(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Нравствено-практическата дейност на човека се стимулира и възгрява от изискванията и повелите на определени идеали и нормативи. Идеалите и стремежите на различните хора обаче са различни. Така, те биват ефимерни или временни и вечни, а също и тукашни или земни и отвъдни или небесни. Постигането на идеалите обикновено е свързано с аскеза (ασκήσις=усилно и целенасочено упражняване в добродетелността) и подвижничество, тоест борба в препобеждаване на греха и нашето несъвършенство.

Господ Иисус постави нов идеал и освети нови начала на живота. Хри­стиянският идеал се състои в постигане на светост (Левит 11:44; 1 Петр. 1:15) и съвършенство в Бога (Матей 5:48), в наследие на Царството небесно, в при­добиване на вечен живот и спасение (Деяния на светите апостоли 2:40). Наистина, по благодат сме спасени (Ефесяни 2:5), но спасението се постига от страна на човека с много уси­лия (Матей 16:24; Марк 10:23; Лука 18:24). В Царството Божие се влиза през много скърби (Деяния на светите апостоли 14:22).

Християнският идеал за светост, нравствено усъвършенстване и спа­сение е общ за всички човеци. Той обаче се постига по различни пътища и в различни степени – според степента на личните усилия на човека и според степента на освещаващата Божия благодат, а така също и в зависимост от личните качества, склонности и възможности на човека.

Монашеството е една от формите и един от пътищата за постигане на християнския идеал. Истинското монашество е в собствен смисъл на думата подвиг, тоест самоволно налагане на себе си определени обети и задължения.

Монашеството е забележително явление в живота и структурата на Хри­стовата църква. То е играло и играе важна роля за преуспяване и утвърж­даване на вярата и благочестието и за запазването истинността и чистотата на църковното учение.

Думата „монах“ (μοναχός) означава „сам“, тоест човек, който живее сам и води несемеен живот в изпълнение на дадени обети и задължения.

При посвещението си в монашество постригаемият дава тържествено следните обети: а) пребъдване в манастира до края на живота си; б) безбрачие, свързано с целомъдрие и девственост; в) послушание и г) нестежание (непритежаване на лично имущество).

За монашеството има противоречиви мнения. Някои съвършено го отри­чат, смятайки, че то, като форма на безбрачие, е патологична проява – противно на природата и на християнския дух; че монахът е отрицател на света и на радостите в живота, изнурявайки чрез строг пост тялото си; че той е егоист, понеже се грижи само за себе си и за собственото си спасение; че е антисоциален елемент и че чрез обета на пълно послушание той обезли­чава себе си като личност. Основателни ли са обаче тия мнения? Съвсем не!

а) Пребиваването в манастир създава благоприятна възможност за ду­ховно съсредоточение и предпазване от съблазните и изкушенията в света. Пустинята е прекрасна школа за съзерцателен и богоугоден живот. Пусти­нята е откърмила великани на духа. Монахът наистина е напуснал света с неговите сладости заради Царството Божие. Това напускане на света обаче не е отрицание на самия свят като творение Божие, а отричане на злото в света.

Монасите не са егоисти. Те не спасяват само себе си, но покрай себе си спасяват и своите близки. Тази мисъл картинно е изразена в стихотворението „Светците“ от един наш поет. Те, светците-отшелници, са като водите в моретата, езерата и реките по време на лятна засуха. Под действието на слън­чевите лъчи те се изпаряват и се издигат в небесните сфери, гдето се охлаждат и пак се връщат на земята в благодатен напоителен дъжд. Така и светците-отшелници напускат света, но когато със своите подвизи и молитви се издиг­нат във високите духовни сфери – към Бога, предстателстват пред Него за света и тогава на земята пада чудна благодат.

