Иван Петев

Установен в църковната история факт е, че официалното отхвърляне на иконите от църковна употреба и предприетото открито гонение на иконопочитателите от страна на светската власт е свързано с името на византийския император Лъв III (717-741)[1] и първият църковен отец, излязъл в тяхна защита, е Константинополският патриарх св. Герман. Неговата дейност, както и църковно-политическите събития през това време, които са свързани с началото на иконоборските смутове, не са подробно отразени във византийските летописи. Липсата на достатъчно сведения за този период от време се обяснява с две причини; от една страна, с това, „че иконоборството в началото на своето съществувание не изисквало срещу себе си такъв геройски отпор, с какъвто то трябвало да се съобразява по-късно[2]“, от друга страна, че патриарх Герман, „като човек във висша степен внимателен и благоразумен, при появата на новата ерес, опираща се на груба военна сила, не сметнал за възможно да излезе направо в открита борба с нея, а се надявал да успокои надигащата се буря с мярката на кротостта, по пътя на известни справедливи отстъпки пред императора-иконоборец[3]“. Главно поради тези, а не са изключение и други причини, в съзнанието на близкото от него поколение православни християни патриарх Герман не бил такъв герой, какъвто то би искало да го види[4]. Само половин век по-късно обаче, неговата борба с иконоборците била достойно оценена и в паметта на поколенията името му е обкръжено с ореола на защитник на Православието. Събралите се на Седмия вселенски събор (787 година) църковни отци правилно отбелязват, че „св. Герман говори съгласно с бившите преди него свети отци…“[5].

Според запазените непълни сведения, патриарх Герман произхождал от знатна фамилия. Баща му патриций Юстиниан, който заемал висши държавни служби и активно участвал в политическия живот на Византия[6], бил „убит по заповед на император Константин Погонат[7].“ Не е известно точно кога е роден св. Герман, но щом в началото на иконоборските смутове „бил на 95 години“[8], „времето на неговото раждане ще трябва да се отнесе в половината на 30-те години на седмото столетие[9].“ Още от млади години св. Герман се посветил в служба на Бога и усърдно се заел с изучаване на Свещеното Писание и светоотеческата литература. Неговото светителстване и литературни занимания дават основание да се приеме, че той е получил солидно за времето си образование, готвейки се да заеме кариера достойна на положението на неговия високопоставен баща. Бил избран за Кизически епископ. Под натиска на император Филипик, на събора в Константинопол през 712 година, признал монотелитското учение. Със съдействието на император Анастасий, заместника на Филипик, на 1 август 715 година след смъртта на патриарх Иоан, св. Герман заел Константинополската катедра. Още от началото на своето патриаршеско служение, на събор в 715-та или 716 година, той побързал свободно да обяви съгласието си, споделяно от него, разбира се, и по-рано, по отношение на вероопределението на Халкидонския събор и открито да потвърди учението за две воли и две действия в Христа[10].

Патриарх Герман поел ръководството на Константинополската патриаршеска катедра в доста трудно за църквата време. Зараждащите се иконоборски смутове застрашавали не само църковния мир, но давали отражение и върху политическия живот в държавата. Това било достатъчен повод за някои императори да заемат понякога неблагоприятна за Църквата страна в спора между иконопочитатели и иконоборци, какъвто е случаят с византийския император Лъв III. Но особено отежнявало положението на борбата, която патриарх Герман трябвало да води в защита на иконопочитанието, било обстоятелството, че начело на иконоборците стояли висши духовни лица – епископи. Съвременниците на събитията писатели приписват почина на иконоборското движение на наколийския епископ Константин. Това се потвърждава от констатацията и на църковните отци – участници в Седмия вселенски събор. При четене посланията на патриарх Герман те единодушно приели твърдението на патриарх Тарасий за епископ Константин, че „тази ерес от него получила начало[11]“, че „първоначално тази новост е въведена от горе именувания мъж, епископ Наколийски[12].“

Слуховете за изказваните от епископ Константин отрицателни възгледи към иконите стигнали до патриарх Герман, който преди още да бъде официално уведомен за случая от Синаидския митрополит Иоан, под чието ведомство се намирал епископ Константин, побързал да се срещне с него. В посланието си до митрополит Иоан патриарх Герман пише: „Известяваме ви, че още преди да получим вашето… послание… влязохме в разговор с него, желаейки да узнаем неговото мнение, тоест желаейки да узнаем как той мисли относно това, което ce донесе за него до нашия слух[13].“

