(По случай 1900-годишнината от мъченическата кончина на двамата първовърховни св. Апостоли )

Архимандрит Сергий Язаджиев

“Онзи, Който помогна на Петра в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:8)

В началото на църковната история, като два непоклатими стълба, стоят образите на двамата първовърховни свети апостоли Петър и Павел. Първият от тях малодушно отрекъл се от Христа, но после с горчиви сълзи оплакал своето падение и отново възстановен от Спасителя апостолското си достойнство (Иоан 21:15-17); вторият пък жестоко гонел Христовата Църква, но преживял своето чудесно обръщение към Христа и причислен от него към апостолския сонм като “избран съсъд” (Деяния на светите апостоли 9:15) – те и двамата свидетелстват за всепобеждаващата сила на Божията благодат, която “немощно лекува и недостигащо възпълва”.

Верни на завета на Божествения Учител за разпространяване на Неговото Евангелие сред всички народи по цял свят (Матей 28:19; Марк 16:15), двамата велики Христови апостоли, при различието на своето апостолско-мисионерско призвание (Галатяни 2:7), проповядвали обаче Христовото благовестие еднакво пред юдеи и пред езичници – без да оказват пред предпочитание към едните или към другите, и без да жертват Христовата истина за угода на едните и ущърб на другите.

Така св. апостол Петър известен предимно като Апостол на обрязаните (Галатяни 2:7-9) пише своето второ послание – “ония, на които чрез правдата на Бога нашего и Спасителя Иисуса Христа се падна да получат с нас еднаква по стойност вяра” (2 Петра 1:1) като наред с юдеите-християни има предвид и езичниците-християни в петте малоазийски области, до които той изпраща посланията си. В речта си към иерусалимските юдеи, озадачени от случая с кръщаването на първите езичници в Църквата – стотника Корнилий с дома му, св. апостол Петър, след като излага даденото  Му от Бога по този повод откровение и предава самия факт, заявява: “Бог им (на езичниците) даде равен дар, какъвто и нам на юдеите, които повярвахме в Господа Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 11:17). А в речта си пред Апостолския събор в Иерусалим, като има предвид същия факт, св. апостол Петър казва: „Сърцеведецът Бог им (на езичниците) засвидетелства, като им даде Дух Свети, както и нам (на юдеите); и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вяра сърцата им”(Деяния на светите апостоли 15:8-9).

От друга страна пък св. апостол Павел, който предимно бил смятан като апостол на необрязаните (Галатяни 2:7-9), и сам нарича себе си “Апостол на езичниците“ (Римляни 11-13), пише на езичниците-християни в Рим ”не искам, братя да не знаете…, че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по този начин целия Израил ще се спаси” (Римляни 11:25-26). С тези думи, според тълкуването на св. Иоан Златоуст, Апостолът потвърждава това именно, че “целият (еврейски – в скоби наши) народ не е отхвърлен, че мнозина вече от него са повярвали, или трябва да повярват по-късно“[1]. А след неуспеха, претърпян от проповедта му сред юдеите в Антиохия Писидийска св. aпостол Петър, заедно със св. апостол Варнава, признава пред юдеите: ”първо вам трябваше да бъде проповядвано Словото Божие, но понеже го отхвърляхте и намирате сами себе си за недостойни за вечен живот, ето обръщаме се към езичниците”(Деяния на светите апостоли 13-46). От тези думи на Апостола св. Иоан Златоуст заключава, че неверието на юдеите станало причина апостолската проповед от юдеите да се насочи предимно към езичниците[2], без обаче да промени своята същина, обусловена от нейния единствен Първоизточник – Христа Спасителя. Затова св. апостол Павел пише на Галатяните: “на мене е поверено да благовестя на необрязаните, както на Петър – на обрязаните, понеже Онзи, Който помогна на Петър в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:7-8). С тези думи той “изтъква себе си като равночестен на Петра”[3] в апостолското си дело и доказва, че проповедта му била угодна на Бога[4]. А по-нататък св. апостол Павел добавя: “като узнаха дадената ми благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните” (Галатяни 2:9). Чрез тези си думи св. апостол Павел пък доказва, че и най-авторитетните измежду Христовите апостоли (в това число и св. апостол Петър – Кифа) одобрявали неговата проповед, тъй като по своята същина тя ни най-малко не се отличавала от тяхното слово[5].

