Архимандрит Горазд

Християнството е религия на жертвата. Христос понесъл кръстни страдания и кръстна смърт, за да изкупи човечеството от греха и да му даде пример на жертвена любов към ближните. Страданията на кръста, изобретение на финикийската жестокост, били неописуемо мъчителни. Затова свидетелстват мнозина от древните, между които и Гай Меценат (умрял през 8-та година след Христа), римски патриций, покровител на литературата и изкуството, цитиран от римския философ Сенека (2 г. преди Христа-65  г. след Христа) в Епистоларии – Писма до Луцилий, (101), описва кръстното страдание, като невъобразимо мъчително, както и Киприан, свещеномъченик, епископ Картагенски, съсечен в 258 година, който присъствал на разпъване на кръст и други.

Този жертвен пример на Христа бил следван от древните християни. Без боязън от страданията и смъртта те умирали мъченически било единично, било групово или масово по време на гоненията на християните от римските императори. Загивали на кладите, между зъбците на железни колела или във врящите с масло огромни котли, но не се отричали от вярата си в Христа.Те дори пеели възхвални песни Нему и тъй завършвали земното си поприще с вяра, че преминават от смърт към вечен живот.

Тази пролята мъченическа кръв ставала семе за подвизи на нови мъченици. Перото на вдъхновени писатели-житиеписци предало на поколенията подробно описание на средствата за мъчения, на твърдостта на мъчениците в страданията и безмълвната им или гласна молитва, при драматичната им кончина. В словото си за светите Четиридесет мъченици св. Василий Велики (330-379), писател, проповедник, пише: „Всичко пренебрегнаха тия мъже (християнските мъченици – бележка на автора) в самия разцвет на своята младост… презряха временния живот, за да прославят Бога със своите телесни членове, тоест жертвайки тялото си и възпламенявайки благочестивото си желание, те постигнаха една победа чрез благата си вяра и се украсиха с венеца на правдата заради Иисуса Христа[1].“

Тези агиографски паметници са предмет на всестранно проучване от наши и чужди учени, защото те съдържат много сведения и моменти от исторически, психологически, езиково-художествен и нравствен характер, характеризират епохата и стават основа за много исторически, езикови, нравствени и други изводи.

Когато настъпва залеза на Второто българско царство през 1393 година българският народ заживява без свои управници-българи, без църква с българска църковна иерархия и училище с български учители. Заживява със свои сили в себе си. Властта на османлиите спряла неговото естествено развитие. Но в тези условия се родило и нещо положително: престанали предишните вражди между владетелите на поделената българска държава. Престанали и еретическите увлечения и разделения на религиозна почва. Покореният народ се почувствал единен при общата си нерадостна робска участ. Навсякъде по Българско – по Тракия, Мизия и Македония, той се отнасял с ненавист към агарянското владичество. Бил безразличен към внушенията на гръцкото духовенство, което го заробило духовно – отнело църковната му независимост. Така, от това единство на съзнанието за една вяра на един български народ, произтекли жизнени сили, които подхранвали духа му и той -българинът – изявявал силата си, когато жестоката ръка на насилника-завоевател посягала на вярата му. Този дух расъл от век на век, макар и с дълбоки колебания при различни исторически обстоятелства. Жертвите на фанатичната мюсюлманска бруталност падали по една или по много наведнъж, но поробеният българин достигнал историческите върхове: да чуе с решителната му сила призива на идеолога на българското възраждане преподобни Паисий Хилендарски: „Аз премного се постарах… докато събрах и обединих делата на българския народ в книжка… За вас… да знаете и чуете за своя род и език… че нашите български царе и патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики“ и че сме „имали много жития и канони на българските светци[2]“ и смелостта на отец Неофит Бозвели, с обширно аргументирани и написани с пламенно българско чувство изложения през 1844 година до Високата порта, да поиска признание на 6 400 000-ния български народ, като отделен християнски народ, и негови представители в Цариград, за да се застъпват за интересите му. Поискал и българска църква и българско училище.

Завоевателят-азиатец бил пълен господар на „кюфарите“ – гяурите, тоест безверните българи. Наричал ги „рая“ – стадо, роби, долни хора, които трябва да служат на „агата“ – господаря османлия. Само той бил пълноправен поданик на султана и можел да се облича в разноцветни дрехи, да живее в хубави домове. А робът-българин трябвало да бъде смирен, с наведена глава и да се облича в просто черно облекло.

