IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Частна собственост

Илия К. Цоневски

В творбите на западните църковни отци и учители намираме изявени същите почти възгледи върху собствеността и отношението на християнина към нея, каквито възгледи са застъпени и в творбите на източните църковни отци и учители, особено на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики.

1.Св. Амвросий Медиолански излага своите възгледи върху собствеността под силното влияние на св. Василий Велики, което на места отива дори до пълно сходство на мислите[63]. Съгласно думите на св. апостол Павел, че “нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем[64]” и в духа на учението на св. Иоан Златоуст[65] и св. Василий Велики[66], св. Амвросий подчертава, че човек не притежава нищо, което той би могъл да нарече в пълния смисъл на думата своя собственост. Всички земни блага са създадени от Бога за общо ползване и затова никой не бива да си присвоява тези блага само за себе си. Като се знае, че всеблагият и вселюбещият Творец е проявил абсолютна справедливост в разпределението на земните блага още по отношение на първите люде, човек не бива да лишава другите от тези блага[67]. Затова онзи, който смята, че не върши нищо лошо, като изхожда от предпоставката, че не желае чуждото, но и своето собствено усърдно пази, проявява най-голяма безсъвестност, несправедливост, неблагодарност и сребролюбие. Оттук св. Амвросий посочва задълженията на християните в това отношение с думите на св. Василий Велики[68]: “На гладните принадлежи хлябът, който ти имаш; на голите принадлежат облеклата, които ти си заключил в своите хранилища; за подпомагането и изхранването на бедните трябва да послужат парите, които ти си закопал в земята”[69]. Затова еднакво е достоен за проклятие както този, който отнема чуждото, така и този, който не споделя с другите това, което има[70]. Щом всички земни благопринадлежат в собствен смисъл на Бога, Който ги е създал, човек се явява само техен управител и разпоредник. В това се изявява както според св. Амвросий, така и според другите отци на Църквата, истинското християнско отношение към собствеността[71].

Както за другите отци и учители на Църквата, така и за св. Амвросий идеал за правилно уреждане на имуществените отношения между людете в духа на Христовото учение е животът на първите християни от Иерусалимската църква, в която “множеството повярвали имаха едно сърце и една душа, и никой нищо от имота си не наричаш свое, но всичко им беше общо”[72]. Като съпоставя съвременната му печална действителност на големи бедствия и социални противоречия с тези светли страници от живота на първите християни, св. Амвросий с тъга в душата подчертава, че всички християни изповядват един и същи Христос, но в тях няма “едно сърце и една душа”, охладняло е между тях братолюбието, а царува сребролюбието[73]. Оттук е ясно, защо както другите отци на Църквата, и св. Амвросий е смятал, че идеалното устройване на живота по отношение на земните блага изисква равенство между людете и общност, а не дълбоки социални противоречия. Подобно на св. Василий Велики и той се позовава не само на примера на първите християни, които напълно оделотворявали в живота си Христовата заповед за безпределна любов към ближните, но и на самия живот, съборазен със законите на физическата природа. “Някои виждат изява на справедливостта в това – пише той, – че всеки се отнася към това, което е общо, тоест обществено, като към обществено, а към това, което е частно, като към собствено. Но и това не е съгласно с природата. Защото природата е дала на всички всичко общо. По Божие повеление всичко се ражда така, че да бъде обща храна на всички; и земята трябва да бъде общо владение на всички хора. Следователно, природата е създала общото право, а насилието (usurpatio) – частното право[74]” . Ясно е, че според св. Амвросий като нормално явление, като естествена може да се смята само общата собственост и затова той се обръща с укор към тези, които смятат, че земните блага трябва да принадлежат само на тях: “До какви предели вие, богатите, ще простирате своите безумни желания? Нима само вие живеете на земята? Защо вие лишавате онези, които са ваши събратя, от общите блага и присвоявате само за себе си тези земни блага? Земята е дадена за общо ползване от всички, и богати, и бедни; защо пък вие, богатите, приписвате само на себе си правото на собственост над нея? Природата, като ражда всички бедни, не знае богати. Защото ние се раждаме не в дрехи, нито в злато и сребро. Голи сме дошли в света и гробната пръст еднакво ще покрие и богатия, и бедния”[75]. В това отношение людете трябва да вземат пример за задружното и мирно съжителство на животните от един и същ род, “Светът, който една шепа богати се опитва да си присвои само за себе си, е създаден за всички… Птиците се събират с другите птици, така че в своя полет несметните им орляци закриват небето, животно се присъединява към животните, риба към рибите. Те не си причиняват вреда, но, като се събират на големи стада, дирят общността на живота и известна защита в многочисленото общество. Само ти, човече, изключваш общността; ти затваряш животните, строиш жилища за зверовете и разрушаваш жилищата на людете”[76]. Неравенството между людете е плод на човешката алчност и несправедливост. За пример на людете за правилно разпределение на земните блага могат да послужат небесните птици, които не изпадат в немотия, понеже не си присвояват само за себе си и не крият общата храна. “Погледнете – казва се в Писанието, – птиците небесни” (Матей 6:26). Възвишен и подходящ пример, наистина, който ние доверчиво трябва да следваме. Защото, ако Божественото Провидение дава достатично прехрана на небесните птици, които нито сеят, нито жънат, нито в житници събират, то правилно е да виждаме причината на нашите нужди в скъперничеството. Затова на тях се дава в изобилие храна от това, над което те не са се трудили, защото те не си присвояват каквато и да било власт над плодовете, които са им дадени за обща храна. Като сме си присвоили частната собственост, ние сме загубили общото. Защото няма никаква собственост там, където няма нищо постоянно; и не е надежден запасът, където не е известен изходът. Защо ти считаш за свое богатството, ако на Бог е било угодно, дори и храната да ти бъде обща с другите живи същества? Небесните птици не си присвояват нищо изключително само за себе си и затова не знаят недостиг на храната, понеже на тях не е известна завистта към другите”[77]. Първата проява на алчността у людете според св. Амвросий е намалила силата на справедливостта като една от висшите човешки добродетели[78].

