Иван Панчовски

Богочовешкият характер на Христовата личност

Чудният образ на Иисус Христос с неговата привлекателност и пленителност, духовна красота и мощ е занимавал човешките умове и е вълнувал човешките сърца. Незамиращият интерес към тайнствената личност на Иисус Христос е напълно оправдан за всеки човек, защото в образа на Иисус Христос той вижда своето истинско достойнство и висше назначение, ръководния си идеал и образец и намира своя Учител, Утешител, Спасител. Християнинът пък непрестанно се вглежда в тайнствения образ на Иисус Христос, вдълбочава се във вечната тайна на Христовата личност и все повече възраства в опознаване на Иисус Христос, защото той само по този начин може да остане верен на високото си име, да бъде достоен за висшето си призвание, да преуспява в нравствения си възход, да се украсява с добродетели и съвършенства и да наследи вечен живот и блаженство. В първосвещеническата Си молитва Иисус Христос ясно говори, че истинският, съвършеният, вечният живот се състои в познаването на Бога Отца и на Самия Него: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Единия Истинен Бог, и пратения от Тебе Иисус Христос” (Иоан 17:3).

Чрез този текст ние разбираме същността на християнската религия: тя не е  само емоционално преживяване или смътно, мистично чувство за съществуването на тайни в света, или чувство за единство на човешкия дух с универзума. Християнската религия се изгражда върху дълбоката убеденост в божествената истинност на Христовою учение; тя е повишен духовен живот и се състои в пълно задоволяване на всички потребности на човешкия дух. Ето защо богопознанието е първата християнска длъжност.То разкрива пред погледа на християнина чудната и прекрасна светлина на вечната истина, която иска високо да бъде издигана и навсякъде да бъде разпръсквана, за да може все повече и повече души да озарява и сърца да стопля. Когато слънцето изгрее и се издигне високо над хоризонта, неговите лъчи се разпръскват на всички посоки, всичко озаряват и навсякъде прогонват мрака. Същото извършва и слънцето на богопознанието, когато озари човешката душа. Тогава самата тя става сияйна и светоносна.Християните са призвани да се озаряват от светлината на богопознанието и така уверено да вървят по пътя на живота и спасението и да бъдат „светлина на  света” (Матей  5:14);  да  просвещават със светлината на християнското богопознание други хора, които също жадуват за истина и спасение. Който носи в себе си светлината на християнското богопознание, той трябва навсякъде да я разпръсква и на всички да свети, защото „не може се укри град, който стои на връх планина. Нито запалят светило и Го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи” (Матей 5: 14-15; Лука 11:33). Следователно християните имат и мисионерски дълг. Той изрично е загатнат от св. апостол Петър, когато той поръчва на християните: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Богочовешкото величие на Иисус Христос не останало скрито и за мнозина гении на човечеството, някои от които били скептици, дори невярващи в християнския смисъл на тази дума. Поради ограниченото място, тук ще приведем изказванията само на някои от тях.Бележитият мислител, поет и историк Иохан Г. Хердер (1744-1803) в главното си съчинение „Идеи към философията на историята на човечеството” по следния начин обрисува свръхчовешкия образ на Иисус Христос и дава израз на преклонението си пред Него: „Седемдесет години преди залеза на юдейската държава се роди в нея един Човек, Който предизвика революция както в мислите, така и в нравите и бита на хората. Той беше Иисус… Най-чиста хуманност  се  съдържа  в  малкото  речи,  които  имаме  от  Него;  хуманност доказваше в живота Си и нея потвърди чрез смъртта Си.” Обръщайки се към Иисус Христос, Хердер казва: „Почтително се прекланям пред Твоя благороден образ, пред Тебе, Който си Глава и Основател на царство от толкова велики цели, от толкова действени подбуди… Пред цялата история, която произхожда от Тебе, аз виждам само Твоя тих образ[176].”

Философът Имануел Кант (1724-1804), основателят на критицизма, напълно в духа на своята система вижда в лицето на Иисус Христос най-съвършеното въплъщение на идеята за човечността. В  съчинението си „Религията само в границите на разума” Имануел Кант твърди, че Първообразът на нравственото съвършенство е слязъл при нас от небето, че Той е приел човешка природа в лицето на Иисус Христос. На това съединение с нас може да се  гледа  като  на  снизхождение,  ако  си  представим  как  Този  божествено настроен Човек като Първообраз на нас, макар и да е бил свят и като такъв не е следвало да търпи никакви страдания, ги приел в най-висша мярка, за да насърчи най-доброто в света[177].

