Константинополският патриарх св. Герман – защитник на иконопочитанието*

Публикувано на 21.02.202522.02.2025 от Dragan Bachev

Иван Петев

Установен в църковната история факт е, че официалното отхвърляне на иконите от църковна употреба и предприетото открито гонение на иконопочитателите от страна на светската власт е свързано с името на византийския император Лъв III (717-741)[1] и първият църковен отец, излязъл в тяхна защита, е Константинополският патриарх св. Герман. Неговата дейност, както и църковно-политическите събития през това време, които са свързани с началото на иконоборските смутове, не са подробно отразени във византийските летописи. Липсата на достатъчно сведения за този период от време се обяснява с две причини; от една страна, с това, „че иконоборството в началото на своето съществувание не изисквало срещу себе си такъв геройски отпор, с какъвто то трябвало да се съобразява по-късно[2]“, от друга страна, че патриарх Герман, „като човек във висша степен внимателен и благоразумен, при появата на новата ерес, опираща се на груба военна сила, не сметнал за възможно да излезе направо в открита борба с нея, а се надявал да успокои надигащата се буря с мярката на кротостта, по пътя на известни справедливи отстъпки пред императора-иконоборец[3]“. Главно поради тези, а не са изключение и други причини, в съзнанието на близкото от него поколение православни християни патриарх Герман не бил такъв герой, какъвто то би искало да го види[4]. Само половин век по-късно обаче, неговата борба с иконоборците била достойно оценена и в паметта на поколенията името му е обкръжено с ореола на защитник на Православието. Събралите се на Седмия вселенски събор (787 година) църковни отци правилно отбелязват, че „св. Герман говори съгласно с бившите преди него свети отци…“[5].

Според запазените непълни сведения, патриарх Герман произхождал от знатна фамилия. Баща му патриций Юстиниан, който заемал висши държавни служби и активно участвал в политическия живот на Византия[6], бил „убит по заповед на император Константин Погонат[7].“ Не е известно точно кога е роден св. Герман, но щом в началото на иконоборските смутове „бил на 95 години“[8], „времето на неговото раждане ще трябва да се отнесе в половината на 30-те години на седмото столетие[9].“ Още от млади години св. Герман се посветил в служба на Бога и усърдно се заел с изучаване на Свещеното Писание и светоотеческата литература. Неговото светителстване и литературни занимания дават основание да се приеме, че той е получил солидно за времето си образование, готвейки се да заеме кариера достойна на положението на неговия високопоставен баща. Бил избран за Кизически епископ. Под натиска на император Филипик, на събора в Константинопол през 712 година, признал монотелитското учение. Със съдействието на император Анастасий, заместника на Филипик, на 1 август 715 година след смъртта на патриарх Иоан, св. Герман заел Константинополската катедра. Още от началото на своето патриаршеско служение, на събор в 715-та или 716 година, той побързал свободно да обяви съгласието си, споделяно от него, разбира се, и по-рано, по отношение на вероопределението на Халкидонския събор и открито да потвърди учението за две воли и две действия в Христа[10].

Патриарх Герман поел ръководството на Константинополската патриаршеска катедра в доста трудно за църквата време. Зараждащите се иконоборски смутове застрашавали не само църковния мир, но давали отражение и върху политическия живот в държавата. Това било достатъчен повод за някои императори да заемат понякога неблагоприятна за Църквата страна в спора между иконопочитатели и иконоборци, какъвто е случаят с византийския император Лъв III. Но особено отежнявало положението на борбата, която патриарх Герман трябвало да води в защита на иконопочитанието, било обстоятелството, че начело на иконоборците стояли висши духовни лица – епископи. Съвременниците на събитията писатели приписват почина на иконоборското движение на наколийския епископ Константин. Това се потвърждава от констатацията и на църковните отци – участници в Седмия вселенски събор. При четене посланията на патриарх Герман те единодушно приели твърдението на патриарх Тарасий за епископ Константин, че „тази ерес от него получила начало[11]“, че „първоначално тази новост е въведена от горе именувания мъж, епископ Наколийски[12].“

Слуховете за изказваните от епископ Константин отрицателни възгледи към иконите стигнали до патриарх Герман, който преди още да бъде официално уведомен за случая от Синаидския митрополит Иоан, под чието ведомство се намирал епископ Константин, побързал да се срещне с него. В посланието си до митрополит Иоан патриарх Герман пише: „Известяваме ви, че още преди да получим вашето… послание… влязохме в разговор с него, желаейки да узнаем неговото мнение, тоест желаейки да узнаем как той мисли относно това, което ce донесе за него до нашия слух[13].“

Още при първото след донесенията идване на епископ Константин в столицата, патриарх Герман го извикал на обяснение с цел да чуе от самия епископ какви са подбудите за неговото поведение. За да заеме правилно и обективно становище към епископ Константин и вършеното от него иконоборско дело, за патриарха било важно да знае дали епископът по убеждение застава на отрицателни позиции към иконите или само се възмущава от неправилното отношение на някои християни към тях, нещо което не било чуждо и на самия него. Пред патриарха епископ Константин оправдал постъпката си, заявявайки, че „в Божественото Писание се говори: не си прави никакви подобия и не се покланяй на това, що е на небето и що е на земята[14].“

След като се убедил в старозаветната позиция на епископ Константин по отношение на иконите, патриарх Герман му разкрил правилния смисъл на иконопочитанието, с което епископ Константин не само се съгласил, но изказал и съжаление, че не е могъл да осъзнае действията си като неправилни и сам молил патриарха да го накаже с отстраняването му от епископската катедра[15].

В посланието си до Синаидския митрополит Иоан патриарх Герман подробно предава водения от него разговор с епископ Константин. „Всичко това, пише той, ние представихме на посочения по име боголюбезен Наколийски епископ. Той прие това и се изповядва като пред Бога, че той именно така и ще се придържа към това и няма нито да говори, нито да върши нещо за съблазън на народа или да му дава повод за възмущение [16].“

Приемайки думите на епископ Константин за искрени, патриарх Герман побързал да уведоми за случая митрополит Иоан, като му писал: „Прочитайки настоящето наше послание и от което, като се уверите в неговото (на епископ Константин, скоби наши) единомислие по този въпрос[17]“, с нас, „да успокоите своя Синод… да не се съблазнява от този повод[18]“. Посланието си до митрополит Иоан патриарх Герман изпратил по епископ Константин.

