Живко Лефтеров

Един от елементите на провежданата от Българската комунистическа партия антирелигиозна и атеистична поли­тика е системната работа за създаването и налагането на цялостна нова социалистическа празнично-обредна система, чрез която да се измести и по възможност заличи религиозна­та традиция в ежедневния живот на хората. Предвид амбици­озните цели, които комунистическата власт си поставя, по неизбежност са ангажирани всички партийни и местни органи на властта, обществените и младежките организации. Добре известни, описани и изследвани са нововъведените на нацио­нално ниво трудови празници и ритуали (Ден на миньора, Ден на металурга, Ден на енергетика и така нататък), съпроводени с масово­то трансформиране на религиозните празници: Гергьовден – Ден на овчаря, Трифоновден – Ден на лозаря, Тодоровден – Ден на коневъда, и други. Освен тези нови празници и ритуали, но не по-малко интересни, са и опитите на окръжните, градски и селски ръководства на партията и обществените организа­ции за създаване на регионални празници, които да заместят тези, свързани с местни религиозни традиции. В тези си на­пъни те достигат до фамозни, често и куриозни висоти.

Христоматиен пример в това отношение е празнуване­то на Богоявление в Калофер. Привързаността на жителите на града към празника води до дългогодишни опити от страна на комунистическата власт да бъде прекратено неговото от­белязване. Пряко следствие на тази политика са и всевъзмож­ните експерименти и нововъведения, целящи подмяна и пре­дефиниране на свързаните с него народни традиции и обичаи. Именно тези проблеми са във фокуса на настоящата статия.

***

В първите две години от установяването на новата отечественофронтовска власт в България Богоявление про­дължава да бъде част от празнично-обредния календар на държавата[1]. На 22 ноември 1946 година е сформирано първото пра­вителство с министър-председател Георги Димитров, с кое­то се слага край на участието на официални лица и войскови части на Богоявление както в София, така и в страната[2]. В следващите години Великият водосвет се извършва в при­съствието единствено на архиереи и граждани. Друго в ха­рактерните елементи на обреда не се променя, като про­дължава и „обхождането на домовете” от енорийските свещеници, които „извършват традиционното ръсене със светена богоявленска вода[3]”.

След възстановяването на Българската патриар­шия и избирането на митрополит Кирил за патриарх Български през 1953 година той продължава да съвместява и Пловдивския митрополитски престол. Това е при­чина на големи християнски празници патриарх Кирил да продължи да служи в Пловдив и Пловдивска епархия. Традиционно един от тези празници е и Богоявление. Подробности могат да бъдат открити както в цър­ковния печат от това време, така и в документация­та на Комитета по въпросите на Българската православна църква и на религиозни­те култове. В докладна записка на неговия председател Михаил Кючуков до Антон Югов за протичането на ре­лигиозните празници през месеците декември и януари 1955 и 1956 година четем: По традиция доста шумно минава празнуването на Богоявление, когато се хвърля кръст в морето и реките. Имаме сведения за Пловдив, Асенов­град и Габрово, дето и тази година са станали шествия от църквите до пунктовете, дето стават церемони­ите с кръста. По наша оценка, празненството в Плов­див тази година е било по-многолюдно (към 30,000 души) от миналата година и дето са пуснати много гълъби и в реката, по местен обичай, са били хвърлени много ве­ликденски яйца. Същото е било и в Габрово, дето са при­съствали 800-900 души[4]. В заключение председателят на Комитета обобщава, че празниците в страната са минали без инциденти, като „това се отнася особено за извършването на ръсенето преди Йордановден”, а и от Светия синод не са постъпили никакви оплаквания. На критика обаче са подложени партийните комитети по места и окръжните и общински съвети, които по мнението на Комитета не извършват никакви наблю­дения при протичането на празниците и се държат пасивно[5].

