Маргарита Загарова

Юродивостта, заради Господ Иисус Христос, е вид святост от сонма на светците. Това, може би, е едно от най-трудните служения и един от най-трудните пътища на съвършенството. Вероятно е и най-прекият път до Бога. Хората, поели този подвиг на раменете си, вършат всичко това по силата на своята воля. Често са подлагани на обиди, унижения и присмех, но колкото повече са обидите, толкова повече щастието им нараства, защото това е белег на неразпознаваемост, а това е тяхната основна мисия. Неразпознати и отхвърлени от всички да служат на Бога с цялата си любов и всеотдайност към Него. Светогорските старци казва за тях, че „…те по рождение си имат някаква естествена идиоритмичност, или странност, или още както бихме казали днес – особеност, която обаче, сама по себе си без Христос, няма никакво значение“ (монах Моисей Светогорец). Апостол Павел ги нарича „младенци в Христа“. Юродивостта ради Христа Бога е резултат от дълъг аскетичен подвиг. Тя е съзнателен избор на мъченически начин на живот при непрекъснатото потискане на собственото его. Наричат юродивите ради Христа „евангелски спасители на Църквата, хора на смирението, на жертвената любов, простота, бедност и борбеност.“

Повикът на юродивост ради Христа може да се открие още в древните векове на християнството в необятните пустини на раннохристиянският Изток. Църковният историк Евагрий в своята Църковна история пише за монаси, живеещи в пустинята, недояли, недоспали, бягащи от човешката слава. Те живеели в недоимък, в оскъдица, без дом и подслон. Освен юродиви, в пустинята е имало и монаси пустинници. И едните, и другите имат много прилики. Отрекли се от света, предали живота си на Бога, хора обдарени с богата сетивност, виждащи и усещащи Божието присъствие.

Темата на настоящата статия е свързана с подвизите на светогорските монаси в светогорските манастири и с живота на това благословено от Господа и от Света Богородица място, свързана е със светогорската традиция, а главен акцент е юродството в името Господне.

За база на тази статия, освен многото агиологични източници, съм използвала и една книга на светогорския старец Моисей Светогорец, който почина на 1 юни 2014 година. Наш съвременник, роден през 1952 година. Подвизава се 40 години в Света Гора Атон и се занимава с описание на житията на светогорските монаси, а пише и поезия, и критика. Благодарение на неговия труд до нас са достигнали много четива, разкриващи светостта и монашеските подвизи на атонското братство. Автор е на повече от 50 книги, много статии, приведени на различни езици. Православното монашество изгуби един свой труженик на истинското слово. Докоснеш ли се веднъж до него, винаги ще го търсиш и след това, защото с такава чиста мисъл и вяра всичко, до което той се е докоснал, носи белезите на светостта.

Света Гора Атон носи името си от обитателите в нея – това са хората, които са загърбили светския живот и са отдали и дните, и нощите си, и целия си живот на вярата и службата към Бога. Светогорската добродетел е развивана с търпение и постоянство. Тя не е случайна. Плод е на много вяра, търпение и монашески подвиг. Съставът на монашеската светогорска общност е разнороден. Има еремити, тоест обитатели на пустинята или така наречените пустинници, киновийници – това са монаси, които живеят в даден манастир и се подчиняват на едно общо правило, киновийник – така се нарича монахът; има послушници, духовни проповедници, исихасти – тоест безмълвници, затворници, кавсокаливити – наименованието идва от Максим Кавсокаливит от 14 век, който, бидейки юродив ради Христа, обикалял Света Гора, като не се застоявал на едно място дълго време, след като напускал колибата си я изгарял. Местността и скитът около пещерата, в която най-продължително се е подвизавал, носят неговото име Кавсокаливия. Има също така и обитатели на скитове, химнографи, агиографи, писатели, псалти, чудотворци. Една голяма палитра от святост, която е като диамант в короната на Православието.