Завръщайки се обаче в своята епископия Константин не само не предал на митрополит Иоан изпратеното му от патриарха послание, но продължил иконоборското си дело с по-голяма упоритост. Уведомен за това нещо от митрополит Иоан, патриарх Герман отправил две послания – едното до Иоан, в което повтарял съдържанието на първото, а другото до епископ Константин с нареждане да предаде по назначение връченото му послание[19], като му забранявал да извършва „каквото и да е свещенодействие[20]“, докато не изпълнел нареждането.

Малко по-късно, след епископ Константин, против иконопочитанието се обявил и Клавдиополския епископ Тома. Слуховете за предприетата от него иконоборска акция внесли смут в столицата и хвърлили в пълно недоумение самия патриарх[21]. В отправеното по този повод към епископ Тома послание в доста укорителен тон патриарх Герман му пише: „За да изкажем тези недоумения, ние имаме основателна подбуда, защото ваша любезност по време на продължителното ви пребиваване с нас ни предлагаше свои разсъждения и въпроси, но нито веднъж и дума не отрони за иконите на светите мъже или за Самия Господ и Спасител наш Иисус Христос, а също и Неговата Майка по плът, светата пренепорочна Богородица. Когато живееше при нас, ти не показа желание да разбереш добре нещата, тоест ти не попита какво мнение поддържаме относно този предмет и мислейки, че иконите следва да се отхвърлят и унищожат, ти даже не се обърна към нас с въпроси, към това ли мнение се придържаме ние, а предпочете да запазиш пълно мълчание… Пристигайки пък в своя град, ти се реши, както ние узнахме, да унищожим иконите, като че ли това беше общо мнение и не подлежеше на никакво съмнение и разглеждане [22]“.

Прочетете още „Константинополският патриарх св. Герман – защитник на иконопочитанието*“ →

Да се облечем в Христа!*

Публикувано на 18.02.202519.02.2025 от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

На най-големите Господски празници през годината светата Църква пее свещената песен: „Елицы во Христа крестистеся, во Христа облекостеся“. Израз на победно тържество и на високи духовни постижения за християните – тази песен е дословно взета от посланието на св. апостол Павел до Галатяни: „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Галатяни 3:27).

Що значи да се облечем в Христа? В какъв смисъл? – Ясно е, че тук се говори иносказателно. Сам Спасителят често говорел с притчи, тоест сравнения и подобия. Така постъпвали и апостолите, когато трябвало да пояснят някоя духовна истина, за да стане тя по-разбираема. Нека разгледаме какво желае да ни внуши светата Църква, когато с думите на св. апостол Павел тържествено ни уверява, че кръстените в Христа са „облечени“ в Него.

Откъде е дрехата и какво е нейното назначение? Светата Библия казва, че дрехата за пръв път се появила у първите човеци Адам и Ева след като те съгрешили. Дотогава в рая те ходели необлечени и не изпитвали никаква нужда от облекло, защото не чувствали нито срам, нито пък лошо влияние от атмосферните явления. А те не чувствали това, защото били добре „облечени“ в духовната дреха на невинността. Тази невинност произтичала от послушанието им към Твореца. Докато Адам и Ева живеели в такова послушание, те били, така да се каже, облечени в благодат, сиреч в такова душевно състояние, при което не правели разлика между своята воля и Божията. Подобно на св. апостол Павел, те също могли да кажат: „Не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20). Те не могли да помислят, още по-малко да извършат нещо, което да не е съгласно с волята Божия, защото били в постоянна връзка с Бога. Бог разговарял с тях като с родни деца; давал им указания, учил ги как да живеят, за да бъдат щастливи. Оттук произлизала и невинността им, и блаженството им. Но така да продължи – не могло: човеците трябвало да постигат богоподобието, заложено в тях (Битие 1:27), да осъществят възможното пълно богоуподобяване (Матей 5:48). Поради това било необходимо те да бъдат изпитани в тяхното послушание към Твореца, защото осъществяването на богоподобието е немислимо, ако човек се отклони от волята Божия. За тази цел им била дадена една единствена заповед – забрана – да не ядат от плодовете на едно дърво в райската градина, с предупреждение, че ако нарушат тази заповед, неизбежно ще умрат (Битие 2:16-17). Адам и Ева нарушили заповедта и това било фатално не само за тях, но и за цялото им поколение. До нарушаването на заповедта, бидейки невинни, те ходели голи и никак не се срамували от това. Както невинните младенци не се срамуват от своята голота, така Адам и Ева ходели голи, без да съзнават нещо срамно в това, защото съвестта им била чиста поради послушанието им към Господа: „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“ (Битие 2:25). Но щом нарушили послушанието си към Бога, те изведнъж се почувствали голи: „Тогава се отвориха очите и на двамата, и разбраха, че са голи“ (Битие 3:7). Те се почувствали лишени от онова блажено състояние на невинност, което дотогава ги покривало като някаква вълшебна дреха. Благодатното им общуване с Бога било прекъснато, мостът бил разрушен, между тях и Бога се открила бездна, която щяла да остане непреодолима за хилядолетия, докато бъде прокаран „нов и жив път“, който ще им ц отвори Христос „чрез завесата, сиреч плътта Си“ (Евреи 10:19-20), тоест чрез Голготската смърт. Тихата светлина и сладката радост, които дотогава светели и греели в душите на Адам и Ева, сега изчезнали, вместо това те се оказали обгърнати от зловеща тъмнина и пълна неизвестност за своето бъдеще. Тази именно невъзвратима загуба на невинността те почувствали като ужасна срамотна голота. И чувствайки, че трябва все пак да се направи нещо, за да не загинат съвсем, в своята обърканост, те, като не могли нищо друго да намислят, си съшили препасници от смокинени листа, с които поне малко да прикрият голотата си (Битие 3:7). Колко безпомощни били в това състояние нашите прародители и колко достойни за съжаление!

