IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Богатство и  бедност

Илия К. Цоневски

1.Според св. Амвросий Медиолански богатството самò по себе си не е нещо лошо, поради което напълно да бъде отречено[109]. Но, като изхожда от библейския възглед за частната собственост, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество, той ясно подчертава, че то не е такова благо, към което трябва да се стреми християнинът. Такова благо според него е само добродетелта. “Богатството е безразлично за блажения живот. Това ясно е посочил Господ в евангелието, като казва: “Блажени вие, бедните духом, защото ваше е царството Божие. Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите. Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете” (Лука 6:20-21). С това ясно е изразено, че бедността, гладът, скръбта, които се смятат за зло, не само не са пречка, но дори са изискване за блажен живот. Напротив, привидните блага: богатство, изобилие и радост, които не причиняват никакви скърби, според ясно изречената присъда на Господа, са пречка за получаване на блаженство. Защото казано е: “Горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:24-25). Оттук Навутей бил блажен дори тогава, когато бил нападан от богатия с камъни. Той бил беден и слаб в сравнение с богатството на царя, но бил богат по дух (2 Царства 21 глава)… Действително, добродетелта е единственото и най-висшето благо и само тя може да даде радостта на блажения живот; не чрез външните или материалните блага, но само чрез добродетелта се придобива блажен живот”[110]. Поради това богатството на праведния се заключава не в земните блага, а в духовното възвисяване и приближаване към Бога[111]. Праведният е богат с вяра, благодарение на която той придобива нещо повече от богатството на целия свят- богатството в Христос – и затова в нищо не изпитва нужда[112]. “Ако искаш да бъдеш богат – съветва св. Амвросий, – бъди беден за света, за да бъдеш богат за Бога. Богатият с вяра е богат за Бога, богатият с милосърдие е богат за Бога, богатият с простота е богат за Бога, богатият с мъдрост, богатият със знание са богати за Бога”[113]. Не само праведният, но и всеки християнин, като има предвид рязката противоположност между сегашния и бъдещия живот, не може да счита за благо богатството, което е преходно и непостоянно и което никой не може да отнесе със себе си в гроба[114].

Според св. Амвросий не само от гледна точка на вечния и блажения живот богатството не може да се счита за благо. То не е и необходимо условие за земно щастие и благополучие, защото богатият никога не е спокоен, а е подложен на постоянните терзания на съвестта[115].

Богатството не само не е условие за щастие и благополучие на земята; от нравствена гледна точка то не е в съгласие и с изискванията на християнската справедливост. Оттук то е и пречка по пътя на нравственото съвършенство и спасението. “Като се стремим да увеличим своите имущества, да натрупаме пари, да придобием в собственост повече земя, да блеснем пред другите със своето богатство, ние отричаме нормите на справедливостта и загубваме смисъла за всеобщото добро”[116]. Затова богатите трябва да поставят предел на своите неразумни желания, като не забравят, че не само те населяват земята, която е дадена от Бога за общо владение – и на богати, и на бедни. Те трябва да помнят също, че природата не знае богати, защото всички се раждат бедни, а не в скъпи одежди и в злато и сребро[117].

