Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 3

Драган Бачев

Последният авиньонски папа Григорий XI (1370-1378) бил племенник на папа  Климент VI. За главна задача на своя понтификат той смятал  завръщането в Рим. На него му се наложило да преодолява френската съпротива. През есента на 1376 година той напуснал Авиньон и на 17 януари 1377 година съпровождан от тринадесет кардинали тържествено влязъл в Рим. Кардиналите, които се придържали еднозначно към френска ориентация, останали в авиньонската курия. Григорий XI пренесъл Римската курия от Латеранския дворец, който бил почти напълно разрушен, във Ватикана[67]. Смъртта на папата, която настъпила в 1378 година, станала увертюра към най-дълбоката криза на папството през Средновековието. На 19 март 1378 година, намирайки се на смъртно легло, Григорий XI подписал булата „Periculis et detrimentis”, в която, отчитайки извънредните обстоятелства, делегирал на кардиналите широки права при избора на нов папа. Той постановил, че те могат да изберат папа, където е възможно и когато е възможно и това ще бъде законно даже в случай, че кандидатът получи обикновено мнозинство при гласуването, а не мнозинство от две трети. Когато папа Григорий XI починал, колегията на кардиналите се състояла от двадесет и трима души. От тях на конклава в Рим пристигнали шестнадесет кардинали. От седмината отсъстващи шестима се намирали в Авиньон. Шестнадесетте кардинали, които били достатъчни за избора на папа, се състояли от единадесет французи, четирима италианци и един испанец.

Това, което се случило на конклава, на 7 април 1378 година, се оказало съдбоносно за папството през следващите четиридесет години. Бушуващата огромна тълпа на площада искала да види на трона италианец, дори римлянин, защото се опасявала, че ако избраният за папа е французин, той отново ще се завърне в Авиньон. Преди да бъдат затворени вратите на конклава, кардиналите, протестирайки против заплахите на тълпата и на градския съвет, заявили, че те ще смятат за недействителен избора, който се провежда в условия на принуда. Кардиналите нямали друг изход, освен да изберат такъв италиански иерарх, чиято личност би се оказала приемлива за всички. Затова на третия ден те избрали за папа Бартоломео Приняно, архиепископа на град Бари. Новият папа избрал името Урбан VI (1378-1389). Той бил последният папа, който нямал кардиналски сан[68]. Папа Урбан VI бил първият папа, който подобно на светските владетели използвал свой герб. След него това станало система. Бурният ход на конклава от 1378 година показал, че Римокатолическата църква е съзряла за реформи. На първо място трябвало да бъдат реформирани курията и кардиналската консистория. Когато папата изказал подобни намерения, френските кардинали, които и без това наблюдавали с подозрение неговите действия, се възпротивили, напуснали Урбан VI и се събрали в Анани, където обявили, че избора на папата бил извършен в принудителни условия и затова е недействителен. Поради което папският престол следва да се смята за свободен и е необходим нов избор. Опозиционните кардинали влезли във връзка с френския крал Карл V (1364-1380), който им обещал своята поддръжка. В същото време Урбан VI се забъркал в конфликт с неаполитанската кралица Джована I (1343-1381), срещу която той поддържал херцог Карл Дурацо. Сега вече всички кардинали се преместили в Анани. В отговор папата назначил двадесет и девет нови кардинали, свои привърженици, в това число и свои родственици. Отцепниците се събрали за избор на нов папа във Фонди, на неаполитанска територия, където на 20 септември 1378 година избрали французина кардинал Роберт Женевски, който приел името Климент VII (1378-1394). По-късно той влязъл в списъка на антипапите. След като Урбан VI анатемосал антипапата и неговите кардинали, същото извършил и Климент VII по отношение на Урбан VI. По тази начин църковният разкол станал свършен факт[69]. Той продължил четиридесет години и влязъл в историята под името Великият разкол (1378-1417). Климент VII, чиято резиденция била във Фонди, в началото на 1379 година се преместил в Неапол, а през юни същата година окончателно се установил в Авиньон. Законността на Урбан VI признавали Свещената Римска империя (Германия), Унгария, Полша, скандинавските страни и Англия. Послушание на Климент VII изразили църквите на Франция, на държавите от Пиренейския полуостров, на Неапол и Сицилия и на Шотландия. През есента на 1389 година починал папа Урбан VI. Мнозина, в това число и самият Климент VII, смятали, че с това единството на Римокатолическата църква ще бъде възстановено и той ще бъде признат за единствен папа. Изяснило се обаче, че разколът е много по-дълбок. Римските кардинали бързо стигнали до съгласие и избрали за папа кардинал Пиетро Томачели, който приел името Бонифаций IX (1389-1404). Последен римски папа през периода на Великия разкол бил венецианеца Григорий XII (1406-1415). При встъпването си на престола той заявил, че е готов да се откаже от трона, ако така постъпи и авиньонският папа. Авиньонските кардинали след Климент VII избрали за папа испанеца Педро де Луна, който приел името Бенедикт XIII (1394-1423). През 1407 година в Савона (на запад от Генуа) трябвало да се проведат преговори между двамата папи за възстановяване единството на Църквата. Папите влезли в града с войските си и тяхната лична среща така и не се състояла[70]. Това показало, че те, ръководени само от добри подбуди, няма да могат да се договорят. Под влияние на Парижкия университет френският крал станал също така привърженик на единството в Църквата. Той обсадил Авиньон и Бенедикт XIII трябвало да бяга отначало в Прованс, а след това при испанците. Все по-силно ставало съборното движение, към което се присъединили повечето кардинали и на двамата папи. Общоприето станало мнението, че разколът може да бъде прекратен само чрез събор и това ще бъде подходяща възможност за осъществяване и на църковна реформа: подобряване на богослужебния ред и църковното управление, реформиране на курията и уточняване на църковното учение.