Но между всички тях се отличават фигурите на онези, които са избрали най-трудния път на светостта. За тях св. апостол Павел казва: „завинаги остават младенци в Христа”. През целият си живот, или за определени периоди от време, в търсене да придобият все по-голямо смирение, те – така наречените безумци – или юродиви в името Христово, са едни от най-големите радетели на Православието. Те приемат да бъдат подигравани, гонени, наранявани, осмивани, но от онези слепи бездуховници, които не само не знаят какво правят, но и не знаят колко са по-нещастни и низши духом от хората, на които се присмиват. Ако светостта, като цяло, е нещо не леко и дори бих казала много трудно, повечето пъти остава тиха и дори незабелязана, то този вид подвиг е нещо, което се вижда веднага и е по-странно и неразбираемо и затова често бива отблъсквано. Преобръщането на установените порядки, отказът от нормалното поведение, отхвърлянето на себеодобрението предизвиква възмущението на околните и затова често юродивите не са приети. Цялостното им поведение, непонятните изрази или по-точно думите, които те изричат, често остават неразбрани. Странното облекло, обикновено старо или пък окъсано, неугледен външен вид, понякога дори и оскъдни дрехи, не отдават значение на храната, която приемат, и местата, където обитават, са все характерни особености на този вид Божии угодници.

Има и нещо, което е още по-характерно за тях: тяхната примиреност към отношението, което имат околните за тях. Те не се притесняват от присмеха или пък от обидата. Търпеливо понасят всичко и донякъде това е тяхна дълбоко скрита и желана цел. В себе си те остават в една ненарушима от нищо молитвеност, боголюбие и добротолюбие. Болезненият избор за тях е радостно състояние, тъй като този избор ги отвежда до така желаното спасение и изкупително смирение. Ако ги погледнем от тази им страна ще разберем, че те са едни от най-умните, най-концентрираните и героични воини, подвизаващи се в непрекъсната война с всичко, за да угодят на Бога, а не на претенциозната обществена среда. Юродивите ради Христа са хора като всички нас, но за тях често атонските старци казват, че те по природа си имат тази склонност към особеността на техният подвиг.

Ако погледнем към тях с окото на обикновените хора и ако на един обикновен човек му се появят такива странности или по-скоро патология в поведението – всичко това би довело до притеснения, търсене на лекарска помощ и то защото сам човекът си усеща промяната в психиката и дискомфорта на цялото тяло. Тази промяна не се приема лесно. Тя е тежка промяна, трудно се свиква, ако въобще може да се свикне с нея. А при тази група светци – това е награда. Унижението, обидата, отправена към тях, е мерило за това, че те са успели да постигнат желаното. Тяхното отхвърляне от света е награда за тях, само че светът е прекалено неспособен да се докосне до тяхната дълбока същност. Тези светци скриват от реалния свят всичко – те скриват своята образованост, скриват своите добродетели, скриват своята прозорливост. Обикновено те не вземат спонтанно решение за своята юродивост. Това е премисляно дълго време, обикновено преди това те са имали дълъг живот като аскети. Съзнателният им избор за това мъченичество е плод на съзнато желание за най-голяма близост с Бога. Те се приучават да отричат себе си, не признават своето его, животът им е изчистен от всякакви земни желания и прелести. Православната църква, като майка за всички, е особено бдителна и загрижена за тези свои чеда. За нея този вид святост е изключение, а не правило. Юродивостта ради Христа може би е най-трудният път на съвършенството. Аз бих нарекла това провокация към неразумната логика на множеството. Юродивите отправят критика към злите неща в света. Те предупреждават за идваща опасност, имат и целителна сила. Помагат, и то много пъти, незабелязано. Обикновено Бог ги обдарява с благодат и то много по-голяма от благодатта на други светци. Евагрий Понтийски в своята Църковна история говори за монаси, които са се подвизавали в пустинята, бягайки от човешката слава.

Няколко думи за това кой е Евагрий Понтийски, наричан още Евагрий. Самотник от град Хераклея, монах, църковен писател, подвижник, ученик от кападокийската школа от 4-ти век. Неговите съчинения се смятат за първия опит за осмисляне на монашеското духовно деление. Те оказват голямо влияние върху православната аскетика. Той се счита за изключителен мислител и писател от периода на ранното християнство. Философите са го наричали авва Евагрий. Именно той описва живота на монаси, бягащи от човешката слава. Те живели в пустинята скромно, в недоимък, бездомни. Юродивостта е плод на убеденост и желание, а не на спонтанен повик.

Ще ви дам един пример със свети Висарион Египетски. Той обитавал пустинята за известно време. 40 дни пребивавал на едно открито място, обрасло с тръни, с отправени към небето очи. През това време не се хранил и не приел нито капка вода и за миг не се помръднал от своето място. Устремил своите духовни очи към Бога, и за този подвиг Бог го е обдарил с чудотворство. Той се уподобил на древните свети пророци – станал подобен на пророк Моисей. Веднъж, когато св. Висарион със свой ученик ходил по морския пустинен бряг, ученикът му много се измъчил от безводието и за да го спаси, св. Висарион с молитва и кръстен знак превърнал солената вода в сладка питейна вода. Това е един неоспорим пример, от който е видно как Бог е особено милостив към хората, които са способни на големи подвизи в Негово име.

