Иван Снегаров

В старобългарския разказ „Чудо на св. Георги с българина” се представя, че княз Борис, след като се покръстил, е наложил християнството на своя народ, който бил фанатично предан на езическата религия. Упорит и непокорен, прабългарският народ противодействал на християнизаторската дейност на Борис, но той го победил, отвърнал го от „тъмните и богомерзки жертви” и разрушил капищата му[1]. Разказът по всяка вероятност има предвид победата, която Борис спечелил, като потушил антихристиянското въстание на болярите в 866 година. Няма съмнение, че преди този акт българската държава била официално езическа не само, защото нейният владетел и неговите помощници били езичници, а и защото имало многобройно езическо население. Но известието в казания разказ е твърде обобщително. То не може да се разбира в абсолютен смисъл, че целият прабългарски народ бил езически до покръстванeто на княз Борис. Сказателят могъл да се изрази обобщено и ако само голяма част от прабългарите били езичници. И наистина, княз Борис не би се решил и не би могъл да извърши такъв коренен преврат идеологически и социален, какъвто било приемането на християнството, ако той нямал здрава почва, на която да стои и да действа твърдо и решително. Историята ни дава и други примери за налагане на християнството в една държава от нейния владетел, но не внезапно, без подготовка, а след постепенно проникване на християнството сред поданиците му и след опити на държавната власт да спре това движение, дори чрез явни гонения. По този път християнството е надделяло не само в Римската империя (чрез Миланския едикт на Константин Велики от 313 година), но и в съседните така наречени варварски държави, в които преминавало християнството по един или друг път от римските области. Така, в Армения християнството започнало да се разпространява още преди IV-ти век, поради което се създало и предание, че там проповядвял апостол Юда Тадей или Юда Яковов[2]. Изглежда, че към края на III-ти век новата религия придобила в Армения доста привърженици, та арменският цар Тиридат III повдигал гонения срещу християните, докато, под влияние на арменския мисионер Григорий Просветител, в 302 година приел християнството и по негово искане Григорий бил поставен за митрополит на Армения от кесарийския митрополит Леонтий. Същото явление виждаме и в съседната Иверия (сега Грузия). Очевидно Арменската църква е действала да разпространи християнството сред грузинците. Създало се сказание, че в Иверия проповядвала Нона или Нуния, която дошла от Армения, убедила иверската царица да се покръсти, тъй като я излекувала от тежка болест. След това и нейният съпруг цар Мириан се покръстил. Под негово въздействие и народът приел християнството. По негова молба до Константин Велики антиохийският митрополит Евстатий поставил епископ в Иверия. В арабската държава на хомеритите (днес Йемен), благодарение на оживените политически и търговски връзки с Римската империя, прониквало и християнството. Според старо църковно предание, в западна Индия (сиреч южна Арабия) проповядвал още апостол Вартоломей, като занесъл там евангелието на Матей в оригинал (на арамейски език). Около 190 година в същата страна проповядвал Пантен, първият известен учител в александрийското християнско училище. При така подготвена почва, изпратеният от император Констанций в 350 година мисионер епископ Теофил имал голям успех: хомеритската държава станала християнска (нейният владетел и народ приели християнството). В Етиопия (Абисиния) двама образовани братя християни Фрументи и Едеси, пленени от етиопците придобили голямо влияние в царския двор и разпространявали християнството в страната. Това подбудило александрийския епископ Атанаси да постави Фрументий за епископ в Етиопия (328 година). Тогавашният млад крал Аизана приел радушно Фрументий и Етиопия станала християнска държава. У готите християнството било разпространявано от християните пленници, които те вземали в походите си в северната част на Мала Азия. Мисионерска дейност развивала Готската епископия в Крим (известен е готският епископ Теофил, който присътствал на Първия вселенски събор). Но при все това християнството се утвърдило сред вестготите след дълго противодействие на техни вождове. Поради гонения срещу християните в готската държава (тогава в Дакия), в 350 година готският епископ Улфила, заедно с голям брой християни-готи, напуснал страната и се поселил в Тракия. Готският цар Фритигерн около 372 година повдигнал гонение, в което загинали почитаните от църквата мъченици Никита и Сава. В Галия била създадена добра почва за нейното християнизиране още през II-III век с епархийските църкви в Лугдунум (Лион), Виена, Арелат и други градове. През VI-ти век епархийски център бил и град Реймс в северна Галия. Тези християнски огнища са послужили после за похристиянчва- нето на германските племена, които образували там държави: бургунди (в 417 година били вече християни) и франки (в 496 година станали