И Всемилостивият снизходил над тях. Той направил кожени дрехи и ги облякъл с тях (Битие 3:21). Това били дрехи външни, които, подобно на препасниците, само отвън покривали голотата им. Тези кожени дрехи имали дълбоко символично и предобразно-пророческо значение. За да ги направи, Бог е трябвало да убие животни, да пролее тяхната кръв. Така се поставя началото на кръвните жертви в историята на човечеството. С това Бог е искал да каже това, което по-късно Писанието формулира като несъмнена истина, че „без проливане кръв прошка не бива“ (Евреи 9:22). Лукавият измамник успял да изопачи значението на тези жертви у езическите народи, като ги заблудил да ги принасят на бесовете. У бъдещия богоизбран Израил те запазили истинското си предназначение, макар че и тук не били ценни сами по себе си, а символически предизобразявали единствената истинска и съвършена изкупителна Жертва – бъдещата кръстна смърт и пролятата кръв на Божия Агнец-Христа за избавлението на човечеството от греха и срама. Защото нищо друго не е могло да спре царуващия от Адам до Моисей (Римляни 5:14) и от Моисей до Христа грях и чрез него – смъртта, да пресече и очисти попадналата и прогресивно развиваща се в човека зараза на греха, пускайки все по-дълбоки корени в телата и душите на всички Адамови потомци.

Днес ние знаем много нещо от историята на падналото човечество: какви грамади от срам и позор са се вгнездили и завладели душите на Адамовото наследство от онзи първи грях, извършен от нашите прародители, какви низши мисли, желания и похоти е имало и какви престъпления е извършило падналото човечество! „Падението Адамово! – възкликва великият руски проповедник Инокентий Херсонски. – Когато произнасяш тия слова, то струва ти се, че целият свят въстава против тебе: от всички страни се носят вопли, стонове и упреци; навсякъде текат потоци от кръв и сълзи, проляти от нас; всичко зло и престъпно в миналото, настоящето и бъдещето се явява и иска от тебе отговор; небето и земята, слънцето и звездите, растенията и животните излизат на съд пред тебе и викат: ти ни лиши от първобитното съвършенство[1]!“

Какво е могло да ни спаси от всичкото това зло? Каква вода би измила опетнения свети Божи образ в нас? Коя дреха би ни скрила от погледа на светите ангели и Господа Бога? Ние знаем, че ни е покрил и ни покрива само Той – Господ Иисус Христос, че ни измива не „кръвта от юнци и козли“ (Евреи 9:13), а само Неговата безценна кръв, за нас пролята: „Кръвта на Иисуса Христа… ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:7). Ние знаем, че Той измива всички наши грехове в „банята на възраждането“ (Тит 3:5) – светото Кръщение, и ги прощава в чистите сълзи на покаянието и изповедта. Той ни учи да отличаваме злото от доброто чрез светлината на Своето Слово и ни дава благодатни сили да държим само чистото и животворното чрез изпълнение на светите Му заповеди. Чрез всичко това, като слага край на символичните кръвни жертвоприношения и като снема от нас грубата кожена дреха на падналия старозаветен човек, „който изтлява в прелъстителни похоти“ (Ефесяни 4:22), Господ Иисус Христос става спасителна мантия за нас, за новия, възродения и одухотворен човек, който е годен да бъде член на Неговото общество – светата Му Църква.

Прочетете още „Да се облечем в Христа!*“ →

Светите отци за човешката природа на Христос и ереста на афтартодокетите*

Публикувано на 15.02.202508.11.2025 от Dragan Bachev

Алексей Алексеевич Зайцев

Сред многобройните богословски въпроси, които остават неразрешени в системата на съвременното православно духовно образование е въпросът за състоянието на възприетата от Господ Иисус Христос човешка природа. Това е същностен въпрос, тъй като в зависимост от един или друг негов отговор се раждат и съвършено различни перспективи за християнската сотириология (учението за спасението), и то на първо място за обективната ѝ страна, чиято задача се състои в богословското осъзнаване на извършената от Христос Жертва.

Христологическите ереси вълнуват Църквата още в първите столетия от историята на християнството, но светоотеческата мисъл винаги намира пределно точен и убедителен православен отговор на всяка една от тях. Така много бързо и решително е преодолян гностическия докетизъм, който признава не реална, а само призрачна плът в Христос. След това, през IV-ти век е отречен аполинаризмът, който отхвърля пълнотата на Неговата човешка природа, считайки, че висшата ѝ част – умът – е “заменена” в Иисус от втората Ипостас на Пресвета Троица – Бог Слово. На Третия Вселенски Събор Църквата отхвърля несторианството, разделящо ипостасното единство на Христос на два личностни центъра, два субекта – Син Божи и станалия Негов “храм” Иисус от Назарет. Следващият Четвърти Вселенски Събор със своето точно определение за двете природи в Христос нанася богословско поражение на монофизитската ерес, утвърждаваща, че в Боговъплъщението човешката природа на Спасителя е напълно “погълната” от Божествената, така че реалността на човешката Му страна става само умозрителна. И накрая, Църквата не приема опита за компромис между православието и монофизитството, направен в монотелитската ерес, отричаща наличието на природна (естествена) човешка воля в Христос.

Изглежда че всички най-същностни проблеми на христологията са окончателно решени и никакви недоразумения в тази област вече не могат да възникнат. Но във връзка с това, че на нито един от Вселенските Събори въпросът за самото състояние на възприетата от Христос човешка природа (тоест нетленна ли е тя като първоначалната или е повредена) не е поставен пряко, а следователно Църквата няма точна догматическа формулировка за това, то се запазва вероятността да се загърби или неправилно изтълкува светоотеческото учение по този въпрос.

Още през VI-ти век в един от монофизитските разколи се заражда учението, което в историята на християнството е известно като ереста на афтартодокетите или “нетленниците”. На фона на тази ерес учението на Църквата за човешката природа на Христос е изразено достатъчно пълно и определено, но за съжаление както възгледите на еретиците, така и православните възражения срещу тях и досега са осветени много слабо в богословската литература.

