IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

4. Блажени Августин

Илия К. Цоневски

Блажени Августин[34] (354-430) е роден в град Тагасте, в провинция Нумидия, Северна Африка. Баща му – Патриций – бил езичник; християнството приел наскоро преди смъртта си. Майка му – Моника – произхождала от християнска фамилия и била образец на добродетелна християнка и истинска майка. Тя е играла особено голяма и благотворна роля в живота на своя син Аврелий Августин. Още в детските му години тя се е стремяла да посади в душата му семената на християнските добродетели и да разпали в него стремежа към доброто, възвишеното и божественото. Наистина, усилията ѝ не пропаднали напълно, но рано настъпило за нея горчиво разочарование. Младият Аврелий като блуден син напуснал “бащиния дом” и тръгнал по свой път в живота.

Своя живот на падане и ставане от ранна детска възраст до приемането на св. кръщение, своето духовно и нравствено развитие блажени Августин (в 400 година) описва картинно в бележитите свои “Изповеди” – “една от най-утешаващите и укрепващите книги, каквито някога са били написани и ще бъдат написани[35]”. В тази своя, нямаща равна на себе си в световната литература, творба[36], с която той е поставил началото на вътрешното разглеждане на човека и която е послужила като първообраз за написването на други съчинения от този род, например, “Изповедите” на Русо[37], блажени Августин иска чистосърдечно да разкаже как е преминал през мрака на заблудите и греха, през мъчителните съмнения и вътрешно раздвоение, за да достигне чрез благодатта Божия до успокояващото познание на истината в християнството[38]. Тези “Изповеди” са непрестанна гореща молитва на дошъл в себе си “блуден син”, детски разговор с Бога. В тях той разказва открито целия си предишен греховен живота, изповядва смирено своите грехове, прославя безкрайното Божие милосърдие, пише, за да се смири пред Бога и ближните, да се открие такъв, какъвто е бил преди и след обръщането, да поучи и другите, та и те, заедно с него, да прославят Бога[39]. “Защо Ти разказвам за тъй много неща? Разбира се, не за това, за да ги узнаеш чрез мене, но за да възпламеня в сърцето си, а също и в сърцата на тези, които ще четат тези редове, любовта към Тебе, та всички единодушно да извикаме: “Велик е Господ и достоен само за хвала, и Неговото величие е неизследимо” (Псалом 144:3). Аз казах вече и пак повтарям: от любов към Твоята любов върша това[40]”. Когато изпратил своите “Изповеди” на областния управител Дарий, блажени Августин между другото му писал: “Разгледай ме в тази книга и ме опознай такъв, какъвто съм, та да не ме похвалиш повече, отколкото трябва. Ти трябва да се довериш на мене и на това, което аз казвам за себе си, а не на това, което другите говорят. От моя образ в тази книга можеш да видиш, какво съм бил от себе си и чрез самия себе си. Ако ти хареса нещо в мене, когато я четеш, прослави заедно с мене Този, Когото и аз желая да прославя, но съвсем не възхвалявай мене… Аз сам, чрез своето падение, се погубих; но Този, Който ме е създал, Той ме и издигна. И ако ти ме намериш в числото на изправилите се, моли се за мене, защото никога вече да не падна, а все повече да се възвисявам и усъвършенствам”[41].

Още в ранна детска възраст, по желание на майка му, Августин бил приет в числото на оглашените. Пленен обаче твърде рано от съблазните на греха и пророка, той не приел св. кръщение. Учил се отначало в родния си град, а след това в Мадаура и Картаген. Тук съблазните го заобикаляли отвсякъде и той се оставил да бъде въвлечен във водовъртежа на студентския разгулен и порочен живот. Тъй властно той е бил пленен от злото, че дори се е срамувал, ако другарите му го превъзхождали в робството на греха и порока[42]. Като мнозина свои другари той влязъл в незаконно съжителство, от което, едва деветнадесетгодишен, имал син – Адеодат. Идеал за него през това време било: да задоволи похотта на плътта и похотта на очите и да блесне някога пред света като голям оратор. За да постигне последната цел, той с усърдие четял и изучавал латинските автори. Но само хубавата външна форма на техните творби не го задоволявала.

