Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Животът, според професор Панчовски, ни е даден не за да се разпореждаме произволно с него, а да го изпълваме с пълноценно съдържание, да го осмисляме чрез осъществяване на висши нравствени ценности и да вършим добри дела в полза на ближните и обществото ни. Самоубийството, освен това, противоречи на нашия дълг да обичаме себе си и да се грижим за себе си. Нашата човешка личност е сътворена по Божий образ и е безусловно необходимо да бъде предмет на чуждата и на нашата любов. Самоубийството, напротив, е най-грубото нарушаване на дълга за грижа към себе си, защото чрез него се уврежда, както тялото, така и душата на човека[9]. Тази идея намираме още при св. апостол Павел в посланието му до Ефесяни, където пише: „Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява“ (Ефесяни 5:29) и това е водеща идея в творенията на много от Отците на Църквата когато се говори за лечение и грижа за човека[10].

От друга страна според професор Панчовски, самоубийството е грях и към цялата Църква Христова. Самоволно поставяйки край на живота си, човек лишава Църквата от един от важните ѝ членове, като по този начин пречи да се осъществи Царството Божие в пълнота, пречи на благовестието в този свят, в който всеки християнин е длъжен да проповядва за „Христа Разпнатия“. Изключвайки сам себе си от Христовата Църква, самоубиецът сам се лишава от даряваното от нея спасение. Чрез самоубийството се потъпкват трите основни и най-важни християнски добродетели – вярата, надеждата и любовта. Посегналия на живота си е загубил вярата си в Бога като премъдър и всеблаг Творец и Промислител, загубил е надеждата си в Бога за живота и спасението си, и накрая е загубил любовта си, към Бога, към ближните и към себе си[11]. Именно заради това професор Панчовски смята, че Църквата напълно основателно не счита самоубиеца за принадлежащ към себе си и му отказва полагащото му се християнско погребение според църковния чин. Въпреки това обаче професор Панчовски смята, че ние християните трябва да укрепваме вярата на всички тръгнали по пътя на самоубийството и да отправяме нашата молитва за самоубилите се.

Професор Иван Панчовски пише, че чрез самоубийството човек извършва насилие даже и срещу самата смърт, като не уважава тайната на живота и тайната на смъртта. Човек през целия си живот трябва да размишлява върху смъртта, да се поучава от нея и да се подготвя достойно за нейното посрещане и преминаване в отвъдния свят.

Погрешно е да се мисли, че това прави човека слаб, неенергичен и повален от живота, напротив това означава човек да увеличава жизнените си сили, да живее достойно и жизнено изпълнявайки Христовите разпоредби за ценността на земния ни живот[12].

Пасторологически размисли върху суицидните преживявания според съвременни православни духовници и изследователи

Свещеник Джон Брек и отец Томас Хопко в своето пастирско служение и богословски изследвания, както и в дейността си известният православен психиатър и психотерапевт професор Владета Йеротич, във връзка със суицидните преживявания също споделят мислите на професор Панчовски, които изложих, и това е съвсем естествено, защото те са основани на учението на Православната църква и са повсеместни в православния свят.

Отец Джон Брек в грижата си за поддалите се на суицидни мисли и отнели живота си християни, говори за по-нататъшното отношение и грижа на Православната църква за тях. Според него отказа на извършването на църковна служба за самоубил се, означава, че ние вече сме издали присъда на човека, когото само Бог може да съди. Според него е по-добре всички заедно да се включим в оплакването на нашия брат или сестра заедно с техните родственици и приятели и същевременно да отдадем на починалия правото да бъде съден единствено от Божия съд. Разбира се тези думи на отец Джон Брек не са желание да се промени твърдото мнение на Църквата срещу акта на самоубийство, а по-скоро се отправя надежда да се усили нейната по-твърда обвързаност в любовта, състраданието и пастирската отговорност[13]. Много важен момент, подсилващ желанието за суицид, е психическото състояние и различните психически, а и понякога и физически заболявания, от които страда дадения човек. Често в такива случаи, съответният човек е под мощното влияние на тези проблеми и пристъпва към акта на самоубийство с помрачено съзнание. Затова и Църквата трябва да разглежда всеки случай поотделно[14].