За да обоснове своята мисъл, че людете не трябва да си присвояват земните блага само за себе си, като се чувстват единствени собственици, св. Амвросий подчертава още, че богатството не принадлежи към самата природа на човека, тъй като то е вън от нея. Ние нито го донасяме със себе си в този свят, нито пък можем да го отнесем със себе си в гроба[79]. Затова последовниците Христови трябва да се стремят да достигнат такова нравствено съвършенство, когато всичко, което им принадлежи, ще смятат, че принадлежи не само на тях, но и на бедните и нуждаещите сe. “Ти не даваш на бедния от твоето собствено, а му връщаш това, което е негово. Защото ти завладяваш само за себе си това, което е дадено за общо ползване от всички. Земята принадлежи на всички, а не само на богатите… И тъй, ти му заплащаш своя дълг и му даваш само това, което му дължиш”[80].

От приведените мисли на св. Амвросий относно използването на земните блага и уреждането на имуществените отношения между людете се вижда, че, подобно на св. Григорий Богослов[81], и той прави разлика между двете състояния на човешкия род – преди и след грехопадението. Съгласно волята на Бога – Творец и Собственик в абсолютния смисъл на думата на всички земни блага – всичко трябвало да бъде общо. Първите люде нарушили Божията заповед, която им давала възможност да възхождат все по-нагоре по пътя на нравственото съвършенство. Като плод на проявеното непослушание и извършения грях последвало раздвоение в съгрешилите люде: събиране на имущество и завист към другите[82]. Оттук св. Амвросий идва до извода, че, при сегашното състояние на людете, не може да се изисква всеобщо и пълно отказване от частна собственост и въвеждане на общност на имуществата. При това положение частната собственост трябва да съществува като една даденост, като по-малко идеална институция спрямо онова съвършено нравствено състояние преди грехопадението, когато всичко е било предназначено да бъде общо. С други думи, частната собственост се явява като вторично естествено право, като съставна част на установения след грехопадението ред, за да служи като възпитателно средство и противодействие на греха[83]. Но, макар частната собственост, при греховното състояние на людете, да е една даденост и макар общността на имуществата да се явява като идеал, към който трябва да се стремят всички християни, все пак, според св. Амвросий, те не са освободени от известни изисквания във връзка с убеждението на имуществените отношения, а именно, земните блага да бъдат достъпни на всички, да служат за общо ползване. Затова съвършено несправедливо е, бедните да бъдат лишавани от тези блага, докато други живеят в охолство и разточителство. Защото за последовниците Христови чуждият живот трябва да стои и да се цени по-високо от тяхното собствено имущество[84]. Оттук, макар и да се признава всекиму правото на собственост поради това, че сам съгрешилият човек е създал това право, то не ще рече, че на човека е признато някакво безгранично право на собственост, което го освобождава от всякакви задължения към ближните. Напротив, св. Авмросий подчертава, че щом земните блага са дадени от Бога, за да се ползват от тях всички хора, онези, които притежават повече, трябва поне да отделят от това, което имат, за да го споделят с бедните. “Тогава, когато Господ Бог наш именно е желаел, че земята да бъде общо владение на всички и на всички да служи със своите плодове, алчността обаче разпределя правата на владение. Затова справедливо е, ако ти заявяваш претенция да имаш в собственост нещо от това, което е дадено като общо на човешкия род и дори на всички животни, то поне нещо от това да отделяш на бедните, та да не отказваш прехраната на тези, на които ти би трябвало да предоставиш съучастие в твоето право[85]”.

От посочената гледна точка, тоест, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество и затова винаги трябва да бъдат готови да го споделят с бедните и нуждаещите се, св. Амвросий разглежда и правото на Църквата да притежава своя собственост. Това може да се допуска не с оглед на някакво икономическо могъщество на Църквата и особено в никакъв случай не като цел на нейното земно съществуване, а за да могат да бъдат подпомагани бедните. Защото своето добро Църквата трябва да дири в доброто на своите деца, особено на бедните[86]. Но, като признава това право, все пак св. Амвросий не пропуска да изтъкне, че в основата на църковната собственост лежи не божественото, а човешкото, императорското право. Той дори е съгласен, ако на императора са необходими църковните имоти, Църквата да му ги отстъпи. В такъв случай нито един епископ не ще му окаже съпротива[87]. Обаче св. Амвросий подчертава, че тази власт на императора има своите предели. Тя може да се простира върху земите и жилищата, които принадлежат на Църквата – тях той е готов да отстъпи, но не и върху храмовете, посветени на Бога. При опита да бъде заставен да предаде един от извънградските храмове в Милано на арианите, той писал на императора: “Не мисли, че твоето императорско право се простира върху това, което е Божие. Не се превъзнасяй! Защото писано е: Божието Богу, Кесаревото кесарю (Матей 22:21). На тебе – императора, принадлежат дворците; храмовете пък принадлежат на свещенослужителите”[88].

