Ивелина Николова

„Най-мъдро е времето, защото то разкрива стойността на всичко”

Древният гръцки мъдрец Талес е изказал една истина, която в потока на времето не променя своята ценност. За нас, християните времето е мъдро, първо, защото е сътворено от Създателя да бъде такова – то разкрива смисълът на дните и годините. Времето обективира всички предмети в този свят, включително и човека. Мъдростта на времето е свързана с неговата двойна проява – като такова, което обективира човека, но в същото време му предоставя всички възможности да обективира и себе си, и да го претворява по нов начин, следователно да му придава някакъв смисъл. Но времето е свързано и с живота, и със смъртта (Сирах 15:17). В единия случай то се разкрива като минало, а в другия – като бъдеще. Този е парадоксалният двойствен смисъл на времето, в който усилията на човека са съсредоточени в това да съумее да съществува във времето с постоянната мисъл за вечността: „Копнее душата ми и чезне за Господните двори” (Псалтир 83:3). Вероятно в това се изразява и стремежът му да увековечава нещата от живота и временния им характер да се опита да претвори във вечен. Тази способност на човека се извършва в неговата памет.

Много точно Николай Бердяев определя паметта като онтологична съпротива срещу властта на времето. Паметта на човека е живото траене на миналото в настоящето и на настоящето като бъдеще, следователно тя изтрива границите на времето и го обезсилва. В случая се абстрахираме от логико-семантичното значение на понятието „памет” и от физиологическите ѝ аспекти. Те не са маловажни, но стоят встрани от темата. Паметта освен, че предпазва всичко от разрушение и го изважда от забравата, в известен смисъл се разкрива и като нещо истинно, вечно[3], следователно тя се отнася към живота, а не към смъртта, „защото в смъртта няма спомен” (Псалтир 6:6). Духовния живот на човека „се подкрепя от паметта” (3 Ездра 14:4), а чрез паметта неговото минало се поддържа в настоящето като начин на възпроизвеждане на отминали събития. Но тази памет е „външна памет”, такава памет, която само задава рамките на спомените ни и ги възстановява, но нищо повече от това. Съществува и друг вид памет – „вътрешната” – тази, която не е само средство за архивиране на миналото, но изява на вътрешния свят на личността. Тя винаги е конкретна, защото предполага насочване на погледа навътре, към самите себе си и винаги търси равносметка. Точно тази „вътрешна” памет е причината за това в духовния живот на хората да съществува непрекъснатост и постоянство, без значение на техните години, на придобитата житейска мъдрост, без значение на миналото, настоящето или бъдещето им, „защото не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва” (Премъдрост 4:8).

Представената от блажени Августин като хранилище, „скривалище” в човешката душа, паметта е открита към Онзи, Който „пребивава непроменим над всичко” – защото, „откак за Тебе научих, Те помня и в паметта си Те намирам, Когато за Тебе си спомням[4]”. Чрез тази памет Бог пребъдва вечно в съзнанието на човека и „паметта за (Него – бeл. моя) е в род и род” (Псалтир 101:13). Времето винаги се свързва с качеството на живота, усещането за смисъл, следователно с усещането за бъдеще, което според християнската традиция, е усещане за вечността. Това означава, че времето на мъдростта настъпва в онези моменти от живота, в които той, макар за кратко, е преодолял разривът на времето чрез временното и е успял да го претвори във вечно. Това претворяване се свързва и с придобиването на духовната мъдрост, за която е необходимо „благоприятно свободно време” (Сирах 38:24) и съзнателно търсене на подходящото време, което не е обременено от „житейските грижи” (Лука 21:34).

В текстовете от Свещеното Писание времето, когато настъпва умъдряването на човека е времето, в което „размишленията на сърцето” му раждат знание (Псалтир 48:4); тогава поради размисъла му върху „свети неща” времето придобива особен сакрален смисъл: „Блажен е оня човек, който се упражнява в мъдрост и в своя разум се учи на свети неща” (Сирах 14:21). В това „благоприятно свободно време” се придобива „книжовна мъдрост”, тоест такава, която е резултат от „напрегнато размишление” (Сирах 13:32) на сърцето и от неговото знание (Псалтир 48:4). Защото „Как може да стане мъдър оня, който борави с орало и се хвали с бич, кара волове и е зает с техни работи, и чийто разговор е само за юнци? Сърцето му е заето с това, да прокарва бразди, и грижата му – за кърма на телиците… Всички тия се надяват на ръцете си” (Сирах 38:25, 26, 38). „Който си има малко занятия, може да придобие мъдрост” (стих 24), защото е насочил „сърцето си да познае мъдрост” (Еклесиаст 1:17). Този е смисълът и на думите на премъдрия цар Соломон: „Всичко, що може да върши ръката ти, според силите си върши; защото в гроба, където ще идеш, няма ни работа, ни мислене, ни знание, ни мъдрост” (Еклесиаст 9:10).

