесяни 1:23/, „Дом Божи“ 1 Тимотей /3:15/, където живее Светия Дух, където има законна иерархия, извършват се светите тайнства и се изповядва апостолската вяра. Глава на Църквата е само Христос. Той няма наместник. Христовата църква има и видим образ – всички вярващи, които търсят спасението в Христа и участват в духовно-благодатния живот на Църквата. Липсата на жива връзка с духа и принципите на Древната църква е довела реформаторите до онова непълно разбиране същността на Христовата Църква.

Отстранявайки отстъпленията на Римокатолическата църква, те въвели нови отстъпления, по-страшни, по-радикални и по-неприемливи за изповедниците на светоотеческата апостолска вяра.

Кратка статистика на протестанските конфесии и основни деноминации

Лутерани – около 75 милиона главно в Германия, Скандинавските страни и САЩ. През 1947 година основават в Швейцария, град Лунд, Световна лутеранска федерация.

Калвинисти – около 50 милиона в Швейцария, Холандия, Шотландия, САЩ, Канада, Южна Африка, Унгария. Във Франция те са наричани хугеноти, в САЩ – пуритани, в Шотландия – презвитерианци. През 1875 година те основават Световен реформатски алианс.

Англикани – около 28 милиона в Англия, 34 милиона в САЩ, Шотландия, Ирландия и страните от Британската общност. Там се наричат епископални църкви.

Баптисти – около 35 милиона в САЩ и 5 милиона в Европа, Азия, Африка и Южна Америка. През 1905 година се основава Световен баптистки алианс.

Методисти – около 50 милиона в света /14 милиона в САЩ/. През 1951 година се основава Световен методистки съвет.

Петдесетници – около 15 милиона /в САЩ около 2 милиона/.

Други – около 50 милиона.

Начало и причини за/на реформацията

В началото на всяко идейно-философско и религиозно движе­ние стоят фактори и личности, които обуславят неговата поява и бележат основните тенденции на бъдещото му развитие. Началото на Реформацията поставят Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Жан Калвин. Техните идеи и възгледи се раждат като противодействие на веровите и нравствените злоупотреби в Римокатолическата църква. Впоследствие те се развиват в погрешна посока, като се стига до отричане на Свещеното Предание, светите тайнства, посредничеството на Църквата в спасението на човека, иконопочитанието, светците, вселенските събори, Кръста Господен и друга църковна утвар.

Кратки биографични данни за Лутер, Цвингли и Калвин: основатели на доктрината на протестантството във връзка с Реформацията

