Тотю Коев

Втората от Десетте Божии заповеди гласи: „Не си прави кумир и някакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изход 20:4). С тази заповед Бог изрично забранява да правим идоли и изображения на мними божества, на човеци и животни, да им се кланяме и да им служим, тоест да им кадим и да им палим свещи, както езичниците служат на боговете си. Тази идея е намерила отражение в цялото Свещено Писание.

Като тълкуват втората Божия заповед и свързаните с нея библейски места, противниците на иконопочитанието заявяват следното: Иисус Христос не е унищожил Божиите заповеди, в това число и втората. Той ясно и недвусмислено утвърдил тяхната непреходна стойност: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос. И пак Негови думи: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10). „Бог е дух и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“ (Иоан 4:24). „Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан 4:23). Древните християни правилно разбирали тези думи, затова не си правили изображения. По-късно Църквата отстъпила от истината. С въвеждането на иконопочитанието тя внесла в християнството езически дух, материализирала възвишените християнски идеи. Правенето на икони и поклонението пред тях противоречи на втората Божия заповед; то е сатанинско дело, чуждо е на Христа и Неговото учение, то е идолопоклонство. Така учели в древността иконоборците; така днес учат почти всички протестантски общности.

Има противоречие между учението на Църквата и изказаните по-горе мисли относно иконопочитанието. Това противоречие е плод на неправилно разбиране същността на втората Божия заповед и цитираните думи на Иисус Христос.

Преди всичко, погрешно е да се твърди, че Църквата е отстъпила от истината. Тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей З:15), вярна пазителка и тълкувателка на Христовото учение. Църквата е тяло Христово; неин глава е Христос – Самата Божествена Истина. В Църквата пребъдва Духът на истината, Който я упътва на всяка истина (Иоан 16:13). Отделни нейни членове могат да се заблудят, могат дори да отпаднат от единството си с нея, но тя си остава непогрешима.

Каква е разликата между икона и идол?

Думата „икона“ е от гръцки произход. Има няколко значения:

а) в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледалото,

б) в преносен смисъл – мечта, подобие,

в) изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение. С такива значения е била употребявана още в древността от езическите философи и писатели.

В свещените книги на Стария и Новия Завет думата „икона“ има по-определено значение. В Стария Завет е употребена повече от петдесет пъти. Навсякъде има значение образ, изображение на нещо, което действително съществува, което има битие и на което не се отдават езически почести, каквито се отдават на идолите. В Новия Завет е употребена повече от петнадесет пъти. Има значение образ върху монета, образ Божи, образ земен и образ небесен, образ на славата Господня, образ на Сина Божи, тоест означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява. Иисус Христос е наречен „образ на Бога“ (2 Коринтяни 4:4), „образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Тук думата „образ“ (икон) означава цялостно, пълно изображение на невидимото чрез въплъщението, пълно изявяване на Божията същност. Отношението между Отца и Сина се определя както отношението между Първообраз и Образ, и то Образ на невидимия Бог. Наистина, „Бога никой никога не е видял, но Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18) след въплъщението Си. Затова на молбата на апостол Филип – „Господи, покажи ни Отца“ Христос отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца. Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Иоан 14:8-10). Във и чрез делата на Сина се вижда и се познава Отец. Затова въплътилият се Син Божи е наречен „образ на невидимия Бог“. Онтологически, по същество Той не се отличава от Първообраза; Той е единосъщен с Него. Син Божи по отношение пък на света е Първообраз.

Думата „идол“ е също от гръцки произход. Има значение изкуствено създаден образ, фигура, образ, създаден в ума. За разлика от иконата идолът е плод на човешкото въображение, не изобразява нещо, което има битие, което съществува.

С такова значение е употребена думата „идол“ и в старозаветните, и новозаветните свещени книги. Идолът като образ на мнимо божество противоречи на идеята за единия истински Бог. Затова св. апостол Павел пише, че „идолът е нищо в света и че други Бог няма, освен единаго Бога“ (1 Коринтяни 8:14). Служителите на идолите са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Премъдрост Соломонова 13:10); те са заменили истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), славата на нетленния Бог са заменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Римляни 1:23).