Решително значение за опомнянето на младия Августин и за насочването му по пътя на истината имала за него книгата на Цицерон “Хортензий”. Тя събудила у него жажда за философски обоснован и задълбочен светоглед [43]. “Тази книга – пише блажени Августин, – промени разположението на душата ми; и по отношение към Самия Тебе, Господи, аз почувствах промяна и в молитвените прошения, и в желанията, и в обетите. Изведнъж, макар и да не изчезнаха съвършено, но поне загубиха своята сила всички мои суетни надежди и като узнах от опит тяхната пустота и като се отвратих от предишните свои пусти занятия, аз възжелах с неимоверен пламък в сърцето вечната мъдрост. И започнах да мисля, че трябва да стана, за да се върна при Тебец[44]”. Той се радвал, че съдържанието на това Цицероново съчинение разпалило в него непреодолимото желание да обикне, да търси и да възприеме не тази или онази философска система, но самата мъдрост, в каквато и да било форма. Смущавало го само това, че в нея не срещнал името на Иисус Христос. Започнал да чете и изучава книгите на Свещеното Писание, но, в сравнение с изящния стил на Цицерон, те не му се понравили. Съдържанието пък им било недостъпно за неговия разум.

В своя стремеж да намери истината, Августин се запознал с учението на манихеите и в продължение на девет години бил привърженик на тази секта, като заблуждавал себе си и другите, мамел се сам и други примамвал в различни увлечения[45]. След срещата му обаче с прехваления манихейски епископ и учител Фауст Милевски, който не можал да даде задоволителни отговори на измъчващите го въпроси, Августин напълно се разочаровал и загубил надежда, че в манихейското учение ще намери истината. Той не я намерил и в различните философски системи, които ревностно изучавал – нито във философията на Аристотел, нито у последователите на така наречената “Нова академия”, нито у неоплатониците.

След като прекарал известно време като учител в родния си град Тагасте, Картаген и Рим, Августин бил назначен за преподавател по риторика в Милано. Тук именно се решила напълно по-нататъшната му съдба. Проповедите на бележития медиолански епископ св. Амвросий, които той слушал с голям интерес, му открили възвишеността и дълбочината на християнското учение. “Когато пристигнах в този град – пише блажени Августин, – аз се представих най-напред на Амвросий, епископ Медиолански, известен в числото на знаменитите мъже на цял свят, на този просветен и благочестив Твой светител, чиято красноречива уста в това време щедро раздаваше на гладните Твоята духовна храна, на жадните Твоето духовно питие и на страдащите елея на радостта. Ти ме заведе при него, Боже мой, без моето съзнание, за да ме приведе той при Тебе с моето съзнание. Този Божи човек ме прие бащински и с пастирска любов се отзова на моето странстване; с това той създаде в мене любов и доверие към себе си. Отначало аз гледах на него само като на приветлив и благоразположен към мене човек, като не очаквах нищо от него като благовестител на истината, тъй като аз вече не се надявах да я намеря в Твоята Църква. Наскоро аз обаче започнах да слушам поученията му към народа; но цялото ми внимание тук се ограничаваше само в това: да изпитам силата на неговия ораторски талант – действително ли неговото красноречие съответства на тази слава, която гърмеше за него и такъв ли е той в действителност; не е ли по-малко или повече от това, което се говори за него. Струваше ми се за решен въпросът, че истината никой не може да разкрие, толкова повече православният епископ; затова, като го слушах, обръщах внимание не толкова на същността на работата, колкото върху външността ѝ, не на съдържанието и смисъла на слушаните проповеди, а на думите. Аз се възхищавах от приятността и сладостта на речта, която се изливаше от устата на Амвросий: в нея, разбира се, се откриваше по-голяма образованост и ученост, но не се виждаше тази живост и увлекателност, с каквито се отличаваше речта на Фауст по своята външност. Затова пък никакво сравнение не можеше да се прави между тях по отношение на съдържанието на самите предмети: Фауст, бидейки заразен от манихейското лъжеучение, сам се заблуждаваше и другите въвеждаше в заблуди; Амвросий пък, като истински християнин, и сам изповядваше здравото и спасително учение, и другите учеше на истинския път на спасението. И макар грешниците, какъвто бях и аз тогава, да стоят далеко от спасението, обаче, като слушах този велик светител, аз започнах малко по малко да се приближавам към своето спасение, без да забелязвам сам това: заедно с думите му неволно проникваше в душата ми самата истина, така че аз заставах все по-близко и по-близко до нея. Когато по такъв начин се стараех да внимавам не на това, какво проповядва Амвросий, а как го проповядва (защото аз вече решително бях се отчаял, че не ще намеря пътя към Тебе, Боже мой, поради което смятах за безполезно да се грижа за това, тогава заедно с думите му, които ми се нравеха, проникваха в душата ми и самите предмети на речта му, за които аз не се грижех. Иначе не можеше и да бъде. По такъв начин, като открих сърцето си за неговото красноречие, в същото време започнах да чувствам в душата си все повече и повече силата на истината. И преди всичко аз се уверих, че вселенската вяра, която по-рано смятах за беззащитна против манихейските възражения, може да се бори с чест против тях”[46].