Като цяло повишеният интерес към дейността на Българската православна църква и останалите вероизповедания в страната от средата на 50-те години на ХХ-ти век и постоянното пряко наблюдение на религиозните служби е свързан с настъпилите промени в комунистическия блок. След смъртта на Сталин и започна­тия от Никита Хрушчов курс на десталинизация се проме­ня и политиката по отношение на религиозните общнос­ти. Поставя се началото на борбата с „буржоазните от­живелици”, чието преодоляване е задължително по пътя на прокламираното изграждане на комунистическо общество. Религиозността също спада към тях. Това обяснява защо както в СССР, така и в Народна република България се дава начало на затихналата в последните години от управлението на Сталин атеистич­на пропаганда. С началото на новата атеистична кампания във фокуса на партийните апаратчици и местните органи на властта попадат и религиозните празници. Те се смя­тат за най-устойчиви за повлияване. Особено тези от тях, които водят до преки контакти с населението извън хра­мовете, което спомага за запазване на популярността на Църквата сред хората. Един от тези празници е и Богояв­ление. В тази връзка цитираната докладна записка е пове­че от красноречива. На Богоявление се събират най-много хора[6]. Масовото участие конкретно в Пловдив е свързано преди всичко с личността на патриарх Кирил. Това поставя Пловдивската епархия на Българската православна църква в по-особена позиция спрямо останалите епархии в страната, нещо, което, както ще ви­дим, остава характерно за целия период на комунистическо управление.

В добре известното публикувано и многократно цити­рано решение на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия за засилване и подобрява­не на атеистичната пропаганда в страната, прието на 26 декември 1957 година, намира място и въпросът за отбелязване­то на големите християнски празници и свързаните с тях религиозни обреди и обичаи, имащи силно въздействие върху населението. Решението е сведено до знанието на окръжни­те, околийските, градските и районните комитети и пър­вични партийни организации с нарочно окръжно от 8 януари 1958 година, съдържащо разяснения за бъдещата работа. И в двата документа се говори за въздържане от „груб администрати­вен натиск” над вярващите, като на няколко пъти изрично е отбелязано, че процесът по „преодоляване на религиозни­те отживелици” ще бъде „сложен и продължителен[7]”. Именно това виждаме и през следващите години – постепенно и възходящо въздействие, което има за цел намаляване влиянието на религиозните празници и поетапно отпадане на елементи от съпътстващите ги обреди и ритуали. В запазената доку­ментация желанието Богоявление, наред с Коледа и Великден, да бъде максимално ограничен и сведен до литургия в храма е добре отразено. Прицелът е в придружаващите го шествия, хвърляне на кръста и ръсене. Най-често това е придружено с административни мерки, като често се цитира чл. 7 от Закона за изповеданията от 1949 година: Религиозните служби и процесии на открито се подчиняват на общите законни и ад­министративни разпореждания[8].

Независимо от стремежа на Българската православна църква да отстоява съ­ществуващите богослужебни практики и обичаи, взетото от Политбюро решение постепенно започва да дава свои­те „отровни плодове”. Твърде показателна в това отноше­ние е докладната записка на ръководителя на отдела за Българската православна църква към Комитета Димитър Тодоров, изготвена на 15 декември 1959 година. Тя е озаглавена „Относно предстоящите църковни шествия и ръсене” и визира отбелязването на Богоявление през януари. От документа става ясно, че още през 1958 година отделът е излязъл с предложение „безразборното ръсене по Богоявление” да се извършва от свещениците единствено по предварителна покана, но не е било възприето. Въпреки това с патриарх Кирил е бил проведен разговор „и се уговори свещениците да отиват само в домовете на известните им като вярващи семейства”. Констатацията на Димитър То­доров е за липсата на каквито и да било последствия от този разговор и нежелание от страна на архиереите да правят внушения за ограничаване на обреда, поради което ръсенето продължава да се провежда във всички домове подред. Затова той обобщава: Без по-голям натиск и определеност на наше­то искане църквата ще продължава да се придържа в старата практика… Тя си дава сметка, че сега това е най-подходяща­та и действена възможност за контакт и въздействие върху безразличните към религията хора[9]. Основания и аргументи за ограничаване на религиозния обред Димитър Тодоров виж­да в настъпилите промени в културата и бита, определяйки „обикалянето с котлето” като „отживелица”. Сред другите негативи са изброени използването на ръсенето по домо­вете за агитация сред децата и младежите, нарушаване на съществуващите законови разпоредби за просията, на каквато той оприличава действията на свещеници предвид „па­ричните доходи” от ръсенето. За справяне с проблема, тъй като „няма гаранции” за поведението на патриарх Кирил и дали той ще се вслуша в направените му внушения, Димитър Тодоров предлага радикално решение – да се извикат всички архиерейски наместници и по административен ред да им се нареди да предприемат ограничения[10].

