Иван Панчовски                                                      

Светостта е върховният идеал и последната цел на християнския стремеж към нравствено съвършенство. Затова всички вярващи са призвани към све­тост и тя може да се постига както от мъже, така и от жени, както от възраст­ни, така и от непълнолетни. При това няма външна и непреодолима пречка за водене свет живот. Последният е възможен при всички исторически усло­вия и обстоятелства на живота, във всички професии и всяка трудова дей­ност, щом тя се вдъхновява от вяра в Бога и се извършва с чист помисъл и истинска обич. Бог е излял и излива освещаващата Си благодат върху всич­ки народи, във всички родове и ги призовава да станат наследници на бла­гата на Новия Завет и участници в съкровищата на светостта. В житието на св. Антоний Велики се разказва, че веднъж св. Антоний по­молил Бога да му покаже по-свят човек от него. Бог изпратил св. Антоний да търси такъв човек в град Александрия. Но преподобни Антоний бил много учуден, когато намерил този човек в лицето на някой обущар, чиято дейност се съ­стояла в това, че той всяка сутрин благоговейно се молил на Бога и след това радостно и със задоволство се залавял за простата си всекидневна работа.

Като прибавим към външните фактори на съществуването още различ­ните индивидуални особености и надарености на хората, които се стремят към светост и я постигат, пред нас ще се разкрие необозримо многообразие на свет живот. В божествената си същност и в пълното си съвършенство светост­та е една и неделима, но различни са пътищата, по които хората се движат към нея, и различни са степените, които те достигат в нея. Ако във външната природа се установява някаква индивидуализираност и неповторимост, то тя в много по-голяма мярка се забелязва в духовния живот на хората, особено в най-висшите и съкровените му прояви – нравственото усъвършенстване и постигането на светост. Тази истина изрично е отбелязана от апостол Па­вел, когато в Първото си послание до коринтяни (15:40-41) пише: „Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък.“

Преди да преминем конкретно към посочване и характеризиране разно­образните прояви на свет живот в миналото и настоящето, потребно е да се спрем на проблема за брака и да се запитаме: може ли да се води свет живот в условията на брачното състояние и да се постига светост в семейна обста­новка и обвързаност?

От Божественото откровение е известно, че брачната институция е уста­новена от Бога, тъй като Бог е създал мъжа и жената, предназначил и благо­словил ги е за съвместен живот (вж. Битие 2:24; Матей 19:5; Марк 10:7-8; 1 Коринтяни 6:16; Ефесяни 5:31). А в основаната и невидимо възглавявана от Господ Иисус Христос Църква бракът е въздигнат в тайнство, чрез което брачната връзка между мъжа и жената се освещава. Затова според думите на апостол Павел „бракът е нещо честно у всички и брачното легло – чисто“ (Евреи 13:4). А според блажени Августин и св. Иоан Златоуст, тайнството брак има действие, подобно на тайнството свещенство, понеже дава на мъжа и жената особена свещена сила, която не може да им бъде от­нета. Вследствие на това може да се каже, че чрез тайнството брак мъжът и жената стават един вид свещеници, които са призвани да превърнат своя дом в малка църква и да свещенодействат при изпълняване своите брачни и семейни задължения.

Чрез Божието благословеиие и Божията благодат християнският брак е осветен, а също и основаното от него християнско семейство е осветено. Над него бди Бог и се простира покровът на Божията Майка, който го предпазва от грях и порок. Навсякъде в него се долавя веянието на Светия Дух, Който обезсилва стрелите на злото и всемерно съдейства на всяко добро. Над него блести сиянието на светостта, което придава особена прелест на всяка негова проява. Свето е християнското семейство, понеже чрез благодатното си освещение е образ на съюза между Господ Иисус Христос и Божията Църква (Исаия 54:5; 62:5; Иеремия 3:14; Осия 2:19-20; 2 Коринтяни 11:2; Ефесяни 5:23-32; Откровение 19:7; 21:2,9) и сама е малка църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Колосяни 4:16).

Може да се каже, че тук мъжът е свят, понеже в отношенията към сво­ята съпруга се уподобява на Господ Иисус Христос в Неговите отношения към светата Църква. Силата, която го свързва със съпругата му, е любовта. И да обърнем внимание, това не е някаква нисша, себична, егоистична лю­бов, а чиста, безкористна, свята обич, подобна на тази, която Господ Иисус Христос има към Църквата! Апостол Павел казва на мъжете направо: „Обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна“ (Ефесяни 5:25-27). Мъжът е свят и чрез своето бащин­ство, чрез което Бог е отстъпил част от величието и властта Си и е придал на неговото сърце отражение от Своята отеческа любов към цялото човечество.