В общи линии същината на афтартодокетизма и православната полемика срещу него се свеждала до следното. Опирайки се на отделни твърде нееднозначни изказвания на някои древни отци, афтартодокетите утвърждават, че Христос възприема природата на първосъздадения Адам и тялото Му е свободно от всяко тление още при Въплъщението. Всички така наречени “невинни” страсти на Господа (глад, жажда, страх от смъртта, мъките на Кръста и прочее), според мнението на учителя на афтартодокетите Юлиан Халикарнаски, са за човешкото в Христос особени актове на свръхестествено снизхождане, своего рода назидателни “измами”.

Продължавайки напред, трябва да отбележим, че според учението на православните отци, понятието “снизхождане” “понизяване” (кеносис) трябва да се отнесе към Личността на Христос, тоест към Бог Слово, и в никакъв случай не към възприетата от Него тварна природа. Затова, както учил, например, св. Атанасий Велики, за човешката природа на Спасителя свръхестествени съвсем не са актовете на свързаното със страдания “снизхождане”, а напротив – проявленията на първосъздадената нетленност (нетленно Раждане, ходене по водите, Преображение и прочее), която до Възкресението била само потенциална, тоест възможна изключително по силата на ипостасното единство с Божеството. И едва след Възкресението тази нетленност, така да се каже, се актуализира, става неотменно качество на човешката природа на Христа. “Така станало и със смъртта – пише св. Атанасий – тялото я приело по естество, а Словото я претърпяло по произволение, и свободно предало на смърт собственото Свое тяло, та да пострада за нас естествено, и да възкръсне заради нас Божествено”[1].

За обосноваване на своето мнение афтартодокетите използват два основни довода. Първо, те смятат, че тлението в съединеното със Словото тяло просто не може да не бъде премахнато. И второ, новият и небесен Адам е длъжен да бъде свободен от тление, което не е присъщо и на стария Адам до неговото грехопадение. Преподобни Анастасий Синаит (VII-ми век), възразявайки срещу първото съображение на еретиците, справедливо отбелязва, че “…божественото Слово – небесният и изтребващ огън – не по друга причина е приело човешкото естество, а за да съедини нашите страсти със Своето естество на духовния огън, тоест с Божеството, да очисти човека, като в топилна пещ, и да го възстанови в състоянието на безстрастие, безсмъртие.., с което той бил украсен при първото си раждане”. Опровержението на втория довод може да се види в полемическия “Диалог против афтартодокетите” на Леонтий Византийски (VI-ти век): “Господ дошъл не за това, да направи здрав невинния Адам, но по-скоро да оздрави виновния в грях и вече паднал Адам, та пострадвайки заедно с него, заедно със Себе Си да го и въздигне” [2].

По-късно заблужденията на афтартодокетите опровергава св. Иоан Дамаскин (VIII-ми век), който в основни линии следва хода на мисли на Леонтий Византийски. В главата “За тлението и гибелта (изтлението)” от “Точно изложение на православната вяра” той говори за две различни значения на понятието тление. Първото – несвързаните с произволение, а поради това и безгрешни проявления на падналата човешка природа, тоест така наречените невинни човешки страсти (глад, жажда, умора, смърт и прочее). Второто значение на тлението, което св. Иоан нарича гибел и изтление – това е посмъртното разложение на човешкото тяло на съставните елементи. Тялото на Господа е тленно в първото значение и затова по закона на природата, на който Бог Слово свободно Се подчинява, трябва да умре[3]. Но по силата на ипостасното съединение с Божеството, тялото на Христос не могло да изтлее, тоест да се разложи. То възкръсва в обновление и слава, напълно освободено от действията на невинните страсти – следствия на Адамовото падение. “И така – пише св. Иоан Дамаскин, – да се говори подобно на безумния Юлиан и Гайан, че тялото на Господа, съобразно с първото значение на тлението, било нетленно преди възкресението, е нечестиво. Защото, ако е било нетленно, то не би било една и съща същност с нас, а така и призрачно ще е станало това, което – както казва Евангелието – се е случило: гладът, жаждата, гвоздеите, пробождането на ребрата, смъртта. Ако това се е случило само призрачно, то и тайнството на домостроителството е било лъжа и измама и Той само видимо, а не истински станал човек, и призрачно, а не истински ние сме спасени; но – не! и тези, които говорят това, да се лишат от участие в спасението!”[4].

Както виждаме, в православната полемика с афтартодокетите достатъчно отчетливо се изказва известната още от първите векове светоотеческа мисъл, че човешката природа на Господ Иисус Христос е достъпна за действието на невинните страсти – тези следствия на Адамовото падение – именно по природа, а не в резултат на някакви особени актове на свръхестествено снизхождане, благодарение на което Той като че ли само допуска Своята човешка природа да преживява и изпитва онова, което в естествения порядък ѝ е несвойствено. Много преди тази полемика св. Григорий Богослов пише: “Той (Христос) се уморявал, и гладувал, и жадувал, и бил в борба, и плакал – по закона на телесната природа”[5]. Следователно и самата смърт е естествен завършек на земния живот на Спасителя. Опирайки се на направеното от светите отци строго разграничение на понятията “личност” и “природа” можем да кажем, че смъртта е доброволна за Личността на въплътилия Се Бог Слово, но независимо от това тя е естествена за свободно възприетото от Него смъртно човешко естество. В условията на нашия паднал свят да бъдеш по природа недостъпен на страданието, да бъдеш извън смъртта – означава, в собствен смисъл, да бъдеш извън човешкия род. Всяко страдание и още повече смъртта стават възможни само вследствие на грехопадението и сега са неотменимо свойство на падналата човешка природа, носители на която са всички наследници на съгрешилия Адам. Изключения не са нито Пресвета Богородица (“Мария е наша сестра, защото всички сме от Адам”)[6], нито Самият въплътил Се от нея Господ (“Владиката на рабите станал смъртен Син на собствения Си раб, тоест на Адам”)[7]. Кеносисът на Сина Божи се състои главно в това, че като Божествена Личност без да има в Себе Си каквито и да е действителни предпоставки за страдание и още по-малко за смърт, Той, действайки съвършено свободно, а не съгласно с природната необходимост, Се подчинява без изключение на всички условия на нашия паднал свят, на всички негови закони, включително закона на смъртта, тоест става Син Човешки в пълния смисъл на тази дума.