Размисъла върху смисъла на времето, за това, което го прави мъдро и ценно, се насочва към този за времето на мъдростта – време, в което се чувстваме духовно „узрели“. Това е и въпросът за равносметката от живота, защото само „сърцето на мъдрия знае и време, и наредба; защото за всяка работа има си време и наредба” (Еклесиаст 8:5, 6). Макар Бог да дава „мъдрост в нашето сърце” (Сирах 45:31) тя се придобива от човека (Притчи 16:16) и в известна степен е резултат от неговите усилия. Това означава, че смисъл на неговия живот и неговото лично време е в придобиването на мъдрост, „защото нея да придобиеш е по-добре, отколкото сребро” (Притчи 3:14). Тези две измерения са много близки едно до друго, но в същото време са и много далечни. Те всъщност разкриват онази голяма пропаст, за която говорихме в началото – пропастта между начина на съществуване на човека и възприемането на времето като изтичащ поток, в който сякаш животът му няма значение.

Времето на мъдростта се свързва не само с равносметката от изминал период от живота, с „напредване в знание” (Притчи 9:9), но и с „многостранната опитност” от него (Сирах 25:7). Макар „учене на мъдрост да е прилично за всяко време” (Сирах 22:6) придобиването ѝ се свързва със зрелия период от живота на човека, а времето на младостта се определя като неразумно, като греховно време (Иов 13:26; Псалтир 24:7), време за наслади, когато „се насищаме” „със скъпоценно вино и благоухания… пролетният цвят на живота да ни не отмине”, когато се увенчаваме „с рози, преди да са увяхнали” (Премъдрост 2:7, 8). Младежите са „неопитни” и „неразумни” (Притчи 7:7) и младостта им е „суета” (Еклесиаст 11:10). Според праведния Иов „у старците има мъдрост, и у дълголетните – разум” (12:12). Определението „старец” също се свързва с времето на физическата зрялост на човека: „аз съм млад по години, а вие сте старци” (Иов 32:6), време, в което той се намира в близост до определената граница от Бога за дните на човека – „седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години” (Псалтир 89:10) и не се поставя тъждество между „старец” и „беловлас” (срв. 2 Паралипоменон 36:17 и Иов 15:10). Мъдростта на човека означава придобит житейски опит: „Венец на старците е многостранната опитност” (Сирах 25:8), защото само „многоопитен изказва знание” (Сирах 34:9). Не винаги зрялата физическа възраст е символ на мъдрост, защото „което не си събрал в младост, как можеш го придоби на старост?” (Сирах 25:5); пороците на старците са белег за отслабването на техния разум (стихове 3, 4). Житейския опит също се придобива чрез мъдрост: „Ако някой желае голяма опитност, мъдростта знае отдавна миналото и налучва бъдното” (Премъдрост 8:8), чрез нея „юноша” придобива „чест пред старите” (стих 10) и човек може да бъде „мъдър в младините си и като река пълен с разум!” (Сирах 47:16). На юноша също се дава „знание и разсъдливост” (Притчи 1:4) и синът също може да бъде „мъдър” (Притчи 10:1, 15:20).

