Момчил Методиев

На 7 март 1971 година в София внезапно умира патриарх Кирил – избран през 1953 година за първи патриарх на модерната Българска православна църква и успял в следващите две десетилетия да съхрани известна автономия на Църквата от комунистическата държава. Същият ден в село Куклен по време на литургия мозъчен удар получава и духовният водач на католиците в България – уважаваният епископ Кирил Куртев. Откаран в болница в Пловдив, епископ Кирил Куртев умира два дни по-късно на 79-годишна възраст (Михайлов 2021:35). В края на същата година е закрито и воденото срещу епископа от Държавна сигурност наблюдателно дело с многозначителното кодово име Фанатик[1].

Смъртта на патриарх Кирил и на епископ Кирил Куртев поставя символичен край на втория период от отношенията между християнската църква и комунистическата държава в България, последвал първия период, наситен с явни и скрити репресии срещу православните, и с показни процеси срещу католици и протестанти, продължил от взимането на властта от комунистите през 1944 година до десталинизацията в средата на 50-те години. Смъртта им бележи симво­личен край на втория период, защото водещо място в отношението към християните има държавната политика, промените в която са мотивирани не от личността на църковните водачи, а от желанието на властите да насърчат отмирането на религията. На 11 март през същата 1971 година, в която умират патриарх Кирил и епископ Кирил Куртев, Секретариатът на Централния комитет на Българската комунистическа партия приема решение „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали[2]“, поставило началото на широка и добре организирана кампания за налагането на нови граждански ритуали, и за утвърждаване на нова, социалистическа празнична система. А още два месеца по-късно, на 18 май 1971 година след старателно режисиран референдум, в сила влиза новата, Живковска конституция на страната, в която за пръв път се появява терминът атеистична пропаганда като защитено от конституцията право. Новата държавна политика е активно подпомагана и от създаденото през 1967 година Шесто управление на Държавна сигурност, в чиято структура има специален отдел, който следи и разработва църквите и религиозните общности.

Каква е следваната от държавата политика към една от малцинствените общности в страната – католическата, и по какъв начин кампанията за налагане на новите граждански ритуали и празници се отразява на живота на тази общност? Основателно ли е очакването, че след като от средата на 70-те години българската държава се стреми да поддържа по-активни отношения с Ватикана, това води и до предоставянето на по-голяма свобода за католиците в страната? Или обратно, фактът, че католическите общности се намират далеч от политическия център, ги прави по-силно изложени на произвола на властите? И на последно място, какво говори за отношението на властите езикът на документите, с които държавата анализира живо­та на католическата общност в страната? Това са въпросите, на които търси отговор настоящата статия, ограничена хронологично в двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунистическия режим през 1989 година, и насочена тематично не толкова към голямата история на българските католици през този период, колкото към живота на локалните общности.

Историята на Католическата църква в България, включително през комунистическия период, е много добре проучена и представена в книгите на Светлозар Елдъров Католиците в България (1879–1989) (Елдъров 2002 б) и България и Ватикана (1944-1989) (Елдъров 2002 а), написани въз основа на всички налични документални източници, сред които и по-трудно достъпните архиви на Държавна сигурност и Ватикана. Частични данни могат да се открият и в документите, публикувани от Йордан Баев в книгата му Досието „Ватикана“ (Баев 2002). Принос към изследването на историята на българските католици от източен обред, известни като униати, имат и книгите на Иван Еленков Католическата църква от Източен обряд в България (Еленков 2000) и на Светлозар Елдъров Униатството в съдбата на България (Елдъров 1994). В историографията подробно е проучен и съдебният процес срещу българските католици от 1952 година, когато са задържани и осъдени на различни срокове затвор 56 духовници от Католическата църква, четирима от които са осъдени на смърт – епископ Евгений Босилков и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, днес почитани като мъченици на католическата общност след тяхната канонизация от папа Йоан Павел II през 2002 година. Освен в цитираната литература, съдебният процес и последвалите репресии срещу католиците са обект на изследване в книгите на Жоро Цветков (1994), Тодор Господинов (1999), архимандрит Га­врил Беловеждов (2000, 2001), в документалния сборник за Евгений Босилков, издаден от Държавна агенция „Архиви“ (Пиндикова (ред.) 2002), както и в спомените на свещеник Купен Михайлов (2021). Особено полезна е и книгата на постулатора от ордена на успенците Бер­нар Олзер, в която е описан процесът по събирането на данни в хода на подготовката на канонизацията (Олзнер, Мишел 2020). На свой ред атеистичната политика на Българската комунистическа партия е обект на изследване от Живко Лефтеров (2021) и Момчил Методиев (2010).