Наистина, както се спомена, св. Амвросий не смята, че богатството самò по себе си е зло. То става такова в зависимост от отношението на човека към него. Затова той обръща внимание особено върху начина на неговата употреба и изисква истинско християнско отношение към него. Щом християнинът е само управител и разпоредник на поверените му от Бога земни блага [118], той не трябва да бъде роб на мамона и да задържа своето богатство само за себе си, а да бъде готов винаги да го споделя с бедните и нуждаещите се[119]. Оттук следва, че земните блага не могат да бъдат напълно отречени; на тях може, наистина да се гледа като на блага, но те не бива да бъдат надценявани[120]. Християните вътрешно трябва да бъдат свободни от богатството, защото то им е нещо чуждо[121]. Затова “никой не трябва да се срамува, ако той, като благотвори на бедните, и сам става беден, защото и Христос, бидейки богат, е станал беден, та всички да обогати чрез Своята нищета” (2 Коринтяни 8:9)[122]. Истински блажен е този, който може напълно да се освободи от своята собственост в полза на бедните, за да върви след Христос. Блажен е този, който, като отделя от имуществото си, за да подпомага нуждаещите се, от сърце върши това. От онези пък, които не могат да вървят по този път на нравствено съвършенство, Спасителят иска поне да отделят част от имуществото си за бедните[123]. Онзи, обаче, който е станал роб на своето богатство и се грижи само за неговото увеличаване, без да иска да знае за онези, които изнемогват в немотия, той не е достоен за царството Божие. Защото в сандъка, в който той пази своите пари, е заключено благополучието на нуждаещите се, в него като в гроб е погребан животът на бедните[124]. Тежък грях взема върху себе си онзи, който, като знае, че ближният му гладува, страда и изнемогва, не прави нищо, за да го подпомогне, а поставя своето богатство и своите пари по-високо от живота на един умиращ в мизерия[125]. Затова людете трябва да се ценят не по богатството, което притежават, а от нравствена гледна точка, тоест как използват те това свое богатство – за подпомагане нуждаещите се или само за задоволяване на своите себични интереси[126]. Оттук следва и изводът на св. Амвросий, че не всяко богатство е нещо лошо самò по себе си: ако то е придобито не по пътя на насилието и грабежа и се употребява не за задоволяване само на своите нужди, а главно за подпомагане на бедните и нуждаещите се, то не е престъпно[127]. Освен това, богатият трябва да си даде сметка по какъв начин е придобил своето богатство: ако в основата му лежи някаква несправедливост, той трябва да изкупи вината си, като го раздаде на бедните[128].

В основата на отношенията на богатите към бедните св. Амвросий поставя справедливостта и любовта към ближните. Християнинът трябва да живее не само за себе си, но и за другите. А този живот за другите се изявява именно в любовта към тях, което и изисква от Своите последовници Христос[129]. Любовта към ближните почива върху единството на човешкия род[130]. Поради това всички люде трябва да бъдат проникнати от взаимна любов[131] и взаимно да се подпомагат, защото няма нищо по-естествено от това, да подпомагаме тези, които имат еднаква с нас природа[132]. В това се изявява и принципът на справедливостта в отношенията между людете.

Като препоръчва правилна употреба на богатството, св. Амвросий рязко осъжда разкоша, разточителството и охолния живот на богатите, защото такъв живот е в пълно противоречие с изискванията на заповедта на жертвена любов към ближните. Той въстава енергично против онези люде, които не знаят предел на своето разточителство и на своя охолен живот, като строят големи и просторни жилища, украсяват ги с най-различни скъпи мрамори, употребяват в ежедневния си живот съдове от злато и сребро, устройват скъпи гощавки, без да искат да знаят за съдбата на бедните и страдащите около себе си. “Нима вие мислите, – обръща се св. Амвросий към богатите, – че тези просторни галерии допринасят нещо за вашето величие?… Вие обличате бляскаво стените на вашите жилища, а събличате людете. Пред вашите врати някой отправя молба към вас, а вие не го удостоверявате дори с един поглед. Той се оплаква, той е гол и бос, а вие преминавате покрай него, понеже сте заети с мисли и грижи какви по-хубави мрамори да намерите, за да украсите вашите палати… О ти, богаташо, какъв съд готвиш за себе си? О ти, нещастнико, който на мнозина нуждаещи се би могъл да помогнеш, но не правиш това! Диамантът, който носиш на пръста си, би могъл да осигури живота на цяло поколение[133]”. Не по-малко рязко осъжда св. Амвросий и разточителството на жените, които искат да имат скъпи и разкошни облекла, да употребяват сребърни и златни съдове, да спят върху пурпур и да носят скъпоценни украшения от злато и перли[134].