Жената също е свята в християнското семейство, понеже в отношени­ята си към своя съпруг се уподобява на Църквата като Невеста на непороч­ния Агнец, на Небесния Жених Христос (срв. Откровение 19:7; 21:9). Нейната све­тост се усилва чрез майчинството, тъй като чрез раждането на Божествения Младенец от Дева Мария е станало свято майчинското достойнство въобще, Свята е майката тук и поради това, че участва непосредно във велико тайнство и непостижимо свещенодействие – тя упражнява възложеното ѝ от Бога предназначение за участие в творчеството, като дава живот на нови човешки същества, членове на обществото и на Църквата, зидари на общочо­вешкото щастие и на Царството Божие на земята. Това изразява апостол Павел, като казва, че жената „ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:15).

Но най-свято в християнското семейство е детето, понеже откакто Единородният Божи Син стана дете и мина по Своя спасителен път през дет­ската възраст, всяко дете е получило освещение. Оттогава да приемем дете и да се грижим за него с обич, означава да приемем Самия Господ Иисус Хри­стос и да се грижим за Него. Нали Божественият Спасител изрично каза: който приеме дете в Мое име, Мене приема; а който Мене приема, приема Този, Който Ме е пратил (Матей 18:5; Марк 9:37; Лука 9:48). У всички хри­стияни обитава Светия Дух и те са Негов храм (1 Коринтяни 3:16), но най-чистият храм на Светия Дух са децата, понеже в банята на светата купел те са измити от петното на първородния грях, а лични грехове нямат. Затова от древност християните са гледали на детето като на нещо свещено; res sacra puer – каз­вали някога римските християни. Като илюстрация на това да припомним за нежното благоговение пред детето на св. Леонид, мъченик от II-ри век и баща на бележития църковен учител Ориген. Той често ставал през нощта, целувал детето по гърдите, като казвал: „Това е храм на Светия Дух“. Падал на колене пред леглото на детето и усърдно се молил. На запитването на съпругата си защо именно там се моли, св. Леонид отговорил: „Аз се моля на Светия Дух, Който обитава в гърдите на нашето дете.“

Към светост са призвани всички християни. „Тази е Божията воля – пише апостол Павел – да бъдете осветени … всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест“ (1 Солуняни 4:3-4). Следователно светостта не е при­вилегия или монопол на някоя каста или на малцина избраници, които я постигат чрез особен начин на живот или чрез изключителни подвизи. По пътя на светостта се върви и се преуспява не само чрез девство и отшелни­чество, нито само чрез монашеско и духовно звание, а и чрез брачен и семеен живот, когато неговото всекидневие протича във взаимна обич, преданост, вярност и взаимопомощ и е отворен за великите ценности и цели на общество­то и човечеството. Ето едно светоотеческо потвърждение на тази теза! Веднъж преподобни Макарий Велики, като се вдълбочил в молитва, чул глас: „Макарий! Ти досега още не си достигнал съвършенството на две жени, които живеят в близкия град.“ Светецът отишъл в града, намерил дома на тези жени и по­чукал на вратата. Веднага излязла жена, която посрещнала праведника с голяма радост и го въвела в стаята, където била и другата жена. Тогава светият старец им казал: „Заради вас си направих този голям труд; аз дой­дох от далечната пустиня, за да узная вашите свети дела; моля ви да не ги скривате, открийте ми ги.“ Смутени двете жени отговорили: „Божи човече, нима има нещо богоугодно в живота на тези, които постоянно се занимават със семейни грижи и домашна работа?“ Но светият подвижник настойчиво помолил двете жени да му разкажат как прекарват живота си, в какво про­тича дейността им. Тогава те смирено му казали: „Ние сме две снахи, съпруги на родни братя; петнадесет години живеем заедно и не сме чули една от друга лоша дума, от всичко сме доволни и благодарим на Бога за всичко. Невед­нъж сме помисляли да приемем монашество, понеже Господ не ни е дал деца, но не можахме да измолим от съпрузите си позволение за това и продължа­ваме да живеем заедно с тях.“ Какъв обикновен брачен и семеен живот водели тези жени! И все пак чрез него те се издигнали до светост, която била посочена за пример дори на великия подвижник и Божи угодник преподобни Макарий Египетски. Като изслушал разказа на двете жени, светият отшелник казал: „Наистина Бог не гледа дали някой е монах или мирянин, но цени само сър­дечното разположение и желанието за добри дела: това желание Господ приема и съобразно с него изпраща на всекиго Светия Дух, Който ръководи жи­вота му към светост и спасение.“

