Драган Бачев

Десетият Вселенски (II Латерански) събор, според Римокатолическата църква се състоял през 1139 година[22]. Предисторията му е следната.

След смъртта на папа Хонорий II (1124-1130) аристократичната фамилия Франджипани подкрепила избора на папа Инокентий II (1130-1143), а противопоставящата ѝ се фамилия Пиерлеони избрала за папа един от своите членове, кардинал Пиетро Пиерлеони, под името Анаклет II (1130-1138). По-късно той попаднал в списъка на антипапите. Срещу въоръжена помощ от страна на норманите от Сицилия, в съглашението от Беневенто Анаклет II обявил херцог Рожер за крал на Сицилия, Калабрия и Апулия, а последният признал сюзеренитета на папата. В същото време Инокентий II получил поддръжка от страна на германския крал Лотар II, за което през 1133 година го короновал за император. Следващите няколко години преминали в борба между двамата папи, подкрепяни съответно от императора и норманския крал. През 1137 година починал император Лотар II, а през 1138 година го последвал и антипапа Анаклет II. Неговият приемник Виктор IV (1138) се подчинил на Инокентий II два месеца след избирането си.

За преодоляването на разкола Инокентий II свикал в 1139 година Десетия Вселенски (II Латерански) събор. На събора норманите и тяхното протеже – антипапа Анаклет II били анатемосани и по този начин единството било възстановено. Без да може да разчита на помощта на императора папа Инокентий II решил сам да води война с норманите, но крал Рожер удържал победа и папата попаднал в плен. При тези обстоятелства Инокентий II бил принуден да снеме отлъчването от краля и да признае норманското кралство. Благодарение на това той могъл да се завърне в Рим[23].

И този събор, по скромното ни мнение, не заслужава определението Вселенски.

През 1179 година бил свикан от папа Александър III (1159-1181) Единадесетия Вселенски (III Латерански) събор[24]. Първият от 27-те приети на този събор канони гласял, че в бъдеще за избирането на папа е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на общия брой присъстващи кардинали. Този канон действа и понастоящем, но изисква вече мнозинство от две трети плюс един глас. Сред останалите декрети на събора от особена важност били: декрета за забрана на симонията; декрета за забрана на конкубината (съжителството), а така също декрета против натрупване на църковни блага (cumulacio beneficiorum)[25]. Папските закони, които регулирали избора на папите и решенията на събора на практика не действали много успешно. За това свидетелства факта, че от времето на декрета “In nomine Domini” (1059 година) до 1180 година на 15 канонично избрани папи се падат 13 антипапи. На събора били осъдени също така албигойската и валденската ереси, но крайни мерки срещу тях не били предприети.

Едва ли този събор би могъл да бъде наречен Вселенски, въпреки че избора на папа е от изключително значение за Римокатолическата църква.

Поради крайно оскъдната литература на български език, по този въпрос, ще си позволим да направим едно отклонение от темата за съборите и да проследим накратко кой и как е избирал римския папа през вековете. Надяваме се с това да не отегчим читателите, а да предизвикаме техния интерес.

Първоначално Pимският епископ бил избиран по същия начин, по който били избирани всички други епископи. Съседните епископи, клира (градското духовенство на Рим) и народа избирали папата съвместно. След смъртта на папа Зосима (417-418) партията на дяконите избрала за папа архидякон Евлалий, но по-голямата част от презвитерите избрала за папа презвитер Бонифаций. За да се предотвратят занапред подобни раздори, император Хонорий (395-423) издал първото официално светско постановление, относно избора на Pимския епископ. То гласяло, че ако изборите не са завършили с окончателна победа на един от претендентите, нито един от тях да не бъде признаван за папа, а изборите да продължат дотогава, докато бъде намерена общоприемлива кандидатура. Но даже императорите не могли да осъществят това постановление[26]. На Римския епископски синод в 499 година приели първото църковно решение, относно избора на папата. Било изказано мнението, че за избиране на папа е необходимо болшинство на гласовете. През X век папите били избирани на синоди или събори, които били свиквани в Рим и в които участвали и аристократичните фамилии: Колона, Орсини, Кресченции, фамилията на Тускулумските графове и някои други.