Особено рязко св. Амвросий осъжда сребролюбието и алчността на богатите, които, в своята ненаситност за по-големи печалби, пред нищо не се спират. Страданията и бедствията на другите, за сметка на които те трупат своите несметни богатства, ни най-малко не ги трогват. Алчният, който е готов да обсеби малкото наследено имущество на осиротелите деца, прилича на граблива риба, която поглъща по-малките риби[135].Като е наблюдавал печалната картина на окръжаващата го действителност – от една страна охолство, разточителство и разкош, плод на които се явявала безумната алчност на богатите за трупане на все по-големи богатства, а от друга страна бедствия, страдания, нищета и мизерия в живота на бедните, – св. Амвросий с тъга и болка в душата прави констатацията, че това, което се говори в библейския разказ за отнемането на лозето на израелеца Навутей от страна на самарийския цар Ахав[136], не е единствено и изключително явление в живота на човечеството. “Историята на Навутей – пример за жестокосърдна алчност – е стара по време и все пак ежедневно се повтаря. Къде е богатият, който би се въздържал да посегне върху малкото парче земя на бедния и да обсеби малкото наследство на бедстващия, което той е получил от родителите си? Къде е онзи човек, който би се задоволил с това, което той има? Къде е този, който не гледа със завистливо око на имуществото на своя ближен? Не, Ахав още не е напълно мъртъв; той се ражда между нас всеки ден, сред един човешки род, който го увековечава. Падне ли един Ахав, заместват го безброй други и по-добре се насочват към обсебване на благата, отколкото грабителите. Не един само беден Навутей днес бива пожертван; ежедневно сега бедният се умъртвява. В неописуем страх пред подобна участ, селяните напускат на тълпи своята родна земя; бедният, влачейки след себе си единствената своя опора – своите деца, бяга оттам. Следва подир тях потъналата в сълзи майка, като че ли отива да погребва своя съпруг. Всъщност тя има повече основание да плаче, отколкото онази, която е загубила съпруга си[137]”. Като взема предвид тази картина на социални бедствия и противоречия в живота на людете, от една страна, и по-голямата справедливост и по-добрия порядък в животинското царство, от друга, св. Амвросий идва до заключението, че повечето нещастия и бедствия на людете са рожба на безумната човешка алчност[138].

Като осъжда рязко жестокосърдието и алчността на богатите, св. Амвросий се отнася особено благосклонно и съчувствено към бедните и към техните бедствия и страдания. Разбира се, ако според него съществено значение имат настроението на човека и личното му отношение към земните блага, то оттук не може да се смята, че бедността сама по себе си е добродетел, тъй както не може и да се приеме, че богатството самò по себе си е зло[139]. Наистина, в Евангелието бедните са наречени блажени. “Но не всички бедни принадлежат към блажените, понеже бедността е неопределено понятие: бедните могат да бъдат и добри, и лоши. Под “блажени бедни” трябва да се разбира това, което в Писанието е означено с думите: (справедливият) “сиромах е по-добър, отколкото лъжецът” (богаташ) (Притчи Соломонови 19:22). Блажен е “сиромахът, (който) викна, – и Господ чу и го спаси от всичките му беди” (Псалом 33:7), бедният, който е чужд на греха и порока, бедният, с когото князът на този свят няма нищо общо (срв. Иоан 14:30), бедният, който подражава на Онзи беден, Който, “бидейки богат, осиротяваше заради нас” (2 Коринтяни 8:9). Затова пълният смисъл е изразен у евангелист Матей с думите (на Спасителя): “Блажени бедните духом” (Матей 5:3). Защото бедният по дух не се гордее и не се превъзнася[140]”. И бедните, само затова, че са бедни, не са избавени от опасностите на изкушенията: те могат да бъдат вътрешно разяждани от недоволство, злоба и завист. Затова св. Амвросий не ги съветва насилствено да отнемат имуществото на богатите, а посочва, че истинската християнска мъдрост, правилната оценка на земните блага и разумното отношение към тези блага трябва да създадат у тях (бедните) свобода и независимост от тленното и преходното в този свят. Защото за човека е достатъчно да притежава само това, което му е необходимо за неговия живот[141]. Людете не трябва да се срамуват от своята бедност, защото, ако богатството е пречка по пътя на спасението, бедността пък оказва благотворно влияние в това отношение. “Мъдрият в нищо не чувства недостиг, защото неговото богатство е целият свят. Кой стои по-високо от този, който не се съблазнява от златото, който е равнодушен към парите и като че ли от някаква крепост гледа на човешките страсти?… Нима не е достоен за почит онзи, който е презрял богатството, което мнозина предпочитат пред своя собствен живот[142]”? Това именно като е имал предвид, св. Амвросий е могъл да каже, че “бедните са съкровището на Църквата”. И наистина съкровища, които крият в себе си Христос и вярата в Христос. Така говори също и апостолът: “Това съкровище ние носим в глинени съдове” (2 Коринтяни 4:7). Какви по-добри съкровища би имал Христос, ако не онези, в които Той, според Своето обещание, живее? Защото писано е: “Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте” (Матей 25:35). И по-нататък: “Доколкото сте сторили това на един от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40). Какви по-добри съкровища има Иисус, отколкото тези, в които Той желае да види Самия Себе Си”?[143].