Втората част от докладната записка е посветена на шествията, свързани с Богоявление. Опитът да се забрани провеждането на шествие във Варна през 1958 година среща съ­противата на митрополит Йосиф, вследствие на което е дадено разрешение, но едва след „съгласуване на високо рав­нище”. Димитър Тодоров настоява да се говори колкото е възможно по-отрано както с митрополит Йосиф, така и с митрополит Никодим, в чиято Сливенска епархия също са проведени шествия след светата Литургия. По-ранната реакция е необходима с цел убеждаване на митрополитите да огра­ничат церемонията в църквите. В полезрението на отдела попада и шествието в Пловдив, събиращо всяка година мно­гохилядно множество. За него предложението е да се измес­ти от централната улица, което „ще бъде крачка към отме­няването на шествието по-късно[11]”.

Тези думи, с които докладната записка завършва, са твърде показателни за следваната политика и разбиране за постепенно ограничаване, а впоследствие и преустановя­ване на отбелязването на християнските празници извън храмовете, включително и съпътстващите ги обреди и ри­туали. В тази връзка натиск върху патриарх Кирил се оказва и от председателя на Комитета Михаил Кючуков по време на наложилите се като практика регулярни срещи между тях. Без подробности срещаме темата, отразена в няколко дневникови записа на патриарх Кирил. Първият от тях е от 4 февруари 1959 година. В него той лаконично е отбелязал „2. Подго­товка за ръсене в бъдеще[12]”. На следващата година, с дата 18 март 1960 година, срещаме: „14. Забрана на ръсене в някои места[13]”.

Междувременно служителите на Комитета продъл­жават своите редовни обиколки из страната с цел събиране на подробни сведения. Благодарение на тях днес имаме въз­можност да реконструираме отбелязването на Богоявление в редица градове в страната.

Така например през януари 1959 година Иван Узунов извърш­ва наблюдение в Габрово и Севлиево. В Габрово, макар и чак към 10 часа, главната улица на града се изпълва от хора, които се събират от четирите действащи храма „предвождани от хоругви и кръстове, носени от монахини, заедно със све­щениците”. На главния площад е отслужен кратък молебен, а броят на вярващите според Иван Узунов е около 300-400, като „вероятно числото им щеше да бъде много голямо ако милицията бе позволила да се стои на улицата, която преси­ча площада”. Светия Кръст е хвърлен от главния мост, на което място се събират предварително и други хора – „предимно млади”. На ритуала присъстват 10 свещеници и 10 монахини. През целия ден, по лично наблюдение на служителя на Коми­тета, „свещениците ръсеха гражданите по домовете им[14]”. Узунов провежда и среща с председателя на Градския народен съвет – Габро­во, а основната тема е провеждането на Богоявление през годините.

Друг служител на Комитета – Гавраил Димитров, пък обикаля по същото време Търновски окръг. В самото Търно­во, в което има 7 действащи църкви, след светата Литургия се об­разуват две литийни шествия. Едното с богомолци от три църкви, водено от митрополит Софроний, достига река Янтра при моста под Царевец, където е извършен Велик водосвет, а за светия Кръст се хвърлят двама души. Мястото е предвари­телно обработено и ледът отстранен. Второто, включва­що миряни от други четири църкви, участва във водосвет и хвърляне на светия Кръст при новопостроения мост в града до Централната гара. Общо няколкостотин души уважават празника, а свещениците ръсят гражданите „на самото мяс­то в продължение на 20 минути[15]”.

Под давление на партийните органи, искащи реални ре­зултати, Комитетът обсъжда засилване на мерките в духа на постъпателния натиск, започнал през 1958 година. На 21 декември 1960 година на заседание на Колегиума на Комитета е обсъден въп­росът с предстоящите празници през месец януари. Взето е решение чрез Окръжния комитет на Българската комунистическа партия и Окръжния народен съвет (ОНС) да се въведе „забрана на безразборното ръсене по домовете, като бъдат направени съответни внушения на архиерейски­те наместници”. Също така е предвидено председателят на Комитета Михаил Кючуков да направи предварителна консул­тация с патриарх Кирил и Светия синод на Българската православна църква „за отменяване на църковните шествия[16]”. По време на заседанието са набеляза­ни и църковните служби в страната, които традиционно да бъдат наблюдавани от служители на държавния орган. Сред тях е и отбелязването на Богоявление в Пловдив.

