Тотю Коев

Преди да пристъпя към разглеждане на така формулираната тема, смятам за потребно да направя следните пояснения:

1. Тук не се включ­ват всички икони от региона, а само тези, които са  дело на Търновската и Тревненската иконографски школи.

2. Спирам се бегло на специфичното, което дава облика на тези школи.

3. Иконите не се разглеждат поотделно, а тематично.

4. Не разглеждам въпроса изкуствоведчески, а богословски.

Сега по същество. Като възприела християнството от своята южна съседка Византия, заедно с него България възприела и иконопочитанието, което е неделима част от православното вероучение и култ; възприела го в такава форма и с такова съдържание, с каквито то вече се било утвър­дило в Православния изток. Естествено било с течение на вековете да се внесат и някои нови елементи в българската иконопис. Един бегъл пог­лед върху споменатите две школи би хвърлил светлина върху развитието и спецификата на българската иконопис и едновременно с това би разк­рил отчасти нейното богословско съдържание.

Още през първите десетилетия след покръстването в пределите на тогавашна България били построени множество храмове, в които наме­рили своето естествено място и немалко икони. В столицата Преслав се оформила специална иконографска школа. Падането на България под ви­зантийско владичество в началото на XI-ти век сложило край на дейността на тази школа.

След освобождението си българският народ, укрепнал сравнително бързо политически и икономически, през XIII-ти и XIV-ти век, обогатил  значи­телно народностната си култура. Този период бил твърде плодоносен и в иконографско отношение. В различни географски области на България се оформили три иконографски школи:

1. Търновска с център столицата Тър­ново;

2. Югозападна и

3. Охридска – всяка със своята специфика и в съ­щото време със сходство между тях. Естествено е било иконографията да се развие и обогати главно в Търновград като столичен център, гдето благоговейно се пазели мощи на български и общоправославни светци. Техните изображения (икони) украсявали многобройните храмове на Ца­ревец и Трапезица. Можем да съжаляваме, че разрухата на времето и вар­варските нашествия на инородци и иноверни са унищожили завинаги и почти без остатък търновското иконно богатство. Може би отделни ек­земпляри са пренесени и вероятно съществуват в Атон, Молдавия и дру­гаде. Но поне засега не е известна на науката нито една икона от Търновград с царски или болярски надпис[1]. Има обаче запазени икони от Царе­вец на св. Георги Победоносец, св. Димитрий Солунски, св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон и други. От друга страна, като имаме предвид, че между споменатите три иконографски школи ще да е съществувала взаи­мовръзка и че те са задоволявали религиозните потребности на тогаваш­ните православни българи, и като анализираме запазените икони от XIII-ти и XIV-ти век, можем да направим следните два извода:

1.В ранния период на иконографско творчество в трите школи наред с общоправославния еле­мент, налице е и дори преобладава самобитен български елемент: изра­зителност, топлота, хуманност  и емоционалност на образите. В иконите, дело на тези школи от по-късния период на тяхното съществуване, се до­лавят следи от Палеологовския стил на тогавашна Византия, както и вли­янието на Ренесанса от Запад. Макар и проникнали в българската ико­нография, тези влияния не са изместили в нея типично българското[2]. В иконографските сюжети първенствуват образите по тип и брой на Иисус Христос и на св. Богородица с Младенеца, следвани от образите на свет­ците Георги Победоносец, Теодор Стратилат, Теодор Тирон, Димитрий Солунски, Климент Охридски, Иоан Рилски. Това не е случайно. Целта е ясна – наред с общоправославните светци да се утвърждават и чисто българските, за да се укрепва и развива народностното самочувствие.

Тревненската иконографска школа възниква в края на XVII-ти век и съ­ществува  интензивно до средата на XIX-ти век. Началото ѝ поставя Витан от село Коевци, Тревненско. Продължители са Димитър – негов син, Цоню – негов внук, Папа Витан и Симеон – негови правнуци. Има и още един род иконописци от Трявна – Захарий, синовете му Цаню и Кръстю, сино­вете на Цаню – Кръстю и Захари, и синовете на брат му Кръстю – Дими­тър и Петър.