Избягалите от Григорий XII седем кардинали и изоставилите Бенедикт XIII шест кардинали заедно свикали събор, който бил открит в храма на град Пиза на 25 март 1409 година. Пизанският събор представлявал съвещание, което се провело под ръководството на колегията на кардиналите. Нито един от папите не признал събора за законен и все пак в него взели участие двадесет и четирима кардинали, около сто епископи и много абати и каноници. Процесът срещу папите, който се провел на събора, завършил с тяхното низложение и те били отлъчени от Църквата като отявлени разколници, еретици и клетвопрестъпници. Основната фигура на събора бил енергичният кардинал Балтазар Коса. По негово предложение Пизанският събор избрал за папа архиепископа на Милано под името Александър V (1409-1410)[71]. Папата утвърдил декретите на събора и го закрил, като обявил, че нов събор, който ще бъде свикан след три години, ще се заеме с църковната реформа. Александър V, който по-късно попаднал в списъка на антипапите, преместил своята курия в Болоня. Той се оказал компромисна фигура, защото след няколко месеца починал. Кардиналите в Болоня избрали за негов приемник Балтазар Коса, човек с тъмно минало, който на младини бил пират. Той също попаднал в списъка на антипапите. Новият папа приел името Иоан XXIII (1410-1415). Обаче нито римският, нито авиньонският папа не обърнали внимание на решенията на събора в Пиза. Нито един от тях не смятал да се отрече от престола. По този начин начело на Църквата се оказали едновременно трима папи. Впрочем такъв прецедент вече имало в историята на Римокатолическата църква. През 1046 година на папския престол се озовали едновременно папите Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III[72]. Това много трудно се съчетава с учението за папската непогрешимост, но този въпрос ще разгледаме в друго наше изследване. Императорът на Свещената Римска империя (Германия) Сигизмунд (1410-1437), който освен това бил крал на Унгария и на Чехия, искал да възстанови единството на Църквата в духа на концилиаризма (съборността). Спомняйки си за опита на византийските и франкските императори, той сам станал инициатор за свикването на Вселенски събор. В същото време и Иоан XXIII се надявал на църковно признаване от страна на императора и събора. В съответствие с договореност, постигната между Иоан XXIII и Сигизмунд в град Комо, през есента на 1413 година императорът отправил призив към западното християнство, в който съобщил за свикването на Вселенски събор в град Констанц, на границата между Германия и Швейцария. През декември 1413 година и Иоан ХХІІІ обявил за свикването на събора.

