Архимандрит Николай

I. В литургията на оглашените

Светата литургия е основното християнско обществено богослужение, установено от Господ Иисус Христос на тайната вечеря с поръчение да се извършва в спомен на Неговата изкупителна смърт и възкресение до второто Му идване (1 Коринтяни 11:23-26; Матей 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19- 20). През време на литургията се извършва най-великото християнско тайн­ство – пресъществяването на пренесените дарове – хляб и вино – в тяло и кръв Христови. Като се причестяват с тези Христови тайни вярващите се съединяват с Христа, получават прощение на греховете и благодатни сили за духовен растеж (Матей 26:28; Иоан 6:51-54). Причестяването от една евхаристийна чаша е свидетелство за единството на Христовата църква, която чрез него се усъвършенства и разраства като мистично тяло Христово (1 Коринтяни 12-27; Ефесяни 4:11-12, 15-16).

Християнската църква е запазила литургийните последования на св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. апостол Яков, св. евангелист Марк и св. Григорий Двоеслов, папа Римски. Последната света литургия фактически е последование за причестяване на вечерното богослужение през Великия пост с дарове, осветени на Василиева или Златоустова литургия. Заради това тя се нарича „преждеосвещена“. Най-често се отслужва литургията на св. Иоан Златоуст.

Литургията на св. Иоан Златоуст се състои от три части: проскомидия, литургия на оглашените и литургия на верните.

Литургията на оглашените е онази част от Божествената литургия, на която са имали право да присъстват оглашените, тоест обучаваните в Хри­стовите истини, кандидатите да приемат свето кръщение и да станат членове на църквата. Тя се състои от редица молитви, песнопения и четения от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. След поучение върху някое от четивата и специална молитва, оглашените били приканвани да напуснат храма, защото нямали право да участват в следващите части на литургията – проскомидията и литургията на верните.

Сега проскомидията се извършва тайно преди литургията на оглаше­ните.

Литургията на верните, на приелите светото тайнство кръщение дей­ствителни членове на църквата, е третата част на светата литургия. Приготвените на проскомидията дарове тържествено се пренасят по време на Великия вход и се поставят върху светия престол. Тук те се принасят като словесна, хвалебна, умилостивителна и благодарствена жертва и с призоваването на Светия Дух се пресъществяват в тайни Христови – в Негово тяло и кръв. Вярващите се причестяват с тях, за да получат прощение на греховете, душевна трезвост, за усъвършенстване във вярата и любовта.

Молитвите и тайнодействията на трите части на светата литургия са богати с догматически истини и нравствени християнски изисквания. Поради богат­ството на идеи и благодатни сили, които светата литургия съдържа в себе си участието в нея винаги се е смятало за едно от най-важните задължения на християните. И днес междуцърковни конференции я препоръчват като належащо условие за напредъка на отделния християнин и на цялата църква.

Ще проследим християнските догматически и нравствени истини и по­вели, отразени в литургията на оглашените и в литургията на верните. Проскомидията няма да разглеждаме, защото се извършва тайно от свещеника.

Трябва да се има предвид също така, че началният възглас и вели­ката ектения от литургията на оглашените е преминала от литургията на верните през V-ти век, когато институтът на оглашените престанал да съществува.

Сега литургията на оглашените започва с тържествения възглас: „Бла­гословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове!“ Вярващите отговарят: „Амин!“, тоест истина е, така е!

Чрез този възглас в самото начало на Божествената литургия се из­повядва вярата в троичността на Бога, във вечността на Неговото съществу­ване, в Неговата сила и всемогъщество. Възгласът ни напомня думите на св. пророк Даниил за вечността на Божието царство (Даниил 2:44; 6:26; 7:14) и тези на псалмопевеца Давид за вечността на Бога (Псалом 101:27-28; 89:1, 5). Новозаветният елемент се състои в това, че вечността на Божието царство принадлежи на Троичния Бог – Отца, и Сина, и Светия Дух. Това царство е благословено – извор е на благословии и добрини за цялото човечество. То е царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

В следващата подир началния възглас велика ектения християните се приканват да се молят за мир, за мира в целия свят, за духовните и светски ръководители, за изобилие на земните плодове и за всички, които се намират в беди, нещастия и изпитания, за болните и за тяхното спасение. Накрая се приканват да предадат взаимно себе си и целия си живот на Христа Бога. Чрез моленията на великата ектения се изразява вярата в Божието все­могъщество, милост и доброта. За висше благо се изповядва вътрешният, благодатен небесен мир и мира между всички народи в света, без войни, кръвопролития, раздори и смутове. Изразява се и благоговейната почит към Божията майка „пресветата, пречиста, преблагословена наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария“, запазила своето девство и след раждането на Христа Бога.