Когато встъпилите в брак умножават и преумножават дадените им преизобилни дарове на Божията освещаваща благодат, като във всичко са пре­дани на Бога и изпълняват всеотдайно светата Му воля, тогава те вървят по пътя на праведността и си изплитат нейния нетленен венец. Те съумяват хармонично да съчетават изпълняването на своите семейни и обществени, нравствени и религиозни задължения и по този начин извайват в себе си об­раза на съвършения човек, достигат „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). Подобно на апостол Павел, те във всичко се препоръчват за служители на Бога „с голямо посто­янство, в скърби, в нужди, в утеснения, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Свети, с нелицемерна любов“ (2 Коринтяни 6:4-6).

Излизайки от вечните извори на Христовото учение и вземайки под вни­мание условията на живота и в наше време, Вторият Ватикански събор изрично подчертава в Конституциятя си за Църквата призванието на вярващите към светост. „Макар не всички в Църквата да вървят по един и същ път, все пак всички са призвани към светост“ (чл. 32). „Всички вярва­щи в Христа от което и да са съсловие или ранг са призвани към пълнотата на християнския живот и към съвършената любов“ (чл. 40) – в това именно се състои светостта. „Едната светост се отпечатва в различните начини на живот и задачи от всички“ (чл. 41). „Миряните, каквито и да са, са призвани като живи членове да допринасят за растежа и за постоянното освещаване на Църк­вата чрез своите сили, които те са получили чрез дара на Твореца и чрез благодатта на Изкупителя“ (чл. 33).

Пречка по пътя към светостта не е и съвременният научно-технически дух, както и никоя друга сегашна и бъдеща структура и форма на обществено-политически живот и на взаимоотношения между хората. Светостта е вечна ценност: нейната духовна красота и нравствена валидност може да се възпри­ема и да се осъществява през всяко време и при всички условия на човешко съществуване. Затова напълно погрешно е да се мисли, че съвременният модерен дух задушава светостта и че светци не могат да се възпитават и да съществуват в епохата на атомната енергия, на космическите полети, на на­учно-техническия прогрес, на електрониката и на кибернетиката. Основното съдържание на светостта – безпределна обич към човека в името на Бога, безкомпромисна борба за тържеството на правдата в целия свят и всеотдайна служба на доброто – нивга не помръква и може би днес е по-необходимо на човечеството, отколкото когато и да е било по-рано. Ето защо съвремен­ното човечество също жадува за светост и се нуждае от светци. Освобожда­вайки се от някои предубеждения за светостта и от някои погрешни предста­ви за образа на светеца, ние лесно ще можем да забележим прояви на светост в наши съвременници и да открием светци сред заобикалящи ни хора. Колко правдиво и вдъхновено изразява такава мисъл и констатация блаженопочиналият български патриарх Кирил, като в словото си „Блажен­ство на светиите“, държано на 20 юни 1965 година, казва: „Светии живеят и между нас, а ние понякога не можем и да ги забележим, защото смирението снишава човека пред свикналия със земната мярка за големина човешки поглед. Но светии живеят и сред нас. Те не са пустинници, защото са в нашата об­ществена среда. Те живеят безшумно, но тишината им е изпълнена с гласове, с въздишки, с тревоги, радости и нужди на чужди сърца и на целия живот. Те не са ярки фарове, но за злополучници са пристан, защото са светилници, които не гаснат и при неповолни ветрове в живота.»

Светостта не е категория на отминала историческа епоха, нито е свърза­на със структурата и духа само на дадено време. Тя е ценност, валидна за всяко време и осъществявана според неговите духовно-нравствени нужди и социално-обществени тежнения. По структурна същност и форма на проява светостта винаги е служба на човека според нуждите на индивидуалното и социалното му съществуване и според изискванията на епохата, в която той живее. Няма един застинал във времето, статичен и неизменен образ на све­тостта. Той се променя по външен вид, понеже се съобразява с условията на историческото съществуване, с нуждите и изискванията на конкретния жи­вот, но в съкровената си същност винаги е изява на човеколюбие, на хуман­ност в името на Бога, на жертвеност за благото на ближния, на служба за неспирния прогрес и светлото бъдеще на цялото човечество. Затова винаги е дивен Бог в Своите светии (Псалом 67; 36 – по църковнославянския превод). В тях Той проявява безпределното съкровище на Своята светост в най-различни нюанси и пречупвания, за да бъдат близки и разбираеми на хо­рата през различните епохи на историческото им съществуване, и открива Себе Си не само в миналото, но и в настоящето и бъдещето – в динамиката на всяко време и в неспирния устрем към все по-голямо бъдно съвършенство.