Когато османлиите завоювали някоя крепост, град, област повиквали първенците българи и им предлагали да приемат мохамеданската вяра, което било едно-единствено условие да запазят имотите си, да имат пълни права и власт, да заемат високи служби в държавната администрация и хареми с жени. И отстъпниците от вяра и род често достигали отговорни административни и военни постове, та дори и поста на велики везири. Те, като помохамеданчени, ставали колкото жестоки и надменни спрямо своите – християните-българи, в такава степен угодливи спрямо османлиите, при които целият битов строй и държавна организация се уреждали не на основата на народността, а на мюсюлманската вяра.

Това разграничение сривало мостовете за сближаване и сродяване между поробителя-мюсюлманин и българина-християнин, който заживял свой изолиран вътрешен живот в християнските квартали (махали) на града или в селото.

Къде могли да намерят душевна утеха тъй притиснатите българи освен в църквите и манастирите и то особено в отдалечените по планински места наши светини? Там – на големи и малки празници, на събори при честване на храмовия патрон-светец те изповядвали свободно вярата си. Там се срещали с близки и познати. Там слушали простите, но сърдечни религиозно-назидателни слова на монасите. Душата им просветвала, облъхана от влятата чрез словото добра надежда в утрешния по-светъл ден. Наистина оскъдната религиозна просвета на народа давала възможност за увличане и в тъмни суеверия, но основните християнски добродетели се запазвали. Строгата чистота на нравите била първостепенна грижа на българското семейство, на рода.

Постоянните войни, към които подтиквал самият мюсюлмански фанатизъм, за да се придобият нови земи и нови последователи на Мохамед, моралното разложение на османската администрация и войската – на паши, спахии, еничарски главатари и други началстващи лица, започнало в края на XVI-ти век и особено след допира с богати страни и народи в централна Европа при военни походи, допринесли твърде много за голямо влошаване положението на българите. При тези военни походи паши и техни помощници започнали широко да практикуват подкупа от застрашени с покоряване укрепени градове, провинции, държави и спирали военните действия на даден фронт. При завръщането си от поход, подражавайки на султана и неговите първи сановници, те строили дворци, отдавали се на разкошен живот, разширявали харемите си и засилвали сексуалната си разюзданост. Еничарската преданост към султана намаляла. Властта му отслабнала. Той започнал да бъде качван на престола и свалян от него по тяхна воля. Много пари били нужни за такъв живот и те трябвало да се събират от раята – покорените българи. За тази цел се оправдавали всякакъв род насилия и злоупотреби с покорените. Данъците се увеличили. Нека дадем пример: робският личен данък харач, който бил събиран от юноши над 15 години, започнали да събират от деца на 18 месеца. До 1582 година българинът плащал по 40-50 аспри (акчета) и 40 аспри за други данъци или всичко по 80 до 90 аспри годишно. През 1640 година личният данък се увеличил на 240 аспри и 300 аспри за други данъци. Събирането на харача било толкова строго, че Грузинският патриарх Атанасий III Даббас (1612-1620), като отказал да плати този тежък данък и дал пример на съпротива срещу това непосилно данъчно бреме, бил хвърлен в затвора[3].

Масовите грабежи зачестили – нападения на селища и ограбване на жилищата. Българите започнали да си копаят домове в земята – землянки, за да не могат османлиите, поради страх, да пренощуват в такива жилища и да се отдават там на гуляи и разюзданост за сметка на бедните стопани. Османлиите престанали да проявяват първоначалната религиозна търпимост към народностните и верско-християнски изяви въобще на българите и особено на силни личности из средата на раята. Шериатът – основният свещен Мохамедов закон – престанал да бъде спазван с необходимата строгост. Кървавите издевателства и опитите за помохамеданчване единично или масово с насилие раждало и герои. Споменът за смелостта на древнохристиянските мъченици, тяхната твърдост в понасяне на страданията и неизменност на християнската им изповед била пример за подражание и те ставали герои на епохата. Нека обърнем поглед към тези български мъченици за вяра и род, като отбележим исторически факт с голямо значение, а именно: не само известно материално състояние на българина – хубав кон, хубави волове или устроен дом, не само интелектуалната надареност и просветна изявеност, но и физическата красота – хубавото изразително лице, приятните му черти, стройната фигура, привличащият приятен говор, дразнило, а в не малко случаи вбесявало правоверния мюсюлманин. Тези материални притежания, интелектуална надареност и телесна хубост „правоверният“ считал за привлекателни и упражняващи влияние върху околните, а на това той гледал и по човешка слабост завистливо и от гледище на неговото господарско положение, застрашаващо влиянието му и неговите установени привилегии на ага-господар, който във всичко трябвало да бъде пръв и да демонстрира салтанат.