Според именития философ Иохан Фихте(1763-1814) схващането за абсолютното единство на човешкото съществуване с божественото е най-дълбокото познание, до което човек може да се възвиси. Преди Иисус то не е било известно на никого. Пръв до него се издига Иисус Христос. И това е дивно чудо (ungeheures Wunder). „И наистина, вярно е – отбелязва Фихте, – че Иисус от Назарет по напълно превъзходен и недостъпен на никое друго лице начин е Единородният Син Божи и че всички времена, които са способни да Го разберат, ще трябва да Го признаят за Такъв[178].”Ваймарският поет и мъдрец Иохан Гьоте (1749-1832) в романа си „Вилхелм Майстер” нарича Иисус Христос „божествен човек”. При това „Той се проявява в живота като истински философ.” Веднага след този израз Гьоте бърза да предпази от недоразумение и прибавя: „Не се смущавайте от този израз”, защото Иисус Христос се проявява „като мъдрец в най-висшия смисъл на  думата.  Той  стои  здраво  на  Своята  позиция;  Той  върви  по  Своя  път неотклонно  и  като  привлича  към  Себе  Си  по-ниското,  като  позволява  на незнаещите, на бедните, на болните да участват в Неговата мъдрост, в Неговото богатство, в Неговата сила и заради това изглежда да се изравнява с тях. Той от друга страна не отхвърля Своя божествен произход; Той смело се изравнява с Бога,  Той  обявява  Себе  Си  за  Бог.  По  този  начин  Той  още  от  Своята младенческа възраст предизвиква учудване у заобикалящите Го, спечелва една част от тях за Себе Си, настройва друга против Себе Си и показва на всички, които желаят да се издигнат високо в знанието и живота, какво трябва да очакват от света[179].” В лицето на Иисус Христос „Бог прие плът и кръв на човек, та човека до Бог да въздигне[180].”  

В разговорите си с Екерман Гьоте приема и четирите евангелия за „напълно достоверни, защото в тях се чувства отблясъкът на величие, което произлиза от личността на Христос и което притежава божествен вид, както само веднъж Божественото се е явило на земята”. Поради това „духовната култура може да напредва непрестанно, естествените науки могат да се развиват във все по-голяма широта и дълбочина и човешкият дух може да се разширява, колкото може, все пак той никога не ще надмине висотата и нравствената култура на християнството, както то сияе и блести в евангелията[181].” Макар че имало периоди в живота на Гьоте, когато в душата му се пораждали съмнения и колебания в християнската вяра, той се стараел да ги превъзмогва и още повече се утвърждавал във вярата си. Забележителна е следната му лична изповед: „Много обичам Иисус Христос и много вярвам в Него; благодаря на Бога, че вярвам в Него… Имаше време, когато бях Савел; слава на Бога, че съм Павел[182].”

Датският мислител Сьорен Киркегард (1813-1855), чието влияние и днес не е намаляло в съвременния екзистенциализъм, пише, че Иисус Христос е вечно жив и съвременен. „Неговото име се благовести по целия свят… Неговото учение промени състоянието на света, то победно прониква всички сфери на живота”. Въз основа на това светската история доказва, че „Иисус Христос бил велик Човек, може би най-великият”. С това не се задоволява вярващият човек, който чрез своята интуиция вижда по-далече и по-дълбоко. Пред него Иисус Христос се засвидетелства като Бог, Който се явил в света в унизен вид, но някога ще дойде в Своето неземно и вечно величие[183].Според бележития  английски  писател Томас Карлайл(1795-1881) човечеството се издигнало до най-голяма висота в лицето на Иисус от Назарет – в Неговия живот, в Неговата биография и в основаната от Него религия. „Нещо по-висше човечеството още не е достигнало[184].”Иисус от Назарет е чисто въплъщение на Божеството. Съответно на това християнското учение „във всяко отношение е божествено”. Също така и християнските добродетели са божествени и те не следва да се сравняват с добродетелите на философската етика, тъй като те са от съвсем друга категория и са много различни от последните,  както  една  съвършена,  идеална поетическа  творба  от  едно упражнение по смятане[185].

