Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

Увод

Ако Мене гониха и вас ще гонят (Иоан 15:20)

Слабото ни познание за „миналото“ на комунизма, за мащаба на преследването от страна на атеистичния режим спрямо Църквата и за това какво всъщност представлява той като идеология, ни поставя отново в изходно положение. Когато говорим за комунизма, обикновено си го спомняме с някакъв патос на нещо по-добро – от това, в което живеем сега: където било по-спокойно, където нямало бедни и всички били равни пред закона, където стандартът на живот бил по-висок, а небето било по-синьо и ясно. Въпросът, който трябва да поставим тук е: Защо продължаваме да живеем в тази деменция за миналото, в тази безпаметност, в тази „безумност“? Вероятно заради спомените на човек, които са странно нещо. Те не се подчиняват на никаква логика, но винаги търсят убежище там, където човек е бил млад и харесван от някого. Продължавам да мисля обаче, че един от възможните отговори за тази раздвоеност, се дължи именно заради случилата се фалшификация и подмяната на историята. И в нежеланието – това настояще днес, което ще премине в минало, да стане минало – различно – от миналото, което познаваме днес. И това минало, което ще стане настояще, да носи стойност в себе си за хората от бъдещето, различно от настоящето днес. Или, както казва Оруел в „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира бъдещето, контролира миналото. И все пак миналото, макар и по-природа изменяемо, никога не е било изменяно[3]“. Контролът над действителността продължава, затова и днес, когато има интерес към миналото на комунизма, най-вече от по-младото поколение, обикновено се питат неща от обща култура. Но какво е станало с изчезналите безследно стотици духовници? Защо беше ликвидиран елитът на България? Защо само Православната църква в България няма все още канонизиран нито един новомъченик след 1944 година? – са един друг вид въпроси, до които човек не би могъл да достигне, поради непознаването на историческите процеси преди и след 1944 година. Това е история, но особен вид история, която в училищата все още не се изучава, а младото поколение има стремеж и право да знае тази история. Абсолютната лъжа, станала въздух и климат, проникващ дълбоко в мисловния свят на поколения наред българи, заменила и заличила почти изцяло бележити личности от нашата най-нова история.

Затова е важно да поддържаме жива паметта за хората от този период: изтезавани и убити единствено заради духовния си сан на епископи, архимандрити, презвитери, дякони и монаси, а техния подвиг да послужи като пример и път към църквата за някои. Защото белегът за живота на една поместна Православна църква са нейните мъченици (свидетели) и изповедници, чиято канонизация днес би потвърдила единствено – преследването на Църквата Христова. Преследване, което се наблюдава през целия комунистически период. Такива са историите на стотици духовници, ликвидирани без съд и присъда през тази епоха, за които ще споменем по-долу. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7), което ни дава още една причина да помним.

Защото миналото ще бъде винаги неразгадано, ако за него не се говори с неподправените и достоверни изрази на езика на архивния документ или на общите места от историческата памет[4].

Предистория

Такива страдалци за вярата – кръвни и безкръвни, за които историята слабо или малко помни са: архимандрит Ириней – изгорен жив, иеромонах Паладий – запален жив; отец Лука Юруков – рязан парче по парче, изчезнал безследно; отец Константин Бъчваров – садистично изтезаван и разчленен; отец Петър Дивизиев – убит с кирка в главата; отец Рафаил Раев – заровен жив в яма с умрели животни и надупчен с шило в гърба, за да не избяга; отец Стефан Тафров, умъртвен на 6 октомври 1944 година по особено жесток начин (тялото му било извадено от планинска река, оглозгано от кучетата); отец Евстати Пандурски (Витошки) – изчезва безследно, веднага след 9.IX.1944 година; както и още 20 свещеника – от Софийско, пребити с тояги, като: отец Василий Дочев, отец Христо Стоименов, отец Иван Дреновски, Никола поп Тасев и други. Застреляният на 8.XI.1948 година митрополит Борис Неврокопски няма все още прослава. Врачанският митрополит Паисий, подложен на нечовешки мъчения в затвора, заедно с бъдещия патриарх Кирил: двамата са яздени като магарета и са принуждавани да лъскат тоалетните[5].

Такива са също и битият в ареста епископ Николай, по онова време ректор на Софийската духовна семинария; архимандрит Йосиф, секретар на Светия Синод; протосингел на Доростоло-червенска митрополия Василий, изпратен в лагер заради дочута критика; изчезналия безследно през 1948 година протосингел архимандрит Мирон, чиято единствена “вина“ била, че искал да възстанови организация „Християнски братства“, както и свещеник Михаил Лазаров Попов от село Пожарево, а също така и много други духовници, изтезавани от комунистите през тази епоха.

Все си мисля, че през 90-те години на XX-ти век, все още е можело да бъдат възстановени някои от историите, тоест липсващите парчета от пъзела, който днес се опитваме да подредим – поне на една по-голяма част от духовниците, тъй като спомените на хората, които са били свидетели или преки участници в процесите – съвестта им е можела да проговори, при един правилен подход от страна на църква и държава. Нали по това време управлява правителството на СДС с министър-председател Иван Костов, а някои от епископите на Българската православна църква по това време са дори депутати от това правителство.

