Иван Г. Панчовски

Исторически поглед

Едно от забележителните явления в религиозния живот на нашето съвремие е харизматичното движение. В продължение на по-малко от десет години то предизвиква голям интерес във всички континенти сред християните от различните изповедания. Неговата същност се изразява в стремеж за получаване първохристиянските харизми, тоест дарби на Светия Дух, и за обнова на духовния живот чрез тяхното действие.

Предвестници на същинското харизматично движение се появиха в различни страни още през 30-40-те години на нашето столетие, когато отделни лица и цели групи почувствали в себе си някои от споменатите харизми. Най-старата група от този вид е „Служение на Христа в Саксония“ („Christus Dienst Sachsen“), което възникна чрез контакти с така нареченото Оксфордско групово движение.

За същинско начало на харизматичното движение обаче се счита проповедта на Денис Бенет от Епископалната църква, ректор на нейното висше богословско училище във Ван Нъис (Каролиния, САЩ), която той произнесъл на 3 април 1960 година. В нея той съобщил, че е преживял „духовно кръщение“ и е получил дарба да говори непознат език. Подобно преживяване имали също съпругата му и 60 членове от неговата енория. Пресата, радиото и телевизията разпространили тази проповед по целия свят. Бързо се увеличили последователите на Бенет, които след приемане на „кръщение със Св. Дух“ говорели за извършени от тях чудотворни изцерения, за получени откровения, за произнесени пророчества… Подтикнати от тези преживявания привържениците на Бенет започнали усърдно да четат Библията, усилили вярата си в нея, получили нова сила да свидетелстват за Христа и за спасението чрез Него.

За кратко време Бенет станал популярен и търсен като събеседник и докладчик. Той получавал от различни лица и организации покани да ги посети и да сподели с тях своя харизматичен опит. Като пътуващ пропо-ведник той допринесъл за разпространението на харизматичното движение в традиционните църкви. Михаел Харперот Лондон, който имал аналогични преживявания през 1962 година и основал „Извор на надежда“ („Fountain Trust“), поканил през 1965 година Бенет, за да направят една благовестническа обиколка в Англия с цел разпространението на харизматичното движение.Така пред Бенет се открила възможност да проповядва в религиозните и културните центрове на Англия: Уестърминската капела, катедралата в Саутуък, университетите в Оксфорд и Кембридж. Епископите от Бедфъд, Саутуък и Ковънтри го поканили да запознае техния клир с новите харизматични прояви. По-късно той пътувал по целия свят, за да пропагандира идеите на харизматичното движение.

Освен в средите на петдесетническите общини харизматичното движение хванало корени и получило бързо разпространение в големите църкви и изповедания в Европа и Америка.

Лутеранският пастор Лари Кристенсон станал равностоен разпространител на харизматичното движение сред вярващите от лутеранските църкви, откъдето то преминало и в други протестантски изповедания, възникнали въз основа на Реформацията.

Проникването на харизматичното движение в Католическата църква започнало през 1967 година. Неговото първо ядро тук било образувано от някои професори и студенти в университета „Дикен“ (Duquesne) в Питсбърг (САЩ). По средата на февруари било организирано събрание за съвместна молитва и размисъл върху Светия Дух. Участниците в събранието прекарали от 10 часа вечерта до 5 часа сутринта в молитва, като „някои величаели Бога на непознати езици, други плачели тихо от радост, трети се молели и пеели [1]“ – както гласи съобщението.

Преживяването на харизматични дарби се разпростряло също в университета Нотър-Дам. Същата година харизматичната група тук наброявала 90 души. В нея влизали стщо свещеници. Според един доклад на Епископалната конференция в САЩ „трябва да се признае, че петдесетническото движение има от богословско гледище законни основания за съществуване. То притежава солидна богословска основа и би било трудно да се препятства на действието на Светия Дух, което толкова много бе проявено в Древната църква[2]“. Учебната комисия на споменатата конференция решила да се позволи на движението да се развива; 90% от епископите гласували в полза на това решение.

