Иван Снегаров

При това положение трудно е да се приеме, че в Кутмичевица (бивша византийска провинция), където действал св. Климент Охридски (886-893), и в Дебричко-Величката епископия в негово време, е имало езичници, които той трябвало да покръсти[25]. В пространното му житие, приписвано на охридския архиепископ Теофилакт, се говори, че народът във Величката епископия бил непросветен и невежествен, а не че бил езически. Само такъв смисъл може да имат думите:

„(Климент) намерил, че народът на тази енория (=епархия) е съвсем незапознат с божественото слово и с “Писанията и не е обучен в нищо от онова, което краси църквата и урежда народа в духа на благочинието и благонравието”. Ако се разбира, че населението в тази епархия било езическо, как можело да се открие епископия без християнско общество? В краткото житие на св. Климент Охридски, съчинение на охридския архиепископ Димитри Хоматиан, се представя като причина Климент да бъде поставен за епископ в Охрид (siс) – майка на илирийските градове, обстоятелството, че не бил просветен чрез кръщение целият български народ и си оставал в животинско варварство[26]. Но това известие, както и други известия в същото житие за по-стари събития, едва ли може да се смята, че отразява историческата действителност. То е мнение, което авторът на житието си съставил по презумпция, че Климент продължил мисионерската дейност на своя учител Методий, който според житиеписеца просветил с православието българския народ[27] и бил поставен от папа Адриан за архиепископ на Моравия, и България[28], като поставил Климент за епископ на целия Илирик[29]. В своя стремеж да представи Климент като апостол, Димитри Хоматиан твърди, че Климент дори покръстил княз Борис и след него неговия син Михаил (погрешно вместо Симеон), който пръв се провъзгласил за цар[30]. При това казаното известие по-правилно е да се разбира не в смисъл, че целият български народ не е бил покръстен и населението в Климентовата област било още езическо, а в смисъл, че не бил просветен по християнски целият български народ, след като се покръстил, и че изобщо продължавал да живее варварски, както населението в Кутмичевица. Ако е било иначе, в пространното житие на св. Климент Охридски (най-достоверен за сега извор за живота и дейността му) би било казано, че Климент също и кръщавал непокръстените още в Кутмичевица, и Климент не би бил изобразяван в същото житие само като проповедник и учител на деца и младежи в славянска писменост, като педагог и подготвител на образован славянски клир, разпределен по „енории”. Житиеписецът (Теофилакт) казва изрично, че в Охрид имало катедрална (архиепископска) църква преди да построи там Климент две църкви, между тях манастирът с храм Св. Пантелеймон. Към 879 година, сиреч седем години преди да се яви Климент в Кутмичевица, в Охрид е имало епархийски архиерей Гавриил (присъствал в цариградския събор, свикан в тази година за повторното провъзгласяване на Фотий за цариградски патриарх). Как е било възможно населението в Деволска област да бъде езическо чак към 886 година, когато Борис е организирал там административни центрове (в Девол и Главеница)[31], на управителите на които без друго е възложил и християнизаторски задачи, и същите градове по негова разпоредба станали бази на културно-просветната християнска дейност на Климент? Откритият при село Балши, Бератско, мраморен стълб с надпис от 6374 година (865-866 година) за покръстването на Борис със своя народ[32], е свидетелство, че християнството вече било въдворено в този край и че главният му град Главеница бил християнски център. Както съобщава охридският архиепископ Димитри Хоматиан (1216 към 1234) в негово време се виждал този надпис в град Главеница[33]. Дали обаче този край станал християнски чак след покръстването на Борис, в това можем да се съмняваме, щом тази област била присъединена към България едва при Борис (852-889) или най-рано при баща му Пресиан към 847 година. Дотогава тя е била византийска провинция, каквато била при Борис останалата част от днешна средна Албания, заедно с Дирахион (Драч) – византийска крепост[34]. Ще рече, християнството било насаждано сред славяните в Кутмичевица още през време на византийското владичество, тъй както е станало и в Македония, Тракия, Сердикската област.