В началния период на Тревненската школа личи ясно силното влия­ние на руската живопис. Конкретен пример за това влияние е параклисът на църквата „Св. Атанасий“ в Арбанаси[3]. На южната страна на параклиса е изобразен сюжет от Стария Завет – посещението на трима пътници при Авраам и жена му Сара. В православното богословие доминира гледището, че тримата пътници – това е Божествената Троица: Отец, Син и Дух Свети. В руската живопис този библейски сюжет е разработен иконографски най-сполучливо от канонизирания недавна от Руската пра­вославна църква за светец Андрей Рубльов (починал1427/30) – това е неговата световно известна икона „Старозаветна Троица“.

От втората половина на XVIII-ти век са запазени две тревненски икони: на Иисус Христос от 1768 година – дело на Папа Витан, и на св. Николай от същата година – изработена от Симеон – и двамата правнуци на Витан. От тях са и други две икони: Иисус Христос и Рождество Христово в храма „Св. Софѝя“ в Сливен. Икони от рода Витановци от по-късния  пе­риод има във Велико Търново, Трявна, Горна Оряховица, Габрово, Троян, Сливен, Копривщица, в манастирите Преображенски, Килифаревски, Соколски и другаде.

Разликата между Търновската и Тревненската школа е както по вре­ме, така и по запазеност на образците. Вече се каза, че първата се изявява през XIII-ти и XIV-ти век  и от нея  поне засега не са известни икони с царски или болярски надписи. Втората школа е от епохата на Възраждането и от нея има запазени немалко образци. Сходството между двете школи е в тема­тиката и в самобитния български елемент.

Тематиката на българската иконография изобщо и в конкретния слу­чай на Търновската и Тревненската школи е твърде богата и разнообраз­на. Преобладават  иконите на Иисус Христос и на св. Богородица. Наред с тях има икони на небесни служители – ангели, в Тревненската школа – на св. Архангел Михаил, на общохристиянски светци като Иоан Предте­ча, Николай Мирликийски, Георги Победоносец, Димитрий Солунски. Под благотворното влияние на Паисиевата „История славяноболгарская“ бъл­гарските иконографи от това време разнообразяват тематиката си, като дават образи и на български светци, особено на св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски и други. С това те не само изразяват творческите си залож­би и обогатяват християнската иконография, но съдействат и за пробуж­дане и активиране на народностното самосъзнание на българите от края на XVIII-ти  и първата половина на XIX-ти век.

Характерно за иконописта на Тревненската школа особено в нача­лото на нейното съществуване е връзката ѝ не само с руската традиция, но и с традицията на древността, съчетана с жизненост на образите. Личи и силното влияние на старата Търновска иконографска школа, кое­то говори за приемственост. Макар и „възприела някои стилни и техни­чески особености на западноевропейското и отчасти на руското иконо­писно изкуство, българската църковна живопис от края на XVIII-тото и нача­лото на XIX-тото столетие все пак остава в голяма степен самобитна, проник­ната с духа и настроенията на своето време[4]“.

Не може да не се отбележи, при това с удивление, фактът, че както търновските, така и тревненските иконографи наред с природния талант са притежавали и солидни за времето си богословски познания. Само с талант не се става добър иконограф. Необходимо е богословско познава­не спецификата на православната иконография.

Като говорим за богословие на иконите от Великотърновския реги­он, не бива да се мисли, че тук става дума за някакво специфично богос­ловие, което иконографите от този регион са влагали в рисуваните от тях икони. По-скоро се има предвид континуитетът с богословието на икони­те от ранния християнски период, което сумарно е отразено във вероопределението на Седмия вселенски събор (787 година). Те не само са спазили иконографската традиция като специфично християнско изкуство, но са спазили и вложеното в иконите богословско съдържание. Ценното тук е, че сравнителното осъвременяване в смисъл придаване по-голяма жизне­ност на иконите, особено в Тревненската  школа, не е станало за сметка  на съдържанието, нещо повече – това своего рода осъвременяване съдейст­ва  на тогавашния, пък и на сегашния зрител да възприеме по-лесно и по-цялостно богословието на иконите. В това отношение приносът на тър­новските и особено на тревненските иконографи е изключително голям: те актуализират значението на иконите в живота на православния бълга­рин; помагат му да вникне в спецификата на Православието; чрез изобра­зяването пък на български светци подигат народностното съзнание на съвременниците си. В този смисъл говорим за богословие на иконите от Великотърновския регион. Ако си послужим с човешкото тяло, ще кажем, че то се развива и възраства. Детето става възрастен човек, изменят се частите на тялото му по вид и обем, но личността остава една и съща. Иконографията също се развива, развиват се и човешките художествени изразни средства, но богословските идеи, изразявани чрез иконите, като идеи остават неизменни, защото са божествени, а божественото не се из­меня.