Разговорите с майка му, която го последвала в Милано, и с приятеля му Алипий, както и Платоновото учение за идеите и четенето на посланията на св. апостол Павел все повече освобождавали младия Августин от веригите на плътта и го насочвали по пътя на истината. С държанката си той вече се бил разделил – тя отишла в Картаген и станала монахиня. Благотворно влияние оказал върху него и презвитер Симплициан със своите наставления във вярата. След голяма вътрешна борба дошъл и решителният час. Разказът на приятеля му Понтициан за строгия и добродетелен живот на св. Антоний Велики изострил у Августина още повече борбата между духа и плътта. Той си представил целия си предишен живот и изтръпнал от ужас. “Ти, Господи, Боже мой, направляваше тогава погледа ми върху самия мене и когато аз се стремях да го отклоня от себе си, Ти против волята ми ме заставяше толкова повече да се вглеждам в себе си. Ти ме постави лице срещу лице пред самия мене, за да видя какъв бях безобразен, уродлив, гнусен, отвратителен. И аз видях това и се ужасих; сам не знаех къде да бягам от себе си[47]”. Изпаднал в страшна борба със самия себе си, измъчен, Августин се обръща към Алипий с думите: “Какво става с нас? Какво чакаме? Какво чу ти? Простите стават и заграбват небето, а ние с тебе с нашите бездушни знания потъваме в плът и кръв. Нима ще се срамуваме да ги последваме, понеже са ни изпреварили? Не е ли по-срамно за нас, че дори не ги следваме[48]”? Отдал се на размисъл след това в градината, напълно съкрушен, потънал в сълзи, Августин горещо се молел: “До кога, до кога, Господи, все утре и утре? Защо не сега? Защо този час да не бъде краят на моите неправди и разпътство”[49]? Внезапно чул от съседния дом детски глас: “Вземи и чети, вземи и чети”. Той си спомнил, че и св. Антоний, след като чул в храма отправените от Христос към богатия юноша думи: “Иди, продай имота си, раздай на сиромасите; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Матeй 19:21), се отрекъл от света и се отдал всецяло в служба на Бога. Сметнал, че и за него това е глас Божи. Върнал се при Алипий, разтворил Свещеното Писание и прочел тихо първото попаднало му място: “Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист; но облечете се в нашия Господа Иисус Христос, и грижите за плътта не превръщайте в похоти” (Римляни 13:13-14). Повече той не искал и нямал нужда да чете, защото смисълът на прочетените думи, които разтърсили душата му, напълно му били ясни. Озарила го необикновена вътрешна светлина, в душата му настъпили мир и спокойствие, предишните му съмнения изчезнали.