Следвайки основната мисъл на един съвременен богослов от Харвардския университет в Съединените щати, професор Xарвей Кокс, от претърпялото много издания и преведено на разни езици съчинение „Не умирай в чакалнята на бъдещето. Призив за отговорност за света“, можем уверено да потвърдим, че най-новата история също е създала свои светци от плът и кръв и техният живот е пълен с динамично напрежение и саможертвена борба. Всеки от тях е схванал призванието си да бъде човек на вя­рата, като влезе в борбата на своето време за социална справедливост, като участва в нея с всичките си сили и като пожертва живота си за нейното окончателно възтържествуване по всички краища на земята. Съобразено с изискванията и нуждите на нашето време светецът не е непременно отшелник в някоя пустиня или подвижник в някоя пещера, а е и енергичен борец върху сцената на реалната история или труженик от всекидневието, който изпъл­нява задачите на момента със страст и всеотдайност. Към същността на съ­временната светост принадлежат активност и борба, докато бездейността и пасивността са досадни и отвратителни грехове.

Да преминем сега към исторически засвидетелстваните и църковно признатите прояви на светостта!

Още във времето на апостолите и след това във всички времена от живота на Христовата църква най-много се прославили и най-многобройни били светите мъченици. Във време на гоненията против християните в средата на последните винаги се намирали такива, които били готови да пожертват живота си, но да не отстъпят от вярата си. Пръв християнски мъченик бил св. архидякон Стефан; неговият ревностен и свят християнски живот и него­вата мъченическа смърт са описани в новозаветната книга „Деяния на све­тите апостоли“. Единадесет от дванадесетте апостоли запечатили с мъчени­ческа смърт вярата си в Христа Иисуса. Още докато били живи апостолите Петър и Павел, против християните се опълчили не само неповярвалите юдеи, но и римските властници, По заповед на император Нерон било предприето жестоко гонение против християните в град Рим. Пострадалите за Христа Иисуса вярващи били наречени от Църквата свидетели (martyres), „верни и истински свидетели“ (Откровение 1:5; 3:14), понеже те с цената на живота си, с проливане собствената си кръв засвидетелствали истинността на хри­стиянската вяра и принадлежността си към Църквата. Ние ги наричаме мъченици, понеже повечето от тях не само просто били съдени и екзекутира­ни, но и преди смъртта си били подлагани на страшни мъчения. Онези свети страдалци, които били особено жестоко и продължително мъчени за Христа Иисуса, Църквата нарича великомъченици. Разбира се имената на всички мъченици и великомъченици не са известни: за мнозина от тях не са напи­сани мъченически актове и те не са влезли в славните страници на агиологията, нито са отбелязани в църковния календар. Обаче техните имена са вписани от ръката на всевиждащия Бог в книгата на вечно живите (срв. Псалом 68:29; Исаия 4:3; Даниил 12:1; Филипяни 4:3; Окровение 3:5; 21:27), извезани са със златни букви на небесата (Лука 10:20; Евреи 12:23) и ще бъдат наградени с венеца на вечния живот (Откровение 2:10), защото скъпоценна е кръвта на мъче­ниците пред очите на Всевишния (Псалом 71:14) и скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии (Псалом 115:6).

Църквата още отначало е тачела светло паметта на мъчениците. Вярващите отправяли молитви за застъпничество към тези, които заради саможертвената си обич към Господа се удостоили с венеца на победата и праведността. Те се събирали за извършване божествени служби на техните гробове, особено в деня на мъченическата им кончина, който за тях бил рожден ден за славния им живот на небесата. Още по време на гоненията християните за­почнали да издигат над гробовете на мъчениците възпоминателни постройки, в които се събирали за извършване света Евхаристия. По-късно, пък и до днес, те въздигат храмове и параклиси в тяхна чест и наричат кръстени с техни имена.

Мъчениците са били духовният елит на християнското общество. По живот те били най-добри християни, най-дълбоко и искрено вярващи и из­дигнати сред другите, така че и езичниците могли да ги забележат и да ги привлекат под отговорност. Отците и учителите на Църквата обрисуват мъ­чениците като истински християни, последователни и подражатели на Христа, най-праведни и най-съвършени човеци, чисти и ангелски души, победители на сатаната и пребъдващи в славата на възкръсналия и прославен Христос Господ. Когато в IV-ти век в римската империя била дадена свобода на христи­яните да изповядват вярата си, мъченици от този век нататък имало измеж­ду мисионерите и новопокръстените християни в други езически страни – в Персия, Индия, Европа и други. По време на арабските, турските и татарските нашествия също така загинали много християни и се прославили с мъчени­чество.