християни с покръстването на техния крал Хлодвиг). Англосаксите, след като се заселили в Британия (към средата на V-ти век), ако и да били върли езичници, постепенно се поддавали на влиянието на старото християнско население – брити и особено на съседната християнска франкска държава, та в края на VI-ти век англосакският (контски) крал Етелберт се оженил за дъщерята на франкския крал Берта и дал свобода да проповядват в неговата земя на изпратените от папа Григорий Велики мисионери начело с абат Августин (596 година). Тези римски проповедници имали успех сред народа. Самият крал Етелберт приел християнството. Изглежда, той не си послужил с насилия, за да приеме християнството целият народ, а оставил римските мисионери и новообразуваната Англосакска църква да действат чрез просвета и други мирни средства за разширение на християнството сред англосаксите. На това се дължи, че християнството било напълно утвърдено в Англия чак към края на VII-ми век, като дало и мъченици срещу съпротивата на езическото население. Християнизирането на немците било подготвено от редица мисионери – франкски, бритски, шкотски (шотландски), ирландски, дори англосакски, особено от англосакския монах Винфрид, наречен Бонифаций и смятан заради неговата ревностна мисионерска дейност за апостол на Германия (716-755 година). Създадената от Бонифаций немска архиепископия с 10-13 епископии продължила неговото мисионерско дело, и франкският император Карл Велики, обединявайки немските земи, утвърдил в тях християнството, като си послужил и с насилие срещу саксите (между Рейн и Елба), срещу които водил войни непрекъснато от 772-804 година, понеже те се противели да признаят неговата власт и да приемат християнството. В Дания също така постепенно се разпространявало християнството – най-напред от франкския мисионер, Ансгар, наречен апостол на Севера, и от неговите ученици, докато след дълги борби от страна на езичниците датският крал Канут или Кнут (1014-1035 година) окончателно утвърдил християнството в своята страна. По неговия пример същото постигнали в Швеция крал Инге в края на XI-ти век и в Норвегия крал Олаф Харалдсон Дебели (1014-1030 година). Западни мисионери (римски и немски епископи) са подготвили християнизирането на славяните в Далмация, Хърватско, Каринтия, Паноння, Моравия, докато Карл Велики им наложил своята върховна власт и заедно с това осигурил утвърждението на християнството в тези земи[3]. В Сърбия християнството прониквало от съседните крайморски християнски градове (Салона, Сплит, Рагуза, Антивар и други), но не се знае какъв успех е имало. Покръстването на сръбския княз Мутимир (към 870 година) бил политически акт, който той извършил в съгласие с областните жупани, страхувайки се от разорителната военна експедиция на Никита Ориф срещу славяните в Далмация. Станал васал на Византия и приел нейното духовенство. Трябва да се приеме, че малобройното сръбско племе, слушайки за терора на византийския адмирал в Далмация, се подчинило на заповедта на княз Мутимир. В Чехия дълго време се борели християнството и езичеството. В 845 година се покръстили в Регенсбург четиринадесет чешки боляри със своята свита, обаче князът и народът си оставали езичници. Княз Боривой, под въздействието на славянския апостол Методий, се покръстил. Също жена му Людмила и неговите синове Спитигнев и Вратислав, както и Вратиславовият син Вячеслав станали ревностни християни, обаче християнството не е било наложено на народа, а било оставено свободно да се разпространява. В борбата с езичниците-чехи загинали Людмила (927 година) и Вячеслав. Взела връх езическата партия, която повдигнала гонение срещу християнството, докато германският император Отон I в 950 година принудил чешкия княз Болеслав Грозни езичник да признае неговата върховна власт, да приеме християнството и да го обяви за държавна религия. В Полша християнството си пробивало път още през IX-ти век. Славянският апостол Методий, като моравски архиепископ, се стараел да обърне към християнството полския княз (вероятно в Краковската област), който гонел християните[4]. Християните се увеличили с моравците, които избягали в Полша, след като моравската държава била унищожена от маджарите (907 година). Християнска деятелка станала жената на полския княз Мечислав (963-992 година) Дубрава, дъщеря на чешкия княз Болеслав I. Под нейно влияние Мечислав приел християнството и го обявил за държавна религия. В Киевска Русия християнството е имало доста привърженици преди да се покръсти княз Владимир (987 година). Както съобщава старата руска летопис „Повесть временых лет”, в Киев е имало съборна църква св. Илия. Самата съпруга на княз Игор – Олга станала християнка (955 година). Бързият напредък на християнството в Киев бил една от причините, за да се покръсти княз Владимир и да наложи своята нова вяра на народа[5]. Поради това и се смята, че всъщност той не е въвел християнството в своята държава, а само официално го признал за държавна религия.