Макар физическата зрелост на човека да е важна за придобиването на мъдрост по-голямо значение притежава духовната зрелост и „безпорочният живот (който е – бел. моя) възраст на старостта” (Премъдрост 4:9): „Който между вас е мъдър и изкусен, нека покаже чрез своето добро поведение делата си в кротост и мъдрост” (Яков 3:13). Такъв човек, дори юноша е „достигнал съвършенство в кратко време, той е навършил дълги години” (стих 13). Човекът, който страни от мъдростта е глупав: глупавите хора „мразят знанието” (Притчи 1:22) и „презират мъдрост и поука” (стих 7) и учеността за тях е „глупост” (Притчи 16:22). Те „умират от недостиг на разум” (Притчи 10:22), а мъдростта е „дърво за живот” (Притчи 3:18). Придобиването на мъдрост не е резултат от личните усилия на човека; тя е и дар от Бога: „Той …дава мъдрост на мъдри и знание на разумни” (Даниил 2:21), поради което е често срещано съчетанието „Дух Божи, разум, знание” (срв. Изход 31:3, 35:31, Даниил 5:14, Деяния на св. апостоли 6:3). Дар от Него е и специфичното знание, чрез което той разбира „строежа на света …началото, края и средата на времената, повратните смени и измененията на времената” (Премъдрост 1:17, 18). За постигането на дълбочината на мъдростта той трябва да насочи „към нея душата си” и да ѝ „предаде сърцето си” (Сирах 51:27), да се обърне към своя Създател и „да остави греховете” (Сирах 17:11). „Благоволението към Бога е начало на разбиране”, а „начало на мъдростта е страхът Господен” (Притчи 1:7), който обаче се разбира от този, който е насочил усилията си „към знанието и към разума” (Притчи 2:1-5).

Човек преодолява границите на времето и го одържа в себе си чрез „упражняването в мъдрост” и придобиването на „книжовна мъдрост” – Сирах 14:21, 13:32. Стремежът към придобиване на мъдрост е проникване в тайната на съществуването на човека, начин да придвижи миналото, но и бъдещето към себе си, да влиза в отношения с обекти, които иначе във времево отношение стоят далеч от него. Този стремеж е свързан винаги с движение напред, с изменение, с разкъсване на времето, защото по някакъв начин духът на стремящия се еволюира. Този акт на духа, макар да се намира във времето, спохожда човека като особено освобождаване от него, като липса на всякакви детерминанти. Вероятно по този начин идва и Божествената мъдрост, която по своята природа е вечна, но която по някакъв начин се открива в духа на човека, стига човек да я пожелае: „вътре в мене ми яви мъдростта (Си)” (Псалтир 50:8). Бог явява Себе Си и Своята мъдрост в спасението, оказано на човека (Псалтир 97:2), в милостта към него (Притчи 16:7), в славата Си (Псалтир 101:17), в Своето величие (Сирах 36:4). „Горко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си!” (Исаия 5:21). Те не разбират, че „мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога, както е писано: „Той улавя мъдрите в тяхното хитруване“… Господ знае, че помислите на мъдреците са суетни” (1 Коринтяни 3:19, 20). Те не разбират, че „Господ дава мъдрост; от устата Му иде знание и разум” (Притчи 2:6). Точно в този акт на духа, когато той е споходен от Бога, човек се чувства освободен от причините на биологичните, а следователно и на времевите процеси и сякаш създава времето, защото създава нещо ново, защото твори. Единствено в духа си човек се чувства истински свободен, защото самия дух не се поддава да бъде задържан в границите на времето и не може да бъде детерминиран от него. Според Свещеното Писание истинската свобода на духа се открива във връзката на човека с Бога, защото Самия „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Коринтяни 3:17). Тази истина открива друг аспект на свободата от зависимостта на човека от склонността си да извършва зло. Повярвалите юдеи питат Спасителя: „Как Ти казваш: свободни ще станете? Иисус им отговори: истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха” (Иоан. 8:33, 34). Свободата според Него е в познаване на истината: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (стих 32). И макар човекът като Божие творение да „не може да изпревари своя Творец” (3 Ездра 5:44) то може да се опита да изпревари детерминантите на времето и неизвестността на бъдещето чрез стремежа към истината, която е самият Бог (Иоан. 14:6). Стремежът към истината, като стремеж към свободата, според пророк Исаия е особен вид духовен пост: „разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай” (58:6). Разкъсването на „всеки ярем”,  в по-широк смисъл, означава освобождаване от всяко подтисничество, зависимост, подчинение, робство или експлоатация. Това означава, че може да се акомодира и друг смисъл – този за разкъсване на ярема на времето – на това измерение, в чиито граници човекът е напълно зависим. Той може да се освободи от него чрез придобиването на мъдрост „в благоприятно свободно време” (Сирах 38:24).