***

2.Блажени Августин също ярко изразява библейския и светоотеческия възглед, че в собствения смисъл на думата Господар и Владетел на всичко съществуващо е Бог, от Когото людете получават всички блага, за да приложат по отношение към тях съответната правилна употреба[89]. Ония, които притежават много, а не отделят нищо, или отделят съвършено малко от него за подпомагане на бедните, владеят чуждо имущество[90]. Затова на всичко, каквото притежават, християните трябва да гледат като на поверено им от Бога имущество за раздаване на нуждаещите сe. “Всичко, каквото Бог ни е дал свръх необходимото, то, собствено, не ни го е дал, но само ни е поръчал, че да може да премине чрез нас в ръцете на бедните. Да го задържаме, значи да завладяваме това, което принадлежи на другите”[91]. Подобно на св. Иоан Златоуст и блажени Августин смята, че неправилното отношение към частната собственост и пристрастяването към нея причиняват в света борби, раздори, войни, бунтове, престъпления, убийства. “Мнозина, вместо да приготвят място за Господ, дирят своето, обичат своето, радват се на своята сила, страстно са привързани към своята частна собственост. Който обаче иска да приготви място на Господа, не трябва да се радва на частното, а на общото. Така са постъпвали вярващите в Иерусалим със своята частна собственост… Нека обърне внимание вашата любов: нали заради тези неща, които ние владеем всеки за себе си, съществуват тъжби, вражда, раздори, войни между людете, бунтове, взаимни несъгласия, съблазни, грехове, неправди, убийства? Заради какво? Заради тия неща, които се намират у нас в частно владение. Нима ние спорим за това, което владеем общо? Ние всички заедно дишаме въздуха, всички заедно се ползваме от слънцето. Затова блажени са тези, които приготовляват място на Господ с това, че не се ползват от своята частна собственост… И тъй, нека се въздържаме, братя, от владение на частна собственост или от любовта към нея, ако не можем (да се въздържаме) от владението ѝ, и да приготвим място на Господ[92]”. От приведените мисли на блажени Августин се вижда ясно, че и той, като другите отци и учители на Църквата, е смятал, че равенството между людете и общността на земните блага е съвършеният идеал за уреждането на имуществените отношения, че пълният отказ от притежаване на частна собственост в полза на бедните и нуждаещите се е идеална изява на истинско християнско настроение, и, от друга страна, че осъществяването на този съвършен идеал той е виждал в живота на първите християни от Иерусалимската църква. Но самото обстоятелство, че той отправя призив към вярващите, ако не могат напълно да се освободят от притежаването на собственост, то поне да не се пристрастяват към нея, говори ясно, че това изискване не може да бъде предявявано като общо за всички християни задължение. Пълното отказване от частна собственост, подобно на първите християни, е по-висока степен на нравствено съвършенство. Затова подобен отказ блажени Августин изисква само от тези християни, които биха могли да сторят това. Онези пък, които не могат да се разделят със своята собственост, той съветва поне “да се въздържат от любов към нея”, тоест да създадат в себе си такова настроение, при което вътрешно да се чувстват свободни по отношение към своята собственост, а не нейни роби. И тогава за тях несъмнено ще бъде безусловно не само необходимо, но и естествено, да споделят тази своя собственост с нуждаещите се свои братя[93]. Онези обаче, които са решили да вървят по пътя на по-съвършения нравствен живот, особено монасите, блажени Августин най-настойчиво съветва “нищо да не наричат свое, а всичко у тях да бъде общо” и от тази обща собственост всички до получават своята издръжка, главно храна и облекло, всеки според нуждите си[94]. За пример в това отношение блажени Августин посочва общинския живот на монасите. Те не се стремят да трупат запаси, а всичко, каквото придобият от труда си, веднага го раздават на бедните[95].