Сред  гениите  на  славянска  Русия  ще  споменем  само  Фьодор  Михайлович Достоевски (1821-1881), защото той се издигнал до вярата на Иисус Христос чрез горнилото на упорити съмнения и запечатал Неговия богочовешки образ в душата си чрез задълбочен личен духовен опит. По пътя на трагични съмнения и големи душевни борби Фьодор Михайлович Достоевски се възвисил до вярата в Иисус Христос. „Аз – изповядва писателят в лично писмо до Наталия Дмитриевна Фонвизина – съм дете на века, дете на неверието и съмнението досега и дори (аз зная това) до гроба. Какви страшни мъчения ми костваше тази жажда да вярвам, която е толкова по-силна в душата ми, колкото повече са в мене доводите против вярата. А понякога Бог ми изпраща минути, в които съм напълно спокоен; в тези минути аз обичам другите и намирам, че съм обичан от тях, и в такива именно минути аз си съставих символ на вярата, където за мен всичко е ясно и свято. Този символ е твърде прост; ето го: вярвам, че няма нищо no-прекрасно, по-дълбоко, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос, и не само няма, но с ревнива любов казвам на себе си, че не може и да има. Нещо повече, ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината, и действително истината би била извън Христос, то на мене no-скоро ми се иска да остана с Христос отколкото с истината[186].”Най-силната част от тази собствена вероизповед Фьодор Михайлович Достоевски по-късо вложи в устата на своя герой Ставрогин от романа „Бесове”. Според напомнянето на Шатов той казал: „Ако биха ми доказали математически, че истината е извън Христос, то аз и тогава no-скоро бих се съгласил да остана с Христос,  отколкото  с  истината[187].” До  тази  вероизповед  Фьодор  Михайлович  Достоевски достигнал,  като  преминал  през  огненото  горнило  на  мъчителни  съмнения. Затова тя била за него непоклатна. В тетрадката си по повод „Легендата за великия инквизитор” Фьодор Михайлович Достоевски отбелязва: „И в Европа няма и не е имало такава сила на атеистически изрази; така че аз вярвам в Христос и Го изповядвам не като дете; моята осанна е преминала през голямото горнило на съмненията[188].”

Гениалният музикант и поет Рихард Вагнер (1813-1883), колкото и да бил увлечен от песимистическия философ Артур Шопенхауер в своеобразно преклонение пред личността на Буда винаги признавал превъзходството и най-вече божественото достойнство и величие на Иисус Христос. Според дълбокото убеждение на Рихард Вагнер, Иисус Христос не е бил само мъдрец, какъвто бил Буда, Той бил „божествен”. Мисията на Иисус Христос в света – според Рихард Вагнер – се състояла в това да изкупи, да обнови нравствено и да спаси всички хора, включително и „бедните духом”, а не да учи малцина избраници на духа да вървят по пътя на познанието. Иисус Христос не е обикновен мъдрец, Той е Изкупител и Спасител на човечеството. При изпълнение мисията Си в света Той не посочва пътя на изкуплението чрез знанието, достъпно на малцина избраници, а чрез Своя личен пример: Той отдаде собствената Си кръв и Собственото Си тяло като най-висша изкупителна жертва[189]. Според Рихард Вагнер най-висшето благо на човека е да знае, че Изкупителят живял на земята. Много мъченици и светци е имало на земята, обаче от тях само Иисус Христос е „божествен”. Всички светци са постигнали святост чрез Божията благодат, чрез чието съдействие те от грешни хора се издигнали до свръхчовеци. Само Иисус Христос е божествен; у Него не се разгаряла страст; Той по природа притежавал „божествена  чистота”.  Иисус  Христос  е  съчетавал  в  Себе  Си „най-чиста божественост” и „най-чиста човечност”. В това отношение ние имаме пред себе си „несравнимо единствено явление Всички други се нуждаят от Спасител. Той е Спасителят[190].”Световноизвестният немски историк Леополд Ранке (1795-1886) в своята  многотомна „История на света” нарича Иисус Христос „най-неопетненото,  най-дълбокомисленото  и  най-човеколюбивото  Същество  на света”. Според него „не е имало на земята нищо no-безгрешно и могъщо, по-възвишено и свято от дейността, живота и смъртта на Иисус[191].”  Значи и пред погледа на обективния историк Иисус Христос се открива и очертава като единствена и изключителна, като богочовешка личност.