1.1. Мартин Лутер

Той е роден на 10.11.1483 година след Рождество Христово в окръг Айслебен, Германия. Баща му миньор, а майка му – домакиня. Възпитанието на Лутер е сурово, дори грубо. Основното си образование Лутер получава в Мансфелд. През 1497 година се премества във францисканския колеж в Магдебург, където за пръв път пожелава да стане монах. След това Лутер учи хуманитарни науки в Айзен, а през 1501 година е студент в Ерфуртския университет, където учи юриспруденция и класически езици. Той се запознава с произведенията на мистици, като Майстер Екхарт, Сузо Гаулер и под тяхно влияние решава да стане монах. През 1505 година след Рождество Христово постъпва в Августинския Орден. Усилията му да напредне в духовния живот са големи – пост, бдения, самоизтезания. Тези усилия обаче се оказват неуспешни. Лутер започва да се отчайва, че не може да постигне духовно съвършенство и така да бъде сигурен в своето спасение. Едва след срещите си със своя духовен наставник Шаупиц той открива друг път за спасение – чрез вярата /Римляни 1:17; Евреи 10:38/. От този момент Лутер преосмисля своите възгледи за спасението. За него то става напълно достижимо, ако се съблюдава съветът на св. апостол Павел: „Праведният чрез вяра ще живее“ /Римляни 1:17/. През 1508 година след Рождество Христово, като преподавател в университета във Витенберг той окончателно оформя своите идеи за спасението чрез вяра. През 1510 година след Рождество Христово Лутер посещава Ватика­на, където му правят впечатление, както културните забележителности, така и разпуснатият живот на духовенството. По това време папата вече издава индулгенции. Старият нравствен мотив – вътрешното покаяние да бъде придружено с дела, се заменя с порочния принцип, изказан от папа Инокентий VIII: „Бог не иска смъртта на грешника. Нека грешникът да заплати и да живее“. Продавачите на индулгенции твърдели, че който ги купи, ще бъде по-чист и от Адам и Ева в рая. Такъв продавач се явява и във Витенберг Йохан Тецел. Лутер остро го критикува и оборва продажбата на индулгенции в 95 тезиса, които залепва върху вратите на Витенбергската катедрала на 31.10.1517 година. В Рим започ­ва обвинителен процес срещу Лутер, но папа Лъв Х не желае да му се налага тежко наказание. През 1518 година в Аугсбург е изпратен кардинал Каетан с мисията да убеди Лутер да се откаже от възгледите си, но напразно. През 1519 година папата изпраща друг, по-опитен дипломат – Карл фон Милтиц. Той убеждава Лутер да не пише и да не говори нищо, докато не бъде назначена комисия, която да прецени дали твърденията на Лутер имат богословско основание. През юни същата година обаче епископ Йоан Майер от Ек извиква Лутер, Меланхтон и Боденщайн на публичен диспут. На него Лутер отхвърля претенциите на папата за главенство над цялата Църква и издига Свещеното Писание като единствен източник на вярата. През 1520 година Лутер се обръща с послание към немската нация да се бори за свобода на вероизповеданието си и за икономическа независимост от Рим. Посланието на Лутер има огромен успех, а в Рим папата отлъчва Лутер от Римокатолическата църква. На 10.12.1520 година Лутер публично изгаря папската була пред вратите на Витенбергската катедрала. Папата настоява пред император Карл V да започне граждански съд над Лутер. Такъв съд се провежда във Вормс, който осъжда Лутер на изгаряне заедно с книгите му. Присъдата обаче не се изпълнява, защото зад Лутер застават видни немски князе. Фридрих Мъдри скрива Лутер в един от своите замъци край Вартбург. Там Лутер започва немския превод на Библията. С помощта на голям брой сътрудници през 1523 година той завършва превода на Новия Завет, а през 1533 година – превода на Стария Завет. Този превод на Библията има огромно влияние за оформяне на немското самосъзнание, защото той достига до всички слоеве на народа. Лутер пише общо около 22 тома книги.

На 13.06.1524 година Лутер се оженва за бившата монахиня Катерина фон Бора. По това време той няколко пъти излиза от замъка край Вартбург, за да се бори срещу крайните реформатори, начело в Карлщадт. След осем беседи с тях Лутер успява да ги убеди да се откажат от радикалните си разбирания за реформи в Църквата.Друг вид радикализъм /със социална насоченост/ се появява в лицето на Томас Мюнцер. Той подбужда селските слоеве към революционни действия и започват селски въстания, облечени в религиозна форма и мотиви. Лутер застава решително на страната на аристокрацията. В проповедите си той повтаря непрекъснато, че започнатите реформи са духовно, а не политическо дело.На 21.02.1529 година Карл V свиква по молба на папа Климент VIII, императорски сейм в Шпайер. Сеймът обявява, че решенията на сейма във Вормс от 1521 година относно Лутер трябва да се изпълнят. На 19.04.1529 година несъгласните с решението на сейма немски князе и духовници протестират, като изразяват желанието си в делата на вярата да има самоопределение. Карл V се заканва да изпълни решенията на сейма, но временно се отказва поради идващата към Виена 250 хилядна армия на Сюлейман Великолепни. Битката на обединените войски на Запада срещу турците е успешна и на 14.09.1529 година Карл V отново свиква сейм в Аугсбург по делото на Лутер. Сеймът дава отсрочка на протестантите да размислят до следващата пролет. В края на 1530 година в Шмалкалден се създава военен съюз на протестантските немски князе за защита от войски­те на Карл V. През 1531 година опасността от турско нашествие отново нараства. Притиснат от тези неблагоприятни обстоятелства, Карл V е принуден да сключи религиозен мир. Императорът признава правото на всяка религиозна общност сама да урежда своите верови въпроси. Лутер умира на 18.02.1546 година на 63 години.

