(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Друг важен представител на източното монашество бил преподобни Пахомий Велики, основател на общежитийната форма на монашески живот. Той се родил към 312-320 година. Установил се в местността Тавена, до река Нил. Сведения за него ни дават блажени Иероним, Паладий, Созомен, Касиан и други. Около св. Пахомий се събрали мнозина любители и ревнители на монашеския жи­вот. Той проявявал големи грижи за общежитието: сам готвел и прислужвал на братята, гледал болните, пръв се явявал на молитва и на работа, давайки с това пример на своите ученици. На отсрещния бряг на Нил св. Пахомий основал женски манастир, игумения на който била неговата сестра. В скоро време Тавена станала цял монашески град. Броят на манастирите тук до­стигнал до девет. Всеки манастир образувал отделно общежитие от по 3-4 дома, всеки дом – от по 12-13 килии, а всяка килия – от по 2-3-ма братя. Цялото общежитие било разделено на 24 разряда, като всеки разряд носел името на една от буквите на гръцкия алфавит, според степента на духовния си живот. Св. Пахомий изработил 142 правила с 52 пояснения за богоугоден монашески живот. Тези правила уреждали възможните случаи в живота на общежитието. Монасите от обществото на св. Пахомий носели ленен хитон без ръкави, дълъг до коленете, препасан с пояс и презрамници. На главата си носели шапка (кукул) без превръзка, с червен кръст на челната страна. Шията и плещите покривали с наметало. Върху хитона носели кожена дреха (милот). Обикновено ходели боси, но при студено време обували сандали. Горната дреха и сандалите сваляли само при приемане на св. Причастие. В ръце носели жезъл. Никога не сваляли облеклото си, дори и нощем по време на сън. Спели на стол с облегало, покрит с рогозка. При даване на тръбен звук за молитва всички били длъжни веднага да се явят в храма, като пре­късвали работата докъдето били стигнали, дори до половината на буквата при писане. Ако тръбният звук заварел някого на път, той бил длъжен, пътувайки, да извърши молитвеното си правило. Според правилата на св. Па­хомий в денонощието трябвало да се правят по 12 молитви три пъти: през деня, вечерта и през нощта. Чели се 12 псалми и по едно четиво от Стария и Новия Завет. При четенето или пеенето на псалмите монасите седели, а при молитва ставали и правели доземни поклони с изключение на събота, неделя и Петдесетница. Всяка събота и неделя се причащавали. Ставали от сън преди да пропеят петлите. Прекарвали в бдение до сутринта. Света Литургия извърш­вал свещеник от близките села. Св. Пахомий не допускал да бъдат ръкопо­лагани за свещеници неговите монаси, за да не се възгордеят и да не произ­лизат сред братята завист, раздори и разделения. По същите причини сам св. Пахомий не приел да бъде ръкоположен за свещеник въпреки предложе­нието на местния епископ. Освен редовните молитви монасите били длъжни да правят така наречената „умна молитва“ (самовглъбяване и богомислие). Предмет на техните постоянни размишления били: истините на вярата, напомняне за смъртта и страшния съд, за суетата на света и прочее. Пребъдвали също и в четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци, във физически труд и безмълвие. Ако трябвало да си кажат нещо, служели си със знаци.

Друго средище на монашески живот е Нитрийската пустиня – днеш­ният Нади-н-Натрюн. Това е долина от около 80х30 километра западно от делтата на Нил, наречена още „Скитска пустиня“. Основатели на манастири в Ни­трийската пустиня били преподобните авва Амун и св. Макарий Египетски. Отначало тук се били поселили анахорети, които после образували общежи­тие. Някога тук обитавали до 4,000 монаси.

Голямо огнище на монашески живот през средните векове бил Цариград. Тук още при основаването на града (330 година) в продължение само на седем години били построени 15 манастири, между които голяма слава придобили манастирите „Всех Святых“, „Витлеемският“, „Свв. Карп и Вавила“, „Авраамовският“ и други. Св. Иоан Златоуст в битността му на цариградски архиепи­скоп съдействал за основаване и устройване на манастири. Император Теодосий Младши (408-450), под влияние на благочестивата си сестра Пулхерия, превърнал двореца си в манастир, гдето ежедневно се извършвало богослужение, на което сам царят присъствал.