Харизматичното движение има привърженици в петте континента и е придобило световен характер. То урежда масови конгреси, на които участват ентусиазирани привърженици и почитатели. Вторият международен конгрес на харизматичното движение, състоял се в Саут Бент (щат Индиана, САЩ) през юни 1974 година, наброявал около 30,000 участници от 35 страни, около 700 свещеници и 50 епископи. Към харизматичното движение в САЩ принадлежат над 10,000 свещеници, 10% от англиканскитепастори и 300,000 миряни. В Католическата църква негов официален представител и горещ, привърженик е Брюкселският кардинал Леон-Йозеф Сюненс. В подкрепа на харизматичното движение се изказва и бележитият католически богослов Карл Ранер. А неотдавна починалият папа Павел VI даде на 10 октомври 1973 година следната характеристика на харизматичното движение: нему са присъщи белезите: „склонност към молитва – дълбока, лична и укрепваща общността; връщане към съзерцание и възхвала на Бога; желание за цялостна преданост на Христа; голяма готовност да се следват указанията на Светия Дух; много по-усърдно изучаване на Свещеното Писание; готовност да се помага на братята; воля да се допринася за координация на църковните служения. Във всичко това ние можем да открием тайнственото и тихо действие на Светия Дух, Който е душата на Църквата[3].“

В края на седмицата след Петдесетница 1975 година се състоял в Рим Първият международен конгрес на католическото харизматично движение, в който участвали близо 10,000 делегати. Според тяхната оценка по този случай са се събрали половин милион католици, разпределени в 1,800 групи, от около 100 страни. А от 15-17 юни 1978 година бе проведен в Дъблин (Ирландия) Вторият конгрес на католическото харизматично движение. В него са участвали 20,000 членове на движението от 80 страни. Извънредно голям е бил броят на духовните лица: двама кардинали, 16 епископи и около 1,000 свещеници.

Харизматичното движение в Ирландия води началото си от 1972 година. Днес то има повече от 300 групи с около 35,000 членове.

Във Франция възникнали същински харизматични групи в 1971 година. През 1975 година те наброявали повече от 400 междуконфесионални молитвени групи с около 20,000 членове. Техният брой постоянно нараства.

В Западна Германия харизматичното движение пуснало корени още през 1963 година. То е свързано с дейността на пастор Арнолд Битлингер. Той се разграничава от американското движение, което според него било силно повлияно от петдесетниците. Според дълбокото убеждение на Битлингер всеки християнин е харизматик; християните не очакват получаване на Светия Дух чрез специален акт, например „духовно кръщение“, понеже Светия Дух обитава във всеки християнин.

В Източна Германия възникнали след 1960 година центрове на харизматичното движение, главно в Брайнсдорф, Гросхартмансдорф, Залцелмен, Слате до Пархим. Те имат формата предимно на библейски и молитвени кръжоци. Участници в тях разказват: „У нас има нова любов към Бога, радост и сигурност във вярата, непозната досега ревност за молитва, четене на Библията, свидетелстване за вярата.“ В „Служение на Христа в Саксония“ се говорело за ново откриване на члена от „Символа на вярата“: „Вярвам в Светия Дух“. Ръководителите на харизматичното движение в цяла Източна Германия са обединени в „Борсдорфския конвент“. Той представлява място за обмен на духовен опит, а не ръководен орган на движението.

Въз основа на този исторически поглед може да се отбележи, че бързото разрастване на харизматичното движение принадлежи към духовните знамения на нашето време, което се нуждае от задълбочено проучване и внимателна оценка.

Принципна позиция

В Православната църква е силен копнежът и е ненаситна жаждата за Светия Дух. Затова православният вярващ и по вътрешен подтик, и в изпълнение на апостолското поръчение да се изпълва със Светия Дух (Ефесяни 5:18), всекидневно се моли в църковното богослужение и частно чрез идващата от дълбока древност молитва „Царю Небесни“, Утешителят, Духът на истината, да дойде и да се всели в него, да го очисти от всяка скверност и да спаси душата му. Всъщност като божествена Ипостас Светия Дух е всъдеприсъстващ (вж. Псалом 138:7-13) и изпълва всичко, но вярващият копнее да влезе в лично общение с Него и да получи Неговите животворящи, освещаващи и спасяващи дарове. В Църквата Божия присъства не само Господ Иисус Христос, тъй като тя е Негово мистично тяло, но и Светия Дух, Който непрестанно свидетелства за Спасителя (Иоан 15:26), ходатайства за вярващите с неизказани въздишки и ги подкрепя в техните немощи (Римляни 8:25-26), изпълва ги с преизобилната и многоразлична Божия благодат за тяхно освещение и спасение.