***

2.Блажени Августин също поддържа общия светоотечески възглед, че нито богатството самò по себе си е зло, нито пък бедността самà по себе си е добродетел. Истинското богатство трябва да се дири в добродетелния живот, а бедността – в пристрастяването към земните блага. “Богати ние наричаме мъдрите, справедливите и добрите люде, които или съвсем нямат, или имат малко пари; те повече са богати с добродетели, благодарение на които дори и в самите им (насъщни) телесни нужди им е достатъчно това, което имат. А бедни ние наричаме скъперниците, които винаги са алчни и се нуждаят; макар и да биха имали много пари, те, при всичкото си изобилие, не могат да не се нуждаят[144]”.

Наистина, блажени Августин приема, че златото и среброто, а оттук и богатството, сами по себе си са нещо добро, макар и не висше, пък и изобщо не голямо благо[145]. Но той не пропуска да посочи големите опасности, които са свързани с богатството, поради което е трудно за богатите да влязат в царството Божие. Пристрастили се към земните блага, станали роби на своето богатство, богатите стават роби на свързаните с него пороци: високомерието, скъперничеството и ненаситната алчност[146]. Поради това богатството е тежък товар за душата, което ясно се вижда от евангелския разказ за богатия юноша (Матeй 19:16 сл.). Отправеният от Спасителя съвет към юношата, ако иска да бъде съвършен, да продаде имота си и да раздаде парите на сиромасите, се отнася към всички вярващи, които искат да бъдат истински последователи на Христос и вярно и себеотвержено да Му служат[147]. Но като има предвид, че удовлетворяването на такъв съвършен идеал не е по силите на всички люде, блажeни Августин не изисква от всички да се откажат напълно от своето богатство, но да господстват над него, вътрешно да бъдат свободни от него[148].

Ясно е, че блажени Августин поставя на преден план вътрешното настроение на човека, което определя по-нататък и неговото отношение към богатството и изобщо към земните блага. А при тази вътрешна свобода, богатият не ще се пристрастява към своето богатство, не ще бъде негов роб, а, напротив, винаги ще бъде готов да го споделя с бедните и нуждаещите се и дори напълно да се откаже от него, без да съжалява за това. Като взема повод от създадените тежки условия за Църквата и християните поради разрушаването на Рим, блажени Августин подчертава значението на тази вътрешна свобода и готовност за пълен отказ от богатството. “На които през време на това разорение загинали земните блага, те, ако са гледали на тези богатства така, както е учил за това този по външност беден, а вътрешно богат, тоест, ако те “се ползват от този свят – като да не се ползват” (1 Коринтяни 7:31), тогава биха могли да кажат заедно с тежко изпитвания, но не победения Иов: “Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна (в земята). Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне” (Иов 1:21). Като добър раб, той считал за себе си голямо богатство волята на своя Господ, която като следвал, богатеел по ум и не се огорчавал, като загубил приживе тези неща, които трябвало да загуби наскоро със смъртта. Най-слабите пък, които, макар и да не предпочитали тези земни блага пред Христос, били обаче, макар и с малка пристрастеност, привързани към тях; те, като ги загубили, почувствали доколко са грешили, като са ги обичали. Защото те пострадали дотолкова, доколкото сами си навлекли много мъки, както е казано от апостола (1 Тимотей 6:6-10). За тях е било необходимо да се прибави и урока на опита, тъй като те дълго пренебрегвали словесния урок. Защото когато апостолът говори: “Ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение” (1 Тимотей 6:9), той е осъждал, разбира се, пристрастяването към богатството а не притежаването му; понеже на друго място той дава такава заповед: “Наръчвай на богатите в тоя свят, да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко в изобилие за наслада; да вършат добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри и общителни, като по този начин си събират съкровище – добра основа за бъдещето, за да постигат вечен живот” (1 Тимотей 6:17-19). Които употребявали своето богатство така, тези нищожни свои щети покрили с големи печалби и били повече възрадвани от това, че, като раздавали на драго сърце, по-вярно са запазили, отколкото опечалени от това, че, като пазели боязливо, по-лесно загубвали. Много е да погине на земята това, което е било свидно да се предаде. Като приели съвета на своя Господ, Който казва: “Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, кьдето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Матей 6:19-21), те в годината на бедствието от опит се убедили, как благоразумно са постъпили, като не са пренебрегнали най-правдивия Наставник и най-верния и непобедимия Страж на тяхното съкровище… Наистина, някои добри християни били подхвърляни на изтезания, за да предадат своите имущества на враговете. Само доброто, чрез което сами те били добри, те не можели нито да предадат, нито да загубят. А ако те все пак искали по-скоро да се подхвърлят на мъчения, отколкото да предадат мамона на неправдата, те не били добри. Претърпелите тъй много заради златото получили урок относно това, колко много трябва да понасят заради Христос. Те се научили, че по-скоро следва да обичаме Този, Който обогатява пострадалите за Него с вечно блаженство, отколкото златото и среброто, заради които били голямо нещастие да се страда; съкровищата биха могли да се скрият само чрез лъжа, но би следвало да се предадат, ако се говори правдата. Защото в мъченията никой не е загубил Христос чрез изповядването Му, а златото никой не е запазил иначе, освен чрез отричането му. Затова изтезанията са могли да бъдат твърде полезни: те са учели да се обича нетленното благо вместо тия блага, които без всякаква полза подхвърляли своите притежатели на изтезания заради любовта към тях[149]”.