От направения кратък анализ на термините „икона“ и „идол“ се вижда, че те са коренно различни както по произхода, така и по съдържанието, което е вложено в тях. Иконата сочи на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея. Тя е само негов образ, негово изображение. Идолът пък е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващи езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество, затова на него се отдават божески почести.

С такова съдържание са били употребявани тези термини и в ранната християнска литература. По-късно, през епохата на иконоборството, когато се разгорял продължителен и остър спор по въпроса за иконите, спорещите страни влагали вече нееднакво съдържание в думата „икона“. Поради това не са могли да осмислят и разрешат спора. Това различие е запазено и до днес между привържениците и отрицателите на иконите. Едните и другите почти повтарят казаното някога за и против иконите.

Какво съдържание са влагали, пък и сега влагат отрицателите на иконите в термина „икона“? Отговор на този въпрос е дал император Константин V Копроним (741-775) в едно свое съчинение, написано не много време преди иконоборския събор (754 година). Според него истинската икона трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице. Следователно иконата и изобразеното на нея лице са идентични, напълно покриващи се. Това е възможно само при претворените дарове в Евхаристията. Затова претворените хляб и вино в тяло и кръв Христови при Евхаристията са единствената икона, която изобразява Боговъплъщението. На Тайната вечеря Иисус Христос неслучайно употребил хляб, който няма човешки образ. С това искал да предпази последователите Си от идолопоклонство. Всякакъв друг образ на Христа, освен претворените дарове при Евхаристията, води към несторианство и монофизитство.

Защитниците на иконопочитанието не учат така. В тяхното съзнание иконата не е и не може да бъде единосъщна или тъждествена със своя първообраз. В самото понятие „икона“ се заключава отликата по същност между образа и неговия първообраз. Иконата е подобие на първообраза, негово отражение; по своята същност обаче тя е различна от него. Ако тя по нищо не се отличава от него, не би била икона (образ, изображение), а самият първообраз. Иконата по това именно се отличава от първообраза, че има друга, различна от него природа. Св. Иоан Дамаскин пише: „Иконата е подобие, изображение на нещо… Не във всичко тя е подобна на първообраза; едно е иконата, а друго – първообразът… Синът, бидейки естествен образ на бащата, има нещо различно от него, затова той е син, а не баща.“

Иконата не е тъждествена по същност със своя първообраз. „Никой – пише св. Теодор Студит – не може да бъде толкова безумен, щото истината и нейната сянка…, първообраза и изображението му, причината и следствието да ги мисли тъждествени по същност“. За православното съзнание няма нищо по-чуждо от това. „Тези, пише патриарх Никифор, които не приемат това различие, основателно се наричат идолопоклонци“. При все това иконата до голяма степен е свързана със своя първообраз. Възможна е връзка между два предмета, съучастие между тях дори и тогава, когато същностно тъждество между тях няма. Възможно е едновременно и различие, и тъждество – ипостасно различие при същностно тъждество (троичността на Бога) и ипостасно равенство при същностно различие (светите икони). Иконата е коренно различна от своя първообраз по същност; тя е равна с него по лик, по външен вид или по име. Това има предвид св.Теодор Студит, когато пише: „Както там (в Света Троица) Син се отличава от Отца по ипостас, така тук (при иконата) Христос се отличава от Своето собствено изображение по същност”. И в същото време изображението на Христа носи Неговото име, както изображението на светеца носи името на светеца. „И властта не се разсича, и славата не се разделя, но принадлежи на този, който е изобразен”. Затова почитта, оказвана на иконата, се отнася към нейния първообраз, а оттук – към Бога, Който е Първопричина и Първообраз на всичко; и обратно, хуленето на иконата означава поругание на първообраза и отричане на Бога.

На иконата не се изобразява природа, а личност. Като изобразяваме Христа, ние не изобразяваме Неговата Божествена или Неговата човешка природа, а Неговата личност (външния Му лик), в която тези две природи са съединени; изобразяваме личността, защото иконата е само личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съучастник на първообраза, открива възможност за встъпване в общение с него, спомага за неговото познаване. Иконата носи името на своя първообраз, чието отражение е тя. С това се подчертава отношението между предмета и неговата идея според философската система на Платон.