Консулът Студий в 463 година основал в Цариград известния под негово име Студийски манастир, наречен още „Акимитски“ – тоест на незаспиващите, понеже тук се извършвало богослужение през всичкото време на денонощието. Този манастир играл голяма роля в живота на Църквата и служел за образец на други манастири със своя устав и „образ жизни“. Оттук студийският устав преминал в Атон. Своя разцвет Студийският манастир достигнал при просла­вения свой игумен св. Теодор Студит (починал 826 година). Тук се подвизавали много песнописци, между които самият преподобни Теодор и неговият брат Иосиф. Тук имало и знаменита книжовна и книгописна школа****. Оттук излезли и много подвиж­ници, мъченици и изповедници за вярата. През 1204 година манастирът бил раз­рушен от кръстоносците, но в 1290 година отново бил изграден. През 1453 година при завладяването на Цариград от турците, той отново бил окончателно разру­шен.

При император Юстиниан (527-565) бил отбелязан златният век на ви­зантийското монашество. Сам Юстиниан построил много манастири и издал монашески правила. При император Лъв Исаврян (723 година) и Константин Копроним (741-775) обаче монашеството било подложено на жестоко гонение. Едни от монасите-защитници на иконопочитанието били убити, други били подложени на най-жестоки изтезания и дамгосвания, трети били затваряни или пращани на заточение, а четвърти едва се спасявали чрез прикриване, бягство и изгнаничество. Цариград обезлюдял откъм монаси. Манастирите били превръщани в казарми и конюшни. Св. Теодор Студит не намира думи да изрази всичкия ужас от преследването през времето на Копроним.

Нов разцвет отбелязало цариградското монашество при император Ва­силий Македонянин (867-886). Той изградил над сто църкви и манастири. По негов пример и всеки сенатор считал за нужно да изгради манастир, често наричан на негово име, гдето на стари години се оттеглял на покой и дочаквал залеза на живота си.

По това време цариградските манастири проявили широка просветна и обществено-благотворителна дейност, за която ще стане дума по-нататък.

Имало императорски и патриаршески манастири, които се ползвали с осо­бени привилегии и не зависели от местните епископи.

Относно монашеската дисциплина по това време трябва изобщо да се каже, че тя била на високо ниво. Монасите водели строг живот и били на изключителна почит от страна на императора и вярващия народ. Това се дължало както на строгите монашески правила, така и на високия дух на благочестие, който владеел в онова време.

Важно средище на духовен живот в православния Изток била и лаврата на св. Сава Освещени. Този боголюбец се родил в Кападокия от богати роди­тели. Жаден за по-възвишен духовен живот, на 18-годишна възраст се отпра­вил за Иерусалим. Тук под духовното ръководство на св. Евтимий Велики и преподобни Теоктист младият Сава възраствал в монашеските подвизи. Известно време прекарал в обителта на преподобни Герасим в Йорданската пустиня, а после се заселил в една пещера при Силоамския поток, хранейки се само с корени и овощия и пребъдвайки в постоянна молитва и богомислие. Започнали да идват при него мнозина ревнители на духовен живот. Основал лавра, в която се подвизавали хиляди монаси. След смъртта на майка си получил голямо наследство, което разпродал и с получените пари построил странноприемници. Съставил устав, който получил широко приложение. Починал в 533 година на 94-годишна възраст. Бил голям защитник на Православието. От неговата лавра излязъл и св. Иоан Дамаскин.

Средище на духовен живот бил и Синайският манастир „Св. Екатерина“, построен в подножието на планина Синай. Тук просияли в светост много пре­подобни отци, между които ще споменем авва Мартирий, св. Иоан Лествичник, Нил Синайски, Григорий Синаит и други.

През това благодатно време множество манастири процъфтяли и в Сирия. В тях се прославили с благочестието си и светия си живот св. Ефрем Сирин, Исаак Сирин и много още други.

През по-късните средни векове центърът на източното православно мона­шество се премества от Цариград в Света Гора-Атон.