За да се подготви за св. кръщение, Августин напуснал преподавателската служба и заедно с майка си, сина си Адеодат, Алипийи други приятели се уединили във вилата на приятеля си Верекунд в Касициакум, недалеч от Милано, близо до езерото Лаго Маджоре. Тук малкото общество прекарвало в съвместни размишления, изучаване на Свещеното Писание, обща молитва и физически труд на полето. През нощта на 24 април 387 година, срещу Пасха, било извършено тържествено от св. Амвросий Медиолански кръщението на Августин, Алипий и Адеодат. Според запазено църковно предание, след светото кръщение св. Амвросий и блажени Августин изпeли антифонно бележития църковен химн “Te Deum laudamus” (“Тебе Бога хвалим”). Дори това и да е само една хубава благочестива легенда[50], все пак сам блажeни Августин свидетелства, че е бил във възторг от величието на момента и никога не е могъл да забрави сладките тонове на църковните песни. “В онези дни аз не можах да се наситя от дивната сладост на размишленията за неизследимата дълбочина на Твоя съвет относно спасението на човешкия род. О, колко сълзи на умиление пролях, когато слушах химните и песните, които се пееха за Твоя слава, как дълбоко ме трогнаха тоновете на Твоята сладкогласна Църква. В това време, когато тези сладкогласни тонове пленяваха слуха ми, истината като чиста струя проникваше в сърцето ми, огънят на благочестието се разпали в душата ми. Сълзите ми се лееха изобилно и аз бях щастлив”[51].

През време на пребиваването си в Милано блажени Августин започнал да пише учебни ръководства по граматика, диалектика, риторика, геометрия, аритметика, философия и музика, но не всички успял да завърши[52]”.

След обръщението и кръщението си блажени Августин е възнамерявал да се прибере в отечеството си, за да се отдаде всецяло в служба на Бога и ближните. По пътя обаче (в Остия) починала майка му и той се върнал в Рим. Тук прекарал няколко месеца в непрекъсната дейност за защита на Църквата чрез проповеди, диспути и съчинения.

Към края на 388 година, след като прекарал известно време в Картаген, Августин се завърнал в родния си град Тагасте, продал останалото от баща му имущество и раздал получената сума на бедните. За себе си и приятелите си задържал само едно малко имение край града, където уредил монашеско общежитие. Освободен от всякакви светски грижи, той се отдал в продължение на три години на изучаване на Свещеното Писание и усилена научна и богословска дейност. Тук той написал много от своите съчинения. Плодовитата му литературно-богословска дейност и благочестивият му живот бързо станали известни в цялата област. В 391 година Августин, въпреки съпротивата му, по желание на народа бил ръкоположен за свещеник от престарелия Ипонски епископ Валерий, който го взел за свой помощник. След смъртта на епископ Валерий в 395 година, по единодушно желание на народа, Августин заел неговата катедра. И като презвитер в продължение на четири години, и като ипонски епископ в продължение на тридесет и четири години, блажени Августин развил огромна проповедническа, мисионерска и литературно-богословска дейност. Проявил се като ревностен и неуморим защитник на основните истини на вярата особено в борбата срещу манихеите, донатистие и пелагианите. В тази борба обаче той не проявявал никаква злоба и омраза към отпадналите от Църквата, а бащинска загриженост и любов към тях, та по този начин да може да ги отклони от гибелния път и да ги подпомогне да намерят отново истината[53]. Защото той е знаел, че ключът към чуждите сърца трябва да търси преди всичко в своето собствено съце[54]. “Всички вие, които се намирате в Църквата – съветва блажени Августин вярващите, – не ругайте тези, които са вън от Църквата, а се молете, че и те да влязат в нея… към Църквата трябва да се привежда със слово и разум [55]”.