Особено явно и осезателно се изливали даровете на Светия Дух в Църквата през апостолския век. В нея Светия Дух бил чувстван с не по-малка вътрешна очевидност и иманентна достоверност, отколкото Самият Христос. Присъствието на Утешителя, Неговите чудни действия и най-различни дарби били очевидни не само за християните, но и за нехристияни, дори за Симон Вълхв (Деяния на светите апостоли 8:9 сл.). Особено характерен белег в живота на Апостолската църква са били харизмите, тоест духовните дарби. В каталозите на харизмите (Римляни 12:6 сл.; 1 Коринтяни 12:8 сл.) особено се хвърлят в очи ентусиастичните, необикновените и изключителните дарби на Духа като говорене непознати езици, тълкувание на езици, пророчество, изцерение и чудотворство. Обаче исторически факт е, че извънредните харизми са ставали все по-редки след апостолския век и дори още към края на този век са се появявали само от време на време. Църковни отци като св. Иоан Златоуст[4] (354-407 година) и блажени Августин[5] (354-430 година) свидетелстват, че в тяхно време чудотворните дарби са били престанали и изчезнали. Този факт обаче не означава, че Древната църква е била загубила пневматичното си измерение и не е предлагала на вярващите общение със Светия Дух, и че харизмите са били напълно изгаснали в нея. Съобразно с изменените духовни потребности и новите задачи на Църквата в следапостолската епоха били предпочитани други харизми (вяра, надежда, любов, познание, мъдрост, пастирство, духовно ръководство, учителство, назидание, милосърдие, подпомагане). Всъщност още св. апостол Павел давал предимство на пророческата дарба, която е понятна на всички и служи за назидание на цялата църковна община, пред глосолалията, говорене непознати езици, която дарба назидава само отделната личност, укрепва и издига собственото ѝ благочестие. В очите на светия апостол любовта е „път още по-превъзходен“ (1 Коринтяни 12:28 сл.). Любовта е също харизма, тъй като се излива в сърцата на човеците чрез дадения им Дух Свети (Римляни 5:5). Без любов другите духовни дарби загубват всяко значение и не водят към спасяване (1 Коринтяни 13:1-3). Следователно харизматичното начало принадлежи към същността на Църквата и продължава да действа в нея не само чрез службите и тайнствата, но също чрез все по-нови форми на свидетелство, изповедничество, мъченичество и служение на ближния, на собствения народ, на цялото човечество. В този смисъл светците, мъчениците, изповедниците, църковните отци, подвижниците, истинските монаси и мнозина други благочестиви и добродетелни християни са харизматици.

Понеже тук харизматичното движение се разглежда в православен аспект, уместно е веднага да се отбележи, че такова организирано движение не съществува в Православната църква. Обаче поначало Светия Дух е жива действителност в Православната църква и пневматологията е важен предмет на православното богословие. Някои източни църковни отци (св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски) са направили задълбочени изследвания върху Светия Дух: за единосъщието Му с Отца и Сина, за боже-ственото Му достойнство, за ипостасните Му свойства, за действията Му в света и Църквата, за преизобилните Му дарове. Да се ограничим само с една мисъл на св. Василий Велики: „Към Светия Дух е обърнато всичко, което има нужда от освещение… Той е Подател на живота. Чрез озарение от Духа се постига пребиваване в Бога, уподобяване на Бога и последният предмет на желаното – обожествяването[6]“.Според признанието на споменатия кардинал Леон-Йозеф Сюненс православните винаги са изтъквали ролята и значението на Светия Дух[7].

