Росен Миланов

3.Перспективи пред Българската православна църква

Това не е животът на християнина и на хората, стремящи се към небето, към духовно усъвършенстване, според Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). А хората, които не се стремят към съвършенството и към небето, не принадлежат към Църквата[27].

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, бяха и са налице. Например: книгоиздаване („Тавор“, „ЕТ Кирил Маринов“ и Зографският манастир), беседите и книгите на отец Висарион Зографски, някои сайтове (например „Православен свят“ – Варна[28]), седмицата на православната книга във Варна, Пловдивската православна телевизия, радио „Сион“, определени центрове за събиране на млади православни християни, манастири, които са средища на духовен живот, с високоиздигнати и просветени духовно монаси (като Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ и Дивотинския манастир „Света Троица“), „Чисти сърца“ в Смолян, някои църковни училища (не само за деца, но и за възрастни), комуната за лечение на наркозависими във Варна, приютите на о. Иван, социални кухни към някои храмове. За съжаление обаче, много често на такива дейности Българската православна църква като институция (в частност – нейният висш клир) не съдейства, а дори ги и възпрепятства.

В Българската православна църква днес присъстват много отрицателни явления. Особено вреден и опасен е, на първо място, фалшът. Това явление е типично за светския живот и светските среди, но за съжаление е навлязло дълбоко в църквата[29]. То почти не може да бъде избягнато дори при най-голяма добронамереност; когато пък е търсен, фалшът е неимоверно по-голям. Предпоставки за фалш се намират в самата структура и организация на църковния живот днес. Богослужението, може би отговарящо на нуждите на времето, в което се е формирало, сега в по-голямата си част е неадекватно. Повечето богослужебни текстове са били писани от монаси за монаси, в други времена, при съвсем други условия на живот. Те отразяват различна настройка на мисълта и днес почти всички са чужди на настроенията и духовните нужди на съвременния човек. В резултат на това богослужението е безинтересно за съвременния човек; то не може да увлече духа и ума, думите и изразите почти никога не могат да се почувстват като близки, собствени. В България освен това съществува и престъпно пренебрегваният от висшия клир проблем с езика, който е неразбираем не само за обикновените вярващи, но и за повечето свещенослужители.

Проблемът с фалша изобщо е свързан с духовната сфера, в която стойностите са, много ясно, духовни и като такива могат да се оценяват духовно[30]. Съответно емпиричната оценка на духовността на дадено лице е почти обречена на неуспех. А тъй като липсата на духовност обикновено няма като резултат смъртна или друга заплаха за физическия живот на човека, тя може да остане без последствия години наред, дори до смъртта на нейния (не)носител.

Това се наблюдава отчетливо в живота на Българската православна църква[31].

Съгласно закона за духовната ентропия човешкото общество върви надолу. Съществува и още един закон, забелязван не само от православни авторитети, но и от хора, далеч от християнската вяра – този за ускорения ход на събитията днес. Съгласно тази закономерност днешният свят се движи стремително – разбира се, надолу. Положението в световен план никога вече няма да стане по-добро; престъпленията ще бъдат още по-масови, като детайлите им се усъвършенстват, за да бъдат самите престъпления по-фини. Политическото управление на цяла една страна никога вече няма да бъде в ръцете на достойни хора (макар че това рядко се е случвало и в предходните исторически епохи!), тъй като, колкото и малка да е страната, в нея все пак са съсредоточени огромни природни богатства и финансови капитали, за да бъде оставен на случайността изборът на властта в нея. Същото важи и за всяка една по-значителна поместна църковна организация, каквато у нас е Българската православна църква – най-големият собственик на недвижими имоти в държавата след самата държава. Диктуваният отвън, но получаващ съдействие отвътре процес на поставяне на отговорни постове на клирици, удобни за притежаващите власт и финансови средства, продължава и сега.