В някои изключителни случаи монахът обаче може с благословението на игумена, местния епархийски архиерей или върховната църковна управа да напусне за по-кратко или по-продължително време манастира, като про­дължава обаче да се числи към него. Св. Антоний Велики например на два пъти е напускал своето отшелничество – първия път в 313 година по време на гоненията против християните при император Максимин, за да подкрепи вярващите в Александрия, и втори път по време на арианските смутове, за да утвърди християните в православието. Същото сторил и известният в Цариград авва Далматий, който в един критичен за Църквата момент по време на Третия вселенски събор в Ефес (431 година), свикан против Несторий, след 44-годишно пребивание в манастира, за пръв път напуснал неговите стени и заедно с братята се явил пред император Теодосий Млади, за да го молят да бъде преразгледано решението на събора за свалянето на някои православни поборници. Четвърто правило на Четвъртия Вселенски събор дава възмож­ност за едно такова напускане на манастира, което може да става „при крайно наложителна нужда“ с разрешение на епископа.

б) Безбрачието на монаха не е ненормална и противоестествена проява. То е израз на стремеж към по-съвършен и свободен от семейни задължения и житейски попечения живот. Ако по думите на Господ Иисус при възкресе­нието нито се женят, нито се мъжат, но пребивават като ангели Божии на небесата (Матей 22:30), то чрез безбрачието монахът се стреми да постигне, доколкото е възможно, още тук на земята онова състояние, което е на небе­сата преди да е дошло възкресението. Очевидно затова и монашеството се нарича „ангелски образ“.

Безбрачието (αγαμία) и девството (παρθενία) освобождават монаха от семейни грижи и задължения и създават благоприятна възможност за бого­угоден живот. Св. апостол Павел признава, че нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жена си… Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом, а омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си (1 Коринтяни 7:32-34). Когато ня­кой всецяло е възгорян и обзет от един идеал, той постоянно мисли за него и живее с него и в името на този идеал пренебрегва други свои нужди и потреб­ности. Най-великите светила на Църквата, като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други са били безбрачни, девственици. При това те са били човеци с нормални прояви и изключителни умствени и ду­ховни качества. Само това е достатъчно, за да бъде оправдано безбрачието на монаха.

Наистина Бог е благословил и осветил брака (Битие 1:28; 2:24; Матей 19:5; Ефесяни 5:31). Той обаче не е отрекъл безбрачието и целомъдрието. Въпреки че юдеите считали чадородието за Божие благословение, а бездетството – за Божие наказание, все пак и у тях девството е било на почит (Псалом 44:14; Псалом 67:26; Деяния на светите апостоли 21:9; 1 Коринтяни 7:7; 2 Коринтяни 11:2.) Назорейството, като религиозен подвиг у юдеите, е било свързано, макар и временно, с обет за въздържание от спиртни пития и пребивание в целомъдрие. Монашеството като тежнение към безбрачие и въздържание от плътски наслади, като стремеж към съзерца­ние и нравствено съвършенство, е съществувало и съществува и в други ре­лигии, като мохамеданството, будизма и други. Това показва, че стремежът към безбрачие и целомъдрие не е чужд на човешката природа. В полза на дев­ството са писали мнозина древни църковни отци и писатели: св. Игнатий Богоносец, св. Климент Римски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Фило­соф, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Ориген, св. Киприан, св. Иполит и други. Св. Игнатий в посланието си до св. Поликарп приветства девствени­ците (2 Смир. 13). Девствениците били пример на светост и нравствено съвър­шенство. Св. Юстин Философ пише: „Между нас има много 60-70 годишни мъже и жени, които още от детска възраст са станали Христови ученици и пребъдват и досега в девство“. Св. Киприан поставя девството на второ място след мъченичеството. Нарича го „цветът на църковното дърво, високо украшение на благодатта, с една реч – най-добрата част от стадото Хри­стово“. Картагенският и Анкирският събори постановили правила за дев­ствениците (53-то правило на Картагенския събор и 10-то правило на Анкирския събор).