Не знаем до каква степен християнството е било внедрено сред славяните в онези византийски области, които влезли в българската държава при Крум, Пресиан и Борис. Няма списък на тамошни епархии или епархийски архиереи от VIII-ми век и първата половина на IX-ти век[35]. При все това там имало християнски маси, които не може да се смятат „капка в морето”[36] в сравнение с езическото население в българската държава преди 865 година. Папа Николай І ясно говори (по уверение на крал Людовик Немски), че в България имало доста християни преди да се покръсти Борис (et jam multi ex ipsis christiani facti sint – превод: и че вече мнозина от тях, (сиреч българите) са станали християни[37]. Това именно християнско население могло да влияе на прабългарите-езичници, които съжителствали с него, да приемат неговия език, обичаи, лични имена, изобщо да го предразполага към християнството. Такива християнофили имало в княжеския двор (Енравота, Борис, вероятно Звиница и Пресиан) и сред болярите, а навярно и сред народа. Понеже повечето от християните били славяни, то близкото общуване на прабългари и славяни[38] благоприятствало и за проникване на християнството сред езичниците прабългари.

Увеличението на християнското население внасяло в българската държава болезнена двойственост. Езичеството господствало в северната част, а християнството – в южните области. С това тя представяла територия, разделена верски надве неравни части – дуализъм, който съответствал до известна степен на етнографското разделение на България: туранобългарска и славянска[39]. Множеството християни – български поданици внасяли и идеологическо разделение в държавата. Поставял се въпрос за постигане морално-политическо единство. Това могло да се осъществи или като се наложи езичеството на християните или обратно – да се наложи християнството над езичеството. Тази вътрешна криза се почувствала още в началото на IX-ти век поради това, че християнското население в България се увеличило с масовото преселване на население от византийска Тракия. Княз Омуртаг тръгнал по първия път, но не постигнал нищо, а само разпалил още повече християнската пропаганда, жертва на която станали придворният служител Кинамон и Енравот. Борис, разколебан в бащината си езическа вяра и разположен към християнството подобно на римския император Константин Велики, поел втория път – да даде надмощие на християнството и да превърне България в християнска държава, идейно близка на Византия. За осъществяването на тази цел той подготвил най-нанред близките си държавни сътрудници боляри, роднини (брат му Докс, Петър, и други съмишленици). Без друго той се опирал и на християнските славянски маси. Той се покръстил на бойния театър, а болярите му в Цариград, след като сключил с Византия договор за ”дълбок мир” (според Симеон Логотет: e=ktote – сиреч след покръстването на Борис и болярите му – genome,nhz eirh,nhzdaqei,az)[40]. Византийски хронисти представят, че Борис се покръстил в дълбока нощ, тайно от народа, който щом узнал, въстанал срещу него[41] (според Скилица-Кедрин, първенците на народа – oi de Tou/ eqnouz a=rcontez)[42]. Но фактът, че Борис бързо потушил въстанието на недоволните боляри, както и безуспешният опит на неговия син Владимир да възстанови езичеството, показват, че той разполагал с много повече сили, отколкото противниците на християнството, сиреч на негова страна била по-голямата част от болярите и народа[43] и че бунтът не бил всенародно въстание, а се развил главно около столицата Плиска[44]. Те приели доброволно християнството, а на другата, противодействащата част Борис наложил насила новата вяра. Такива две противоположни групи различава българският анонимен писател, който при цар Иван Александър превел Манасиевата хроника[45]. Едва ли може да става спор, че под покръстване на българите византийските и западните летописци разбирали именно покръстването на прабългарите, ръководния народ в българската държава, който живеел по-компактно в днешна Добруджа и североизточна България. Прабългарите се пославянчвали, но не са били още напълно пославянчени и затова още били отличавани от славяните-поданици на българската държава. „Чудото на св. Георги с българина Георги” имало предвид прабългарите. Също и папа Николай I дава черти от бита на прабългарите (femoralia – един вид беневреци, конска опашка – знаме на прабългарите, военна дисциплина). Заповедта на княз Борис за покръстване на народа се отнасяла преди всичко до прабългарите и после до всички други етнични групи, които били още езичници (вероятно славяните в Дакия и в бившите аварски владения). Неговата борба обаче била насочена най-силно срещу езическата вяра на прабългарите, защото тя, определяйки характера на държавата, спъвала нейното по-нататъшно развитие като феодална монархия и политическа сила с международно значение. Затова и българските книжовници разбирали акта на Борис като кръщение на прабългарите. Тудор Доксов, братов син на Борис, дори датува това събитие по прабългарското летоброение: Борис покръстил българите в годината етх бехти (в петия месец на лунната година куче)[46] .