Шестнадесетият Вселенски (Констанцския) събор (1414-1418) трябвало да бъде открит на 1 ноември 1414 година и да протече при следния дневен ред:

1. Преодоляване на „Великия разкол”.

2. Реформа на Църквата „in capite et membris” (тоест „в главата и членовете”).

3. Преодоляване на ересите[73].

На 28 октомври 1414 година папа Иоан ХХІІІ пристигнал в Констанц. Обаче той се държал предпазливо и нямал доверие на императора. Затова още на 15 октомври сключил тайно съглашение с австрийския херцог Фридрих, съгласно което последният бил назначен от папата за командващ войските на Римската църква с възнаграждение от шест хиляди гулдена на година. В замяна Фридрих се задължил да осигури въоръжената защита на папата в Констанц.

На 5 ноември 1414 година Иоан ХХІІІ тържествено открил Шестнадесетия Вселенски събор, като го обявил за продължение на събора в Пиза. Представителите на висшето духовенство пристигнали със закъснение. Самият Сигизмунд пристигнал в Констанц преди Рождество Христово 1414 година. Скоро обаче съборът станал най-многочисленият форум на Средновековието. На него присъствали лично или били изпратили свои представители трима папи, трима патриарси, двадесет и девет кардинали, тридесет и трима архиепископи, сто и петдесет епископи, представители на монашеските ордени и на университетите. От светските владетели присъствали императорът на Свещената Римска империя и крал на Унгария и Чехия Сигизмунд, херцозите на Бавария, на Австрия, на Саксония, на Мекленбург и на Лотарингия, а кралете на Франция, Англия, Шотландия, Полша, Швеция, Дания, Норвегия и Неапол изпратили свои представители. На събора от самото начало господствал духа на концилиаризма (съборността). По време на съвещанията основна роля играели не кардиналите, а епископите. До март 1415 година председателствал Иоан ХХІІІ, но на хода на събора оказвал влияние и императорът[74].

Основната дейност на събора се съсредоточила не върху реформите, а върху възстановяване на единството. Като предварително условие била договорена необходимостта от освобождаване на папския престол, защото болшинството на събора смятало, че единство може да бъде постигнато само в резултат на отречението и на тримата папи. Император Сигизмунд и съборът признали за правомощни легатите на папите Григорий ХІІ и Бенедикт ХІІІ, по този начин те били поставени редом с Иоан ХХІІІ. На последния станало ясно, че няма да получи всеобщо признание на събора. Неговите позиции се оказали в още по-голяма степен подкопани, когато в началото на 1415 година почти деветдесетгодишният Григорий ХІІ изказал намерение доброволно да се откаже от папския престол.

На 20 март 1415 година Иоан ХХІІІ, опасявайки се от събора, който започнал да проявява враждебност спрямо него, избягал с помощта на австрийския херцог Фридрих Хабсбург. Императорът попречил събора да се разпадне. Той забранил на участниците да напускат Констанц. На 6 април 1415 година съборът под влияние на Жан Жерсон, един от лидерите на движението за възстановяването на съборното начало в Римокатолическата църква, провъзгласил в своя знаменит декрет „Haec sancta Synodus”, че съборът представлява Вселенската църква, своята власт той е получил непосредствено от Иисус Христос и по въпросите на вярата, реформите и единството стои над папата.

Скоро след това Иоан ХХІІІ бил открит и съборът го предал на съд. Той бил обявен за разколник и еретик, обвинен в скандален личен живот в миналото и в симония и бил свален от престола на 20 май 1415 година. След което Григорий ХІІ действително се отрекъл от сана на 20 юли същата година. Останал само Бенедикт ХІІІ, който се уединил в непристъпна крепост на Пиренеите. След процес, който продължил година и половина, на 26 юли 1417 година било обявено за низложението му[75]. По този начин бил открит пътя за избор на нов папа, признат от целия Вселенски събор.