На 19 януари 1961 година патриарх Кирил, епископ Стефан Главиницки (на следващата година избран за Великотърнов­ски митрополит) с петима свещеници отслужват света Литур­гия в храма „Св. Богородица” в Пловдив, на която присъства и служителят на Комитета Гавраил Димитров. След нейния край всички те, придружавани от около 250 богомолци, се отправят към река Марица, като по пътя изчакват присъ­единяването към тях на шествията от другите църкви. По този начин по главната улица на Пловдив „се образува внуши­телно многохилядно шествие”, към което постоянно се при­съединяват нови граждани, „за да наблюдават хвърлянето и ловенето на кръста”. С достигането на брега на реката е извършен водосвет, както повелява традицията на ритуала, след което и самото хвърляне на кръста, за който скачат трима души, „плаващи сред хиляди парчета лед”. Докладът на Гавраил Димитров завършва със следното обобщение: При­състваха над 6,000 народ, застанал на двата бряга на Марица и на моста, което стана причина за около половин час да спре движението на превозните средства. Голяма част от при­състващите граждани още от 10 часа бяха заели удобни места на брега. След хвърлянето на кръста народа се разотиде, без да се извърши на самото място ръсене и целуване на кръста[17].

Приведеното описание на Богоявление в Пловдив през 1961 година и участието на патриарх Кирил в него ни дава представа за съществуващите сред комунистическите идеолози опасения по отношение на празника. В наложената действителност в страната, ако изключим спортните мероприятия, църковните празници са единствените, които също привличат хиляди учас­тници. Това именно води до споменатите вече притеснения и обяснява защо целта е провеждането на религиозния празник да бъде ограничено в чертите на храмовете и в никакъв случай да не се прибягва до показност, която единствено би увеличила както престижа на Църквата, така също и нейната популярност.

От друга страна, описанието на празника в Пловдив го­вори, че опитите да се правят внушения на патриарх Кирил за отмяна на шествията се оказват неуспешни.

След избора му за патриарх, в периода от 1953 до 1969 година, когато за Пловдивски митрополит е избран Стобийски епис­коп Варлаам, патриарх Кирил почти всяка година продължава да участва лично в отбелязването на Богоявление в Пловдив. Изключение правят две години, когато е в Драгалевския манас­тир. След светата Литургия патриарх Кирил продължава да провежда литийни шествия през целия град до Марица, където извършва Велик водосвет и хвърляне на кръста. Макар и през годините участниците да намаляват, все пак в репортажите, публикува­ни в „Църковен вестник”, се говори за „многоброен благочестив народ” и „хиляди вярващи”. Съвсем очевиден е стремежът на патриарха да поддържа традицията жива, запазвайки нейната публичност, независимо от оказваното давление. За съжаление добрият пример остава да се практикува единствено в Плов­див, и то до смъртта на патриарх Кирил[18].

Общият извод, който може да се направи въз основа на съществуващата изворова база и историография, е, че пър­воначално мерките и усилията на комунистическата власт са насочени към въвеждане на ограничения в големите градо­ве на страната. Поради тази причина религиозните обреди и честване на празници в провинцията и малките населени места се запазват почти непроменени до 60-те години, когато и те попадат в полезрението на идеологическите от­дели на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия. По места както партийните, така и об­ществените организации стават все по-изобретателни в търсенето и прилагането на алтернативни начини за спра­вяне с генериращите им постоянни главоболия „религиозни отживелици[19]”.

***

Първото десетилетие от установяването на нова­та комунистическа власт в страната не се отразява не­гативно върху религиозния живот в Калофер. Даже обрат­ното. Наблюдава се известен материален възход на двата манастира и църквите в града. През 1950 година девическият манастир „Св. Въведение Богородично” е избран за откри­ване на синодална почивна станция, а нейни ръководители през годините са свещениците от Калофер – Христо Попниколов, Христо Савов, Тодор Вълев, Руси Костов и Мирчо Минков (днес ефимерий на манастира). Това е причина, осо­бено в летните месеци, в града да пребивават множест­во архиереи и свещеници, които често взимат участие в църковните богослужения, организират временни църковни хорове, изнасят беседи[20]. Всичко това спомага за запазване на висока религиозността сред населението, още повече че и свещениците се увеличават с изпращането в манас­тира на постоянен ефимерий – ставрофорен свещеноиконом Стефан Ганчев[21]. Разбира се, не трябва да се забравя и че градът се намира в Пловдивска епархия, което, както се видя, спомага за по-дългото запазване на традициите около отбелязването на религиозните празници и конкретно ин­тересуващото ни Богоявление.

