IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Увод

Обща характеристика на епохата и дейността на двамата  църковни учители

Илия К. Цоневски

1.През IV-ти и V-ти век в западната половина на Римската империя и в римска Африка картината на нравствения и социалния живот е била почти същата, каквато и в източната половина на империята. И тук, както на изток, са съществували същите народни бедствия и страдания, същите въпиющи социални противоречия, същите себични прояви у богатите: алчност, користолюбие и жажда за забогатяване за сметка на бедстващите, угнетените и отрудените народни маси.

Указание за това тежко социално положение на широките народни маси в Римската империя през тази епоха намираме в указа на император Диоклетиан и съуправителите му (от 301 година) за таксите, с който се установявали максималните цени на всички продукти на пазара, както на селскостопанските, така също и на промишлените произведения[1]. По повод на този знаменателен опит чрез императорски декрет да се спре непрестанното покачване на цените на продуктите от първа необходимост, западният църковен писател от това време Лактанций отбелязва: “Чрез различни несправедливи действия император Диоклeтиaн предизвика необходимото поскъпване и след това чрез закон се зае да определи цените на хранителните припаси. Сега заради маловажни и незначителни неща се дойде до много кръвопролития. От страх не се изнасяше вече нищо за продан на пазара и поскъпването взе много страшни размери[2]”. Особено указателни за бедственото положение на широките народни маса са мотивите, които са предизвикали издаването на споменатия указ. От тях се вижда, че алчността и жаждата за забогатяване са вземали застрашителни размери. Търговците и лихварите не се спирали пред нищо, за да трупат все по-големи богатства. Чрез неимоверно повишаване на цените дори и на продуктите от първа необходимост, те се домогвали към все по-големи печалби. Издаването на указа за таксите се обосновава с необходимостта, в интереса на общото добро, да се тури край на тази алчност и ненаситна жажда за по-големи печалби. В тази обосновка и оправдание на взетите от императора строги мерки се рисува и картината на мрачната действителност през тази епоха. Между другото в тези мотиви се подчертава, че като че ли нищо не би могло да обуздае ония, в които беснее безгранична алчност. Без зачитане на всякакви човешки интереси, тя се увеличавала не годишно или месечно, или дори дневно, но почти всеки час, всяка минута. Бясната лакомия била единна в това: да бъде безогледна по отношение на общите нужди и бедствията на людете. Разюзданата жажда за грабеж не се смекчавала нито от изобилието на стоките, нито от богатата реколта. Завладените от такава алчност люде искали всичко да впрегнат в служба на своите печалби. Изгледите за голямо земно плодородие не ги радвали. Напротив, в това те виждали заплаха за своите себични интереси. Те се домогвали без всякакво стеснение да спрат потока на народното благополучие, като използвали дори народните бедствия, особено при неплодородие и недоимък, за свое забогатяване. Тези алчни люде, които, при изобилието на своето богатство, биха могли да изхранят цели народи, признавали само своите лични интереси и изгоди и догонвали все по-големи грабителски лихвени проценти[3].

Че наистина общото народно бедствие е било голямо, се вижда ясно от това, че за нарушаването на указа се предвиждало смъртно наказание: “Заповядваме, така че всеки, който дръзне да се противопостави на предписанията на този указ, може да върши това с опасност да загуби главата си… На същата опасност подлежи също и онзи, който от користолюбие взема противозаконно участие в алчната търговия на някой закупчик. От същата отговорност не трябва да бъде освободен и онзи, който притежава хранителни припаси и се стреми да ги укрие; за този пък, който изкуствено причинява недоимък, наказанието трябва да бъде по-голямо, отколкото за онзи, който се противопоставя на разпорежданията [4]”.

Наистина, истинската причина за прекомерното покачване на цените и изобщо за поскъпването на живота, за която причина загатва Лактанций (голямото увеличаване на данъците), в указа и в мотивите към него, не се посочва. За да се скрие тази причина, може би в указа тенденциозно тъй много се говори за “беснеещата алчност[5]”. Но все пак този указ и мотивите към него ни рисуват правдиво картината на тогавашната, а пък и на по-сетнешната, мрачна действителност: от една страна охолство, разкош и разточителство, а от друга въпиюща бедност, мизерия и бедствия. Макар и указът да произхожда от началото на IV-ти век (301 година), но и по-късно положението не е било по-добро не само сред езичниците, но и дори сред християните. За това свидетелстват особено ярко за източната половина на империята св. Василий Велики[6] и св. Иоан Златоуст[7], а за западната блажени Иероним[8].

