Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Ако изобщо християнската религия не противоречи на научния прогресивен дух, още повече това важи за Право­славната църква, за която например великият руски истински прогресивен педагог Константин Дмитриевич Ушински пише: „Оставяйки настрана чисто религиозното значение на православието и гледайки на него само от гледище на земния, на обще­ствения живот, ние виждаме в него единствената религия, която, съхра­нявайки нерушимо не само общите основни истини на християнството, но и своите древни форми, може да стане религия на велик и образован народ, който бързо и неотклонно върви по пътя на европейската цивилизация… За разлика от католичеството и протестантството Православната църква вели­чествено върви по средния, истински път. Като запазва свято древните форми на християнството и като не претен­дира като папството за земна власт, тя благославя и освещава всеки истин­ски прогрес. Запазените от правосла­вието древни, безкрайно дълбоки и пълни със смисъл форми на християн­ството, откриват възможност за без­крайно прогресивно самовглъбяване както за един млад народ, така и за народ, обогатен с всичките плодове на образованието. Православната църква никога не ще стане като католичеството държава в държава и никога не ще се превърне в противонародна школа; тя ще си остане вечно неземно учреж­дение[2]“. Затова и Ушински многократно изтъква пълната съвместимост на християнството с науката и с на­родностното начало, които той смята, че образуват трите насъщни елемента или трите основи на всяко, истинско възпитание. По-високо от науката и от народността обаче той поставя християнството, защото то осми­сля и ръководи едното и другото, то дава върховния идеал на съвършен­ството: „Има само един идеал на съвършенство пред който се прекла­нят всички народи: това е идеалът, даден от християнството. Всичко, каквото човекът като човек може и е длъжен да бъде, е изразено напълно в боже­ственото учение, и на възпитанието остава само преди всичко и в основата на всичко да вкорени вечните истини на християнството. То дава живот и сочи висшата цел на всяко възпитание: то именно и трябва да служи при възпитаването на всеки християнски народ като източник на всяка светлина и на всяка истина. То е неугасим светилник, който върви вечно като огнения стълб в пустинята пред човека и пред наро­дите; към него трябва да се стреми развитието на всяка народност и на всяко истинско възпитание, вървящо заедно с народността… Всяко европейско обществено възпитание, ако иска да бъде народно, преди всичко трябва да бъде християнско, защото християнството безспорно е един от­ главните елементи на образованието у новите народи[3]“.

Религиозното обучение и възпитание се налага по-нататък с оглед на психо­логическите особености и психологиче­ските нужди на нашия народ. Бълга­ринът изобщо отдавна по душевна нагласа е еснафски практичен, грубо призéмен, чужд на по-дълбоки емоци­онални изживявания, лишен от много­образието и пълнотата на възторга и на възхищението от възвишеното. Дълговременното робство със своите потискащи, угнетяващи личността проя­ви е приковавало погледа му само към сивото всекидневие, отнемало е по-високата поривност и светъл устрем. След освобождението пък преките залисии около създаване набързо профе­сионални кадри придадоха на учили­щето прекомерно професионално-прак­тически, грубо-позивистичен характер Всичко това създаде душевно обедня­ване, емоционално загрубяване, притъпяване на дълбоките душевни изживя­вания, липса на усет за красотата и пълнотата на света и на живота. Сла­бото или никакво понякога застъпване на духовните хуманитарни и художе­ствени предмети – религия, етика, педа­гогика, естетика, история, музика, рису­ване и прочее – създава в училището личности ъгловати, груби, безцеремонни, неспособни да вникнат дълбоко в кул­турните ценности, в културните и природни закони, лишени от истинска хуманност и от усет за човешка чест. Някога Кант проникновено се провикна, че две неща изпълват сърцето на човека с все по-голям възторг, колкото по­вече мисли и издига погледа си към тях: звездното небе над нас и нрав­ственият закон в нас. Това именно философски задълбочено съзерцание най-много липсва на нашата младеж. Отнета ѝ е красотата на небето, а за съзерцаване красотата на нравствения закон изобщо не е учена. Не е учена, че човек трябва да бъде изобщо човек, преди да бъде практически професио­налист.