По този общ път е вървяло и християнизирането на България. То е било закономерно явление, сирeч историческо събитие, което е минавало необходимите фази като процес на развитие. Това гледище не може да не поддържа като теоретическо положение всеки историк, който приема генетичното схващане за историческия живот, неговото закономерно развитие. Ние имаме съвсем малко известия за проникване на християнството в България, но те подкрепят този възглед. Не можем да се съмняваме, че княз Борис не е бил сам или само с при- дворните си боляри, когато по външни и вътрешни причини решил да се покръсти и да превърне България в християнска държава, подобна по мироглед и култура на двете тогавашни империи – Византия и Германия. Християнството неминуемо щяло да надделее в България и без тласък отгоре, чрез постепенно завладяване на езическите маси, но княз Борис ускорил този процес, пълната християнизация на своята държава, защото ако тя закъснеела щяло да има вредни последици – външни и вътрешни – за държавата. Изостанала в културно отношение, българската държава щяла да бъде унищожена от Византия много по-рано, отколкото след като станала християнска. Вътрешното религиозно и етнично разделение щяло да се усили и могло да отслаби значително държавата.

Едва ли може да се поддържа гледището, че преди покръстването на Борис християнството не е било ризпространено не само между прабългарите, а и между славяните в българската държава[6]. България, заобиколена от християнски държави Византия, Германия и Великоморавия, не е била херметически затворена, а се намирала в търговски и политически сношения с тях, особено с Византия. Поради това тя не е могла да избегне влиянието на християнската култура. Множеството византийски пленници, които прекарвали дълги години в България, все са имали връзки с едни или други слоеве на народа и използвали своите срещи и разговори, за да водят и верска пропаганда. Не може да се отрече, че преселените от Крум в България християнски маси от Одрин и други градове на византийска Тракия[7], също са оказвали идейно влияние върху следващото езическо население, с което съжителствали[8]. Явни проповедници на християнството били пленените гръцки архиереи (одринският митрополит Мануил, епископите Георги Дебелтски, Леон Никейски, Петър) и свещеници (Парод, вероятно духовни лица били Гавриил и Сионий). Гонението на Омуртаг срещу християните било предизвикано от мисионерската дейност, явна или прикрита, която развивали византийските пленници и други християни сред прабългарите езичници. Мнозина от тях били наказани със смърт. Омуртаг преследвал християнството, понеже той и неговите боляри искали да запазят самобитността на своя народ чрез езическата му вяра и да ограничат византийското културно влияние, разпространявано в България от жителите ѝ християни, смятайки, че то ще отслаби българската държава като самостоятелна сила. Християнското учение проповядвали и образованите византийски пленници Кинамон, служител в двора на Омуртаг и вероятно учител на неговите синове, и монах Теодор Куфара. Охридският архиепископ Теофилакт уверява, че Кинамон, измъчван в затвора, загдето не се отказал от християнството, е упражнил силно влияние върху най-големия Омуртагов син Енравот, наричан и Воин, и го убедил да се покръсти[9]. Енравот ще да е проявявал склонност към християнството още преди смъртта на баща си (831 година), та поради това бил лишен от престолонаследие. Навярно и вторият син на Омуртаг Звиница не бил благонадежден за езическата партия на българските боляри, та и той бил пренебрегнат и Омуртаг наследил най-малкият му син Маламир, който бил надъхан с омраза към християнството. Имало и византийски бежанци, които заемали държавна служба в България (например спатарий Евматий – опитен механик), и дори се сродявали с българския владетелски двор (Константин Пацик бил женен за сестра на Крум; според Хамбарлийския надпис българският военачалник Tou/coz htzourgou. Boulha. имал помощници Леон и Йоан).