Това е и причината настоящата статия да си поставя много по-ограничени цели – като стъпва върху вече направените исто­рически изследвания и въз основа на новопубликувани архивни сборници, тя се опитва да проследи последиците от кампанията за налагане на новите социалистически ритуали върху католическата общност в страната. В известен смисъл това е микроисторическо изследване, от една страна защото обект на неговия интерес е една относително малка църковна общност, голяма част от представителите на която живеят извън големите градски центрове, а от друга – защото част от заключенията са изведени въз основа на езика на са­мите документи. Този език смятаме за показателен по отношение на следваната от държавата политика спрямо общността. За източници са ползвани архивни данни, събрани и публикувани в документалния сборник в три части на Живко Лефтеров Атеистичната поли­тика в България (Лефтеров 2020, 2021 б, 2022), както и в подготвения от него за издаване сборник с документи от Комитета по изповеданията в България. Важен източник са и документите, публикувани от Комисията по досиетата, свързани с политиката на Държавна сигурност конкретно към католическата общност в страната (КРДОПБГДСРСБНА 2017).

Исторически контекст: Източната политика на Ватикана и българските католици

Наричани от режима „период на изграждане на развитото социалистическо общество“, двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунизма през 1989 година остават по-известни в историческата литература като период на застоя в комунистическия лагер, символизиран от личностите на лидера на Комунистическата партия на Съветския съюз Леонид Брежнев, а в България – от лидера на българските комунисти Тодор Живков. За разлика от други държави от Източна Европа, застоят в България не е разклатен нито от създаването на Солидарност и протестите в Полша в началото на 80-те години, нито от обявената от новия съветски лидер Михаил Горбачов перестройка в средата на десетилетието.

Динамиката в отношението на режима към Католическата църква в България през тези десетилетия се променя вследствие на проведената от Ватикана източна или остполитика, насочена към установяването на контакти с комунистическите режими с цел облекчаване на положението на католиците в тези страни (Елдъров 2002 б:318-325). Конкретно към България тази политика намира израз в проведената среща между Тодор Живков и папа Павел VI през 1975 година, поставила началото на контакти между българските власти и Ва­тикана. Тези контакти продължават и през 80-те години, когато на няколко пъти България е посетена от високопоставени представи­тели на Ватикана (Елдъров 2002 б:321). Както основателно обобщава Светлозар Елдъров, остполитиката оказва „несъмнено положително“ въздействие върху положението на католиците в България, особено в сравнение с доминираните от преки репресии предходни периоди, което води и до „видимо активизиране на църковно-религиозния живот на католиците в страната“ (Елдъров 2002 б:323). Другите фактори, определящи отношенията между България и Ватикана са изборът за папа на Йоан Павел II през 1979 година, но и атентатът срещу него през 1981 година, за съучастие в който не след дълго са обвинени и българските специални служби. След сключването на Хелзинкските споразумения през 1975 година на Конференцията по сигурност и сътрудничество в Европа, режимът в България отделя все по-значимо място на въпроса за религиозната свобода, поради критиките за неспазването на споразуменията. Тези критики стават особено остри през втората половина на 80-те години, заради подетата от властите асимилационна кампания срещу българските турци, част от която е ограничаването и на правото за изповядване на тяхната религия.