Като изхожда от посочените предпоставки, а именно, че човек не трябва да бъде роб на своето богатство, а винаги да е готов да го споделя с бедните и нуждаещите се, блажени Августин отхвърля манихейския възглед, че златото и среброто сами по себе си са нещо лошо и затова съвършено трябва да бъдат отречени[150]. Освен това той поддържа възгледа, че с осъждането на жестокосърдните, алчни и охолни богаташи в Евангелието (Лукa 16:19-31), не се отрича напълно възможността за богатите да получат спасение, стига само те да следват съветите на св. апостол Павел, като “вършат добро, богатеят с добри дела и бъдат щедри” (1 Тимотей 6:17-19). Във връзка с това блажени Августин опровергава разпространения в Сиракуза пелагиански възглед, че богатите, които не се откажат напълно от своето богатство, не могат да влязат в царството небесно. Като изяснява евангелския текст, той посочва, че Авраам, в чието лоно, според евангелската притча, бил отнесен от ангелите бедният Лазар, приживе притежавал богатство. Но съгласно божествените предписания Авраам не надценявал своето богатство, не се пристрастявал към него, а го използвал като средство, за да може да изпълни задълженията си към ближните. Той бил блажен не поради богатството си, а заради голямата си справедливост. Евангелският богаташ пък бил осъден на мъки, понеже се уповавал изключително на своето богатство, презирал бедните и бил жестокосърден спрямо тях – те били гладни да се нахранят дори от трохите, които падали от трапезата му[151]. Блажени Августин подчертава също, че с думите: “богат мъчно ще влезе в царството небесно” (Матей 19:23), Спасителят не посочва, че това е невъзможно, а че то е твърде трудно. Защото има и смирени, благочестиво настроени и милосърдни богати люде, които не се уповават на своите собствени сили и на своето богатство, а винаги са готови да отделят от него, за да подпомагат нуждаещите се[152].

От казаното се изяснява и отношението на блажени Августин към бедността и бедните. На правото да се притежава богатство според него съответства голямо и сериозно задължение, а именно да се подпомагат бедните и техните нужди. Затова той се стремял да събуди и поддържа в сърцата на богатите чувство на човечност и уважение спрямо бедните[153]. Богатите винаги трябва да гледат на бедния като на свой събрат, да виждат в него образа Божи, да ценят неговата личност[154]. Aко по природа всички люде са равни[155] и ако всичко принадлежи на Бога, а людете са само управители на повереното им имущество[156], то всичко, което притежаваме вън от необходимото за задоволяване на насъщните ни нужди, трябва да принадлежи на бедните и нуждаещите се, за да бъдат задоволени и техните действителни и потискащи ги нужди[157]. Той енергично апелира към богатите да ограничат своя излишен и гибелен разкош и рязко и строго укорява онези, които в своята самозабрава и охолен живот се гаврят с нещастията на бедните, като се грижат само за задоволяване на своите себични интереси и безсрамни страсти. В това той вижда не християнска, а езическа настроеност[158].