И ето, какво ни говори по това едно новооткрито житие за неизвестен мъченик от София. Нека го наречем св. мъченик Георги Стари, защото той е претърпял мъченическа смърт преди св. Георги Нови (починал 11 февруари 1515 година) и св. Георги Новейши (починал 26 май 1534 година).

Св. Георги Стари е родом от София. Пострадал през 1437 година. Житието му е написано от неизвестен житиеписец. Редакторът на средновековния архив на Гръцката академия на науките Хр. Г. Патринелис публикува в тримесечното богословско списание „Ортодоксос парусия“, книжка 1-2, 1964 година, статия под надслов: „Един неиздаден разказ за неизвестния новомъченик Георги – починал 1437“.

Неизвестният автор пише, че този мъченик бил: „физически силен, духовно високообразован и доблестен мъченик“. В шестпечатните страници на житието (около 250 печатни реда) авторът нарича родния град на светеца-мъченик „София“, а не Триадица. Този факт също утвърждава становището за времето, когато „София“ получава това название и още: че тя е населена изключително с българи. Нека кажем по това:

В края на XIII-ти век византийският писател Михаил Глика пише: „Сардика е тъй наричания сега град Триадица“, а византийският писател Дукас Млади употребява името „София“ в края на XIV-ти век, тоест десетина години преди османлиите да завземат София (в 1382 година), когато София е населена изключително с българи. Ян Хуниади (1388-1456) в писмото си до войводата на Трансилвания Никола Дуилак описва победата си над османлиите на 3 март 1443 година при Ниш и нарича войсковите поделения, участвали срещу него, „Омор бегкум бандерио Софиа“. Писмото на Хуниади е писано шест години подир мъченическия подвиг на св. Георги Стари[4]. А още е известно, че колонизацията на Вакарел, Ихтиман, София с малоазийци-османлии става много по-късно от тази на Бургас, Стара Загора, Пловдив.

Св. Георги Стари е пострадал в Одрин. „Един човек красив на вид, пише авторът на житието му, но още по-красив по душа, не зная защо и по какъв начин се намери в Одрин“. Бил на военна служба. Претърпял мъченическа смърт на 26 март 1437 година на 30-годишна възраст. Но защо е бил съден в Одрин, столица на османската империя от 1363 година? Може би като военнослужещ го е съдил специален военен съд за проявената верска и народностна доблест! Може би, за да се скрие от погледа на софийските жители-българи драматичната развръзка на един непоклатим, доблестен изповедник на християнската вяра, младежът Георги, която би разпалила религиозните чувства и извикала такава смелост и у други българи. А може би и да подхрани мюсюлманския фанатизъм на османлиите в тяхната столица Одрин. Засега, може само да се предполага целта на тази екзекуция именно в Одрин.

Житието на св. Георги Стари от неизвестен агиограф е най-старият документ за мъченик през османското иго. Авторът му е очевидец на мъченическия подвиг на светеца, както сам съобщава това. Текстът на житието е запазен в единствен препис в гръцкия кодекс II, л. 235-242 (XVI-ти век) на Марцианската библиотека във Венеция[5],  но досега не е бил издаден и мъченическият подвиг на светеца от София, не е заел мястото си в Православния синаксар.

