Николай Маджуров

Пускането на изкуствените спътници на земята и на космическата ракета, превърнала се в изкуствена планета, са безспорно събития от изключително голямо световно-историческо значение. Те говорят за неимоверното развитие на науката и техниката както в изучаване областта на безкрайно малкото, на атома, дето се работи с милиони частици от милиметъра и от милиграма, така и в областта на безкрайно голямото, на вселената, дето се работи с пространствени величини, измервани с милиони и милиарди светлинни години.

Достатъчно е само човек да помисли колко и какви изчисления са правени, кол­ко и какви сили са използвани, колко и какви технически инструменти и съоръжения са приспособени, колко и какви опити са извършени, колко и какви пречки са преодолени, за да се смае и да се удиви пред величието и силата на човешкия технически гений.

Ако досега той само пускаше своите сонди на хиляди километри под земята и водата, ако изследваше на хиляди кило­метри височините на планините – все за да опознае, – да овладее и използва благата и богатствата на земята, днес той предприема смели, макар и още само начални и ограничени полети в недрата на необятната Вселена.

Някогашното обикаляне на земята за три години и половина с бързоходните кораби на Магелановата експедиция сега ве­че ни изглежда като някаква детска залъгалка в сравнение с обикалянето на спътниците около земята за час и половина или в сравнение с полета на космическата ракета, която лети около Слънцето със скорост 1,213 километра в секунда, сиреч с почти 45,000 километра в час.

Изработването и пускането на спът­ниците и особено на космическата раке­та стана възможно след откриването и използването на атомната енергия като двигател, след разработването до съ-вършенство на ракетната техника и балистиката, и след поразителните нови успехи на електрониката.

В това отношение 1957 година, годината на пускането на спътниците беше фактически юбилейна, защото тогава се навършиха сто години от раждането на великия немски физик Хайнрих Рудолф Херц (1857-1894) – откривател на електромагнитните вълни, които и носят неговото име „вълни на Херц,“, и на тяхното хващане, измерване и използване. Сто години се навършиха тогава и от раждането на големия руски физик Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), най-голям откривател в областта на аеродинамиката, на ракетната техника и на теорията за междупланетните съобщения.

Неоценима заслуга е именно на руската наука и техника, че можа да ознаменува тази стогодишнина с такова епохално събитие, като пускането на спътниците, което не би било възможно без откритията на тези двама учени. Но не би би­ло възможно и при техните открития, ако те не бяха добре оценени, използвани и развити по-нататък от съвременната наука.

Движението на спътниците и на ра­кетната планета дава възможност да се направят неоценими по своето научно значение наблюдения както върху конкретни неща като бъдещата техника и направление на ракетите, температурата, налягането и гъстотата на йоносферата; степените и сферите на космическото притегляне, колебанието на магнитния полюс на земята; метеоритите и микрометеоритите и прочее; така и да се проверяват някои основни принципи в теорията на Алберт Айнщайн(1879-1955) за относителността, които засягат строежа на вселената и видимост- та на звездите от Галактиката и Мегагалактиката, засягат строежа на материята и на междупланетните простран­ства и дори засягат самата същност на физическото време и пространство и физическото тегло във вселената.

При наличността на подобни пости­жения и при перспективата за все нови и още по-големи научни завоевания нам се налага да си поставим принципния общ въпрос, какво е и какво трябва да бъде нашето отношение, като религиозни хора, като християни към великите от­крития на науката и техниката – не към едно или друго велико откритие, а към всичките изобщо открития.

Има християни, които смятат, че тех­никата няма нищо общо с религията, за­щото техниката изследвала и използвала само материалния свят и била дело на разума и науката. А религията се занимавала само с духовния свят, подготвяла спасението на душите за вечния живот и била дело само на вярата. Така че каквито и да бъдат постиженията на тех­никата, те с нищо не засягат и не изме­нят задачите на религията. Всяка си е за себе си и е затворена в себе си, без да се интересува и да се влияе от другата.