В 1059 година Латеранският събор, който се състоял през април, в дните на поста, издал декрета “In nomine Domini”. В него изборът на папа се възлагал на кардиналите. Думата кардинал произлиза от cardo (лат.), което означава „кука в ъгъла на вратата”, в преносен смисъл „основата; онова, върху което нещо се основава”. Отначало така наричали (IV-V век) римските клирици, които служели постоянно в главните римски църкви и помагали на папата в църковното управление. Това били свещениците от двадесет и петте най-древни римски църкви имащи название, а по-късно само първия от свещениците на всяка такава църква. Те носели името кардинали-презвитери. От началото на VI век имало 7 регионални кардинали-дякони, по-късно тяхното число достигнало 12, след което към тях се присъединили 6 палатински кардинали-дякони. Последните, в качеството си на приемници на старите презвитери, образували съвета на папата. За обсъждането на някои по-важни въпроси, а също така за да има кой да замества Римския епископ при богослуженията, 7 епископи от съседните на Рим градчета: Велетри, Порто, Албано, Сабина, Фраскати, Палестрина и Остия също били включени в кардиналската колегия. Те били наричани кардинали-епископи. В началото на XII век прекратил дейността си института на кардиналите-субдякони, най-нисшия по онова време кардиналски чин[27].

В 1268 година починал папа Климент IV (1265-1268). Изборите за нов папа се проточили. Най-после, през есента на 1268 година във Витербо се събрали 10 италиански и 7 френски кардинали, за да проведат избор на папа. В течение на почти 2 години и половина, нито един кандидат не могъл да получи необходимото мнозинство от 2/3 на гласовете. Тогава началникът на градската стража, Раниеро Гати, заключил кардиналите в най-голямата зала на папския дворец във Витербо. Без да обръща внимание на протестите и заплахите за отлъчване от Църквата той им заявил, че ще бъдат пуснати едва когато изберат папа. Недоволни, кардиналите прекарали два дни, без да провеждат избори. Тогава началникът на стражата, с помощта на своите подчинени, разглобил покрива на двореца и кардиналите се оказали под открито небе, получавайки храна и вода в мизерни количества. След първия силен дъжд новият папа бил избран. Той приел името Григорий X (1271-1276)[28]. Папата издал декрета “Ubi periculum”, според който в бъдеще папите трябвало да се избират по същия начин, по който бил избран самия той – на конклав (от лат. cum clave – под ключ). Това било потвърдено на Четиринадесетия Вселенски (II Лионски) събор през 1274 година. Като интересен детайл може да се отбележи, че в съответствие с решение на Тринадесетия Вселенски (I Лионски) събор (1245 година) кардиналите получили правото да носят червени шапки. Също така факт, който заслужава да се знае, е, че последният папа, който не е бил кардинал е Урбан VI (1378-1389). На 3 декември 1586 година папа Сикст V (1585-1590) издал своята була “Postquam verus ille”, в която определил броя на кардиналите да бъде 70[29]. Този брой бил увеличен едва през 1958 година от папа Иоан XXIII. Според булата на Сикст V седемдесетте кардинали се делели на три категории: 1) шест кардинали-епископи (епископите на Сабина, Фраскати, Албано, Велетри, Порто и Остия). Старшият между тях – деканът, едновременно с това бил епископ на Остия. Те били избирани от Света колегия от кардинали от другите две категории; 2) Петдесет кардинали-презвитери, които били свещеници в римските храмове, а ако не били римляни, имали свои така наречени титулярни църкви. Затова ги наричали още титулярни кардинали; 3) Четиринадесет кардинали-дякони, които управлявали папските учреждения. Издигането за кардинал ставало в консисторията (съвещателен орган при папата, който се образувал от кардиналите). Имало случаи, когато папата не обявявал открито за издигането на кардинал. Това са така наречените тайни кардинали. Ако кардиналът не е начело на своето епископство, то той трябва да пребивава в Рим. На 20 януари 1904 година папа Пий X издал конституцията „Commissum nobis”, в която на кардиналите било забранено под заплахата от отлъчване да обявяват на конклав вето на чужда държава. По този начин окончателно било ликвидирано така нареченото ексклузивно право (правото да се налага вето), от което се ползвала Австрия (като наследник на Свещената Римска империя), Испания и Франция (при положение, че са монархии). В своята була „Vacante sede apostolica” от 25 декември 1904 година Пий X утвърдил съществуващия дотогава ред за избора на папа и в още по-голяма степен подчертал положението, че е недопустимо да се оказва външно влияние при този избор[30]. Папа Григорий XV (1621-1623) се разпоредил гласуването на конклава да става тайно, с бюлетини. Избирането на папа от гледна точка на каноните може да стане по три начина: 1) един от кардиналите предлага кандидатура и ако другите я подкрепят, те открито и на висок глас заявяват за своето съгласие – чрез провъзгласяване; 2) за избирането на папа кардиналите излъчват от своята среда комисия и нейното решение или се приема, или се отхвърля от останалите кардинали с открито гласуване – чрез съглашение и 3) членовете на конклава гласуват индивидуално и тайно – чрез гласуване (scrutinium) [31]. Практически се използва третият начин.