От особена важност е да изтъкнем какво е отношението към Иисус Христос на цзвестния френски езиковед, историк, критик и писател Ернест Ренан (1823-1892), който е прочут най-вече със своята пресловута книга под надcлов „Животът на Иисус”. Известно е, че в нея той се опитва да лиши Иисус Христос от Неговата божественост. Не ще бъде безинтересно да отбележим, че подбудата да се залови с такова начинание е може би на първо място голямата парична сума, която получил. „Ренан под маската на привидно благочестие към Иисус станал модерен Юда само с тази разлика, че той направил за себе си no-добра сделка. Докато Юда се задоволил само с тридесет сребърника, Ренан получил от евреина Ротшилд хонорар един милион франка, както разказва младият Дюма[192].”Въпреки това Ернест Ренан отстъпвал от основния дух на съчинението си и вмъквал в него прекрасни редове, където изразил своето преклонение пред богочовешкото  величие  на  Иисус  Христос.  Според  него  Иисус  Христос  е „Човек от необикновена величина”. „Иисус – заявява Ернест Ренан – никога няма да бъде надминат. Култът към Него вечно ще се подмладява. Над Неговата история ще бъдат проливани сълзи безкрай. Неговите страдания всякога ще бъдат близки на най-добрите сърца. През всички векове ще бъде признавано, че между човешките синове никога не се е раждал no-велик от Иисус[193].” На друго място в книгата си Ернест Ренан се обръща към Самия Иисус Христос със следните знаменити думи: „Да бъде вечна славата Ти, благородни Инициаторе! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е утвърдена. Не се бой, че изградено с Твоите усилия здание ще бъде разрушено поради грешка. Ти си такъв крайъгълен камък на човечеството, че да бъде изтръгнато Твоето име от тоя свят, би значило да бъдат разклатени основите на вселената[194].”Фридрих  Паулсен (1846-1908), професор по философия и педагогика  в Берлинския   университет,   е   световноизвестен учен. Неговите съчинения, ”Въведение във философията” и „Система на етиката” претърпели издания и са преведени на няколко езика, включително и на български. Фридрих Паулсен навсякъде  в  съчиненията  си  отдава  дължимата  почит  към  християнската религия от гледище на философията и на етиката. В евангелията – забелязва Фридрих Паулсен – „са се запазили истинските черти на Иисус и Неговите изречения  в  оригинал,  от  които  бихме  могли  да  се  възползваме,  за  да нарисуваме  образа  My[195].”  В  живота  и  дейността  Си  Иисус  Христос  бил възвишена и борческа личност. „Той стоеше по-горе от религията и нравите на Своя народ; у Него бе се формирало по-друго, по-високо отношение към Бога от онова, което бе познато на Неговия народ; и поради това праведността на Неговия народ – страхливо, жалко и същевременно самодоволно изпълнение на закона – не Го задоволяваше. И Той освободи Себе Си и учениците Си от закона на Своя народ; Той нарушаваше съботата и учеше и учениците Си да постъпват така; вместо това Той им даде нова заповед: „обичайте се помежду си”.  А  тъй  като  съществуващата  по  това  време  система  на  обективната нравственост не можеше да гледа спокойно на това, то Той встъпи в неравна борба с нея, която борба завърши с Неговата смърт. В борбата и страданията Му Го крепеше, вдъхновяваше и придаваше нови сили непосредствената увереност в Собственото My изключително назначение. Той е изпратен от Бог Отец да проповядва  ново  царство  на  любов  и  милосърдие: „Моята  храна е да изпълнявам волята на Този, Който Me е пратил.” Иисус служи за вечен образец на всички борещи се за царството Божие, жадни за правда, на всички тези, за които в живота има малко сила и дух, любов и свобода, на всички, които от все сърце са изказвали своите чувства и възгледи и после са били разпъвани и изгаряни от тълпата – безразлично, културна или некултурна е била тая тълпа[196].” Както целият земен живот, така и последните дни, кръстните страдания и голготската смърт на Иисус Христос са изпълнени с неземна възвишеност. „Иисус умира не с проклятие на уста, а с молитва: Прости им, защото те не знаят какво вършат. Това, което искат – да Me погубят – няма да им се удаде. Те съдействат на това, което не искат: проклятие ще падне над тях – но не Мое проклятие,  а  проклятие  заради  собствените  им  постъпки,  съгласно  вечния космически  порядък[197].” В  съчинението  си „Въведение  във  философията” Фридрих Паулсен счита Иисус Христос за въплътен Бог и изповядва вярата си в Него. „Ти – пише Паулсен – слушаш Евангелието, вдълбочаваш се в думите и живота на Иисус, ти преживяваш историята на Неговите страдания и смърт и казваш заедно със стотника: Този наистина бил праведен Човек и Божи Син. Тук ти се открива смисълът на живота; ето чрез какво и за какво съществува действителността[198].” Според Паулсен Иисус Христос е „Бог в човешки образ[199].” Аз – заявява Паулсен – „несмущаван от подигравките на присмехулниците и от омразата на пазителите на буквалния хомот, вярвам в Бога, Който се откри в Иисус. В живота и смъртта на Иисус ми се откри смисълът на живота, въобще смисълът на света[200].”  Следователно Паулсен е съгледал Иисус Христос в богочовешкото My величие и открил в Неговото Евангелие най-важната философска и етическа истина – тази за смисъла на човешкото съществуване.Вилхелм Вундт(1832-1920) е един от най-бележитите всеобхватни и синтетични умове на нашия век. Той с еднаква гениалност и плодовитост разработва важни проблеми из областта на психологията,  етиката,  систематичната  философия  и  историята  на  философията  и  етиката.  В  своето съчинение „Система на философията” Вилхелм Вундт описва Иисус Христос като основател на най съвършената нравствена религия.Иисус Христос е „нравствен образец”. Той въплъщава в Себе Си „най-зрялата нравственост”. В това My качество Той трябва да бъде считан като „най-благородния свидетел на безкрайната и поради това непознаваема, обаче необходимо мислена съвършено адекватна на нравствения идеал Основа и Цел на света[201].”