В литургията от св. Иоан Златоуст, която най-често се служи в Православната църква, живият и прославен Господ и Светия Дух са неразривно свързани в Евхаристията. През време на пресъществяването Светият Дух превръща евхаристинните дарове в тяло и кръв Христови. Следователно при причастяването християнинът възприема едновременно Господа и Светия Дух. В една стара анафора, приписвана на св. Иоан Златоуст, богомолците се молят за слизането на Светия Дух върху даровете и за общението на вярващите с Него: „Ние Те призоваваме, ние се молим към Тебе и изпросваме от Тебе да изпратиш Твоя Свят Дух върху нас и върху предложените дарове и да претвориш този хляб в скъпоценно тяло на Твоя Христос, като го превърнеш чрез Твоя Свят Дух, и от тази напитка да направиш скъпоценна кръв на Твоя Христос, за да бъдат те за всички, които ги приемат, за успокоение на душата, за опрощение на греховете, за общение с Твоя Свят Дух, за идване на Царството Божие, за спасение и не за съд и осъждане[8]“. 

Светият Дух присъства и действа също в другите тайнства на Православната църква. Нейната сакраментална същност е обусловена от Светия Дух. В подкрепа на това ще приведа само някои молитви от тайнствата. При Кръщението водата се освещава чрез Светия Дух. В една от молитвите при светото Кръщение духовникът се моли: Бог да обнови кръщавания за вечен живот и да го изпълни със силата на Светия Дух. В православния чин на Миропомазването мирото се освещава чрез слизането на Светия Дух. При помазването на кръстения духовникът произнася думите: „Печат дара Духа Святого“. Следователно миропомазаният получава знака на Светия Дух и Неговата благодат и отсега нататък се намира под ръководството на това божествено Лице. Чрез тайнството Свещенство се получава специална харизма. Светият Дух поставя свещеника и епископа за духовен ръководител на повереното му паство (Деяния на светите апостоли 20:28). В чинопоследованието на тайнството Свещенство Църквата измолва изливането на благодатта на Светия Дух върху ръкополагания. В православния чин на тайнството Елеосвещение Църквата се моли за благословението на елея, за слизането на Светия Дух върху него и за изпълването му с изцеряващата и освещаващата сила на Светия Дух. По-нататък тя се моли: Светият Дух да слезе върху болния за изцеряване на тялото, за опрощение на греховете и за спасение на душата. Накрая да спомена за молитвата, с която Църквата измолва през време на светата Евхаристия помощта, благодатта и дара на Светия Дух при започването и извършването на всяка работа.

Аналитична оценка

Православното богословие вижда положителни страни в харизматичното движение на нашето време. Обръщането на неговите членове към Светия Дух, Който правилно се обозначава като живо дихание на Църквата и движеща сила на църковния живот, отговаря на действителна духовна потребност на съвременния християнски свят. Общението със Светия Дух наистина предизвиква обнова на духовния живот и в Църквата, когато тя надценява и прекомерно подчертава своята човешка страна, социологична структура, институционно измерение и традиционно наследство. Също и някои действия или плодове на Духа са явни в харизматичното дижение: усетът за близостта и присъствието на Бога се изостря; доверието в Бога се укрепва; вярата става по-дълбока; молтвата – по-сърдечна; благочестието – по-живо; четенето и изучаването на Свещеното Писание – по-усърдно; свидетелството за Христа – по-успешно; икуменическите контакти – по-плодотворни; животът – по-добродетелен; общението – по-братско; служението на ближния – по-всеотдайно и други.

При установяване непосредствен допир с харизматичното движение веднага се долавя в него повишена духовна атмосфера – подобна на общението на светиите в Древната църква. На харизматичното движение действително може да се гледа като на религиозно пробуждане и като на обновителен процес в западните институционни църкви, който при правилно насочване и развитие би могъл да допринесе за духовно обновление на Църквата и света.

Обаче наред с тези безспорни положителни страни в харизматичното движение православното богословие открива в него също някои слабости и опасности, на които обръщат внимание и някои заангажирани в движението и обективни западни наблюдатели на неговия живот и дейност.

От религиознопсихологическо гледище се установява в харизматичното движение неоправдан превес на чувството. В не малко харизматични групи отдаването на чувството е свързано с дълбоко недоверие към мисленето въобще. Във всички религии, също и в християнството, чувството играе голяма роля, обаче то не бива да се изолира от съдържанието на божестве-ното Откровение. В противен случай християнската религиозност може да се превърне в просто душевно състояние и в празен спиритуализъм. Християнската вяра обгръща целия човек, всички негови душевни и телесни сили. Иисус Христос и светите апостоли изискват поклонение на Бога „с дух и с истина“ (Иоан 4:24), духовно богослужение, в което вярващите да предоставят телата си в жертва жива, света и благоугодна на Бога (Римляни 12:1). Християнската вяра се изразява в изпълнение на волята на нашия Небесен Отец (Матей 7:21), действа чрез любов (Галатяни 5:6) и извършва добри дела (Иаков 2:14, 17 и 20). Св. апостол Павел наставлява не само харизматиците от Коринт, но и привържениците на съвременното харизматично движение: „Не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“ (1 Коринтяни 14:20).