От своя страна и българите, паднали в плен на византийците, през дългото си пребиваване във византийска среда научавали гръцки език, някои от тях ще да приемали християнството и след завръщането си в България разпространявали християнството най-малко между своите близки[10]. По този път сестрата на Борис, пленена неизвестно кога от византийците, добила гръцко образование и била покръстена, та след като се върнала в своето отечество, убеждавала своя брат да стане християнин[11]. Архиепископ Теофилакт съобщава, че българите, като завземали византийска територия, преселвали жителите ѝ във вътрешността и заселвали опразнените селища с българи[12]. Ако това е вярно, преселеното на юг в Тракия българско население попадало под още по-силно влияние на Византия и на християнството.

Наистина едни от тези известия се отнасят до единични случаи, други пък са общи и не дават възможност да се съди до колко християнството е било разпространено в България преди покръстването на княз Борис. Все пак те показват, че преди 865 година християнството си отваряло постепенно път сред прабългарското общество. За да се повдигне гонение срещу християнството, трябва да е имало доста християни и изобщо да е имало изгледи за тяхното увеличение. В Римската империя най-силни били гоненията срещу християнството, когато то вземало широки размери (при император Деций Траян 250-251 година и при император Диоклетиан 303-304 година).

Не трябва да се изпуска изпредвид, че в българската държава имало и старо християнско население (гръцко, романизирано и полу- романизирано трако-илирийско население), което едва ли е било унищожено от славяните, когато те се заселили в Балканския полуостров, или после от прабългарите. Власите, потомци на романизираните траки, и албанците, потомци на полуроманизираните трако-илири, сигурно съществували по планинските места на Балканския полуостров преди да се явят на историческата сцена под тези имена (в края на Х-ти и XI-ти век). В Доростол (български Дръстър), Калатис (днес Балчик), Варна (днес Сталин) и други крайбрежни, градове ще да са останали да живеят и гърци, когато прабългарите завзели византийските области Малка Скития и Долна Мизия (680 година). Тогава те заварили в тези земи гръцки свещеници[13], сиреч църковна организация, която била устроена и съществувала несъмнено поради това, че там имало значително християнско население. Византийските хронисти Теофан и патриарх Никифор, говорейки за сключения между Аспарух и Константин IV Погонат договор за мир в 680 година, не казват нищо за съдбата на завареното гръцко население (нито че българите са го избили или изнасилили, нито че то е избягало масово заедно с византийската войска), както например съобщават веднага за така наречените седем славянски племена, които завоевателите преселили едни на изток по Стара планина, а други на юг и запад до границата на аварската държава[14]. А гръцкото население в българската държава се увеличавало и после с разширението ѝ на юг във византийските области Тракия, Македония, Средиземна Дакия, Нови Епир. В 809 година Крум завладял Сердика, значителен християнски център[15]. От завареното християнско (романско и гръцко) население балканските славяни са заели имена на реки, градове, планини, названия на предмети, приказна представа за император Траян, титлата на византийския император caesar-цесарь. Тези заемки показват, че славяните и старото население се намирали в сношения, при които културният влияел на некултурния.