И така, Апостолът на обрязаните и Апостолът на езичниците са били напълно единни в своето велико апостолско-мисионерско дело на придобиване човешките души за Христа[6]. Такива са били и са останали те в паметта на всички християнски поколения до днес, като се почне от общия ден (29 юни 67 година) и общото място (град Рим) на тяхната мъченическа кончина, за която така свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква: “след като проповядвали заедно в Италия, двамата в едно и също време пострадали”[7]. 

Така гледат на тях и непросветените[8] приемници на свeтите апостоли. Св. Климент Римски (починал 101 година), сам ученик на св. апостол Петър, обръщайки се към коринтските християни, като пример на апостолство и образец на изповедничество наред със своя велик учител им сочи и св. апостол Павел (Послание до коринтяните 5:4)[9]. Св. Игнатий Богоносец (починал 108 година) в посланието си до римляните 4:3, като ги моли да не се застъпват за него и да не пречат да пострада за Христа, пише: ”Не като Петър и Павел ви заповядвам: те са апостоли на Иисуса Христа, а пък аз съм най-малък[10].”

И в по-късно време се запазва у светите отци същият възглед за двамата велики апостоли като напълно равни помежду си и неразделими в своя апостолски подвиг. Така св. Ириней Лионски (починал 202 година) ги поставя наравно в основаването на Римската църква, като свидетелства: ”Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква[11]”. Тертулиан (починал около 220 година), пък пише, “че на римляните Петър и Павел оставили Евангелието, написано със своята собствена кръв”[12]. На друго място същият църковен писател, като намира, че двамата апостоли са равни във всичко пише: „Добре е, че Петър се изравнява с Павла и в мъченичеството“[13]. Св. Иоан Златоуст (починал 407 година), след като говори за мъченичеството на Петър и Павел, които се преселили от тукашния живот, ”като единият бил посечен, а другият приел кръстна смърт обратно на Господа (тоест разпнат с главата надолу – в скоби наши) заключава: “не поради това ли те са били най-много възпявани и прославяни навред по вселената[14]?” И блажени Августин (починал430 година) в слово, посветено на светите апостоли Петър и Павел, казва:”Един е денят на мъченичеството на двамата aпостоли; но те двамата бяха едно: и дори да бяха пострадали в различни дни, те бяха едно[15]”.

Израз на това всеобщо вселенско предание, възлизащо още към апостолския век, е и богослужебното последование, съставено през вековете и оформило се от VII-ми и IX-ти век[16], в чест на двамата велики “Апостолов первопрестольницы и вселенныя учителье”, както се прославят те в общия им тропар. Още в самото начало на това богослужебно последование те биват възпявани като “разделни телесно, но съединени по дух[17]”, и този общ мотив преминава през цялата им богослужебна прослава.

Неразделни са двамата велики свети апостоли и в изображенията на църковната иконография от най-древно време насам. Смята се, че още св. апостол и евангелист Лука е изобразил заедно на икона образите на двамата първовърховни апостоли[18]. Заедно са дадени те и във Ватиканския бронзов медальон от II-ри век и в редица старинни позлатени дъна на чаши откъм IV-ти и V-ти век[19]. В римските катакомби вече се среща традиционното изобразяване на целия апостолски сонм начело с Господ Иисус Христос, от двете страни, на Когото стоят светите апостоли Петър и Павел[20]. Така и през средновековието, на Изток и на Запад, двамата първовърховни апостоли са представяни винаги заедно. Особено забележително са изобразени те в Палатинската капела в Палермо от около 1180 година[21], където те са представени във византийски стил, и то прегърнати, в знак на тяхното единомислие и духовно единение в огромното им мисионерско дело за Христа, запечатано с мъченическата им смърт в един и същи ден и година.

При това всеобщо признание на обективно тясната взаимна връзка и равночестно единство между двамата първовърховни свети aпостоли, твърде важно е да се установи какво е било тяхното субективно отношение един към друг, отразено в техните послания.