Мъченици има от всички съсловия и възрасти. Особено известни станали иерархическите лица, които просияли със светост като мъченици; тях нари­чат свещеномъченици. Между мъчениците имало бележити царедворци и управители като св. Георги и св. Димитрий. Имало войници, като например свети четиридесет мъченици. Имало обикновени граждани -чиновници, занаятчии, земеделци, свободни и роби. Имало жени от нисшите и висшите съсловия, като св. Екатерина, св. Неделя и други. Имало дори и невръстни де­ца, като св. Кирик, св. Вяра, св. Надежда и св. Любов. През време на гоненията много християни били хващани, съдени и мъ­чени за християнската им вяра и за дръзновената им вероизповед, обаче не били предавани на смърт. Те били наречени, главно под влияние на Тертулиан, изповедници (omologoi, confessores). Някои от тях били пращани на каторжна работа, други при мъченията били осакатявани, на трети кон­фискували имотите, четвърти били хвърляни в затвор и така нататък. В периода на иконоборческите борби също имало много изповедници, някои от които били дамгосвани с нажежено желязо по лицето, например св. Теодор Начертани и други.

След светите апостоли за уредбата и процъфтяването на Църквата най-много се трудили и допринасяли иерарсите, някои от които не само се про­чули с високо образование и голяма ученост, с твърда вяра и усърдно мисионерство, но и в личния си живот въплъщавали героична добродетелност, били образец на всички християнски добродетели и самоотвержени борци за обществено благополучие. Заради пръсканата от тях християнска просве­та и излъчваната от тях духовна светлина Църквата ги нарича светители. Голяма известност придобили така наречените Трима светители; те са вселенските учи­тели св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. Ня­кои просветители се проявили като разпространители на християнството, например св. Григорий Неокесарийски Чудотворец. Други били блестящи оратори-проповедници и писатели, като св. Иоан Златоуст. Трети се отличи­ли като пламенни и самоотвержени защитници на Православието срещу еретиците, като св. Атанасий Велики. Четвърти оставили трайна следа като отлични организатори на църковния живот, като св. Василий Велики и св. Григорий Двоеслов. Пети давали пример с живота си и на клирици, и на миряни как трябва да живеят като християни, например св. Николай Мирликийски, когото Църквата възпява като правило на вярата, като образец на кротостта, като учител на въздържанието и прочее.

Редом с тези светители стоят такива лица като светите братя Кирил и Методий, св. Бонифаций, св. Григорий – арменски просветител, които посветили живота си, за да просвещават с истините на християнската вяра цели народи и обширни области. Тяхното дело е апостолско и Църквата с право ги тачи и величае като равноапостолни просветители. Равноапостолни нарича Църквата също онези императори, царе и князе, които възприели християнството и го въвели в управляваните от тях страни. За Римската империя такива били св. Константин и майка му св. Елена, за България св. княз Борис, за Русия – св. Владимир и други.

Християнските подвижници полагали всички старания да обуздават своите греховни наклонности и да се усъвършенстват духовно като добро­волно се посветявали на най-строго изпълнение на общата християнска по­веля: „Ония пък, които са Христови, разпънали са плътта си със страстите и похотите“ (Галатяни 5:24). Следвайки наставлението на апостол Павел, християн­ските подвижници отхвърляли от себе си вехтия според предишното живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, и се обличат в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината (на църковнославянски „въ правдъ и въ преподобии истины (Ефесяни 4:22-24). Оттук просиялите със светост християнски подвижници като преуспели в преподобието на исти­ната се наричат от Църквата преподобни. „Преподобието на истината“ озна­чава истинска светост, понеже постигналите я християнски подвижници са възприели в себе си пълнотата на благодатта и на истината, която произлиза чрез Господ Иисус Христос според евангелското откровение (вж. Иоан 1:17). В класическото си съчинение „Точно изложение на Православната вяра“ (книга IV, глава 15) св. Иоан Дамаскин сравнява преподобните с мъчениците. Той казва, че те са доброволни мъченици, понеже са претър­пели по-продължителното и по-трудното изпитание на съвестта.