Молитвата на първия антифон изразява вярата ни в Божието всемо­гъщество, величие, слава, благост и човеколюбие. Заради това се молим Бог да постъпи с нас според богатите Си милости и щедрости и Му въз­даваме подобаващата Му се слава, чест и поклонение. Антифонът също про­славя Божието величие и милост. Той се е състоял от Псалом 102, от който днес се пеят първите два стиха: „Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност – Неговото свето име. Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния…“ (Псалом 102:1-2).

Неделен ден и на Господски празници за първи антифон се пее молитвата: „Заради молитвите на Богородица, Спасителю, спаси ни!“. Кратка, но съдър­жателна молитва, която изразява вярата ни в спасителното за нас въплъ­щение на Божия Син от Дева и в нейното ходатайство за нашето спасение.

Вярата в Божието всемогъщество, доброта и човеколюбие са изразени и в молитвата на втория антифон, с която свещеникът се моли Бог да спаси Своите люде, да благослови Своето наследие, да запази Църквата и да освети онези, които обичат благолепието на Неговия дом. Вторият антифон обръща мислите ни към възкръсналия от мъртвите Спасител: „Сине Божи, Който си възкръснал от мъртвите, спаси нас, които Ти пеем: алилуия! „След краткото славословие на триединния Бог: „Слава на Отца, и Сина, и на Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове! Амин!“ следва химнът „Единородни Сине“. Богатото догматическо съдържание на този химн относно Сина Божи, в съответствие с определението на I и II вселенски събори от 325 и 381 година, е отразено във всяка негова дума: „Единородни Сине и Слово Божие, Който си безсмъртен и си благоволил заради нашето спасение да се въплътиш от Света Богородица и винаги Дева Мария и си станал човек, без да се измениш (непреложно). А като си бил разпнат, Христе Боже, чрез смъртта си стъпкал смъртта. Ти, Който си един от Светата Троица, прославян заедно с Отца и Светия Дух, Спаси ни!“ Този антифон е бил въведен в литургията при освещаването на църквата „Св. Софѝя“ в Цариград -534 или 535 година – по нареждането на император Юстиниан Велики (527-565) и се смята за негово творение. В този химн е изразена и нашата вяра във възкресението на Иисус Христос.

Следващата молитва на третия антифон и самият антифон имат отно­шение към нравствените задължения на християните. Молитвата ни припомня, че Христос сам ни е дал тези общи и задружни молитви, и е обещал на двама или трима, събрани в Негово име, да изпълни просбите (Матей 18, 19-20). Заради това молим и сега да изпълни за добро просбите на Своите раби, да ни даде в този век да познаем Неговата истина, а в бъдещия век да ни даде живот вечен, поради Своята благост и човеколюбие. Тъй като тези истини са раз­крити в Стария и Новия Завет, а най-съществените задължения на християните са възвестени от Христа в проповедта на планината (Матей 5-7; Лука 6:17-19), по време на Малкия вход, символизиращ излизането на Христа на обще­ствена проповед, се пеят за трети антифон блаженствата:

„В Твоето царство помени нас, Господи, когато дойдеш в царството Си.

Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно.

Блажени са плачещите, защото те ще се утешат.

Блажени са кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани.

Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.

Блажени са изгонените заради правда, защото тяхно е царството не­бесно.

Блажени сте вие, кога ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.

В тези девет новозаветни заповеди, наречени „блаженсва“, е изразен целият нравствен кодекс на християнското учение. Тук като условие за усъвършенстване се препоръчва смирението в противовес на гордостта на някои човеци които смятат, че всичко знаят и всичко могат. Ублажават се ония, които се разкайват и плачат за стореното зло, за греховете си, защото те ще бъдат утешени. Ублажават се кротките, а не бруталните, насилниците, егоистите. От християните се иска да жадуват за правда, за да се наситят. Препоръчва им се да бъдат милостиви, а не жестокосърдечни, безмилостни и безчувствени към съдбата на немощните, слабите и угнетените. За блаже­ни се смятат миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Миротворството е едно от най-главните задължения на християните. То ги при­равнява с Христа, Княза на мира, Божия Син, Който донесе и възвести мира между Бога и човеците и между всички хора по земята (Лука 2:14). Християните трябва да бъдат готови да страдат заради правдата и да се радват, когато заради тази правда биват хулени, преследвани, злословени несправедливо. Тази верност към Христовото учение не трябва да бъде продиктувана от користни подбуди. Награда трябва да се очаква не тук на земята, а на небето. Чрез последното блаженство Христос иска от своите последователи не да капитулират пред силата на злото, а да се борят срещу него във всичките му прояви.