Затварянето на очите пред характерни и разпространени днес явления, които по една или друга причина не са удобни за коментар, е друга изключително вредна практика, убиваща възможността за духовен напредък в църквата. Тук биха могли да се изброят само малка част от явленията в съвременния живот: Интернет, Facebook, компютърните игри, другите така популярни средства за комуникация като форумите, блоговете и така нататък; телевизията, рекламите, съвременните филми и сериали; музиката; изкуствените храни и изобщо преобразуването на реда в световен план (така че земеделските и животновъдски стоки да струват много по-малко от произведенията на индустрията, което става причина за обедняване и зависимост на хората и за изкуствени отношения в света) и така нататък. Логично църквата, тласкана по користни причини към средновековен тип живот, е неподготвена за адекватно отношение (отношение, а не просто еднократно изразена позиция!) по въпроси, които неминуемо срещат младия и по-възрастния човек, каквито са тези за съвременните технологии, за отношенията между половете. Същевременно по отношение на материалния живот се проповядват идеи, привидно заимствани от Библията, църковните канони или християнската древност, но напълно чужди на тях. Рисува се нереален и фантастичен (свързан с фантазията) начин на живот и поведение – с неадекватното наблягане на характерни за древността, за други епохи, за друг вид насока на духовния живот добродетели. Тези добродетели днес притежават много условности и се нуждаят от внимателно разглеждане и тълкуване, а по една или друга причина са далечни на днешните християни – например: милосърдие, гостоприемство (в християнски контекст – страннолюбие), любов към враговете, прошка и други. Същевременно пък животът на проповедниците на такива идеали рязко се различава от проповядваното, осъществяването на което би ги довело до бедност и нищета. Високият социален статус на много клирици (от висшия клир, но и от свещенството) предизвиква раздразнение у хората извън и вътре в църквата[32].

Чрез рисуването на фантастични образи на християнския живот става лесно самият той да се превърне в очите дори на поставилите добро начало християни в някакъв вид фантазия. Оттук произтича тоталното неразбиране на духовните закони и непознаване същността на християнското спасение. Крайният резултат – релативизиране на духовните стойности и отнасянето към тях и към всички духовни предмети като към фантазия…

Изключително вредна и опасна е също така назадничавостта. Българската православна църква в лицето на висшите си духовници, както и на други свои представители, не изостава от съвременния технологичен напредък. Така е с автомобилите и другите модерни технически средства, както и изобщо с повечето страни от бита на споменатите лица. Изобщо Православната църква не се е произнесла срещу материалния напредък и нововъведенията; напротив: „Християнството не отрича материалния живот, а го одухотворява[33]“.

Самата църква се ползва широко от нововъведенията в материален план. Дали обаче това е така в духовен план? В съгласие с приведеното по-горе свидетелство за напредъка в областта на религията Църквата трябва да се развива в границите на истината, а нейното учение трябва да се изяснява, да се актуализира във връзка с новите предизвикателства. Такава актуализация и своевременна реакция е необходима, за да не изпадне съвсем Българската православна църква в миманса на обществения живот. И тогава вече ще има сериозни финансови последствия – при настъпването на много по-широко рекламирани философии и доктрини или пък при повсеместното разпространение на нихилизма църквата рискува да претърпи много финансови загуби поради отдръпването на огромни маси от нейните услуги. Наистина, жалко е, че изобщо става въпрос за такива категории, когато се говори за църквата и нейната дейност… Но може би това би била своеобразна шокова терапия за Българската православна църква?!

Основните мерки, които може и трябва да вземе Православната църква в България за промяна в положителен план, са духовни и личностни. Всъщност оздравителен процес в Българската православна църква днес не може да се случи – духът на днешното време не позволява това. Задължителна предпоставка за оздравяване е осъзнаването и признаването на духовната болест, на лошото състояние, в което се намира Българската православна църква – първо на ниво клир, с митрополити, епископи, обикновени монаси и свещенослужители, много от които са обладани от различни нравствени пороци: блуд, дори хомосексуализъм, алчност, невежество, липса на елементарно уважение към хората, неадекватност, наглост, лицемерие…

Но християнската борба не престава и днес. Сега тя е насочена към създаване на „острови“ в обществото и в самите църковни среди. В тези острови, състоящи се от отделни високодуховни личности, е важно активното занимание с чисто духовни дела – разбиране и представяне на красотата и истинността на християнската религия и християнския светоглед, който единствен притежава цялостност и дава съвършен отговор на всички въпроси.