Бележитият немски философ Рудолф Ойкен (1846-1926) оценява Христовата личност в капиталното си съчинение „Възгледите за живота на великите мислители”.  Сред  цялата  галерия  най-велики  мислители  Иисус  Христос  е представен като „изключителна личност”. Своето сигурно превъзходство над другите религии християнството дължи на обстоятелството, че то се изгражда „върху живота и битието на една Личност, която високо била издигната над всичко низше и дребнаво от човешки вид, която свързала с най-дълбокото усещане на болка победно нревъзмогваща сила, Която чрез силата на любовта открила нови дълбочини на действителността, дори привела до нов свят на човечност. И същевременно Тя даде чрез своята участ образец на човешки живот, за чиято впечатлителност не можаха да заключат себе си дори и най-твърдите духове”. Влиянието на Христовата личност – според Рудолф Ойкен – не се ограничава само върху църковните кръгове, то се простира върху живота на човечеството въобще. „Също и за този живот Тя означава най-великия от всички преврати и призовава духовете към най-важното от всички решения”. Тя изисква пълно  преобразуване  на  действителността  заедно  с нейните ценности. Това не може да се извърши само с човешки сили, а чрез съвършената божествена любов, която Иисус Христос откри на света. Въз основа на нея възниква нов свят на човечност, „където личността на Иисус ще придобие трайно  значение,  където  ще  владее  убеждението, че  чрез Неговото дело човечеството е намерило истинските основи на действителността и по този начин и проникнало в структурата на своето битие”. По-нататък Рудолф Ойкен задава въпросите: На какво се дължи, че ние не можем да се освободим от Иисус и се чувстваме заставени все отново да се връщаме към Него, да се занимаваме с Него, да търсим отношение към Него и това отношение да разглеждаме като най-важното, най-святото, най-съдбовното в живота ни? Защо не остарява Неговият образ, защо Той винаги е нов? На тези въпроси Рудолф Ойкен  отговаря  по  следния  начин: „Сигурно  заради  това,  защото  целият културен живот с всичките му блестящи и шумни постижения не изчерпват най-дълбоката основа на човека, защото най-вътрешна потребност го подтиква да търси във вечното битие и безкрайната любов вътрешен мир, истинска и чиста същност, спасението на своята душа. Но където се пробуди такъв копнеж, там е жива изповедта на апостол Петър: „Господи, къде да отидем? Ти имаш думи за вечен живот[202].”  