Както почти във всички мистически течения, така също и в харизматичното движение е налична скрита, понякога дори явна тенденция да се поставя личният опит на мястото на записаните в Свещеното Писание откровения и на догматическото учение на Църквата. Тази тенденция е обусловена от непосредствеността на собствения опит и от субективната очевидност на неговите внушения. Поради това убежденията, постигнати по пътя на мистич-ното преживяване и на харизматичния опит, могат да бъдат абсолютизирани, тоест да бъдат считани за най-висши и непогрешими истини. Оттук може лесно да се изпадне в мечтателство. Често пъти мечтателството се е представяло в Църковната история като по-висша степен на християнството. Пророческата дарба е изложена най-много на изкушението да стане жертва на мечтателство. Верността към Свещеното Писание е най-сигурната гаранция против това изкушение, понеже извън него няма друго Евангелие (Галатяни 1:7 сл.). Само Свещените Писания могат да направят християнина мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса (2 Тимотей 3:15). За Православната църква също идващото от светите апостоли Свещено Предание е извор на богооткровени истини. Несъмнено чрез действащата в Църквата пророческа дарба могат да бъдат открити някои нови истини, но те ще имат само ограничена валидност и значение: те ще се отнасят до определени задачи на отделни лица и човешки групи при дадени исторически обстоятелства.

Глосолалията предлага най-много поводи за съмнения и опасения в харизматичното движение. За това допринасят също някои злоупотреби от историята на старото петдесетническо движение. „Говоренето непознати езици“ притежава в харизматичното движение привилегировано място: то се представя като белег за получаването на Светия Дух, като доказателство за действително духовно кръщение и като път за придобиване на други дарби. Поради това всички духовно кръстени трябва в молитвите си всекидневно да говорят непознати езици; дори се изисква говоренето на езици да стане задължителен опит за всички християни. В Новия Завет глосолалията наистина е засвидетелствана на много места като дарба на Светия Дух. От православно гледище тя не е привилегия само на Църквата от апостолския век. Тя може да се появи във всяко време. Обаче Светия Дух може и без нея да се излива в християнин и да действа за неговото спасение. Същевременно е важно да се спомене в тази взаимовръзка научно установеният факт, че глосолалия е налична също в естествени религии и че може да се предизвика по химичен и психологичен начин. Известни психиатри и психотерапевти свеждат повечето прояви на глосолалията върху действие на подсъзнанието чрез „регресия на личността[9]“. Дори християнски харизматици виждат в „говоренето непознати езици“ естествена дарба, която може да бъде употребявана и от демонични сили[10]. Следователно глосолалията може да стане голяма опасност за духовния живот на християните. Изключването на умствените способности и ограничаването или отстраняването на човешката свобода при говоренето на непознати езици могат да станат причина за пагубни влияния. По моя преценка „моленето с ум“ стои по-високо от „моленето на непознат език“ (1 Коринтяни 14:14 сл.), понеже съзнанието представлява по-висш пласт в личността в сравнение с подсъзнанието и може да се издига до по-големи постижения. Всъщност научно е установено, че говоренето на непознат език в съвременното харизматично движение не е ксеноглосия (говорене чужд език). Изглежда най-вероятно, че говоренето на непознат език тук е начин за изразяване без посредничеството на думи, чрез който вярващият се стреми да изкаже необикновеното или неизразимото с думи, което е приживял емоционално в екстаз. В много случаи говоренето на непознат език би могло да бъде дарба на естествената благодат, а не някакво свръхестествено явление. Въз основа на тези разсъждения правилно е да се препоръча голяма предпазливост към глосолалията: дарбата за говорене непознат език не бива нито напълно да се отрича и да се води борба с нея, нито да се възхвалява и насърчава. С нейното притежаване и упражняване не се спечелва много в личния духовен живот и без нея човек може да върви сигурно по пътя на спасението и да бъде спасен. Следователно говоренето на непознат език не е необходим белег за изливане на Светия Дух и не е последица на всяко кръщение със Светия Дух. От малкото новозаветни свидетелства за глосолалията може да се направи заключение, че тази дарба е била изключение между кръстените. На Петдесетница са били кръстени около 3,000 души в името на Иисус Христос и са получили даровете на Светия Дух, обаче нито един от тях не е говорил на непознат език (Деяния на светите апостоли 2:38 и 41). Деяния на светите апостоли разказват и за много други покръствания, при които не се е проявила глосолалия (Деяния на светите апостоли 4:4; 5:14; 6:7; 8:36; 9:42; 11:21; 13:12 и 43; 14:1 и 21; 16:14 и 34; 17:4, 11-12 и 34; 18:4 и 8). Св. апостол Павел казва изрично, че не всички християни имат дарба да говорят непознати езици (1 Коринтяни 12:30).