Още при първото след донесенията идване на епископ Константин в столицата, патриарх Герман го извикал на обяснение с цел да чуе от самия епископ какви са подбудите за неговото поведение. За да заеме правилно и обективно становище към епископ Константин и вършеното от него иконоборско дело, за патриарха било важно да знае дали епископът по убеждение застава на отрицателни позиции към иконите или само се възмущава от неправилното отношение на някои християни към тях, нещо което не било чуждо и на самия него. Пред патриарха епископ Константин оправдал постъпката си, заявявайки, че „в Божественото Писание се говори: не си прави никакви подобия и не се покланяй на това, що е на небето и що е на земята[14].“

След като се убедил в старозаветната позиция на епископ Константин по отношение на иконите, патриарх Герман му разкрил правилния смисъл на иконопочитанието, с което епископ Константин не само се съгласил, но изказал и съжаление, че не е могъл да осъзнае действията си като неправилни и сам молил патриарха да го накаже с отстраняването му от епископската катедра[15].

В посланието си до Синаидския митрополит Иоан патриарх Герман подробно предава водения от него разговор с епископ Константин. „Всичко това, пише той, ние представихме на посочения по име боголюбезен Наколийски епископ. Той прие това и се изповядва като пред Бога, че той именно така и ще се придържа към това и няма нито да говори, нито да върши нещо за съблазън на народа или да му дава повод за възмущение [16].“

Приемайки думите на епископ Константин за искрени, патриарх Герман побързал да уведоми за случая митрополит Иоан, като му писал: „Прочитайки настоящето наше послание и от което, като се уверите в неговото (на епископ Константин, скоби наши) единомислие по този въпрос[17]“, с нас, „да успокоите своя Синод… да не се съблазнява от този повод[18]“. Посланието си до митрополит Иоан патриарх Герман изпратил по епископ Константин.

Завръщайки се обаче в своята епископия Константин не само не предал на митрополит Иоан изпратеното му от патриарха послание, но продължил иконоборското си дело с по-голяма упоритост. Уведомен за това нещо от митрополит Иоан, патриарх Герман отправил две послания – едното до Иоан, в което повтарял съдържанието на първото, а другото до епископ Константин с нареждане да предаде по назначение връченото му послание[19], като му забранявал да извършва „каквото и да е свещенодействие[20]“, докато не изпълнел нареждането.

Малко по-късно, след епископ Константин, против иконопочитанието се обявил и Клавдиополския епископ Тома. Слуховете за предприетата от него иконоборска акция внесли смут в столицата и хвърлили в пълно недоумение самия патриарх[21]. В отправеното по този повод към епископ Тома послание в доста укорителен тон патриарх Герман му пише: „За да изкажем тези недоумения, ние имаме основателна подбуда, защото ваша любезност по време на продължителното ви пребиваване с нас ни предлагаше свои разсъждения и въпроси, но нито веднъж и дума не отрони за иконите на светите мъже или за Самия Господ и Спасител наш Иисус Христос, а също и Неговата Майка по плът, светата пренепорочна Богородица. Когато живееше при нас, ти не показа желание да разбереш добре нещата, тоест ти не попита какво мнение поддържаме относно този предмет и мислейки, че иконите следва да се отхвърлят и унищожат, ти даже не се обърна към нас с въпроси, към това ли мнение се придържаме ние, а предпочете да запазиш пълно мълчание… Пристигайки пък в своя град, ти се реши, както ние узнахме, да унищожим иконите, като че ли това беше общо мнение и не подлежеше на никакво съмнение и разглеждане [22]“.

Тези думи достатъчно ясно показват огорчението на патриарх Герман. По всяка вероятност в разговорите си с него епископ Тома съвсем умишлено е отбягвал темата за иконите, предварително знаейки положителното отношение на патриарха към тях.

Завръщайки се по своите епархии, след срещата си с патриарха, и двамата епископи – Константин и Тома – отново подели борбата срещу иконите. Дързостта пък, с която възобновили иконоборската кампания, въпреки обещанието на Константин да не създава никакви съблазни за вярващите и пълното пред патриарха мълчание на Тома по този въпрос, дава основание да се приеме, че по време на престоя си в столицата епископите са беседвали не само с патриарха, но без негово знание са водили разговори и с императора-иконоборец. Не е изключено дори и самото им идване и престой в столицата да са станали по негово настояване[23].

