Ивелина Николова

Анотация

В православното богословие категорията „време“ е обмисляна предимно в контекста на историята на Божието домостроителство и от гледна точка на есхатологията. Темата за времето продължава да бъде подчинена на глобалните богословски теми, макар че носи свой собствен заряд. В родната пра-вославна богословска наука изследванията върху тази тема са оскъдни и във всички от случаите тя не е разглеждана самостоятелно. В този смисъл си заслужава усилието да се разкрие нейната специфика в сериозно и задълбочено изследване.

Настоящият есеистичен размисъл няма претенциите да бъде дори своеобразен ориентир към подобно изследване. Той представлява по-скоро бегъл поглед към темата, разкрита в Свещеното Писание. В много библейски текстове времето се „измерва“ според неговото качество – за какво служи то на човека от гледна точка на настоящето и бъдещето. Следователно времето помага на човека да придобие мъдрост, ако той го използва разумно. От друга страна, както всеки сътворен от Бога природен елемент, и времето притежава своя собствена „мъдрост“, скрита в промисъла на Бога за неговото предназначение. Свещеното Писание пази двете тайни: за мъдростта на времето и за времето на мъдростта.

Всъщност всяко разтваряне на свещените страници е поглед към мъдростта – в перспективата на времето и вечността.

***

В цялата християнска традиция е много популярно едноизмерното схващане на времето, в което времето се мисли от гледна точка на историята на света или праволинейно – като минало, настояще и бъдеще. То е процес, в който всичко се променя: „От сутрин до вечер времето се менява, и всичко е скоротечно пред Господа” (Сирах 18:24). Следователно това схващане за времето се движи около неговата „природа“, но не съобщава нищо конкретно за смисъла му. Притежава ли времето смисъл самó по себе си и по отношение на съществуването на света и човека и защо този смисъл ни е необходим?

Смисълът формира същността на всичко съществуващо. Бог сътворява света с определен смисъл, който изразява в понятието „добро”: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Битие 1:31). То е смислено, защото е добро и това „твърде добро” Божие творение е отблясък на Неговата премъдрост и по необходимост я отразява: „Господ с премъдрост основа земята, с разум утвърди небесата” (Притчи 3:19); „С Тебе е премъдростта, която знае делата Ти и е била там, когато си правил света” (Премъдрост 9:2). Времето е заключило в себе си историята на сътворения свят и неговия смисъл. Цялото творение е битийно свързано с времето, то е акт на времето и съществува чрез движението си в него, но и самото това движение се задвижва от Премъдростта на Бога, която „е по-подвижна от всяко движение” (Премъдрост 7:24). Тя придава смисъл на времето самó по себе си, но едновременно с това чрез него се осмисля и всичко съществуващо (онтологичен смисъл).

Изключителния феномен „време” е възприеман в християнството и като прозорец към вечността, като измерение, в което човек е поставен (Иов 20:4), за да изпълнява своето назначение. В есхатологична перспектива времето е нестихващ процес на движението на света към неговата крайна цел – вечното Царство на Бога. В този случай неговият смисъл се интерпретира чрез понятието „kairos“, за разлика от „hronos“ – измеримото или часовото време. „Първото е качествено, а второто – количествено. Кайросът е онзи момент, когато историята в термините на конкретната ситуация е съзряла за това да придобие способност да възприеме нахлуването на централното проявление на Царството Божие. В Новия Завет този момент се нарича „изпълняване на времената[1]”: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона” (Галатяни 4:4); „Времето се изпълни, и наближи царството Божие” (Марк 1:15). В християнското схващане за времето се преодолява иначе съществуващата пропаст (особено във философската традиция за времето) между метафизика и онтология – между съществуването на времето самó по себе си и съществуването на човека в него.

Това същество, което обединява в себе си всички аспекти на времето и което е вградено в цялостната концепция на Божието домостро-ителство, е човекът. Бог „никога не е зрител (на изтичането на времето – бел. моя), а винаги насочва всичко към неговото осъществяване. Обаче насочващата съзидателност на Бога винаги съзижда чрез свободата на човека и чрез спонтанността и структурната цялост на всички творения[2]”. Следователно времето би трябвало да бъде мислено и през призмата на съществуването на човека. Още по-точно казано: въпросът за времето в неговите количествени категории – минало, настояще, бъдеще, е въпрос не просто на съществуването на човека, а за начина, по който той съществува. Тогава феномено-логичния смисъл на времето отстъпва пред неговия екзистенциален смисъл, който се открива в светлината на действащата личност: „И видя Господ (Бог), че …всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време” (Битие 6:4); „Изпълнявай тая наредба в определеното време всяка година” (Изход 13:10); „Със страх прекарвайте времето на вашето странствуване” (1 Петра 1:17). Тези библейски цитати ни разкриват това, че времето се измерва предимно чрез качествената величина, което променя напълно перспективата на размисъла върху неговия смисъл: времето от гледна точка на начина на съществуването на човека, а не като феномен, който формира това съществуване.