Времето, в което мъдрост и страдание съвпадат

Стремежът към придобиване на мъдрост е безкраен стремеж към вечността, в който човек осъзнава себе си като творец на бъдещето, и преоткрива един нов свят – света на неговата вътрешна съсредоточеност. Особено силно това важи за стремежа към придобиването на книжовна мъдрост – в писането, където човек изживява особена пълнота на мига, чувства се така, сякаш нещо просветлява живота му, сякаш се отделя от този свят и вниква в нечии дълбини. Само в писането човек разбира, че не времето го променя, а той може да промени времето. Той е създаден с духа си да властва над всичко сътворено (Битие 1:26), следователно да властва и над времето. И колко жалки опити за изхвърляне полагат всички онези хора, които се стремят да овладеят времето със забавянето на биологичните закони в себе си. Те се приобщават по този начин към иманентните процеси в живота, приближават проблема за смъртността, а не се отдалечават от него. Те изживяват своя детерминизъм, обзети от безумната идея да спрат промените и измененията в природата, които им донася времето. Всъщност по този начин по-бързо ги предизвикват, защото борбата на биологичния човек с времето винаги е губеща, поради липсата на опорна точка, която да задържа човека извън измерението на времето и която да спре неговото постоянно изменение. Изменението винаги води към край, то е неизбежният път към смъртта. Единствено стремежът към преодоляване на себе си, на собствения си духовен разпад, е изход от времето и никога не може да умре. Следователно този стремеж е особено съзерцание, самоизхвърляне извън света на обектите и своеобразно догонване на човека от самия себе си. Всяко догонване на себе си е проява на вътрешната еволюция на духа, израз на стремеж и узряване, „а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, защото е настанала жетва” (Марк 4:29). Духовната жетва не е тази, която приближава към разбирането за смъртта, а другата, която води към придобиването на награда – „плод за вечен живот” (Иоан 4:35). Тази жетва е своеобразно отсяване на ненужното в живота на човека от това, чрез което той остава вечен, където сноповете се изгарят, а житото се прибира в житницата (Матей 13:30). Ако това „житно зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Иоан 12:24).

Умирането на житното зърно е особена победа над смъртта, точно както и писането. Писането носи някаква победа над смъртта, защото е свързано със смисъла. И макар „от тъга да бива смърт” (Сирах 38:18) смисълът спасява от разбирането за времето в перспективата на края, то премахва тъгата по това, че сме смъртни. Знаем, че в познанието се трупа тъга (Еклисиаст 1:18), но знаем и че „тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро” (7:3). Добротата на сърцето, трупането на познание, придобиването на тъга и победата над смъртта винаги са изпълнени със смисъл, защото само у глупавия „винаги не достига смисъл” (Еклисиаст 10:3). А „оня, който… дири мъдростта… и изследва скрития смисъл… не ще бъде забравен довека” (Сирах 39:3-11). Следователно този смисъл премахва и забравата в бъдещето, но и липсата от спомен в настоящето.

Смисълът може да премахне страха от бъдещето, или от миналото, но то не премахва този вид страх, който е екзистенциално вложен у човека, а другия, който възниква у всеки човек предвид незнаенето или непознаването на края, „защото човек си не знае времето” (Еклисиаст 9:12). Но същия този смисъл поражда друг вид страх, който старозаветните библейски текстове определят като „начало на мъдрост” (Притчи 1:7) – това е страхът от Бога. Неговото разбиране идва от прикланянето на „сърцето си към размишления” (Притчи 2:2). Получава се особена кръгова взаимовръзка, някаква хранителна верига за духа, при която стремежът към мъдрост преминава през страха Господен, а самия страх е начало на тази мъдрост. И овладяването на смисъла на това онтологично разиграване може да се случи само в творчеството, само в свободния порив на духа. Само там разбираме, че времето е онова индивидуално място, в което човек сам преживява живота си. Това се случва само в духовния опит, там, където се ражда новата теономия на човека. Тогава казваме, че човекът, който се разбира времето в този негов сакрален смисъл е по особен начин узрял за него. И той е мъдър, защото е узнал не „вида на небето”, а „личбата на времето” (Матей 16:3). Но „голяма мъдрост – голямо страдание” (Еклисиаст 1:18). Следователно мъдростта по необходимост ражда страданието. И това е така, защото всеки стремеж към мъдрост и знание е рожба на някакъв почувстван недостатък у човека. Всеки недостатък говори за съществуващо лишение, за недостиг, за липса на нещо, което да те направи цялостен и зрял. Този недостиг ражда копнежа към мъдростта и както всеки копнеж, така и този по особен начин трябва да бъде изстрадан. И той винаги е изстрадан от човека в неговата екзистенциална самота. И мъдростта, и страданието са присъщи само на тези хора, които в своята екзистенциална самота се преживяват като оставащи – заради това, което извършват. И страдащия, и стремящия се към мъдрост смятат, че тяхното състояние има смисъл, че тъкмо поради това не могат да бъдат погълнати просто от безразличие и забрава. Такъв човек „не ще бъде забравен довека” (Сирах 39:11) и „споменът за праведника ще пребъде благословен” (Притчи 10:4). Тези две форми на съществуване обгрижват човека така, както нито една друга форма не може. Те са своеобразна анамнеза на досегашния, извървян от краката, живот и възкачване към едно ново качество на живота.