Социалните противоречия все повече се изостряли. На труда не се е гледало в духа на учението на християнството[9] като на средство за изкарване на прехраната, а с презрение[10].            

2.Такава мрачна е била картината на живота и социалните отношения през тази епоха и в северна, така наречената проконсулска Африка, родината на блажени Августин. Някога в цветущо състояние, благодарение на приказното плодородие на страната, от III-ти век тази римска провинция започва да запада. Както в Рим, така и тук богатите имали възможност да вложат своите големи капитали в плодородна поземлена собственост, за да си осигурят чрез това здрава и постоянна рента и по този начин да увеличат своите печалби. Според свидетелството на Плиний Млади през времето на Нерон половината от проконсулска Африка е била в ръцете на шестима големи земевладелци. По-късно голяма част от земята преминала във владение на римската аристокрация. Последната не искала да знае за никакви социални задължения. За широките народни маси не се проявявали почти никакви социални грижи. Знатните се надпреварвали да строят великолепни жилища и да живеят в охолство и разкош, като смятали, че народът може да бъде задоволяван само с хляб и зрелища. Запазени образи от това време свидетелстват в какво богатите римляни в северна Африка са намирали своите развлечения: пиршества, множество сътрапезници, танцьорки и други. Това остро противоречие между охолния живот на богатите и бедственото положение на широките народни маси е било една от причините, поради които християнството, с неговото учение за равенство и братство между людете[11], в Северна Африка било посрещнато възторжено[12].

Променчивите политически събития и острите религиозни борби, които ставали в Северна Африка, допринасяли също твърде много за влошаване положението на широките народни маси. Големи опустошения сред местното население причинили и гоненията против християните. Пакостни били и последиците от религиозните спорове в Църквата през IV-ти век, особено борбите срещу донатистите, които изявявали претенцията, че те представляват истинската Христова Църква. Но особено много допринесло за влошаване на социалното положение на людете в северна Африка движението на така наречените циркумцелиони (circumcellionen= “скитници около селските жилища”). Така се наричали първоначално скитащите се в името на Христос аскети, които сами се назовавали воини на Христос и смятали, че са призвани да водят борба с всички средства – позволени и непозволени – срещу всяка неправда, като защитават всички отрудени и угнетени и като ограбват и дори убиват богатите и знатни люде. Донатистите, като преследвани от държавната и църковната власт, намерили подкрепа от страна на циркумцелионите и ги приели в своята среда. За пръв път изпъкнал ужасът, който всявали циркумцелионите, когато император Константин издал указ, по силата на който трябвало да бъдат отнети от донатистите храмовете, а епископите им трябвало да бъдат изпратени на заточение. Оттогава дивите орди на циркумцелионите винаги се явявали на сцената, като продължавали и до времето на блажени Августин да вършат най-срамни дела, безчинства и зверства. На цели полкове, както свидетелства житиеписецът на блажени Августин – Посидий[13], те нахлували като бесновати в градовете и селата с издигнати над главите си сопи, разбивали жилищата, биели и убивали, ограбвали и опожарявали православните храмове, мъчели и убивали православните свещеници. Тази дива секта намирала привърженици и последовници главно сред нумидийските и мавритански селяни. Към нея се присъединявали и освободени роби и лениви скитници, които никога дори и не помисляли с честен труд да изкарат прехраната си, а искали да живеят за сметка на другите[14].

Ето, с това нравствено разложение, с този мамонистически дух на времето, с тази жажда за забогатяване и повече удоволствия, с вземащите застрашителни размери алчност, користолюбие и жестокосърдие на богатите, изобщо с въпиющите социални противоречия, е трябвало да водят смела и упорита борба църковните писатели на Запад от тази епоха. Защото те са знаели много добре, че Евангелието, макар и да не е социално благовестие, изисква правилно отношение към всички световни проблеми, че то е семе на нов живот, закваска, която постепенно трябва да обнови целия живот и затова светът с право очаква от последовниците Христови социални дела чрез удовлетворяване на Христовото учение в живота[15]. Между тези църковни писатели на Запад, които с живо слово и перо са допринесли твърде много за изясняване на социалните проблеми от християнска гледна точка, на първо място несъмнено трябва да бъдат поставени двамата бележити църковни учители св. Амвросий, епископ Медиолански (Милански), и блажени Августин, епископ Ипонски. 