Няма никакво съмнение, че по въпроса за иконоборството между двамата епископи и императора имало пълно единомислие. За да постигнат успех срещу иконопочитателите, епископите търсели подкрепата на светската власт. За да уреди пък някои вътрешно-политически въпроси в държавата, императорът се нуждаел от услугата на епископите. Въпреки взаимната им солидарност за обща борба с иконопочитателите, в поведението на императора обаче не липсвал дипломатически подход и тактическа сдържаност. Той не бързал да излезе веднага в открита борба с иконопочитателите или пък да издаде закон срещу употребата на иконите. Такова нещо „би възмутило народа повече, отколкото ако това се направи след извършената подготовка на общественото мнение от страна на лица от църковната иерархия. Под прикритието на предварителната дейност на последните появяването на указ можело да бъде изтълкувано в най-изгодна светлина като желание на светската власт да помогне на духовната да се бори с пагубните суеверия[24]“.

За да обяви обаче официално иконоборската политика на властта (726 година) за Лъв III не била достатъчна подкрепата само на някои епископи. Той се нуждаел от мнението по този въпрос и на авторитетния сред народа патриарх и затова направил опит да получи под някаква форма неговото съгласие. Като се вземе под внимание, от една страна, отрицателното по принцип отношение на патриарх Герман към скулптурното изобразяване на иконите[25]; че той бил против практиката „да се поставят медни статуи[26]“ в храмовете, което ставало „по езически обичай[27]“ и, от друга страна, оказания върху него натиск от страна на светската власт, опираща се на военна сила[28], лесно е да се допусне, че той е дал някакво съгласие на императора да бъдат отстранени от храмовете само такива изображения-икони, които имат вид на статуи. С компромисното съгласие на патриарха обаче императорът не е можел да постигне своята цел. За да доведе докрай иконоборската си политика, той решил през 730 година да издаде указ за унищожаването на всички и всякакви икони и за пълна и окончателна разправа с иконопочитателите. И този път той направил опит отново да привлече на своя страна патриарха, „но Герман отстъпвал дотолкова, доколкото позволявали неговите убеждения. Когато станало дума за иконите той се оказал непреклонен противник на замислите на импepaтopa[29].“

Отказът на патриарх Герман да подпише изготвения от Лъв III указ срещу иконопочитанието решил по-нататък и неговата съдба. В началото на 730 година той бил принуден да освободи патриаршеския престол, оттеглил се в имението си край Константинопол, където в столетна възраст завършил житейския си път в 733 година. Иконоборческият събор в 754 година произнесъл над него анатема, но Седмият вселенски събор в 787 година прославил неговия свят живот, оценил високо заслугите му в борбата срещу иконоборците и го признал за защитник на Православието[30].

Учението на патриарх Герман в защита на иконопочитанието е отразено в неговите съчинения и най-вече в трите му послания – към Синаидския митрополит Иоан, Наколийския епископ Константин и Клавдиополския епископ Тома. Тези съчинения са изключително важни по своето съдържание, защото са едни от малкото извори, които дават сведения както за началната фаза на зараждащата се иконоборска ерес, така и за първоначалната форма на богословските средства и апологетическите похвати на православните християни в борбата им срещу иконоборството [31].

Макар и да била още в началния си етап, борбата с иконоборската ерес не била толкова лека. Още от разговора си с епископ Константин патриарх Герман се убедил, че в основата на тази ерес лежат неправилно разбирани богооткровени истини. Застаналите начело на ереста епископи изграждали своите позиции на старозаветни принципи. Въпреки че техните иконоборски действия имали религиозни подбуди и са били продиктувани от съзнанието за опазване чистотата на християнското учение, те не разбирали смисъла на иконопочитанието, нямали и възможното за човека правилно познание за Бога. Иконопочитанието за тях било неприсъща на християнството новост, нарушавала Божията заповед да не се покланяме на творението, водела към езически политеизъм и идолопоклонство. В зависимост от застъпваните в спора с иконоборството въпроси патриарх Герман изградил защитата на иконопочитанието на богооткровена, светоотеческа, догматическа, нравственопедагогическа и даже естествено научна основа.