Тази мисъл напълно определено се прокарва от светите отци – от св. Ириней Лионски (IІ-ри век) до св. Игнатий (Брянчанинов) (XIX-ти век). Възприетото в Ипостаста на Бог Слово човешко естество светите отци характеризират със следните, изключващи каквито и да е свободни тълкувания епитети: “погинало” (св. Ириней Лионски); “смъртно”, “виновно”, “разслабено от греха”, “подхвърлено на страдания” (св. Атанасий Велики); обзето от “гнилост” (св. Ефрем Сириец); “запустяло” (св. Макарий Египетски); “осъдено” (св. Григорий Богослов); “тленно”, “мъртво”, “осквернено” (св. Григорий Нисийски); “повредено”, “съгрешило” (св. Кирил Александрийски); “победено” (блажени Теодорит); “страдащо” (св. Лъв Велики); “страстно” (св. Максим Изповедник); “боледуващо” (св. Иоан Дамаскин); “бедно”, “разсечено от дявола” (св. Симеон Нови Богослов); “повредено”, “болезнено” (св. Григорий Палама); “подлежащо на борба” (св. Николай Кавасила) и така нататък. За класическо изражение на светоотеческото учение по този въпрос може да се приеме изповеданието на св. Иоан Дамаскин в “Точно изложение на православната вяра”: “…изповядваме, че Христос възприел всички естествени и непорочни страсти… които влезли в човешкия живот вследствие осъждането, произлязло заради престъплението”[8].

По такъв начин, всички обусловени от ипостасното единство проявления на нетленност на тялото на Спасителя до Възкресението са, така да се каже, превишаване мярката на естеството, докато страданието и тленността са негова “норма”, негово реално състояние. “Чудесата са именно изключения в евангелската история на Въплътеното Слово, а не умалението, както го описвал Юлиан” – така отец Георги Флоровски[9] напълно справедливо резюмира изводите на Леонтий Византийски, който в основните си утвърждения е един от изразителите на православната истина по този въпрос.

Ако допуснем, че човешката природа се възстановява, получава първоначалната нетленност и окончателно се обожва още в самото Боговъплъщение, цялата християнска сотириология се оказва в задънена улица, тъй като в такъв случай по-нататъшната история на Христовите страдания изгубва своя онтологически смисъл. Такова основание може да доведе или към схоластическата “сатисфакция” (тоест към свеждане на цялото дело на нашето спасение до юридическо удовлетворение, което Христос принася на Бог Отец за греха на Адам), или към признаване само на нравствено-назидателното значение на Кръстната Жертва. Ясно е, че за православното учение и двете идеи по принцип са неприемливи.

________________________________________________

*Публикувано в https://vseh-svjatih.blogspot.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Атанасий Велики. Творения, т. 3, Москва, 1994, с. 321.

[2]. Цит. по: Св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение православной веры. Москва., 1992, с. 433.

[3]. Срв. у св. Атанасий Велики: “Като смъртно, то не могло да не умре…” [Творения, т. 1, с. 231]; или: “Да замлъкнат утвърждаващите, че плътта Христова е недостъпна за смъртта, но е безсмъртна по естество” [Творения, т. 3, с. 298].

[4]. Св. Иоан Дамаскин. Пос. съч., с. 268.

[5]. Св. Григорий Богослов. Творения, т. 1, Св.-Троицкая Серг. Лавра, 1994, с. 679.

[6]. Св. Атанасий Велики. Творения, т. 3, с. 297.

[7]. Пак там, с. 257.

[8]. Св. Иоан Дамаскин. Пос.съч., с. 257.

[9]. Флоровский, Г. прот. Византийские отцы V-VІІІ века. Париж, 1931, с. 176.

Изображение: авторът Алексей Алексеевич Зайцев, преподавател по догматическо богословие в Московската духовна семинария и в Московската духовна академия. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eFV

Никео-Цариградският символ. Значението му за единството на християните в миналото и днес*

Публикувано на 12.02.202514.02.2025 от Dragan Bachev

Д-р Грегор Ларенцакис

Тази тема е не само интересна и актуална, но преди всичко много съществена и от голямо значение за важния за всички християни съвместен стремеж към достигане на християнско единство. Защото тази тема представлява най-добре едновременно и дара, и задачата на църквите, именно вярната основа и верния метод, респективно правилния и сигурен път към осъществяване пълното църковно общение на всички християни. Всичко това ни предлага Никео-Цариградският символ.

Този символ, който по форма и съдържание е плод и резултат на Втория вселенски събор и е запазил неизменната си стойност през своята 1600-годишна история, може наистина да бъде сигурна гаранция за единството на християните.

1.Богословската дейност на Втория вселенски събор

„Най-напред подновихме единомислието помежду си[1]“ – така съобщават на император Теодосий участниците на Цариградския събор след приключване работата на събора. Единомислие като пълно съгласие във възгледите, а не като външно, повърхностно единство, което осигурява известно съвместно съществуване и „миролюбиe“, но което остава без дълбоки последици за живота и за съществуването на помирените. Въз основа на това единомислие, съобщават по-нататък съборните отци, „постановихме кратки определения, че потвърждаваме вярата на Никейските отци и изрекохме анатема срещу появилите се ереси. Освен това с оглед (възстановяването) на траен ред в църквите съставихме определени канони… [2]“Така просто и по същество, без преувеличения и излишни преклонения пред императора[3], съборните отци описват своята важна и от значение за цялото християнство работа.

Тринитарната основа на Църквата и нейното единство

Между тези важни задачи на събора естествено било и окончателното формулиране на вероопределението (Символа на вярата, бележка на преводача), което е общоприето, независимо от многото второстепенни въпроси относно документите, произхода на текста и така нататък[4]. Това Никео-Цариградско вероопределение е прието като потвърждение на Никейското, което естествено осигурява идентичността и приемствеността на апостолската вяра и същевременно взема под внимание възможността и необходимостта да се съобразява с конкретните и важни проблеми и съответно да ги изяснява.

Тези проблеми били преди всичко от пневматологичен характер, създавани от пневматомахите, тоест македонианите. Наистина във вероопределението македонианите не са директно осъдени, но това е сторено изрично в канон 1, който има догматически характер. В тази форма по-нататък е развито и формулирано учението за Света Троица. То е основата, образецът и прототипът на самата Църква и нейното единство[5].