***

3. Св. Амвросий Медиолански

Св. Амвросий Медиолански[16] (340-397) произхождал от стара знатна римска фамилия, която дала на държавата видни служители.Баща му бил преториански префект на Галия(prefectus praetorio Galliarum). Образованието си, след ранната смърт на баща си, Амвросий получил в Рим, където изучавал риторика и право, за да се посвети след това, верен на традициите на рода, на държавна служба. Като адвокат той проявил голямо красноречие, което му спечелило завидна известност и почит. По препоръка на префекта на Италия – Проб, той бил назначен от император Валентиниан I за управител на провинциите Лигурия и Емилия (Горна Италия), със седалище Милано. При изпращането му да заеме този висок пост, според свидетелство на неговия секретар и житиеписец Павлин, префектът Проб му отправил знаменателните думи: “Иди и постъпвай не като съдия, а като епископ[17]”.

Благодарение на своите високи нравствени качества, добросъвестна и образцова служба, младият Амвросий спечелил симпатиите на всички. А това имало решаващо значение за по-нататъшната насока на живота и дейността му. Наскоро починал миланският епископ (арианин) Авксентий. Между православни и ариани възникнал остър спор във връзка с избора на нов епископ. За да предотврати нежелани последици, Амвросий, в качеството си на управител на провинцията, присъствал в храма, където се били събрали клирът и народът, за да изберат нов епископ. Неочаквано, според свидетелството на Павлин, се чул детски глас: “Амвросий да бъде епископ[18]”. И за православни и за ариани това било Божие указание. Единодушно те решили, че новият милански епископ трябва да бъде Амвросий, защото те знаели, че в негово лице ще имат честен, твърд и способен иерарх. Амвросий бил изненадан. Напуснал храма и града, като се опитал да отклони този избор за високото и отговорно архипастирско служение, понеже не се чувствал още достоен за него – той бил още твърде млад и още не бил кръстен (бил оглашен). Но пред непреклонното желание на народа и волята на императора трябвало да отстъпи. Приел св. кръщение, и след като в продължение на осем дни преминал съответните иерархически степени, заел миланската епископска катедра. За пръв път на Запад в лицето на Амвросий член на управляващата аристокрация заема епископска катедра. Това направило на всички дълбоко впечатление; още по-дълбоко впечатление правел обаче сам младият епископ[19]. Изборът и посвещението му били одобрени както от западната, така също и от източната църква като нещо изключително, съобразно извънредните нужди на Църквата. В отговор на официалното съобщение на миланската църква за ръкоположението на Амвросий за милански епископ и на личното писмо на Амвросий, св. Василий Велики, след като благодари на Бога за сполучливия избор, подчертава, че “Бог, Който е издигнал пророк от овчаря Амос, сега е направил епископ Амвросий, човек от благороден произход, с висок сан, възвишен характер и изумително красноречие, който, въпреки това, презрял всички тези отличия, за да придобие Христа[20]”. Вярващият народ не останал измамен в своите надежди, че добрият управител ще бъде още по-добър като епископ. Миланската епископска катедра получила твърд и непреклонен във вярата епископ, смел и неуморим защитник на Православието и учител на вярващите, любвеобилен закрилник на бедните и непоколебим стълб на Църквата. За да може да се посвети всецяло на своето високо служение, той раздал движимото си имущество на бедните, а недвижимото предал на Църквата, като предоставил на сестра си пожизнено да се ползва от него. Той съзнавал, че високото архипастирско служение изисква от него повече задължения. Смущавал се, че не е достатъчно подготвен, за да бъде достоен проповедник на Словото Божие, смятал, че е още ученик, за да може да бъде учител на другите[21]. Затова той се заел усърдно да придобие липсващото му богословско образование. Всичкото си свободно време посветил на изучаване Свещеното Писание и творбите на източните църковни отци и учители, особено  тези на Климент Александрийски, Ориген, Дидим и св. Василий Велики, който бил за него идеал на пастирско служение. Започнал неуморна проповедническа дейност и се проявил наскоро като красноречив църковен оратор. С право бил наричан християнски Цицерон.