Най-напред патриарх Герман се заел да докаже, че иконопочитанието като форма на отношение или като способ за изразяване на душевно състояние не е нещо съвсем ново, чуждо или непознато по характера си на християнството явление. Той го свързва с някои стари обичаи, без обаче да го отъждествява с тях. Придържайки се към правилото, че „ако се унищожат древните обичаи, то в Църквата ще загубят сила всички предания“[32], патриарх Герман намира употребата на иконите в църковната практика за естествено продължение на старозаветния „обичай да се изобразяват на икони исторически повествования от Писанието[33]“. Като се позовава пред изпадналите в заблудата на иконоборската ерес епископи върху сведението у св. Григорий Нисийски, че жертвоприношението на Исак било предадено на живописна картина[34], патриархът определено посочва както необходимостта от иконопочитание, така и значението на иконите в църковния живот. „Ако това е било със старозаветни лица и събития, то колко повече, казва той, следва да се изобразяват чудесата на Божието домостроителство, а също така и мъжествените подвизи на светите мъченици[35]“.

Освен тази традиционна връзка между Стария и Новия Завет в поклонението към Бога св. патриарх Герман посочва и друга такава, която еднакво се приема и от иконопочитатели, и от иконоборци, и която не е загубила общовалидното си значение и в двата Завета. Това е естественонаучната връзка, тоест поклонението, което човек изпитва към Бога от благоговейното разглеждане на създадения от Него величествен Космос. Той от само себе си е най-съвършената „икона“, явно проповядваща Неговата Божествена и всемогъща творческа сила. „Ние, пише св. патриарх Герман, възвестяваме непостижимостта и недостъпността на Неговото неизказано естество, проповядвайки при това без ни най-малко съмнение и самата невидима, неописуема и съвършено неизменяема Негова сила и божество, които, по думите на св. Павел, могат да се видят от създание мира – чрез разглеждане на тварите (Римляни 1:20) [36]. Благоговейното преклонение на човека пред величественото творение на Бога никой според св. патриарх Герман не поставя под знаменателя на идолопоклонството, защото „съзерцавайки хармонията във всички творения, по аналогия разумната сила на душата може да види Неговото зиждително Слово, а чрез Него да се покланя на Неговия Отец, истинския Бог, както за това твърде ясно учи и блаженият Атанасий[37]“.

Заставайки твърдо в защита на светите икони, патриарх Герман е против всякакъв опит да се поставя знак за равенство между християнското иконопочитание и езическото идолопоклонство. Твърдението на иконоборците, че иконопочитанието води към идолопоклонство, не произтича само от формалната им, до известна степен външна прилика, а има много по-дълбоки корени, тоест тя има чисто богословско-гносеологически характер. Тя е преди всичко резултат на неправилното интерпретиране на самия обект на вярата. За да се види и разбере това, св. патриарх Герман чрез психологически анализ на религиозното преживяване разкрива християнското разбиране за Бога като обект на вярата, поставяйки го в отношение с езическото разбиране за техните идоли. В сравнение с възвишения характер на християнската религия с нейното учение за вечен, абсолютен и съвършен Бог, езическата религия с нейните идоли се оказва твърде земна, иманентна и ограничена. „У тях, казва св. патриарх Герман, цялата грижа и цялото почитание е насочено към това, че те не приемат нищо над видимото и сетивното, а Божественото естество на всяка цена унизяват с ограничение на някакво пространство или го представят в телесни образи[38]“.