Декретът на Двадесет и първия Вселенски (II Ватикански) събор от 28 октомври 1965 година „Christus Dominus” определи пределната възраст за епископите да бъде 75 години. На това основание папа Павел VI (1963-1978) в своето апостолическо послание от 6 август 1966 година „Ecclesiae sanctae” призова всички епископи след достигане на 75-годишна възраст доброволно и без принуда да се пенсионират. Това решение, с известни изменения, той разпространи в своето послание от 21 ноември 1970 година „Ingravescentem actatem” и върху кардиналите. Които от тях бяха навършили 80 години, се лишиха от правото да участват в избора на папа и се изключиха от конклава. През октомври 1975 година в своята була „Romano pontifici eligendo” Павел VI отново коригира начина за избиране на папа. Броят на кардиналите, които участват на конклава беше ограничен до 120 души[32].

Положението, според което всички кардинали трябва да са епископи, беше въведено през 1962 година от папа Иоан XXIII. Понастоящем се различават две категории кардинали: куриални и митрополни. Първите изпълняват различни функции в централния административен апарат на Римокатолическата църква, бидейки префекти на конгрегациите или ръководители на крупни църковни учреждения. Втората категория кардинали образуват архиепископите на най-крупните митрополии[33].

Смята се, че конклавът е правомощен, ако на него присъстват половината от кардиналите, имащи право на глас (ненавършили 80 години), плюс един[34]. В периода на sede vacante (ваканцията на папския престол) Римокатолическата църква се управлява от комисия от трима кардинали, начело с камерленго[35]. Функцията на кардинала-държавен секретар със смъртта на папата автоматически се прекратява. За починалия папа се отслужват девет траурни меси и по време на деветата меса тялото му се предава на вечен покой.

Между шестнадесетия и деветнадесетия ден след смъртта на папата започва конклава. Неговата организация също така влиза в задълженията на камерленго. Изборите се провеждат в Сикстинската капела, а до нейното построяване са протичали в катедралата „Св. Петър”. В съседните на капелата дворци се разполагат килиите на кардиналите. Във всяка килия има креват, маса, стол и скамейка с пюпитър за стоене на колене по време на молитва. По време на конклава кардиналите живеят и се хранят в своите килии. Те имат в свое разпореждане секретар и слуга. Маршалът на конклава, който винаги се назначава измежду членовете на княжеската фамилия Чиги, следи за реда. Вътрешният надзор се осъществява от трима най-възрастни кардинали, които се сменят един след друг. Всички входове и изходи в капелата трябва да са добре затворени, за да се осигури пълна клаузура (от лат. clausus – затворен). Клаузурата обхваща също така многочислените помещения, в съседство на капелата, в които има право да влиза само прислугата, състояща се главно от монаси, която снабдява кардиналите с храна.