І. Отзив на св. апостол Петър за св. апостол Павел и неговите послания (2 Петра 3:15-16)

При св. апостол Петър се среща едно-единствено място, където той споменава за “възлюбления наш брат Павел”, в чиито послания “има някои места мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Тези думи, в които римокатолическият богослов Feret съзира едва ли не някакво иронично отношение на св. апостол Петър към неговия велик събрат[22], всъщност разкриват дълбоката загриженост на св. апостол Петър за точното и правилно тълкуване на всички послания на св. апостол Павел, които той несъмнено познавал и дори използвал някои от тях, например – посланията до Римляни и до Ефесяни[23].

В случая на св. апостол Петър, след което е говорил за огнената катастрофа в края на света, който ще бъде заменен с “ново небе и нова земя, на които обитава правда” (2 Петра 3:13), и за нравствената задълженост на християните с оглед на това (3:14), призовава ги: “дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбения наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, гдето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел” (3:15-16). Тук се имат предвид есхатологическите въпроси – “за второто Христово пришествие, за края на света и свързаните с това събития, както и наставленията и увещенията за твърдост във вярата и постоянство в добрите дела[24]”, въпроси, които св. апостол Павел засяга в повечето свои послания (Римляни 2:16; 1 Коринтяни, глава 15; Галатяни 2, Тимотей 3:1 сл.; Тит 2:13; Евреи 6:2 и други). Тъй като всички тези есхатологически въпроси са свързани с бъдещето и по самата си същина трудно се поддават на постигане от ограничения човешки ум, то и самите места от посланията на св. апостол Павел, където се разглеждат тези въпроси, са “мъчни за разбиранe[25]”. От това именно се ползват злонамерени “тълкуватели”, за да изопачат смисъла им[26], което, впрочем, причинява собствената им гибел, както това доказва сам св. апостол Петър чрез многобройни библейски случаи на наказване на лъжеучители от Бога (2 Петра 2:1 и сл.)[27].

Следователно, в думите на св. апостол Петър за великия му събрат не се съдържа никакво порицание за него, както се вижда и от това, че той се позовава на “дадената му мъдрост”, – дадена, разбира се, от Бога, Който е щедрият Подател на истинска мъдрост (Яков 1:5), “която слиза свише” (3:15). Назовавайки пък св. апостол Павел – “възлюбленият наш брат”, св. апостол Петър несъмнено иска да подчертае, в противовес на ония, които злонамерено използвали мнимото стълкновение между двамата първовърховни апостоли в Антиохия (Галатяни 2:11 сл.)[28], че между самия него и св. апостол Павел съществува пълно взаимоотношение в учението и в апостолската им дейност”[29].

ІІ. Свидетелства за св. апостол Петър в първото послание на св. апостол Павел до коринтяни (1:12; 3:22; 9:5; 15:5)

В Първото си послание до Коринтяни св. апостол Павел на няколко пъти споменава, наред с имената на други апостоли, и за св. апостол Петър наричайки го с арaмейското му име – Кифа (срв. Иоан 1:42).

Такъв е случаят, когато св. апостол Павел порицава възникналите между християните в Коринт разделения на “Павлови”, “Аполосови”, “Кифини”(1 Коринтяни 1:12), а по-нататък изтъква: “И тъй, никой да не се хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа…, – всичко е ваше; вие пък сте Христови, а Христос – Божий” (3:21-23). Св. Иоан Златоуст подчертава, че тук св. апостол Павел нарочно поставя своето име най-напред, а името на св. апостол Петър накрая, “именно като предпочитал апостол Петър пред себе си, той води речта си от по-малкото към по-голямото, за да не помислят, че той постъпва така от завист, и отнапред поради пустославие грабва за себе си честта на другите, заради това той поставя себе си пръв. Който счита себе си за недостоен като пръв, той върши това не от честолюбие, но поради силно презиране на такава чест. Така и апостолът по-напред поради силно презиране на такава чест, а после от Аполос, и накрая – отклонява от самия себе си от Кифа, следователно, върши това не поради изтъкване на самия себе си, а преди всичко показва чрез самия себе си такава чест, какво не трябва да се допуска”[30]. Ясно е, прочее, че тук св. апостол Павел постъпва така поради своето смирение, поставяйки себе си на първо място, а св. апостол Петър – на последно, именно когато се касае за една прекомерна, неправилно отдавана, затова водеща до разделения, чест на двамата от страна на отделни коринтски партии. В подобен смисъл св. апостол Павел нарича себе си “пръв” от грешниците (1 Тимотей 1:15).