Лишена от полетите на мисълта към небесното и възвишеното, вярата на езичника, за разлика от тази на християнина, е скована в ограничената му представа за идола-божество, което той сам си създава и започва да боготвори. Когато този създаден от самите езичници идол „по някакви причини се разруши и унищожи, те се придържат към мисълта, че вече нямат бог, ако не си направят друг по същия начин[39]“. По всяко време и при всички обстоятелства вярата на езичниците е съсредоточена и ограничена в определен идол, не се откъсва или отделя от него и не се издига и възвисява над него, защото при тях има пълно отъждествяване на ръкотворния идол със самото божество. Отсъствието на сетивно, даже на визуално възприемане на обожествявания идол в съзнанието на езичника е равно на неговото небитие. Тази религиозна иманентност според св. патриарх Герман не се отнася само до езичеството. В такова грубо разбиране на понятието за Бога изпадал понякога и израилският народ. Това най-добре се потвърждава от историята със златния телец. В изразения от израилтяните бунт пред Аарон: „Направи ни бог, който да върви пред нас“ (Изход 32:1), св. патриарх Герман вижда признание, „че, по тяхно мнение, те нямат Бог…, ако той не им направи… някакъв идол[40]“. На това основание именно св. патриарх Герман оправдава необходимостта от Божията заповед, която забранява поклонение към творението (Изход 20:7; Второзаконие 5:11). Тя е временна религиозно-педагогическа мярка и нейната необходимост се диктува от историческите обстоятелства и околната среда, в които се намира и живее израилският народ. В тази запо- вед е отразено и основното различие между християнското разбиране за Бога като висше, свръхсетивно, неограничено и вечно духовно битие и вярата на езичниците в техните земни идоли-божества. Патриарх Герман не отрича, разбира се, положителната роля, която тази заповед изиграла в Стария Завет, но не абсолютизира нейното значение, „защото, казва той на иконоборците, и скулптурното, и кованото е забранено от закона Моисеев, а между това осеняващите кивота херувими на славата… били направени по същия начин[41]“. Щом като дори и Моисей, който изрично забранява поклонението към тварното сам нарушил тази заповед, като наредил да се направят изображения на херувими, при това без никой да го обвини в идолопоклонство[42], то, според логичния извод на св. патриарх Герман, това означава, „че намиращите се в Писанията изобличения са неприложими към нас[43]“, тоест че тази заповед няма отношение към християнското иконопочитание или, по-скоро, тя не го забранява.

Разкривайки по-нататък правилното християнско разбиране за Бога, от една страна, и смисъла и значението на иконопочитанието, от друга, основен момент в учението на св. патриарх Герман е връзката, която той прави между иконите и догмата за въплъщението на Божия Син. Като изтъква нейната безусловна важност той отделя твърде голямо внимание на христологическите доводи в защита на иконопочитанието, въпрос на който се спират по-късно всички апологети на светите икони. Правилното църковно-богословско разбиране за Бога определя вече и ролята на християнската иконография. На иконите, казва св. патриарх Герман, „ние не представяме изображение, или подобие, или образ, или вид на Бога, Който е невидим и Когото не могат напълно да разберат и постигнат даже висшите чинове на светите ангели. Но тъй като Единородният Син, съществуващ в лоното на Отца … по благоволението на Отца и Светия Дух съизволил да стане истински човек, приобщавайки се към нашата плът и кръв, изключвайки греха, то ние изобразявайки на икона Неговия човешки образ и Неговия човешки вид по плът, а не Неговата божественост и която е непостижима и невидима, стараем се нагледно да представим предмета на вярата и да покажем, че Той не по фантастичен и не по призрачен начин се съединил с нашето естество, както погрешно учели някои древни еретици, но че наистина станал истински съвършен човек, изключвайки само поселения в нас от дявола грях. При такова разбиране на чистата вяра в Него, ние представяме на иконите образа на Неговата свята плът и Го целуваме и Го удостояваме с всякакви почести и подобаващи му почитания и по този начин идваме до възпоменаване на божественото, животворящо и неизказано Негово въплъщение[44]“.

От цитирания текст се вижда, че в разбирането си за Бога св. патриарх Герман и епископите-иконоборци не се различават. Те еднакво приемат, че Бог в Неговата същност е невидим и непостижим както за човека, така даже и за „висшите чинове на небесните ангели“. Поради тази именно причина според св. Герман изобразяването му в Стария Завет било не само забранено, но не е било и възможно. В Новия Завет обаче, след като Словото приело човешка плът и станало истински човек, то и описанието Му вече е възможно така, както това може да се направи за всеки отделен човек. „Иконите пък на нашия Господ Иисус Христос изобразяващи Неговите човешки черти, станали възможни благодарение на Неговото богоявление[45].“ При това св. патриарх Герман ясно определя кое във въплътения Бог Слово е изобразимо и кое не подлежи на изобразяване. „Ние, казва той, представяме на иконите образа на Неговата свята плът“, „а не Неговата божественост“. Според светия патриарх изобразяването на Христа на иконите не е случайно или само естетическо хрумване на иконописците, а има своя дълбок богословско-догматически смисъл. Освен религиозно-педагогическото му значение, то служи още и като гаранция за истинността на Неговото въплъщение, което от своя страна пък е най-силното и най-сигурното опровержение на всички доводи на докетизма, подкопаващ основите на Христовото изкупително дело. На истината, че Христос „не по фантастичен и не призрачен начин се съединил с нашето естество“ св. патриарх Герман отделя твърде голямо внимание затова я повтаря в посланието си до Синаидския митрополит Иоан, както и в устния си разговор с Наколийския епископ Константин, като не пропуска да я отбележи и в посланието си до Клавдиополския епископ Тома. „Изобразяването образа на Господа върху икони, пише той на последния, е необходимо и за изобличаване на лъжливата представа на еретиците-празнословци, че Той не е станал човек в истинския смисъл[46].“