Страданията са особен начин да преодолеем границите на времето. Те винаги са обективирани от друго измерение и техния смисъл надскача този на времето. Макар те да са временни по своя начин на съществуване, смисълът им достига измерението на вечността.

Страданието е също вид творчество, в което духът на човека по неподправен начин се опитва да сътворява битието си така, както в нито една друга ситуация не би могъл да го направи. Това е особено „просветление“ на битието, особена възможност за познание, за копнеж, за преодоляване на времето. Страданието в много старозаветни библейски текстове се свързва с греховете („Погледни моето страдание и моето безсилие и прости всичките ми грехове” – Псалтир 24:18) и със заблудата на човешката душа, а неговото преодоляване с особен начин на духовно просветление: „Преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово” (Псалтир 118:67). Следователно страданието е тайната на човешкото битие, чрез която тя извършва някакъв пробив във времето от настоящето не просто към бъдещето, но към вечността.

Нека да си припомним историята за праведния Иов, който изгубва целия смисъл на преходния си живот – семейство, богатство, здраве, приятели – всичко. Това, което не изгубва е смисълът на живота, стремежът към вечността и постоянния копнеж на човешката екзистенция към Бога. Времето на мъдростта следователно настъпва в този период от живота на човека, в който той е готов изгубвайки всичко – дори самия себе си, да не изгуби смисъла и копнежа по Бога. Копнежът на душата „за Господните двори” и стремежът на сърцето и плътта „с възторг … към живия Бог” (Псалтир 83:3) не могат да бъдат копнеж на удовлетворения човек от живота, на който „вътрешностите му са пълни с мас и костите му напоени с мозък” (Иов 21:24). Копнее този, който Бог го е поставил „цел на Себе Си” (Иов 16:12), който приживе изпитва „в горнилото на унижението” (Сирах 2:5). Мъдростта по някакъв начин съвпада със страданието. Мисълта на премъдрия Соломон „голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга” (Еклисиаст 1:18) е събитието, което променя на духа на мъдрия човек. „По-добре е да отиваш в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува, защото там е краят на всеки човек, и живият ще приложи това към сърцето си… На умните сърцето е в къща, дето плачат, а на безумните сърцето – в къща, дето се веселят” (Еклисиаст 7:2-4). Следователно веселието на сърцето, на спирането на времето чрез насладите притежава толкова малка стойност, че не е достатъчна, за да задоволи дори собствените търсения на човека, защото неговата природа е ненаситна, а „ненаситността има две дъщери: „давай, давай!” (Притчи 30:15). Точно в този момент би могло да се породи онова недоволство, за което говорихме по-горе, онази почувствана липса на нещо друго, ново, избавящо, което да спасява, което да отвежда отвъд границите на времето и чрез което да бъдем вечни.

И това Бог е направил „в свое време, и вложил вечността в сърцето ни, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши” (Еклисиаст 3:11).

_________________

*Материалът е предоставен от автора.

[3]. В гръцкия език значението на съществителното „истина“ се свързва с глагола „забравям“, но и със „скривам“. Оттук гръцкото понятие за истината се превежда като „незабравеност“, като „нескритост“.

[4].Св. Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993, с. 184.

Изображения – авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6fY