Павел Павлов

През 2013 година навсякъде в християнския свят най-тържествено се отбеляза 1700-годишнината от издаването на Миланския едикт. Особено грандиозни бяха проявите в Ниш, родния град на св. Константин. Всеки от нас, по свой начин, участваше в радостта на този празник, посветен на основателя на християнската държавност, култура и политика. Царят, който постави евангелските ценности в основата на своята политика и се опита да създаде, и с Божия помощ успя, християнска универсална държава – с един Господар, Вседържителят, Царят на Царете – Христос.

Моят кратък текст, посветен на годишнината, ще се опита да обърне внимание на някои, според мен, важни теми, свързани с историята на християнството: за това, по какъв начин се проявява Божият промисъл за спасението на света и човека; за мястото на географията и просопографията в изследването на историята; за невъзможността само с писмени документи, пък били те и едикти, да се достигне до „пълната“ историческа истина; за необходимостта от повече творческо въображение при работата с исторически периоди, събития и лица; за повече смелост и дръзновение при разкриването на „историята на спасението“. Ще се опитаме да поставим въпроса за връзката между Божия промисъл и историческите събития, за съработничеството и противенето на човека с Бога, за сравняването на двамата императори – Галерий и Константин, преди всичко по отношение на приемането и отхвълянето на Божия призив, от една страна, както и сравняването на плодовете, които раждат, от друга. Приемането или отхвърлянето на Божия призив е като притча и поучение за всеки човек и за всяко време. Боже, дай ни очи и уши, за да можем да чуем и видим, и сърце, за да усетим Твоя призив към нас, а и сили, след като го схванем, да променим себе си и света около нас! Тук ще поставя само основните акценти.

1.Географията

Географията винаги е имала огромно значение, за случването на отделните събития в историческо време. Географските възможности много често обуславят развоя на събитията. Възможностите за комуникация, обозримите разстояния, климатът, релефът, водата, флората, фауната и така нататък – това са изключително важни фактори, които обуславят историческите събития, още преди да започнем да говорим за участието на човека в историята. Разбира се, всички те са важна част от Божия промисъл за спасението на света и човека.

Разстоянието по стария римски път (Via Militaris, Via Diagonalis) между Сердика и Медиолан е малко над 1400 километра. И днес се изминава за около петнадесет часа. В римско време пътят се е изминавал от конник за около 12-14 дни, при необходимост и по-бързо. Пешеходецът се справял с това разстояние за двойно повече време. Това разстояние е само една четвърт от разстоянието между най-западните и най-източните части на империята. В този смисъл определението дългият път в никакъв случай не е свързано с географията.

От друга страна, погледнато времево, отстоянието между двете събития е само две години… Погледнато в перспективата на историческото време това е изключително кратък период – миг в бурния поток на хилядолетията. Колкото и да е наситен събитийно периодът, все пак това са само по-малко от седемстотин дни. И ако разделим това време на необходимото такова за изминаване на разстоянието между Сердика и Медиолан, ще получим не повече от 25-26 пъти изминаване на разстоянието.

Какво прави тогава пътят толкова дълъг между Сердика и Медиолан и между 311-та и 313-та година?

2.Личността на владетеля

Личността е основно действащо лице в историята. Заедно с Бога, Който е Личен (Триличен), Личностен Бог и човешката личност  е основен  деятел в историята. Историята е пространство на личностите и личните дела, и събития. Всяка човешка личност има своя лична, уникална история. Това е история на различни съдби, на различни тайнствени спасения и на различни трагедии на греховността. Пред Бога всяка личност е ценна, независимо дали се съгласява или противи на Неговата воля. Всяка човешка история е ценна и може да бъде за пример, но човечеството помни по-големите, по-плътните образи – тези на значими за повече хора или за света личности. Затова личностите на владетелите са именно тези, на които светът обръща повече внимание и по-внимателно се взира, за да даде своята безжалостна оценка. Тук не искам да се спирам и да давам оценка на историческите извори, които по един или друг начин интерпретират личностите на посочените двама владетели. Моето желание е да сравним двамата по най-общите критерии: родно място, произход, лични качества, кариера, семейство, деца…