И като епископ блажени Августин продължава да води същия скромен и строг монашески живот както по-рано в монашеското общежитие край Тагасте и в основания от него по-късно в Ипон манастир. Епископският му дом се превърнал в общежитие за всички клирици в града. Общата трапеза била винаги скромна. Жилището и трапезата му били достъпни за всички, но всички тук трябвало да съблюдават правилото, което стояло като надпис-лозунг на трапезата: “Който клевети с думи живота на онези, които отсъстват, нека знае, че тази трапеза е против него”. Същата скромност била съблюдавана и при облеклото. Всяка подарена дреха той считал за обща собственост, а скъпите продавал и раздавал парите на бедните[56]. Общите разходи се покривали от приходите на църквата. Остатъкът пък от тези приходи се използвали за подпомагане бедните и нуждаещите се. Подобно на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и своя учител св. Амвросий Медиолански, и блажени Августин проявил голяма социална и благотворителна дейност. В неговото лице бедните, угнетените и отрудените винаги намирали истински закрилник и помощник. Когато не е разполагал с достатъчно средства, той не се е колебаел, подобно на св. Амвросий, да продаде църковните съсъди, за да може да подпомогне бедните и пленените[57].

Блажени Августин “е една от най-интересните исторически личности, които някога са съществували… Във всички отношения той е олицетворение на тази преходна епоха на V-ти век, когато един остарял свят се руши, а друг се изгражда върху неговите развалини[58]”. Заради плодовитата му пастирска, социална и литературно-богословска дейност той достойно е бил оценен още от своите съвременници[59]. Западната Църква му дължи извънредно много. Неговият дух продължава да живее в нея и до днес. Намираме го в творбите на големите богослови на Запад през Средновековието до най-големия от тях – Тома Аквинат, у Бернард Клервоски не по-малко, отколкото у Тома Кемпийски. Петрарка и големите майстори на ренесанса са се учили от него. Лутер без него не би бил разбран: Августин, бащата на римския католицизъм е същевременно единственият църковен учител, от когото Лутер действително се е учил[60]. Затова с право историята му е отредила титлата “учител на запада”[61]. Заслугите му за богословската наука и за Църквата, като се изключат някои увлечения в борбата му с пелагианството, са безспорно големи. Защото наистина, “като епископ той ревностно е устройвал своята църква; като проповедник, той превъзхождал всички свои съвременници с практическата полза на своите проповеди; като метафизик, той изпреварил най-добрите идеи на Лайбниц и Малбранш. Целият свят е получил най-голяма полза от неговото благочестие и излиянията на неговия религиозен гений. Той е бил колкото мистик, толкова и схоластик и проявява в себе си рядко съчетание на пламенна ревност със смел догматизъм и диалектическа тънкост. Със своето богословие той е представлявал необорима опора за вярата… Той е бил по-малко твърд, отколкото Атанасий, по-малко учен, отколкото Иероним, по-малко красноречив, отколкото Златоуст, по-малко дълбок, отколкото Григорий Назиански, по-малко проницателен, отколкото Теодор Мопсуестийски, по-малко силен в своето управление, отколкото Василий Велики или Амвросий Медиолански; въпреки това, по многостранната си дейност, по съчетанието на превъзходните качества и по силата на личната и религиозната убеденост, той превъзхожда всички тях. Нито един езичник от негово време нито за момент не е могъл да изяви претенция за каквото и да било сравнение с него. Той е бил последният велик човек на Африка – след него започнало царството на варварството”[62].

Следва…(виж тук)

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 10, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[34]. По-подробно върху живота на блажени Августин виж у: Д-ръ М. Стояновъ: Пътьть на Блажени Августинъ къмъ Бога, Пловдивъ 1935; Вилменъ: Блажени Августинъ. Прев. отъ руски Д. Икомовъ, София 1898; Архiеп. Филаретъ Черниговскiй и Нежинскiй, пос. съч., т. III, ст. 18-44; Ф. В. Фарраръ, пос. съч., т. II, с. 284-434; Мережковскiй, пос. съч., ст. 125 сл; Badenhewer, пос. съч., Bd. IV, Freiburg-i. Br. 1924, S. 284 ff; Egger: Der hl. Augustinus, Bischof von Hippo, Kempten und Munchen 1904; Altaner, пос. съч., S. 364 ff; Romano Guardini: Die Bekehrung des Aurelius Augustinus. Der innere Vorgang in seinen Bekenntnissen, München 1950.