Смисъла на времето ние можем да разкрием във връзка с пряката зависимост от това за какво то служи на човека, но и как го осмисля с делата си (Еклисиаст 3-та глава). Доколкото историческото време можем да мислим като поредица от избори и събития в историята, вътрешното време (начина на съществуването на човека) би следвало да се мисли като поредица от възможности за избор: „И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате… като мъдри, като скъпите времето” (Ефесяни 5:16). „Човек е поставен на земята” (Иов 20:4), където извършва своя избор във времето, което по някакъв начин го детерминира. То детерминира и продължителността на неговия живот чрез отмерването му в дни и години: „Животът на човека се определя с броя на дните” (Сирах 37:28); „Кажи ми, Господи, моя край, и какво е числото на моите дни, за да зная, какъв е векът ми” (Псалтир 38:5).

В някаква степен времето детерминира възможностите на огра-ничената екзистенция на човека, но едновременно с това му предоставя и възможности за избор. „Времето (на нашето – бел. моя) странстване” (1 Петра 1:17) е време на постоянното ни „отхождане” от този свят (2 Тимотей 4:6), което означава, че е време на нашата обвързаност с множество избори, но и време, което непрекъснато изтича. В този случай изразът „изтичането на времето” не е метафора, а разкрива дълбинния смисъл, в границите, на който протича живота на човека. В земните недра на времето ние „преминаваме …като скакалци” (3 Ездра 4:24), често пъти живеем по „суетата на ума си” (Ефесяни 4:17), като хора, над които постоянно „времето преминава” (Иов 30:2).

Начинът на съществуване на времето и времето като начин за съществуването на човека

В действителност за човека времето не съществува, ако то не е осмислено от него, но не като теоретично постижение, като предмет на неговия размисъл, което стои извън периметъра на неговия живот. Истинското осмисляне на нещата от живота се случват в самия живот, следователно в самото време, а това означава, че истинския смисъл на времето и живота по някакъв начин съвпадат. Може би, защото животът на човека протича във времето или защото времето се осмисля в неговия живот. Времето съществува в този свят, за да бъде осмислено от човека, за да извършва в него не просто движения, реверанси на тялото и духа, но да го претворява, да се опитва да го задържи поне в проекцията си за вечността. А тя съществува у всеки, доколкото всички сме създадени в това време „за нетление” и сме „образ на …вечното битие” на Бога (Премъдрост 2:23), следователно сме безсмъртни. Това означава, че същинския смисъл на времето е в начина, по който се опитваме да живеем безсмъртно. „Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде” (Сирах 15:17), но безсмъртие има „в родство с премъдростта” (Премъдрост 8:17). Тя е „живот за душата” (Притчи 3:18) и, който е намерил премъдростта „намерил е живот” (Притчи 8:35).

Кои са причините, които ни мотивират да живеем по този начин?

Ние знаем, че постоянно „светът преминава” (1 Иоан 2:17) и че дните на човека са „както капка вода из морето или зрънце пясък, тъй малко са годините му в деня на вечността” (Сирах 18:8) и, че „всяка работа под небето” (Еклесиаст 3:1) е „грижа, що Бог е дал на синовете човешки, за да се упражняват в това” (стих 10). „Има много такива работи, които увеличават суетата: тогава, кое е за човека по-добро?” (6:11). Този въпрос е екзистенциален, защото той пита за това кое е доброто за човека в границите на времето, което Създателя му е определил? Дали неспирния бяг към преходния образ на света, или стремежът към неговото преодоляване? Съществува ли смислов център, заради който трябва да се опитаме да се задържим, или да надживеем поредиците от мигове в живота си?

„За какво ли да живея?” (Товит 3:15), когато „е преходен образът на тоя свят”? (1 Коринтяни 3:17). Самият въпрос „за какво” вече поражда отношение към качеството на живота; този въпрос търси обект, който да осмисля човешкия живот.