Относно разпространението на християнството сред славяните в Балканския полуостров няма положителни известия, кои славянски племена кога се покръстили. Но няма съмнение, че този процес е вървял паралелно с попадането им под властта на Византия, която им налагала християнството било поради това, че още от IV-ти век  не е търпяла езичеството в своите владения, било защото чрез християнската църква тя насаждала своята култура сред подвластните ѝ славянски племена и ги ромеизирала. Така постъпвала и франкската империя спрямо покоряваните от нея езически източногермански и западнославянски племена (в Моравия и Панония). За съжаление, не е известно точно кога балканските славянски племена били подчинени от Византия. Наистина император Констанс II в 658 година предприе поход срещу „Славиния“ (областта на запад от река Струма в Македония), но не можал да я покори напълно. Император Юстиниан II Ринотмет в 688 година нахлул в Славиния и стигнал до Солун, пленил много славяни и ги поселил в Мала Азия, в областта Опсикион, гдето при война с арабите образували отред от 30,000 души[16] . Но изглежда и през VIII-ми век в Славиния не е била утвърдена византийската власт[17] , въпреки нейния стремеж да не посяга на социално-икономическото положение на славянското си население (с издаването на земеделския закон от Лъв III Исавриец). Трябва да се приеме, че християнството било разпространявано сред славяните в Македония (Славиння), но не е било утвърдено[18]. Наистина към 732-733 година, император Лъв Исавриец отнел Източния Илирик (западната половина на Балкански полуостров) от папата и го подчинил духовно на цариградския патриарх, но не ще да е съществувала там църковната организация в такава широта, както през VII-ми век до пълното заселване на славяните. Показателно е, че в Седмия вселенски събор (787 година), в който участвали 350 епископи, нямало епархийски епископи или техни пълномощници от „Славиния”, нито от вътрешните провинции и градове на Източния Илирик – Стоби, Скупи, Лихнида, Наисус, Сингидунум, Сердика[19], Пауталия и други. В този събор обаче се явяват много епископи от византийска Тракия: Одрин, De,rxwn, Rh,gion(сега Кючук-чекмедже), Визия (Виза), Дризипара, Вулгарофигон, Аркадиопол, Кипсала, Цурулон, Никея, Ираклия (‘Hraclei,az Po,mtou), Панион, Metrwn, Редеете, Даонион, Кали- поли, Траянопол, Созопол, Девелт, Месемврия[20]. От Източен Илирик се явили епископите Теофил Солунски, Анастасий Никополски в Епир, Никифор Дирахийски[21], който веднъж се подписал на гръцки e=piscopoz th/z Dur=racianw/n cw,raz th/z Illuricw/n e=parci,az. Дирахийски епископ Антони се споменава във времето на император Лъв Арменец (813-820)[22] . Може да се предполага, че славянското население, което тогава живеело в тези крайморски епархии, било християнско. През първата половина на IX-ти век славяните в Македония и други съседни византийски провинции ще да са били вече християни. Византийският укрепен град Сердика, превзет от българския княз Крум в 809 година, се намирал в област със славянско население. В славянската област, която управлявал известно време като византийски сановник Методий, сетне славянски апостол, било вече въдворено християнството. От средата на византийските славяни ще да произлизал цариградският патриарх Никита (766-780), иконоборец. Вероятно имало и други клирици от славянски произход във Византия. Смоляните (по средното течение на река Места) – в областта, където предприел поход българският княз Пресиан към 847 година, се намирали под византийска власт и ще да са били християни: в каменния надпис, който поставил Пресиан (открит във Филипи)[23], той различавал българи и християни (византийски жители), под които ще е разбирал и смоляните, в чиято област поставил каменния надпис. В началото на IX-ти век Пловдив е бил епархийски църковен център: в 807 година се явява пловдивски митрополит Герасим със чиито средства монах Даниил преписал и украсил евангелие[24]. Солунските братя Кирил и Методий създали славянската писменост (855 година) преди всичко за славяните християни във византийската империя, като използвали наречието на солунските славянски племена, които си служили със своята реч и за християнски понятия (иначе без такава основа би бил изкуствен славянският превод на св. Кирил и Методий).

Дали и в Дунавските провинции Долна Мизия и Малка Скития в 680 година, когато българите ги отнели от Византия, християнството било утвърдено сред жвеещите там славянски племена (севери и другите племена от така наречените седем славянски рода) не можем да твърдим, понеже те живеели в погранични области и през VII-ми век византийската власт над тях могла да не бъде твърда. Обаче гръцките свещеници, които били заварени от българите в тези области, сигурно са действали за привличане на заселените там славяни към християнската вяра.

Следва…(вж тук).