Преподобните, които са се подвизавали не само в манастирите, но и в света, като са се отдавали на усърдна молитва за себе си и за другите хора и са посветили живота си в служба на Бога и на ближните, се наричат аскети, тоест подвижници във вярата и благочеститието. Апостол Павел казва за себе си, че се е подвизавал да има винаги непорочна съвест пред Бога и пред чове­ците (Деяния на светите апостоли 24:16). Според църковния историк Евсевий Кесарийски („Църковна история“, книга 11, глава 17) в древност били наричани аскети или подвижници всички християни, които прекарвали живота си в най-строгите подвизи на благочестието и добродетелта. Древните християнски подвижници водели не съзерцателен, а деен живот: те живеели в градовете заедно с останалите хора, продължавали да изпълняват своите духовни или светски длъжности и да извършват трудова дейност според своята профе­сия. Св. Иоан Златоуст („Тълкувание на Евангелието от Матей“, беседа 55) казва: „Тези, които отначало са били обърнати от апостолите, са жи­веели в градовете, а са проявили благочестие, свойствено на пустиножители.“ На своите благочестиви и добродетелни подвизи аскетите се посветявали доброволно, без да са давали обети пред някоя църковна инстанция. Към особените подвизи на аскетите принадлежали доброволна бедност, въздър­жане от брак, продължителен пост, непрекъсната молитва и добри дела на християнска любов към Бога и ближните. Впоследствие такъв подвижнически живот водели монасите и били същински аскети.

Някои от монасите с десетки години живеели уединено. Все пак техните почитатели ги намирали, поучавали се от тях и се стараели да им подражават във вярата и добродетелта. И по отношение на тях се изпълнили думите на Господ Иисус Христос: „Не може се укри град, който стои навръх планина“ (Матей 5:14). Според описанието на св. Григорий Богослов (Слово 4) отшелниците горят от божествена любов и техните покайии сълзи удавят греха, очистват света. Като отшелници се подвизавали и се украсили с ореола на светостта както мъже, така и жени. Да споменем поне за преподобни Антоний Велики, преподобни Иларион Велики, преподобни Пахомий Велики и преподобна Мария Египетска!

Между отшелниците от древно време особено се прочули някои стълпници, които, откакто напуснали света, живеели до края на живота си на върха на някоя част от развалина – кула или на нарочно изградени стъл­бове – на пространство, колкото да могат да се поберат. Около тях почнали да се стичат за съвети относно религиозния и нравствения живот отвсякъде. Идвали и такива, които имали нужда от утеха, както и страдащи от различни телесни и душевни болести, мнозина от които били излекувани от светците. Най-известни са преподобни Симеон Стълпник и преподобни Даниил Стълпник.Имало, отшелници, които избирали и се отдавали на други особени под­визи, например постничество (те се наричат постници), затворничество (те се наричат затворници), безмълвие (те се наричат безмълвници) и други.

С оглед на тежките условия иа съществуване в някои периоди от църков­ната история, когато правдата била погазвана и на истината била затваряна устата, още по-особен и дори странен начин на живот водели така наречените юродиви Христа ради. Техните постъпки външно не били съобразени с общоприетите правила на приличие, но по замисъл и последици съдържали дълбок рели­гиозно-нравствен смисъл и постигали възвишени нравствено-възпитателни и обществено-градивни цели. Юродивите Христа ради приемали да ги счи­тат за налудничави и едва ли не за невменяеми и като такива да бъдат прези­рани, подигравани и изоставяни. Подвигът на святото юродство е един от най-удивителните и трудните, за които ни разказва агиологията. За неговото извършване били потребни голяма самоотверженост и висока мъдрост. Вдъ­хновявани от безпределна обич към Бога и ближните, юродивите светци на Църквата съумявали своето безславие да превръщат в Божия слава, в своя смешен и презрян вид да не допускат нищо греховно, чрез своето видимо не­пристойно поведение да не създават съблазън, в изобличаването на лъжата, фалша и неправдата да не изменят на истината, да не стават безсърдечни съд­ници и да не попадат в плен на горделивостта.           

Една от характерните прояви в свидетелстването на юродивите Христа ради било дръзновението да говорят истината в очите на някои тирани и да ги изобличават чрез ирония и сарказъм за техния нечестив и престъпен жи­вот. За илюстрация да приведем един случай от живота на руския светец Николай Юродиви! Един неделен ден след погрома в Новгород руският цар Иван Грозни пристигнал в град Псков. Населението му устроило тържествено посрещане, за да го умилостиви. Пред всяка къща били поста­вени хляб и сол. Гражданите на колене го срещали пред домовете си. След богослужението царят отишъл в килията на известния и почитан Николай Юродиви. Последният му предложил къс сурово месо. — „Аз съм христия­нин и през пости не ям месо“ – сърдито отговорил царят. – „Месо не ядеш – възразил юродивият, – а погубваш човеци, проливаш християнска кръв и не се страхуваш от Божия съд!“ Царят се сдържал, понеже бил обещал да не върши изстъпления в града през този ден. – „Не ни закачай, пътниче – продължил юродивият, – върви си по-скоро; иначе няма с какво да си оти­деш оттук!“ В същата минута влязъл един от царските телохранители и до­ложил, че конят на царя паднал и умрял. – „Само докосни някого в града и ще умреш като коня си“ – завършил св. Николай. Царят се уплашил и напуснал града.