Калофер попада в полезрението на новата власт с раз­гръщането на атеистична пропаганда и възпитание в стра­ната. Основната причина за това е Христо Ботев. Той е взет на „въоръжение” от научния атеизъм при разработването на тезата за съществуването на революционно демократически атеизъм, наред с националнопросветителския и про­летарския атеизъм. Идеологическата постановка е, че той намира „най-висша изява в атеистическото творчество на Христо Ботев[22]”. Според това разбиране благодарение на Христо Ботев и неговия „широк диапазон на критика на рели­гията”, характерен за революционнодемократическия ате­изъм, се облекчава „по-късната поява и масово разпростра­няване на пролетарския атеизъм[23]”. Включването и цитира­нето на произведения на Христо Ботев в различни изслед­вания, сборници, христоматии, речници и антологии става задължително[24].Стига се дотам той да бъде обявен и за адепт на войнстващия атеизъм[25]. Като прибавим към тази важна идеологическа употреба на Христо Ботев и традиционните чествания на живота и творчеството му като писател и поет, разбираме защо неговият роден град Калофер се прев­ръща във важно звено на политиката на Българската комунистическа партия и присъдружните ѝ обществени организации. Още повече че е трудно да се обясни защо в родния град на такъв „атеист” като Ботев има толкова силно религиозно присъствие и влияние. С цел изолиране и маргинализиране на свещениците в града атеис­тичната пропаганда постоянно омаловажава тяхната роля дори в периода на Възраждането.

В тази връзка често се цитира и преекспонира опи­санието на калоферските свещеници от самия Иван Вазов, изпратен да учи при Ботьо Петков през 1866 година, на когото дори става помощник-учител. То се среща в неговата сту­дия, посветена на Христо Ботев, и не е особено ласкаво по отношение на тяхното общо образование, начин на обличане и лични навици. На базата на целенасочено използвани и пуб­ликувани извадки от текста на Иван Вазов комунистически­те идеолози на атеистичния фронт никога не пропускат да наричат свещениците от града „калоферски попове”, изграж­дайки на базата на това описание цялостна теза за „безси­лието да поддържат и укрепват религиозната вяра” и „съ­будят и разгарят дълбоки религиозни чувства[26]”. Разбира се, тези тенденциозни умозаключения не кореспондират с ре­алностите в Калофер и степента на религиозно присъствие и влияние. А за него през 1962 година свидетелства и Градския комитет на Българската комунистическа партия: На­лице са много факти от живота в нашия град, които говорят, че все още съзнанието на голяма част от нашите граждани не е освободено от възгледите и навиците, които векове наред са насаждани от бившите експлоататорски класи. У нас голяма част от нашите граждани, в това число даже и комунисти, все още тачат религиозни празници: Коледа, Василев ден, Йорданов ден, Иванов ден и други[27].

Тези „тъжни” констатации се дължат и на постоянно­то внимание към Калофер от страна на висшия клир на Българската православна църква. Така например на 28 и 29 юли 1962 година патриарх Кирил е на посе­щение в Калоферския девически манастир „Св. Въведение Бо­городично” по случай 100 години от обновлението на манас­тирския храм. Освен монахините домакини в манастира се събират монахини от Казанлъшкия и Мъглижкия девически манастир, повечето свещеници от Карловска духовна око­лия, начело с архиерейския наместник свещеноиконом Гавра­ил Тумангелов и много вярващи от Калофер. Присъстващите в храма на манастира са благословени от патриарх Кирил, който произнася слово, посветено на „миналото величие на Алтън Калофер, дал толкова много за духовната ни и поли­тическа свобода[28]”.

На втория ден от посещението си в Калофер патри­арх Кирил извършва пострижение на две послушнички – Юлита и Валентина (бъдеща игумения на манастира) в „храма, препълнен с богомолци[29]”. След това отслужва св. Литургия със Стобийския епископ Варлаам, викарий на Пловдивската митрополия. Също така удостоява с офикията протоиерей свещениците: Николай Неделчев, ефимерий при Девическия манастир; Христо Савов – енорийския свещеник при църква­та „Св. Богородица”, и Георги Найденов – енорийски свещеник при църквата „Св. Архангел Михаил” в Калофер, както и све­щениците от село Богдан – Георги Похожа, село Дъбене – Христо Нетов, село Иван Вазово – Иван Витев, село Сушица – Петър Йон­ков, село Баня – Петко Минчев[30]. От името на отличените бла­годарствено слово произнася Николай Неделчев. Следобед на същия ден патриарх Кирил посещава и Калоферския мъжки манастир[31].

