Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Всеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

Прочетете още „ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*“ →