Като се позовава на думите на Спасителя, че “никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13), блажени Августин поставя в основата на отношенията между людете и по-частно на отношенията на богатите към бедните любовта. “Само любовта – пише той, – отделя синовете Божии от синовете на дявола. Всички могат да се осеняват със знака на кръста; всички могат да отговарят “амин”; всички могат да пеят “алилуия”; всички могат да бъдат кръстени, да са станали членове на Църквата… Разликата на синовете Божии и синовете на дявола лежи единствено в любовта. Които имат любов, са родени от Бога; които нямат любов, не са родени от Бога. Един голям белег, една голяма разлика! Имай, каквото винаги желаеш. Нямаш ли обаче любов, всичко това нещо не ще те ползва… Аз вярвам, че бисерът, който търговецът, според евангелската притча, е търсил, е оня бисер, който той е намерил, за който продал всичко, каквото имал и го купил (Матей 13:46). Този скъпоцен бисер е любовта, без която нищо не те ползва, колкото много и да имаш; а тя ти е достатъчна, ако имаш нея и нищо друго… Къде получава любовта, своето начало? Нейната цел и мярка посочва Спасителят: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Нейното изпълнение е посочено в Евангелието. Все пак вие се питате: можем ли да имаме тази любов? Не се съмнявай прибързано! Може би тя вече е родена, но още не е усъвършенствана; подхранвай я, за да не загине! Все пак ти ще ми кажеш: откъде мога да зная, че тя вече е родена в мене? За усъвършенстването на любовта вече чухме; нека проследим сега нейното начало! Иоан пише още: “А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов” (1 Иоан 3:17)? Погледни там, където любовта получава своето начало! Ако ти още не си готов да умреш за своите ближни, все пак трябва да бъдеш поне готов да споделиш с тях своите блага. Дано любовта да раздвижи сърцето ти, та да действаш не от суетност, но поради истинско милосърдие, за да видиш своя брат в неговите нужди. Защото, ако не можеш да дадеш на своя брат от излишъка си, можеш ли тогава да положиш живота си за него? Ти криеш в пазва златото си, което крадци могат да ограбят; ако ли пък крадци не ти го отнемат, ти ще трябва при смъртта си да го оставиш, ако то не те остави още приживе. Следователно, какво ще правиш? Твоят брат гладува, той се намира в нужда; може би той е в голямо затруднение, притеснен от някого; сам той нищо не притежава, а ти имаш нещо: той е твой брат; и двамата сте изкупени с еднаква цена, и двамата сте изкупени с кръвта Христова; смили се над него, понеже ти притежаваш земни блага! Какво ме засяга това, ще кажеш може би ти. Трябва ли да отстъпя парите си, за да бъде предпазен той от някоя неприятност? Ако твоето сърце така отговаря, тогава любовта на Отец не е в тебе. А ако любовта на Отец не е в тебе, ти не си роден от Бога. Как можеш да се хвалиш тогава, че си християнин? Името наистина ти имаш, делата обаче нямаш. Ако пък ти свързваш с името делото, тогава може някой да те счита за езичник; открий се чрез делата си като християнин! Защото, ако ти се откриваш не чрез делата като християнин, могат всички да те именуват християнин, но какво те ползва името, щом в действителност не си такъв? “А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов” (1 Иоан 3:17)? Затова Иоан продължава: “Чеда мои, нека любим не с думи или с език, а с дела и истина” (1 Иоан 3:18)… Любовта е скъпоценно слово, но още по-скъпоценно дело[159]”.

Освен братска любов, блажeни Августин настойчиво изисква от богатите да проявяват и справедливост в отношенията си към бедните, угнетените и отрудените. Никой не бива да си позволява, против съществуващите в обществото правни и морални норми, чрез потисничество и неправди да си присвоява чуждо имущество. Всяка несправедливост трябва да се предотвратява или пък навреме да се отстранява[160].