След като папския престол се оказал свободен, съборът се сблъскал с нов проблем. Император Сигизмунд внесъл предложение първо да се реши въпроса с църковната реформа и чак след това да се пристъпи към избора на папа, който ще поеме задължението да проведе реформата. Но повечето от представителите на висшето духовенство споделяли мнението, че първо трябва да се избере папа и след това под неговото ръководство да се извършат църковните реформи. В съответствие с достигнатия компромис на 9 октомври 1417 година били публикувани пет декрета за реформите. Най-значителен между тях бил декрета „Frequens” (по първата дума на декрета). Той постановявал, че следващият Вселенски събор трябва да бъде свикан след пет години, по-следващият – след седем години, а по-нататък – след всеки десет години. По този начин Вселенският събор трябвало да се превърне в постоянен форум в организацията и управлението на Църквата. Останалите декрети си поставяли за цел да бъдат препятствие по пътя на евентуален нов разкол. В общи линии те били насочени срещу папското главенство.

Констанцският събор изпълнил първия от трите пункта, посочени в програмата на дневния му ред. На разкола бил сложен край на 11 ноември 1417 година, когато били проведени избори за нов папа. В конклава наред с двадесет и трима кардинали участвали също така по шест висши свещенослужители от пет нации: 1. германската (в нея били включени унгa  рците и поляците); 2. френската; 3. английската (заедно с шотландците); 4. италианската и 5. испанската, но те нямали личен глас, а само по един глас от всяка нация. За папа бил избран авторитетният римски кардинал Отон Колона, който приел името Мартин V (1417-1431). Коронацията на папата била извършена в Мюнстер. Мартин V бил единствения римски папа, който се короновал в Германия[76].

В Англия радикална програма за църковна реформа провъзгласил професорът от Оксфордския университет Джон Уиклиф (1320-1384). Той подчертавал независимостта на кралската власт от папата, а така също правото на краля върху църковната собственост. Уиклиф проповядвал идеята за необходимостта от завръщане към простотата на раннохристиянската Църква. Той превел Библията на английски език и предлагал богослужението да се извършва също така на английски.  Папата обявил Уиклиф за еретик.

В Чехия учението на Уиклиф било донесено от съпругите на някои придворни на чешкия крал Вацлав IV (1378-1419), които били англичанки по произход. Пражкият магистър по богословие Ян Хус (1369-1415) развил учението на Уиклиф и органично го обединил с антинемските чешки национални стремежи. Движението за църковна реформа издигало искания за простота и бедност в Църквата, а така също за причастяване под двата вида (тоест с хляб и вино). То получило поддръжка и от страна на част от чешката аристокрация, която била настроена антинемски. Хусизмът в Централна Европа се явил като предшественик на Реформацията.

Съборът разгледал ученията на оксфордския професор Джон Уиклиф и на пражкия професор Ян Хус. Последният бил осъден и изгорен на клада на 6 юли 1415 година, а след десет месеца същата съдба сполетяла и неговия съмишленик и последовател Иероним Пражки. Но с това не бил сложен край на разпространението на учението на Хус. Напротив, цяла Чехия била обхваната от него. Папа Мартин V приключил с този въпрос, като в булата си от 12 март 1418 година обявил последователите на Уиклиф и Хус за еретици.

Съборът не осъществил програмата, която засягала коренните причини на всички беди, не провел реформа на Църквата. Вместо това папата сключил компромисни съглашения с отделните нации (такива са например германският и английският конкордати).

На 22 април 1418 година папа Мартин V закрил събора, без да утвърди неговите декрети. Съгласно концилиаристката концепция, това не било необходимо, защото решенията на Вселенски събор са действителни и без да бъдат утвърдени от папата. На Мартин V му било трудно да определи място за своята резиденция. Рим обезлюдял, а властта в Папската държава била в ръцете на аристократичните фамилии. Французите отново поканили папата в Авиньон, а император Сигизмунд искал папата, заедно с курията да отседне в Базел, Майнц или Страсбург. Обаче Мартин V ясно разбирал, че, ако иска да бъде самостоятелен, трябва да се върне в Италия, по възможност в Рим. Папата отначало се разположил във Флоренция и едва на 28 септември 1420 година се завърнал в Рим. Латеранският дворец не бил в добро състояние и поради това Мартин V се заселил във Ватикана[77].