Държавната политика към католиците е затруднена или поне следва да се съобразява с факта, че ръководството на Католическата църквата се намира извън пределите на страната, и че отношенията в тази църковна общност се регулират от канони, които не подле­жат на промяна или ограничаване от комунистическото законодателство. От това произтича и вечното подозрение, че Католическата църква е свързана с чужди, често мислени като „шпионски“ центра­ли, което е и основното обвинение срещу католическите епископи и свещеници в големия процес от 1952 година. Следствие от това подозре­ние е и непризнаването на Католическата църква в България за юридическа личност, което ограничава възможностите католиците да извършват каквато и да било дейност, извън тясно богослужебната. На свой ред Законът за изповеданията от 1949 година забранява на църквите да извършват каквато и да било социална дейност и да работят с младежите. Вследствие на репресиите и ограниченията, от началото на 70-те години пред Католическата църква в България все по-остро стои въпросът със застаряването на нейния клир, както и с липсата на възможности за образование и подготовка на младите свещеници. Като се има предвид и че всяко епископско ръкоположение е обект на продължителни преговори между държавата и Ватикана, обясними са страховете за скорошно отмиране на католическия клир и заличаване на католическата общност, перспектива, която властите далеч не намират за толкова нежелана.

Католическата църква в България традиционно се дели на католици по западен обряд и на такива по източен (трайно наричани в документите, а и известни в обществото като униати). Към края на периода, през ноември 1987 година, справка на Комитета по изповеданията отчита, че западните католици имат две епархии – Никополска със седалище в Русе, която отговаря за Северна България, и Софийско-Пловдивска със седалище в Пловдив, чийто диоцез покрива Южна България. Католиците по западен обряд обичайно живеят в компактни общности, които се намират в села и малки градове. На свой ред католиците по източен обред (униатите) са ръководени от епископ с титлата апостолически екзарх, чието седалище е в София. След смъртта на Кирил Куртев, тази титла е носена от уважавания епископ Методий Стратиев, също обект на наблюдателно дело от Държавна сигурност с многозначителното кодово име Вампир (Елдъров 2002 б:328). Справката от 1987 година привежда следните данни за числеността на католическата общност, за броя на църквите и свещениците:

епархия	църкви	свещеници	владици	монахини	монаси	вярващи
Никополска	18	10	1	15	–	около 40,000
Софийско-Пловдивска	17	9	–	12	3	около 10,000
Общо от западен обряд	35	19	1	27	3	около 50,000
Униати	24	10	1	38	–	около 10,000
Всичко	59	29	2	65	3	около 60,000

Същата справка отчита, че главният проблем, с който се сблъсква Католическата църква е „кадровият“. И пояснява:

През 1975 година в Католическата църква от двата обреда освен владиците са работили общо 59 свещенослужители. Сега техният брой е 29. Наличните кадри са в напреднала възраст и недостатъчни по брой (…). Желаещите да станат свещеници са много малко и често са не­подходящи.

Комитетът препоръчва, като взима предвид международните съображения, този нисък брой на свещениците да се поддържа, без да се провежда политика за тяхното допълнително намаляване, „за да се избегнат нападки срещу нашата страна по международни форуми или при двустранни срещи“[3]. Дори и посочената в справката численост на католиците да е занижена, традиционно се приема, че католиците в България наброяват около 1% от общото население на страната, което в края на 80-те години е почти 9 милиона.

През 70-те и 80-те години тази малка, но традиционна за България, устойчива и разполагаща с външна подкрепа общност се сблъсква с една нова държавна политика, обект на която стават всички религиозни изповедания. Целта на новата политика е създаването на „социалистическа“ празнична и ритуална система, която стъпва върху елементите на традиционната, формирана от религията празнична система, но е изцяло секуларна по своя характер и символика. Желанието за постигането на тази генерална цел става причина за последователното следване на две големи политически насоки, които съдържат в себе си множество мерки, реализирани обикновено от местните власти. Първата насока си поставя за цел ограничаването на основните религиозни ритуали и тайнства като кръщението, венчанието и религиозното погребение (опело) и замяната им със съответните им граждански еквиваленти – ритуалът „именуване на дете“, вече наложения като юридически задължителен граждански брак и активното налагане през тези две десетилетия на гражданското по­гребение. Втората насока си поставя за цел създаването и налагането на „социалистически празничен календар“, което предполага „преосмислянето“ в нов, секуларен дух на популярните религиозни празници – това включва както налагането на Нова година като централен празник вместо Коледа, ограничаването на честването на Великден и замяната му с „празници на красотата“, така и създаването на нови празници като „ден за възпоминание на покойниците“, който следва да замени християнската задушница (Методиев 2010:41-65, Лефтеров 2019:90-97). Всичко това предполага лишаване от публичност на най-големите християнски празници и активни действия за ограничаване на религиозните ритуали, като особено внимание в тази нова политика се обръща на работата на църквите сред младежите.