а. Галерий

Gaius Galerius Valerius Maximianus роден през 250-та година на Балканите, в Дакия, казват близо до столицата на провинцията Сердика[1]. Тук и умира на 5 май 311 година. Майка му Ромула е от Дакия, а баща му от Тракия. Семейството е съвсем обикновено и се препитава с отглеждането на добитък. Това е и първото занимание на Галерий, затова и тези историци, които не го обичат (а те преобладават) го наричат Краварят. Постъпва в римската армия и от обикновен войник успява да достигне до генералски чин. Служи при няколко императори, но звездният му час настъпва по времето на император Диоклециан. На 1 март 293 година в Сирмиум Диоклециан осиновява Галерий и го обявява за източен цезар. Галерий е принуден да се разведе с първата си съпруга и да се ожени за дъщерята на своя август – Валерия. Галерий бил висок и снажен, всявал у всички респект и подчинение. Всички се страхували от него, според Лактанций и самият му тъст. Постига велики победи на Изток, разширява границите на Империята и постига вътрешен мир. Един от подбудителите на гоненията и деен гонител на християните от 303-та година. Макар и да доминира като август той е радетел за Тетрархията, за която прави доста жертви. Инициатор на Карнунтския събор (октомври 308-ма година) за възстановяването на старата Тетрархия. Последната година от живота си прекарва в Сердика, прикован от тежка болест. Именно в този период той инициира и подготвя едикт за спирането на гоненията срещу християните (Едикт за толерантността от 30 април 311-та година). Има син Кандидиан, който не успява да се наложи на престола след смъртта на Галерий на 5 май 311-та година.

б. Константин

Flavius Valerius Aurelius Constantinus също е роден през III век (най-вероятно 27 февруари 273-та или 274-та година) на Балканите, именно тук в Ниш. Негов баща е Констанций Хлор, а майка св. Елена. Когато неговият баща става цезар и е принуден да се разведе с майка му, за да се ожени за дъщерята на Максимиан Теодора, той отива в Никомидия в двора на Диоклециан. Там проявява завидни качества и придобива голяма популярност. След смъртта на баща му на 25 юли 306-та година е обявен за цезар от войниците на Констанций Хлор. По-късно е признат и от Галерий за цезар. През 307-ма година подобно на своя баща е принуден да напусне първата си съпруга Минервина и да се ожени за Фауста, дъщеря на Максимиан Еркулий, чрез което заздравява позицията си на цезар. След смъртта на Галерий той тръгва към Италия и на 28 октомври при Милвийския мост побеждава значително по-многобройната войска на Максенций. Това отваря пътя за една нова политика на нов порядък, помирение и градеж. Част от тази политика е и издаването на Миланския едикт от 313-та година, скрепен от брака между Лициний и сестрата на Константин – Констанция. През 324-та година Константин побеждава Лициний, който малко по-рано е възстановил гоненията срещу християните. Ставайки едноличен владетел Константин започва да изгражда новата столица на Империята – Новия Рим. През 325-та година свиква Първия вселенски събор. Законодателството на Константин е съобразено с издигането на християнските ценности до общоимперски – забрана на гладиаторските игри, подобряване положението на жените, умерени данъци, публичност на християнските празници и така нататък.

Константин има седем деца: Крисп (екзекутиран през 326-та година), Константин, Констанций, Констанс, Констанция, Елена и Фауста. Тримата му сина наследяват престола и управляват с променлив успех до 360-та година, когато властта преминава в ръцете на племенника на Константин – Юлиан Апостат.

3.Делата на владетеля

Това, което различава отделните владетели, в една и съща политическа система, са преди всичко техните дела и плодовете на тяхната лична воля и отношение към нещата. Ако погледнем например законодателството, което инициират двамата владетели, веднага ще ни направи впечатление, участието на Галерий в репресивните едикти по отношение на християните и промяната, която се случва в края на живота му, по отношение на християнството. Точно обратното, св. Константин непрекъснато подкрепя Църквата чрез своите законодателни инициативи. Галерий е представен в житийната литература като голям гонител на християните, а в изворите от това време като същинския инициатор на гоненията. Св. Константин е владетелят, който свиква Първия вселенски събор и поставя началото на имперската съборна дейност на Църквата. Галерий разрушава храмовете, в които християните се събират за Литургия, а св. Константин, заедно с майка си св. Елена, е най-големият благодетел на Църквата. Галерий, бидейки последовател и съратник на Диоклециан, разрушава идеята за Рим като столица на света. Константин пък построява Нов Рим, който е като Иерусалим – свещен християнски град.