Девството и безбрачието обаче, свързани с целомъдрието, не са подвиг за всички, а само за онeзи, които имат разположение към тях и на които е да­дено (Матей 19:11), тоест за онези, които с цяла душа са го прегърнали и с бла­годатна Божия подкрепа могат да го понесат. А че това е наистина възможно, свидетелства облакът от девственици, които украсяват църковния кален­дар, както и сонмът от 144-те хиляди девственици, които пеят нова песен пред престола на Бога (Откровение 14:3-5).

в) Обетът за послушание изисква пълно подчинение волята на монаха на волята на духовния му отец и началник. Приема се, че волята на младия монах, предвид тежестта на подвига, е още недостатъчно укрепнала и той има нужда от духовно ръководство, както младата фиданка има нужда да бъде привързана на кол, за да устои на напъните на бурите; има също нужда и от грижите на градинаря. Отказването от своя воля обаче не означава обез­личаване на личността, а напротив – укрепване на личната воля и себеутвърждаване. Господ Иисус изисква от Своите последователи да се отрекат от себе си, да вземат върху си кръста на страданията и да Го последват (Марк 8:34). Подчиняване личната воля на индивида на волята на другиго, както е известно, има и при други случаи. Така детето се повинува на своите родители, ученикът на своя учител, войникът изпълнява волята на своя воена­чалник.

г) Обетът за нестежание има библейско основание и своето разумно оправ­дание. Господ Иисус казал на богатия юноша да продаде имота си, да го раз­даде на сиромаси и да Го последва (Матей 19:20). Мнозина при слушане на тези Господни слова са продавали имотите си, напускали са света и са прегръ­щали монашеския подвиг на нестежанието (преподобни Антоний Велики, преподобна Параскева Епиватска и други). Не може да се служи едновременно Богу и Мамону (Матей 6:24). Бидейки свободен от грижи за материалното, освен, разбира се, за онова, което е най-потребно за нашето съществувание, човек по-безпрепятствено може да служи Богу. Богатият мъчно може да влезе в Царството Божие (Матей 19:23).

Да кажем няколко думи за поста и молитвата като съществени и ха­рактерни прояви на монашеския подвиг**.

Постът има своето основание в Свещеното Писание и в установленията на светата Църк­ва. Постил е Моисей 40 дни и 40 нощи преди да получи 10-те Божии заповеди (Изход 24:18); постил св. цар и пророк Давид (Псалом 68:11; 2 Царства 12:22); по­стил пророк Даниил (Даниил 9:3); постили ниневийци (Иона 2:5); постил Иоан Кръ­стител (Лука 1:15; Матей 11:18); постил Господ Иисус в пустинята 40 дни и 40 нощи (Матей 4:3); постили и светите апостоли (Деяния на светите апостоли 13:3). Християнският пост обаче не е самоцел, а благодатно средство за по-възвишен духовен живот. От гледище на медицината правилно провежданият пост е напълно здравосло­вен. Мнозина са заболявали и умирали от преяждане и чревоугодие, но не е отбелязан нито един случай някой да е умрял от пост. Отшелниците са били строги постници и постът благоприятствал не само на духовния, но и на телесния им живот. Така, преподобни Павел Тивейски е живял 113 години, преподобни Антоний Велики умрял на 105 години, а преподобни Сава Освещени достигнал до 94-годишна възраст.

Молитвата е също благодатно средство в духовния подвиг и богообщение. Молитвата е постоянно занимание на монаха, съгласно с увещанието на св. апостол Павел – непрестанно се молете (1 Солуняни 5:17). Постът и молитвата са двете крила, върху които душата се възнася към чистите небесни простори.