Началото на монашеството в Света Гора се губи някъде в миналото. Някои приемат, че първите монашески заселвания тук датират от IV-V вв. С поло­жителност обаче може да се каже, че монашеството в Света Гора започва да процъфтява едва от VII-ми век, когато арабите завладяват Египет, Сирия и Пале­стина и тамошното монашество трябвало да дири спасение и закрила в оцеле­лите предели на Византийската империя. Най-подходящо място за мона­шески живот се оказал Атон, благословен (по предание) от майката Божия да бъде нейна земна градина – място за деен монашески живот. По това време (арабското нашествие) тук се подвизавал преподобни Петър Атонски (631-734). В следващите векове тук прииждат ревнители на съзерцателен живот от почти всички християнски страни, та дори и от далечна Русия и Грузия. Първият голям манастир е построен от Иван Колов (IX-ти век), близо до днешния град Иерисо. По време на иконоборчеството (VIII-IX вв.) тук намерили убежище множество монаси, преследвани заради иконопочитанието. Светогорското монашество оказало силен отпор на иконоборците. През X-ти век при преподобни Атанасий Атонски (920-1011) атонското монашество отбелязало нов разцвет. С чувствителната морална и материална помощ на своя приятел военачалник, послешен император Никифор Фока, св. Атанасий основал голям общежителен манастир (963 година) и изработил неговия устав. По това време Лаврата брояла 800 души братя. Особени грижи за процъф­тяването на атонските манастири проявил император Алексий Комнин (1081-1118). В една от неговите грамоти се казва: „Свети отци, които обитавате божествената Света Гора, знайте, че както Константинопол е цар на градовете и е по-горен от тях, така и царствената и божествената наша Света Гора превъзхожда всички планини във вселената…“ Същият император признава и потвърж­дава издадените от неговите предшественици-императори правдини и свободи на атонските манастири. По време на кръстоносните походи (XII-ти век) за Атон настъпили лоши дни от нашествията и грабежите на кръстоносците. През 1207 година те напълно завладяват Атон. Монасите били подложени на жестоки мъчения и били заставяни да признаят папата и приемат католическата вяра. По това време българският цар Иван Асен II (1218-1241), след побе­доносната битка срещу латинците при Клокотница (1230), включва в пределите на своята обширна държава и Света Гора. Той покровителствал светогор­ските манастири, станал ктитор на някои от тях и ги дарил с имоти и прав­дини. Същото покровителствено отношение към Света Гора имал и цар Иван Александър, както и сръбските деспоти и крале. През XIII-ти век, след злополуч­ната уния от 1274 година, латинците отново нахлули в Света Гора и с насилие заста­вяли монасите да приемат католичество. Онези от монасите, които проявили съпротива, били подлагани на мъчения, а манастирите били разрушени, опожарени и ограбени. По същото това време пострадали и 26-те Зографски преподобномъченици (1276).

През време на османското владичество ктитори и покровители на свето­горските манастири били главно руските и молдавските владетели. В 1821 година голяма част от атонските монаси били замесени в освободителното движение, известно под името „Завера“. След потушаването на гръцкото въстание атон­ските манастири много пострадали. Те били почти обезлюдени. В манасти­рите били настанени турски наказателни части. Към средата на миналия век обаче започва нов разцвет на атонското монашество. Най-вече от православна Русия започнали масово да прииждат поклонници и желаещи да се посветят тук на монашески подвиг. Броят на монасите в Атон по това време достига до 12,000. Днес той е спаднал до 1,200. Чувствително започва да спада броят на монасите в Света Гора особено след Първата световна война. По силата на Буку­рещкия договор от 28 август 1913 година Света Гора влезе в пределите на Гърция. Гръцкото правителство издаде редица закони, с които бяха отнети голяма част от имотите на светогорските манастири. Ограничи се и приемането на послушници от негръцки (славянски) произход.

Благоприятна почва намира монашеството и в православна Русия. За основоположник на руското монашество се смята преподобни Антоний Печерски, основател на Киево-Печерската лавра. Той е получил своята монашеска закваска в Атон. В Киево-Печерската лавра през течение на вековете просияха в светост и се прославиха с нетление множество подвижници. С голямо ду­ховно обаяние се ползват още и преподобните Сергий Радонежски, Митрофан Воронежски, Теодосий Черниговски, Нил Сорски, Нов Почаевски, Серафим Саровски и много още други. В Кавказ бе основан голям манастир „Нови Атон“ по образец на атонските манастири.

В късното средновековие и в по-ново време монашеството процъфтява и в Румъния. Още в XIV-ти век тук има манастири, между които е Тисманският манастир, в който се подвизавал книжовникът Гавриил; манастирът Нямц, станал огнище на просвета – майка на румънските манастири. Тук се под­визавали и Григорий Цамблак, Паисий Величковски, иеросхимонах Спиридон и други. В скоро време цялата румънска земя се осеяла с манастири, между които по-известни са: Агапия, Хорезу, Сучевица, Путна, Драгомирна, Би­стрица, Варатек, Калдорошан, Черника, Циганещи, Кокош, Челик и други. Днес в тях се подвизават няколко хиляди монаси и монахини, които са здрава основа на румънското благочестие.

