Георги Бакалов

В началото на IV-ти век положението на християнската Църква рязко се проме­нило. Само за няколко десетилетия от преследвана и нелегална тя се превръща в триумфираща и официална. Причини­те за този поврат в отношението на рим­ската държава могат да се групират око­ло три основни пункта:

1.Безрезултатно­стта от гоненията и историческата обреченост на езическата религия и филосо­фия;

2.Естествената еволюция в разви­тието на религиозните култове, дала пре­димство на мистичните монотеистични религии, и

3.Необходимостта от ре­лигиозна консолидация на Римската им­перия посредством единна за всички уни­версална монотеистична религия, съо­тветстваща на централистичната поли­тика на късноримските императори.

Несъмнено идеята за смяна на рели­гиозната политика назрява много преди издаването на Медиоланския едикт. Пря­ко доказателство за това е споменатият едикт на Галерий от 311 година. По косвен път той доказва фактическата победа на хри­стиянството и несъстоятелността на ре­пресивните мерки спрямо него.

Независимо от споменатите по-горе обективни причини за официализацията на християнството, несъмнена заслуга има и император Константин Велики (306-337). В този случай субективният фактор става изразител на обективни об­стоятелства, които в началото на IV-ти век налагат бързи промени.

Според един от добрите познавачи на епохата – Шаф – „Константин Велики е човек на своето време, но и времето – продължава Шаф,  – е съответно на Конс­тантин”. Голямата фамилия на Констанций Хлор притежавала странен афини­тет към религията. Докато самият той бил подчертан еклектик, съпругата му Елена била между първите поклонници на светите места, а синът му Константин Велики превърнал християнството в дър­жавна религия. Констанций II, който на­следява баща си на престола, се изявява като фанатичен привърженик на арианството, докато племенникът му Юлиан полага огромни усилия да възстанови езическите култове.

Биографът на Константин Велики, епископ Евсевий Кесарийски, представя Констанций Хлор като толерантен човек с неоплатонически възгледи и пристра­стия към култа на Слънцето. Спрямо християните се отнасял с уважение, но не споделял възгледите им. В тази атмосфе­ра е възпитан синът му Константин, кой­то в края на 90-те години на III-ти век бил изпратен в двора на император Диоклециан в Никомидия. Десетгодишният пре­стой в императорската резиденция се оказал изключително полезен за бъде­щия едноличен управник на Римската империя. В близост до Диоклециан Кон­стантин се убедил в невъзможността чрез насилия да се предотврати разпростра­нението на християнството, а от собстве­ни наблюдения доловил силата на хрис­тиянския епископат и централизирана­та структура на Църквата.

Дарбите на младия държавник преди­звикали завистта и съперничеството на могъщия императорски зет – цезарят Галерий. За да избегне ненужни усложнения, Константин почти тайно напуснал Никомидия. Малко след това била обя­вена доброволната абдикация на Диоклециан, последвана от предаването на властта на двамата наследили го августи, единият от които бил бащата на Кон­стантин – Констанций Хлор.

Година по-късно (306 година) Констанций се разболял и едва успял в предсмъртния си час да предаде властта на сина си над западната половина на империята.

Още в самото начало новият август се изявил като военачалник и спечелил сим­патиите на легионите. По отношение на християните наследил толерантността на баща си. Имало и още една причина за неговото предразположение. Константин бил убеден почитател на монотеизма, за който смятал, че отговаря на държавни­ческите му намерения за създаване на силна императорска власт.

През 310 година Константин посетил храма на Аполон в Трир и му поднася богати дарове, което предизвикало възхитата на ретора Евмений. Година по-късно под­писът му стои под „Едикта на толерант­ността“ на Галерий, което кара някои изследователи да смятат, че той е причи­на за публикуването му.

След смъртта на Галерий, последния от най-близките сътрудници на Диоклециан, Константин сключил съюз с августа на Изтока Лициний, а Максимиан Даза с Максенций. Конфликтът между четиримата става неизбежен. Констан­тин решил да изпревари противника си и предприел поход срещу Рим. Съдейки по логиката на събитията, причините са оче­видно политически, въпреки че христи­янските историографи им придават ре­лигиозен характер. Основание за това е твърде странното съотношение на про­тивостоящите сили. Константин имал под свое командване 25 хиляди души, докато Максенций разполагал със 170 хи­ляди пехотинци, 18 хиляди конници и яките стени на Рим. При това съотноше­ние на силите повече от ясно било, че походът на Константин Велики изглеж­дал лекомислена авантюра. Гадателите по вътрешностите на жертвените живот­ни (харуспициите) предвещавали пора­жение. Оставен без всякаква надежда за помощ от езическите божества, импера­торът се обърнал към християнския Бог. Години по-късно под клетва сам Конс­тантин Велики заявява, че в онзи реша­ващ момент от живота си видял на небе­то изписан кръст и надпис „С него побе­ждавай!“. Този знак, твърди Евсевий, бил видян и от войниците му, което дало кураж на военачалника да ги прехвърли от Галия в Италия. Лактанций пък има друга версия. Според него вечерта преди битката Христос се явил в съня на импе­ратора и му обещал победа, ако постави на войнишките щитове знака на Христо­вия монограм.