1.2. Улрих Цвингли

Цвингли е роден на 1.01.1484 година във Вилдхайм, Швейцария. Негов пръв учител е дядо му, който е бил декан на университета във Везен. Средно образование /класически езици/ Цвингли за­вършва в Базел и Берн. Там той възприема идеите на хуманиста Велфлин и на теолога Витенбах. През 1499 година Цвингли постъпва във Виенския университет и учи класически езици. След като завършва, се връща в Базел и се посвещава на теологията. През 1506 година е избран за проповедник в град Гларус, където работи около 10 години. Започва усилено да учи библейски гръцки език и да прави свои преводи от оригинални текстове на Новия Завет. Изучава и творбите на светите отци и учители на ранната Църква. От 1516 до 1518 година Цвингли е свещеник в манастира „Св. Дева Мария“ в Айнзиделн. От 1519 година той е свещеник в голямата Цюрихска катедрала. От това време започва открито да проповядва, че най-важното за спасението на човека е неговата лична вяра в Спасителя. Цвингли получава и морална подкрепа от църковните среди в Швейцария, което косвено го насърчава да продължи реформите в Църквата. Той отрича задължителността на поста, критикува безбрачието на духовниците. По молба на Цвингли гражданската управа на Цюрих свиква на 23.01.1523 година публичен диспут с римокатолически духовници. Цвингли отрича всичко, което “няма основание в Свещеното Писание“. След диспута той се от­деля от духовната юрисдикция на епископа в Констанц. От 1527 година реформите на Цвингли се задълбочават – месите са прекратени, иконите са изхвърлени от храмовете, светите мощи били погребани. На Велики четвъртък всички християни от Цюрих се причастили за пръв път с двата вида – Тяло и Кръв Христови.Реформите в духовната област се пренесли и в политиката. Появило се демократическо движение, което радеело за нова дър­жавна уредба. През 1527 година това движение спечелило изборите и католическият политически елит останал малцинство. Накърнени били интересите на старите аристократически фамилии. Назрявал военен сблъсък между кантоните с католическо и реформатско мнозинство.През 1531 година кантонът Цюрих започва война с други католическите кантони. Край Капел битката завършва с поражение за реформатите. Цвингли участва в боя и заги­ва. Реформацията в Швейцария обаче продължила.

1.3. Жан Калвин

Той е роден на 11.07.1509 година в Нойон, провинция Пикардия, Франция. Баща му бил съдия-изпълнител и секретар на епископа в града. На 14 години Калвин е изпратен да учи класически езици в Париж. Образованието си довършва в Орлеан, но интересите му към теологията надделяват, затова през през 1531 година Калвин записва теология, а през следващата година окончателно оформя мирогледа си като реформатор. Той пише публична защита на учението на Лутер. Това предизвиква гневна реакция сред католическите среди на Франция. Калвин е принуден да избяга в Базел, Швейцария, където написва основното си съчинение „Институция на Християнската вяра“ /1536/. В края на 1536 година той се установява в Женева и основава свое религиозно училище. Когато става про­поведник, остро критикува ниския духовен живот на енориашите си. Жителите на Женева не приемат призива на Калвин за духовна промяна и затова на Пасха 1538 година Калвин отказва да ги причасти. Негодуванието срещу него прераства в бунт и той е принуден да бяга в други градове – Страсбург, Базел и други. След няколко годи­ни жителите на Женева осъзнали нуждата от прилагане на дело идеите на Калвин и го поканили отново да довърши реформите си. Калвин се връща в Женева през септември 1542 година и започва систематично да реформира както Църквата, така и гражданското управление. Той учредява духовно-гражданска форма на управле­ние – Консистория. Тя се състояла от духовници и миряни и била едновременно и управителен, и съдебен орган. Създава и четири основни длъжности в Църквата – пастори, доктори теолози, старейшини и дякони. Женева става опитен модел за теократична община. Всички шумни увеселения се забраняват. Сватбите са без музика и игри. Присъствието на неделно богослужение е задължително. Предвижда се смъртно наказание за прелюбодейците и извършителите на тежки престъпления. В Женева се създава и известната Академия, от която излизат видни калвинистки тео­лози. Единствено те можели да се противопоставят на опитните в спорове папски теолози и дипломати.

Калвинистките теолози създават във Франция, Англия, Холандия и Шотландия религиозни и политически движения.През 1540 година Калвин се оженва за Иделета Щордер, вдовица с три деца.