Дали чак тогава заедно с прабългарите било покръстено и „огромното множество славяни” в българската държава[47], няма исторически известия Изобщо не е известно, че в 865 година и славянското население в българската държава било изцяло или в по-голямата си част езическо. Не е такова свидетелство поетичният израз на презвитер Константин в азбучната му молитва: „Летитъ ныне и словенско племе къ кръщенйо”. Ако това стихотворение било написано в България след 886 година и преди 894 година, ще излезе, че славяните в българската държава се покръстили десетки години след прабългарите (865 година), чак в началото на Симеоновото управление. Азбучната молитва е твърде сходна със стихотворението Проглас към евангелието по дух и 12-сричен размер. Затова има основание да се мисли, че и двете творби били написани от презвитер Константин, а не от Константин-Кирил Философ[48].

В Прогласа обаче Константин се обръща, като към християни, към всички славяни с позив да тачат славянската книга като дар от Бога. Поради това под израза „Летить нине и словенско племя кь кръщению“ трябва да се разбира в смисъл – лети сега и славянското племе към просвещението, добивано от християнството чрез кръщението, което всички славяни вече изповядвали (това значи изразът „обратишъсъ вьси”). В древната християнска църква схващали кръщението като духовно просветление. Затова новопокръстените ги наричали просветени (fwtismenoi, illuminatl). Но трябва да се обърне внимание, че стихът от азбучната молитва се превежда откъснато и неправилно. В един препис той гласи: „Летитъ ныне и словенско племе; къ кръщению обратишъсъ вьси. Людие твои нарещисъ ходъще[49]”. Според  този текст славянското племе се стреми изобщо към Бога, всички (славяни) вече са се обърнали към кръщението, тоест са станали християни, искайки да се нарекат люде Божии. В този строеж тези стихове означават, че славяните, вече християни, са се устремили да осъществят Христовото учение, да се усъвършенстват нравствено.

Има сведения, ако и косвени, че още преди появата на Кирил и Методий и преди покръстването на княз Борис християнството било внедрено в области със славянско население. В своята апология на славянската писменост Черноризец Храбър съобщава ясно: славяните, когато били езичници, нямали писменост, а си служили с черти и резки; но след като се покръстили се принуждавали да пишат на своя славянски език (славенский реч) с латински и гръцки букви. Така правели много години, докато най-после в 6363 година (=855 година) Кирил им състави славянска азбука от 38 знака[50]. Не може да има съмнение, че той имал предвид славяните във византийската империя и в българската държава (между тях била разпространена гръцката писменост) и славяните в Мораво-Панония, Далмация и Хърватско, които, като подведомствени на Римската църква, били принудени да си служат с латински богослужебни книги. В краен случай, ако може да се допусне, че славяни езичници е имало в северните области на българската държава (от въпросите на българите до папа Николай I се вижда, че в 866 година след потушаването на бунта в България още имало жители, които отказвали да приемат християнството[51]), това не може да се твърди за славянското население в областите на юг от Стара планина, които българите отнели от Византия в началото на IX-ти век и към средата на същия век. Наистина Йоан Екзарх в своя Шестоднев говори общо за езичници и неверен народ (наред сред еретици манихеи-павликяни). Ако и да не посочва местонахождението на „поганите”, може да се мисли, че славянски селища в планински места и далечни краища на българската държава още поддържали езическите обичаи, или пък Йоан Екзарх имал предвид полунезависимите славяни в Пелопонес, които се противели да приемат християнството[52], или пък изобщо независимите езически славянски племена в Дакия, Полша, Русия и неславянски народи (маджари).