Щом Христос като личност е изобразим, логически следва, че и Майката Божия, и апостолите, и всички светии са изобразими. Всички те са отобразявали Христа, носили са Го в сърцата си; те са приятели Христови (Лука 12:4), близко са до Него; с живота и делата си ни подтикват да им подражаваме. Като им подражаваме, и ние отобразяваме в себе си Христа, без да отъждествяваме тях или себе си с Него.

Всеки, който отъждествява иконата с изобразеното на нея лице, я отъждествява с идол, а иконопочитанието – с идолопоклонство. И обратно: за всеки, който знае, че между иконата и нейния първообраз има отлика по същина, въпрос за идолопоклонство не възниква. Иконата за него е само средство, което му дава възможност с помощта на сетивното възприятие да се въздигне към трансцедентната реалност, тя е само символ, който посочва определена трансцедентна реалност и разкрива нейните черти.

Думата „икона“ има по-широко значение. Всичко, което разкрива величието и творческата сила на Бога, което ни въздига към Него и ни сочи отвъдния свят, където е началото на всяко битие, е икона, символ. Цялото творение е икона, образ на Божието величие и всемогъщество. „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псалом 18:2). „Онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Римляни 1:20). Чрез обкръжаващата ни природа, чрез сетивните образи ние се възвишаваме, доколкото е по силите ни, към съзерцание на Божеството. Свързвайки този свят с отвъдния, недостъпен за сетивно възприятие, символите възвеждат към познаване на този свят, който е скрит зад тях. Човек не е в състояние да съзерцава духовните и невидими предмети без външен посредник. Разгледани в такава светлина, църковните обреди и свещени предмети, изобщо целият църковен ритуал имат смисъл и значение. Чрез материята те ни възвеждат към нематериалния Бог.

Свещеното Писание е също икона в широк смисъл на думата. По думите на св. Иоан Дамаскин: „То (Свещеното Писание), разпределяйки в образи и форми невидимото и безплътното, изобразява го в плътски образи заради познаване на Бога и ангелите“. В този смисъл и пророческите символи на Стария Завет са икони. Човекът също е икона, образ на Бога (Битие 1:26-27; 5:1, 3; 9:6).

Такова съдържание са влагали православните в термина „икона“ по време на иконоборските спорове, такова влагат и днес.

Втората Божия заповед може да бъде правилно разбрана само когато бъде разгледана във връзка с първата, с която стои в неразделимо единство. Първата заповед гласи: „Аз съм Господ, Бог твой…, да нямаш други богове, освен Мене“ (Изход 20:2-3). В първата Божия заповед е разкрита мисълта, че реално съществува само един Бог, Който е Първопричина и Творец на всичко видимо и невидимо. Той е „вечно Съществуващият“ (Изход 3:14). Той е Бог в абсолютния смисъл на думата, а не един от боговете. Други Бог няма (1 Коринтяни 8:4) и не може да има. Бог е абсолютно същество; две или повече абсолютни същества не са мислими; те взаимно се изключват. В този смисъл многобожието води всъщност до безбожие.

Когато Бог дал чрез Моисей заповедите Си на еврейския народ, последният бил обкръжен от езически племена и народи, които твърдо вярвали в съществуването на много богове. Те се кланяли пред изработените от човешка ръка идоли, почитали обоготворени от тях предмети и животни. Еврейският народ, който вярвал в единия Бог, трябвало да остане чужд на тези езически заблуди, чужд на езическото многобожие и идолопоклонство, трябвало да запази и развие монотеистичната идея. При тогавашната действителност тази задача била твърде трудна. Необходим бил свръхестествен, Божествен авторитет, който да респектира увличащия се понякога в идолослужения еврейски народ. Чрез първата заповед Бог утвърждава еврейския монотеизъм като единствено правилна вяра и отхвърля езическия политеизъм като човешка измислица и заблуда.