За съжаление, малцина днес са носители на истинското християнство и съответно малцина могат да предоставят на други това християнство… Носителите на истинското християнство са минали през духовен подвиг и са достигнали истински висоти в духовния живот; те са далеч от кариеризма, фалша и самоцелните материални амбиции. Именно затова те притежават духовно познание, което не може да се намери у другите хора. Това духовно познание се отнася не до частни въпроси на богослужението или външната страна на християнството, а обхваща всичко важно и значимо. Духовното познание е разбиране смисъла на съществуващото; то е светоглед, пречупващ всичко и всички през призмата на истината. И само носителите на истинското християнство могат да тласкат църквата напред; само те могат да водят други. За съжаление обаче, истинските християни обикновено са назад в църковната иерархия – това важи с пълна сила за ситуацията в България. И съответно посланието на църквата страда от това…

Едно от най-важните условия за промяна в отношението на Българската православна църква към обществото е смяната на приоритетите. За момента един от най-главните приоритети дори пред добронамерени духовници и обикновени вярващи е строежът и украсяването на храмове и манастири. Възможно е в определени времена и определени ситуации такава дейност да бъде правилна. Но днешното време, особено в най-бедната страна на Европейския съюз, не е такова. Стремежът към материално украсяване и строеж на храмове и манастири произхожда от жаждата за лукс и външен блясък, както и от различен тип мислене, несвойствен за християнството. Това мислене смята човека за преходен и мимолетен и цени построеното от него като надживяващо години и векове, поколения и дори епохи. В езичеството на човешкия живот се гледа като на нещо преходно, а на построеното – като на дълготрайно. Езическият тип мислене, за съжаление, е господстващ в съвременното общество, идол на голяма част от което е така наречената „култура“. В християнството (което днес, очевидно, се забравя) перспективата е противоположна – човекът и неговият дух са по-ценни от материалния свят (вж. Матей 16:26); той е вечен, а материалното може да рухне в един миг, както и ще се случи всъщност в огнения край на този свят (вж. 2 Петр. 3:10[34]).

В стремежа към строеж и украса на храмове днес обикновено се съзира порочно явление. Защо? Във всяка една област съществуват приоритети. Човекът, както и институциите не притежават безгранични ресурси. Още повече това се отнася до Българската православна църква, която сама в лицето на свои духовници опровергава разпространеното мнение за своето богатство и се обявява за „бедна“ във финансово отношение[35]. Ако една институция е бедна, тя би трябвало да степенува разходите си, като постави определени дейности на по-предни места и осигури финансиране най-напред за тях.

Очевидно за Българската православна църква днес една от най-важните дейности е строежът и украсяването на храмове и манастири. Това обаче не среща подкрепа в библейските и светоотеческите текстове и изобщо в духа на християнската религия. Практиката на Новия Завет, в който се намира човечеството и днес, въз основа на думите и примера на Христос поставя материалното на заден план. Христовите ученици, все още неукрепнали и неизраснали достатъчно в духовно отношение, се възхищават от грандиозната постройка на иерусалимския храм: „И когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му казва: „Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!“ Иисус му отговори и рече: „Виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат“ (Марк 13:1-2). Христос потушава ентусиазма на учениците Си. В същото време Той посочва колко по-ценна е една човешка душа от целия материален свят: „… защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16:26) В изпълнение на духа на Христовото учение апостолите не се грижели за построяване на грандиозни храмове; когато вече съществувала възможност за свободен строеж на християнски храмове в Римската империя, били строени, наистина, и разкошни църкви, но най-добрите представители на християнството не се занимавали с това, ако то възпрепятствало просветната или социалната мисия на Църквата. Днес би следвало строежът и украсата на храмове да бъде поставен на съответното по-задно място в иерархията на църковните приоритети.