[35]. Мережковскiй, пос. съч., с. 188.

[36]. Срв. Egger, пос. съч., S. 1 f.

[37]. Срв. Стефан Цвайг: Три образи. Прев. от немски Елена Н. Томалевска. София, б. г., с. 18; Проф. Ив. Д. Шишмановъ: Литературна история на възраждането въ Италия (Университетска библиотека № 145), София 1934, с. 67.

[38]. Срв. Bardenhewer, пос. съч., S. 438 f.

[39]. Срв. Egger, пос. съч., S. 2.

[40]. S. Augustinus: Confessiones, 11, 1, 1; Migne, PL, t. 32, col. 809.

[41]. S. Augustinus: Epist. 231, 6; Migne, PL, t. 33, col. 1025.

[42]. Срв. S. Augustinus: Confessiones, 2, 3; Migne, PL, t. 32, col. 677.

[43]. Срв. Altaner, пос. съч., S, 365; Karl Holl: Augustins innere EntwickIung, в сб.: “Gesmmelte Aufsatze zur Kirhengeschichte”, Bd. III: Der Westen, Tübingen 1928, S. 54 f.

[44]. S. Augustinus: Confessiones, 3, 4, 7; Migne, PL, t. 32, col. 685.

[45]. Пак там, 4, 1, 1; Migne, PL. t. 32, col. 693.

[46]. Пак там, 5, 13-14; Migne, PL, t. 32, col. 717-718.

[47]. Пак там, 8, 7, 16; Migne, PL, t. 32, col. 756.

[48]. Пак там, 8, 8, 19; Migne, PL, t. 32, col. 757.

[49]. Пак там, 8, 12, 28; Migne, PL, t. 32, col.762.

[50]. Според някои патролози автор на “Te Deum laudamus” вероятно е епископ Никита Ремесиански (Ремесиана=Бяла Паланка, близо до Ниш). Срв. Badenhewer, пос. съч., Bd. III, S. 604; Altaner, пос. съч., S. 342.

[51]. S. Augustinus: Confessiones, 9, 6, 14; Migne, PL, t. 32, col.769.

[52]. Срв. Egger, пос. съч., S. 76.

[53]. Срв. Badenhewer, пос. съч. Bd. IV, S. 442; Мережковскiй, пос. съч., стр. 201, сл; Стоянов, пос. съч., с. 91 сл.

[54]. Срв. Egger, пос. съч., S. 91.

[55]. Augustinus: Epist. 93 ad Vincent., 13, 51; Migne, PL, t. 32, col. 346.

[56]. Срв. Possidius: Vita s. Augustini, 22; Migne, PL, t. 32, col. 52.

[57]. Пак там, с. 24; Migne, PL, t. 32, col. 53 sq.

[58]. Кн. Евгенiй Трубецкой: Философiя християнской теократiи въ V-мъ веке, в. сп. “Вопросы философiи и психологiи, г. II (1891), кн. 9, с. 36.

[59]. Срв. Badenhewer, пос. съч., S. 435; August Dorner: Augustinusр в. сб. “Unsere religiosen Erzieher”. Eine Geschichte des Christentums in Lebensbilder, Leipzig o. 1., S. 161 f.

[60]. Срв. Harnack, пос. ст., S. 53; Проф. Ив. Поповъ: Личность и ученiе блаженнаго Августина, т. I, Сергiевъ Посадъ 1916, с. 2 сл.

[61]. Срв. Joseph Klein: Augustinus und der Gefst Abendlandes, в сп. “Evangelische Theologie”, 1954 (14. Jahrgang) Heft 12, S. 543.

[62]. Фаррар, пос. съч., с. 429 сл.

Изображения: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992) и блажени Августин (354-430). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ckk