Приведените мисли на блажени Августин свидетелстват, че за него този идеал на по-съвършено уреждане на имуществените отношения между людете не е напълно неосъществим и неприложим в живота. Макар и да не може да бъде предявяван като всеобщо задължение, все пак той може да бъде осъществен поне в по-тесен кръг, в по-малки общества, каквито са, както сам той посочва за пример, монашеските общежития. И затова сам той на няколко пъти се е заемал, макар и в по-малък кръг от близки приятели, да осъществи този идеал. Първия опит блажени Августин направил преди обръщането си, когато в Милано под влияние на красноречивите и убедителни проповеди на св. Амвросий се убедил, че истината е в Църквата Христова, опомнил се и решил да скъса с манихейството и предишния си греховен живот. С неколцина близки приятели решили да се отдалечат от грижите и тревогите на светския и обществения живот и да живеят усамотено, свободни от тези грижи. За тази цел те смятали да устроят общежитие, в което никой да няма частна собственост, а всичко, събрано от мнозина в едно, да бъде общо на всички като в един дом и в едно семейство. Съгласили се също ежегодно да избират помежду си по двама домоуправители, които да се занимават с домакинските и стопанските въпроси, а всички други да бъдат свободни, за да могат да се отдадат спокойно на своите занятия. Но когато размислили дали ще бъдат съгласни с подобен начин на живот съпругите им, каквито някои вече имали, а други се готвели да имат, те се отказали напълно от своя план, колкото и прекрасен и благотворен и да им се струвал[96]. Въпреки този неуспех, по-късно блажени Августин, вече като презвитер, отново направил опит да осъществи този идеал, макар пак в тесен кръг. Оскъдното имущество, което имал, както сам разказва по-сетне в една своя проповед, той раздал на бедните. Започнал да събира около себе си своите събратя, които споделяли неговите възгледи, били също така като него бедни и били готови да му подражават в скромния живот. И те продавали своите имущества, за да подпомогнат бедните и нуждаещите се. В определеното му от ипонския епископ Валерий място в градината при един от градските храмове (в Ипон) той устроил монашеско общежитие, в което нямало никаква частна собственост, а всичко било общо[97]. По-късно, и като ипонски епископ, блажени Августин продължавал да осъществява този идеал. Вече с по-голям авторитет той е могъл да убеди своите клирици да станат членове на организираното от него монашеско общежитие, като се откажат от всякаква частна собственост, а всичко, каквото притежавали, да предоставят за общо ползване. Като изисквал от членовете на общежитието да се откажат от притежаването на частна собственост, блажени Августин обаче в същото време не допускал да пострадат техните най-близки родственици, като бъдат лишени от всякаква подкрепа и издръжка, ако се нуждаят от такава. Затова той правел всичко възможно, за да се разрешат справедливо техните наследствени права и не допускал да се извърши нещо, което би увредило техните интереси[98]. Освен това, блажени Августин не принуждавал никого от своите клирици, а предоставял всекиму свободно да определи своя начин на живот. Наистина, първоначално той възнамерявал да не ръкополага за дякони и презвитери такива люде, които не поемат това задължение; онези пък, които доброволно станат членове на общежитието, но впоследствие не устоят на петото задължение, той смятал да лишава от духовен сан. Но, за да предотврати появата на каквото и да било лицемерие сред клириците, по-кьсно той се отказал от това си намерение: “Ето, пред Бога и пред вас аз изменям своето намерение: които искат да имат нещо в своя собственост, на които не са достатъчни Бог и Неговата Църква, нека останат