Ако сравняваме двата текста на едиктите от 311-та година и 313-та година ще видим, че няма кой знае каква разлика. Едиктът от Милано (Медиоланум) разширява дадената вече свобода на изповедание на вярата чрез Едикта на толерантността. Основната разлика очертават личните позиции на двамата владетели, които инициират едиктите. Галерий е болен, а се оказва и слаб владетел, за да може да наложи волята си над всички в Тетрархията – това е видно от кризата в която изпада Империята след оттеглянето на Диоклециан. От своя страна Константин не само е силен характер и в чисто човешки план, но е и подкрепен от Божия знак (христограмът с надпис In hoc signo vinces – „под този знак ти ще победиш“), който ясно очертава пътя му и го води към победи. Тук Константин прилича много на св. Цар Давид. След 313-та година пред светия Цар предстои дълго време за да може да реализира и изпълни дадените в едикта права на християнската Църква, докато Галерий надживява едикта от 311-та година само с пет дни (30 април-5 май).

4. Времето на владетеля

По Божий промисъл всеки човек си има своето време. На едни времето е късо, на други по-дълго. Едни сякаш пропиляват времето си или го прекарват в противен на Божия промисъл, докато други, схващайки Божия промисъл молитвено се оставят в Неговите ръце и денонощно вършат Неговата света воля. Разглежданите от нас владетели имат своето специфично отношение към времето. Галерий дълго е втори човек в Империята – след Диоклециан. Август е за кратко – само пет години. И дори в тези няколко години той не може и няма самочувствието да се справи с гражданската война и разделението в Империята. Галерий непрекъснато призовава Диоклециан да се върне на престола и да възстанови порядъка. Напротив, св. Константин стъпва на престола в началото на зрялата си възраст – на тридесет и три години, през 306-та година (26 юли, смъртта на баща му). Много скоро става август, а след 312-та година и едноличен владетел на Запад. На петдесет и две години става едноличен владетел, Автократор на цялата Империя. Като такъв управлява тринадесет години и това се оказват най-решаващите години в обръщането на Империята към християнството. Тогава е свикан Съборът, тогава са започнати разчистванията на Божи Гроб и намирането на Честнѝя Кръст, тогава се реализира и проектът му за Нов Рим, нова християнска столица на Империята. Този град съвсем заслужено бил наречен Константинов град, Константинопол.

За да покажа колко е важна продължителността на времето при управлението на един владетел ще дам някои емблематични равноапостолни примери от историята на християнството на Балканите и в Източна Европа. Св. Цар Борис управлява България в продължение на тридесет и седем години (852-889), като през това време съумява да направи страната християнска държава. Св. Стефан Неманя управлява двадесет и осем години (1168-1196), в които успява да направи държавата християнска. И двамата се отказват от престола в полза на своите наследници и приемат монашество. Св. Борис живее в монашество седемнадесет години, а св. Стефан-Симеон – три години. Св. Владимир Киевски управлява тридесет и пет години (980-1015), като за това време успява да обърне и народа, и държавата от езичество в християнство. Св. Стефан Велики управлява четиридесет и седем години (1157-1504) Молдова и успява с вяра и Божия помощ да спре нашествието на османците на север.

5. Божието избранничество

В историята на света и човека имаме много примери, засвидетелствани от Писанието и Преданието, на избирането от Бога на личности, които да поведат своя народ към свобода, добруване и спасение. Не е трудно да си спомним за Авраам, за Моисей, за Пророците, за Давид… Може би най-емблематичен е примерът с избранничеството на свети апостол Павел. Този, който, следвайки земните и човешки връзки, се готвеше да бъде един от най-големите опоненти на Христа и вярата на Неговите последователи, стана най-великият разпространител на тази вяра и най-верен последовател на Господа, този, който изрече дивните думи: „ вече не аз живея, а Господ живее в мене“ (Галатяни 2:20).

В историята, подобно на притчата „мнозина са звани, но малцина избрани“. Тук посочените личности впечатляват изключително именно в този аспект: как Бог призовава всеки от нас и как ние се отзоваваме на Неговия призив. Галерий многократно беше приканван на „сватбата“, но той непрекъснато отблъскваше Божията покана. Когато вече беше късно за дела, но все още имаше време за покаяние, в дванадесетия час Господ смири сърцето му и той даде първия знак за признаването и узаконяването на християнството в рамките на Римската империя. Обратно, Константин отрано прегърна Божия призив и когато Господ му даде конкретен знак, той го прие от цялото си сърце и разум, смело и без сянка на съмнение.