В деня преди откриването на конклава кардиналския корпус се събира на меса, която се отслужва от кардинала-декан, който се обръща с молба към Светия Дух да осени избирателите. Придворният прелат произнася на латински език проповед и напомня на кардиналите техните задължения. На другия ден всички тържествено се отправят в Сикстинската капела, като пеят „Veni Sancte”. След като се убеди, че клаузурата отговаря на установените норми, камерленго призовава членовете на конклава да се закълнат, че ще запазят в пълна тайна всичко, което се случва в капелата до момента на избиране на папата. Нарушаването на тази клетва влече след себе си сурови канонически наказания. След това с три удара на камбана се дава сигнал да бъдат затворени вратите на помещенията към конклава, а церемониалмайсторът обявява „Extra omnest”. Който е влязъл в помещение, където се провежда конклава, може да го напусне само в случай на тежко заболяване, но вече не може да се върне обратно[36].

В Сикстинската капела за всеки кардинал има кресло с балдахин, поставено до стената. Навсякъде има прибори за писане. На следващия ден е първото гласуване. Церемониалмайсторът раздава предварително отпечатани бюлетини за гласуване. Бюлетината (scrutinium) се попълва от кардинала, който написва своя номер, името си, а също така името на кардинала, за когото гласува. По време на гласуването кардиналите седят в креслата. Те един след друг стават, в посока отдясно-наляво и държейки във високо вдигната дясна ръка своята бюлетина, като произнасят кратка молитва я пускат в урна, намираща се в средата на залата. Никой не може да гласува сам за себе си! След края на гласуването трима от по-рано избрани преброители-скрутатори взимат урната и изсипват бюлетините, след което на висок глас преброяват гласовете в присъствието на всички гласуващи. Ако никой от кандидатите не е получил мнозинство от две трети плюс един глас, бюлетините се смесват с малко количество влажна слама и се изгарят. Черният дим показва, че гласуването е неуспешно. Ежедневно може да се провеждат два тура сутрин и два – вечер. Ако след първите дванадесет тура никой не е избран, съществуващите инструкции за конклава допускат новия папа да бъде избран с обикновено мнозинство петдесет процента плюс един глас. Когато гласуването е успешно, бюлетините се изгарят без да се смесват с нищо и поради това се образува бял дим (сфумато)[37]. Кардиналите, с изключение на избрания, свалят балдахините.Към новоизбрания се приближава кардиналът-декан и го пита: „Приемаш ли избора?[38]”

Ако избраният отговори положително, той трябва веднага да назове името, което ще носи отсега-нататък. След това му донасят папски одежди, намятат върху плещите му палиум и кардиналите минават един по един, за да му целунат ръка. От този момент той фактически става папа.Преди време началото на понтификата съвпадало с интронизацията. Обикновената ежедневна дреха на папата е бяла сутана, каквато само той носи. Той също така получава регалиите на своята власт. Пастирският посох е символ на епископството, пръстенът символизира единството с Църквата, а тиарата, която папата получава по-късно, при интронизацията, посочва княжеското му достойнство.

Кардиналът-декан от балкона на катедралата „Св. Петър” обявява на вярващите, които са на площада: „Annuntio vobis gaudium magnum! Habemus Papam!” („Съобщавам ви велика радост! Имаме папа!”). Той също така съобщава името на избрания кардинал и името, което ще носи новия папа. След това на балкона се появява папата и благославя „Urbi et orbi” („Града и света”).

В първата неделя след избора в катедралата „Св. Петър” става интронизацията на папата. Преди коронационната меса, по време на преминаване на процесията, се извършват редица церемонии, връх на които е възлагането на тиарата върху главата на папата от кардинала-декан[39]. Той изговаря следната сакраментална формула: „Получаваш тиара, украсена с три корони, за да не забравяш, че си баща на принцовете и кралете, предводител на света и наместник на земята на нашия Бог Иисус Христос[40]”.

Последният папа, който е носил тиарата на всички тържествени литургии, е бил Пий XII. Неговите приемници, Иоан XXIII и Павел VI, са я носели само на коронацията. Те разбирали, че тройната корона като символ вече противоречи на сегашната действителност и отдавна е загубила даже теоретично своето превъзходство по отношение на която и да е държава[41].