Изключителността на събитието, предшествало знаменития Медиолански едикт, е причината за подчертания интерес на историците. Всъщност разказът за небе­сния кръст принадлежи на Евсевий Кесарийски, а за монограма на щитовете – на Лактанций. Друг по-късен историк – Руфин – съединява двата разказа и ги поста­вя в едно и също време – вечерта преди битката при Мулвийския мост до Рим на 28 октомври 312 година.

Въпреки очебийното несъответствие на силите, Константин спечелил битка­та.

Поражението на Максенций направи­ло силно впечатление на езичниците, защото от всяка гледна точка то било невъзможно. Още от Евсевий Кесарийски цялата християнска историография сочи като единствена причина за блестя­щата победа на Константин личната на­меса на християнския Бог.

Едва ли е необходимо да гадаем за причините, довели до вземането на това изключително по своите последици ре­шение. Ако версията на римовизантийската историография за чудодейния небе­сен знак не удовлетворява по-рационал­но мислещите, то безспорно остава обя­снението за отдавна замислената от Кон­стантин религиозна реформа.

След кратък престой в Рим Констан­тин се отправил за Медиолан (днешния град Милано), където трябвало да се срещне с източния август Лициний, комуто предс­тоял брак със сестрата на победителя. Тогава бил съставен и текстът на Медиоланския едикт.

Според него християнството се приз­навало за официална религия, наравно с всички други изповедания в Римската империя. Основната част от текста гла­си: „Когато ние пристигнахме в Медиолан, аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, и подложихме на обсъждане всичко, което се отнася до обществената полза и благополучието…, решихме да издадем постановление, насочено към поддържане страха и благоволението на Божеството, именно да дадем на христи­яните и всички – да следват тази религия, която пожелаят, за да може намира­щото се на небесата Божество да бъде милостиво и благосклонно към всичко стоящо под наша власт.

…И така ние решихме на никого да не се отказва възможността да отдава своя ум на християнското богопочитание или на тази религия, която всеки за себе си смята за най-подходяща.

…Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. Тъй като това е предоставено от нас на християните, то и други­те имат пълната възможност да почитат този, когото изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не се унижаваме с някаква религия“.

До нас едиктът е достигнал изцяло само на гръцки език, чрез „Църковна история“ на Евсевий Кесарийски в една серия от документи, представени от ав­тора като „Копия на императорски пос­тановления“. Това, разбира се, не поставя под съмнение автентичността на до­кумента, а само свидетелства за неговата важност.

Едиктът постановява и редица други съществени решения, които стоят в пря­ка връзка с официалното признаване на християнството. Такова е например по­становлението за връщане на конфис­куваните църковни имоти по време на Диоклециановото гонение, както и приз­наването на Църквата за правомерно юридическо лице с права пред държав­ните закони.

Издаването на Медиоланския едикт поставя началото на нова религиозна по­литика в Римската империя. Както е ви­дно от съдържанието, той не поставя в привилегировано положение християнс­ката религия, а само я изравнява с оста­налите култове. По това време езичеството имало все още твърде силни пози­ции в обществото. Жреците и езически­те храмове, както и преди, получавали редовни помощи от държавата. Новото в политиката по отношение на култовете според американския изследовател Рамзи Макмален е, че езичеството и християнст­вото имали възможност за равен старт. Той се осигурявал от ясно прокламира­ния в едикта религиозен плурализъм, оси­гуряващ на всеки правото на собствен избор.

Медиоланският едикт е начало и на здрав съюз между Държавата и Църква­та, вследствие на който се получават и първите резултати. Не е трудно да се забележи, че в последвалите издаването на едикта десетилетия римското законо­дателство значително се хуманизира: на първо време били отменени смъртните наказания, осъждали се кървавите зрелища по цирковете и арените, забранява­ла се продажбата на деца в робство, съ­здавала се практиката на големи църко­вни празници да става групово освобож­даване на роби.

Църквата също получила дивиденти, които с времето не само я легализирали, но я превърнали в могъща институция от общодържавно значение. Константин Ве­лики освободил църковните имоти от повинности, а през 319 година епископите получили правото на юрисдикция, тоест на съд.

На 65-годишна възраст Константин заболял и едва тогава решил да приеме християнско кръщение. Петдесет дни пре­ди смъртта си (на 21 май 337 година) импера­торът бил покръстен от Никомидийския епископ Евсевий.