Макар св. Амвросий и да отстоявал смело и твърдо независимостта на Църквата от държавната власт, той се ползвал както при император Валентиниaн I, така и при неговите приемници Грациан, Валентиниaн II и Теодосий с голяма почит.

Въпреки високото положение, което заемал, св. Амвросий водел извънредно скромен живот. Според свидетелството на Павлин, той постел постоянно, но не показно и не тогава, когато трябвало да окаже гостоприемство на странницитеези[22]. Сведения за ежедневния живот на св. Амвросий са запазени и в “Изповедите” на блажени Августин[23]. След като извършвал ежедневното богослужение на светата Евхаристия, той се прибирал в стаята си и се залавял да чете и изучава Свещеното Писание и светоотеческите творби. Неговият дом винаги е бил отворен и достъпен за всички, които се нуждаели от неговата помощ и от неговите съвети.

Величието на духа, смелостта и жертвеният подвиг на св. Амвросий се проявяват особено в борбата за защита на Православието срещу еретиците – ариани и своеволията на арианстващите владетели. В лицето на св. Амвросий православните получили млад и смел водач и защитник. Той не се боял да води смела и енергична борба за защита на Православието и интересите на Църквата дори срещу арианстващите представители на върховната държавна власт. Когато царица Юстина, майката на император Валентиниaн II, поискала от него да предаде един от извънградските храмове на арианите и императорът бил склонен да изпълни желанието ѝ, св. Амвросий решително се противопоставил. Опитали се да му изяснят, че императорът иска само да приложи едно свое право, въз основа на което той свободно може да разполага с това, което напълно му принадлежи. Св. Амвросий отговорил, че това положение важи по отношение на всяка частна собственост, но по отношение на църковното имущество то има своите граници. “Ако императорът би поискал моето злато – говорил той на императорските пратеници, а също и в писмото си до императора, – то аз не бих му се възпротивил, макар че всичко, каквото притежавам, принадлежи на бедните; но императорът няма никаква власт над това, което принадлежи на Бога. Ако той желае моето имущество, нека го вземе. Ако той жадува за моя живот, аз съм готов да ви последвам. Мислите ли вие да ме поставите в окови, да ме отведете на смърт? Нека бъде така, аз с радост съм готов. Аз не ще прибягна към народа за защита, не ще подиря убежище в олтара за запазване на моя живот. Напротив, аз съм готов да пожертвам себе си за олтара… На императора принадлежат дворците, а на свещенослужителите – храмовете[24]”. Решителният отказ на св. Амвросий да се подчини на императорската заповед и да предаде искания храм на арианите, заставил царица Иустина да прибегне към отстраняването му от града. Но св. Амвросий смело заявил, че не ще напусне своето паство. За да избегне каквито и да било опити насилствено да бъде отстранен от града, той прекарвал денонощно в храма. Множеството вярващи, които не го напускали, той уверявал, че нищо не ще го застави да изпълни незаконното искане. “Данъкът принадлежи на императора – говорел той, – а Църквата принадлежи на Бога. Кесарят трябва да има това, което е кесарево, а не това, което е Божие. Каква по-голяма чест може да има императорът, ако не тази, да бъде син на Църквата? Той е в Църквата, но не стои над Църквата[25]”.