В това отношение и сега ние конста­тираме известно увлечение по профе­сионалната само виртуозност и произ­водителност, и то мерена в светлината на материалните облаги, които ще донесе за личността, способна за чупене нормите и за наднормени постижения. Наистина професионалната ревност и умение са абсолютно необходими, но това никога не трябва да води до авто­матизиране, до липса на време и го­товност за себепреценка, за самовглъбяване, за размисъл над същността, стойността и предназначението на чо­века като човек. Не случайно един такъв гениален специалист и служител чрез професията си на общественото добро като всесветски известния руски хирург и педагог Николай Иванович Пирогов още в свое време, когато далеч не е имало сегашната степен на специа­лизация, в своята забележителна статия „Въпросите на живота“ и в другите си съчинения предупреждава с цялата сила на своя велик опит:

„Не бързайте с вашата приложна реалистичност. Дайте първо да съзрее и да укрепне въ­трешният човек. Външният има кога да се про­яви. Той, като дойде по-късно, но бъде ръково­ден от вътрешния, ще бъде може би не тъй ло­вък и сръчен, не тъй послушен и командван, ка­то възпитаника на тясно професионалното учи­лище, но затова на него по-сигурно ще можем да се доверим, тъй като той не ще бъде егоист. Дайте да се оформи и развие вътре­шният човек! Дайте му средства и време да овладее външния и тогава вие ще имате и прекрасни търговци, и войници, и моряци, и юристи; а преди всичко ще имате истински хора и граждани“.

„Значи ли това, че аз предлагам да се закрият реалните и специални училища ?“

„Не, аз само въставам срещу крайните увле­чения. Всички, които се готвят да бъдат по­лезни граждани, трябва първо да се научат да бъдат хора… Защото няма по-съществена и по-необходима потребност за никоя страна от потребността от истински хора[4]“.

С такива думи Пирогов въстава срещу ония, които смятат, че понятието „човек“ е нещо абстрактно в нравствен смисъл, както е общо в логически смисъл; че в действителност има само принадле­жащи към една или друга професия и проявяващи се чрез нея. И ето тук Пирогов посочва, че професията само тогава ще бъде обществено полезна, когато бъде свързана с едно оформено нравствено, човешко братствено съзна­ние. Но това, което е за нас особено важно в случая, то е че според Пирогов няма по-сигурно средство за оформяне и укрепване на вътрешния нравствен човек от религиозното възпитание. Затова той подчертава:

„Моят идеал за възпитанието се изразява в краткото изискване: търси да бъдеш и бъди човек!  То не е ново; напротив, то е старо и твърде старо, но е истинско. То не е леко, но е достижимо“.

„Значи ли обаче това мое изискване, тър­сене на невъзможното, че изисквам от земния човек неземно съвършенство, че търся някакъв космополит – мечтателен гражданин на вселе­ната, откъснат от конкретна народност и кон­кретна професия или нещо подобно?“

„Не! Човек, както аз го разбирам, може да бъде и трябва да бъде всеки в своя род, научен от ранни години добре да се ползва от своите различни душевни способности, с каквито всекиго от нас е надарил Бог в из­вестна степен!“

„При възпитанието главното са намеренията и убежденията. Те зависят от възпитателите, а успехът зависи от Бога“.

„Всички ние, към каквато и нация да принад­лежим, можем да станем чрез възпитанието истински хора, всеки различно според вроде­ния му тип, според националния идеал, без ни най-малко да преставаме да бъдем граж­дани на своето отечество, и все по-релефно изразявайки чрез възпитанието прекрасните страни на своята националност“.

„Но всички тези идеали на човека и следо­вателно идеали на възпитанието, колкото и различно да се проявява в тях националният тип, трябва да служат на едно изходно начало – Откровението Божие“.

„И така, с думите „търси да бъдеш и бъди човек“ се изразява единствената главна мисъл на възпитанието: научете децата от ранно детство да подчиняват материалната страна на живота на нравствената и духовна страна“[5].