Блажeни Августин не само се отнасял съчувствено към бедността и участта на бедните, но е бил и пламенен и неуморим защитник и закрилник на всички бедни, отрудени и обременени. Но и той като другите отци и учители на Църквата подчертава, че бедността сама по себе си не може да се счита за добродетел. Не бива да се мисли, че бедността само затова, че са бедни, са родените наследници на царството небесно. Подобно на св. Амвросий и блажени Августин посочва, че в Евангелието (Матей 5:3) се говори за блаженство не изобщо на бедните, а на “бедните духом”, тоест смирените и съкрушените по сърце. А такива могат да бъдат не само бедните, но и богатите, стига само те да са свободни от веригите на богатството, да не се пристрастяват към него и да не му робуват, а да го използват за подпомагане на нуждаещите се[161]. Защото нравственото достойнство и ценността на човека зависят не от количеството на притежаваните от него земни блага, а от вътрешното му настроение и от свободата и независимостта му от тези блага[162]. Затова блажени Августин, подобно на другите отци и учители на Църквата, не подканва бедните да отнемат насилствено имуществата на богатите, а съветва и тях, както и богатите, да обуздават своите страсти, да не изпадат във високомерие, алчност и завист, за да не би някои от богатите да се издигнат по-високо от тях в нравствено отношение[163]. “Не презирай милосърдния богаташ, смирения богаташ – съветва той бедните, – кратко казано, не презирай “бедния” богаташ. О, бедняче, бъде също и ти “беден”; беден, тоест смирен, защото, ако богатият е смирен, колко повече трябва да бъде такъв бедният. Бедният няма това, което би го накарало да се гордее; богатият пък има това, против което трябва да се бори[164]”. За да създаде у бедните правилно отношение към земните блага, тоест те да гледат на тях като на средство, а не като на някаква цел в живота, блажени Августин се стреми да отстрани от богатството заслепяващия блясък, който то има понякога в очите на бедните, като изтъква, че имуществото на богатите не ги прави тъй щастливи, както външно би изглеждало. Защото, докато бедният спи спокоен дори върху голата земя, богатият постоянно бива измъчван от грижи и тревоги и не намира спокоен сън от страх да не загуби своето преходно богатство[165].

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 10, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[109]. S. Ambrosius: De Nabuthe, 16, 67, Migne, PL, t. 39, col. 789 sq.

[110]. De officiis min., 2, 4, 15; 2, 5, 16-18; Migne, PL, t. 16, col. 114-115.

[111]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 4, 20, Migne, PL, t. 15, col. 1702.

[112]. Срв. Epist. 63, 69, 86, Migne, PL, t. 16, col. 1260, 1264 sqq; Expositio in Psal. 118, 12, 3, Migne, PL, t. 15, col. 1432.

[113]. De Nabuthe, 14, 60, Migne, PL, t. 14, col. 786.

[114]. Срв. Enarratio in Psal. 48, 24, Migne, PL, t. 14, col. 1221.

[115]. Срв. Deofficiis min., 1, 12, 44, Migne, PL, t. 16, col. 68.

[116]. Пак там, 1, 28, 137, Migne, PL, t. 16, col. 68.

[117]. Срв. De Nabuthe, 1, 2, Migne, PL, t. 14, col. 767.

[118]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 20, 245, Migne, PL, t. 15, col. 1854.

[119]. Срв. De officiis min., 1, 11, 38, Migne, PL, t. 16, col. 38.

[120]. Срв. Enarratio in Psal. 40, 32, Migne, PL, t. 14, col. 1134 sq.

[121]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 20, 246, Migne, PL, t. 15, col. 1854.

[122]. De officiis min., 1, 30, 151, Migne, PL, t. 16, col. 73.

[123]. Пак там, 1, 30, 149, Migne, PL, t. 16, col. 72.

[124]. Пак там, 2, 16, 78; Migne, PL, t. 16, col. 131.

[125]. Пак там, 1, 30, 148, Migne, PL, t. 16, col. 71.

[126]. Пак там, 3, 2, 9; Migne, PL, t. 16, col. 156.

[127]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 8, 13; Migne, PL., t. 15, col. 1859.

[128]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 4, 53, Migne, PL, t. 15, col. 1712.

[129]. Срв. De obitu Teodosii oratio, 18; Migne, PL, t. 16, col. 1454.

[130]. Срв. De Noe, 20, 71, Migne, PL, t. 14, col. 415 sq.

[131]. Срв. De Abraham, 2, 6, 28, Migne, PL, t. 14, col. 491.

[132]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 84, Migne, PL, t. 15, col. 1808.

[133]. De Nabuthe, 13, 56, Migne, PL, t. 14, col. 784.

[134]. Пак там.

[135]. Срв. Nexaemeron. 5, 5, 21, Migne, PL, t. 14, col. 211; Срв. и S. Basilius Magnus: Nexaemeron, 7, 3, Migne, PL, t. 29, col. 152.

[136]. Вж. 3 Царства 21 глава.

[137]. De Nabuthe, 1, 1, Migne, PL, t. 14, col. 765 sq.

[138]. Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 124; 7, 247, Migne, PL, t. 15, col. 1819, 1855.