Двамата владетели още при пръв, по-задълбочен прочит, много приличат на старозаветните царе Саул и Давид. Галерий, подобно на Саул, многократно се опитва да отстрани и погуби Константин. Прилика не само в конкретни дела и събития, а прилика в отношението и приемането на Божието избранничество. Единият смята себе си за единствено достоен и поради това съвсем естествено Бог би трябвало него да избере, докато другият се радва защото Господ е благоволил към него, защото Господ е избрал него – недостойния. Това са две различни визии за отношението на Бога към човека и на човека към Бога. Когато Господ снизходи към нас недостойните, ние трябва да се радваме, че Господ ни помни и да мобилизираме всичките си сили, за да можем да принесем плод, достоен на Божието внимание и снисхождане към нас, а Господ няма да ни остави и ще ни даде благодатни сили.

6.Заключение

Днес, когато честваме 1700-годишнината от издаването на Миланския едикт и почитаме паметта на равноапостолните Константин и Елена не можем да не си дадем ясна сметка, че без приемането на Божия призив от страна на св. Константин светът не би бил същият. Славим св. Константин и като равноапостолен, защото подобно на апостолите той най-много допринесе Христовото име да се чуе навсякъде по вселената. Славим св. Константин и като „новият Павел“, защото подобно на апостола, на когото Господ се откри при извънредни обстоятелства, с което му даде ясен знак за избранничество, така и почитаният от нас владетел беше удостоен със специален знак, който той понесе на раменете си с достойнство до края на земния си път. Най-великият държавник в историята на християнството с вяра и размах променяше света, като поставяше световния порядък върху основата на евангелския закон. Светът, който се противеше и винаги се противи на Христа, беше поставен в нозете на Христа. Христос беше признат за Пантократор и беше поставен в купола на Храма. Той беше истинският Владетел, а императорът беше само Автократор, в Христа Бога.

Днес, в секуларния век сякаш забравихме Кой е изворът на живота, Кой е изворът на властта, силата и порядъка. Дали пък вече не е изчерпан християнският политически модел? Разговорът за и честването на св. Константин е едно напомняне за това, че християнска държава все пак е възможна и че усилието за това си заслужава.

_____________________________________________________

*Публикувано в От толерантност към признаване. Сборник текстове по случай 1700-годишнината от Медиоланския едикт (313 г.), УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2015, с. 64-72. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Има и друга версия: Илирия.

Библиография

1.Извори

Евсевий Памфил. Жизнь блаженного василевса Константина („Византийская серия“). М: Labarum. 1998.

Eвсевий Памфил. Церковная история (Серия „Александрийская библиотека“). Спб.: Амфора, 2005.

Евтропий. Бревиарий от основания Города. (Серия „Античная история“). Спб: Алетейя, 2001.

Lactantius. De mortibus persecutorum, ch. 34, 35, 48. Opera, ed. O. F. Fritzsche, II, P. 273. (Bibl. Patt. Ecc. Ldt. XI, Leipzig, 1844).

Лактанций. О смертях преследователей. (Серия „Античное христианство“. Раздел „Источники“). Спб, Алетейя. 1998.

Патриарх Евтимий. Съчинения. С., 1990.

Псевдо-Аврелий Виктор. Извлечения о нравах и жизни римских императоров. – В: Римские историки IV века. М.:РОССПЭН, 1997.

2.Изследвания

Бакалов, Г. Византия. Културно-политически очерци. С., 1993.

Бейкер, Дж. Константин Великий. Первьiй христианский император. М., 2004.

Бриллиантов, А. И. Император Константин Великий и миланский эдикт 313 года. Пг., 1916.

Буркхард, Я. Век Константина Великого. М., 2003.

Дагрон, Ж. Императорът и свещеникът: Етюд върху византийския „цезаропапизъм“. С., 2006.

Павлов, П. Възможна ли е християнската държава? Опитът на Византия. – В: Българската православна църква: Традиции и настояще. С.: Гутенберг, 2009, с. 53-69.

Флоровски, Г. „Затрудненията на християнина историк“. Християнство и култура, 2006, с. 37-78.

Флоровски, Г. „Антиномии на християнската история: Имрперия и Пустиня“. Християнство и култура, 2006, с. 79-114.

Odahl, Charles Matson. Constantine and the Christian Empire. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2004.

Източници за изображенията на автора Павел Павлов, императорите Галерий и св. Константин и св. Цар Борис Покръстител – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7yF