При друг случай св. апостол Павел пак поставя името на св. апостол Петър накрая. В същото си послание, когато говори за своите права на материална издръжка от страна на вярващите, той задава въпроса: “Нима нямаме власт да водим със себе си сестра жена, както и другите апостоли, и братята Господни и Кифа?” (1 Коринтяни 9:5). И тук св. Иоан Златоуст отбелязва: ”Върховния (апостол) той поставя последен; най-силното доказателство помества накрая, защото указването на другите, първия (апостол), комуто били поверени ключовете на небесното Царство. Той обаче показва не само на него, а на всички, и като че ли така говори: погледнеш ли нисшите или висшите, ще видиш, че всички те служат за пример. Братята Господни, като изоставили предишното си неверие, били също достославни, макар и да не се равнявали на апостолите; затова той ги поставя на средата, като помества главните преди и след тях[31]”. И така, св. апостол Павел поставя на първо място “другите апостоли” като обобщителен израз за целия апостолски сонм, в който най-широк смисъл той говори и за явяването на Христа след възкресението Му – “на всички апостоли” (1 Коринтяни 15:7), за разлика от явяването Му само на единадесетте” (15:5). След това, като подразделение на това общо родово понятие, той сочи “братята Господни”, които, както и не принадлежали към числото на “единадесетте” (Деяния на светите апостоли 1:13; срв. 1:14), а, според преданието, спадали към 70-те Христови апостоли[32]. Най-после, възлизайки от по-нисшите към по-висшите апостоли, св. апостол Павел сочи св. апостол Петър-Кифа като представител на “дванадесетте”, и по-точно понеже тъкмо за него е известно, че бил женен (Матей 8:14), и можело да става дума да води жена си със себе си.

Последното място от първото послание до Коринтяни, където се споменава името на св. апостол Петър-Кифа, е 1 Коринтяни 15:5, където той фигурира на първо място сред свидетелите на Христовото възкресение: “Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни според Писанията, че Той бе погребан, и че на третия ден възкръсна, според Писанията, и че се яви на Кифа и след това на единадесетте” (1 Коринтяни 15:3-5). Според Марк 16:9 “възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първо на Мария Магдалина”. Хронологически явяването на възкръсналия Спасител на Мария Магдалина е било наистина първо, както се вижда от Иоан 20:3-11 и сл.; обаче явяването Му на св. апостол Петър е било от по-голямо значение поради неговата авторитетност на Христов апостол, както се вижда от факта, че завърналите се от Емаус двама ученици намерили “събрани единадесетте и ония, които бяха с тях, да казват, че Господ наистина възкръснал и Се явил на Симон“ (Лука 24:33-34). Св. Иоан Златоуст казва, че “между мъжете (Христос се явил) преди всички на Петър, който желаел да го види[33]”. Епископ Теофан предполага, че когато сутринта в деня на Възкресението, св. апостол Петър в недоумение се завърнал от празния Христов гроб (Лука 24:12), “може би тъкмо тогава му се явил милостивият Господ, за да утеши и умиротвори сърцето му[34]”. По повод на това св. Иоан Златоуст отбелязва: “Затова Христос Се явил най-напред на Петър: който пръв го изповядал за Христос, той с право се удостоил пръв да види Неговото Възкресение. И не затова само Христос се явил най-напред на него единия, но и за това, че той се бил отрекъл; за да го утеши напълно и да покаже, че Той не е отхвърлен, (Христос) го удостоил със Своето явяване преди другите[35]”. И така, св. апостол Павел споменава тук св. Петър като пръв свидетел на Христовото възкресение не толкова в хронологически, колкото в апологическо-назидателен смисъл, с оглед на общата си цел в цялата тази 15-та глава – да утвърди християните в основната истина на Христовото възкресение (1 Коринтяни 15:14).

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, 1966-1967. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. 

[1]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на посланието до Римляните, беседа 19, глава 6 (Migne PG, t. 60, col. 591).

[2]. Tам, беседа 19, глава 3 (Migne PG, t. 60, col. 587).

[3]. Блаж. Феофилакт, Толкования на Новый Заветь, Спб., стр. 601 (Migne, PG, t. 124, col. 973)

[4]. Там (ibidem).

[5]. Там (ibidem).