Всяко преходно събитие в живота на човека и „всяка работа под небето” си има време: „време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир” (Еклесиаст  3:1-8). Според мъдрия цар Соломон всички прояви на живота са суета, защото протича във времето, защото са преходни като него и защото „всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта” (стих 20). Следователно оправданието на живота ни във времето не е в неговите преходни образи. И раждането, и труда, и емоциите на човека, и неговото мълчание, и стремежите му – всичко е нетрайно, следователно неспособно да осмисли живота му. Вероятно и поради тази причина то е толкова лесно преодолимо от него – ние хората постоянно преодоляваме емоциите и грижите, „разхвърлянето на камъни” и тяхното „събиране”, преодоляваме способността си да „кътаме”, да „пилеем”, да „събаряме” и „съграждаме”. А това, което е преодолимо лесно се руши, понякога преди да е изтекло неговото вътрешно време: „Още е в своята преснота и неотрязан, а изсъхва преди всяка трева” (Иов 8:12). Собственото ни време също е разпокъсано, разединено в себе си, размито и изтляващо, поради което не може да бъде състоянието на нещата, или техен смисъл. То е постоянно състояние на преходност, в което „всяка вещ, която е изложена на гниене, изчезва” (Сирах 14:20); животът на човека също е преходен: „пара, която се явява за малко време, па изчезва” (Яков 4:14).

Подобно разбиране за времето никога няма да съвпадне със смисъла на живота, защото между тях стои онази пропаст, за която говорихме в началото – пропастта между онтологичното и метафизичното, пропастта между начина на съществуването на човека в това време и времето като начин за съществуване на човека. Следователно мъдро е определил времето цар Соломон – времето се разпада в зависимост от начина на съществуване на човека; в наша власт е да го угасим, ако не съумяваме да го живеем както трябва.

Грижата за качеството на живота като илюзия за превъзмогване на времето

Как човек да осмисли времето, от гледна точка на смисъла на живота, когато дните, отредени му на този свят, са изпитание (Иов 7:1)? Едно от големите изпитания в човешкия живот обаче е свързано с това осмисляне.

В Свещеното Писание могат да се намерят много поучителни текстове за начина, по който трябва и не трябва да осмисляме своето време. При всички тях прозира една проекция на времето – като мъдро или като лекомислено, като лошо (Амос 5:13), като време на посещението от Бога (Иеремия 46:21, 50:31), като време за духовна будност (Римляни 13:11) и други

Следователно времето можем да определим като мъдро, или не в зависимост от това за какво служи то на човека. В обратния случай – когато човекът служи на времето – човешкия живот се отъждествява с преходността, с изтляването, доколкото това е основното измерение на времето в този свят. „Преходен е образът на този свят” (1 Коринтяни 7:31), което означава и че всичко, което съществува в него, е преходно. Всичко, към което впрягаме усилията си и полагаме големи грижи, е преходно и, когато се грижим за това преходното и трупаме съкровища, „дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат” (Матей 6:19), ние служим на времето и на неговата преходност. Тогава самото време се превръща в идол, защото го правим обект на своето служение и по някакъв начин го обожествяваме – правим го свой господар и му позволяваме да ни предопределя като тачим самите изяви на времето – „дни, месеци, времена и години” (Матей 4:10), а не търсим неговия смисъл, за да ни послужи за смисъл на собствения ни живот. Самите ние идеализираме този идол и се опитваме да му придадем ценност, която иначе не притежава. Не винаги в Свещеното Писание идолът е свързан с конкретен образ, който „художник излива идола, и златар го покрива със злато и пригажда сребърни верижки” (Исаия 40:19), което означава че образът на идола не е непременно материален предмет. Пророк Иезекиил пише за човек, който „допусне своите идоли в сърцето си, и постави съблазънта на своето нечестие пред лицето си” (14:7) като за такъв, който идолопоклонства в скришната си стая, там, където не може да се настани предмет, но където се настаняват усещания, емоции, чувства. Това означава, че истинските идоли не са статуите, а това, което въвежда в заблуда и суета и което осквернява духовно човека (Иезекиил 23:30). Следователно то е заместител на истинския смисъл на живота, нещо, от което човека търси спасение: „спаси ме, защото ти си мой бог” (Исаия 44:10). Този „излян образ” (Исаия 48:5) не се свързва непременно с конкретна фигура; образите са по-скоро вид усещания, които навлизат неконтролируемо в съзнанието на човека, които проектират във вътрешния му свят свои собствени духовни очертания и към които той привързва сърцето си като към реални образи (Иезекиил 20:39). Но всички те са от „този свят” и следователно са „преходни” (1 Коринтяни 7:31), защото водят към „мястото на тлението” (Псалтир 87:12). Много ясно е изразил тази идея апостол Павел: „ти… който се гнусиш от идолите, светотатствуваш” (Римляни 2:22). Следователно човек може да се гнуси от образа на идола и в същото време в сърцето си да извършва друг вид идолопоклонство към същия този идол – духовно, без поклонение към явен образ с конкретен лик, но най-опасното, защото ограбва смисъла му и се опитва да го направи временен, като самия себе си.