Този сблъсък поражда няколко кръга от проблеми, които присъстват трайно в документите от този период. Най-тежкият от тях е свързан с желанието на Католическата църква, за катехизация на децата според канона, включително и чрез даването им на първо причастие, когато те навършат 7 или 8-годишна възраст. Този спор намира израз в дебатите около тайнството конфирмация, наричано кризмене, което се дава на децата при първото им причастие. Друг сходен проблем е желанието на властите да се ограничи честването на големите християнски празници и основно на Рождество Христо­во, посрещано най-тържествено от Католическата църква. Третият проблемен кръг е свързан с погребенията и желанието на държавата да ограничи правото на малките религиозни общности да ползват специални парцели в големите гробищни паркове.

Българските католици в условията на новата празнична система

Централният проблем, с който властите се сблъскват при налагането на новата празнична система в католическите общности, е съзнанието, че католиците организират честванията на големите църковни празници с голямa тържественост, което ги прави привлекателни за всички членове на общността, включително и за младежта. Комичен пример за противодействие на тази тържественост е продължителният спор, достигнал най-високо политическо равнище, за съдбата на органа, подарен от западни църковни организации на католиците в Пловдив. Спорът за органа е даден за пример за неефективна държавна политика от секретаря на Централния комитет на Българската комунистическа партия Александър Лилов на Февруарския пленум на партията през 1974 година, проведен преди срещата между Тодор Живков и папа Павел VI, където Лилов посочва:

Под формата на подаръци католическата църква получава от Запад големи парични суми и материални вещи. През 1971 година например Ватиканът изпрати като дар на католическата църква в Пловдив орган, какъвто ние, поради немарливостта на съответните държавни органи, все още нямаме в нито една светска концертна зала.

Изказването му предизвиква реакцията на председателя на Комитета по изповеданията Стойно Баръмов, който със задоволство отчита, че този въпрос към 1974 година все пак е бил решен, макар и трудно:

В резултат на много усилия се постигна съгласие органът, получен от ГФР за католическата църква в Пловдив, да бъде подарен на концертната зала в града и по този начин един невралгичен въпрос съществуващ от 3-4 години се ликвидира[4].

Случаят с органа изглежда изолиран и дребен, но е показателен за отношението на властите към католическата празничност. Както при православните, така и при католиците властите всяка година сле­дят и анализират посещаемостта на църквите по време на големите празници. Изводът за католиците е, че те са много гъвкави и успешно се приспособяват към всяка нова ограничителна мярка. Информа­ция, изготвена от местните власти в Пловдив от 1976 година, достига до следните заключения:

Почти всички църкви са подновени и обновени, с ярки цветове. Вътре божиите храмове са изпъстрени с картини и фрески с библейско-евангелски сюжети (…). Гъвкаво реагират, бързо откликват и демонстрират учудваща изобретателност към условията във вся­ко отделно селище: щом се обзаведоха зали за радостни граждански ритуали, божиите пастири пригодиха олтарите, лъснаха иконостасите, потърсиха помощта на съвременни технически средства – светлинно-звукови и шумови ефекти (цветно осветление, магнетофонни записи и други); променят датите и часовете на празниците от литургическия календар в момент на усилена полска работа; предвиждат обхождането на домовете и ръсенето и тайнството миропомазване (второ кръщение) на децата, за приобщаването към „светата май­ка” – Католическата църква в най-подходящия и удобен за тях мо­мент, помагат на учащите се по западни езици[5].

Подобни са информациите за състоянието на католическите общности около Плевен. Доклад за посещаемостта на църквите по време на коледните празници през 1975 година отново се спира на голямата тържественост и старателната подготовка на свещениците за празника:

Посещаемостта на църковните ритуали от години наред бележи устойчивост. Числото на посещението е почти неизменно за всяка година и се движи приблизително около 200 за всяка църква. Тая го­дина в град Белене и двете църкви са били почти пълни с посетители от около 200-300 човека за всяка поотделно. Болшинството от тях са били възрастни хора – вярващи. Останалата част са били по-млади хора, невярващи, отишли от любопитство, а други от тая категория да убият времето си. Посещението от страна на лицата, които не са вярващи, са резултат от тържествеността, която дават свещениците на коледните ритуали посредством осъвременяването им, участието на женски и мъжки хорове и други (…). Всички църкви са били почистени, подредени и украсени с всички необходими атрибути за провеждане на ритуала „Раждането на Исус Христос“.