Очевидно всичко това идва в повече на местната пар­тийна организация, която е и притискана на окръжно ниво да вземе по-сериозни мерки по отношение на съществуващото религиозно влияние в града. Така се стига и до първия конф­ликт, а повод за него става именно отбелязването на Богояв­ление. В нощта на 18 срещу 19 януари 1963 година изграденият през предходния ден традиционен бент на Тунджа е премахнат. Това става повод няколко дни по-късно, на 22 януари, трима­та свещеници да изготвят и внесат изложение до Градския народен съвет – Ка­лофер, с оплакване от неговото разрушаване, което се от­разява на пълноценното изпълнение на ритуала по хвърляне на светия Кръст в реката. Копие от документа е изпратено до Светия синод на Българската православна църква и председателя на Комитета. Според све­щенослужителите премахването на бента е „сериозен ин­цидент”, който „не може да се отмине, тъй като става сис­тема”. Под система имат предвид събитията от предходна­та 1962 година, когато „беше организирано публично осмиване на взелите участие в това църковно-народно тържество[32].” В случая авторите на изложението подчертават, че провеж­дането на самия ритуал независимо от липсата на завирено място в реката не е накърнено и поради тази причина все пак „е запазена конституционно гарантираната верска свобода”. След това необходимо уточнение те задават въпроса дали в деянието са взели участие служители на съвета, каквато информация е достигнала до тях. В тази връзка от Градския народен съвет се изисква писмено да потвърди или отрече това обстоятел­ство, което пък би довело до изясняване на положението дали службите на открито са забранени „по някой нов юри­дически акт”. Въпреки „инцидентът, който внесе смут сред вярващите” тримата свещеници декларират последовател­но следваната политика на лоялност на духовната власт към светската, която обаче може да бъде накърнена и да се „изпадне в неудобно положение, особено в днешно време, когато въпросът за мирно съжителство е поставен на първо място[33].”

На 30 януари 1963 година председателят на Градския общин­ски народен съвет (ГОНС) – Калофер[34], Стоян Бозуков и не­говият секретар Павел Бошев изготвят писмо-отговор по повод „църковния ритуал „хвърляне на кръста” с копие до Светия синод на Българската православна църква и председателя на Комитета. Още в първия аб­зац представители на съвета наблягат на липсата на спънки при провеждане на ритуала, благодарение на което „са били осигурени конституционните Ви гаранции”. След това уточ­нение следва подробен разказ на разигралия се „неприятен инцидент на черковския мост”, даващ представа за верси­ята на общинските служители и нейната интерпретация. Според тях без разрешение от когото и да било „група пия­ни младежи” в следобедните часове на 18 януари преграждат река Тунджа в „най-застрашения” участък, с което създават опасност от излизане на реката извън нейното корито и за­ливане на улиците. Допълнително утежняващо обстоятел­ство е, че мястото се намира в близост до основно учили­ще, с което е „застрашен животът на най-малките деца”.Според председателя и секретаря на Градския общин­ски народен съвет материалът, използван за направата на бента, е откраднат предишната нощ и включва входни и пътни врати, греди, колове от огради и всякакви други материали, собственост както на гражда­ни, така и на самия съвет, вследствие на което постъпват и множество оплаквания. Освен тези нарушения, извършени от „същите младежи”, свещениците от града са обвинени в отказ да съгласуват провеждането на ритуала с общинските служители, вследствие на което е проведен на „неподходя­що място в близост до две начални училища, с което поради отвличане вниманието на учениците се спъва нормалната учебно-възпитателна работа[35]”.

В писмото се признава, че има заповед бентът да се премахне и откраднатите материали върнати на собстве­ниците. Очевидно с назидателна цел е отделено място и на последващите ритуала събития. Свещениците отново са укорени, че този път са позволили на „същите тези пияни младежи” да „осквернят кръста най-вулгарно”, показвайки го „в пивниците, по улиците и други обществени места”, като по този начин „излагаха цялата църква и смисъла на ритуала[36]”. В заключение свещениците са уведомени, че в бъдеще с цел „да не се получават подобни неприятни инциденти” про­веждането на ритуал трябва да бъде предварително разре­шавано и съгласувано от Градския народен съвет, който „ще Ви определи място за провеждане[37]”.

Следва…(виж тук)

______________________________________________

*Публикувано в История и надежда, юбилеен сборник в памет на професор Пламен С. Цветков, издание на НБУ, С., 2023, с. 311-346. Авторът на блога изказва благодарност на автора на изследването г-н Живко Лефтеров, за разрешението му да бъде възпроизведена тук тази публикация.