там, където искат и където могат; аз не ще им отнема сана. Защото аз не искам да имам лицемери”[99]. По отношение на онези обаче, които доброволно са обещали да се откажат от своята собственост в полза на ближните, той си запазвал правото да постъпва най-строго. “Аз казах и зная, че казах следното: аз не ще лиша от сан тези, които не желаят да вземат върху себе си нашия съвместен живот; но нека те останат отделно, нека живеят отделно така, както те разбират, че могат да живеят за Бога… Но който е живял в лицемерие, който се окаже, че притежава собственост, нему аз не ще позволя да я завещая, а ще го залича от списъка на клириците. Нека той призове против мене хиляди събори, нека се отправи против мене зад морето, където може; а на мене Бог ще помогне, щото той да не може да бъде клирик там, където съм аз епископ”[100]. За да предпази клириците от всякакви изкушения, той моли вярващите да правят приносите си общо на всички, а не поотделно, та това, което е общо, да бъде разпределяно между всички, според нуждите на всекиго[101]. Според свидетелството на житиеписеца му Посидий, сам блажени Августин нищо не е притежавал, а живеел в пълна нищета. Той избягвал дори грижите около материалната издръжка, а предоставял това на специално избрани за тази цел клирици. “Грижите за зданията на Църквата и цялото състояние той предавал и доверявал по ред на най-видните клирици. Той никога нямал в ръцете си нито ключ, нито пръстен с печат, но тези домоуправители отбелязвали всичко, както получено, така и изразходвано; в края на годината това му се докладвало, за да знае колко е било получено и колко изразходвано, или какво оставало за изразходване”[102]. Наистина, общинният живот в организираното от блажени Августин общежитие напомня твърде много на живота на първите християни от Иерусалимската църква, “в която множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо”[103]. Но както в Иерусалимската църква, така и тук, този идеал, поради несъвършенството на людете, не е могъл да бъде проведен като общо изискване по отношение на всички вярващи. Затова и блажени Августин е ограничил това изискване само по отношение на онези, които доброволно желаели да предоставят своята, макар и малка, собственост за общо ползване. Освен това блажени Августин е изявил на дело своето схващане, че този идеал би могъл да бъде осъществен в пълнота само в монашеските общежития в манастирите. За другите пък люде, които не биха могли да вървят по този път на по-съвършен нравствен живот, идеята, че земните блага са дадени и съществуват за всички, трябва да служи като подбуда поне да отделят от това, което имат, за да подпомагат бедните и нуждаещите се[104]. Подобно на св. Амвросий и блажени Августин е допускал, че Църквата може да притежава собственост, за да има с какво да подпомага бедните. Но това нейно право почива не върху божествените, а върху човешките, императорските закони, защото “според божественото право“ Господня е земята и онова, що я изпълня” (Псалом 23:1): бедните и богатите Бог е създал от една и съща пръст”[105]. Сам блажени Августин не е желаел да има под свое ведомство голямо църковно имущество[106]. Той приемал като дарение за Църквата само такова имущество, което не е било необходимо за издръжката на сродниците на дарителя и което не е било оспорвано от самите тях. “Като като лишава децата си от наследство, иска да направи Църквата своя наследница, нека търси другиго да приеме неговото наследство, а не Августин”[107]. Ако представителите на Църквата защитават собствеността, която вече ѝ принадлежи, това те правят не заради свои собствени изгоди, а заради бедните, защото тази собственост принадлежи на тях. Самите църковнослужители са само управители на това имущество[108].