Петте постулата на протестантството /реформацията/

– „Само Христос”. Само Христос е единствен наш Господ, Спасител и Ходатай пред Бог Отец за цялото човечество, смятат протестантите. Те отхвърлят застъпничеството на св. Богородица, на светиите и на ангелските сили. Изповядат, че Христовата жертва е единствена, неповторима и не може да се замества от богослужения, както и че нито една Църква не е наследник на Христовите заслуги.“Праведният чрез вяра ще бъде жив“ /Римляни 1:17, Галатяни 3:11, Евреи 10:38/. Човешката природа е фатално повредена от първия грях. Човекът не може да познава правилно Бога /чрез ума/, не може правилно да Го обича /чрез сърцето/, не може вярно да Му служи /чрез волята/. Няма човешки дела, които да заслужат Божието милосърдие и спасение.

– само вярата. Само вярата спасява и оправдава човека. Вярата е дар Божи, а не награда за добри дела. Добрите дела са следствие от предана вяра в Бога. Те обаче не са заслуги пред Бога, не довеждат до спасение, а са израз на благодарност към Бога за полученото, като дар спасение.

– само благодатта. Човекът не е и не може да бъде свободен. Само Божията благодат му дава свобода, но тя не идва по човешки заслуги, а действа предизбиращо /предопределящо/ и неотстранимо /калвинизъм/.

– само Свещеното Писание. Църквата и Свещеното Предание са излишни, щом притежаваме Свещеното Писание, Божието слово. То трябва да се чете от всеки неповярвал християнин. Пред никого не бива да се поставя човешки авторитет за разбиране на Свещеното Писание. Божието слово е единствен критерий за истинност в духовния живот. В него нищо не може да се отнема или добавя.

– само Богу слава. Всички християни са равни, защото всички са невидима общност от „свещеници“ /1 Петр. 2:9/. В тези общности няма духовна иерархия, а функционални служби, заемани от равноправни християни. Многото църковни общества /реформати, лутерани, баптисти и други/ се разглеждат като положително явление – мно­гообразие на начините, по които оправданите по вяра служат на своя Господ.

Функционалните служби са:

– пастори – изнасят проповеди и извършват някои сакраментални действия;

– доктори – отговарят за богословското образование;

– старейшини – осигуряват дисциплината;

– дякони – извършват благотворителна дейност. Особености:

– не е задължително пасторът да е мъж;

– пасторът не е свещеник, а лице с по-сериозни познания на Свещеното Писание и проповеднически заложби. Той е почти винаги семеен;

– извършването на тайнствата става не само от пастора, но и от някой всепризнат духовен човек; тайнствата са две – Кръщение и Евхаристия. Те са установени лично от Иисус Христос и имат духовно-благодатен характер, останалите пет тайнства са благочестиви обреди.

Лутерански символически книги:

А. Общи с Римокатолическата църква – Символи на вярата: Апостолски, Никео-Цариградски.

Б. Специфични:

1. Аугсбургското изповедание. То е съставено от Филип Меланхтон през 1530 година и е одобрено от Лутер. Има три части: увод, вероизповед, заключение. Във втората част са изложени 28 теми.

2. Защита на Аугсбургското изповедание – 1531 година.

3. Шмалкалденски членове – написани от Лутер около 1537 година.

4. Голям катехизис /1528/ за възрастни и учители; Малък катехизис, 1529 година – написан от Лутер.

5.Формула на съгласието – 1580 година. Изяснява дванадесет групи въпроси, уточняващи единството на лутеранската вероизповед.

Лутеранско и реформатско учение за Свещеното Писание, като единствен източник на вярата