Обаче изобщо християнството е надделяло в България и станало реална обществена сила, която преобразявала не само мирогледа на народа и неговия живот, но и създавала благоприятни условия за бързото културно развитие на България. След покръстването на Борис, по силата на сключения договор с Михаил III, коренно се променили отношенията между България и Византия. Между двете страни настанал дълбок мир, за който си спомняли с въжделение цариградският патриарх Николай Мистик и другите регенти в Цариград (при малолетния император Константин Багренородни) през неспирните войни на Симеон срещу Византия (913-927). България се намирала в мирни отношения също с франкската империя, Великоморавия и Рим. След победата си над антихристиянската реакция през 866 година, Борис, запазвайки формите на държавната организация и феодалния строй, всецяло се отдал на дейност за културното преобразяване на своята държава, с цел да я направи деятелен строител на християнската цивилизация, която тогава господствала във Византия и Западна Европа. Той добре съзнавал, че за постигане на тази цел е необходима християнска просвета и здрава духовна организация, която да просвещава и наставлява народа, да го сплоти в едно духовно цяло и да го движи към напредък. Една от причините за противодействието на част от болярите била именно тази прогресивна промяна, която християнството внасяло в бита да народа. Старобългарското сказание „Чудо на св. Георги с българина” с няколко думи, но ярко очертава цялата дейност – културно-просветна и църковно-строителна на Борис след покръстването му[53]. Така се представя неговата дейност и в пространното житие на св. Климент Охридски[54]. След потушаването на българското въстание в 866 година, той повел енергична борба за изкоренение на езичеството: разрушил езическите жертвеници и забранил принасянето на жертви и други резки култови прояви на прабългарската религия. Това било неизбежно, (защото езическата религия се изразявала силно в култови форми, които на прабългарите са били и традиционни битови обичаи (срв. тук, началото).

Княз Борис, както е известно, положил големи усилия, за да се организира отделна Българска църква. Тя щяла да съдейства за укрепване независимостта на християнската българска държава. Имайки ясно съзнание за могъществото на държавата си, отначало той смятал, че тя е достойна да бъде и духовно независима, мечтаел да има български духовен началник с ранг патриарх[55]. Понеже Византия не се отзовала с нужното внимание на този му копнеж, той започнал преговори с римския папа, приел латинско духовенство начело с епископи и изгонил гръцкото духовенство, което дошло в България след покръстването му. Но разбрал, че и Рим не ще му даде възможност да устрои самостойна Българска църква, той започнал отново преговори с Византия, която предварително се съгласила България да има свой първоиерарх с титла архиепископ, и чрез свое пратеничество действал, църковният събор, свикан в 869 година в Цариград против цариградския патриарх Фотий и считан от Рим за Осми вселенски събор, да разреши открития български църковен въпрос. В закрито заседание на 4 март 870 година в императорския дворец, под председателството на император Василий I, този въпрос бил разгледан и решен, България да бъде под ведомството на цариградския патриарх, а не на римския папа. В този ден било поставено началото на Българската църква под име архиепископия на България. Патриарх Игнатий изпратил в България архиепископ, след като Борис си дал съгласието за определеното за този пост духовно лице. Това условие трябвало да изпълни Византия, защото то било главната пречка, поради което се осуетили тригодишните преговори на Борис с Рим (с папите Николай I и Адриан II). Поначало те били съгласни да поставят в България архиепископ, както имало в Германия и Галия, но не искали да поставят онова лице, което Борис желаел (епископ Формоза Портуенски или дякон Марин). Поради това Византия ще да е поискала съгласието на Борис, за лицето избрано от императора и патриарха за архиепископ на България[56].

Чрез такава църковна организация и чрез славянската просвета (от 886 година) християнството сравнително бързо променило религиозното съзнание на новопокръстения народ. Той възприел христианската вяра и я проявявал в нейните отличителни мирогледни и външни черти, с които той вече и се различавал от езичника. Ясна картина на тази промяна ни дава старобългарското сказание “Чудо на св. Георги с българина”. Симеоновият войник Георги, селски жител, представлява типичен представител на доброволно покръстилите се прабългари. В неговото съзнание християнството се явявало рязко противоположно на езичеството, тъй както светлината срещу тъмнината. То е истината, а езичеството е заблуда. Тази нова светла ера в живота на българския род той свързвал с името на княз Борис. За него Борис бил главният утвърдител на християнството в България, устроител на Българската църква и създател на християнската народна просвета; не само образец на християнски държавник, но и ревностен подвижник, който след смъртта си станал жител на вишния Иерусалим при Христос, сиреч праведник.