Тринитарната основа на Църквата и нейното единство беше призната и изрично изтъкната също на Втория Ватикански събор, което от православна страна беше приветствано „с неизказана радост и благодарност“, както се изразява Стилианос Харкианакис[6]. Така в Декрета за Икуменизма се казва: „Най-висш образец и прототип на тази тайна (тоест на единството на Църквата) е единството на единия Бог, на Отца и Сина в Светия Дух, в Триединството на Лицата“ (I, 2). А в Догматическото постановление за Църквата е казано: „По такъв начин цялата Църква се явява като народ, събран в единството на Отца и Сина и Светия Дух“ (1, 4). Така Света Троица съставлява „истинското място на всяка еклезиология“, както подчертава и кардинал Ратцингер[7]. Параграфът за тринитарната база на Световния съвет на църквите, тринитарната постановка в първата фаза на официалния богословски диалог между Православната и Католическата църква и в Протестантско-католическата комисия в Германия са убедително доказателство за значението на Света Троица за Църквата и нейното единство.

Икономѝята на събора

Още един важен белег, респективно един принцип при изработването на това вероопределение, който беше и си остава от съществено значение за запазване християнското единство. При формулирането на вероопределението се касаело предимно не само до определени термини, но до същността на нещата и до съдържанието на централното тайнство на християнската вяра, което е необходимо за спасението на хората. Следователно мотивировката на първо място била не от доктринерно, познавателно естество, а от сотириологично. Този факт намира отражение при съставянето на текста на вероопределението, в който текст Дух Свети не е наречен директно и буквално „Бог“, както не е определен и като „единосъщен“. Въпреки това, при формулирането на вероопределението е изразена правилната вяра макар и в доксологична форма с библейски изрази, които не са будели предизвикателство у пневматомахите. В този смисъл съборът постъпва пастирско-сотириологически, което може да бъде окачествено като своеобразен компромис при формулирането на вярата или като икономѝя.

Начинът на процедиране съответства на духа и линията на големите църковни отци – на св. Атанасий Велики или преди всичко на св. Василий Велики, който всъщност може да се счита за духовен баща не само на вероопределението, но и на целия Втори вселенски събор.

Св. Атанасий например по проблемите на Никейския събор във връзка с омоусиос казва следното: „Като създават впечатлението, че тези думи (омоусиос) са чужди, те трябва да разберат съображението, поради което съборът е дал такава формулировка, и трябва да осъдят това, което съборът е осъдил, и тогава, ако биха могли, нека да хулят думите. Защото зная добре, че ако разберат съображението на събора, ще приемат и думите, продиктувани от това съображение“[8].

Св. Василий също е известен със своята сдържаност по отношение изричното наименуване на Светия Дух като Бог, без естествено ни най-малко да Го отрича.

Както св. Атанасий, така и св. Григорий Богослов познават това отношение на св. Василий, разбират го и го приемат. Атанасий определя това поведение като икономѝя и защитава Василий по следния начин: „Защото той (тоест Василий) – сигурен съм – става немощен за немощните, за да ги придобие (1 Коринтяни 9:22). Нашите обаче с оглед целта му, която е истината, и неговата икономѝя, трябва да възхвалят Бога, че е дал на Кападокия такъв епископ, какъвто всяка област би желала да има[9]. Св. Григорий Богослов наистина не бил възхитен от поведението на св. Василий“[10], но му признавал, че „спасението не е в изразите, а в същността на нещата“[11].

Отците на събора в Цариград са формулирали вероопределението и особено изразите относно Светия Дух така, че „да не загубят лицето си пред македонианите, но въпреки тактичността си при формулировката, те са държали твърдо на същността на нещата“, както пише по този повод А. М. Ритер“[12].

Това означава, че при съдържанието на вярата и при усилията за възстановяване единството във вярата езикът сам по себе си не трябва да бъде изолиран и абсолютизиран, иначе той ще се окаже пречка по пътя към разбирателството.

Каква стойност има това изповедание на вярата за църквите днес и какво е значението му за тяхното единство?

В своето послание до епископата на Католическата църква по случай 1600-годишния юбилей от събора в Цариград (Втори Вселенски събор – бележка на преводача) и 1550-годишния празник от събора в Ефес (Трети Вселенски събор – бележка на преводача) папа Йоан-Павел II отбелязва: „Така първият събор в Цариград… и днес също е израз на едната обща вяра на Църквата и на цялото християнство. Като изповядваме тази вяра…, искаме да подчертаем това, което – въпреки всички разделения през течение на вековете – ни свързва с всички наши братя[13]“.

Подобна констатация се прави също и в синодалното послание – енциклика на Вселенската патриаршия: „Символът на вярата, който се произнася и изповядва общо от всички християни, който оттогава е известен като Никео-Цариградски символ и като такъв се почита от всички свети Божии църкви[14]“.

Прочетете още „Никео-Цариградският символ. Значението му за единството на християните в миналото и днес*“ →

„Creatio ex nihilo“ – християнското учение за сътворението на света „от нищо“*

Публикувано на 05.02.202506.02.2025 от Dragan Bachev

Иван Йовчев

„CREATIO EX NIHILO“ – THE CHRISTIAN TEACHING OF THE CREATION OF THE WORLD „OUT OF NOTHING“

Ivan Yovchev

Abstract:

Everything that exists – the visible and the invisible world – according to Christian teaching, came from God, who had created it out of nothing. The Christian view creatio ex nihilo (Latin for „creation out of nothing“) refers to the statement that the Universe, the all space-time, was created by the free act of God out of nothing, not from any pre-existing substance or the Divine Essence itself. The holy fathers and teachers of the Church reveal in detail the doctrine about the creation of the world and man from nothing, in the sense that the reason for the existence of the world – of substance and form – is the absolute will of God. They defend the idea of the creation of the world and object to the Epicurean teaching; against the dualistic view and against the gnostic-pantheistic view. All of them have pointed out that such views are incompatible with the concept of God and the world.

Keywords: Creatio ex nihilo; Holy Fathers of the Church; The creation of the world and man; Christian teaching.

***

„Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл човешкият род“ (2-ра книга Макавейска 7:28).