Като отричат неправилно въведените от Римокатолическата църква допълнения към Свещеното Предание на Древната апостолс­ка Църква, лутерани и реформати започват да отхвърлят цялото Свещено Предание. При острите спорове между католици и протестанти се оказва, че основните постулати на Реформацията не могат да намерят своята аргументация именно в Свещеното Предание на Църквата. Свещеното Предание се явява непреодолима бариера срещу изградените на рационална основа истини на лутерани и реформати. За да се освободят от ограниченията и традицията на Свещеното Предание, те изцяло го игнорират, като приемат за единствен из­точник на вярата Свещенното Писание. В лутеранската „Формула на съгласието“ /1580/ се казва: „Вярваме и учим, че единствено пра­вило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания както на Стария, така и на Новия Завет, както е писано:“Твоето слово е светилник за нозете ми и светлина за пътеката ми“. И божественият Павел говори: „Но, ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо друго от това, що приехте, анатема да бъде“ /Галатяни 1:8/. Останалите писания, ще бъдат ли те отечески, или най-нови, под каквото име и да биха се появили, по никакъв начин не трябва да се приравняват със Свещеното Писание. Трябва да ги приемаме като свидетелства, посочващи в кои страни на света след апостолите се е запазило неповредено учението на пророците и апостолите“. Лутер съветва своите съмишленици: „Всеки вярващ може да чете и да тълкува Свещеното Писание, без да се подчинява на никакво странично ръководство. Единственото ръководство е Светия Дух“ /“Голям катехизис“, 1528/. Разбирането за Свещеното Писание като единствен източник на вярата е отразено и в един от основните постулати на Реформацията  /“Само Писанието!“/. Ръководейки се от този принцип, лутерански и реформатски учители започват да създават нови деноминации, които се ръководят от личното разбиране на Свещеното Писание на техните лидери. Пътят към сектите е отворен. Появяват се религиозни общества с крайна рационалистическа или мистическа насоченост. Рационалистически нас­троените секти започват да отричат все повече текстове от Свещенното Писание, а мистическите секти потъват в дълбините на субективните ирационални „прозрения свише“ и достигат до патологични резултати. Самият Лутер в края на своя живот предупреждава за коварствата на необузданото използване на разума в делата на вярата. Той пише: „Разумът е метреса на дявола!“.

За да се избегнат нови заблуждения, лутеранските и реформатските теолози въвеждат символически книги, в които са изразени в един систематичен порядък основните истини на Реформацията. Главната цел на тези символически книги е да се въведе едно всеобщо разбиране относно християнските доктрини (в това число и християнските добродетели въплътени в Свещеното Предание), осмислени през принципите на Реформацията. Тези книги стават ново „предание“, което по необходимост заменя древното Свещено  Предание. В лутеранското и реформатското „предание“ обаче не живее духът на апостолската Църква, на нейните традиции и живот, а духът на новото време, на субективното разбиране на вярата чрез едностранчиво тълкуване на Свещеното Писание. Независимо от опитите да се осигури всеобщо разбиране на основните християнски истини чрез символическите книги, процесът на по-нататъшно раздро­бяване сред лутерани и реформати продължава. Прикривайки се зад принципа „Само Писанието!“, се появяват крайно либерални религиозни формации, които започват да отричат дори основните християнски доктрини. Началото на култовете се поставя именно от тях. От дистанцията на времето днес можем да се убедим в очевидната несъстоятелност на използването на разума като единствен критерий за истина и оценка на вярата и за нейното осмисляне само чрез Свещеното Писание. Появилите се стотици секти и култове потвърждават констатацията на Блез Паскал относно възможностите на човешкия разум да проникне и опознае тайните на духовния свят: „Последната крачка на разума е да признае, че безкрайно много неща надхвърлят неговите възможности. Не стори ли това, той доказва своето несъвършенство. Но ако естествените явления надхвърлят възможностите му, какво да кажем за свръхестествените?“

Съкратено изложение на православното разбиране за Свещеното Предание (критичен анализ относно Протестанството)

1. Божественото Откровение съществува като неделимо единство между Свещеното  Писание и Свещеното Предание

В Новия Завет има много посочки, в които се загатва, че свещеният текст не предава пълнотата на Христовото учение:

– „.. .много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тази книга“ /Иоан 20:30/;

– „Има и много други работи, които извърши Иисус, и за който, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги…“ /Иоан 7, 21:25/.

Св. апостол Павел цитира думи на Христос, които не са казани в нито едно от светите Евангелия: „По-важно е да се дава, нежели да се взима “/Деяния на светите апостоли 20:35/. Ясно е, че тази мисъл на Спасителя е една от многото, които са били познати на християните от Древната църква и съществуващи като Свещеното Предание. Св. апостол Павел често препоръчва в своите послания да се пази казаното в Свещеното  Предание;

– „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал (1 Коринтяни 11:2);

– „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание „/2 Солуняни 2:15/;

– „О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено…“ /1 Тимотей 6:20/;

– „И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат“ /2 Тимотей 2:2/.