Св. Амвросий не е гледал на лице, когато е трябвало да отстоява истината и да защищава интересите на Църквата. Това е изпитал дори и приятелски настроеният към него и защитник на Църквата и Православието император Теодосий. В 390 година в Солун избухнало въстание. Били убити управителят на града Ботерих и много видни сановници. Император Теодосий, въпреки обещанието, което дал на св. Амвросий, че ще се отнесе снизходително към виновните и че не ще бъдат наказвани невинните, издал заповед за жестоко отмъщение. В цирка в Солун се разиграла една от най-ужасните сцени, каквито познава историята – били избити в продължение на три часа, без оглед на вината им, седем хиляди души. По повод на това кърваво събитие се открива величието на духа и нравствената сила на св. Амвросий, неговото необикновено мъжество и неустрашимост в защита на правдата. Той се проявил като доблестен защитник на оскърбената човечност против необуздания гняв на императора; той станал олицетворена съвест на всички дълбоко възмутени люде в империята от това жестоко и безчовечно кърваво дело на императора, което напомняло по-скоро времената на Нерон и Калигула[26]. Ужас обхванал всички. Погледите били насочени към св. Авмросий – от него очаквали да защити оскърбената и погазена правда. И наистина св. Амвросий предприел смела, мъдра и тактическа постъпка. Той се отдалечил от Милано и написал на императора забележително по своята твърдост и смелост писмо, в което открито го порицава и отечески го приканва да се примири с Бога. “Аз те убеждавам, моля, прося, увещавам, тъй като моята скръб за това, че са загинали толкова невинни, не е скръб за тебе; аз не ще дръзна да принеса дори безкръвна жертва, ако ти присъстваш… Аз не мога да повярвам, че ти имаш ревност по вяра и че ти се боиш от Бога; но ти имаш по природа буен дух, който, след като се укроти, леко се поддава на състрадание, но който, един път възбуден, става необуздан. Аз с радост бих те предоставил на действието на твоето собствено сърце, но не смея нито да пазя мълчание, нито снизходително да се отнасям към твоето престъпление. Такава кървава сцена, каквато се е случила в Солун, не е чувана в историята на света. Аз те предпазвах от нея и те умолявах; ти сам съзнаваше нейната жестокост; ти се стараеше да отмениш заповедта си. И сега аз те призовавам към покаяние. Спомни си, как Давид се е разкаял за своето престъпление. Нима ти ще се срамуваш да извършиш това, което е извършил Давид? Ти можеш да изгладиш греха си само със сълзи, с покаяние, с унижение на душата си пред Бога. Ти си човек, и тъй като ти си съгрешил като човек, то така и трябва да се разкаеш. Никакъв ангел, никакъв архангел не може да ти прости. Само Бог може да ти прости. Той прощава на тези, които се каят. Как бих скърбял, ако ти, който беше пример на особено благочестие, ти, който не искаше някога да пострада макар и един невинен човек, не би се разкаял за това, че са избити толкова много невинни. Ти си мъжествен в битките, похвални са всичките други твои дела, обаче твоята доброта беше венец на цялото ти поведение. Злият дух ти завидя на тази твоя най-благородна добродетел. Победи го, докато можеш. Аз те обичам; аз те почитам от цялото си сърце; аз се моля за тебе. Ако ми вярваш, приеми това, което говоря; ако пък не ми вярваш, прости ми за това, че аз предпочитам Бога пред тебе[27]”. Отговорът на императора не е известен. Когато обаче поискал да влезе в храма в Милано във време на богослужение, св. Амвросий го посрещнал на входа и смело му заявил: “Вижда се, че ти не си се разкаял за гнусотата на извършеното убийство. Твоята императорска власт е помрачила разума ти и е застанала между тебе и съзнаването на греха. Вземи под внимание праха, от който ти произхождаш. Не позволявай на славата на пурпура да закрива очите ти пред немощта на смъртното тяло, което тя покрива. Ти си съгрешил против твоите ближни, а всички ние имаме един Господ и Цар. С какви очи ще гледаш ти Неговия храм? С какви нозе ще влезнеш в дома Му? Как можеш да издигаш ръцете си за молитва, които още са обагрени с кръв? Или как ще приемеш в ръцете си Тялото Господне? Отдалечи cе! Не притуряй към греха нов грях! Намери в покаянието средство на милосърдието, което може да възстанови здравето на душата ти… Ти си последвал Давид в греха, последвай го също и в покаянието[28]”. Твърдият архиепископски зов към покаяние смирил императора. В продължение на осем месеца като каещ се грешник той не присъствал на богослужението, след което публично се покаял в храма. От тази смела постъпка на св. Амвросий, който, като ревностен служител на Божията правда, не се е боял да се противопоставя дори и на най-високопоставените лица, на целия народ станало ясно, че пред Божията присъда и пред възвестителите на волята Божия на земята всички люде са равни[29].

Със своята голяма любов към ближните, със своите нежни бащински грижи за бедните и угнетените, св. Амвросий се издига като един от най-големите характери на християнската древност на Запад. В това отношение той може да се характеризира като човек с особено дълбоко социално чувство и живо християнско църковно съзнание[30]. Бедните винаги сa виждали в неговото лице свой смел защитник и предан приятел. Той ги е наричал управители и пазители на своето имущество[31].