На 11 февруари 1515 година завършил своя мъченически подвиг младежът-българин Георги от Кратово, когото житиеписецът му поп Пею от София нарича мой духовен син в Светия Дух и много любим заради добродетелите му. „И понеже пред мене се подвизава за победата си над лукавия, затова рекох да не мине без писане и да не се предаде на забрава неговият подвиг, който той понесе за Христа. Но моля вашата любов да не издирвате от мене риторска реч, понеже, бидейки прост човек, не мога изкусно да пиша.“ Нека спрем вниманието си на следното: Младежът – българин от Кратово пострадва за християнската си вяра от фанатиците-мюсюлмани, но книжовникът поп Пею не говори открито за мъчителя-азиатец, а го олицетворява с „Лукавия“, тоест с дявола, та като го свързва с доблестния мъченически подвиг, да се разпалва ненавист към поробителя. Това олицетворение на поробителя с „Лукавия“ или с други жестоки потисници, известни в историята на Християнската църква като гонители, мъчители и дори участници в екзекуциите на християните, се превръща в голямо езиково изкуство през XVII-ти и XVIII-ти век в Дамаскинарското литературно явление у нас. Бележити монаси и свещеници-дамаскинари умело използват титлите на императори, сановници, военачалници, страни, градове, та като спомнят злодеянията им, страните или градовете, където са ги вършили, да насочват острието на ненавистта и омразата на читателите на дамаскините към султана и неговите паши, еничарски главатари, спахии и всякакви други потисници и грабители на поробения български народ. Младежът Георги е син на Димитър и Сара от Кратово, които още 6-годишен го дават на учител, за да изучи Свещените Писания, а след това и златарския занаят. И пише авторът на житието му:

„Понеже беше толкова красив в разцвета на младостта си, щото нямаше друг подобен на него по хубост в оня град, уплаши се да го не вземат насила и да го въведат в двореца на турския султан, затова остави родния си град и дойде в Сердика (днес София) дето живееше в двора на един от градските свещеници…“ Нека отново насочим вниманието си към това съобщение: „Понеже… нямаше друг подобен на него по хубост… уплаши се да го не вземат насила и да го въведат в двореца на султана“. Очевидно, тук става въпрос за нещо вече широко известно, което се практикувало: красиви младежи да бъдат насила отвличани в двореца на султана или в тези на неговите паши и бейове, където са били помохамеданчвани. Практика, с положителни биологични отражения в османлийските поколения и с минуси за българския народ, масово лишаван от изтъкнати с физическата си хубост, по интелекта си, по добродетелите си (благонравието си) люде. И продължава авторът на житието:

„И понеже не може да се скрие градът, който стои на връх планината… така стана и с този момък. Малко време мина, но скверните Мохамедови свещеници… стараха се с всичката си сила да го привлекат към себе си и да го обърнат в своята вяра…“ Османлиите му пращат изкусен прелъстител за поръчка на обуща, заплащат му богато и подмятат: „не подобава такава лична красота да пребъдва робски в тази бедност, а роби и робини да ти предстоят и да ти служат“. Тъй българският книжовник от първата половина на XVI-ти век поп Пею обективно ни дава картината на онова време, когато духовното обезглавяване на българския християнски народ се превръща в държавна политика, а именно: изкусно да съблазняват белязаните с различни дарби български синове и дъщери за да ги помохамеданчват, отричайки се от отечествената си вяра и рода си и се отделят по живот и социални привилегии от еднокръвния си обезправен български народ – от робската рая.

На 11 февруари 1515 година избрани жестоки палачи го бутват в буйно разпален огън, обгарят го три пъти и пак го изваждат с надежда да го спечелят за своята вяра. Но той неизменно изповядва Христа. И когато го бутват за последен път в огъня, един фанатик дига голямо дърво и удря главата на мъченика. Младежът-мъченик умира на казания ден от месеца в 12 часа, Неделя месопустна, 1515 година – третата година от царуването на турския султан Селим. Житиеписецът съобщава: „Този свети мъченик беше тогава на 18 години, тънък висок на ръст, с продълговато лице, възрус, вежди издигнати и гъсти, нос гърбав, пръсти на ръцете дълги и тънки. Беше смирен по нрав… и всеки свой познат наричаше „господин“. Никога не се смееше неразумно, нито пък излезе някога скверна дума из устата му, нито се похвали с нещо… Такива бяха подвизите и борбите на смелия страдалец Георги“[6].

От описанието на младежа-мъченик е видно, че той е не само външно изразителен с чертите на лицето си и стройната си фигура, но и духовно омъдрен. И от разказа на житиеписеца ние някак напрегнато очакваме да чуем: ето! ето такива качества на доблестния българин възбуждаха и разпалваха османската страстна устременост да изземват и притежават всичко, което е превъзходно в гяурите. Тази страст ги подтиква и към страшното им решение: белязаният с хубост, ум и сила да бъде техен или – смърт!