[6]. Фактът, че именно тези двама свети апостоли се честват като “ Първовърховни”, се обяснява между другото с обстоятелството, че те символизират чрез своето взаимно допълващо се мисионерско призвание единството на Христовата Църква състояща се не само от юдеи, но и от езичници (Римляни 9:24).

[7]. У Евсевий Кесарийски, Църковна история, 25 – 8 (Migne PG, t. 20 col. 209).

[8]. Пак там.

[9]. Migne PG, t. 1, col. 218-219.

[10]. Migne, PG, t. 5, col. 809.

[11]. Contra haereses III, 1,1, (Migne PG, t. 7, col. 845).

[12]. Adv. Marcinem IV, 5 (Migne PG, t. 2, col. 395).

[13]. Praescr., cap.24 (Migne PL, t. 54, col. 42).

[14]. In Genesim, nom. 66 (Migne PG, t. 54, col. 567).

[15]. Sermo 295 cap. 7 (Migne PL, t. 38, col. 1352).

[16]. Д-р Васил Иванов Пандурски, Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията (Годишник на Духовната академия за 1951-52 година, София, стр. 412).

[17]. Миней, 29 юни, I. Стихира на “Господи воззвахъ” на Велика Вечеря.

[18]. Четьи-минеи, 18 октомври, Киевъ 1868, лист 128.

[19]. Васил Пандурски, пос. съч., стр. 435, 440.

[20]. Там, стр. 445.

[21]. Там, стр. 474.

[22]. Н. М. Feret. Pierre et Paul a Antioche et a Jerusaliem. Le “conflit” des duex Aporles. – Paris 1955, p. 7.

[23]. виж: проф. Христо Гяуров, Първо послание на св. ап. Петър (в Годишник на Дух. Академия 1953/54 г.), стр. 11-13.

[24]. Епископ Михаил, Толковый Апостол, том II – Съборныя послания св. Апостолов, – Киев 1890, стр. 302.

[25]. Впрочем, ако се възприеме разночетеното в кодекси С, К, S; вместо εν αισ (относително местоимение от женски род, свързано с επιστολαισ послания) да се чете εν οισ (относително местоимение от мъжки род, свързано с περι τουτον – “за това”), свойството на трудноразбираемост се отнася направо към есхалотогическите въпроси сами по себе си, а не към стила на ев. Ап. Павел.

[26]. Най-характерен пример на такова еретическо изопачаване смисъла на места от послания на св. апостол Павeл представя случаят с Първото то му послание до Солунците. Изложеното там от апостола учение за участта на заварените от второто Христово пришествие вярващи (1 Солуняни 4:13-17) е било злонамерено претълкувано от местни лъжеучители, които дори разпространили апокрифно послание под името на св. апостол Павел, в своебразен “адвентински” смисъл – “като чели уж настъпва вече Христовия ден” (2 Солуняни 2:2). Това е дало повод на апостола да напише второто си послание до Солуняните, в което опровергава това лъжеучение, като ги предупреждава: “Никой да не ви прелъсти по никой начин: защото оня ден не ще настъпи, докато първо не дойде отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта” (2 Солуняни 2:3). Това си Второ Послание до Солунците апостолът завършва със саморъчен поздрав „от мене Павел” (3:17), с който цели да потвърди автентичността на посланието.

[27]. Епископ Михаил, пос. съч., том II, стр. 302-303.

[28]. Виж по-долу страницата.

[29]. Еп. Михаил, т. II, стр. 301.

[30]. Св. Иоан Златоуст, Беседа 3, върху 1 Коринтяни, § 2 (Migne, PG, t. 61, col. 24).

[31]. Св. Иоан Златоуст, Беседа 21 върху 1 Коринянит, § 2 ( Мigne, PG, t. 61, col. 172).

[32]. Виж: Четьи-минея за месец януари, ден четвърти.

[33]. Св. Иоан Златоуст, Беседа 38 върху 1 Коринтяни, § 4 (Migne, PG, t. 61, col. 326).

[34]. Епископ Теофан, Първите благовестнички за възкресението на Господа (в списание ”Духовна култура”, 1949, кн. 4, стр. 12).

[35]. Св. Иоан Златоуст, Беседа 38 върху 1 Коринтяни, § 4 (Migne, PG, t.61, col. 327).

Изображения: авторът архимандрит Сергий Язаджиев (1924-2008) и същият заедно с архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cbN