Какво всъщност е богословието на иконите изобщо и конкретно на тези от разглеждания регион? Изчерпателен отговор на този въпрос не може да се даде тук, защото определеният времеви регламент не позво­лява. Затова ще се огранича само с отделни мисли.

Между Свещеното Писание като записано слово Божие и иконата като незаписано с думи Свещено Предание има вътрешна връзка. Свещеното Писание е дело на боговдъхновени мъже; иконопочитанието е санкционирано на вселенски събор, в който освен човешки елемент има и божествен – дей­ствието на Светия  Дух. Иконопочитанието е част от Свещеното Предание. Писа­нието и Преданието заедно съставляват Божественото Откровение, кое­то съдържа истините на вярата. Свещеното Писание е богословие, изразено с думи, а иконата е богословие, изразено чрез образи. Както иконата, така и Свещеното Писание имат за основа определен исторически факт или опре­делена личност. Ние получаваме познание за едно и също нещо по два начина: чрез четене и чрез съзерцаване. Иконата проповядва тази истина, която проповядва и Евангелието, затова тя не е изкуство, което илюстри­ра Свещеното Писание, а език, който по значение е близък до езика на Писани­ето. Иконата предава смисъла и съдържанието на Свещеното Писание не тео­ретически, а литургически, тоест жизнено. Тя не е пасивно-консервативна, а жизнено-динамична, и заедно с богослужебните песнопения активира религиозното чувство. Чрез богослужението и чрез иконите Божественото Откровение се възприема от вярващите. Възприето от тях, то осмисля и освещава живота им, от една страна, и от друга, разкрива същността на Църквата като богочовешки организъм.

Като богочовешко единство Църквата Христова е царство не от то­зи свят (срв. Иоан 18:36). Но тя живее в него и за него. По своята структура и по благодатния си живот тя се отличава от всички останали човешки общности. Следователно и средствата, с които тя си служи при постига­не на своите възвишени цели, са различни от тези на другите чисто чо­вешки общества. Църковното изкуство във всичките му форми и прояви служи като средство за разкриване на благодатния живот в Църквата. Иконата като църковно изкуство и като благодатно средство се отличава от всички други изображения, както Евангелието се отличава от всички други литературни произведения. Иконата и Евангелието по предназна­чение са общочовешки.

Православната иконопис надхвърля националните и географските граници Тя разкрива образите на прославени светци, независимо от тях­ната национална принадлежност. Изявена в рамките на един народ, тя, наред с общохристиянското, придобива и национален оттенък. Това наг­ледно го потвърждават и разглежданите тук две иконографски школи. Изобразяването на национални светци в отделни страни пък е доказател­ство, че Православието зачита националния елемент и равноправието меж­ду отделните народи, изразено ярко в иконографията през периода на Възраждането у нас, и свидетелства, че всички хора като деца на един и същ небесен Баща са призвани към святост и съвършенство. Затова в българската иконография през споменатия период наред с всехристиянски светци са изобразени и светци от български и друг славянски произ­ход. Съчетала сполучливо древнохристиянските с националните елемен­ти, българската иконография вярно е запазила и разкрива църковния дух и богословското съдържание на иконата, чийто език е близък до езика на Свещеното Писание.

Ако разглеждаме поотделно различните иконографски сюжети, тряб­ва да отбележим, че, както вече се каза, и по брой, и по разработка в православната иконография, в това число и в разглежданите две школи, доминират иконите на Иисус Христос, следвани от тези на св. Богороди­ца, на ангели, на общоправославни и национални светци. По няколко ду­ми за тези иконографски сюжети.  

Централната идея в споменатото вероопределение на Седмия все­ленски събор е идеята за истинското, а не призрачно въплъщение на Сина Божи. Върху тази идея на свой ред се гради евангелското учение за личността и изкупителното дело на Иисус Христос, изгражда се христи­янството като религиозно учение. Следователно иконата е едно от сигур­ните средства за по-дълбоко вникване и по-вярно разкриване духа и същ­ността на Божественото Откровение.