Един от основните въпроси, на който човешката мисъл се опитва да даде еднозначен отговор през цялата си история, е въпросът за сътворението на света. Извън християнския контекст съществуват множество теории, няколко от тях са най-разпространени. Тук само ще ги маркираме, без да се впускаме в подробни обяснения. В миналото това са материалистическата, дуалистическата и пантеистическата теория за произхода на света. Днес науката в областта на еволюционната биология, геологията, палеонтологията, термодинамиката и квантовата физика също предлага свои отговори по този въпрос. Всяка една от тях се придържа към определени твърдения, за да се аргументира пред широката общественост. Но тези теории са чужди на християнското учение, което кратко изразено, ни разкрива, че Бог е сътворил света, целия всемир, „от нищо“ (латински ex nihilo; гръцки ἐξ οὐκ ὄντων; славянски „из несущих“)[1].

Православното богословие учи, че Бог е Първопричина на битието на света. Този възглед по най-категоричен начин е заявен още в първата книга на Свещеното Писание, в първия стих на книга Битие, където се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1)[2]. Всяка една дума от библейския стих е изпълнена с дълбоко съдържание. От него става ясно, че целокупното битие има начало, противно на онова, за което говорят материалистите, според които материята е първична и съществува независимо от духа, съзнанието, идеята, които са вторични явления[3].

Светът не е възникнал случайно, както твърдят Демокрит, Епикур и техните последователи[4], а в хармония с Божествения план. От Свещеното Писание следва, че Бог е сътворил света разумно и мъдро (Притчи Соломонови 3:19, Псалом 135:5, Иеремия 10:12), тоест в съответствие с Неговите най-висши умствени представи (образци/логоси[5]), в които Той съзерцава бъдещите Си творения от незапомнени времена, преди да получат реално съществуване. Според св. Иоан Дамаскин, Бог „всичко съзерцава, защото от Него нищо не може да се укрие, и е Всевиждащ (защото Той е видял „всичко преди неговото раждане“, всичко е обмислил без оглед на времето, и всяко нещо става в предопределено време съгласно с Неговата вечна и обединена с волята мисъл, която е предопределение, образ и план“[6]).

Логиката ни принуждава да признаем, че Божественият план за света е вечен, тъй като идеята за създаването на света не може да възникне внезапно в Бога. Свещеното Писание потвърждава това заключение: „Познати са у Бога отвека всичките Му дела“ (Деяния на светите апостоли 15:18); „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“(Евреи 11:3). От приведените библейски цитати става ясно, че сътворението е преход от вечните Божествени предначертания към реалното съществуване на света.

Първият стих на първа глава от книга Битие ясно разкрива пред нас, че творението има своя Творец, чрез Който всичко се случва, и че първите Божествени творения, с които се поставя началото на целия всемир, са небето и земята. И в други текстове на Свещеното Писание изявлението за Бога като Творец на света и човека, многократно се повтаря. Например: „защото в шест дни създаде Господ небето и земята, морето и всичко що е в тях“ (Изход 20:11); „Бог, Който сътвори света и всичко, що е в него“ (Деяния на светите апостоли 17:24); „Понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо“ (Колосяни 1:16).

Истината за Бога Творец се изповядва категорично от всички християни. Тя дори е установена от светите отци чрез благодатта на Светия Дух в Никео-цариградския символ на вярата. Християнският възглед creatio ex nihilo (на латински „сътворение от нищо“), се отнася до твърдението, че Вселената, цялото пространство-време, е създадено чрез свободния акт на Бога от нищо, а не от някаква предварително съществуваща материя или от самата Божествена същност. Този възглед е широко, макар и не всеобщо приет, в ранната християнска Църква и е официално определен като догмат от Православната църква още от първите години на нейното признаване[7].

За първи път идеята за сътворението ex nihilo е изразена в Библията (2-ра книга Макавейска 7:28), където една благочестива еврейка, по време на гоненията в Антиохия, призовава сина си да приеме смъртта заради вярата на неговите отци: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо“ (ὅτι ἐξ οὐκ ὄντων ἐποίησεν αὐτὰ ὁ Θεὸς). Като стъпва върху тази библейска основа, християнското учение за сътворението на света „от нищо“ (ex nihilo) ясно подчертава, че Бог е сътворил първоматерията, следователно Той е Творец на всичко, както на веществото така и на формата. Античната философия е чужда на християнския възглед за сътворението „от нищо“. Това е особено видно при Платон, за когото Бог не е Творец, а по-скоро устроител на света, който привежда в ред цялото мироздание. Той е майстор на космоса (κόσμος), който в древногръцката традиция означава ред, порядък, украса[8]. Демиургът на Платон не е творец, подобен на християнския Бог, а своеобразен скулптор, придаващ форма на безформената материя, която съществува предвечно и наравно с него като неопределено вещество, готово да придобие различна форма и образ[9].

Св. апостол Павел говори на Атинския ареопаг пред древните гърци, че Бог е сътворил света (ὁ Θεὸς ὁ ποιήσας τὸν κόσμον – Деяния на светите апостоли 17:24), като под свят (κόσμος) трябва да се разбира най-вече интегралността на всичко ограничено, което е различно от Бога, защото пак според апостола, „Всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 11:36), което означава, че причина на всичко, както първоначална, така и последваща и крайна, се заключава само в Бога[10]. При това положение не може да се има предвид паралелното съществуване на материя извън Божието битие, защото „всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:3). Но въпреки аргументираното Павлово изложение Атинският ареопаг останал глух пред апостолските думи, защото елинският и библейският възглед за сътворението са две различни концепции, противостоящи една от друга[11].

В книга Битие се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). Неслучайно в този стих се използва глагола „сътвори“, а не създаде, изгради или образува, защото колкото и да са близки по значение с глагола сътворявам, те имат различна денотация, което е видно при по-подробно етимологическо изследване.