Вярата в единия истински Бог изключва езическите заблуди, отхвърля изображенията на мнимите езически божества, обезсмисля отдаваната им почит и служение. Тази заповед не се отнася до всички изображения, а само до изображения „на онова, що е горе на небето, що е долу на Земята и що е във водата под земята“, тоест до всичко, което е свързано с езическия култ, което прави човека роб и служител на творението, а не на Твореца (Римляни 1:25). Трябва да се отличава свещено от несвещено и нечисто от чисто (Левит 10:10). „Не бива да мислим, че Божеството прилича на злато или сребро, или камък – на изделие, излязло от човешко изкуство и измислия“ (Деяния на светите апостоли 17:29).

Като забранява направата на идоли и подобия на онова, що е на небето, на земята и под водата, Бог повелява на Моисей да направи скиния с ковчег (Изход 25:8-9, 40; 26:27), в който да постави двете каменни плочи с десетте заповеди (Изход 25:10-40), да направи от злато два херувима и да ги постави на двата края на очистилището върху ковчега (Изход 25:18-22), да бъдат направени херувими на завесата, която отделяла светилището от Святая Святих (Изход 26:31; 36:8). Моисей изпълнил заповедта на Бога (Изход 36-39 гл.). Скинията станала център на богослужебния живот на израилския народ. Тя била дом Божи, символ на Божието присъствие сред народа, място за по-тясно общение на народа с Бога и за откриване на Неговата воля. Херувимите над ковчега символизирали  трона на Господ Саваот, „Който седи на херувими“ (1 Царства 4:4).

Не против волята на Бога Соломон изградил величествен храм. На вратите и стените му направил изображения на херувими (3 Царства 6:23-29, 32, 35). Бог осветил Соломоновия храм с изображенията в него, за да пребъдва там името Му довека, и очите и сърцето Му да бъдат там през всички дни (3 Царства 9:3; 8:13, 29).

По заповед на Бога Моисей издигнал в пустинята и окачил на върлина медна змия (Числа 21:8-9) – символ на Божията спасяваща сила, предобраз на спасителното Христово разпятие, но не идол за поклонение, както я смятали по-късно евреите (4 Царства 18:4).

Почитащите свещените предмети и изображения получавали чрез тях благословение от Бога (2 Царства 6:11-12), а нетачещите ги получавали наказание (1 Царства 5 глава); чрез тях Бог вършел чудеса (Иисус Навин 3:14-17; 6 глава) и ръководел еврейския народ (Изход 13:21-22; 14:19-20).

Между втората заповед и заповедта за направа на скинията има привидно противоречие: те като че ли взаимно се изключват. И двете са съобщени на Моисей от Бога. Знаем, че Бог не може да си противоречи, следователно това привидно противоречие трябва да бъде отстранено, тези две заповеди трябва да бъдат правилно разбрани. Между изображенията в скинията и изображенията, за които говори втората заповед, има коренно различие, различие по същина. Първите са само символи на Божието присъствие и сила; вторите са идоли, изображения на мними божества, на които се отдава почит и служение, тях самите смятат за божества.

Изображенията на херувимите като символизиращи Бога са били тачени от еврейския народ. Тях не е отрекъл и Сам Иисус Христос, Който неведнъж посещавал храма с изображенията в него, тачил го е и е искал всички да го тачат като дом за молитва и дом на Отца Му (Лука 19:46, Иоан 2:14-17). Същото отношение имали и апостолите (Деяния на светите апостоли 2:46; 3:1; 5:20). Св. апостол Павел ясно посочва символическото значение на старозаветните изображения, смятайки ги образ и сянка на небесното (Евреи 8:5; 9:11).

Втората Божия заповед категорично забранява поклонението и служението на идолите и на всичко, което е свързано с тях. Тази забрана се отнася не само до всички юдеи, но и до всички, които са повярвали в Христа и са станали живи членове на Неговото тяло – Църквата. Поклонението и служението на бездушни твари и на мними божества е не само безсмислено, но и богопротивно; то е отрицание на първата Божия заповед, отрицание на вярата в истинския Бог, отрицание на Бога изобщо. Втората Божия заповед обаче не изключва поклонението и служението на единия истински Бог, а ги предполага и дори санкционира: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой” (Изход 20:5); „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога) (Изход 34:14); „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10, Лука 4:8).