Св. патриарх Герман полага необходимите усилия да докаже на иконоборците, че фетишизмът във всичките му видове и форми е нещо съвсем чуждо и даже твърде противно на иконопочитателите. Той иска да ги убеди, че почитанието оказвано на иконите не се отнася до самите тях или до материала, от който те ca направени, a e насочено и има отношение само към първообраза, чийто образ те отразяват. На Клавдиополския епископ Тома той пише: „Поклонение се въздава не на сместта от дърво и бои, но на невидимия Бог, Който пребъдва в недрата на Отца[47].“ Но понеже иконоборците се позовават твърде много на Стария Завет, св. патриарх Герман иска да потвърди тази истина и с пример взет именно оттам. „Яков – казва той – когато се поклонил, както се говори, на Иосифовия жезъл, отдал почитание не на жезъла, а на този, който го държал [48].“

В християнската иконография обаче не само въплътилият се Син Божи е единственият изобразяван, а има и още много други постигнали в живота си светост мъченици. Като говори за изобразяването на Божия Син, св. патриарх Герман казва: „Точно така, посредством живопис ние представяме непорочния образ и на Неговата Майка, света Богородица, … така почитаме …. и светите мъченици Христови, светите апостоли и пророци и другите светии, които, бидейки подобни на нас раби, станали истински служители на Бога…[49].“ За да предпази обаче религиозното съзнание от някакъв смут, св. патриарх Герман дава и необходимото пояснение, че почитта оказвана на изобразените на икони свети мъченици не ги изравнява по достойнство с Бога. „С това не даваме да се разбира, че те са съобщници на Божието естество и не им приписваме чест и поклонение, подобаващи на Божествената слава и могъщество, но с това изразяваме своята любов към тях[50].“

Отдаваната от християните почит на иконите, независимо кого те изобразяват, не става според св. Герман за сметка на почитта, оказвана към Бога. „Иконите, изобразявани на восък и с бои ние приемаме не в ущърб на истинското съвършенсо почитание, което се въздава на Бога[51].“ По своето съдържание това почитание носи в себе си белега на християнската богоустременост. „Християнската вяра, казва светият патриарх, се състои в почитание и поклонение само на единия единствен Бог, както е писано: „От Господа Бога твоего да се боиш и Нему единствено да служиш“ (Второзаконие 6:13). И после, нашето служение на светите небесни, разумни, безплътни сили, също както и на позналите на земята пътя на спасението мъже се възнася към Него единствено, както във всички църкви Христови се възпява и прославя Светата Троица в единица, едно Господство и едно Божество[52].“ Даже самото поклонение към съответна икона според св. Герман е насочено първо към Бога, а после към светията, когото тя изобразява. „Който със съзнание се вглежда в иконата на някой светия по обикновено му казва: „Слава Тебе Боже“ и после произнася името на този светия[53].“

Макар смисълът на християнското учение за иконопочитанието да е напълно ясен, св. патриарх Герман не иска да отмине без допълнителни пояснения относно обвинението на иконоборците, че почитането на иконите с изобразените на тях светии клони към политеистически тенденции. „Нека всеки бъде напълно убеден, заявява категорично той, че в такъв именно смисъл се употребяват иконите в Божията Църква, че ние отникъде не очакваме спасение както във видимия свят, така и в бъдещия век, освен само от единия единороден Син Божи, заедно с Отца и Светия Дух, щедро раздаващи Своите божествени дарове. Защото на людете не е дадено друго име, чрез което бихме могли да получим спасение[54].“ Същото той пише и на Клавдиополския епископ Тома: „Но тъй като ние добре знаем, че надеждата за получаване на спасение е в благочестивата вяра и в изповядването на единия истински Бог в Троица поклоняем …, то затова постоянно Му възнасяме със своите уста славословия като Бог, Който ни е сътворил и чието величие ние носим в сърцето[55].“ Почитанието отправено към различните изобразявани на икони светии не е разводняване на религиозните чувства на иконопочитателите, нито пък говори за много богове. „Макар, казва св. патриарх Герман, да целуваме иконите на нашия Господ и Спасител и на Неговата Майка, истинската Богородица, и на Неговите светии, според нашата вяра ние се отнасяме към тях не така, както към Бога[56].“

