IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Увод

Обща характеристика на епохата и дейността на двамата  църковни учители

Илия К. Цоневски

1.През IV-ти и V-ти век в западната половина на Римската империя и в римска Африка картината на нравствения и социалния живот е била почти същата, каквато и в източната половина на империята. И тук, както на изток, са съществували същите народни бедствия и страдания, същите въпиющи социални противоречия, същите себични прояви у богатите: алчност, користолюбие и жажда за забогатяване за сметка на бедстващите, угнетените и отрудените народни маси.

Указание за това тежко социално положение на широките народни маси в Римската империя през тази епоха намираме в указа на император Диоклетиан и съуправителите му (от 301 година) за таксите, с който се установявали максималните цени на всички продукти на пазара, както на селскостопанските, така също и на промишлените произведения[1]. По повод на този знаменателен опит чрез императорски декрет да се спре непрестанното покачване на цените на продуктите от първа необходимост, западният църковен писател от това време Лактанций отбелязва: “Чрез различни несправедливи действия император Диоклeтиaн предизвика необходимото поскъпване и след това чрез закон се зае да определи цените на хранителните припаси. Сега заради маловажни и незначителни неща се дойде до много кръвопролития. От страх не се изнасяше вече нищо за продан на пазара и поскъпването взе много страшни размери[2]”. Особено указателни за бедственото положение на широките народни маса са мотивите, които са предизвикали издаването на споменатия указ. От тях се вижда, че алчността и жаждата за забогатяване са вземали застрашителни размери. Търговците и лихварите не се спирали пред нищо, за да трупат все по-големи богатства. Чрез неимоверно повишаване на цените дори и на продуктите от първа необходимост, те се домогвали към все по-големи печалби. Издаването на указа за таксите се обосновава с необходимостта, в интереса на общото добро, да се тури край на тази алчност и ненаситна жажда за по-големи печалби. В тази обосновка и оправдание на взетите от императора строги мерки се рисува и картината на мрачната действителност през тази епоха. Между другото в тези мотиви се подчертава, че като че ли нищо не би могло да обуздае ония, в които беснее безгранична алчност. Без зачитане на всякакви човешки интереси, тя се увеличавала не годишно или месечно, или дори дневно, но почти всеки час, всяка минута. Бясната лакомия била единна в това: да бъде безогледна по отношение на общите нужди и бедствията на людете. Разюзданата жажда за грабеж не се смекчавала нито от изобилието на стоките, нито от богатата реколта. Завладените от такава алчност люде искали всичко да впрегнат в служба на своите печалби. Изгледите за голямо земно плодородие не ги радвали. Напротив, в това те виждали заплаха за своите себични интереси. Те се домогвали без всякакво стеснение да спрат потока на народното благополучие, като използвали дори народните бедствия, особено при неплодородие и недоимък, за свое забогатяване. Тези алчни люде, които, при изобилието на своето богатство, биха могли да изхранят цели народи, признавали само своите лични интереси и изгоди и догонвали все по-големи грабителски лихвени проценти[3].

Че наистина общото народно бедствие е било голямо, се вижда ясно от това, че за нарушаването на указа се предвиждало смъртно наказание: “Заповядваме, така че всеки, който дръзне да се противопостави на предписанията на този указ, може да върши това с опасност да загуби главата си… На същата опасност подлежи също и онзи, който от користолюбие взема противозаконно участие в алчната търговия на някой закупчик. От същата отговорност не трябва да бъде освободен и онзи, който притежава хранителни припаси и се стреми да ги укрие; за този пък, който изкуствено причинява недоимък, наказанието трябва да бъде по-голямо, отколкото за онзи, който се противопоставя на разпорежданията [4]”.

Наистина, истинската причина за прекомерното покачване на цените и изобщо за поскъпването на живота, за която причина загатва Лактанций (голямото увеличаване на данъците), в указа и в мотивите към него, не се посочва. За да се скрие тази причина, може би в указа тенденциозно тъй много се говори за “беснеещата алчност[5]”. Но все пак този указ и мотивите към него ни рисуват правдиво картината на тогавашната, а пък и на по-сетнешната, мрачна действителност: от една страна охолство, разкош и разточителство, а от друга въпиюща бедност, мизерия и бедствия. Макар и указът да произхожда от началото на IV-ти век (301 година), но и по-късно положението не е било по-добро не само сред езичниците, но и дори сред християните. За това свидетелстват особено ярко за източната половина на империята св. Василий Велики[6] и св. Иоан Златоуст[7], а за западната блажени Иероним[8].