От естествено човешко и съвременно гледище подвигът на юродивите наистина е странен. Но нека не забравяме, че и божествената проповед на светите апостоли за Христа разпнатия и възкръснал изглеждала на юдеи като съблазън, а на елини като безумствено, докато за призваните от тях тази проповед била Божия сила и Божия премъдрост (1 Коринтяни 1:23-24). На­званието юродиви е взето от Свещеното Писание, от Първото послание на апостол Павел до коринтяни, където апостолът на няколко места говори, че словото за кръста е безумство (църковнославянски – юродство) за ония, които гинат, а за спасяваните е сила Божия (1 Коринтяни 1:18; срв. 2:14). От църковната история, респективно агиологията, е известно, че юродивите Христа ради, постиг­нали светост, буквално са следвали Свещеното Писание, което наставлява: „Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: „Той улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Коринтяни 3:18-19; срв. Иов 5:13).

Многообразието на светия живот не се изчерпва с посочените прояви и образи. Има много хора, които чрез силната си вяра и обич към Бога и чрез жертвената си служба на ближните са станали съсъди на преизобилна Бо­жия благодат и са просияли със светост, без да са заемали ръководни постове в църковния живот, без да са принадлежали към църковната иерархия, без да са давали монашески обети и да са водили аскетически живот по прави­лата на всеизвестните основатели на манастири и без да са пребивавали в свято отшелническо уединение. Техните съвременници са забелязвали све­тия им живот, вдъхновявали се и се поучавали от него, получавали са от тях подкрепа да преодоляват пречките по пътя на религиозно-нравственото си усъвършенстване и да понасят мъжествено несгодите и страданията в земното си съществуване. По свидетелството на вярващите и по гласа на съборната си съвест Църквата е канонизирала за светци мнозина такива пра­ведници. Сред просиялите в това отношение от старо време е св. Алексей човек Божи. В по-ново време (XVIII-ти век) в Руската православна църква про­сиял св. Серафим Саровски.

Като резултат от светия живот на св. Серафим Саровски се прочуло така нареченото старчество, тоест наставничество и ръководство на другите по пътя на религиозно-нравственото усъвършенстване и на спасението. Старците първоначално изкоренявали греховете и пороците из собствената си душа, като се ръководели от евангелската поговорка: „Лекарю, изцери се сам“ (Лука 4:23). Когато обаче постигали значително религиозно-нравствено съ­вършенство и душата им натежавала от плодовете на божествената мъд­рост, те я разтваряли за ближните си, щедро ги дарявали със своите обилни духовно-нравствени съкровища и блага. Много страни от чудната дейност на руските духовни старци са описани от Фьодор Михайлович Достоевски в романа му „Братя Карамазови“, концентрирани в благия и умилителен образ на старец Зосима. Основната обаятелна сила на духовния старец се състои в безпределната му обич и снизходителност към човека, във всеопрощението на неговите грехове и слабости. Колко сполучливо е изразил това спомена­тият герой на Достоевски, старец Зосима, като непосредно преди смъртта си казал: „Няма да умра преди да се опия още веднъж от беседа с вас, възлюблени на моето сърце, милите ви образи ще погледам, още веднъж ще из­лея душата си пред вас.“ Почти всички духовни старци притежавали и про­явявали прозорливост, която използвали само за назидание и наставление на идващите при тях и търсещи чистосърдечно помощ.

Накрая пак следва да се отбележи, че многообразието на светия живот е толкова голямо и необозримо, колкото много са хората с различните им и един път дадени индивидуалности и съдби в зависимост също от неповтори­мите условия на историческото им съществуване и на многоликата им дей­ност. Църквата естествено не е канонизирала за светци всички хора, които през различните епохи и в различните страни са пострадали мъченически за християнската си вяра или по друг начин са просияли със светост. Пък тя не е била и не е в състояние да стори това не само понеже броят на пости­гащите светост е огромен, дори необхватен, но и понеже светият живот на мнозина обикновени християни е останал скрит за съвременниците им и за идните поколения и е известен само на всевиждащия и всезнаещ Бог.