Странно е, че авторът на Медиоланс­кия едикт и първохристиянски импера­тор, който заявявал, че е „външен епис­коп“ на Църквата, дълго време бил вън от нея. Единственото разумно обяснение ид­ва от обстоятелството, че Константин Велики не искал да се намесва като стра­на в твърде разгорещените спорове между ариани и православни, което неизбежно би проличало във формулата на Кръщение­то. Повече от всичко императорът бил загрижен за единството на Църквата – га­ранция за вътрешната стабилност и на държавата.

Проследявайки цялата дейност на Константин за християнизацията на империята, закономерно възниква въпросът, какви подбуди са го ръководили при взе­мането на такова съдбоносно решение. Според Бурсие и Бургхард на личности като Константин не може да се припише съзнателна религиозност и още по-мал­ко индеферентност. Императорът наис­тина забелязал, че монистичната стру­ктура на християнството крие неподози­рани дотогава възможности, каквито не притежава нито една политеистична религия. Християнството и най-вече него­вата Църква представлявали обедини­телна формула на империята, затова де­визът на Константин е: „Единна държа­ва, посредством единна Църква!“.

В християнството имплицитно е зало­жена идеята за универсализма и „всео­бщото съгласие“. Единният Бог предпо­лага и единно Царство, разбирано като единна организация на човешкото обще­ство по подобие на Христовата църква. Християнската идея за монотеистичното начало на космоса и земното битие се пренася върху земния свят и неговия повелител – римския император.

Константин Велики направил много за официализацията на християнската Църква: дарил ѝ не само права и имоти, но свикал под свое ръководство и Пър­вия вселенски събор. И въпреки че хрис­тиянството става господстващо вероиз­поведание, все още окончателната побе­да над езичеството била твърде далеч. Последното разполагало с мощен инст­румент на въздействие – монополът вър­ху образованието. Най-влиятелните вис­ши училища и философски школи се на­мирали под опеката на езически препо­даватели, повечето от които били наст­роени критично спрямо християнството.

Религиозната политика на Констан­тин била продължена от синовете му Константин, Констанс и Констанций, ко­ито наследили и властта му в целокупна­та империя. Самите те били възпитани в духа на християнството, което ги прави проводници и защитници на неговите идеи. През 341 година с указ били забранени „безумните жертви“, тоест езическите жер­твоприношения, а пет години по-късно се издава нареждане за закриване на ези­ческите храмове. Това поставя началото на гоненията против старите религии, които наподобявали преследванията на християните в миналото.

Все пак драстичните репресии срещу езичеството постепенно били смегчени, тъй като властта рискувала да проти­вопостави значителни слоеве от общест­вото.

Отношенията между синовете на Кон­стантин Велики не били гладки. След множество интриги и конфронтации на­чело застанал любимият му син Конс­танций II (350-361).Историческите изво­ри не пазят добър спомен за него, но това е поради арианските му убеждения. Ам­бициозният Констанций се опитал да пре­върне държавата в Църква и да обяви арианството за официално вероизпове­дание. Това не му се отдало не само заради силното противодействие на пра­вославното духовенство, но и поради вне­запната му смърт през 361 година. Престолът заел племенникът му Юлиан (361-363), останал в историята с печалното прозви­ще „Апостат“.

Толерантната религиозна политика на Константин и Констанций обективно по­дпомогнала християнството да се лега­лизира, но същевременно силно подразнила езичниците, което ги мобилизира­ло. Стигнало се дотам, че в името на застрашеното езичество се изградил не­възможният в миналото съюз между об­разовани и необразовани, почувствали се еднакво застрашени от новата рели­гия.

Колкото и да е странно, тъкмо този съюз съдействал за по-бързата ликвида­ция на езичеството. В кулминацията на противоборството за всички станало оче­видно, че старият политеизъм е изпраз­нен от съдържание и религията на стари­те богове е мъртва. Реставрационната политика на Юлиан е добър пример за необратимостта на историческите про­цеси.

Животът на Юлиан преди да се увен­чае с императорската корона може да се разглежда като подготовка за бъдещите му реформи. Роден е в Константинопол през 331 година в дома на Юлий Констанций – братовчед на Константин Велики. Когато станал на 14 години, баща му бил убит по заповед на император Констанций. По това време негов възпитател бил евнухът Мардоний – горещ почитател на изпадналата в немилост елинска култу­ра. Внушеният от Мардоний респект към елинизма ще го съпътства през целия му живот, макар многократно да се налага­ло да прикрива езическите си предпочи­тания.