От посочените стихове се вижда, че за св. апостол Павел устното и записано слово на Христос е с еднаква значимост. Всъщност, тоест Новият Завет се оформя текстуално в продължение на повече от четири десетилетия. През това време християнските църкви са се изграждали не на основата на Свещеното Писание, а на Свещеното Предание. Канонът на Новия Завет се утвърждава в сегашния си вид около Първия Вселенски събор /325 година след Рождество Христово/. Дотогава единственият критерий за автентичност на новозаветните книги /сред десетки апокрифи/ е било Свещеното Предание. То се явява бариера срещу не­познатите на цялата Църква апокрифни текстове и „филтър“ за промъкналите се в тях нехристиянски доктрини. Свещеното Предание става фундамент, върху който израства Новият Завет. Някои све­ти отци например като св. Папий Иераполски са ценели повече Свещеното Предание, защото в него се отразявал духът на апостолска­та Църква.

2. Същност и смисъл на Свещеното Предание

Според Православната църква Свещеното Предание е съвкупност от всичко казано и извършено от Иисус Христос и светите апостоли, което не е включено в канона на Свещеното Писание на Новия Завет, но е запазено от църковното самосъзнание като норми и правила на християнската вяра и живот, чийто авторитет е еднакъв с този на Свещеното Писание. Свещеното Предание има своите характерни вътрешни и външни белези.

Вътрешните белези на Свещеното Предание са:

– да не противоречи на Свещеното Писание;

– да е в съгласие с духа на останалото Свещено Предание.

Външните белези на Свещеното Предание са:

– да е всеобщо признато от древните поместни църкви. Св. Викентий Лерински /450/ е изразил това с правилото: “Което винаги, навсякъде и от всички се е вярвало“;

– да води началото си от времето на светите апостоли. Необходимо е да се различава Свещеното Предание от църковното предание. В църковното предание се съдържат различни традиции на църковен живот на Поместните православни църкви, агиографски сведения, устни предания от по-късно време и от определен географски район и други.

Според Владимир Лоски трябва да се прави ясно разграниче­ние между „преданията“ и „Преданието“. Това са два важни аспекта на Свещеното Предание. Към „преданията“ се отнасят всички истини на вярата и църковния живот, които не са включени в Новия Завет, но са пазени в Древната църква „в мълчание и тайна“ /св. Василий Велики/. „Тайните предания, пише Владимир Лоски, свидетелстват за мистичния характер на християнското познание“. Това са истини, получени от общението със Светия Дух, от богообщението с Христос, което води до благодатно разкриване на тайните на спасението.

По-късно тези истини са отразени като писмени документи в:

1. Древните кръщелни символи на първите християнски църкви;

2. Древните литургически текстове;

3. Древните църковни истории и мъченически актове;

4. Апостолските правила;

5. Вероопределенията на Вселенските и поместните събори;

6. Творенията на светите отци и учители на Църквата.

Общото, което свързва преданията със Свещеното Писание, е словото. При преданията то е тайно, устно, а при Свещеното  Писание е открито за всички и е предназначено както за християни, така и за езичници. Устното или записаното слово е съдържание на тайната на Боговъплъщението на Бог Слово. Затова св. Игнатий Богоносец твърди, че „който притежава истинското слово на Иисус, може да чува дори и Неговото мълчание“ /Към Ефесяни 15:11/. Да се чува мълчанието на Иисус, означава да се преживява мистичният характер на богообщението, разкриването на тайните на спасението чрез силата на вътрешно-църковния духовно благодатен живот. Според св. Василий Велики този специфичен мистичен живот на Древната църква е отразен в особено мълчание, известна неяс­нота в Свещеното Писание. Тази неяснота загатва за богатия духовен живот на Древната църква, който е бил достояние на всеки неин член.“Преданията“ на Църквата са „хоризонталният“ аспект на Свещеното  Предание, изразяването му както чрез слово, така и чрез образи /в иконографията/. Особено важен обаче е и „вертикалният“ аспект на Преданието. Той отразява не съдържанието на божествените истини, а начина на тяхното получаване /възприемане/. „Ако Писанията и всичко онова, което Църквата създава в слова, пише Лоски, записани или произнесени, в образи или в символи – литургични и други, представляват начини на изразяване на Истината, Преданието е единственият начин за възприемане на тази Истина. Подчертавам специално – единственият, а не еднак­вият начин… “…Преданието не е съдържанието на Откровението, а светлината, която го пронизва, то не е словото, а живото дихание, което помага да чуем словото и в същото време – мълчанието, от което то идва. То не е Истината, а даване Духа на Истината, чрез Който познаваме Истината…“. Истинската същност на Преданието може да бъде определена като живот на Светия Дух в Църквата, живот, който дава на всеки член на Тялото Христово способността да чува, да получава и познава Истината в Светлината, която ѝ при­надлежи, а не според светлината на човешкия разум. Преданието е специфичният начин на получаване на Откровението чрез Светия Дух, Който помага на Църквата да познае въплътеното Слово във връзката Му с Отца… Единството на Свещеното Писание може да бъде разбрано само в Свещеното Предание, в светлината на Светия Дух, съоб­щен на Църквата“ /в „Преданието и преданията“/. Връзката между Свещеното Писание и Свещеното Предание е аналогична на връзката между домостроителните прояви на въплътеното Бог Слово от Светия Дух и св. Дева Мария при Боговъплъщението, Светия Дух изпълнява функционална роля. Той е силата и условието /при съдействие­то на св. Дева Мария/ да се осъществи въплъщението на Божия Син. При Петдесетница условието да слезе Светия Дух върху Църква­та е извършеното от Христос изкупление. Тук Бог Слово изпълнява функционална роля. Така е и при неделимото взаимодействие между Свещеното Писание и Свещеното Предание. В началото Свещеното Предание е условие и среда, от която се оформя Свещеното Писание. Преданието тогава има функционална роля.