В този живот християните не са сами. С тях невидимо са Божиите ангели. Това е отразено в молитвата, която свещеникът произнася пред олта­рните двери след блаженствата: „Владико, Господи Иисусе Христе, Боже наш, като си установил в небесата чинове и ангелско, и архангелско войнство, за да служат на Твоята слава; направи нашия вход да бъде вход на светите ангели, които заедно с нас служат и славословят Твоето свето име“. В този момент християнинът се чувства в единение с небесната църква, с ангелите и архангелите и заедно с тях въздава хвала на Бога чрез трнсветата песен: „Святий Боже, святий Крепкий, святий Безсмертний, помилуй нас“.

Тази песен се предшества от специална молитва, богата с догматичес­кото си съдържание. В нея се изтъква, че Бог е свят и почива между светиите; че е възпяван от серафими и херувими и че Му се покланят всички небесни сили; че Той е създал всичко от небитие, създал е и човека и го е украсил с различни дарования; дал е и покаянието за спасение на падналия човек. За всичко това трябва да благодарим на Бога. Трябва да Му благодарим и за това, че приема от нас трисветата песен.

Този древен кратък, но тържествен християнски химн, се отнася към трите лица на Света Троица. В съзнанието на християнина няма момент, когато може да си представи Бога Отца без Сина и без Светия Дух. Обаче, единосъщието на лицата у Светата Троица не унищожава тяхната ипостасност. В химна Бог Отец е наречен Свят, Бог Син – Крепък, а Светия Дух – Безсмъртен. Но те са едно. Заради това молитвата завършва с глагола „по­милвай ни“ в единствено число, за да не се изпадне в многобожие.

Подир тържественото изпяване на „Свети Боже“ в древност е следвало прочитане на някой откъс от Стария или от Новия Завет по преценка на епископа. Днес има строго определени за всеки ден и празник специални четива от посланията на светите апостоли, наречени „апостол“ и събрани в книга със същото наименование. От старозаветните четения са останали само къси стихове, наречени прокимени. След четенето на апостола, свещеникът прочита кратка молитва: да озари Бог сърцата ни с нетленната светлина на богопознанието, да отвори духовните ни очи за разбиране на Неговите еван­гелски повели и да вложи в нас страхопочитание към блажените Му заповеди. Така, стъпкали всяка земна похот, да мислим и вършим всичко, което Му е угодно, защото Той е светлина за нашите души и тела. След молитвата следва четенето на определеното евангелско четиво. Веднага след него в древност на оглашените е било предлагано поучение върху прочетения откъс. Следва така наречената сугуба (усърдна) ектения. С тази ектения отправяме просби за себе си, за духовната и светска власт, за починалите наши отци и братя. В нея е отразена вярата, че нашите покойници са живи в отвъдния мир, за­щото Бог не е Бог на мъртви, а на живи и ние можем да се молим за тях по­ради единството на земната и небесната църква, всички членове на която за Бога са живи (Лука 20:38).

Следват специални кратки ектении и молитва за оглашените. В тези моления е отразено учението за Църквата като свята, съборна и апостолска, а кръщението е наречено баня на възраждането за прощение на греховете – както е изтъкнато в Никео-Цариградския символ на вярата.

Подир специалната молитва за оглашените, същите били приканвани напуснат храма. Следвала проскомидията и литургията на верните, на която оглашените нямали право да присъстват.

Така в молитвите и песнопенията в литургията на оглашените са наме­рили отражение всички важни догматически истини на християнството, уста­новени на църковните събори от IV-VIII-ми век – троичността на Бога, Него­вата вечност, величие, човеколюбие и всемогъщество; единосъщието на Бог Слово с Отца, предвечното Му раждане, въплъщението Му от Света Дева Мария, наречена Богородица; сътворението на света и човека от нищо; неговото съгрешение и неговото изкупление; единството между земната и небесната църква и задгробния живот. В тези молитви са посочени и най-важните мо­рални християнски изисквания – стремежа да се познае истината, грижата за душевното спасение, необходимостта от душевен мир и мир между хората и народите и активно противопоставяне на злото без каквито и да било ко­ристни подбуди.

В светлината и благодатта на тези идеи, намерили отражение в литур­гията на оглашените, християнинът се чувства духом окрилен, готов да въздава непрестанно слава на Троичния Бог – Отца, и Сина и Светия Дух; да следва в живота повелите за братство и любов между човеците.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 2, с. 11-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публликация – https://wp.me/p18wxv-d3P