Георги съзнавал ясно, че вярата, в която бил кръстен, е права християнска вяра (православна), а не еретическа и затова я обичал. Той споделял общото убеждение на новопокръстените (владетел, боляри и народ), че приетата от тях християнска вяра е живодатна, а ересите са заблуда и вредни за българския народ и българската държава. Тя се пази във Вселенската църква, утвърдена във Византия, Рим, франкската империя. Нейните стълбове са петте патриаршии. Затова българите искали да знаят истинското християнско учение, чистото (sine macula et ruga[57]), сиреч православното учение, изповядвано от Вселенската църква, за да се справят с различните учения на християни, дошли в България от разни места – гърци, арменци и от други места“[58].

Войникът Георги съзнавал, че пътят за приемането на християнската вяра е тайнството кръщение. С него, чрез своя избраник княз Борис-Михаил, Бог просветил българския народ (вж. цитатите тук, началото). Също и българите станали чрез кръщението знаменосци на православната вяра и с това придобили месианска мисия в света. Така се създавало убеждението, че и българската държава е предназначена, както Византия и Германия, служейки на Христос, да бъде крепост на истинската вяра. Тази идея се изразявала с представа на земно-небесен паралелизъм: в света съществуват трима едноверни владетели – царе, тъй както Света Троица е на небесата. Първото царство е гръцкото (Византия), второ – алеманското (Германия), трето – българското. В гръцкото царство е Отец, в алеманското – Син, в българското – Свети Дух. Гърците ще предадат царството си на Бога Отца, българите-християнската вяра, сиреч ще останат верни на Христос, но алеманите ще погубят всички народи (сиреч ще отстъпят от месианската си мисия). За старобългарските книжовници българският народ и православната вяра били органично свързани, та съществен признак на българския народ било православието. Затова според тяхното схващане той заемал първо място сред православите народи, също и българската писменост – първо място между православните книги[59].

Новопокръстените прабългари живо възприели основния християнски догмат за триединния Бог (в „Чудо на св. Георги с българина” три пъти се подчертава всемогъществото на Свeта Троица). Християнският Бог е всемогъщ, чудодеен, милосърден, слуша искрената молитва на вярващия в него и го спасява от беди и болести. Застъпници пред него са Майката Божия и светиите. Войникът Георги живеел с такава жива вяра. Тя му била котва на спасение, когато бил преследван от маджарите, но него уловили. Конят му изоставал, маджарите го стреляли. И той се обърнал с молитва с висок глас към християнския Бог и св. Георги да го избавят от поганите (маджарите, тогава езичници). Но положението му било твърде критично. Предният десен кран на неговия кон затънал в тресавище и се счупил. Дружината на Георги забегнала далече от него и той останал сам да се отбранява от страшния неприятел. Георги оставил коня си, с опънат лък и със стрели в ръка се спуснал надолу в близка горичка и дол. Маджарите тичали към коня му. При тази голяма опасност Георги, въоръжен с вяра в Христос, пак потърсил помощ свише, като се обърнал с молитва и плач към Иисус Христос и великомъченик Георги да го закрилят и запазят в тоя час. Несъмнено той е вярвал искрено, че св. вмч. Георги ще порази враговете му. И ето конят му тръгнал към горичката, пристигнал при него. Маджарите тичали след коня да го заловят, но не успели. В това явление Георги виждал явно висше покровителство и пак изрекъл сърдечна молитва. Веднага яхнал коня си, бързо се спуснал да бяга и пристигнал жив и здрав в селото си, което било три дни далече от това място без да го засегне нито една стрела на маджарите, които го преследвали и изстреляли много стрели срещу него. Избавен, от явна гибел, войникът Георги не се съмнявал, че това станало поради силата на Христос и помощта на св. Георги. В това убеждение той още повече се утвърдил, защото повечето от дружината му, която се състояла от петдесет души, били избити от маджарите. Също обръщайки се с искрена молитва към Христос, той вярвал, че болната му жена ще се излекува.