Има други християни, които при всяко по-голямо постижение на техниката се обхващат едва ли не от паника, тъй ка­то я смятат по същество враждебна на религията и всяко ново завоевание им се струва, че е стесняване обсега и намаляване значението на религията. Затова или се въоръжават да отричат и омаловажават научните открития, като мислят, че те така служат на религията – или, – ако са маловерни – бързат да се откажат от религията си и да се поклонят на новия кумир – на техниката,от който очакват щастие и спасение за души­те си.

И двете тези становища обаче са из основи погрешни и осъдителни. Техниката не може да бъде неутрална и безраз­лична за религията. Защото религията е отношение на човека към Бога, към Неговото вездесъщие, всезнание и всемогъщество, към Неговото сътворяване на света и промисляне за него.

Но щом е така, тя е отношение и към света и към човека с всичките му дела, преценяване от гледище на Бога. Така че няма нищо човешко или извънчовешко, което да ѝ е безразлично още и затова, за­щото няма религия, която да се грижи са­мо за душата на човека и няма техника, която да влияе само на материалното, на телесното.

Особено християнството е религия на богочовечеството и на въплътяването на Сина Божи, което е най-високото признание и освещаване на телесното. Затова християнството търси спасени- ето на целия психофизичен човек.

А и техниката се създава на почвата на духовни сили и творчество и сама от своя страна отключва и разраства духовните сили на човека. Накрая, нито рели­гията е дело само на вяра, а е и на разума, нито техниката е дело само на разум, а е и на вяра.

Но ако техниката не може да бъде без­различна за религията, още по-малко тя може да ѝ бъде по същество, по основните си задачи и по своя произход – враж­дебна. Защото още в първата глава на книга „Битие“, дето се говори за сътворяването на човека и се посочва възможностите и задачите му, се казва: „Сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Но щом Бог създаде човека по Свой об­раз и го постави да господарува над ця­лата земя със всичките ѝ сухоземни, морски, подземни и надземни блага, то ясно е, че културните и техническите пости­жения не само са възможни и не само са позволени и благословени за човека, но са му и направо заповядани, вменени са му в дълг, за да овладява и използва природата чрез тях.

Това е толкова вярно, че можем дори направо да кажем: колкото повече тех­ника и покоряване на природата, тол­кова повече изпълнение на Божията заповед, досежно силите, мястото и за­дачите на човека в света.

Още древните църковни отци и учи­тели са изтъквали, че образът Божи в чо­века, това е разумността, свободата, целесъобразността и творческата активност на човешката душа! Човекът един­ствен се ръководи не робски от заобикалящото го и от неговите въздействия, а съзнателно и разумно си поставя цели, създава планове за осъществяването им, изработва си оръдия и влага определен смисъл в своите постъпки. Не той се подчинява на природата, а подчинява приро­дата на себе си.

Блажени Теодорит (393-457), като изтъква разумността на човека, сочи, че човекът и в това се оприличава на Бога, дето „в един миг обхожда мислено и Из­ток, и Запад, и Север, и Юг, и небесното и това, що е в преизподнята[1]„. Той единс­твен има способността зад сетивните предмети да открива дълбоките им връзки и закони, а и тези закони да възвежда до тяхното общо начало и да ги осъзнава и опознава като сътворени от Бога – зад видимото да открива и съзерцава невидимото (Римляни 1:20).

С това пък е свързано почитането на Твореца. И любовта към Него. Защото човешката душа, по самата си най-съкровена природа, зад всичко относително търси Абсолютното. Търси Бога. Или както го казва блажени Августин (354-430): „… Ти си, Който ни подбуждаш да търсим сладост само В Твоята похвала, защото ти ни създаде за Тебе и нашето тревожно сърце е безпокойно, докато не намери успокоение у Тебе[2]„.