В какво се изразява това поклонение и служение на Бога? Преди всичко то е свързано с определени външни видими символи, знаци и с определени места. Мнозина подобно на Плотиновия ученик Порфирий заявяват, че на Бога ние не трябва да предлагаме нищо сетивно, дори произносимите речи, защото всичко сетивно е нечисто за Него, а трябва да Го почитаме в безусловно благоговение със свети помисли. Истинският храм Божи, продължават те, е душата на мъдреца, а жрец е сам мъдрецът. В този случай се забравя простата и позната на всички истина, че човекът е двусъставно, психофизическо същество, че душата и тялото са свързани помежду си. Докато душата обитава в тялото, тя се нуждае от външни символи. Вътрешните душевни преживявания намират чрез тялото външна изява и стават видими и разбираеми и за другите. По такъв начин човек не живее изолирано, откъснато, а се намира в постоянно живо общение с подобните нему; заедно с тях се стреми към Първоизвора на всичко, въздава Му слава и почит, служи Му с цялата си същност и така по-леко изгражда своето спасение. С това съзнание живее човек от дълбока древност; то е намерило ярък израз и в култа на еврейския народ. Този култ е санкциониран от Самия Бог.

Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли, принасяли жертви, издигали ръце в свещен трепет, кадили благовонно кадиво. Такава била Божията повеля. Поклонението и служението пред тези предмети и изображения се отдавало на единия истински Бог, Чието невидимо присъствие и Чиято всемогъща сила те само символизирали. Покланяйки се доземи на тримата мъже, Авраам всъщност се поклонил на Бога, защото знаел, че пред него стои Сам Бог (Битие 18:1-3, 13-14, 20-33). Когато Бог се явявал във вид на огнен стълб и разговарял с Моисей, народът ставал и Му се покланял (Изход ЗЗ:10). Моисей също се поклонил на Бога, когато Той слязъл в облак и говорил с него (Изход 34:5-6). Иисус Навин, като узнал, че пред него стои Ангел Господен, паднал ничком на земята и му се поклонил (Иисус Навин 5:14). „Ще вляза в Твоя дом – възкликва Давид – и ще се поклоня в светия Твой храм със страх пред Тебе“ (Псалом 5:8) „Покланям се пред светия Ти храм и славя Твоето име“ (Псалом 137:2).

Поклонението Богу е свързано и със служение Нему. В Стария Завет то се изразявало предимно в жертвоприношения. Още от времето на Каин и Авел жертвата служела като единствено средство за успокоение на съвестта и за изразяване чувството на благодарност, на почитание и преданост към Бога. Жертви принасяли Авраам, Исаак и всички патриарси. Моисей по Божие внушение узаконил жертвоприношенията и оттогава до последните дни на Иерусалимския храм те заемали централно място в богослужението на юдеите. Богослужението се състояло още в молитви, славословия, хвалебни и благодарствени песни, в четене и изясняване на Писанията.

Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ закон. Апостолите подражавали на Христа. Те дори отивали на поклонение в Иерусалим.

Изказаните по-горе мисли не са в противоречие с думите на Иисус Христос, записани в Матей 4:10 и Иоан 4:23-24. Иисус Христос дошъл да изпълни закона (Матей 5:17), а в закона е казано: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи” (Изход 20:4-5); Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10).

Гръцките глаголи проскинео (=покланям се) и латрево (=служа) имат различни значения. Първият има следните значения: покланям се, като падам ничком на земята; падам на колене пред някого и целувам земята, краката или края на дрехата му в знак на почит, на благоговение; обожавам, боготворя някого или нещо.