В 1975 година папската комисия по реформа на литургията взе решение, което постави използването на тиарата в зависимост от волята на папата. Заедно с тиарата изчезна от литургията и формулата, поставяща папата над владетелите на този свят. Даже на тържествата по случай Юбилейната година, през 1975 година, папата се появи на входа на катедралата „Св. Петър” с епископска митра[42].

Свиканият от Иоан XXIII и завършен при Павел VI Втори Ватикански събор формално е отхвърлил концепцията на Римокатолическата църква, произтичаща от традиционното схващане, че папската институция обединява духовната и светската власт. Както последните папи, така и повечето висши служители съзнават, че в съвременния свят всеки опит да се запази доминиращата роля на Църквата в държавната политика е не само утопия, но и грешка – затова именно Иоан Павел I  и Иоан Павел II не си сложиха тиарата и заместиха традиционната коронация с литургия в чест на новия понтификат, която е чисто религиозно тържество. Изобщо коронацията измени своята форма, превръщайки се в тържествено богослужение, освещаващо началото на новия понтификат [43].

Този екскурс беше направен поради изключителната важност на избора на папа за Римокатолическата църква, а кардиналите са лицата, които го избират.

Дванадесетият Вселенски (Четвърти Латерански) събор, според Римокатолическата църква се провел от 1 до 30 ноември 1215 година[44]. Повод за неговото свикване дали еретическите движения на катарите (албигойците) и валденсите. Още на предишния Единадесети Вселенски събор те били осъдени, но крайни мерки против тях не били предприети.

Ереста на катарите се разпространила в Южна Франция през четиридесетте години на XII век (след 1140 година). Скоро тя се превърнала в значително масово движение. Неин източник била богомилската ерес, която възникнала на Изток. Тя се разпространила отначало на Балканите, оттам проникнала в Северна Италия, след това в Южна Франция, а по-късно се появила и в долината на Рейн. Привържениците на тази ерес били наричани албигойци, по името на град Алби (във Франция), който бил един от техните центрове. Самите те се наричали катари (чисти). Катарите отричали светите тайнства, Св. Троица, обричали се на аскетизъм, били против брака и се отказвали от личното си имущество[45]. Папа Инокентий III (1198-1216) обявил кръстоносен поход срещу тях. Той бил възглавен от граф Симон дьо Монфор, който начело на рицари от Северна Франция успял да превземе в 1209 година Каркасон, Безие и други албигойски центрове. През 1215 година паднали Нарбона и Тулуза, а Монфор с помощта на папата завладял завоюваните земи (потвърдено от Дванадесетия Вселенски събор – 1215 година). Тази изтребителна война довела до разорението на Прованс, но катарите изчезнали окончателно едва през следващия век.

Независимо от катарите в Южна Франция възникнала ереста на валденсите. Тя е наречена така, защото за неин основател се смята богатият лионски търговец Пиер Валдо, който раздал имуществото си на бедните и започнал да проповядва около 1175 година. Следвайки Евангелието, той проповядвал апостолска бедност и призовавал вярващите да следват Христос, като изобличавал богатото духовенство. В 1184 година папа Луций III (1181-1185) обявил движението на Валдо за еретическо. След това валденсите все повече се сближавали с катарите. Те отхвърляли църковната иерархия, светите тайнства, опрощаването на греховете, църковната десятина, били против военната служба и живеели строг нравствен живот. В своите общини те признавали като единствен закон Библията. От градовете тази ерес се разпространила и по селата.

В края на XII век в Ломбардия възникнало движението на хумилиатите (от лат. humilus – унижен, смирен) с еретическо-аскетичен характер. Папа Луций III обявил и тях за еретици[46].

Дванадесетият Вселенски (IV Латерански) събор – 1215 година станал връхната точка в понтификата на папа Инокентий III. В Латеранския дворец се събрали около петстотин епископи, осемстотин абати и представителите на някои владетели. Сред участниците били също така и латинските патриарси на Константинопол и Иерусалим. Съборът бил ръководен лично от папата. Той изработил седемдесет канона, главно за реформата на църковния живот, за въпросите на вярата, за църковното право и църковната дисциплина, за светата меса и опрощаването на греховете. Било прието решение за борба с ересите, които се разпространили в Северна Италия и Южна Франция (патарени, албигойци, валденси и хумилиати). В третия канон наред с обявяването на кръстоносни походи против еретиците били издигнати в църковен закон и папските постановления за създаване на инквизицията. Накрая, съборът призовал на борба за отвоюване на Светата земя по пътя на създаване на съюз (уния) между християните и обявяване на нов кръстоносен поход[47].