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 10, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[63]. Срв. Василiй Экзеплярскiй: Ученiе древней церкови о собственностии милостине, Кieвъ 1910, с. 41.

[64]. 1 Тимотей 6:7.

[65]. Вж. Цоневски: Социалните възгледи на светите отци: I. Св. Иоан Златоуст с. 11 сл.

[66]. Вж. Цоневски: Соц. Възгледи на светите отци: II. Св. Василий Велики, с. 8 сл.

[67]. Срв. S. Ambrosius: Hexaemeron, 5, 1, 2; Migne, PL, t. 14, col. 220 sq; Expositio evangelii sec. Lucam, 5, 39; Migne, PL, t. 15, col. 1731; De Nabuthe, 3, 11-12; Migne, PL, t. 14, col. 769 sq; Expositio in Psal. 118, 8, 23; Migne, PL, t. 15, col. 1372 sq.

[68]. Вж. S. Basilius Magnus: Hom. in illud: Destruam horea mea (Luc. 12:18), 7; Migne, PG, t. 31, col. 276; Срв. Цоневски: Cоциалните възгледи на светите отци: II св. Василий Велики, с. 9 сл.

[69]. Св. Амвросiй: Избранныя поучительныя слова. Слово 3 на текстъ: “человеку некоему богату угобзися нива”. Рус. Слов. Перев., 1853 г., стр. 33, 35; Цит. по Экземплярскiй, пос. съч. С. 41.

[70]. Пак там, с. 36.

[71]. Срв. S. Ambrosius: Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 20, 247; Migne, PL, t. 15, col. 1855.

[72]. Деяния на светите апостоли 4:32.

[73]. Срв. S. Ambrosius: Sermo de caritate; Migne, PL, t. 17, col. 792 sqq.

[74]. S. Ambrosius: De officiis min., 1, 28, 132, Migne, PL, t. 16, col. 67; Срв. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 20, 247, Migne, PL, t. 15, col. 1855: “Земните плодове са дадени от Господа Бога за общо ползване от всички”.

[75]. De Nabuthe, 1, 2, Migne, PL, t. 14, col. 767.

[76]. Пак там, с. 3, 11, 12, Migne, PL, t. 14, col. 769.

[77]. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 10, 124, Migne, PL, t. 15, col. 1819.

[78]. Срв. De officiis min., 1, 28, 137, Migne, PL, t. 16, col. 68.