Човек на делото, с твърда воля, предан с цялото си същество на Православието, ревностен проповедник на евангелските начала, защитник и покровител на бедните и онеправданите, св. Амвросий не се спирал пред нищо, за да лекува нравствените недъзи на своето време. Мамонизмът и придружаващите го печални явления – алчност, користолюбие, разточителство, лихварство – вземали застрашителни размери. Св. Амвросий е смятал за свой повелителен дълг да направи всичко възможно, за да запази своето паство от гибелното влияние на вилнеещото наоколо зло. Той виждал пред себе си от една страна безумната игра около златния телец, виждал един свят, чийто бог бил мамон, пред когото всичко – и чест, и дълг, и съвест – се принасяло в жертва, а от друга страна – тежката участ на бедните и угнетените: бедствия, лишения и страдания. Тежки и непоносими данъци, под тежестта на които пъшкали широките народни маси, влошавали още повече бедственото им положение. Св. Амвросий не се спирал пред нищо, не е жалел нито време, нито сили, нито средства, за да подпомогне пленените и нуждаещите се и да облекчи тяхната тежка участ. Той бил готов дори да продаде църковните съсъди, за да получи необходимите за тази цел средства. Когато по този повод бил обвинен от арианите в светотатство, св. Амвросий не се поколебал да отговори: “Кое считат те за по-скъпоценно: църковните съсъди ли, или живите души? И нима действеността на тайнствата зависи от златните съсъди[32]”? Църквата според него трябва да бъде непоколебима опора и закрила на всички отрудени и обременени. Затова не е чудно, че в проповедите му срещаме твърде остри и осъдителни думи срещу богатството, алчността и жестокосърдието на богатите[33].

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, София, том IV (ХХХ), 10, 1954-1955. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. И. Зейпель: Хозяйственно-этическiе взгльды отцовъ церкви, Москва 1913, стр. 19; Dr. Franz Meffert: Der “Kommunismus” Jesu und der Kirchenvater (Apologetische Vortrage, Bd. VI), М. Glabdach 1922, S. 16 ff.

[2]. Lactantius: De mortibus persecutorum, c. 7; Migne, PL, t. 7, col. 204 sq.

[3]. Срв. Dr. Franz Meffert, пос. съч., S. 117 f.

[4]. Пак там, S. 118.

[5]. Срв. Otto Schilling: Reichtum und Eigentum in der altkirchlichen Literatur. Ein Beitrag zur sozialen Frage. Feiburg im Breisgau 1908, S. 34.

[6]. Срв. Д-р Илия К. Цоневски: Социалните възгледи на св. отци: II. Св. Василий Велики (Годишник на Духовната академия “Cв. Климент Охридски”, т. I, 1950-1951), София 1951, с. 3 сл.

[7]. Срв. Д-р Илия К. Цоневски: Социалните възгледи на св. отци: I. Св. Иоан Златоуст (Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, т. ХХV, 1948-1949), София 1949, с. 10 сл.

[8]. Срв. А. Дiесперовъ: Блаженный Iеронимъ и его векъ, Москва 1916, с. 42 сл.

[9]. Срв. Деяния на светите апостоли 20:35; Ефесяни 4:28; 1 Солуняни 4:11; 2 Солуняни 3:7-10.

[10]. Срв. Otto Schilling, пос. съч., S. 35, 80.

[11]. Срв. Галатяни 6:15; Колосяни 3:11.

[12]. Срв. Otto Schilling: Die Staats-und Soziallehre des hl. Augustinus, Freiburg im Breisgau 1910, S. 198 ff.

[13]. Срв. Possidius: Vita s. Aurelii Augustini, c. 9; Migne, PL; t. 32, col. 87 sqq.

[14]. Срв. Otto Schilling: Die Staats und Soziallehre des hl. Augustinus, S. 201; Dr. Augustin Egger: Der hl. Augustinus, Bischof von Hippo (Sammlung illustrierter Heiligenleben, Bd. II), Kempten u. Munchen 1904, S. 108; Д. Мережковскiй словарь. Августинъ. Берлинъ, б. г., ст. 201. № Э. Р.: Донатизмъ, в “Энциклопедическiй словарь” (Брокгаузъ), т. 21, С. Петербургъ 1893, с. 14.