Вниманието привличат и двете католически църкви в София, едната от които е по западен обряд, а другата – по източен. В инфор­мация от 1981 година е цитирано мнението на свещеника на църквата от западен обряд, според когото негови енориаши в София са около 300 души, макар авторът на справката да изказва мнението, че това число е преувеличено приблизително три пъти. Oбщността на църквата от източен обряд в София наброява около 5,000 души, според екзарха на българските униати Методи Стратиев, докато авторът изказва мнението, че те всъщност едва ли са повече от 1,000. Справката прави заключението, че католическата църква в София има локално влияние, възможностите ѝ за работа са ограничени, но тя все пак има постоя­нен „контингент от вярващи и привърженици“. Отслужваните в тези църкви ритуали са много малко – в справката е посочено, че средно за година общо в двете църкви се отслужват 8 кръщения, 7 венчания и 20 църковни опела, но това не пречи на властите да продължават да следят техния брой[6].

През 1975 година е изготвен анализ за устойчивостта на религиозните ритуали в католическите села в региона на Велико Търново. Данните са изолирани и се отнасят за населеното почти изцяло само с католици село Ореш, но са показателни за политиката на властите в малките населени места: В информацията се казва:

Въпреки значителния напредък при внедряването на новите граж­дански ритуали сред населението, изповядващо католишка религия, църквата все още държи здраво позициите си. Така например в село Ореш през последните две и половина години са родени 119 деца, от които в църква са кръстени 78. За същия период са сключени 64 бра­ка, от които 39 или 61 % са минали и през църквата. От 92 погребения само 2 са извършени по граждански ритуал.

Посочва се, че сред родителите на кръстените деца има членове на Комунистическата партия, комсомолци, а и учители, както и че „останалата местна интелигенция също прибягва до изпълнение на религиозни ритуали[7]“. Ако цитираните данни се приемат за представителни за цялата католическа общност, може да се каже, че спазването на основните ритуали при католиците значително надхвърля средния за страната – през 1977 година кръстени в църква са 40% от новородените, 6,59 % от всички сключени в страната бракове са били утвърдени и с църковен ритуал,а 49 % от покойниците са били погребани с религиозен ритуал (Методиев 2010:58).

В цялата страна най-трудна е битката на властите с религиозните погребения, които са и най-често отслужвания религиозен ритуал. Това е лесно обяснимо, тъй като в периода от живота, когато хората сключват брак или кръщават децата си, те в много по-голяма степен са зависими от възможни преки или косвени репресии срещу тях. Ала тези опасения отстъпват на заден план, когато става дума за изпълнението на последното желание на близък човек. Затова и властите са особено фокусирани върху религиозните погребения, за чието ограничаване се ползват различни тактики, а най-ефективното средство е въвеждането на безплатно погребение, когато то е изпълнявано по светски ритуал в така наречените домове на покойника, строени в гробищните паркове в големите градове. Необходимостта от изграждането на такива светски траурни домове привлича вниманието към храмовете и специалните парцели за религиозните малцинства в гробищните паркове, като през 70-те години властите започват да чертаят стратегии за тяхната забрана. Липсата на достатъчно светски траурни домове е отчетена още при подготовката на вече цитираното решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия 1971 година, където изрично се отбелязва:

Особено остро стои въпросът за създаване на материална база за извършване на погребения. Домове на покойника има само в няколко окръжни центрове. Но в повечето градски и селски гробища или в съседство с тях има църкви или параклиси, които извършват рели­гиозен ритуал[8].