В последните години редица изследователи са доказали, че има многобройни обстоятелства – генетично наследство, насилие в детска възраст, болнична депресия, нарушени семейни отношения, хормонално равновесие или изчерпването на някои невроподаватели, могат да доведат до подтик за самоунищожение, над който жертвата има незначителен или почти никакъв контрол. Заради това според отец Джон Брек е необходимо да преосмислим подхода си към извършващите самоубийство и към онези, които страдат от тяхната смърт – техните близки, приятели, колеги. Затова отеца препоръчва да се изготви служба за опяване на самоубил се, но само при доказателства за трагични и неизбежни условия, при които самоубийството е извършено, в подкрепа на самоубилия се и неговите близки[15].

Отец Томас Хопко също смята, че никой от нас няма право да съди за вечната съдба на когото и да било под какъвто и да било предлог. Това се отнася и до самоубийците. Според него в християнското учение, няма изрично и недвусмислено осъждане на самоубийците като отиващи направо в ада. Затова ние,  православните християни, не можем да кажем такова нещо за никого, защото просто нямаме право да осъждаме когото и да било. Бог единствен има право да съди всеки един от нас. Бог и само Той знае защо хората са постъпили по този начин. Само Бог чете в сърцето на човека и затова само Бог ще въздаде и милост, и справедливост. Християнството ни учи, че Бог има милост за всеки и не отказва милостта си на никого[16].

Нашата църква, пише отец Томас Хопко, счита че окончателната съдба на човека, застанал пред Бога, зависи от това – дали е приел Божията милост и дали се е разкаял за греховете си. Всеки има възможност да се обърне в последния миг на живота, преди смъртта си, има възможност да види причините за действията си и да прослави Христос, а също и  да коленичи пред Него и да каже “Христе Боже, помилвай мене грешния”. Затова и отец Томас е дълбоко убеден, че ние християните нямаме право да изговаряме присъда над когото и да е[17].

Понякога свети отци са се изказвали по подобен начин – четем подобни формулировки спрямо еретици или гонители на християните. Но според отец Томас Хопко, подобни изказвания са по-скоро педагогични – те целят да ни предпазят от подобни грехове, а не толкова да създадат догматична основа за осъждане на други хора. Тук възниква обаче въпросът – след всичко това, защо исторически и канонично в Православната Църква не се извършва обичайната погребална служба за човек, извършил самоубийство? Защо се е наложила практиката самоубийците да не се погребват с нормалния църковен ритуал – ритуал, който църквата не отказва дори на отстъпниците, дори и на онези, които никога не са стъпвали в църква? Знаем, че често се случва така – човек не е идвал никога в храма, този човек умира и църквата го опява – все едно, че е бил причастник, че е бил вярващ[18].

Личното мнение на отец Томас Хопко е, че Православната църква трябва да създаде специална служба за погребение на самоубийци. Според него причината, поради която над тях не се извършва тази служба, е защото със самото си действие те са се отделили от Църквата, и този акт трябва да бъде уважаван. Но само Бог може да го разбере докрай и да го оцени, и само Той ще може да реши какво да прави с този човек. Една такава служба би отчела факта, че самоубийството се е случило; че обективно това е грях – в смисъла на думата грях (пропускане на целта), но и че ние все пак можем да молим за Божията милост и да дадем някаква утеха на скърбящото семейство. Семейството също може би е изпълнено с вина – и тази вина присъства в много от случаите, върху които аз самият имам наблюдения[19].