Заслужава да се отбележи и приносът на сръбското монашество в общата съкровищница на всеправославното подвижничество. Манастирите Хилендар на Атон, основан от св. Сава Сръбски и неговия баща преподобни Симеон Мироточиви, Жича, Студенец, Фрушка гора, Дечани, Острог и други са били огнища на вяра, просвета, благочестие и родолюбив за православния сръб­ски народ.

Благоприятна почва за монашески живот била и нашата страна. Начало на монашеството в България поставя царят-покръстител св. Борис, който основал манастира „Св. Пантелеймон“ в местността „Патлейна“, недалеч от Преслав. Сам царят към края на живота си приел монашество. В X-ти век преподобни Иван Рилски основал Рилския манастир. Не много след това братята-грузинци Григорий и Абасий Бакурияни основават Бачковския манастир. Един след друг възникват и други манастири и вече в XIII-ти и XIV-ти векове цяла България била осеяна от множество манастири, между които да споменем „Св. Наум“ на Охридското езеро, Килифаревския, основан от преподобни Теодосий Търновски, „Св. Троица“ край Велико Търново, основан от св. патриарх Евтимий, Преображенския и други. Българските манастири в миналото са били също огнища на вяра, просвета, благочестие и родолюбие. Те дадоха на бъл­гарския народ мнозина книжовници, проповедници, учители и народни бу­дители, а също и поборници за народна свобода.

Православното монашество има огромно значение за поддържането, запазването, укрепването и възхода на вярата и благочестието у вярващите, за църковната и народната просвета и култура, за запазването на народност­ната самобитност на православните народи и на вековните духовни ценно­сти. Най-учени в миналото са били монасите. Те били и богослови, и фило­софи, и книжовници, и калиграфи, и художници-иконописци, и житиеписци, преводачи и песнописци. Да споменем само имената на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов, които били завършили всички науки на своето време и нямали равни на себе си по ученост. В много манастири имало школи, в които се приемали младежи след завършване на светските науки. В 425 година в Цариград била основана висша школа с 31 про­фесори по риторика, граматика, философия и право. Почти всички препода­ватели били монаси. После била открита и друга школа с професори-монаси. В тази школа се изучавали още: история, логика, етика, астрономия, музика, изкуство и умозрителна философия. Тази школа завършил св. Максим Из­поведник, а по-късно и св. патриарх Фотий и Константин Философ (св. Кирил). Титлата „философ“ се давала само на най-учените и била синоним на учен човек. Имало и учители-монаси по частни домове.

Почти всички цариградски и други манастири притежавали богати би­блиотеки. Това може да се каже особено за атонските манастири. В библиоте­ките на Великата Лавра, Ватопед и Иверския манастир например се пазят и днес още десетки хиляди книги, между които съчиненията на древните кла­сици-философи, ръкописи с книгите на Стария и Новия Завет, творенията на светите отци, научни трудове, жития на светии, богослужебни и назидателни книги като „Пандекти“, „Рай“, „Маргарит“, „Лавсаик“ на Паладий, разни панегирици, антологии, трудове на отци-подвижници и много още други. Заслужава също да се отбележи и „Библиотека“ на св. патриарх Фотий, която е запазила значими и многоценни библиографски материали за много съчине­ния, които не са достигнали до нас. При манастирите имало също и калиграфски школи (ателиета), в които работели голям брой преписвачи и художници-калиграфи. Сам император Теодосий бил отличен калиграф. Големи майстори-калиграфи били и блажени Иероним, Теодор Студит и други. В Цариград през Средновековието имало голям книжен пазар. Най-прочута книгописна и книжовна школа през средните векове била в Студийския манастир, а през XIV-ти век у нас забележителна била Търновската книжовна школа на св. пат­риарх Евтимий. Монахът Дионисий написал „Ръководство по живопис“ – известната Дионисиева „Ерминия“. Монасите-иконописци по време на иконо­борството проявили удивителна съпротива. Развила се и богословската наука. Изрядни богослови били класиците свети отци: св. Атанасий Алексан­дрийски (починал 373 година), св. Василий Велики (починал 349 година), св. Григорий Богослов (починал 379 година), Леонтий Византийски (починал 453 година), св. Иоан Дамаскин (починал 790 година), св. Симеон Нови Богослов (починал 1022 година) и други. Св. Максим Изповедник написал много богословски съчинения, между които: „Спорът с патриарх Пир“, трактат върху Свещеното Пи­сание и известното литургико-екзегетическо съчинение „Мистагогия“. Св. Тео­дор Студит и св. Иоан Дамаскин „дали най-пълно осъществяване на мона­шеския идеал; били най-ярко олицетворение на православната добродетелност. Те притежавали умствени качества, които съставят отличителните ка­чества на двете манастирски семейства – студити и саваити“*****. Тeзи два ко­лоса на източното монашество „указали грамадно влияние върху религиоз­ния живот в своето време; това са двата гения, които са държали под своето обаяние съвременниците и са оставили след себе си светъл лъч за всички лю­бознателни умове******“. Иоан Малала написал „Хронография“, Георги Скилица и монах Теофан писали хроники, Георги Амартола (Грешни) написал „Исто­рия от Адам до смъртта на император Теофил (842)“.