Имануел Кант (1724-1804), както е из­вестно, виждаше величието на човека в тази духовна способност да обгръща мислено в един миг вековете, да обгръща и необятната физическа Вселена, за която способност говори още блажени Теодорит. Докато физическата безкрайност на звездното небе, с милиардите му све­тила ни кара да се чувстваме като нищожни прашинки, захвърлени и забравени от всемира, духовното прозрение и съзерцание, което мислено обгръща всичко, ни кара да се чувстваме безкрайно възвеличени и несравними с нищо в света[3].

„О, колко е щастлива душата, възкликва Кант на друго място, когато тя сред яростта на стихиите и отломките на природата може по всяко време да ги гледа от такава височина, откъдето опустошенията, предизвикани от тленността на вещите на този свят, се носят ка­то вихър под краката ѝ! Откровението ни учи твърдо да се надяваме на блаженството, което разумът дори не може да пожелае. И когато оковите, които ни привързват към тленността на творенията, паднат в този миг, който е пре­допределен за преобразяване на нашето битие, тогава безсмъртният дух, освободен от връзките си с мимолетните неща, ще добие истинско блаженство в об­щение с безкрайното Същество. Цялата природа в обща хармония с Божията бла­гост може само да изпълва с чувство на постоянно удовлетворение това разум­но създание, което се намира в единение с този източник на всяко съвършенство. Съзерцаваната от този център при­рода навсякъде разкрива пълна устойчивост и хармония. Променливите природни явления не са в състояние да нарушат блажения покой на духа, възнесъл се вече на такава височина. Със сладка надежда, предвкусвайки това състояние, той мо­же да отвори устата си за тези славословия, от които някога ще се оглася вечността. Когато мирозданието се върне към небитието си и творението на Твоите ръце не ще различава ден и нощ, моята душа, възнесена от Теб, почитайки Твоето всемогъщество, вечно ще пее пред Твоя трон; моите уста, изпълнени с благодарност, во веки веков ще въздават безкрайна хвала на Тебе и Твоето вели­чие, но затова няма нищо достатъчно съвършено, защото Ти, Господи, си толко­ва велик, че за достойна възхвала не е достатъчна и вечността[4]„.

Най-новите психологически изследвания, включително и материалистически в това виждат качествената разлика между човека и животните, че психическата дейност на човека е съзнателна, че мисленето и дейността му имат абстрактен и творческо-преобразователен характер.

Абстрактността на мисленето е в „издигане на нашия субективен образ за нещата на такава висота, тоест в откъсване в максимална степен от непосредствената действителност, за да може той да се приближи напълно и дълбоко към обективната реалност[5]„. Ще рече, зад многообразието и сетивността да се види и опознае невидимото като по-дълбока обективна реалност.

А що се отнася дo дейността „и животните притежават някакъв ум“, но са­мо човешкото действие има съзнателен, творчески характер, защото то се отличава със своята плановост, целесъобразност и преобразуващо значение [6]. Ка­то илюстрация „ще посочим по-конкретно разработките на известната изследователка Ладигина-Котс, която направила серия ценни наблюдения, сравнявайки поведението на дете с поведението на малките на шимпанзе[7]„. „В края на изследванията – пише тя – се оказа, че мостът, който се старах да прехвърля над психическата бездна, разделяща шимпанзето от човека, се пропука[8]„. Многобройните опити за сетен път доказали „отсъствието при шимпанзетата на способност за установяване на причинно-следстве- ните смислови връзки“[9].

Може определено да се каже – животното наистина се съдържа в човека, обаче, човекът не се съдържа в животното. Животното има ум, но няма разум; то има наченки на строителство, но няма култура; то е любопитно и „знае“ различни неща, но няма наука; то играе, но няма изкуство; то живее стадно, но няма общес­тво; то се бои от наказание, но няма съвест; то познава превъзходството на един човек, но не знае нищо за Господаря на света. Човекът прогресивно овладява природата, а животното не притежава прогресивна култура. Защото културата е именно овладяване на природата чрез разумните мисли. Човекът знае, че той е, и знае също, че той знае това. Човекът е личност, а животното предмет. Накратко: човекът е нещо по-различно от жи­вотното, точно тъй както животното е нещо по-различно от растението.