Изобразяването в човешки образ на въплътилия се Син Божи е, от една страна, естествена последица от самия факт на Боговъплъщението, от друга страна, то е доказателство, че чрез Боговъплъщението е възста­новена първоначалната чистота на образа Божи в човека. Затова иконите с образа на Иисус Христос имат първостепенно място и значение в пра­вославния Изток, в това число и в двете споменати школи.

В неделима връзка с почитта към Иисус Христос стои и почитта към Неговата майка – св. Богородица. За православния християнин това е самопонятно. Св. Богородица заема изключително място между хората, родени и живели или живеят на тази земя. Като Майка на родения по плът от нея Син Божи, тя е Майка на цялото изкупено и обновено човечество. Нейната нравствена чистота, съучастието ѝ в делото на изкуплението, застъпничеството и ходатайството ѝ пред Бога, майчинската ѝ любов са отразени в редица църковни песнопения, повечето от които имат древен произход. Православната църква я възпява като по-досточтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите; нарича я Богородица, благодатна и благословена между жените (срв. Лука 1:28), вместилище на Невместимия, храм на Бога, небесна царица, врата небесна, упование на страдащите, усърдна застъпница и молителка пред нейния Син и наш Бог. При тази изключителна възхвала и почит, която Православната цър­ква ѝ въздава богослужебно-доксологично, естествено е иконите с нейния образ да имат, след тези на Иисус Христос, най-широко разпространение и да се ползват с най-висока почит. Като Майка по плът на Сина Божи св. Богородица е неделимо свързана с Него още от рождението Му. Затова на почти всички икони тя е изобразена заедно с Младенеца Иисус. Тези икони акцентират върху нейното богомайчинство и разкриват съдържа­нието на името Богородица. Едва ли богословските разсъждания върху това име биха дали на човешкия ум повече, отколкото една такава икона дава на човешкото сърце. Взре ли се човек в този образ, излъчващ нежна майчинска топлота и безгранична обич, не може да не съпреживее чувст­вата на руския мислител-славянофил Иван Киреевски: „Аз стоях веднъж в параклис, пише той, гледах чудотворната икона на св.Богородица и мис­лех за детската вяра на народа, който ѝ се моли; няколко жени, болни и старци стояха на колене и, кръстейки се, правеха ниски поклони. С горе­ща надежда се вглеждах в светите черти, и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми става ясна. Да, това не е обикновена дъска с изображение. Векове тя е поглъщала потоци от усърдни молитви, изт­ръгнати от скръбни сърца, от нещастни сърца. Като мислех така, аз още веднъж погледнах старците, жените с децата, коленичили в праха, поглед­нах светата икона, и сам видях одухотворените черти на св.Богородица: тя с милосърдие и любов гледаше тези добри хора. И аз застанах на коле­ не и ѝ се молих смирено[5]“. Одухотворените черти на образа наистина разкриват друг свят – света на мистичното, на единението с Абсолютно­то, на богообщението. Чрез богомайчинството на св.Богородица Син Бо­жи стана Син Човешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии.

Богатото разнообразие на икони с образа на св.Богородица не е слу­чайно явление, а закономерен факт. Както в светската поезия и живопис най-ценните творби са посветени на жената-майка, така и в църковната химнография и иконография на предно място е Божията Майка. Иконите с нейния образ, създадени в различни епохи, носят белега на своето вре­ме. Такъв белег имат и иконите от двете школи. В тях е налице стремежът да се разкрие топлотата, чистотата, нежността и любовта на Девицата от Назарет, родила по плът Бога. Чрез нейния образ светът се стреми да изрази своята красота и духовно богатство. Доколкото в този образ се разкриват духовните черти и вътрешното богатство, дотолкова светът изявява себе си и достига поставената си цел. Търновските и тревненски­те иконографи са успели да достигнат тази цел и с това са обогатили православната иконография. Каквито и нови икони да се създават, тяхна­та стойност  ще се определя от това доколко те са плод на църковно из­куство, на духовно прозрение и на художествено съзерцание.