Получаваното от харизмите обаяние би могло да подтикне към подценяване и пренебрежение към нехаризматичните християни, към отделяне от Църквата-Майка и към образуване на нови деноминации, на някаква харизматична свръхцърква или духовна църква, на сектантски групи. Историята на петдесетническото движение, което завърши с образуването на собствена църква, трябва да служи като сериозно предупреждение за съвременното харизматично движение! Днес се говори за предстояща опасност харизматичното движение в Англия и Шотландия да се превърне в затворени домашни църкви извън официалната Църква. Обаче Божията воля е всички християни да бъдат едно (Иоан 17:20)!

В харизматичното движение, особено в новото петдесетническо движение, съществува склонност да възникнат нови разделения и разцепления. Съобщава се, че някои енории просто са разбити и раздробени от харизматични ентусиасти. Обаче Светия Дух е свързваща и единителна сила (срв. 1 Коринтяни 12:13)!

Критерии за различаване на духовете

Религиозният опит, респективно получаването и преживяването на дух, е основно преживяване в харизматичното движение. В новото петдесетническо движение харизматичният опит е най-важното – той е всичко. Обаче как може да се установи достоверността на харизматичния опит? Нали нашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8)! Той се опита дори Иисус Христос непосредно след Неговото кръщение със Светия Дух да въведе в изкушение. Дори при външно изглеждащи най-сигурни опитности може да поникне плевел сред пшеницата. Поради това предпазливост и изпитване са неотложни изисквания. Св. апостол Иоан направо поръчва: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога!“ (1 Иоан 4:1).

Дарбата за различаване духовете (1 Коринтяни 12:10), считана от преподобни Антоний Велики за най-важна, не действа автоматично, а по основания, от които едни идват от самия Свети Дух, а други – от църковната иерархия, от опитните духовни ръководители и вярващи. Въз основа на Свещеното Писание, Свещеното Предание и духовния опит на Църквата тук ще бъдат посочени и бегло обосновани следните критерии за различаване духовете:

1.Харизматичният опит трябва да има за своя предпоставка вярата в Иисус Христос и да съдържа пряка или косвена изповед на тази вяра: „Всеки дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всеки дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога: това е духът на антихриста“ (1 Иоан 4:2-3). Утешителят, Духът на истината, се изпраща от Иисус Христос на вярващите, за да ги упътва в пълнотата на Неговата истина; Утешителят прославя Иисус Христос, понеже от Себе Си не говори, а говори каквото чуе; Той взема от Иисус Христос и го възвестява на вярващите (Иоан 16:7, 13-14). Затова „никой, който говори чрез Дух Божи, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3).

2.Съдържанието на харизматичния опит трябва да се намира в съгласие с откровенията на Светия Дух, дадени в Свещеното Писание и Свещеното Предание, понеже в откровенията на Светия Дух съществува единство, последователност и приемственост.