Както виждаме в Свещеното Писание и свободната философска мисъл на Кант, и конкретното натурфилософско изследване съзират отличителните белези на човека в неговата духовност. Всички те почти с еднакви думи говорят за възможността и за предназначението на човека да господства над природата.

А това означава не само пасивно и мечтателно да я обгръща мислено и да я съзерцава, но да използва всичките свои духовни и физически сили, да използва и собствените ѝ сили и закони, за да я овладя­ва и да изтръгва от нея блага.

И ето тук е именно мястото и значението на техниката. Като средство за подчиняване на природата тя ни е дар от Бога, тъй като от Бога са ни дадени умствените и физически превъзходства и си­ли да я създаваме. Но същевременно тя е наше собствено дело, тъй като не ни е дадена наготово, а ни е предоставено и заповядано само да я създаваме и чрез нея да показваме превъзходството и господството си над природата.

За нас тя е велико, дадено ни от Бога, благо. Благо е най-напред в пряк физичес­ки смисъл, че чрез нея увеличаваме добивите на своя труд и правим своето съществувание по-сигурно, по-богато и по-леко. Благо е и в духовно-нравствен сми­съл, че чрез нея възраства силата, достойнството и господството ни над при­родата.

Ако дори само съзерцателно обгръщане на световете ни възвеличава и ни издига над всичко, още повече важи това за физическото ни непосредствено проникване във Вселената.

Благо е гносеологически, познавателно, защото въоръжени с нейните телескопи, микроскопи и атомни синхронизатори ние проникваме в безкрайните дълбини на света и ги опознаваме.

Благо е най-сетне религиозно, защото постиженията ѝ ни помагат да почувстваме величието на Онзи, Който ни я е дал и Който е Творец на света, всред кой­то ни е поставил да господстваме.

Ако ние сме горди със своите нищожни и като искра малки и краткотрайни в сравнение с вечността спътници и ракети, естествено е да разберем, че по отношение Бога спътници, послушни на волята Му, са необозримите по число и величина небесни светила. Спътници сме по отношение на Него и самите ние, които колкото повече успяваме в откритията си, толкова повече прославяме Създателя и Двигателя си, по чийто образ и подобие сме създадени.

Но техниката не е само благо. Тя може да бъде и много често е бивала бич и злощастие за човечеството. С нея е злоупотребявано и вместо да служи на Бога и на човека, тя е бивала използвана срещу Бога и срещу човека.

От простата тояга, ножа, стрелата и пушката, та до последните атомни открития – всички технически постижения са използвани много по-малко за покоряване на природата, отколкото за саморазправа и за самоунищожение на човеците. Така даденото им за сила и власт над природата се е превръщало в тяхно безсилие.

Милиони и може би милиарди са човеците, изтребвани през вековете от лицето на земята чрез оръжията на техни­ката. Възможността да се превърне силата в безсилие и благото в бич се дължи на свободната воля на човека. От него самия зависи за какво и как ще използва дадените му сили и блага. Но той е същевременно предупреден какви ще бъдат последиците от избора му.

„Ето аз днес, казва Бог на човека, ти предложих живот и добро, смърт и зло. Ако слушаш заповедите на Господа, твоя Бог, който днес ти давам – да обичаш Гос­пода, твоя Бог, да ходиш по всичките му пътища и да изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му – то ще живееш и ще се размножиш и Господ, твоят Бог, ще те благослови в земята, в която отиваш, за да я завладееш; ако пък се отвърне сърцето ти и не слушаш, и побъркаш, и почнеш да се покланяш на други богове и им служиш, то, обаждам ви днес, че ще загинете и не ще останете дълго на земята“ (Второзаконие 30:15-18). „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни: ако пък се отречете и упорствате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни го­ворят“ (Псалом 1:19-20).