Още по-рано от Пирогов великият Песталоци беше изтъкнал основното значение на религията и особено на християнството, на божественото откро­вение за професионалната плодовитост и за семейната и обществена служба на човека. И той имаше много ясно съзнание за това, че човекът конкретно винаги се намира в известна професия и чрез нея служи на общото, така че Песталоци неуморно изтъква значението на техническата професионална вещина и сръчност, към която много естествено не религията ни приучва. Но от друга страна той изтъква, че точно тъй, както чрез възпитание усъвършенстваме техническите си заложби, точно тъй чрез също такова възпитание трябва да развиваме и религиозната си способност, като пра­вилно определяща стойността и мястото на всичко и като укрепваща вътреш­ната морална устойчивост на човека.

„Религиозната нравственост, казва той, не е добита чрез възпитанието по естествен път: тя има по-дълбоки основи и по-висш, боже­ствен произход. Но тази нравственост изисква още от най-ранно детство да я възпитаваме и развиваме в себе си, за да привикнем към всичко, което религията ни налага като чове­шко задължение и следователно и към за­дълженията ни в семейно и гражданско отно­шение. Защото безспорно е, че религията, която сама има по-висш произход, използва, завършва и осветява всичките резултати начовешкото възпитание, обосновава нравствените навици и ги налага безусловно като дълг. Сама по себе си тя не ни всажда привичките и сръчностите, не ги развива у нас, но тя ги осмисля и обосновава. Разбира се от само себе си, че религията сама по себе си не образува нито търговец, нито занаятчия, нито учен, нито художник. Но тя завършва това, което не дава; тя осветява това, което не твори непосредствено: тя благославя това, което сама не ни е научила; тя обосновава, развива и ускорява душевното настроение, като възвишава, осветява, очиства и прави истински човешко положението и служенето на търговеца, на занаятчията и на всяка друга професия в самата ѝ вътрешна същина. Религиозността, този висш резултат от всяко истинско човешко образование, съвсем не е продукт, нито оръдие на човешката плътскост и на нейните стремежи, средства и сили като такива. Тя не служи на света. Светът, мате­риалното, е нищо само по себе си за нея, но тя се нуждае от света и от всичките му сред­ства и сили, за да служи на висшето, на божественото, което живее в този свят, и това тя върши с такава грижа, внимание, енергия, като че служи на света. Но всъщност тя не е в услуга на материалното в света. Рели­гията ни кара да чувстваме дълбоко сетив­ното, животинското в нашата природа и да го подчиняваме на истински човешкото, на божествеността в нас, без което всичките ни интелектуални, художествени, технически сили и способности, не ни са за полза, а за истин­ско нещастие“[6].

Към тези тъй красноречиви изказ­вания на корифея на педагогическата наука ние нямаме какво да правим. Те ясно посочват, че религиозното обучение и възпитание по самото си естество, като бъде подпомагано и от здраво етическо и естетическо възпи­тание, обогатява, възвисява и облаго­родява душевния живот на младите, разкрива пред тях дълбочината и величието на света, извиква сложна и финна човешка душевност, а тя е пред­поставка за създаване на морално здрави и устойчиви личности, чужди на хулиганщина, дълбоко самосъзнателни и социално ориентирани творци.

Така религията възпитава най-свет­лите черти на личността и на обществото.

_____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1956, кн. 12, с. 17-21. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Иван Кинкел, Тайните на мистицизма-окултизма в светлината на аналитич­ната психология, София, 1928, стр. 3-4.

[2]. Константин Дмитриевич Ушинский,  Собрание педагогических сочинений, СПБ, 1875, с. 246-247.

[3]. Също, с. 113.

[4]. Николай Иванович Пирогов, Собрание литературних статей, Одесса, 1856, с. 16, 19, 21.

[5]. Николай Иванович Пирогов, пак там, с. 45.

[6]. Песталоци, Лебедова песен, София, 1906, с. 145 и нт.

Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eiI