Социалните противоречия все повече се изостряли. На труда не се е гледало в духа на учението на християнството[9] като на средство за изкарване на прехраната, а с презрение[10].            

2.Такава мрачна е била картината на живота и социалните отношения през тази епоха и в северна, така наречената проконсулска Африка, родината на блажени Августин. Някога в цветущо състояние, благодарение на приказното плодородие на страната, от III-ти век тази римска провинция започва да запада. Както в Рим, така и тук богатите имали възможност да вложат своите големи капитали в плодородна поземлена собственост, за да си осигурят чрез това здрава и постоянна рента и по този начин да увеличат своите печалби. Според свидетелството на Плиний Млади през времето на Нерон половината от проконсулска Африка е била в ръцете на шестима големи земевладелци. По-късно голяма част от земята преминала във владение на римската аристокрация. Последната не искала да знае за никакви социални задължения. За широките народни маси не се проявявали почти никакви социални грижи. Знатните се надпреварвали да строят великолепни жилища и да живеят в охолство и разкош, като смятали, че народът може да бъде задоволяван само с хляб и зрелища. Запазени образи от това време свидетелстват в какво богатите римляни в северна Африка са намирали своите развлечения: пиршества, множество сътрапезници, танцьорки и други. Това остро противоречие между охолния живот на богатите и бедственото положение на широките народни маси е било една от причините, поради които християнството, с неговото учение за равенство и братство между людете[11], в Северна Африка било посрещнато възторжено[12].

Променчивите политически събития и острите религиозни борби, които ставали в Северна Африка, допринасяли също твърде много за влошаване положението на широките народни маси. Големи опустошения сред местното население причинили и гоненията против християните. Пакостни били и последиците от религиозните спорове в Църквата през IV-ти век, особено борбите срещу донатистите, които изявявали претенцията, че те представляват истинската Христова Църква. Но особено много допринесло за влошаване на социалното положение на людете в северна Африка движението на така наречените циркумцелиони (circumcellionen= “скитници около селските жилища”). Така се наричали първоначално скитащите се в името на Христос аскети, които сами се назовавали воини на Христос и смятали, че са призвани да водят борба с всички средства – позволени и непозволени – срещу всяка неправда, като защитават всички отрудени и угнетени и като ограбват и дори убиват богатите и знатни люде. Донатистите, като преследвани от държавната и църковната власт, намерили подкрепа от страна на циркумцелионите и ги приели в своята среда. За пръв път изпъкнал ужасът, който всявали циркумцелионите, когато император Константин издал указ, по силата на който трябвало да бъдат отнети от донатистите храмовете, а епископите им трябвало да бъдат изпратени на заточение. Оттогава дивите орди на циркумцелионите винаги се явявали на сцената, като продължавали и до времето на блажени Августин да вършат най-срамни дела, безчинства и зверства. На цели полкове, както свидетелства житиеписецът на блажени Августин – Посидий[13], те нахлували като бесновати в градовете и селата с издигнати над главите си сопи, разбивали жилищата, биели и убивали, ограбвали и опожарявали православните храмове, мъчели и убивали православните свещеници. Тази дива секта намирала привърженици и последовници главно сред нумидийските и мавритански селяни. Към нея се присъединявали и освободени роби и лениви скитници, които никога дори и не помисляли с честен труд да изкарат прехраната си, а искали да живеят за сметка на другите[14].

Ето, с това нравствено разложение, с този мамонистически дух на времето, с тази жажда за забогатяване и повече удоволствия, с вземащите застрашителни размери алчност, користолюбие и жестокосърдие на богатите, изобщо с въпиющите социални противоречия, е трябвало да водят смела и упорита борба църковните писатели на Запад от тази епоха. Защото те са знаели много добре, че Евангелието, макар и да не е социално благовестие, изисква правилно отношение към всички световни проблеми, че то е семе на нов живот, закваска, която постепенно трябва да обнови целия живот и затова светът с право очаква от последовниците Христови социални дела чрез удовлетворяване на Христовото учение в живота[15]. Между тези църковни писатели на Запад, които с живо слово и перо са допринесли твърде много за изясняване на социалните проблеми от християнска гледна точка, на първо място несъмнено трябва да бъдат поставени двамата бележити църковни учители св. Амвросий, епископ Медиолански (Милански), и блажени Августин, епископ Ипонски. 

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци*“ →