Понякога тези думи съзнателно се схващат като израз на тиранично подминаване, като израз на отмъстителност у Бога срещу ония, които не Го слушат. Всъщност тук се касае за обикновено посочване какви ще бъдат естествените последици от делата на човека, а не се касае за наказание и още по-малко за гняв и отмъщение у Бога.

Когато родителите предупреждават детето си да не чупи прозореца, че ще му духа, да не скъсва дрехите си, че ще ги носи скъсани, да не се докосва до горящата печка, че ще се опари, да не играе с ножа, че ще се пореже и прочее, те не го наказват чрез тези последици, а напротив от любов искат да го предпазят от тях. Така Бог, като е дал огромни сили и оръжия в ръцете на човеците и като им е дал свободата сами да решават как да ги използват, Той същевременно ги е предуп­редил за естествените последици от де­лата им, за да ги предпази от страдания и смърт.

Ако Бог е мир и Княз на мира (Ефесяни 2:14; Исаия 9:6), любов (1 Иоан 4:8), единство (Ио­ан 17:11) и живот (Иоан 14:6), то ясно е, че да служиш на Бога, значи да служиш на мира, на любовта, на единството и живота. Но да служиш, значи сам да пребъдваш в тях и тогава съвсем естествена последица е, че ти в радост ще живееш дълго на земята и ще използваш благата земни.

И също така естествена последица е, че като не служиш, а се противиш на ми­ра, любовта, единството и живота, ти отиваш в противоположното: в размирието, във враждата и междуособицата, в разединението, които са все форми на войната и така отиват в смъртта.

Тогава още no-естествена последица е, че меч ще те изтреби, но не защото Бог чрез меч те наказва, а защото ти сам не си се вслушал в предупреждението Му да избегнеш меча. А мечът в случая е събирателно име за всички технически сред­ства и изобретения от тоягата до водородните бомби, които човеците употребяват за поединично или за масово избиване и разрушаване.

Така ние още по-ясно виждаме, че техниката не е безразлична за религията. За­щото тя или служи на Бога, а то значи на мира, любовта, единството и живота. Или служи на войната и смъртта. Но никога не е неутрална, безразлична. И тъй като основният проблем на религията е този за служенето на Бога, ясно е, че техниката засяга самата същност на рели­гията.

Още по-малко може да бъде религията по същество враждебна на техниката и особено на полетите в пределите на Вселената. Защото християнството всякога е учило, че човекът по произход, по стремежите си и по своето предназна­чение е гражданин на Небето.

Разбира се то нарича човека гражда­нин на Небето не във физически, а в мо­рален, в духовен смисъл; защото знае, че когато лети по планените, човекът мо­же да бъде морално нищожен и жалък; и обратното – когато не лети дори около земята, но морално да е високо и да е син на Небето. Затова и поетът с право се пита:

Още себе си не овладяли

как ще станем господари ний

на ония сили завилняли

в атоми и в звездни глъбини?

*

Още своето кълбо – Земята

ний до край не осветили, как

ще се доберем до светилата?

Ще им пренесем ли своя мрак?

*

Още не изтрили тук сълзите

в детските и майчини очи,

как ще се усмихнем на звездите?

*

Литнали с устрем на лъчи,

ще зашептим ли от небесата

звезден огън – да се сгрей земята?

(Блага Димитрова: „Въпроси“)

Християнството не се тревожи за се­бе си дори от опитите да се отрича съществуването на Бога поради това, че били пуснати спътници и ракети. Защо­то всеки здрав разум ясно ще разбере, че ракетата си е именно ракета, сиреч фойерверк, мигновено явление в сравнение с вечната и необятна Вселена и че ако Вселената не може да бъде избродена и овладяна с ракети, още по-малко може чрез тях да бъде покорен и отречен Творецът и Господарят на Вселената – Бог.

Но като не се смущава за себе си от подобни опити, християнството не мо­же същевременно да не предупреди за опасността и вредата от тях, тъй ка­то те показват, че техниката може да попадне в ръцете на горещи, запалени и нетрезви глави, които да я насочват погрешно и самоубийствено за човеците.