Въпреки че бил един от най-представителните събори на Римокатолическата църква и разрешил въпроса с Великия разкол, Констанцският събор (1414-1418) едва ли би могъл да бъде причислен към Вселенските. На него не бил провъзгласен никакъв догмат с вселенско (общохристиянско) значение, нито била проведена църковна реформа, а и единството с Изтока не било възстановено[78].

В съответствие с декрета „Frequens”, след изтичането на пет години, в 1423 година в Павия, отново се събрал Вселенски събор, но поради избухналата епидемия от чума папата го пренесъл в Сиена. На събора Мартин V отново анатемосал антипапа Бенедикт ХІІІ, който се бил установил на Пиренеите и се ползвал от поддръжката на Арагон. Били направени опити да се осъществи реформа на Църквата, като се ограничи властта на папата, но заседанията се посещавали рядко, а съборът не получил поддръжката на император Сигизмунд. В резултат на всичко това папа Мартин V през март 1424 година, без всякакви обяснения, разпуснал събора. На седмата година след събора в Сиена, в 1431 година, в Базел се събрал поредният Вселенски събор. Едно от последните разпореждания на папата било назначаването на кардинал Джулиано Чезарини за папски легат на Базелския събор. Скоро след това Мартин V починал. Конклавът избрал за папа племенника на Григорий ХІІ, венецианец по произход, кардинал Габриеле Кондулмер, който приел името Евгений ІV (1431-1447).

Историята  на Седемнадесетия Вселенски (Базелски) събор (1431-1445) е много сложна и объркана. Ще се опитаме да изложим последователно всички събития около него, за да бъде колкото се може по-ясно за читателите.

Когато кардинал Чезарини открил събора в Базел, в града не бил пристигнал още нито един епископ. Дискусиите на участниците преминавали в още по-радикална атмосфера от тази, която била на Констанцския събор. Съборът в Базел започнал с това, че се обявил за стоящ по-горе от папската власт. В края на 1431 година Евгений ІV твърде необмислено разпуснал събора със своята була „Quoniam alto”[79]. Обаче съборът се възпротивил на решението на папата и поискал Евгений ІV да се яви на заседанията. Участниците се поставили под защитата на император Сигизмунд. Междувременно Базелският събор постигнал сериозен успех в помирението с умереното крило на хусистите.

За изминалите две години папата разбрал, че ако съборът без него възстанови единството във вярата, неговите собствени позиции ще бъдат сериозно разклатени. Поради това през декември 1433 година той отменил своето решение за разпускането на Базелския събор и отново го признал за напълно законен. В събора, който продължил своята работа през 1434 година, взел участие и император Сигизмунд. Били приети редица декрети за реформата, които по-късно Римокатолическата църква признала за канонически. Такива са например: декрета за реформа на живота и поведението на духовенството, декрета за осъждане на симонията и извънбрачното съжителство, декрета за църковната служба и псалмопението, декрета за задължителното провеждане на провинциални събори и още много други. Противоречията между папата и събора се изострили, когато последният постановил да се орежат папските доходи. През това време в Рим се възобновили вълненията, подстрекавани от представители на рода Колона. В 1434 година папа Евгений ІV се скрил отначало в Замъка на Светия Ангел, а след това избягал във Флоренция. Курията се намирала там в течение на девет години, а в Рим била провъзгласена република (1434-1443). Окончателният разрив между Базелския събор и папата настъпил в 1437 година, когато Евгений ІV със своята була „Doctoris gentium” преместил събора на италианска земя, във Ферара[80]. Неговият призив тогава бил последван от малцинството на събора. Императорът и князете поддържали Базелския събор, но със смъртта на Сигизмунд (починал 1437), концилиаризмът[81] загубил главната си опора. По такъв начин, папата в началото на 1438 година могъл безпрепятствено да открие заседанията на събора във Ферара.