Св. мъченик Георги Най-Нови (Новейши) е син на Иван и Мария – видно семейство на град София. „Детето беше възпитано добре в страх Божи и грамотност, така щото скоро научи Свещеното Писание и надмина по ум своите връстници. Когато блаженият достигна 25 години… беше подобен на вехтозаветния патриарх Йосиф Прекрасни по красота на лицето и по целомъдрие“, пише житиеписецът на св. Георги Новейши. И той продължава:

„Тогава турците владееха българската страна, а те не търпяха да гледат неговия прекрасен вид и сияещата в него заря на Светия Дух, поради което го принуждаваха да се отрече от Христа… Окаяните насила дръзнаха да поставят на светата му глава чалма, каквито те, нечестивите, носят на главите си…, но младият Георги им казва твърдо и внушително при това предизвикателство: „На нас християните не подобава да изпълняваме нечестиви обичаи… и да се отричаме от Христа“.

И тук е подчертана в сложно преплетени чувства страстната нетърпеливост на османлиите пред хубостта на българина, пред проявата на качествата на ума и силата на духа – „те не търпяха да гледат неговия прекрасен вид“, който „надминава по ум своите връстници“.

И съд, и обещания не прекланят младия българин да се отрече от вярата си… „Нечестивите се разгневиха, хванаха светеца и с голямо поругание го заведоха при своя съдия, като казаха: „Този хули нашата вяра и укорява нашия закон“! Като го видя съдията, възхити се на големия му ръст и красотата на лицето му, и започна ласкаво да му говори така: „Ако се откажеш от Христа, Когото вие наричате Син Божи, и се покориш на нашата воля, то ти ще получиш дарове и почести от султана и ще станеш началник на воеводите в тоя голям град Сердика“.

Богато колоритно са предали житиеписците неудържимата страст на османлиите пред силните и изящни представители на българския народ. Волята им се стопява – „Като го видя съдията, възхити се на големия му ръст и красотата на лицето му, и започна ласкаво да му говори“… Но младият защитник на верското си и народностно достойнство не се топи. Той твърдо изповяда, че остава верен на вярата на своя народ и мъчителят при тази твърдост „пламна от ярост и заповяда да бият немилостиво светеца гол с тояги… скълцаната му плът летеше във въздуха със замахването на тоягата, а кръвта му течеше от раните като поток“. Но каква сила на устойчивост!“ „Той страдаше, съобщава житиеписецът, като в чуждо тяло и не се съгласяваше да се покори.“ И бива обесен. По жетвено време три дни виси тялото му на бесилката. С подкуп, „приличен“ за софийски съдия, свещеникът-председател на катедралната църква „отиде при съдията с някои християни и като напълни ръцете му с подкуп, изпроси мъченическите мощи за обичайното погребение“. „Пострада мъченически светият добропобеден страдалец Георги в същия български град, където беше роден и възпитан, и който се именува Сердика или Средец, или София… Завърши подвига на своето страдание за Христа на 26 май, 1534 година[7].“

Св. преподобномъченик Яков, родом от костурските села, Македония. С присъщия на българина труд придобил известно богатство, което се зловидяло на османлиите и той бил принуден да напусне и родно място, и дом, и богатство. Отишъл в Цариград, а оттам на Атон. Житиеписецът му съобщава, че с молитвите си вършел много чудеса, но не останал дълго в манастира. С голямо усърдие той започнал да проповядва в околните градове и села и много народ тръгнал подире му. Но местният гръцки владика Акакий съобщил на турските власти, че „този стар чужденец събира около себе си много народ и може да предизвика някой бунт“.

И съобщава житиеписецът му, че след много дни и нощи на голяма съсредоточеност „във вътрешната част на Атон“ той „накрая пожелал да отиде в света, за да проповядва благочестие. Последвали го и учениците му. Навсякъде народът се стичал да получи от него благословение и да слуша проповедта му“.