То същевременно е и КРИТЕРИЙ за оформяне на Новозаветния Канон. По-късно самото Свещено  Писание става критерий за разпознаване на автентичното Свещено Предание от многобройните „човешки предания“ /Колосяни 2:8/. Свещеното Писание не може по никакъв начин да бъде отделено от Свещеното Предание, защото и зад двете стои един и същ конститутивен фактор – Светия Дух, Който се явява единствен критерий за Божествената Истина. Всички опити за постигането на тази Истина само чрез Свещеното Писание и само чрез критериите на човешкия разум довеждат до фатално отдалечаване от тази Истина. За да се пре­бъдва в Нея, са нужни не само разум и желание за познаване на оставеното от Спасителя духовно наследство, но и пребъдване в Неговата Църква, където живее Светия Дух. Преданието е всъщност „предаване“ благодатта на Светия Дух върху всеки член на Църквата. Вън от Църквата всяка истина става неясна, двусмислена, проблематична. „Не смятай, че е достатъчно да четеш само светото Евангелие, без творенията на светите отци, пише св. Игнатий Брянчанинов. Това е горделива и опасна мисъл… Мнозина, които неблагоразумно се отричат от светите отци и пристъпват направо, със сляпа безочливост, с нечист ум и сърце към светото Евангелие падат в гибелна заблуда. Те са отхвърлени от светото Евангелие, защото то допуска при себе си само смирените“

Това например се проявява в реформаторското учение за първородния грях и оправданието чрез вяра в Христос

Същност на учението

Това учение е оформено върху частното богословско становище на блажени Августин за първородния грях и неговите последствия. Основните идеи на това учение са разработени в Аугсбургското изповедание. Според него преди грехопадението човекът е притежавал така наречената първобитна праведност – пълно и хармонично равновесие на всички мисли, чувства и желания. Човекът е можел правилно /адекватно/ да познава Бога, истински да Го обича и вярно да Му служи. Така той е пребъдвал в блаженството на богопознанието. Към първобитната праведност се отнасят и свръхес­тествените Божии дарове – безсмъртие, безстрастност, пълно знание за света и господство над него. След грехопадението настъпва тотална катастрофа в човешката природа. Тя се отразява и в трите сфери на човешката дейност – мисли, чувства и желания. Човекът загубва интелектуалното богопознание, започва да обича света и себе си и да служи на идоли и пороци. Божият образ напълно се разрушава, а богоподобието става невъзможно: „В духовните и Божествените неща разумът на невъзродения човек, неговото сърце и воля, не могат нищо да разберат, да повярват, да мислят, да желаят, да вършат или да съдействат за приближаването на човека към Бога. Те напълно и окончателно са умрели за доброто. В природата на човека след грехопадението не е останала дори искра от божествени сили… Човекът не може да стори нищо за своето обръщане… Повредата на човешката природа от греха е била толкова дълбока, че не е останало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека“ /из „Изповедание“/.

При такъв възглед е ясно, че възвръщането на човека със собствени сили към първобитната праведност става принципно невъзможно.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява негова курсова работа като студент в Богословския факултет при СУ, писана през 2010 година.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ftW