Юлиан получил християнско възпи­тание от епископ Евсевий Никомидийски според личните указания на импера­тор Констанций. На 29 години срещнал знаменития ретор Ливаний, при когото скоро забравил за християнството и се отдал изцяло на езическата философия. Повратен момент в живота му става за­познанството с известния езически ми­слител Максим Ефески, който внушавал, че по волята на боговете е призван да спаси езичеството и неговата древна култура. След това прозрение страстни­ят поклонник на миналото само търсел сгоден случай, за да осъществи замисли­те си.

Подозрителността на Констанций ка­рала Юлиан да бъде крайно предпазлив в обществените си изяви. За него било пределно ясно, че и най-малката улика е достатъчна, за да бъде премахнат без всякакви трудности.

По време на престоя си в Атинската философска школа Юлиан имал рядката възможност да се сближи с бъдещите корифеи на християнското богословие Василий Велики и Григорий Назиански. Съвместното им учение и продължител­ните им беседи убедили Юлиан, че хри­стияните използват достиженията на ези­ческата философия за обосновка на со­бствените си възгледи. Поради тази при­чина бъдещият император ще им забра­ни да посещават езическите училища.

Юлиан останал единственият жив мъжки наследник от някога големия род на Констанций Хлор, поради което императорът не можел да го държи настрана от властта. По негово указа­ние Юлиан получил титлата цезар и бил изпратен за управител на Галия. Констанций тайно се надявал, че пле­менникът му ще се провали във войната с франките, но неочаквано за всички уче­ният принц се оказал талантлив воена­чалник и далновиден администратор. Опасявайки се от нарастващата му  по­пулярност, Констанций спешно го извикал в Константинопол под предлог, че подготвя война против Персия. Юлиан доловил измамата и с одобрението на галските легиони се обявил за импера­тор. Двете войски потеглили към Ниш, но до сражение не се стигнало поради внезапната смърт на Констанций. На 11 декември 361 година Константинопол от­ворил вратите си пред новия повелител на римляните. Вече нямало никакви пре­чки за осъществяване на юношеските му въжделения.

Едва-що поел върховната власт, Юлиан смъкнал маската на християнин и ве­днага се заел с реставрация на езически­те култове. Разбира се, почитателят на елинската култура познавал несъвър­шенствата на старите религии. Основен недостатък при тях била липсата на един­на концепция, която да съответства на единен централизиран култ. С оглед на това императорът подбрал всичко ценно и непреходно от различните изповеда­ния. Заемки били направени и от религи­ята на „презрените галилеяни“ (христия­ните), откъдето дошли богослужебните песнопения, моралните ограничения на жреците и специалното облекло по вре­ме на жертвените церемонии. Най-парадоксалното в дейността на Юлиан било, че реформирал езическата религия по образец на отречената от него християн­ска религия.

Формално императорът проявявал търпимост към Църквата, но фактически я върнал там, където била след едикта на Галерий от 311 година. Възстановил отнетите имоти на езическите храмове, които по-рано Константин Велики подарил на Църквата, а на християните забранил до­стъпа до висшите държавни служби. И за да бъде реставрацията пълна, премахнал християнските символи от държавните знаци: войнишките знамена, монетите и императорските инсигнии, дори се отка­зал от почетният титул „доминус“ (гос­подар).

Реформите на Юлиан не останали без последици. Мнозина от приелите хрис­тиянството по конюнктурни причини на­пуснали Църквата, между които и някои висши духовници. При все това резулта­тите били далеч под очакванията на им­ператора. Пищните церемонии и жерт­воприношенията (понякога до десет хи­ляди вола) предизвиквали по-скоро нас­мешка, отколкото религиозна ревност. В собствената си столица Юлиан се натъ­кнал на глухата съпротива на гражданс­твото, което го принудило да настани двора си в Антиохия – старо средище на езическата философия и реторика. В желанието си да намери съзвучна на ре­формите среда, императорът се отчуж­дил още повече от поданиците си, което с всеки изминал ден компрометирало дори и добрите му намерения.

През лятото на 363 година Юлиан оглавил поредния поход срещу Персия. В една от обиколките на фронтовата линия нена­дейно бил смъртоносно ранен и починал при твърде загадъчни обстоятелства. По ирония на съдбата гонителят на Църква­та бил погребан в град Тарс – родното място на св. апостол Павел.

Несполучливият опит за реставрация на старите религии за сетен път показал, че езичеството безвъзвратно слизало от историческата сцена. Лишено от могъ­щата протекция на държавата и безсил­но да се обнови идейно, то просъществу­вало още три века в отдалечени провин­ции и трудно достъпни места. През 529 година император Юстиниан закрил Атинската философска школа, което лишило езиче­ската философия от възможности за изява и възпроизводство. В следващите век и половина езическите религии дег­радирали до нивото на примитивни кул­тове. Начевала епохата на тържествува­щото християнство, което до XVIII-ти век притежавало монопола върху религиоз­ния и културния живот на значителна част от човешките общества.

__________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 55-61. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bOq