В житието на преподобномъченик Яков ни се разкриват няколко специфични прояви на българина – монах и подвижник, а именно: макар и мистично отдаден на своите религиозни размишления, макар и дълбоко духовен в мислите и живота си той не скъсва връзката си с народа. Той живее с неговите нужди и им отзвучава съответно – излиза на проповед, поучава го, влива дух и надежда в изтерзаната му от робска участ душа. Кому проповядва „тоя стар чужденец“, както го нарича гръцкият владика? На хора, които разбират езика му и които се тълпят да го слушат. Той е българин и говори на българи, на много българи, „много народ“ и дори „може да предизвика някой бунт“. Ето как се разпалва ненависта към поробителя. Как действието на словото на отшелници, постници, подвижници и други изповедници Христови, излезли на проповед, извикали бунтовни чувства и вълнения често прерастващи в народни бунтове и въстания. В житието е казано малко, но и много – всичко, което характеризира политическия и духовния поробители – османлията и гърка. И житиеписецът допълва: „Турският бей разследвал дълго преподобния ту с увещания, ту със заплахи, ту с изтезания, но като не намерил в него никаква вина, хвърлил го в тъмница за 40 дни, докато съобщи за него на Високата порта и получи оттам разпореждане. Дошла заповед от султан Селим Свирепи (1467-1520), който избил всички свои роднини в 1512 година, заемайки престола, за да не оспорват султанството му, да представят светеца с неговите ученици (дякон Яков и монах Дионисий – бележка на автора) в Одрин, за да ги съди сам той.“

И това отвеждане и разследване на преподобномъченик Яков и учениците му в Одрин внушително ни говори, че предизвикваните от монасите и свещениците бунтове на народа са били крупни прояви на дързост и непримиримост с робската участ, че идеята за свобода и освобождение от османско иго е била поддържана с жива проповед на простонароден разбираем език дори и в епохата на апогей на могъщество, какъвто бележат годините от 1453 докъм края на XVI-ти век за османската империя.

„Султанът строго ги разследвал“, а след това заповядал да ги бият с бичове – преподобни Яков и учениците му. После пък стягали главите им с винтове и от това стягане едното око на дякон Яков изскочило от леговището си. Седемнадесет дни продължило мъчението и най-после султанът ги осъдил на обесване, което станало на 1 ноември 1520 година. Има написана служба за тримата мъченици, която се извършва в деня на тяхната памет.

На 17 май 1555 година мъченически пострадал за род и вяра св. Николай Софийски, родом от Янина. Умното му държание, стройното му тяло и добрия му характер грабвали погледа на османлиите. Житиеписецът му съобщава:

„Като хубав леторасъл го произведе град Янина… който се явява по-красив от много градове по цяла Македония. Роди се от богосъчетаните съпрузи Мартин и Ефросина. Той прилежаваше в апостолския занаят обущарството, което отлично беше усвоил… получаваше за своите нужди потребното и протягаше ръка на търсещите неговата помощ.“

И в това житие авторът изтъква интелектуалната надареност и стройното тяло на мъченика Николай, като го нарича „хубав леторасъл“, произрасъл в град Янина. Но авторът ни добавя още, че неговият занаят, усвоен до съвършенство, му носил достатъчно средства и той давал от тях „на търсещите неговата помощ“. Външният му приятен вид, умното му държание и това, че той помагал на „гяурите“ с припечеленото не могли да останат незабелязани от османлиите. Той е принуден да напусне Янина и отива в София, а от София в Румъния и отново се връща в София, но „невъзможно е да се укрие никъде творецът на добродетелта“, пише житиеписецът му. И още: „В милостинята не беше оскъден и винаги радостни излизаха бедните из неговата къща. Посещаваше и тъмниците, като даваше на страдащите там милостиня от своите праведни трудове… беше, по думите на Иов око за слепите и нога за хромите“ (Иов 29:15).

Голямата популярност на Николай поражда и голяма завист у агаряните „заради прекрасната му душа и… майсторството в занаята, поради което доста усърдстваха да откъснат блажения от Христа и да го приведат в своята заблуда. И понеже не можеха безкрай да търпят… изостриха злобата си срещу него като меч“(Псалом 63:4). Коварните избират пътя на лукавството: те поставят в питието му на един прием упоителен прах и го обрязват. И житиеписецът дава образа на тази беда с разбиването на кораб, благополучно достигнал пристанището, препълнен с богатства, натоварен с много пътници, използвал добър попътен вятър. Когато упоеният се събужда и вижда „демоничното поругание“ той въодушевено изповяда вярата си: „Никой не може да ме разлъчи от Христовата любов – ни скръб, ни теснота, ни зверове, ни огън, ни меч, ни рани“.