Както се вижда от краткото изобразяване на различните видове хора, които са проявили праведност и които Църквата е провъзгласила за светци, те не са живеели по един и същ начин: тяхното отношение към света и живота в него и техните подвизи в живота и смъртта са най-разнообразни. Общото в техния живот е пламенната им вяра в Бога, безпределната им света любов към Бога и към човеците, самоотверженото изповядване на християнската вяра и всеотдайната и жертвена служба на ближните. Тези си качества те проявявали по най-различен начин, продиктуван както от индивидуалните им дарби, така и от нуждите и потребностите на съвременния им духовно-нравствен и обществено-политически живот. Едни са писали богословски съчинения и са проповядвали, за да обосноват, защитят и разпростра­нят християнската вяра. Други ден и нощ се подвизавали, за да постигнат религиозно-нравствено съвършенство и да покажат чрез личен пример оба­ятелната красота и прераждащата сила на християнската вяра и любов. Трети със собствената си кръв запечатили истинността на изповяданата от тях християнска вяра и правда. С оглед нуждите на своето време и тенден­циите на духовния живот в него някои проявявали любовта си към Бога, като се отричали от този свят и в отдалечени и безлюдни пустини и пещери живеели само за Бога и за душевното спасение, като непрекъснато възнасяли към престола на Всевишния молитви както за собственото си спасение, така и за спасението на всички хора. Други проявявали същата любов към Бога, като оставали в света и посвещавали живота си в служба на онеправ­даните малки Христови братя. Неразривно свързаната с любовта към Бога християнска обич към човеците също била проявявана от светците по най-различни пътища и начини. Мисионери ревностно и самоотвержено просве­щавали езически народи със светлината на Христовата благовест. Отшелни­ци проливали сълзи на покаяние за греховете на цялото човечество. Трети раздавали целия си имот на бедни и нуждаещи се или пък организирали благотворителна дейност, с което допринасяли за намаляване страданията в света и подтиквали да се води борба срещу социалната неправда и да се търсят и намерят подходящи средства за въдворяване социална правда за всички хора.

От това става ясно, че няма никаква непреодолима преграда за водене свят живот: във всяко звание и положение, в което човек се намира, той може да живее богоугодно и праведно, може да постига светост и да се увен­чава с нетленния ѝ венец. При това подвигът на светостта наистина е труден отначало, но той е по силите на всеки човек и колкото повече някой се упра­жнява и напредва в него, този подвиг става все по-лек и по-приятен. Необхо­димо е човек все повече да възпламенява у себе си християнската вяра и да изпросва Божията благодат, да проявява неотстъпно свята любов към Бога и към човеците в призванието, което е почувствал в себе си, в служението, което му е отредено в живота, в трудовата дейност, на която се е посветил по влечение на душата си, по дълг за духовно и социално строителство и по съзнание за църковна и обществена отговорност. Може всеки да не постигне най-висшите степени на нравственото усъвършенстване и на светостта, но нека винаги се има предвид, че всяка степен на нравственото усъвършенстване и всяко стъпало от лествицата към светостта притежават духовни кра­соти и неизказани сладости, които стократно възнаграждават положените усилия и извършените подвизи. Също нека не се забравя, че нашият вселюбещ небесен Отец ще преценява земния ни живот и нашата дейност не толкова по постигнатите от нас резултати, които могат да бъдат ограничавани или възпрепятствани от независещи и непреодолими от нас обективни об­стоятелства, колкото по чистосърдечния ни и упорит устрем към съвършен­ството и по положените усилия и борби за въдворяване правда в света, вдъ­хновявани от свето боголюбие и братолюбие. Според евангелската притча за талантите (Матей 25:14-30), божественият Разпоредник с временните и вечните блага и онзи Свой добър служител, който е бил в малко верен, ще постави над много и ще го направи участник в Своята неизразима радост.

_____________________________________

*Тази статия е от поредицата скици върху светостта, чиято последователност с оглед на логическата им връзка е следната: „Призив към светост“ (ДК, 1974, кн. 1), „Нравстве­ният образ на светците“ (ДК, 1974, кн. 8), „Светост и безгрешност“ (ДК, 1976, кн. 4), „Многообразие на светия живот“ (ДК, 1976, кн. 7) и „Структура на българската светост“ (ДК, 1972, кн. 9-10), и е публикувана в Духовна култура, 1976, кн. 7, с. 1-11. Тук тя е въпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ePs