[1]. Останалите празнични дни в Царството през 1945 и 1946 година са Нова годи­на, Рождество Христово, Освобождението на България (3 март), Велики петък, Възкресение Христово, Св. Георги Победоносец (Ден на храбростта), Възкре­сение Христово, Св. св. Кирил и Методий. През 1945 година официален празник е и рожденият (16 юни), и тезоименият (14 септември) ден на Негово Величество Цар Симеон II. От 1946 година отпада рожденият ден на Царя, но се появяват два нови официални празника – 1 май и 9 септември. – Държавен вестник, бр. 15 от 1945 година; ЦДА, ф. 165, оп. 2, а.е. 15, л. 15, 32.

[2]. Това отговаря и на една чисто комунистическа идеологическа конструк­ция относно празниците в Царство България. Според нея „господстващата буржоазна класа се опитва да превърне някои традиционни народни празници в официално-държавни”, като по този начин злоумишлено желае да им прида­де „чуждо за народа значение”. Сред тях е и Богоявление, разбира се, срещан в комунистическите идеологически разработки под своето „народно наи­менование” – Водици и Йордановден, празник обсебен за нуждите на „царската армия”. – Стаменова, Живка. Патриотизмът и празнично-обредната система. Минало и съвременност. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1986, с. 39.

[3]. Великият богоявленски водосвет в столицата. – Църковен вестник, г. 50, бр. 3-4, с. 18.

[4]. ЦДА, ф. 378Б, оп. 1, а.е. 807, л. 1.

[5]. Пак там, л. 2.

[6]. Подобно е положението и в Съветския съюз. На Богоявление се събират най-много богомолци и граждани. Масовото посещаване води и до инциденти, които са повод за повдигане на въпроса за ограничаване на този тип прояви и налагане на наказания. Най-характерен пример, цитиран и до днес, са съби­тията в Саратов от 1949 година. На 19 януари 1949 година епископ Борис Саратовски из­вършва тържествено водоосвещаване на река Волга, получавайки предварително разрешение от районния изпълком. Тъй като температурата достига до -10 градуса, за осъществяване на ритуала част от леда на реката е разбита и мяс­тото оградено. След приключване на обреда духовенството, начело с епископ Борис, и повечето от богомолците се връщат в града, но на място остават около 500 души (на водосвета присъстват над 30,000), които започват да се потапят в ледените води в продължение на 30-40 минути. Вследствие десетки се простудяват, а няколко почиват от пневмонии. Информацията бързо дос­тига до Москва и е обсъдена в Секретариата на ЦК на ВКП(б) през февруари същата година. Във вестник „Правда” е публикуван фейлетон „Саратовският купел”, в който потапя­нето в реката е характеризирано като „порнографско действие”, „подигравка с хората”, „обред, продиктуван от идиотизма на стария живот”, „див обред” и така нататък. Публикувани са и имената на починалите участници. В крайна сметка са наказани представители на местните органи, както и самият епископ Борис, преместен на друга катедра. – Мраморнов, Александр. К 60-летию „Саратовской купели“ (1949-2009) [онлайн], [прегледан на 06.03.2021]. Достъпен на: http:// svavva.ru/istoriya/k-60-letiyu-saratovskoj-kupeli-1949-2009.html. Инцидентът в Саратов е повод отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на ВКП(б) да предложи на Сталин приемането на решение, което да доведе до началото на нова антирелигиозна кампания. Подготвеният документ обаче не е одобрен от Сталин, но събитието довежда до кампания за прекратяване на хвърлянето на кръста на Богоявление в СССР. Патриарх Кирил е запознат със случая, за което съдим по запис в неговия дневник от 1950 година: Епископ Борис Саратовски е преместен дру­гаде, понеже на Богоявление миналата година някои негови близки жени с негово знание и съгласие се хвърлили във Волга да ловят кръста. Разбит бил ледът и една от жените попаднала под леда, та с мъка била избавена. Вследствие на простуда една от жените умряла. Вестниците писали. Станал голям шум, поради което Сино­дът се видел принуден да го премести. – Кирил, патриарх Български. Дневници. С.: НБУ, 2018, с. 148.

[7]. ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 3472, л. 103-104.

[8]. Държавен вестник, бр. 48 от 1 март 1949 година.

[9]. ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1179, л. 1.

[10]. Пак там.