[79]. Expositio evangelii sec. Lucam, 7, 20, 246, Migne, PL, t. 15, col. 1854.

[80]. De Nabuthe, 12, 53, Migne, PL, t. 14, col. 783.

[81]. Вж. S. Gregorius Nazianz: Orat. 14, 26, Migne, PL, t. 35, col. 892; Срв. Д-р Илия К. Цоневски: Социалните възгледи на св. отци: III. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски (Годишник на Духовната акадамия “Св. Климент Охридски”, т. II, 1951-1952), София 1952, с. 10 сл.

[82]. Срв. S. Ambrosius: 5, 1, 2, Migne, PL, t. 14, col. 219 sq.

[83]. Срв. Schiling: Der Reichtum und Eigentum in der altkirchlichen Literatur, S. 146; Derselbe: Der kirchliche Eigentumsbegriff, Freiburg im Breisgau 1920, S. 31 f; Зейпель, пос. съч., с. 112.

[84]. Срв. S. Ambrosius: De officiis min., 1, 30, 148, Migne, PL, t. 16, col. 71.

[85]. Expositio in Psal, 118, 8, 23, Migne, PL, t. 15, col. 1372.

[86]. Срв. Epist. 18 ad Valentinianum 16, Migne, PL, t. 16, col. 1018.

[87]. Срв. Epist. 21 ad Valentinianum 33, Migne, PL, t. 16, col. 1060.

[88]. Срв. Epist. 20 ad Valentinianum 19, Migne, PL, t. 16, col. 1041.

[89]. Срв. S. Augustinus: Sermo 50, 3, 5, Migne, PL, t. 38, col. 327.

[90]. Срв. De civitate Dei, 21, 27, 2, Migne, PL, t. 41, col. 747.

[91]. Enarratio in Psal. 147, 12, Migne, PL, t. 37, col. 1922.

[92]. Enarratio in Psal. 131, 5-6, Migne, PL, t. 37, col. 1718.

[93]. Срв. Schilling: Reichtum und Eigentum in der altkirchlichen Literatur, S. 181; Meffert, пос. съч., S. 181; Зейпель, пос. съч., с. 113.

[94]. Срв. S. Augustinus: Epist. 211 ad monachas, 5, Migne, PL, t. 33, col. 960.

[95]. Срв. De moribus eccl. Cathol., 1, 31, 67, Migne, PL, t. 32, col. 1337.

[96]. Срв. Confessiones, 6, 14, 24, Migne, PL, t. 32, col. 731; Sermo 355 de vita et moribus clericorum suorum, 1, 1, Migne, PL, t. 39, col. 1569.

[97]. Срв. Sermo 355 de vita et moribus clericorum suorum 1, 2, Migne, PL, t. 39, col. 1569 sq.

[98]. Срв. Sermo 356 de vita et moribus clericorum suorum, 3, 4, Migne, PL, t. 39, col. 1575 sqq.

[99]. Sermo 355 de vita et moribus clericorum, suorum, 4, 6, Migne, PL, t. 39, col. 1573.

[100]. Sermo 356 de vita et moribus clericorum, suorum, 14, Migne, PL, t. 39, col. 1580.

[101]. Пак там, 13, Migne, PL, t. 39, col. 1579.

[102]. Possidfus: Vita s. Augustini episcopi, 24, Migne, PL, t. 32, col. 53.

[103]. Деяния на светите апостоли 4:32.

[104]. Срв. Зайпель, пос. съч., с. 121 сл.

[105]. S. Augustinus: In Ioannis evangelium, 6, 25, Migne, PL, t. 35, col. 1436 sq.

[106]. Пак там.

[107]. Sermo 355 de vita et moribus clericorum suorum, 4, 5, Migne, PL, t. 39, col. 1572; Срв. Sermo 356 de vita et moribus clericorum suorum, 11, Migne, PL, t. 39, col. 1579.

[108]. Срв. Еpist. 185 ad Bonifacium, 9, 36, Migne, PL, t. 33, col. 809

Изображения: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992), св. Амвросий Медиолански (340-397) и блажени Августин (354-430). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ckK