При цялото желание да приемем този събор за Вселенски, това просто е невъзможно.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

[22]. По историята на Десетия Вселенски Римокатолически събор вж. следните основни трудове: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi, nouv. ed., t. 1-60, P., 1899-1927; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Caspar, E., Geschichte des Papsttums…, Bd. 1-2, Tübingen, 1930-33; Seppelt, F. X., Schwaiger, G., Geschichte der Päpste, München, 1964; Hayward, F., Histoire des papes, 3 ed., P., 1953;  Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.,-Stuttg., 1956.

[23]. Функ, Фр. Кс., История християнской церкви от времен апостольских до наших дней, М., 1911, с. 280.

[24]. Вж. следната литература за историята на Единадесетия Вселенски Римокатолически събор: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi, nouv. ed., t. 1-60, P., 1899-1927; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Reuter, H., Geschichte Alexanders des Dritten und der Kirche seiner Zeit, Bd.,1-3, Lpz., 1860-64; Caspar, E., Geschichte des Papsttums…, Bd. 1-2, Tübingen, 1930-33; Seppelt, F. X., Schwaiger, G., Geschichte der Päpste, München, 1964; Kühner, H., Lexikon der Päpste. Von Petrus bis Pius XII, Z.,-Stuttg., 1956.

[25]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 126.

[26]. Ibid., p. 43.

[27]. Ibid., pр. 5, 93, 118.

[28]. Моравский, З., Ватикан издали и вблизи, М., 1981, с. 21-23; Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, Наука и изкуство, С., 1985, с. 28-29.

[29]. Gergely Jenö, A pápaság…, рр. 141,  144, 178, 251.

[30]. Ibid., pр. 251, 339.

[31]. Ibid., pр. 260, 340.

[32]. Ibid., p. 411.

[33]. Моравский, З., Ватикан издали…, с. 45; Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, с. 44.

[34]. Моравский, З., Ватикан издали…, с. 27; Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, с. 35.

[35]. Камерленго – кардиналът, изпълняващ задълженията на папа, от смъртта на папата, до избирането на неговия приемник. Б. а.

[36]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 340.

[37]. Ibid., p. 340.

[38]. Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, с. 39.

[39]. Gergely Jenö, A pápaság…, p. 341.

[40]. Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, с. 15.

[41]. Там.

[42]. Там, с. 19.

[43]. Моравский, З., Ватикан издали…, с. 16; Моравски, З., Ватиканът отдалеч и отблизо, с. 16.

[44]. Вж. следната литература за историята на Дванадесетия Вселенски Римокатолически събор: Sacrorum conciliorum…, ed. J. D. Mansi, nouv. ed., t. 1-60, P., 1899-1927; Hefele, C. J. v., Conciliengeschichte, Bd. I-VII, Freiburg, 2 Aufl., 1875; Tillmann, H., Papst Innocez III, Bonn, 1954; Borst, A., Die Katharer, Stuttg., 1953; Pierre des Vaux-de-Cernay, Histoire Albigeoise, P., 1951; Belperron, P., La croisade contre les albigeois et l’union du Languedos à la France (1209-1249), P., 1946; Haupt, H., Waldensertum und Inquisition im südösthichen Deutschland, Freiburg, 1890; Guiraud, J., Histoire de l’inquisition au moуen âge, v. 1-2, P., 1935-38; Ли, Г. Ч., История инквизиции в средние века, т. 1-2, Спб, 1911-12; Льоренте, Х.-А., Критическая история испанской инквизиции, т. 1-2, М., 1936; Осокин, Н., История альбигойцев и их времени, М., 2000.

[45]. Gergely Jenö, A pápaság…, р. 131-133.

[46]. Ibid., p. 132-133.

[47]. Ibid., p. 131.

Изображение: авторът Др. Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aCt