[11]. Пак там, л. 2. Документът е публикуван в: Атеистичната политика в кому­нистическа България. Сборник документи. Част 1. Съставителство, предговор и бележки Живко Лефтеров. С.: НБУ, 2020, с. 128-129.

[12]. Кирил, патриарх Български. Дневници. Съставителство, редакция, предго­вор и бележки Живко Лефтеров, Момчил Методиев. С.: НБУ, 2018, с. 296.

[13]. Пак там, с. 342.

[14]. ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1176, л. 3.

[15]. ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1181, л. 5.

[16]. ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 1205, л. 5.

[17]. ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 378, л. 1.

[18]. Данните са обобщени от проследяването на течението на „Църковен вест­ник” в тези години. От това наблюдение може да бъде извадено и още едно зак­лючение. Въпреки упорството на патриарх Кирил да следва традицията, като цяло статиите в органа на Българската православна църква, посветени на Богоявление, или намаляват, или са твърде кратки, или в някои години и напълно липсват (1953, 1956, 1960, 1963, 1964, 1967, 1971).

[19]. За сравнителен анализ на броя на гражданските и религиозните обреди и ритуали в този период по-подробно вж.: Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.). С.: Сиела, 2010, с. 41-43.

[20]. Друмева, монахиня Валентина. Девическият манастир „Св. Въведение Богодорично” и метосите в Калофер. София, 1998, с. 129-130.

[21]. По това време действащите свещеници в Калофер са Николай Неделчев Или­ев (роден на 24.I.1897 година в Калофер), Христо Попниколов (роден на 1.VII.1904 година в село Габарево, Казанлъшко) и Димитър Попхристов. Към 1951 гоадина всеки от тях е с про­служени години съответно 27, 23 и 7. – ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 514, л. 8. // Списък на свещенослужителите и служителите при Карловското архиерейско наме­стничество и църквите в Карловска духовна околия. 10.IV.1951 година. От списъка е видно, че свещениците в околията са общо 38. Година по-рано в града служи и свещеник Цветко Христов Богданов. – ЦДА, ф. 165, оп. 9, а.е. 248, л. 7.

[22]. Процесът на преодоляване на религията в България. Социологическо изследване. С.: Издателство на БАН, 1968, с. 110.

[23]. Пак там, с. 111.

[24]. Вж.: например: Атеистична христоматия. Литературата против религията. С.: Издателство на Българската комунистическа партия, 1966, с. 71-74; Бъчваров, Михаил. Борбата на българските възрожденци против религиозните заблуди. С.: Издателство на Българската комунистическа партия, 1966; Стой­чев, Тодор. Атеистични традиции на българския народ. С.: Партиздат, 1973 и други.

[25]. Атеистичната политика в комунистическа България. Сборник документи. Част 1. Съставителство, предговор и бележки Живко Лефтеров. С.: НБУ, 2020, с. 145.

[26]. Стойчев, Тодор. Атеистични традиции на българския народ…, с. 94-95.

[27]. ДА – Пловдив, ф. 1308Б, оп. 2, а.е. 3, л. 30. //Доклад за работата на Градския комитет на Българската комунистическа партия и градската партийна организация за времето от 12.1.1961 до 5.10.1962 година в град Калофер. По това време партийните членове в Калофер са всич­ко на всичко 39 души. – ДА – Пловдив, ф. 1308Б, оп. 2, а.е. 4, л. 4.

[28]. Найденов, протоиерей Георги. Патриаршеско посещение в град Калофер по случай 100 години от възобновяването храма в девическия манастир. – Църко­вен вестник, бр. 34 от 6 октомври 1962 година, с. 6.

[29]. По това време в Калофер съществува и енорийско православно братство. – ДА – Пловдив, ф. 2704, оп. 1, а.е. 187, л. 6.

[30]. Църковен вестник, г. 63, бр. 32-33 от 29 септември 1962 година.

[31]. Найденов, протоиерей Георги. Патриаршеско посещение в град Калофер…, с. 7.

[32]. ДА – Пловдив, ф. 740, оп. 2, а.е. 50, л. 1.

[33]. Пак там, л. 2.

[34]. Калофер е самостоятелна община до 26.12.1978 година, когато въз основа на Указ №2295 на Държавния съвет на Народна република България от 22 декември 1978 година е присъединен към община Карлово. – Държавен вестник, бр. 101 от 26 декември 1978 година.

[35]. ЦДА, ф. 165, оп. 10, а.е. 876, л. 1.

[36]. Пак там.

[37]. Пак там.

Изображения: авторът Живко Лефтеров и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dws