Освалд Шпенглер (1880-1936), бележит философ на историята и на културата, в епохалното си съчинение „Залезът на Запада” оценява личността на Иисус Христос като изключителна и несравнима. Той пише: „Несравнимото, с което младото християнство се издигна над всички религии на онова богато ранно време, е образът на Иисус. Във всички велики създания на онези години няма нищо, което може да се сравни с Него. Който тогава четял и слушал историята  за  Неговите  страдания,  както  тя  малко  преди  това  станала: последното влизане в Иерусалим, последната Тайна вечеря, часът на душевната борба в Гетсимания и смъртта на кръста, на него изглеждали незначително всички легенди и свещени приключения на Митра, Атис и Озирис[203].”Измежду представителите на точните науки да се спрем на отношението към личността на Иисус Христос на световноизвестния физик и астроном професор Алберт  Айнщайн  (1879-1955). И той, както  и  мнозина  други  гении  на човечеството, се прекланя пред величието на Христовата богочовешка личност и пред божествената ценност и  възвишеност  на  Христовото  учение.  Той изповядва: „Аз съм евреин, обаче лъчезарният образ на Назарянина произведе върху мене неотразимо впечатление[204].”Според Алберт Айнщайн образът на Иисус Христос, както той е представен от Лудвиг Левисон (Емил Лудвиг), е „повърхностен”. „Иисус е неизмеримо велик за хрумванията на   хора, които са майстори на израза.Никой не може  да унищожи християнството с остроумия[205].” Неунищожимото величие на Иисус Христос е отразено в евангелията; запечатените там слова са „чудно красиви” и „божествени [206]”.В чистото и неподправено учение на Иисус Алберт Айнщайн установява принципи, чрез чието осъществяване човечеството може да се спаси от социалните злини. Той казва дословно: „Ако еврейството на пророците и християнството на Иисус, както Спасителят го проповядвал, се очистят от всички по-късни наслойки… светът ще има учение, което може да излекува всички социални злини на човечеството[207].”

Накрая заслужава също да споменем, че видният швейцарски мислител Карл Ясперс, един от първите основоположници и представители на екзистенциалната философия, в излязлото му от печат (München, 1957) крупно съчинение „Die  groBen  Philosophen” (Великите  философи),  в  редицата  на избраните корифеи на философска мисъл в света поставя и Иисус Христос. За характеристиката на Иисус Христос като религиозен гений и на евангелското учение от философско гледище е посветена цяла глава.Ясно е, че пред духовния поглед на вярващите Иисус Христос се изправя като   изключителна,   богочовешка личност.Той вечно ще сияе   със съвършенството  Си,  ще  вдъхва  смелост  и  сила  на  вярващите  в  Него  да извършват чудни подвизи на добродетелност и благочестие и да се издигат на богочовешка висота. Потокът на живота е отнесъл със себе си много човешки величия и споменът за тях е потънал в забрава или е напълно избледнял, за да не може да оказва каквото и да било творческо въздействие върху човешкото съзнание. В това отношение  Иисус  Христос е изключение. Поради богочовешкото достойнство на Неговия образ и поради вечно излъчващата се от Него  благодатна  мощ  Той  е  вечно  жив  и  незабравим  в  съзнанието  на човечеството. Браздата, на която Иисус Христос постави начало в живота и историята на човечеството, никога няма да бъде заличена от ураганите на вековете. Милиони хора и днес считат за най-голяма чест да се именуват християни, да носят в душата си свещения образ на Иисус Христос, да обръщат към Него молитвен взор за помощ, да поверяват в Неговите ръце кораба на живота си и върху Него да възлагат надеждата си за спасение и вечен живот. Вярата в Иисус Христос и днес е действена сила; тя вдъхновява и импулсира към добродетелност и  подвижничество,  към  творчество  и  мъченичество. Любовта към Христос Богочовека никога не е загасвала на земята. Тук винаги е имало и ще има хора, които заради Иисус Христос са готови на самоотричане и на саможертвеност.