Още тогава един от любимите християнски светии бил великомъченик Георги. Това име ще да е било дадено от свещениците на много българи при покръстването им (наред с имената на други видни християнски светии: Иван Предтеча, апостолите Яков и Петър, Симеон Стълпник, Теодор Тирон, Ана, Мария, Марина)[60]. С течение на времето култът на св. Георги се усилва, като се свързва живо с народния бит, и Гергьовден станал голям народен празник. Св. Георги много е въздействал върху въображението на нашия народ. Той изразил своята любов към този велик герой на християнската вяра в много епични и лирични песни, легендарни разкази, издигал е и веществени паметници-църкви и манастири на негово име. Това се дължало на вярата му, изразена и от войника Георги, че великомъченик Георги е бръз помощник. Тя е живо изразена в народните песни за хвъркатостта на св. Георги. Увековечена била в Атон с издигането на величествения манастир Зограф, който станал център на християнска българска просвета. Особено ярко била изразена вярата на нашия народ в бързия помощник св. Георги с построяването на значителния Виргински манастир, близо до Скопие, с църква св. Георги[61]. Паметник на тази вяра е и църквата св. Георги на Кремиковския манастир, Софийско.

Новопокръстените прабългари схващали християнството като учение за висш нравствен живот, като нравствена дейност, целяща духовното усъвършенстване на отделната личност и на цялото общество. От въпросите до папа Николай I се вижда, колко те се стремели да съобразят своя живот и държавните наредби с християнския закон. Те искали явно „християнски закон”, и папата ги похвалява за това (Кезропза, с. 1). Въстаналите боляри обявили християнството за „недобър закон“ (вж. Responsa, c. 17), но тази тяхна пропаганда нямала успех. Новите християни разбирали, че въздържанието е път за духовно усъвършенстване и високо тачели установените от Църквата пости – сряда и петък, четиридесетница и други (Responsa, с. 4). Те съзнавали, че за да оправдаят своето име християнин, трябва да са проникнати от любов към ближния, с нея стават те нови хора. Затова пред княз Борис и неговите помощници се явявали въпроси: как да се постъпи със свободен човек, който избягал от отечеството, ако бъде заловен; с роб, който избягал от господаря си; с войници, които избягат от сражение или откажат да се бият срещу неприятеля; със стража, която не бди достатъчно на границата и прочее. По българските обичаи лесно било да се определи наказанието на такива престъпления, но Христовата заповед “Да имате любов помежду си” (Иоан 13:34) изисквала от последователите Христови да проявяват милост. Тази колизия чувствали българските управители и искали от папа Николай да разреши техните недоумения (Responsa, с. 20-26).

Любовта към ближния се проявява чрез благотворителност, чрез грижи за бедните. Новопокръстеният народ съзнавал, че трябва да се стреми към тази християнска добродетел, че християнинът е длъжен да дава милостиня (Responsa, с. 101: българите питали на кого трябва да се раздава милостиня). Войникът Георги раздал на бедните месото на закланите вол и овци при църковната служба, извършена за щастливо завръщане[62].

Някои смятат, че богомилството се появило и се разпространило бързо в България през втората половина на Х-ти век въз основа на езически наслоения, които се запазили в живота на българския народ. Всъщност то, като гностическа ерес, е било остра и крайна реакция срещу обредоверието. Богомилите смятали църковните обреди за елемент, несъгласен с Евангелието и апостолското учение. Богомилството, както и павликянството – неговият извор, се стремяло да върне християнското общество по живот и устройство към първоначалната иерусалимска община[63]. То се явило, под вид на силно религиозно-социално движение, като късен плод на силния религиозен ентусиазъм, който обхванал различните обществени слоеве в България при княз Борис и особено през време на просветната дейност на Кирило-Методиевите ученици, като плод на общата жива вяра в Христос-победител и княза на мира (Иоан 14:30). В центъра на богомилското учение стояла именно, вярата в победата, която Синът на благия Бог-Христос нанесъл над Сатанаил, исконен враг на човека.

Всички тези факти показват, че покръстеният езически народ България не би могъл тъй скоро да усвои християнски идеи и понятия (догматически, етически, канонически), ако не се движел той, така да се каже, сред християнски групи и не се намирал дълго време в общение с тях и по този начин се запознавал с техни идеи и обичаи.