Съществуват няколко проблема, които превръщат строежа и украсяването на храмове вместо в добродетел и похвално дело, в порочна практика и предмет на неодобрение. Първият проблем е източникът на средствата за строежа и украсата на храмовете. Обикновено това са дарения на богати лица – но в България, а и изобщо в съвременния свят, богатството много често не се придобива със законни средства. Така дарителите на църквите обикновено са ненавистни на християните, пък и на хората извън църквата. Те често са спечелили с престъпления парите, част от които дават на църквата. Но дори и да не са придобили своите средства с престъпления, богатите дарители обикновено се оказват потисници и тирани – например като собственици на фирми, които плащат нищожни заплати, а същевременно тънат в лукс и разкош.

Друг източник на средства за материални подобрения са църковните доходи, които обаче са натрупвани от нереално високи цени на църковните стоки и услуги – свещи, календарчета, дори икони и други подобни; треби, тайнства. Ако църквата получаваше своите печалби например от обработването на многобройните си земи и продажба на земеделска продукция, с труда (физически) на свещеници, монаси, дори епископи, влагането на получените средства в строеж и украса на храмове, не би било толкова отрицателно дело. Това обаче не е така.

Днес материалният напредък в църквата – особено поради липсата на достатъчно финансови средства – влиза в конфликт с чисто духовните начинания, каквито са например издаването на духовна литература, стимулирането на написване и превод на такава, създаването и поддържането на Интернет-сайтове (защо не и с чуждоезикови версии?), разделени според аудиторията (предимно монаси или предимно миряни; предимно възрастни или предимно млади хора; предимно хора вътре в Църквата или пък предимно хора отвън, които биха пожелали да се запознаят с християнското учение). Официалният сайт на Българската православна църква[36] съвсем не е достатъчен днес, когато в световен план има толкова голямо количество вестници, сайтове, радиа, телевизионни канали. В рамките на голяма институция като Българската православна църква би трябвало да съществуват поне много сайтове, занимаващи се изключително с вътрешната страна на християнския живот и представящи различни страни на християнството: библейски текст (със съвременно приложение и актуална интерпретация), църковна история, светоотечески съчинения (отново с актуално представяне на светоотеческите послания, във връзка със съвременния живот) и разбира се, сайтове с адекватна християнска позиция за събитията в съвременния свят и техните причини и ход. Пътят пред църквата днес минава задължително през осъзнаване на мисията на словото като една от най-важните.

Заключение

Българската православна църква носи определена вина за своето недостатъчно присъствие в обществения живот. Това става, като тя губи битката със злото на много фронтове – медии, образование. Редица други елементи от живота са от по-голямо значение за хората – компютри, телевизия, вестници, радио и така нататък.

Същевременно в Българската православна църква не се признава огромното поражение – и съответно не може да се очаква подобряване на положението, понеже за това не се полагат съответни старания.

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, са налице. Повечето пъти обаче става дума за отделни, неподкрепени от висшия клир инициативи (просветни и социални). За съжаление обаче, много често в тези дейности висшият клир на Българската православна църква не съдейства по никакъв начин, а дори ги и възпрепятства.

Причините за проблемите в Българската православна църква са синергистични – тоест вътрешни и външни. Външни – защото изборът на ръководни фигури в църквата е контролиран от фактори извън нея. Разбира се, контролът започва да се осъществява от по-рано или пък на други нива – свещенослужители на важни позиции в централни за съответен град храмове, игумени на големи манастири и така нататък. Това не е характерно само за времето на социалистическия строй в България; то със сигурност е започнало много преди това и продължава в пълна степен и сега. Църквата е част от този свят, който се изгражда на привидност и фалш и скоро ще рухне. Така че обвиненията от страна на светските среди към Българската православна църква са некоректни. Едната форма на отрицателно влияние, външната, се смесва с другата – вътрешната.