Начало, произход, форми и развитие на монашеството

Наченки на мо­нашество намираме още от апостолско време като личен подвиг на по-усърдни в благочестието люде, живеещи в света. Девственици са били светите апостоли Иоан, Павел, Варнава, Тит и Тимотей. Едва в III-ти век монашеството се устроява като институция. С течение на времето се установяват няколко форми на мо­нашески „образ жизни“: отшелничеството или анахоретство, общежитие (киновия), самостоятелно житие (идиоритмия, диортома), килиен начин на живот (по няколко души задружно), пътуващи или странстващи монаси и административно или светско монашество. Класическа и най-подходяща и препоръчителна форма на монашески живот обаче е общежитийната. Начело на общежитието е игуменът (авва или архимандрит), комуто всички братя безусловно се повинуват. В общежитието всичко е общо: молитвата, имотът, храненето, работата, книгите, дрехите, та дори и спането (в обща стая). Никой нищо свое не притежава – дори и една игла. При постъпването си в манастира кандидатът за монах оставя светските си дрехи на хранение у до­макина и му се дава съответно манастирско облекло. Предварително се раз­порежда с личния си имот, като обикновено го раздава на бедни. Ако носи пари в себе си, оставя ги на общо братско ползване или също ги раздава на бедните. Срокът за изпитание в монашество първоначално е един месец, а след това – три години. Този срок при крайни случаи може да се намали било по причина на болест или по преценка на игумена. Послушникът полу­чава благословение от игумена, който го поверява на опитен в духовното ръко­водство старец. Последният възлага на своя послушник най-тежки и про­тивни на волята му (на послушника) послушания, подлага го на големи унижения с цел да изпита търпението и послушанието му. Без волята на своя старец послушникът не може да извърши нищо. Ако той не издържи успешно изпита на тази сурова школа, съблича послушническите си дрехи, облича отново своето светско облекло и бива отпускан смиром. Ако ли се окаже достоен за монашеско звание, бива постригван за монах по съответния чин и облича съответното монашеско одеяние.

Игуменът в общежителния манастир е длъжен три пъти в седмицата да дава словесно поучение на братята. В управлението той се съвещава с по-мъдрите и опитни братя. Длъжен е да дава отчет само на епископа.

По-свободен и сравнително по-лек е бил животът в идиоритмиите, в които монахът работи и се грижи сам за себе си. Обща е само ежедневната мо­литва (богослужебно правило). В годината само няколко пъти – обикновено на големите празници: Пасха, Рождество Христово, Петдесетница и храмов празник братята се събирали в общата трапезария. Вместо игумен те имат за началник един старец, наречен „проигумен“ или „епитроп“. Почти по същи начин е устроен животът и в килиите.

Животът в манастирите протича по строг определен устав, в основата на който са залегнали главно монашеските правила на св. Василий Велики и на други отци. Обикновено всеки основател на манастир давал и свой устав, съобразен в общи линии с основните начала на монашеския живот и местните климатически и други условия. Обикновено времето на денонощието се раз­деля на три от по 8 часа: за богослужение и молитва, за сън и почивка и за работа. В някои случаи времето за сън се намалява за сметка и в полза на молитвата. Възприето е правилото на св. Антоний Велики: „ora et labora“=молѝ се и се труди.

Чинът на пострижението в монашество, изложен във Великия требник, е следният: Кандидатът за монах, след като в последните дни преди пострига се е подготвил духовно чрез строг пост, изповед, самоизпитание и богомислие, застава като каещ се грешник в притвора на храма по риза, панталон и чо­рапи или дори бос. Когато дойде определеният момент***, воден от духовния си старец и покрит с неговата (на стареца) мантия, при умилителното пеене на „Обятия Отча…“, бива отведен до средата на храма. Тук той прави големи доземни поклони към четирите страни на храма, изпросвайки прошка от братята. След това бива привеждан до царските олтарни двери, гдето игу­менът (или архиереят), облечен в съответно богослужебно одеяние, приема приводимия, преподавайки му своето благословение.

При благоговейна тишина в храма се извършва чинът на пострижението, през време на който новопостригаемият дава тържествено обещание, че до края на живота си ще спазва строго монашеските обети. На новия монах се дава ново име – обикновено името на някой прославен преподобен отец или друг светец, който и става негов небесен покровител. Промяната на името означава, че новопостриганият е вече нов човек, започващ нов живот на светост и покаяние.