3.Духовните харизми се раздават на вярващите в Църквата (срв. 1 Коринтяни 12:28), която е мистично тяло на Господа и в която всичко се оживотворява и освещава от Светия Дух. Различните дарби на Светия Дух се дават „за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Ефесяни 4:12). В емпиричната структура на Църквата може да има някои недостатъци, например да се дава предимство на нейното инсти- туционно измерение или на нейното хоризонтално служение. Все пак тя остава богочовешки организъм за освещение и спасение; тя е майка и учителка на християните и само в нея те могат да достигнат „до единство на вярата и на познанието Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). Следователно от всички християни, включително харизматиците, се изисква принадлежност към Църквата и послушание към нея. Нам е поръчано: ако някой не послуша Църквата, да ни бъде като езичник и митар (Матей 18:17). Разбира се, тук не е място да се развива еклезиология и да се обсъжда въпросът за идентичността на Църквата в различните изповедания.

4.Служението на църковната общност, на ближните и на човечеството е белег на духовните харизми. Според учението на светите апостоли харизмите са благодатни дарби за служение, които се дават за полза на църковната общност, за поука на Църквата, за обща полза (1 Коринтяни 12:7; 14:4 и 12), за служене един на друг (1 Петр. 4:10), а не за собствена полза и лична наслада.

5.Стремежът и работата за запазване единството на църковната общност и за поддържане братско общение между членовете ѝ са свойствени на изпълнения със Светия Дух, тъй като последният е Дух на единение и общение, а не на разединение и раздор. Св. апостол Павел моли християните в името на Господ Иисус Христос да говорят всички едно и също и да няма помежду им разцепления, а да бъдат съединени в един дух и в една мисъл (1 Коринтяни 1:10). Раздорите и разногласията между християните биха означавали, че те са плътски и постъпват по човешки (1 Коринтяни 3:3). Дяволът най-много се стреми да причинява разделения, разединения, разцепления и раздори между християните и човеците въобще.

6.Съветът на Господа да оценяваме дървото по плодовете му (Матей 7:16-20; Лука 6; 43-44) е безпогрешен критерий, който може да намери приложение също за различаване на духовете. Изброените от св. апостол Павел плодове на духа: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра (Галатяни 5:22) са безспорно свидетелство за божествения произход и характер на благодатните дарби.

7.Любовта, която св. апостол Павел поставя на първо място между плодовете на духа (Галатяни 5:22) и характеризира като най-превъзходен път (1 Коринтяни 12:31), е сигурен критерий, въз основа на който могат да бъдат различени духовете дали са от Бога или от сатаната. Без любов никой благодатен дар няма стойност и не принася никаква полза (1 Коринтяни 13:1-3). Любовта принадлежи към самата същност на християнското битие и живот. Господ Иисус Христос казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35).

8.Смирението е допълнителен белег за притежаване дарба на Светия Дух, тъй като „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иаков 4:6; срв. Притчи Соломонови 3:34; 1 Петр. 5:5). Без наличие на смирение и още повече при прояви на гордост и превъзнасяне имаме сериозни основания да се съмняваме в истинността и достоверността на харизматичния опит. Св. апостол Павел предпазва вярващите от човек, който прелъстява със смиреномъдрие и служене на Ангелите, като се впуска в онова, което не е видял, като безразсъдно се гордее с плътския си ум (Колосяни 2:18). Апостолът изповядва, че да бъде предпазен от превъзнасяне заради премногото откровения, с които бил удостоен, му било дадено жило в плътта ангел сатанин, да го бие по лицето, за да не се превъзнася (2 Коринтяни 12:7). В известното аскетическо съчинение „Невидима бран“ православният подвижник от светогорския манастир „Дионисиу“ преподобни Никодим Агиорит (1749-1809 година) предпазва вярващия да бъде съблазнен с призрачни видения и откровения. Според него дори тогава, когато на вярващия по някои явни признаци се струва, че има истински видения и откровения, дадени му от Бога, той пак не трябва да бърза да им вярва, а по-скоро да се потопи в съзнание за своето недостойнство да вижда видения и да получава откровения. Той не трябва да се бои, че чрез това ще наскърби Бога, понеже смирените чувства никога не са неприятни на Бога[11].