Николай е на съд, обвинен в поругание на мохамеданската вяра, след като е бил обрязан. Съдебният процес продължава дълго, изтощително и мъчително.

Краят: „Светецът достигна мъченическото си поприще… „Три кладенци“ („Юч бунар“), което се намира на запад от град Средец. Тук го привързаха към една върба при тамошния поток… и… докато молитвата беше в устата му, започнаха да го убиват с камъни… Той благодарно преклони колене. Един от убийците изтръгна голям камък от потока, удари го с все сила по темето и така уби мъченика[8].“

Нека отбележим неслучайно съобщеното от житиеписеца Матей Граматик (български книжовник от средата на XVI-ти век, представител на Софийската книжовна школа) за мъченика: той, който приживе обичал своя български род и с широка ръка му помагал „от своите праведни трудове“, след мъченическата си кончина на обръщащите се с молитва към него той давал изцеление от „люта проказа“ и много други болести, тоест макар и „отвъд“ той бил със своя народ. Дълбоко национален мотив – молитвеното обръщение към светеца – е обединяващ българите фактор. Величественият храм в квартал Три кладенци, София, посветен на негово име – св. вмчк Николай Софийски – наскоро великолепно изографисан, свидетелства за светлата народна памет и преклонение пред подвига на българина-светец, мъченически загинал за род и християнска вяра[9].

Нека споменем и друг софийски мъченик – Терапонт, презвитер Сердикийски (Софийски), за чиито добродетели пише Матей Граматик. Светецът-мъченик пострадал на 27 май 1555 година на един ден път от София. „Подобава да поменем, пише Матей Граматик, свещеномъченик Терапонт, който бидейки жител на това място и презвитер на светата Божия църква в Сердика (София) живял с много добродетели и… по време на гонението против християните бил задържан под стража… Подир много мъчения и обложен с тежки железни вериги той бил изведен вън от града на един ден път и на това място му отсекли главата[10].“

Подобава да поменем и други мъченици-българи, пострадали за род и вяра.

Св. мъченик Трендафил Старозагорски, за когото преподобни Никодим Агиорит в книгата си „Синаксаристис“ пише, че бил от Стара Загора и по професия моряк, пострадал на 8 август 1680 година в Цариград на 18-годишна възраст. Св. Дамаскин Габровски, родом от Габрово, пострадал на 16 януари 1771 година. Бил обесен, защото поискал от османлиите, задължени парично към Хилендарския метох в Свищов, да изплатят дълга си. Св. Иоан Българин бил посечен с меч в двора на църквата „Св. Софѝя“ в Цариград за манифестираната си българска народност и християнска вяра на 5 март 1781 година. Св. Анастасий Струмишки, родом от градеца Радовиш до град Струмица (древният град Тивериопол), опитен в оръжейното майсторство, което изучил в Солун. За доблестна изповед на християнската си вяра бил разкарван по съдилища и изтощително разпитван. Макар и още младеж не издържал на преумората и на път за бесилката починал на 29 август 1794 година. Св. Злата Мъгленска, българка от село Слатино, Мъгленско. Тя била натрапчиво задиряна от млад турчин, съблазнен от голямата ѝ красота. Но безуспешно – младата българка Злата не се съгласила да стане негова съпруга, нито да приеме мохамеданската вяра. Житиеписецът съобщава:

„Един от тамошните турци, като гледаше нейната голяма красота и прекрасота, рани го в сърцето сатанинска любов… Един ден светата излезе с други жени вън от селото да бере дърва. Агарянинът, който злоумишляваше против нейното девство, убеди други турци, взе ги със себе си, отиде там, хвана я и я доведе в своя дом… като се стараеше… да я приведе към своята вяра.“ След отказа ѝ започват мъченията: пробиват с желязна пръчка главата ѝ от едното до другото ѝ ухо и я обесват на 18 октомври 1795 година[11]. Св. Лука Одрински, родом от Одрин от родители българи – Атанас и Домница. Обесен за доблестна изповед на християнската си вяра на 16-годишна възраст на 23 март 1802 година. Конфликтът започнал с това: малкият Лука набил едно турче, което се държало дръзко, оскърбително с него. Хванат, вързан и насила обрязан, юношата Лука преживял ужаса на агарянското посегателство и твърдо изповядал християнската си вяра. Последвала бесилката. Св. Лазар Българин, родом от Дебел дял на 14 км от Габрово. Пострадал на 28-годишна възраст на 23 април 1802 година. Бил добър овчар. Завистлив паша го хвърлил в тъмница. Професор Иван Шишманов (1862-1928) пише, че житието му се намира в частната библиотека на отец Неофит Рилски. Св. Игнатий Старозагорски, родом от Стара Загора. Бил кръстен с името Иван. Родителите му Георги и Мария се преселили в Пловдив. Бил много ученолюбив. Турци насилили майка му и двете му сестри и ги помохамеданчили. Иван избягал в Шумен, за да не бъде хванат и заставен да приеме агарянската вяра. Обесен е на 8 октомври 1814 година. Св. Иоан Търновски, българин от Осман Пазар (днес Омуртаг). Родители Димо и Мария. Димо търгувал с Германия и Италия. Заставян да приеме мохамеданската вяра, Иоан отказал. Замъчен жестоко, той бил обесен на 16 юли 1822 година – събота, 12 часа. Св. Димитър Сливенски, родом от Сливен. Родители Иван и Комна. Димитър бил много беден, но и с много красиво лице. След смъртта на родителите му османлиите му взели малкото имот и искали да го помохамеданчат. Доблестно отказал да се отрече от вярата си. Бил замъчен и поставен в железни вериги. Посекли го с меч на 30 януари 1841 година. Св. Акакий Серски, роден в българското село Ново село (по гръцки – Неохори) до град Солун. Обезглавен на 1 май 1816 година. Св. Онуфрий Габровски, родом от Габрово. Задето похулил Мохамед бил посечен с меч на 4 януари 1818 година на остров Хиос. Преди да го убият го запитали откъде е той. Отговорил, че е от България – Велико Търново и че се наричал преди да приеме монашество Матей. Има житие и служба, съставени от гръцки автори.

Усилената научно-изследователска дейност в областта на българската история, която бележи все по-големи постижения, ще изнесе много нови имена на доблестни изповедници на християнската си вяра и на българската си народност – преподобномъченици, свещеномъченици, мъченици – българи от Тракия, Мизия и Македония, загинали през време на петвековното ни иго под османска власт.

__________________________________________________________

*Докладът е изнесен на Първата международна комплексна конференция по българистика в град Шумен (25 април – 1 май 1979), посветена на 1300-годишнината от създаването на Българската държава, на която се разгледаха проблеми на българската история, език, литература и култура през периода от VII-ми до XVIII-ти век. Конференцията бе организирана от Българската академия на науките, Висшия педагогически институт в Шумен и окръжни ръководства в този град. Същият е публикуван в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 1-10 на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Супрасълски сборник, старобългарски кирилски паметник от XI-ти век, Сергей Николаевич Северянов, „Памятники старославянскаго языка“, т. II, вып. 1-й, „Супрасльская рукопись“, т. I, С. Петербург, 1904, с. 97, 5-21).

[2]. История славянобългарская, София, 1972, с. 23, с. 24.

[3]. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, том I, с. 176.

[4]. Срв. Светлик, Пловдив, 1894, г. IV, кн. I, с. 11.

[5]. Н. Delehaye (вж. Analecta Bollandiana, 24, 1905, 209-210) и F. Halkin (Bibliotheca Hagiographica Craeca III, 30).

[6]. Жития на българските светии, в новобългарски превод от Левкийски епископ Партений, т. I, София, 1974, с. 43-53.

[7]. Жития на българските светии, из Житието на св. Георги Най-Нови, съставил и превел епископ Партений по Житията на св. Димитрий Ростовски и Матей Граматик за св. Николай Софийски, София, 1974, с. 129-131.

[8]. Левкийски епископ Партений, пос. съч., т. I, с. 93-124.

[9]. Вж. литература: Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, том IX, 1931-1932; извънреден професор Иван Снегаров, Поглед към изворите за св. Никола Софийски, София, 1932 – Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, том XI, 1933-1934; редовен професор Иван Снегаров, Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски.

[10]. Жития на светиите, Ссфия, 1974, стр. 264-265.

[11]. Никодим Светогорец, Неон мартирологион, превод от гръцки в „Жития на българските светии“ от Левкийски епископ Партений, с. 178.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fpr