Новопостриганият се облича в специално монашеско одеяние: подрасник – символ на духовна чистота и радост; пояс – препасване на чреслата с истината и умъртвяване на тялото и обновяване на духа; парамана (чет­въртит плат 15×15 см с кръстно изображение) – духовен щит; расо – в знак на нетление; мантия – духовна броня; сандали – готовност да благовести мира; камилавка и було – обручение за ангелския образ, смирение и шлем на спасение. Връчва се броеница – символ на постоянна молитва, и кръст със запалена свещ – символ на тежестите на монашеския подвиг и на светлината Христова. При обличането на всяка отделна дреха или знак настоятелят приканва братята да пеят за новопостригания „Господи, помилуй!“ Настоятелят прочита съответни молитви и казва кратко поучително слово към новия Христов воин. Прочита се съответно апостолско и евангел­ско чтение. Накрая новопосветеният брат бива поздравен от братята и при пеенето на „Достойно есть“ бива отведен в определената му килия, гдето пре­бъдва в строг пост и молитва 40 дни, носейки пълното си монашеско одеяние. Ако постригът се извършва в края на утрената или по време на светата Литургия, новият монах приема този ден св. Причастие.

Чинът на Великата схима е почти същият като този на малката схима, само че е свързан със специален чин на утрената, молитвите са по-специални и някои от одеянията са по-различни от тези на монаха от малката схима. Така, схимникът носи кукул (качулка) и аналав – наметало, подобно на епитрахил, със съответни по него изображения – кръст, символите на раз­пятието, съответни текстове и други. Схимникът дава същите обети както и обикновения монах – за пребивание в манастира, целомъдрие, послушание и нестежание. Той пребъдва в много по-строг постен, молитвен и безмълвен подвиг, отколкото обикновения монах.

Расофорството е нещо средно между послушничеството и монашеството – по-висока степен от послушничеството и по-ниска от монашеството. То всъщност е монашество без формално даване на монашески обети. Расофорът с благословението на игумена може да носи расо и подрасник, камилавка без було и мантия. Монасите от малката и великата схима, за разлика от расофора, се наричат „мантиаши“.

Монашеството, както се каза, не е изначална форма на християнско по­движничество в Църквата. То се явява едва в III-ти век по време на гоненията. Родина на монашеството е Тиваида – Египет. Тук в първите векове на християнството процъфтява новоплатонизмът и Сократовата философия, имаща за основа и девиз сентенцията „Познай себе си!“. Мнозина християни били обладани от тежнението към съзерцателен живот и подвижничество. Изразител на това тежнение бил преподобни Павел Тивейски (228-341), починал на 113 години и прекарал в пустинята цели 90 години. Той се смята за основател на отшелническото монашество. Негов наследник бил преподобни Антоний Велики (251-356). Отначало той се поселил като отшелник в Тиваида (Средни Египет), бидейки на 20-25-годишна възраст. Заживял в един гроб, а след това се преместил в развалините на едно изоставено селище. По време на го­ненията при император Максимин (312) св. Антоний, както се спомена, се видял принуден да напусне своето усамотение и се озовал в Александрия, за да насърчи и укрепи гонените християни. След това той пак се върнал в пустинята, събрал около себе си ревнители на подвижнически живот и обра­зувал първата монашеска община. Формата на живот, дадена от св. Антоний, била преход от отшелничество към общежитие. Св. Атанасий Александрийски съставил житие на св. Антоний.

Следва…(виж тук).

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 12, с. 7-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Първият въпрос, който се задава на постригаемия в монашество, е:«3ащо си дошъл, брате?» На този въпрос постригаемият отговаря: «Желая постнически живот, честнѝй отче!»

***Времето за пострижение е или в края на вечернята или утрената, или по време на свeтата Литургия – преди четенето на апостола.

Изображения: авторът + Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981). Същият е председател на Академичния съвет и ректор на Духовната академия (сега Богословски факултет при СУ). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ebr