Всичко това обяснява защо във фокуса на властите попадат гробните парцели, отредени за религиозните малцинства. Специално внимание на тях е обърнато в Информация на Градския комитет на комунистическата партия в София от 29 декември 1973 година, където се поставя въпросът за ограничаване на тези привилегии:

Не е нормално съществуването на специални гробни терени на граждани с различни вероизповедания ‒ еврейски, католически, мюсюлмански и други в Централните гробища. Това ги поставя в привилегировано положение пред останалите граждани в столицата. Необходимо е да се излезе с конкретно предложение пред Държавния съвет за ликвидирането на тези привилегии, като се измени статута за раздаването на гробни места, отчитайки настъпилите големи изменения в обществено-икономическото развитие на страната[9].

Справка от следващата 1974 година за положението в столицата вече оправдава тази идея с липсата на достатъчно гробни места, поради увеличеното население на града. В нея е приведен и идеологи­чески аргумент – че 30 години след победата на революцията е недо­пустимо гражданите да продължават да се делят по религиозен при­знак. В информацията се допълва, че това създава условия за злоупо­треби, защото представители на религиозните малцинства разрешавали гробните места да бъдат давани и на покойници извън тяхното изповедание[10]. Като пример за злоупотреби е посочен католическият парцел в Централните софийски гробища: „От началото на 1973 година до месец май тази година 60 души са погребани в католическото гробище с писма от католическия поп“, с което авторите на справката искат да кажат, че далеч не всички покойници са изповядвали католическата вяра.

Следва…(виж тук).

__________________________________________

*Публикувано в https://www.researchgate.net/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Предложение за закриване на ДОР „Фанатик“, водено на Кирил Куртев, Со­фия, 3 декември 1971 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, III раз. 32201, л. 305-306.

[2].Из протокол „А“ № 145 на заседание на Секретариата на ЦК на БКП с ре­шение „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали“ ,придружено с докладна записка, София, 11 март 1971 г. ЦДА, ф. 1 б, оп. 36, а.е. 1345, л. 2, 19-31.

[3].Информация на Комитета до отдел „Идеологическа политика“ на ЦК на БКП за вероизповеданията в страната с предложения за конкретни мерки и политики в бъдещата работа с тях, София, 2 ноември 1987 година. ЦДА, ф. 1Б, оп. 89, а.е. 344, л. 78­-108.

[4].Из доклад на секретаря на ЦК на БКП Александър Лилов „За издигнем идеологическата работа на висотата на задачите, поставени от X конгрес и новата про­грама на партията за изграждане на развито социалистическо общество“, съдържащ критики към работата на Комитета, София, 7-8 февруари 1974 година. ЦДА, ф. 1Б, оп. 58, а.е. 97, л. 74-75.

[5].Информация на Окръжния дом за социалистически бит и култура – Пловдив до Бюрото на ОК на ОФ за активизирането на религиозните организации в окръга в периода 1971-1975 година с предложения за взимане на решениe, Пловдив, краят на 1976 година. ДА – Пловдив, ф. 90, оп. 7, а.е. 89, л. 13-21.

[6].Информация за състоянието и перспективите на католическата църква на територията на София, София, 22 април 1981 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, VI-Л-478, т. 11, л. 4-7.

[7].Информация на Окръжния дом за социалистически бит и култура – Велико Търново за работата по атеистичното възпитание на младежта. Велико Търново, 25 юли 1975 година. ДА – Велико Търново, ф. 547, оп. 17, а.е. 26.

[8].Из протокол „А“ № 145 на заседание на Секретариата на ЦК на БКП с решение „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали“, придружено с докладна записка, София, 11 март 1971 година. ЦДА, ф. 1 б, оп. 36, а.е. 1345, л. 2, 19-31.

[9].Информация на отдел „Пропаганда и агитация” на ГК на БКП – София „За изпълнение решенията на Секретариата на ЦК на БКП и бюрото на ГК на БКП във връзка с още по-широкото внедряване на новите, социалистически граждански ритуали в столицата“. София, 29 декември 1973 година. ДА – София, ф. 1Б, оп. 52, а.е. 53, л. 13–44.

[10].Справка на отдел „Пропаганда и агитация” на ГК на БКП – София „По някои въпроси на материалната база на траурния граждански ритуал и управление„Гробища“ при СГНС, София, 24 юни 1974 година. ДА – София, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 13, л. 1-17.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dCN