[15]. Срв. Д. Богдашевскiй: Евангелiе катъ основа жизни, в “Труды Кiевской Духовной Академiи”, 1906 г., т. I, с. 548 сл; В. Экземплярскiй: Евангелiе и общественная жизнь (Несколько словъ о соцiальной строне евангельской проповеди), Кiевь 1913, с. 50 сл; Ф. Г. Пободи: Iисусъ Христосъ и соцiальный вопросъ (Перев. съ авториз. нем. Изданiи С. П. Никитскаго), II изд. Москва 1907, ст. 66 сл; Martin Dibelius: Das soziale Motiv im Neuen Testament; Sammelband: “Kriche, Bekenntnis und Sozialethos”, Genf 1934, S. 9 f.

[16]. По-подробно върху живота и дейността на св. Амвросий Медиолански виж у: Архiеп. Филаретъ Черниговскiй и Нежинскiй: историческое ученiе объ отцахъ церкви, т. II, С. – Петербургъ 1859, с. 217-232; Свящ. I. Aртинскiй: Св. Амвросiй Медiоланскiй (Его жизнь и пастырская деятельность), в сп. “Христiанинъ”, 1909 г., т. I, с. 40-55, 274-307, 499-523, 744-764; т. II, с. 42-68; Ф. В. Фарлалъ: Жизнь и труды святыхъ отцевъ и учителей церкви. Перев. съ англ. А. П. Лопухина. Изд. II, т. II, Петроградъ 1903, с. 94-156; Dr. Joseph Nirschl: Lehrbuch der Patrologie und Patristik, Bd. II, Mainz 1883, S. 367 ff; Dr. Heinrich Kihn: Patrologe, Bd. II, Paderborn, 1908, S. 102 ff; Dr. Otto Bardenhewer: Geschichte der altkirchlichen Literatur, Bd, III, Freiburg im Breisgau 1923, s. 498 ff; Berthold Altaner: Patologie, III. Aufl., Freiburg i. Br. 1951, S. 329 ff.

[17]. Paulinus: Vita s. Ambrosil, c. 8; Migne, PL, t. 14, col. 32.

[18]. Пак там, с. 6; Migne, PL, t. 14, col. 31.

[19]. Срв. Hans Lietzmann: Geschichte der alten Kirche, Bd. IV: Die Zeit der Kinchenvater, Berlin 1953, S. 47.

[20]. S. Basilius Magnus: Epist. 197, I; Migne, PL, t. 32, col. 709.

[21]. Срв. S. Ambrosius: De officiis ministrorum, I, I, 4; Migne, PL, t. 16, col. 27.

[22]. Срв. Paulinus, пос. съч., с. 38; Migne, PL, t. 14, col. 42.

[23]. Срв. S. Augustinus: Confessiones, 6, 3, 3; Migne, PL, t. 32, col. 720 sq.

[24]. S. Ambrosius: Epist. 20, 8, 16; Migne, PL, t. 16, col. 1038 sq.

[25]. S. Ambrosius: Sermo contra Auxentium de Basilicis tradendis, 31; Migne, PL, t. 16, col. 1059.

[26]. Срв. Фаррар, пос. съч., с. 133 сл.

[27]. S. Ambrosius: Epist. 51; Migne, PL, t. 16, col. 1209 sqq.

[28]. Theodoretus: Hist. EccI., 5, 17; Migne, PL, t. 82, col. 1231 sq.

[29]. Срв. Фаррар, пос. съч., с. 138 сл; Г. В. Прохоровъ: Нравственное учeнiе св. Амвросiя Медiоланскаго, С.Петербургь 1912, с. 18; Leitzmann, пос. съч., S. 80.

[30]. Срв. Otto Schilling: Reichtum und Eigentum in der altkirchlichen, S. 133. Meffert, пос. съч. S. 151.

[31]. Срв. S. Ambrosius: Epist. 17, 16; Migne, PL, t. 16, col. 1006.

[32]. S. Ambrosius: De officiis min. 2, 28 13; Migne, PL, t. 16, col. 148.

[33]. Срв. Меffert, пос. съч., S. 152.

Изображения: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992) и св. Амвросий Медиолански (340-397). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cjA