Кой е свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки)?

За свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков се знае малко или почти нищо. Той е преследван и наблюдаван от Държавна сигурност повече от 12 години, а накрая е осъден на смърт чрез разстрел, по линия на „БАНДИТИЗЪМ“.

Той е роден на 18.IV.1899 година в село Овчарци, Дупнишко, българин, женен, с пет деца. Баща му Апостол Янакиев е роден в село Загоричани, Костурско, Егейска Македония. Да, това е същото село Загоричани, където на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, са изклани 52 мъже и момчета, и 7 момичета и жени, сред които и селския поп Стефан Николов. С кмета на селото и дъщеря му общият брой на убитите наброява 62 души – българи, християни. Кланетата са извършени от андартските чети, съвместно с турски войскови части[6].

Апостол Янакиев се преселва в Румъния, където първоначално се присъединява към четата на Ботев, но не минава Дунава. Участва като опълченец в боевете на връх Шипка (връх св. Никола). Сподвижник е на редица войводи от това време. След това известно време живее в село Рила, но когато умира жена му, той се оженва за Катерина Христова – майка на отец Михаил, и се премества в село Овчарци[7].

Михаил Апостолов произхожда от незаможно семейство. Има четири братя и една сестра (умира още като дете). Завършва прогимназия, която обхваща V-VIII клас. Още от малък заедно със семейството си, работи земеделие, а през 1930 година отива в Рилския манастир. Две години – до 1932 година работи там като горски работник. През 1933/34 година е домакин в манастирския метох в Дупница. През 1935 година се запознава с дядо Борис, който по това време вече е Неврокопски митрополит. Митрополит Борис издейства разрешение от Синода, за да може Михаил Апостолов да разпространява религиозна книжнина, икони и кръстчета сред населението в Софийско, Самоковско, Петричко и на други места. Също така през летните месеци събира билки, бере малини и горски плодове, за да докарва допълнителни доходи за семейството. Две години – през зимите на 1939/40 година събира помощи в Дупнишка околия, както и за сиропиталището в същия град. В много близки отношения е с архимандрит Калистрат, както и с дядо Борис Неврокопски (починал 1948)[8]. През 1944 година църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за дякон от дядо Борис, а на 14.VIII. същата година е ръкоположен и за свещеник от екзарх Стефан. Изпратен от дядо Борис на енорийска служба първоначално в село Куманич, Драмско, обаче след два-три дни е извикан от дядо Борис и назначен за енорийски свещеник на Дупнишките села Тополница и Делян[9]. Има вероятност свещеник Михаил Апостолов, тъй като е родом българин – от област Македония, да е изявил желание да бъде ръкоположен за свещеник и изпратен именно там, подобно и на други свещеници, за да помогне по организацията и конституирането на Струмишко-Драмска епархия на новоприсъединените земи, тоест в старите поселища на българите. Такова например е прошението на свещеник Сотир Димитров, роден в село Кърликьой, Серско, свещеник Иван Хр. Панковски, свещеник Христо Димитров от село Цапариво. През 1943/44 Светият Синод взема решение във връзка с изпращането в „новите епархии“ за командироване на допълнителни свещеници. Различното в случая е, че избора за тяхното командироване става „чрез жребии“. Митрополит Борис полага огромни усилия да намери и задържи на редовна служба в епархията достойни свещеници. Както казва: „По-добре е да има свещеници българи с духовни качества: вяра, благочестие, родолюбие, отколкото, ако ги няма[10].“ А свещеник Михаил Апостолов напълно отговаря на това описание.

Михаил Апостолов има жива връзка с Рилския манастир и вече като свещеник продължава по всякакъв възможен начин – легален и нелегален – да поддържа топли отношения с монасите Наум, Евлогий и Неофит, като ги снабдява с продукти от първа необходимост, с ясното съзнание, че тези негови действия могат и ще допринесат за утежнение и на без това тежкото му положение[11]. Постоянно организира поклоннически пътувания на младежи и възрастни до Рилския манастир, с цел да поддържа вярата сред населението жива[12]. Събира и раздава на бедни хора дрехи и пари, които отделя от свещеническата си заплата (при положение, че има 5 деца, а семейството му не е от най-заможните) в селата Самораново, Тополница, Сапарева Баня, Гюргево и околия, Бистрица и други[13].

Всъщност, свещеник Михаил Апостолов подозира, че е наблюдаван и следен, но не предполага, че хората, на които споделя и доверява, ще се окажат доносници, и едни от най-близките му хора. С брошурката под ръка, със съвети и молитви, свещеник Михаил Апостолов – като един Апостол – обхожда надлъж и нашир селата в околията. Той не воюва срещу човека, а срещу неверието на човек. Той не мрази, а прави добро на онези, които го мразят, благославя ония, които го проклинат, и се моли (дори, когато е в затвора) за ония, които го обиждат и гонят (вж. Матей 5:44[14]).

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*“ →