Във връзка с изобразяването на Иисус Христос и на св. Богородица православната иконография разрешава и въпроса за изобразяването на светците. Като приел човешки образ, Бог Слово разкрил божествения об­раз в човека. Доколкото пък отделният човек в своя личен живот изобра­зява Бога, дотолкова той е достоен за изобразяване и почитане. Светиите са достигнали до степен на съвършенство и богоуподобяване; в тях се е изобразил Иисус Христос (срв. Галатяни 4:19); те са приятели Божии. Техните икони са до голяма степен многолика икона на Иисус Христос. И след като почитаме образа на Христос и му се покланяме, следва да почитаме и се покланяме и на образите, на иконите на Неговите приятели. Иконите са изображения на светците в техните прославени духоносни тела. Орео­лът, който съпътства образа на светеца в иконата е външен белег на тази духоносна плът. Чрез иконата не се цели да се постигне фотографическа вярност на образа с първообраза. Тъй като първообразът е отдале­чен от нас по време и поради това е незрим, неговата икона има до голя­ма степен типологически и символически характер, макар да са запазени някои черти на сходство. Например, ако даден мъченик е завършил зем­ния си път в ранна възраст като войник, неговото изображение носи беле­га на ранната възраст и на служебното му положение. Нагледен пример в това отношение са иконите от Търновската и Тревненската школи, раз­бира се, не само те, на св. великомъченик Георги Победоносец, на св. Теодор Тирон и други. На иконите се изобразява не само тялото като материя, а одушевеното и одухотворено тяло, изобразява се личността, която е носител и на тялото, и на духа. Духът сам по себе си е неизобразим, но чрез тялото става изобразим, защото тялото е негов образ, негова жива, неръкотворна икона.

Иконата в собствен смисъл на думата е икона тогава, когато носи името на изобразения на нея светец и е осветена от Църквата. Името свър­зва образа с първообраза. Чрез освещаването на иконата се установява особено благодатно присъствие на светеца в нея. Специалните молитви, които се четат при освещаването на иконата, разкриват догматическата основа на иконопочитанието.

Вече споменах, че само с талант не се става добър иконограф. Необ­ходими са също солидни богословски знания и жива вяра. Водѝм от тези съображения и за да се продължи традицията на Търновската и Тревнен­ската иконографски школи, през месец април 1992 година съветът на Православ­ния Богословски факултет при ВТУ „Св. св. Кирил  и Методий“ прие ре­шение да се открие към факултета специалност Иконография. Академическият съвет на Университета утвърди това решение и специ­алността съществува от 1992/1993 учебна година. Добре подготвени пре­подаватели от Факултета по изобразителни изкуства към ВТУ и от София дават на студентите иконографи необходимите изкуствоведчески позна­ния, а преподаватели богослови ги въвеждат в истините на вярата и им разкриват богословието на това специфично изкуство. Трябва да отбеле­жа, че интересът към специалността Иконография е изключително го­лям, което е показател за необходимостта от тази специалност. Налице са и първите резултати: в началото на месец април (1994) Дирекцията по ве­роизповеданията в София се обърна към факултета с предложение да се направят четири големи икони за българския храм в Цариград. Под опит­ното ръководство на професор Любен Прашков малък екип от иконографи в рекордно кратък срок изпълни поръчката. Нашите сънародници от Ца­риград са изразили изключително задоволство от качеството на изпълне­нието.

Иска ми се да вярвам, че чрез специалността Иконография, която е първа и единствена по рода си у нас и на Балканския полуостров, ще се възродят богатите иконографски традиции, започнали някога в старопрестолния Търновград и след столетия продължени в Трявна.

Дано след време на международен симпозиум като настоящия да се говори отново за богословие и принос, но вече на втората Търновска иконографска школа, чието начало е в споменатото лето Господне 1992-ро.

Бележки

Проф. Атанас Божков, Търновската средновековна художествена школа, София 1985, с. 123.

Срв. В. Н. Лазарев, История Византийской живописи, т. 1, Москва 1947, с. 174, 240 сл. сл.

Никола Мавродипов, Изкуството на Българското възраждане, София 1957, с. 49.

Проф. Николай Дилевски, Материали из историята на иконографията от епохата на Българското възраждане (краят на XVIII-ти – началото и първата поло­вина на XIX-ти век), Известия на Института за изобразителни изкуства, книга трета, София 1960, с. 177.

Цит. по Димитър В. Дюлгеров и Илия К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София 1948, с. 223 сл.

______________________________________

*Публикувано във: Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Институт за балканистика при БАН, Търновска книжовна школа том 6, Шести международен симпозиум, Велико Търново, 26-28 септември 1994 година, с. 579-587. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cds