______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, София, том V (ХХХІ), 5, 1955-1956. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[25]. Бурмов, пос. списание, стр. 42,

[26]. Георги Баласчев, Климент, епископ словенски, София 1898, стр. кз.

[27]. Също там, стр. кд.

[28]. Също там, стр. ке.

[29]. Също там, стр. кs.

[30]. Също там, стр. ки.

[31]. Наказанието, наложено на въстаналите боляри (866 година), ще да е засегнало и боляри в Девол; дадените на Климент къщи били болярски, отнети от Борис.

[32]. Вж. факсимиле на този надпис у Иванов, посочения труд, стр. 13.

[33]. Баласчев, пос. съч., стр. кз.

[34]. Срв. Златарски, пос. съч., I, 2, стр. 25-26 (приблизително очертание на границата между България и Византия; съмнително е обаче, че Пловдивската област с Пловдив влизала в България).

[35]. Споменава се, както видяхме, дирахийски архиерей в началото на IХ-ти век.

[36]. Бурмов, пос. списание, стр. 40.

[37]. Мigne, Раtr. lаt., t. 119, соl. 875, писмо от 864 година до епископ Саломон.

[38]. През първата половина на IX-ти век прабългари езичници имали славянски имена: Енравота-Воин, Звиница, Владимир.

[39]. Срв. моя труд Кратка история на съвременните православни църкви, II, стр. 23.

[40]. у g. Hartmantolos, ed. E. Muralti, Petroprli 1859, р. 733, 6.

[41]. Theoph. Contln., Chronogr., ed. Bonnae, р. 164, 15-27

[42]. Historia, ed. Bonnae, II, р. 153, 2-7.

[43]. Вж. Житие на 15-те тивериополски мъченици, Мignе, Раtr. gr. t. 126, §34.

[44]. Срв. Златарски, пос. съч., I, 2, стр. 47-48.

[45]. Сбну, VI, София 1891, д-р Т. Гудев, Българският ръкопис във Ватикана, стр. 336.

[46]. Срв. Златарски, пос. съч., I, 2, стр. 29-30.

[47]. Бурмов, пос. списание, стр. 4:6.

[48]. Вж. доводи за и против това мнение у Йордан Иванов, посочения сборник, II изд., стр. 344.

[49]. А. Соболевский, Древния церковно-славянския стихотворения IX-Х в., Сб. Отд. русскаго языка и словесност имп. Ак. наук, т. 88, Спб 1910, стр. 9-10.

[50]. Вж. текста у Йордан Иванов, посочения сборник, II изд., стр. 440-442.

[51]. Responsa, с. 41.

[52]. Срв. моя труд Кратка история на съвременните православни църкви, II, стр. 18.

[53]. Годишник на Духовната академия т. IV, стр. 9-10.

[54]. Вж. глава 16-та и 17-та – грижите му за Климент и другарите му; глава 19-та -за неговото дело, продължено от Симеон; глава 23-та – за построените от него седем съборни църкви.

[55]. Вж. въпрос 72 в Responsa Nikolai I papae.

[56]. Срв. моя труд в Годишник на Духовната академия, т. IV, стр. 8.

[57]. Вж. Responsa, с. 106.

[58]. Също там.

[59]. Вж. Беню Цонев, Опис на ръкопис, и старопеч. кн. в Нар. библиотека, София, 1910, стр. 255.

[60]. Срещаме имена на боляри Петър, Йоан, Георги Сурсувул; цар Петър; Иван, негов син; Яков, син на Борис, Гавриил, син на Борис; негова съпруга Мария, негова дъщеря Ана, Теодор Олгутаркан.

[61]. Йордан Иванов, посочения сборник, II изд., стр. 581-587, хрисовул на българския цар Константин Асен за Виргинския манастир.

[62]. Приведения мой труд, стр. 7 и 11: признах попа и сътвори ми стоую службу и заклах вол добръиши и ов, ць и разделых нищимь.

[63]. Срв. Димитър Благоев, Принос към историята на социализма, София 1906 г., стр. за религиозно-социалния характер на богомилството.

Изображение: авторът Иван Снегаров (1883-1971). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cbx