А че съвременната усъвършенствана техника може да послужи физически за благото на човечеството, за изтръгване на средства от природата за щастие и радост; но може да послужи и за взаим­но изтребване и за унищожението на чо­вечеството; доказва най-добре фактът, че най-големите съвременни технически открития са направени при надпреварването във военното въоръжаване и че всички тези открития са използвани за създаване средства за масово избиване. Получени са такива страшни оръжия, че при една бъдеща война действително се касае за живот или смърт на цялото човечество.

Но съвременната техника и духовно може да послужи на живота на човечеството, както може да послужи и за смъртта му. Ако великите открития отварят очите ни в душите ни за величието на света и оттам – за величието на неговия Творец. Ако наред с чувството на сила и власт към творението събудят у нас сми­рение и благоговение пред Онзи, Който държи и свива или разпуща небесата като шатра (2 Петра 3:10-11), и Който е мир, любов, единство, истина и живот, те ще послужат на живота и спасението на човечеството.

Ако ли пък се породят чувство на самозабрава и гордост, на главозамайване и забравяне, че сами сме само спътници на единствения Двигател, тогава ще доведат неминуемо до духовно падение и до гибелта на човечеството.

Не защото Бог и религията изискват тази гибел, а напротив – защото, въпреки неговите предубеждения и предпазване от гибелта, от нас самите зависи какво ще изберем – живота или смъртта.

Такова е отношението на християнина към научните и технически открития. Той ги прави и се въоръжава с тях, но не забравя, че ги дължи на Бога и че са му дадени за добро, затова не ги насочва срещу Бога и срещу човеците. При шеметното развитие на техниката, днес той не мечтае за безвъзвратно изчезналата идиличност; не обръща духовния си поглед назад към миналото, а се впуска по-пълно и по-плодоносно да изпълни Божията заповед за овладяване и използване на природата.

Защото знае, че ако ни се показва ве­лик и силен Бог, Когото познаваме с примитивните си преднаучни сили, още по-велик и силен ни се открива Бог, когато ни разкрива научното и техническо зна­ние, което ни е дал.
___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1996, кн. 4, с. 32-39. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Jn. Genes, quaest. 21; Цит. no: Силвестър, Епископ. Православно догматическо богословие. С историч­но изследване на догмите. Том III. Превод от руски. София, 1914, с. 249.

[2]. Augustinus, Aurelius. Confessiones. Lib. I. Cap. 1. N. 1; Migne,J.P., Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris., 1877, tomus 32.

[3]. Кант, Имануел. Критика на практическия разум. Превод професор д-р Цeкo Торбов. София, 1974, с. 218. Ето точните му думи: „Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен“ (Виж Заключението).

[4]. Кант, Имм. Сочинения в шести томах. Том I. Всеобщая естественная история и теория неба. Москва, 1964, с. 217-218.

[5]. Киселинчев, Асен. Философия и психология. София, 1950, с. 52.

[6]. Пак там, с. 44.

[7]. Мен, протоиерей Александър. Произход на религията. Преводачи: Валентин Кожухаров. Велико Търново, 1994, с. 119-120.

[8]. Надежда Николаевна Ладыгина-Котс. Дитя шимпанзе и дитя человека. М., 1935, с. 494; също: Приспособительные моторные навывки макаки. М., 1928, с. 324; Келлер, В. Исследование интерректа человекообразных обезян. М., 1930.

[9]. Надежда Николаевна Ладыгина-Котс. Конструктивная и орудийная деятельность высших обезян. М., 1959, с. 308. Обзор на други съвременни работи вж. в предисловието на Ладыгина-Котс към книгата: Дембовский, Ян Казимирович, Психология обезян. М., 1963, с. 287; Виж у: Мен, протоиерей Александър. Пос. съч., с. 334-335.

Изображение: авторът Николай Маджуров (1932-2020). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-daJ