Всички идоли изискват реални човешки жертви (Захария 13:2), не само хората да им „месят тесто, за да правят банички” (Иеремия 7:18), но и да им посветят живота си. Животът, преминаващ в идолопо-клонство, в някаква степен се отъждествява с тлението, защото „изнамирането им е разтление на живота” (Премъдрост 14:11). Такъв живот пророк Иезекиил нарича „блуждаене” (44:10), живот, който освен, че е лишен от смисъл, е лишен и от Божията премъдрост (1 Коринтяни 1:21) и протича под „суетата на ума” (Ефесяни 4:17). Животът на идолопоклонника става временен в смисъл на о-временен, тоест ограничен в рамките на временното и лишен от вечен смисъл. Той е затворен в преходния образ „на този свят” (1 Коринтяни 7:13), поради което хората много лесно си измислят идоли, а „измислията на идоли е … разтление на живота” (Премъдрост 14:11). В нравствен смисъл изтляването на живота не означава само извършването на редица неморални действия и загуба на неговото качество. Много важна предпоставка за загубата му е изпадането на хората в заблуда относно „познанието за Бога” и те „живеейки в голяма невежествена борба, наричат това голямо зло – мир” (Пре-мъдрост 14:22).

Голяма част от живота на човека преминава в „грижа, що Бог е дал на синовете човешки, за да се упражняват в това” (Еклесиаст 3:10). В грижата си той се опитва да направи нещата от живота вечни, опитва се да ги обезсмърти. Но „какво ще има човек от всичкия си труд и грижа на сърцето си”? (Еклесиаст 2:22). Грижата му създава усещане за постоянство, за удължаване на времето, дори за неговото превъзмогване, тя е илюзията, с която се чувства безсмъртен тъкмо в границите на времето. Това безсмъртие също е илюзорно, защото е проектирано от човека във времето с цел да го задържи, но и за да задържи себе си в него. То е различно от безсмъртието по смисъла на вечното му назначение, различно е от безсмъртието му като творец, когато всеки акт на творчеството му се схваща като сътворяване на ново битие. Илюзорното безсмъртие е същината на духовната смърт. Такъв човек си гради „къща като молец и като пъдар си прави колиба” (Иов 27:18-23). Сравнението с „червей” и „молец” (25:6) е много точно защото открива движението на човека в тъмните и преходни „стаи” на живота – (а също и на „скритата си стая“ – Матей 6:6), там, където трупа преходното си съкровище, което разяжда. В действителност истинската грижа на човека трябва да бъде свързана със събирането на „съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат” (Матей 6:20).

Всяка грижа на човека е суетна, освен грижата, свързана с „позна-нието за Бога” (Премъдрост 14:22). Човек трябва да знае, че само Божията грижа запазва неговия дух и му дарява милост и живот (Иов 10:12), защото кой от нас „със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?” (Матей 6:27). Грижата по „утрешния ден”, по това „какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем” (Матей 6:31) е суетна, защото ограбва човека, а не му доставя необходимото качество на живота. Тези хора обаче, които смятат, че смисълът на живота се състои в грижата за утрешния ден много лесно превръщат тази грижа в поклонение към материалното богатство. „Грижите на тоя век и примамливото богатство” (Матей 13:22) правят безплодни опитите му да съхрани живота си, и вместо да ги изпълва със смисъл той се разкрива като временен и нетраен.

Следва… (виж тук)

_______________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Тилих, П. Систематическая теология. Т. 1-2, М., 2000, с. 326.

[2]. Пак там, с. 257, 258.

Изображения – авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6fk