Константинополският патриарх Герман не гледа на иконите като на музейни експонати, шедьоври на изкуството, или естетичестко постижение на църковната живопис. Той им отрежда, роля, подобна на проповедта. „Словата, разказващи за делата на светите мъченици, принасят полза на слушащите и често призовават към подражание на тяхната ревност. Тази цел, твърди св. Герман, се постига и чрез нужното разглеждане на иконите [57].“

Необходимостта от икони в църковно-религиозния живот на вярващите св. патриарх Герман извежда и от потребностите на двусъставната, психо-физическа структура на човешката природа. Те служат „за ръководство на тези, които не могат да се издигнат на висотата на духовното съзерцание, но имат нужда от някакво физическо усвояване на слушаното, доколкото това е полезно и позволено … Защото вярата идва от слушане, както говори апостолът (Римляни 10:17), но тя се отпечатва в душата на гледащите и посредством зрението …“[58]. Понеже сме дух и плът, ние трябва посредством зрението да укрепваме и утвърждаваме в своята памет това, в истинността на което сме се уверили чрез слуха. На Синаидския митрополит Иоан св. патриарх Герман пише: „Онова, в истинността на което сме се уверили чрез слуха, ние предаваме с живопис, за да го утвърдим в своята памет. Понеже сме оковани в тела ние сме принудени и посредством зрението да утвърждаваме това, което служи за укрепване на душата ни[59]“.

Иконите на светите мъченици, изразяващи духовна твърдост и добродетелен живот, имат и нравствено-възпитателно значение. Те служат според св. патриарх Герман не само за пример и вдъхновение на вярващите, но често и като призив за подражателна ревност към подвизи и добродетели. Посредством отразяване на техните образи върху икони ние искаме „да изразим нашата любов, която справедливо питаем към истинските служители на нашия Бог, щото и самите ние, посредством добри дела и борба със страстите, да станем подражатели на тяхната твърдост и на тяхната любов към Бога[60]“.

Онези, които в условията на земния свят са постигнали висотата на светостта пораждат силна любов към себе си. Затова според св. патриарх Герман ние ги изобразяваме на икони, удостояваме ги и с почит, макар тя да не е еднаква с тази на Бога. Поради своето нравствено-духовно съвършенство те са се доближили до Бога, спечелили са Неговото благоволение и ние ги имаме като свои молитвеници и застъпници. „Що се отнася пък до самите мъченици Христови – пише св. Герман – то ние ги почитаме като истински бисери на вярата, достойни за всяка чест и просим техните молитви[61].“ Не е по-друго отношението и към Божията Майка, която е „най-силната молитвеница за човешкия poд[62].“ Макар нашата почит да е насочена преди всичко към Бога, ние чувстваме близко до себе си и Неговите угодници, които бидейки като нас, живели в условията на земния свят, са успели да постигнат високо духовно съвършенство. „А на всички светии, казва св. Герман, ние въздаваме почести и принасяме песнопения като наши събратя в служението, които имат подобно на нас естество, но са станали угодни на Бога …, получили са от Него най-висше дръзновение и блаженство и са се удостоили с благодатта да изпросват за нас Неговите благодеяния, изцеления от страдания и освобождаване от опасности чрез призоваване на нашия Господ[63].“

Едно от важните свидетелства, че действително иконопочитанието е правилно християнско учение, св. патриарх Герман вижда в чудодейната сила на някои икони. „Главното пък е това, пише той, че чрез различните икони Бог извършва чудеса – изцеление на болни …, избавление от съблазни“[64].