С тези значения глаголът проскинео е употребен и в Свещеното Писание. Кинео в древния гръцки език значи още целувам или обичам, а предлогът прос означава усилване на любовта, като например феро /=нося/ и прос-феро=принасям. Кинео и прос­кинео значат целувам и въздавам поклонение, изявявам любовта си към някого. Това, което ние целуваме, него и обичаме, и на което се кланяме, него и целуваме. Това всеки върши към обичните и близки нему същества. В 1 Царства 20:41 четем: „Давид… падна ничком на земята и три пъти се поклони (на Ионатан, скоби мои); и целуваха се те един други“. Целувката е символ на любов и смирение, а не на фарисейска горделивост. Църквата пее: „Кресту Твоему покланяемся, Владико…“ „Покланяме се” тук означава и „целуваме“, защото, когато се покланяме на честнѝя кръст, ние Го и целуваме. Има и други видове поклонение: покланям се някому от страх пред него; покланям се в знак на благодарност, както Авраам се поклонил на синовете Хетееви; покланям се някому с надежда да получа от него облага, както братята на Иосиф му се поклонили. Видно е от Свещеното Писание, че поклонение се въздава на Бога и на човеци. Затова е казано: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш“, а не „Нему едному ще се поклониш“. Поклонение може и трябва да се въздава на Бога и на всичко, което символизира Божията любов и всемогъщество, Божията творческа сила и величие. Идолите не са символи на Бога, затова втората заповед забранява да им се кланяме. На човека, който е образ Божи, може да се отдава поклонение. „Тези – пише св. Иоан Дамаскин, – които ни обвиняват, че почитаме иконите на Божията Майка и на всички светии и угодници Христови, нека чуят, че Бог в началото сътвори човека по Свой образ. Затова ние се кланяме един другиму… Почитта, отдавана на образа, преминава на Първообраза“; защото всичко трябва да служи за слава Божия.

Другият глагол, латрево, означава: служа, слугувам, с акузатив=служа някому. Употребява се предимно за изразяване на идеи, които имат религиозен характер. В Новия Завет е употребен в различните му форми двадесет и един пъти: деветнадесет пъти със значение служене Богу, а два пъти – със значение служене на идоли. Това не е случайно. Приелият Христа в себе си, християнинът, знае Кому служи, знае, че идолът е нищо в света, а Бог е всичко. Затова той е чужд на идолослужението. Затова с чиста съвест, с пост и молитва, с благоговение и страх, в святост и правда, денем и нощем усърдно служи на Бога. Да служиш на Бога, не значи само да посещаваш храма Божи, да присъстваш или да извършваш всекидневното богослужение и да произнасяш името Господне. Да служиш на Бога, значи да посветиш Нему целия си живот, да изпълняваш Неговата воля, да имаш Неговата воля, да имаш Дух Христов, мисли Христови, да отобразяваш Христа в себе си, да се съединиш с Господа и да станеш един дух с Него. Християнинът не принадлежи на себе си, а на Бога. Той не може да служи на никого другиго, освен само на Този, на когото принадлежи. Затова е казано: „…Нему едному ще служиш” (Матей 4:10). Църквата Христова още от първите дни на своето съществуване живее с тази идея. Затова и санкционираната от нея в определен ритуал външна изява на вътрешните религиозни преживявания тя нарича богослужение. Никога тя не е извършвала служение на човеци. Честването на паметта на един или друг християнски светец е само прослава на Божието име чрез живота и делото на този светец. Затова в богослужението много пъти се казва: „Слава на Отца и Сина и Светаго Духа“, „Слава на светата, единосъщна, животворяща и неразделна Троица”. Тази идея е намерила отражение във всички църковни песнопения и служби.

От направения анализ на термините „поклонение” и „служение“ се вижда, че те не са тъждествени, нито пък взаимно изключващи се. Поклонението е само една от външните, видими форми на служението Богу, изява на вътрешните религиозни преживявания. Като изява на вътрешните преживявания външното поклонение пред Бога трябва да бъде придружено „с дух и истина“ (Иоан 4:24). Тези думи Иисус Христос казал в беседата Си със самарянката. Тях немалцина разбират като категорична забрана на всякакъв вид външно богопоклонение.