На еврейски език глагола „сътворявам“ (bara), който често се среща в Стария Завет, винаги се отнася към Бога, към Неговото действие, и никога към поведението на човека, защото този глагол ни разкрива нов стадий на творение. Професор Борис Маринов посочва, че „bara, beria значи призоваване на нещо из небитието в битие. На арабски означава същото[12]“. Авторът на книга Битие във всички повествования за сътворението на света и човека, само в три случая употребява глагола „сътворявам“ (bara). И в трите случая става въпрос за възникването на принципно нови същности: 1) при сътворението на небето и земята; 2) при сътворението на живите души; и 3) при сътворението на човека[13]. При сътворяване (bara) се предизвиква появата на нещо несъществуващо, което не е по възможностите на човека. Дори в българския език, при по-задълбочено анализиране на глаголите „сътворявам“ и „създавам“, се забелязва смисловата разлика между тях, въпреки че на пръв поглед може да се определят като еднозначни.

Скулпторът също може да се определи като творец, но за да произведе свое творение той се нуждае от готова материя, например, глина, камък, метал, вещество съществуващо вън от неговите действия, на което придава идеалния образ и форма. Той създава (на еврейски „asah“) нещо, а не го сътворява (bara), защото при сътворението се изисква да приведеш нещо от небитие в битие[14], извън силата на наличната материя, както ни се разкрива от еврейския глагол „bara“. Ненаучно казано, извършване на магическо действие подобно на вълшебство от детските приказки, само че смислено и логически аргументирано, без допълнителни художествени интерпретации. Като обобщение може да се каже, че „bara“ се употребява за творчески действия, в истинския смисъл на този израз[15]. Именно затова се казва в книга Битие: „В начало сътвори“, а не създаде (asah), произведе или направи[16], защото сътворението е неповторим процес, извън човешките възможности. По този начин се фиксира ново иерархично ниво. В библейския християнски възглед, подкрепен от етимологическото значение на глаголите „bara“ и „asah“, се прави смислова разлика между „сътворявам“ и „създавам“. Това, което е създадено, възниква не от небитие, а от нещо вече съществуващо, което по-рано е сътворено и може да бъде причина за потенциално възможно битие на създаденото. Никъде в Свещеното Писание не се използва „bara“ за обозначаване на човешко произведение или във връзка с дума, която препраща към предварителен материал. При такива обстоятелства се използва глагола „asah“[17].

Авторът Иван Йовчев

Колкото до самото сътворение ex nihilo, трябва да се посочи, че то е действие, което е не само и единствено присъщо на Бога, но то е действие, което съзижда нещо извън Бога. Това сътворение е създаване от страна на Бога на нов субект, който не се свързва с Божествената природа, защото то е творение не от същността на Бога, а по Неговата воля и благост. „Благият и преблагият Бог, казва св. Иоан Дамаскин, не се задоволил да съзерцава Самия Себе Си, но поради изобилие на благост благоволил да създаде нещо, на което да отдаде благодеяние[18]“. Този нов субект е едновременно отдалечен, но същевременно и приближен до Бога. Неговата отдалеченост от Бога‚ „не е по място, а по природа[19]“. Благостта, доброто при древните философи, не е Бога на св. апостол Павел, „Който зове несъществуващото към съществуващо“ (Римляни 4:17). При поставянето на въпроса за причината и целта на творението на света и човека, отговорът може да бъде еднозначен, както ни се разкрива при светите отци и християнските автори, съгласно които Бог твори от благост, за да участват и другите в Неговата благост. За професор Георги Флоровски, „сътворението е свободно, доброволно Божие дело, а не неотменно Негово свойство или нещо „необходимо“ присъщо Нему. Значи светът не е необходимост и на това може да се погледне от две позиции: от страна на света, който можеше да не съществува, и от страна на Твореца, Който можеше да не твори[20]“. Светът е сътворен, защото така е пожелал Бог, и желанието Му не се определя от нищо и освен това не е принудено.

Християнският възглед за сътворението на света ex nihilo е следствие от богооткровеното учение за Бога като абсолютно и съвършено Същество, следователно не могат да съществуват други съвечни на Него начала, например някаква праматерия, защото по този начин ще потвърдим многобожието. Така стигаме до второ заключение, че Бог е сътворил света освен разумно и мъдро, но Той също е творил по Своя воля или чрез свободното Си желание (Псалом 113:11, Псалом 134:6, Откровение 4:11), тоест напълно свободно, а не поради някаква външна или вътрешна необходимост. Още от древност светите отци и християнските писатели учат, че Бог е сътворил света не от някаква нужда, а единствено от Своята воля, тоест сътворението е акт на волята, а не на природата. Много ясно тази парадигма е изразена при св. Иоан Дамаскин, който разграничава акта на сътворението на света от раждането на Бог Син. Раждането на Сина и изхождането на Светия Дух са действия на природата, а сътворението на света и човека е действие на Божията воля. Св. Иоан Дамаскин подробно обяснява в свои изследвания следствието от разграничението между това, което е по воля, и това, което е по природа: „Нечестиво е да говорим за раждането на Сина, че е опосредено от времето и, че битието на Сина е възникнало след Отца. Защото ние твърдим, че от Него, тоест от природата на Отца, е раждането на Сина. И ако не допуснем, че Синът отначало е съществувал заедно с Отца, от Когото се е родил, то ние въвеждаме изменение в ипостаста на Отца, понеже, не бидейки Отец, е станал по-късно Отец. Защото творението, ако и да е възникнало след това, то обаче не е възникнало от същността на Бога, но е приведено в битие от небитие чрез Неговата воля и сила, и изменението не се отнася към природата на Бога. И наистина раждането се състои в това от същността на раждащия да се поражда ражданият подобен по същност. Творението пък и създаването се състоят в това, че отвън, а не от същността на този, който твори и създава, възниква творимото създаваното, съвършено неподобно по същност“[21].

И за св. Атанасий сътворението е акт на Божията воля, а волята е онтологически различна от природата. „Синът е породен от същността – ἴδιον τῆς πατρὸς οὐσίας γέννημα. Творението напротив, е „външно“ по отношение на Твореца. Затова няма „необходимост“ тя да пребивава винаги – οὐκ ἀνάγκη ἀεὶ εἶναι. Но Раждането не подлежи на изволение (или на желание) – τὸ δὲ γέννημα οὐ βουλήσει ὑπόκειται. Обратно, то е свойство на същността – ἀλλὰ τῆς οὐσίας ἐστιν ἰδιότης[22]“.

Прочетете още “ „Creatio ex nihilo“ – християнското учение за сътворението на света „от нищо“*“ →