______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, София, том V (ХХХІ), 5, 1955-1956. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Азь – разказва българинът Георги, бивш войник на княз Симеон – (I-есмь) оть новопросве[ще]ннаго бльгарскаа егоже просвети Богь стаим крещением вь наша лета избранником сврим Борисомь, егоже нарекоше в святем кощени Михаиль, иже силою Христовою победы крьстнымь ороужиемь и велми непокоривы родь бльгарскы… и от тъмных и богомрьскыих жрьтвь отврати… и требища их расипа (Ив. Снегаров, Старобългарския разказ „Чудо на св. Георги…“, Годишник на Духовната академия, т. IV. стр. 9).

[2]. Срв. Jевс. Поповиh, Опhа црквена история, I, Срем. Карловци, 1912, стр. 208.

[3]. Срв. Jевс. Поповиh, пос. съч., I, стр. 466-468, 469-474, 475-476, 704-709.

[4]. Панонско житие на св. Методий, XI, стр. 98, 1-5, по изданието на Александър Теодоров-Балан, Кирил и Методи, София, 1920 г.

[5]. Срв. Поповиh, пос. съч., стр. 716-723.

[6]. Вж. професор Александър Бурмов, Против буржоазно-идеалистичните становища по въпроса за налагането на християнството в България през IX в., Исторически преглед, кн. 2, г. Х, София 1954, стр. 40-41.

[7]. Вж. подробности у Васил Николов Златарски, История на българската държава, I, стр. 261, 276, 277, 279, 291.

[8]. Константин Багренородни имал предвид това религиозно влияние на византийските пленници, като говори, че „мнозина от българите били преведени към истинската вяра Христова” (Theophanis contin., ed Bonnae, р. 216-217). Също и Теофилакт Охридски пише, че покорените от българите християни в разговорите си с тях вмъквали Христовото учение и им откривали евангелската светлина” (Житие на 15-тте Тивериополски мъченици, Migne, Patr. Gr., t. 126, § 28).

[9]. П. житие у Мigne, Раtr. gr. 126, § 29-31.

[10]. Срв. Е. Голубинский, Краткия очерк истории правосл. церквей Болгарской, Сербской и Румынской, Москва 1871, стр. 17-18 за славяните-византийски войници.

[11]. Theophanis continuati, р. 163.

[12]. Мignе, Раtr. gr., 1. 126, § 28.

[13]. Съобщение на българските пратеници в извънредното заседание в Цариград през 870 година по българския църковен въпрос, Migne, Раtr. lat. t., 128, р. 1392.

[14]. Theophanis Chronographia, ed. Boor, I, р. 359, 12-17.

[15]. Това признава и професор Бурмов (пос. списание, стр. 40, заб. 6).

[16]. Срв. Златарски, пос. съч., I, стр. 17-18, 160, 162-163.

[17]. Вж. Златарски, пос. съч., I, стр. 196, 404, за движението на ринхинския княз Пребънд към 735-737 година.

[18]. Според Чудесата на св. Димитър Солунски, ринхинският княз Пребънд бил езичник; също и славянските племена, които тогава обсадили, Солун – ринхини, стримонци, сагудати (срв. Златарски, пос. съч., I, прит, V, стр. 402); Бурмов, пос. списание, стр. 40, заб. 1; (той поставя пленяването на княз Пребънд в 645 година).

[19]. На този събор присъствал и Strarh,gioz, епископ Daro/a,nwn (Mansi, Sacrorum concil… collectio, t. XII, со1. 945), чиято катедра била в Мала Азия, вероятно при Дарданелите, а не в Дардания, както твърди Голубински (пос. съч., стр. 549, 16). Погрешно се представя Евтимий Sa,rdewn за епископ на Сердика.

[20]. Mansi, op. cit, t. XII, со1. 994, 995, 998, 999, 1094, 1095, 1098, 1103, 1106, 1107, 1110; I. XIII, соl. 137, 140, 149.

[21]. ibid, 1. XII, соl. 994, 1090; т. XIII. соl. 133, 137.

[22]. Срв. К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки, София 1939,. стр. 46.

[23]. Вж. надписа у Йордан Иванов, Български старини из Македония, II изд., стр. 10.

[24]. В. А. Mustaci,dou, Episkopikoi, сп. Epethri.z th/|V Etairi,aV Buzanrinw/n spoudw/n, т. 12, стр. 222.

Изображение: авторът Иван Снегаров (1883-1971). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cbj