Разбира се, посочените критерии могат да бъдат детайлирани или към тях да бъдат прибавени и други, но аз съм на мнение, че чрез тях може да се осъществява ефикасно различаване на духовете. От всички вярващи като царствено свещенство (1 Петр. 2:5 и 9) и особено от църковната иерархия се изисква да притежават и упражняват дарбата за различаване на духовете. При упражняването на тази дарба е препоръчително да се предпазваме от прибързано съждение, за да не направим непоправима грешка и да не изкажем хула против Светия Дух, която няма да се прости ни на този, ни на онзи свят (Матей 12:32). Тук се изисква грижливо изследване, внимателно проверяване и мъдро преценяване, като всичко се извършва със страх Господен и се дава преднина на изпращания от Бога дух на премъдрост (срв. 1 Коринтяни 12:8; Ефесяни 1:17). В неясни случаи, когато някои духовни дарби не се поддават на нашата способност за преценка и ние не сме в състояние да се издигнем до вярно съждение и сигурна отсъда, за предпочитане е да проявяваме търпимост, каквато Господ Иисус Христос препоръчва в притчата Си за плевелите: „За да не би, като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото, оставете да расте и едното, и другото заедно до жетва“ (Матей 13:29-30).

Заключение

Днес се подчертава ролята на Светия Дух в света, в историята и в Църквата от всички християнски изповедания. Като всъдеприсъстващ Светият Дух прониква всичко и го животвори. Той е творчески дух. Нищо в света не е изключено от Неговото благотворно въздействие. Светия Дух е Божия сила и Неговата динамика действа в развитието на творението и на обществото. Неговата сила се проявява тайнствено и в световната история: нищо положително, ценно и добро в нея не се постига без Неговото ръководство. Но специална сфера на Неговото действие е историята на спасението. Въплъщението на Бог Слово е станало чрез осенението от Светия Дух. При кръщението в Иордан Спасителят е бил изпълнен със Светия Дух. Той е бил помазан със Светия Дух. Такова е значението на името Христос (Помазаник). Цялото служение на Спасителя е протекло при непосредственото съдействие на Светия Дух и е проникнато от Неговата динамика. Светия Дух почива в Църквата. Той присъства в християните и между тях, освещава ги и ги ръководи по пътя на служението и спасението. Но Светия Дух никога не унищожава човешката свобода и не насилва човешката воля; без тях той не върши нищо в човека. Затова св. апостол Павел изисква от християните да не угасят Духа (1 Солуняни 5:19) и да възгарят в себе си дара Божи (2 Тимотей 1:6). Възгарянето на дадените на всеки християнин благодатни дарове ще внася обнова в живота на индивида, обществото, Църквата и човечеството. Харизматичната обнова и нейната благодат се разлива навсякъде. Тя сближава вярващите от различните църкви и допринася за изграждане братското единство на човечеството.

Бележки

[1].  К. u. D. Ranaghan, Le Re ur de l’Esprit, Paris, p. 30.

[2]. Alfred Kuen, Die charismatische Bewegung, Wuppertal, 1976, S. 17 f.

[3]. Pater Valerien Gaudet, Viviers 73, S. 52.

[4]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam I ad Corinthios, Homilia XXIX, 1. (J. P. Migne, PG, t. 61, col. 239.).

[5].The Nicene and Post-Nicene Fathers, Vol. VII, VI, 10.; Левкийски епископ Партений, Петдесетница (ЦВ, 1979, бр. 16, с. 3).

[6]. Basilius Magnus, Adversus Eynomium, lib. III, cap. 2. (J. P. Migne,PG, t. 29, col. 657 sq.).

[7]. Kardinal Leon-Joseph Suenens, Hoffen im Geist. Übers, von Raphael Vogel, Salzburg, 1974, S. 12.

[8]. F. Е. Bringhtman und G. E. Hammond, Liturgies Eastern and Western, Bd. I, S. 328-330.

[9]. John P. Kildahl, The Psychologie of Speaking in Tougues, London.

[10]. A. Bittilinger, Und sie beten in anderen Sprachen, Grahein, 1972, S. 8 ff.; Derselbe, Glos solalia, S. 12; A survey of Glossolalia and Related Phenomen in New-Christian Religions, American Anthropologits LVIII (Feb. 1956), S. 79 ff.; Morton Kelsey, Zungenreden, Konstanz, 1970.

[11]. Преп. Никодим Святогорец, Невидимая брань, изд. III, Москва, 1899, с. 260.

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 11-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ekd