От една страна, като изказва мисълта, че „не трябва да се покланяме на ръкотворното, тоест на това, което е направено от хората“[65] и, от друга страна, като подчертава, че „не на тварите се покланяме ние … и такова почитание, което е прилично на Божието Господство ние не въздаваме на подобните на нас раби[66]“, св. патриарх Герман прави логичния извод: „И тъй, храмът Божи, тоест Неговата църква, няма нищо общо с идолите[67].“

Трябва да се отбележи, че апологетическият или полемическият тон в посланията на св. патриарх Герман е много по-умерен, отколкото в съчиненията на православните защитници на иконопочитанието от по-късно време. Това се обяснява както с миролюбивия характер на столетния патриарх, така и с това, че неговите послания са написани преди иконоборството да е излязло на историческата сцена и преди още да е било предприето официалното гонение на иконопочитателите. Посланията на св. Герман не са адресирани до открито изявени войнстващи водачи на иконоборската ерес, а представляват увещания и отечески наставления към отделни, изпаднали в заблудата на иконоборството църковни иерарси.

[1]. Професор Михаил Емануилович  Поснов, История на християнската Църква, ч. I и II. До разделението на Църквата (1054 година), София, 1933, с. 481.

[2]. Професор Иван Дмитриевич Андреев, Герман и Тарасий патриархи Константинопольские – очерки их жизни и деятельности в связи с ходом иконоборческих смут, Сергиев посад, 1907, с. 1.

[3]. Там.

[4]. Там.

[5]. Germanus Archiepiscopus, Epístola ad Constantinum episcopum Nacoliae, Migne, PG. t. 98, col. 164.

[6]. Иван Иванович Соколов, Герман Патриарх Константинопольский, Православная богословская знциклопедия, т. ÍV, Петроград, 1903, кол. 250.

[7]. Професор д-р Илия К. Цоневски, Патрология, София, 1986, с. 459.

[8]. Джеймс Крейги Робертсон, История християнской Церкви от апостолского века до наших дней, т. I, Петроград, 1916, с. 608.

[9]. Професор Иван Дмитриевич Андреев, пос. съч., с. 3.

[10]. Професор д-р Илия К. Цоневски, пос. съч., с. 459.

[11]. S. G. Archiepiscopus, Epístola ad Joannem episcopum Synadensme. Migne, PG. t. 98, col. 164.

[12]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Constantinum, col. 164.

[13]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 156.

[14]. Ibidem.

[15]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Constantinum, col. 164.

[16]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 161.

[17]. Ibidem.

[18]. Ibidem.

[19]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Constantinum, col. 164.

[20]. Ibidem.

[21]. S. Germanus Archiepiscopus, Epístola ad Thomam epoiscopum Claudiopoleos. – Migne, PG, t. 98, col. 165.

[22]. Ibidem.

[23]. Проф. И. Андреев, пос. съч., 23.

[24]. Там.

[25]. S. Germanas Archiepispus, De haeresibus et Synodis. Migne, e. t. 98, col. 80.

[26]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 188.

[27]. Ibidem.  

[28]. Проф. И. Андреев, пос. съч., с. 1.

[29]. Там.

[30]. Проф. д-р Илия К. Цоневски, пос. съч., с. 459.

[31].  И. Соколов, пос. стат., кол. 252; проф. И. Андреев, пос. съч., с. 44.

[32]. S. G. Агсhiерisсорus, De haeresibus… col. 77.

[33]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 176.

[34]. S. Gregorius Nyssenus, Oratio de deitate Filii et spiritus Sancti. – Migne, PG, t. 46, col. 572.

[35]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 176.

[36]. Ibidem, col. 169.

[37]. Ibidem.

[38]. Ibidem, col. 168.

[39]. Ibidem, col. 172.

[40]. Ibidem.

[41]. Ibidem, col. 181.

[42]. Проф. И. Андреев, пос. съч., с. 46.

[43]. S. G. Агсhiерisсорus, Epist. ad Thomam, col. 181.

[44]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 157.

[45]. S. G. Агсhiерisсoрus, De haerisibus…, col. 80.

[46]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 174.

[47]. Ibidem.

[48]. Ibidem.

[49]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 157.

[50]. Ibidem.

[51]. Ibidem.

[52]. Ibidem, col. 156.

[53]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 182.

[54]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 160-161 .

[55]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 184.

[56]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 161.

[57]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 172.

[58]. Ibidem, col. 173.

[59]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 160.

[60]. Ibidem.

[61]. Ibidem, col. 156.

[62]. Ibidem, col. 161.

[63]. Ibidem.

[64]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 185.

[65]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Joannem, col. 156.

[66]. Ibidem, col. 157.

[67]. S. G. Archiepiscopus, Epist. ad Thomam, col. 177.

Изображения: авторът Иван Петев (1934-2020) и св. Константинополски патриарх Герман I (634-733). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eI7