Един от първите преподобни, заживели на Атон, е преподобният Петър Атонски. Той преживял 53 години на една сурова местност в пещера без дрехи и с много оскъдна храна. Бил постоянно скрит от хората, но за този негов подвиг се е окичил с ореола на светостта. Преподобният Евтимий Нови пристигнал в Света Гора от Олимп Витински (Мала Азия); той бил ученик на Оптинските старци. Преживял три години, затворен в пещера, като основната храна на преподобния светец били жълъди и кестени. След това известно време заживял извън град Солун като стълпник. Преподобният Никифор, ученик на св. Атанасий Атонски, дошъл от Калабрия. В Калабрийската пустош той живеел без облекло. Получил разрешение от св. Атанасий да продължи своя подвиг в киновията, покрит с чаршаф, а под него носел железа. Хранил се с трици, които разбърквал с малко морска вода, и след своята кончина тялото започнало да мироточи. Преподобният Иоан Кукузел, когато първоначално пристигнал във Великата Лавра, се преструвал на незнаещ и неграмотен, за да не бъде разпознат и прославен.

Преподобният Максим Кавсокаливит, за когото стана дума по-горе, подражавал на св. Андрей Юродиви. От Константинопол той се преместил в Света Гора и там продължил своя подвиг. За него е написано следното: „…. той се преструва на младенец и изглежда в очите на хората юродив, бидейки всъщност мъдрец, който пази плода на добродетелта, за да не бъде отвян този плод от вятъра на човешкото одобрение.” От начало той влязъл на послушание във Великата Лавра, след това се изкачил на върха на Атон, където самата Света Богородица му казала да приеме благодатта срещу демоните и да заживее в подножието на връх Атон, защото Господ Иисус Христос иска това от него. Той трябвало да приеме добродетелите и да обучи мнозина, за да се спасят. От този момент той заживял в пълна нестяжателност. Подобно на безтелесен, животът му минавал по пустини и непроходими места, като си правел само малки колиби, които после изгарял, когато тръгвал на път към други места. Той бил наречен бродещ и кавсокаливит. От разговора му с преподобния Григорий Синаит съзнанието му било заето непрекъснато с умна молитва, която била обозрение на нетварната светлина.

Преподобният Нифон Кавсокаливит изследвал Псалтира и стоял на един крак. На Света Гора пребивавал в пещерата на Петър Атонски. В продължение на 14 години само веднъж седмично се хранил със сух хляб. Хранил се основно с треви и бил неразделен приятел на преподобния Максим Кавсокаливит; станал първият, който е написал неговото житие. Преподобният Нил, след дълго пребиваване на Атон, се върнал в Русия и основал там монашеския живот в скитове при едно блатисто и труднопроходимо място. Направил завещание, в което написал, че желанието му е след смъртта неговото тяло да бъде хвърлено в пустинята за храна на дивите животни. Считал себе си за много грешен и затова не бил достоен за погребение. Друг един светец, юродив ради Христа с голямо достойнство, е Филотей Дионисиатски: не можейки да понесе човешката слава, която започнали да му отдават заради неговите видими добродетели, дошъл на Атон и се самообявил за глупак и болен. Отдалечил се сам в една пещера извън манастира Дионисиат. Хранил се само с хляб и сол. Но след като открили истинската му същност, много отшелници започнали да живеят около него.

Подвизите на юродивите ради Христа са тежки подвизи. За всеки един от тези светци може да се пише много повече, отколкото в този материал. Техните подвизи са многобройни, но винаги ще бъдат ощетени откъм признание, защото трудностите им по пътя към просияването в святост са непознати за нас обикновените миряни. Трудно се понасят тези несгоди и лишения, но хората, тръгвайки към този подвиг, знаят, че това е сигурен път към Бога и път към спасението. Трябва много силна вяра и много любов и преданост към Бога. Когато чета житието на такъв светец, винаги след това се замислям за нас хората, за това докъде е нашата вяра. Дали можем да бъдем по-устойчиви, дали сме способни да дадем нещо от себе си на Бога. Ние по-често искаме от Него, отколкото да Му даваме, Той е толкова милостив, че въпреки прегрешенията и неверите, се грижи за творението Си.

___________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, 2024, том 19 (25), нова серия, с. 174-178. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Маргарита Загарова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eOP