Средновековният период дал много песнотворци: Роман Сладкопевец (починал 510 година), в чието лице византийската църковна поезия достигнала своето съ­вършенство; св. Андрей Критски (починал 720 година), Иоан Дамаскин (починал 790 година) – даровит песнопнсец, богослов и музикален реформатор, Козма Маюмски (починал 776 година), монахиня Касиана (починала около 810 година), преподобни Теодор Студит (починал 826 година) и брат му Иосиф (починал 886 година) песнописец. Всички те украсиха Църквата с безсмъртните си поети­чески творения.

Манастирите развивали и широка обществено-благотворителна дейност. Те издържали множество благотворителни заведения: болници, странно­приемници, старопитали и сиропитали. Прислужниците в тези заведения били изключително монаси.

Православното монашество има голям дял в борбата за запазване и ут­върждаване чистотата на църковното учение. Особено голям е приносът в това отношение по-специално на цариградското монашество по времето на несторианската, монофизитската, монотелитската и иконоборческата ереси. „Благодарение на монасите лъжливите учения на Евномий и Аполинарий не се разпространили в цялата Църква… Народът се възпитавал от добро­детелите и подвизите на монасите, като считал за истинско само онова, което монасите проповядвали*******. Монашеството дало много поборници, изповед­ници и мъченици за вярата, между които св. Максим Изповедник, св. Методий патриарх Цариградски, св. Теодор Студит, св. Иоан Дамаскин и много други. По време на Варлаамовата и Акиндиновата ерес в отстояване на православ­ното учение относно исихията (безмълвието) като християнска аскеза и под­вижничество голяма заслуга има атонското монашество в лицето на св. Гри­горий Паламà, а също и на Григорий Синаит и нашия роден светец преподобни Теодосий Търновски.

Православното монашество винаги се е отличавало с подчертано аскетическо направление и със стремеж към светост и богообщение. То водело високонравствен живот, ползвало се е с голяма почит от страна на вярва­щите и служело за пример на благочестие и добродетелност. Монасите били считани за молитвени ходатаи и представители пред Бога за света, страната и народа. В лицето на монасите народът е виждал земни ангели и небесни човеци, духовни отци, наставници и благодетели. С една дума – монашеството е било истинско благословение за света.

Днес монашеството, за съжаление, е в повсеместен упадък. Това се дължи преди всичко на общия дух на времето – на отслабване на вярата, на секуларизация, на тежнение към светски начин на живот, на отчуждаване от Църквата. Поради това значително е намалял броят на монасите не само у нас, но и в другите православни страни. Това обаче, искаме да вярваме, е временно явление. В духовния живот има отливи, но има и приливи. Нека прочее се надяваме, че ще дойде обновление на монашеството, а това бездруго ще даде благотворно отражение и върху цялостния духовен живот. Богато плодоношение има при съответно благоприятни природни условия. Този закон важи и за духовния живот. В това ни уверява многовековният живот на православното монашество – гордост и украшение на светата Църква.

______________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 12, с. 7-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

****В манастира Драгомирна (Румъния) се съхраняват над 250 старобългарски ръко­писи, между които и една серия от десетина тома, съдържащи слова и поучения. В четвър­тия пореден том, библиотечен № 724, стр. 35, под текста има приписка: „Светый Θеодωръ Студίйскыи въ негоже обитЬли книгы написашася“.

***** Константинопольское монашество от основания города до кончины патриарха Фотия, извлечение из сочинения Аббата Марена, кн. II, СБП, 1899, стр. 133.

****** Пак там.

******* Созомен, Migne, Р. Gr., т. 67, col. 1368.

Изображения: авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981). Същият е председател на Академичния съвет и ректор на Духовната академия (сега Богословски факултет при СУ). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ebO