Съборът във Ферара осъдил приетите дотогава решения по въпросите на реформата, които противоречали на учението за главенството на папата. Онова, което спасило събора, били водените преговори с византийския император Иоан VІІІ Палеолог (1425-1448) и Константинополския патриарх Иосиф ІІ (1416-1439) за сключване на уния между двете църкви – източната и западната, които се водели твърде активно още от 1434 година. В тях особена роля от страна на събора и папството играел Иоан Рагузки. Той твърде много се сближил с патриарх Иосиф ІІ, който бил „българин и според някои свидетелства – незаконен син на цар Шишман”, „човек много благоразумен”, „надарен с проницателен ум и остра възприемчивост”. Благосклонността от византийска страна се обуславяла в главна степен от заплахата за окончателно завладяване на Византийската империя и Константинопол от османските турци. Междувременно през 1435 година в Константинопол бил свикан събор на източните църкви, който бил посветен на проектираната уния с Римокатолическата църква. Съборът взел положително решение, макар да имало и известно неодобрение[82]. След пристигането във Ферара, през февруари 1438 година, на внушителна делегация на източните църкви, от седемстотин души, начело с император Иоан VІІІ Палеолог и Константинополския патриарх, първите заседания на истинския Вселенски събор се провели тук. В началото на 1439 година, поради избухналата във Ферара чума, съборът бил преместен във Флоренция. На заседанията се водели ожесточени спорове между католическото и православното духовенство по догматически, обредни и църковно-канонически въпроси (Филиокве, Чистилището, евхаристията, кръщението, главенството в Църквата и така нататък). Разболелият се патриарх Иосиф ІІ на 9 юни, един ден преди смъртта си, оставил записка, в която изповядал, че вярва в това, което Римската католическа и апостолическа църква проповядва и признава папата за „отец на отците” и „Христов викарий”. Авторитетът на папа Евгений ІV нарастнал, когато на 6 юли 1439 година декрета, който започвал с думите „Laetantur coeli” бил подписан от император Иоан VІІІ Палеолог и от митрополитите на Константинополската църква (в това число митрополитите на Търново, Дръстър, Мелник и Анхиало), от представителите на Александрия и Антиохия, Молдовлахия, на отделни Атонски манастири и от епископа на Суздал (Русия).

Следва…(виж тук)

_______________________________________________

[67]. Ibid., p. р. 156, 174, 177.

[68]. Ibid., p. 177-178.

[69]. Ibid., p. 179-180.

[70]. Ibid., p. 182.

[71]. Ibid., p. 182-183.

[72]. Ibid., p. р. 87, 183, 185.

[73]. Ibid., p. 186.

[74]. Ibid., p. 186-187.

[75]. Ibid., p. 188.

[76]. Ibid., p. 189.

[77]. Ibid., p. 190.

[78]. За цялостната дейност на Шестнадесетия Вселенски събор виж: Sacrorum conciliorum nova et amplissima colectio, ed. J. D. Mansi, t. 1-31, Firenze-Venezia, 1759-98 (nouv. éd., t. 1-60, P., 1899-1927); Finke, H., Acta concilii Constanciensis, I-IV, Münster, 1896-1926; Ulrich von Richental, Chronik des Constanzer Concils, ed. M. R. Buch, Tübingen, 1882; Mollat, G., Les papes d’Avignon (1305-1378),  9 éd., P., 1949; Valois, N., La France et le grand Schisme d’Occident, v. 1-4, P., 1896-1902; Jordan, G. J., The inner history of the Great schism of the West, L., 1930; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-IV, Freiburg im Br., 2 ed., 1875; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.-Stuttg., 1956; Налимов, Т. А., Вопрос о папской власти на Констанцском соборе, Спб., 1890.

[79]. Gergely Jenö, A pápaság…, p. 192-193.

[80]. Ibid., p. 193-194.

[81]. На концилиаризма ще се спрем по-подробно в друго наше изследване. Желаещите да се запознаят с това движение, могат да ползват ценния труд на Осиковски, М., Убежища на вярата. Църквата и съборът в съчиненията на Марсилио от Падуа и Уилям от Окам, С., 2010.

[82]. Гюзелев, В., Папството и българите през Средновековието (ІХ-ХV в.), Пловдив, 2009, с. 88.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aDp

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s