[139]. Пак там, 8, 13, Migne, PL, t. 15, col. 1859.

[140]. Пак там, 5, 53, Migne, PL, t. 15, col. 1735 sq.

[141]. Срв. Hexaemeron, 6, 8, 51, Migne, PL, t. 14, col. 278.

[142]. De officiis min., 2, 14, 66, Migne, PL, t. 16, col. 127 sq.

[143]. Пак там, 2, 28, 140, Migne, PL, t. 16, col. 149.

[144]. S. Augustinus: De Civitate Dei, 7, 12, Migne, PL, t. 41, col. 204; Срв. Sermo 113, 4, 4, Migne, PL, t. 38, col. 650.

[145]. Срв. Sermo 50, 4, 6, Migne, PL, t. 38, col. 328; Epist. 130, 6, 12, Migne, PL, t. 33, col. 498; Epist. 155, 3, 9, Migne, PL, t. 33, col. 670; Sermo 14, 4, 6, Migne, PL, t. 38, col. 114.

[146]. Срв. Enarratio in Psal. 132, 4, Migne, PL, t. 37, col. 1731; Sermo 14, 1, 2, Migne, PL, t. 38, col. 112; Sermo 50, 4, 6, Migne, PL, t. 38, col. 328; In Ioan. evang., 8, 34, 8, Migne, PL, t. 35, col. 1655.

[147]. Срв. De opere monachorum, 25, 32, Migne, PL, t. 40, col. 572.

[148]. Срв. Epist. 157, 4, 35, Migne, PL, t. 33, col. 690.

[149]. De civitate Dei, 1, 10, 2-3, Migne, PL, t. 41, col. 23 sqq.

[150]. Срв. Sermo 50, 6, 8, Migne, PL, t. 38, col. 329.

[151]. Срв. Epist. 157, 4, 23-26, Migne, PL, t. 33, col. 686-687.

[152]. Срв. Enarratio in Psal. 51, 14, Migne, PL, t. 36, col. 610; Sermo 85, 2, 2, Migne, PL, t. 38, col. 521; Epist. 157, 4, 27, Migne, PL, t. 33, col. 687.

[153]. Срв. Schilling; Die Staats-und Soziallehre des hl. Augustinus, S. 217, 220.

[154]. Срв. S. Augustinus: Sermo 61, 7, 8, Migne, PL, t. 38, col. 412; Enarratio in Psal. 102, 13, Migne, PL, t. 37, col. 1327.

[155]. Срв. Sermo 61, 8, 9, Migne, PL, t. 38, col. 412.

[156]. Срв. Enarratio in Psal. 147, 13, Migne, PL, t. 37, col. 1923; Sermo 85, 6, 7, Migne, PL, t. 38, col. 523.

[157]. Срв. Enarratio in Psal. 147, 12, Migne, PL, t. 37, col. 1922; Epist. 185, 9, 35, Migne, PL, t. 33, col. 808; Sermo 85, 4, 5; Migne, PL, t. 38, col. 522.

[158]. Срв. Epist. 138, 2, 14; 4, 18, Migne, PL, t. 33, col. 531, 533; De civitate Dei, 2, 20, Migne, PL, t. 41, col. 65.

[159]. In epistolam Ioannis ad Parthos (epist. 1 Joan), 5, 7; 5, 12, Migne, PL, t. 35, col. 2016, 2018.

[160]. Срв. Epist. 153, 6, 24, Migne, PL, t. 33, col. 664.

[161]. Срв. Enarratio in Psal. 71, 3, Migne, PL, t. 36, col. 902; Sermo 85, 2, 2, Migne, PL, t. 38, col. 521; Epist, 140, 10, 27, Migne, PL, t. 33, col. 549.

[162]. Срв. Meffert, пос. съч., S. 185; Schilling: Reigentum in der aitkirchlichen Literatur, S. 174 f; Derselbe: Die Staats und Soziallehre des hi. Augustinus, S. 122.

[163]. Срв. Sermo 85, 5, 6, Migne, PL, t. 38, col. 522; Sermo 14, 2, 3, Migne, PL, t. 38, col. 112.

[164]. Sermo 14, 3, 4, Migne, PL, t. 38, col. 113.

[165]. Пак там, 4, 6, Migne, PL, t. 38, col. 114.

Изображения: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992), св. Амвросий Медиолански (340-397) и блажени Августин (354-430). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-clc