Причините за сегашното нерадостно положение на Българската православна църква се крият в липсата на истински духовни личности и съответни дела в нея. Политическо и всякакво друго влияние е имало, има и ще има в църквата – по закона за духовната ентропия то ще става още по-силно. И съответно на това се изисква активно противодействие с използване на съвременните технологии, с усъвършенстване на методите, с постоянство и духовна сила. Новото време има нови предизвикателства – на борба с ново зло, в която се включват нови средства. Борбата днес е особено многоаспектна – основната борба е с фалша, буквализма, с назадничавостта, със затварянето на очите пред съвременни явления. Тази борба е трудна, защото се води едновременно не само със злото в света, но и със злото в църквата. Тази борба изисква изявяване на истинското християнство, колкото е възможно по-често: не само с думи, но и с дела, с мисъл, с устрема на сърцето, който да дава и съответни плодове.

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. „Според сравнението, направено от светите отци, еднакво може да потопи човека и вързаният на шията му тежък камък, и торбата с пясък: така еднакво увличат в адската пропаст и смъртният грях, и натрупаните множество малки, простими грехове“ – тоест дребни на пръв поглед грехове, които обаче са отделили отдавна своя носител от съвършения Бог и Неговата Църква, призвана към святост. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта, с. 143. Това е във връзка с една мисъл на светеца, изказана малко преди това: „Лишени от надежда за спасение са и онези православни християни, които са придобили греховни страсти и посредством тях са влезли в общуване със сатаната, разтрогвайки общението си с Бога“. Пак там.

[28]. http://pravoslaven-sviat.org/

[29]. „… на тях (на повечето съвременни на светеца клирици, което важи и за днешните клирици – бел. м.) е необходимо да запазят многото отклонения за защита на своята изгода“, Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 567.

[30]. Вж. 1 Коринтяни 2:14-15: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“.

[31]. Последната една година след смъртта на патриарх Максим е особено показателна. Хората в църквата, както и тези извън нея станаха свидетели на един много позорен (за щастие, краткотраен) период – управлението (временно) на Софийска епархия от Варненския митрополит Кирил, който почти не притежаваше не само духовни, но дори и общочовешки положителни качества. Не трябва да се забравя, че съществуваше реална опасност и от заемане на патриаршеския пост от този митрополит…

[32]. „… чрез чиновничеството в Църквата е унищожено истинското значение на иерархията, унищожена е връзката между пастирите и паството, а светолюбието, ненаситният стремеж към суетни почести и към натрупване на капитали е унищожил у пастирите християнина, превърнал ги е само в презрени, ненавистни полицаи поради тяхната ненавист към народа, поради техните злоупотреби и безнравственост“ Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 569.

[33]. Сергий (Рибко), иеромонах, Възможно ли е спасението през ХХІ век? Превод от руски, Света Гора, Атон, 2003, с. 25.

[34]. Вж. изказването на отец Никанор от Гигинския манастир, в което това е формулирано: „Човече, аз и ти ще умрем; онова (конкретно: направеното в Гигинския манастир; имат се предвид материалните подобрения – бел.м.) ще остане“. Вж. „Вяра и общество“ – 28 септември 2013 година, мин. 32,06–32,09 [Електронен ресурс, към 30 ноември 2013 г.] http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/34583/vjara_i_obshtestvo_28_septemvri_2013. Сравни с познатия надпис от времето на хан Омуртаг, когато християнската религия не е била господстваща в българските земи: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил“.

[35]. В стенограмата от пресконференция на Видинската митрополия, дадена през месец март 2011 година, фигурира следното: „В момента Църквата не може да има и социална дейност, защото постоянно е ощетявана, ограбвана и крадена. Всеки иска от нея и мисли, че тя е богата, но за съжаление не е така. Тя е много бедна и средствата, с които разполага, са оскъдни“. Видинска митрополия отправи апел за съпричастност към епархиотите си. [Електронен ресурс] http://dveri.bg/3kux3.

[36]. Всъщност той е официоз, а християнството се нуждае предимно от друг тип слово.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-537