Що значи поклонение с дух и с истина? Човек възприема обкръжаващата го материална действителност с помощта на сетивните си органи. Чрез тях обаче той не е в състояние да възприеме и да почувства Бога, Който е дух (Иоан 4:24), защото духовното се възприема чрез подобното нему. Бог е абсолютната истина; човекът като образ Божи носи в себе си „частица“ от тази Истина. Чрез тази божествена „частица” той служи на Истината; чрез служението на Истината той изпълнява вложения в него стремеж към усъвършенстване. Външното богопоклонение трябва да бъде изява на божественото у човека, тоест да бъде то изява на духа, а не само външна форма, лишена от съдържание и живот. Зад външната форма трябва да прозира безсмъртният божествен дух. Юдеите в древността вярвали в единия Бог, покланяли Му се и Му служели, но тяхното поклонение било само външно, формално, лишено от дух и живот; служението им се заключавало в принасяне на безброй жертви. Те забравяли думите на Псалмопевеца: „Жертва Богу е дух съкрушен“ (Псалом 50:19). Християните знаят, че „духът е, който животвори“ (Иоан 6:63), затова служат на духа, живеят по дух. Те принасят не телесни, а духовни жертви. Покланят се на Бога с дух и с истина, защото знаят, че Бог иска тези, които Му се покланят, тоест които външно изразяват чувствата си на благоговение и любов към Него, да вършат това не формално, не сухо и безжизнено, а с цялата си духовна същност. Когато тялото е наклонено към земята, духът се възвишава и приближава към Бога. Знаеш ли добре Кому служиш и пред величието на Кого прегъваш колене, не можеш да вършиш това без чувство на свещен трепет и смирено благоговение. И най-фанатизираните сектанти, когато се молят, прекланят колене, свеждат поглед или издигат ръце нагоре. Общопризнато е, че вътрешните преживявания намират чрез тялото съответната външна форма. Да се покланяш на Бога с истина, значи да водиш чист, свят и угоден Нему живот. Истинските поклонници принасят телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу; това е тяхното духовно богослужение. Те носят в себе си Христа, явилата се в света Истина, имат за ръководител Духа на истината, Който ги упътва на всяка истина, затова се покланят с дух и с истина.

Като говори за поклонение с дух и истина, Христос не забранява външното поклонение. Това личи от самия текст: „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казахте, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме… Настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем… Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“(Иоан 4:20-24). Тук навсякъде е употребен глаголът „проскинео“ в съответните му форми. С него се изразява почит и обожаване, което е изявено и външно, обредно, и култово. Ако се говореше само за вътрешно, духовно почитание, щеше да бъде употребен глаголът „сево“, който означава: благоговея, изпитвам страхопочитание пред нещо, почитам, уважавам, удивлявам се, възхищавам се.

Сам Иисус Христос ни е дал пример на богопочитание: „И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се…“ (Матей 26-39). Неведнъж Той е приемал поклонение: първи мъдреците от изток „дойдоха в Иерусалим… и паднаха, та Му се поклониха“ (Матей 2:1, 11). Ако Той забраняваше външното поклонение, не би позволил на грешницата да се допре до нозете Му, да ги облива със сълзи, да ги целува и да ги маже с миро (Лука 7:38). Прокаженият „Му се кланяше“ (Матей 8:2); жената хананейка „Му се кланяше“ (Матей 15:25); Мария, сестрата на Лазар, „падна при нозете Му“ (Иоан 11:32); учениците Христови неведнъж Му се покланяли (Матей 14:33; 28:17, Лука 24:52). Св. апостол Павел пише: „Прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа“ (Ефесяни 3:14). Същият апостол след речта си пред ефеските презвитери коленичил и се помолил заедно с тях (Деяния на светите апостоли 20:36).

Цялото Божествено Откровение е проникнато от идеята за поклонение и жертвено служение на Бога, Твореца и Създателя на всичко видимо и невидимо.

Такова е учението на Православната църква относно иконопочитанието. Това учение тя ревниво пази и вярно преподава на своите членове – на Христовите последователи.

_______________________

*Публикувано в Сборник материали за кандидат-студенти по богословие, издателство Слово, Велико Търново 1992, с. 143-152. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006) и икони. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7tN