Друг известени изследовател в областта на Пастирската психология и психиатрия професор д-р Владета Йеротич, когато разглежда проблема за самоубийството, смята че мисълта за суицида е специфично човешка черта, въпреки това той твърди, че християнина трябва да разглежда самоубиеца като грешен и болен човек, на когото не са могли, а често и не са искали да помогнат семейството, близките, приятелите, обществото, медицината, дори и духовниците, които са били запознати  с неговите лични, духовни, психически и емоционални проблеми[20]. В последните години съществува тенденция социолозите и психолозите, които са равнодушни към религията или атеистично настроени, да снемат от самоубийството и извършилите го моралната санкция наложена от Църквата. Те твърдят, че всеки човек има пълна свобода и лична отговорност, без често да признават в пълнота ролята на душевните болести и разстройства и психичната обремененост на извършилия само-убийство. Въпреки това, според професор Йеротич, християнският възглед за самоубийството не може да бъде друг освен възприетия от учението на Църквата още от апостолско време до наши дни[21]. Според него самоубийството е скъп данък, който плаща съвременната десакрализирана и дехуманизирана цивилизация и само църковната метаноя би могла да обърне този процент и да спаси голям брой човешки души[22].

От направения кратък обзор, ние виждаме, че самоубийствените мисли и действия са както много важен, така и често пъти недостатъчно разискван проблем в живота на Църквата, а и на съвременното общество. От времето на професор Панчовски и до наши дни този проблем, за съжаление, все повече се задълбочава.  Все по-често в нашето постмодерно общество се случва не само атеисти и иноверци, но и православни християни да извършват тежкия грях на самоубийството. Църквата и нейните пастири, а и всички християни, са длъжни по всякакъв начин да предугаждат подобни суицидни мисли и желания у своите пасоми или близки и приятели, и да се стараят чрез разговор, личен пример, духовна беседа или чрез тайнствата на Църквата да се противопоставят на тези желания като помогнат на своя събрат или сестра да се върне в лоното на Христовата църква, като реален член на съвременното християнско общество и да намери отново причините за пълноценен живот чрез учението на Спасителя.

_________________________

*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 170-175. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Иван. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. София, 1944, с. 38.

[2]. Пак там, с.38-39.

[3]. Пак там, с. 40-41.

[4]. Пак там, с. 99, 107.

[5].Срв. Панчовски, Иван. Животът и щастието в християнско осветление. София, 1957, с. 50-51, а също и примери за това вж. Панчовски, Иван. Психология на религията в християнско-апологетическо осветление. София, 1943, с. 290-294.

[6]. Срв. Брек,. Джон. Свещеният дар на живота. София, 2002, с. 303.

[7]. Срв. Панчовски, Иван. Психология…., с. 303.

[8]. Панчовски, Иван. Животът и щастието…, с. 53.

[9]. Пак там, с. 54-55.

[10]. Вж. по-подробно за грижата за хора с физически и психически проблеми в Янев, Иво. Пастирски грижи за младите хора в риск. Дисертация. София, 2013, а също и Янев, Иво. Грижи за деца и млади хора с нарушено здравословно състояние в Свещеното Писание (Случаи на свръхестествено изцеление и възкресяване). – В: Два стълба на храма. Сборник с материали, посветени на 80-годишнината на протопрезвитер проф. д-р Николай Шиваров и 70-годишнината на проф. д-р Славчо Вълчанов, Библейска библиотека. Том 11, София, 2016, с. 191-203.

[11]. Панчовски, Иван. Животът и щастието…, с. 53.

[12]. Пак там, с. 56.

[13]. Срв. Брек, Джон. Пос. съч., с. 309.

[14]. Срв. Брек, Джон. С нас е Бог. Въпроси на християнския живот и вяра. София, 2017, с. 131-133.

[15]. Срв. Брек, Джон. Свещеният дар на живота, с. 309-310.

[16]. Срв. Хопко, прот. Томас. Църквата и самоубийците. – сп. Свет, 9, 2010, с. 46.

[17]. Пак там.

[18]. Пак там, с. 46-47.

[19]. Пак там, с. 50-51.

[20]. Срв. Йеротич, Владета. Християнството и психологическите проблеми на човека. София, 2014, с. 295.

[21]. Пак там, с. 296.

[22]. Пак там, с. 298.

Изображения: авторът Иво Янев, проф. Иван Панчовски (1913-1987), свещеник Джон Брек, отец Томас Хопко и проф. Владета Йеротич. Източници – Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6gJ