– Чуй, сестро – рекъл веднъж един свободомислещ на милосърдна сестра, като наблюдавал с какво ангелско търпение и с каква нежна доброта се грижела за едного, който страдал от неизцерима болест, – чуй, мила сестро, да ми даваха по сто лева дневно възнаграждение пак не бих се съгласил да гледам такъв болник.

– И аз не бих се съгласила дори и за петстотин лева – отвърнала сестрата; след това тихичко прибавила: – но заради Христос всичко извършвам с радост [208].Заради Христос и днес се извършват чудеса на братолюбие, милосърдие и миротворство, защото Иисус Христос не е обикновен човек, а Богочовек, защото Той живя и умря като човек на земята, но възкръсна и вечно пребивава не само отдясно на Бог Отец на небесата, но и между нас като всемогъщ Бог. Поради богочовешкия характер на личността на Иисус Христос на Него се даде власт на небето и земята. Със силата на тази власт Той вечно пребъдва в душите на вярващите. ,,Аз съм с вас – каза Иисус Христос на верните Си – през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[173]. Anima humana naturaliter christiana. (Тertullian, Apologeticus adversus gentes pro Christianis. cap. XVII. J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1878. T. col. 433.)

[174]. Tihamer Toth, Die Lehre Christi. Ubertr. von P. Bruno Maurer. Freiburg im Breisgau 1935. S. 1-2.

[175]. J. J. Rousseau, Emil oder Uber die Erziehung. Viertes Buch. Ubers. von H. Denhardt. Verlag Philipp Reclam jun. Leipzig. Bd. S. 200 f.

[176]. Johann Gottfried Herder. Ideen zun Philosophie der Geschichte der Menschheit. 4 Theil. 17 Buch. (Werke. 12 Theit. Bertin. Gustav Hempel. S. 31-32).

[177]. Immanuel Kant. Die Religion innerhalb der Grenzen der bloBen Vernunft. (Gesammelte Schnften. Herausg. von der PreuBischen Akademie der Wissenschaften. Berlin 1914. Bd. VI. S. 61).

[178]. Johann Gottlieb Fichte, Die Anweisung zum seligen Leben. 6. Vorlesung. Deutsche Bibtiothek in Berlin 1912. S. 96.

[179]. Goethe, Wilhetm Meisters Wanderjahre. II Buch. II Capitel. (Samtliche Werke. Stuttgart und Tubingen 1855. Bd. 18. S. 194, 196—197).

[180]. Der Gott war zum Menschen geworden. Um den Menschen zum Gott zu erheben. (Goethe, Winkelmann. Bd. XXVII. S. 47. Цит. по Dr. Theodor Deimel. Zeugnisse deutscher Klassiker fur das Christentum. 3 Aufl. Freiburg im Breisgau 1914. S. 39).

[181]. Johann Peter Eckermann, Gesprache mit Goethe. 9. Aufl. Leipzig 1909. S. 614.

[182]. Goethe. Brief 1773. Bd. XXVI. S. 208. (Dr. Th. Deimel, пос.съч., с. 111).

[183]. Soren Kierkegaard. Einubung im Christentum. (Prof. Dr. Gustav Piannmuller. Jesus im Urteil der Jahrhunderte. 2. Aufl. Bertin 1939. S. 541—543).

[184]. Thomas Carlyle, Sartor Resartus. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller; пос. съч. с. 544).

[185]. Thomas Carlyle, Essays. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller; пос. съч. с. 545).

[186]. Ф. М. Достоевский, Письма (1). 1832-1869. Под. ред. А. С. Долинина, Москва-Ленинград 1928. с. 142.

[187]. Ф. М. Достоевский, Бесы. (Собрание сочинений. М., 1957. т. VІІ. с. 264).

[188]. К. Мочульский, Достоевский – жизнь и творчество, Париж 1957. т. VII.

[189]. Richard Wagner, Religion und Kunst. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller, пос. съч., 475-476).

[190]. Hans von Wolzogen, Erinnerungen an Richard Wagner. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller. пос. съч., 474—475).

[191].Leopold von Ranke, Weltgeschichte. Wien, Zurich, Hamburg, Budapest 1928. Br. V. S. 18. Wedermann. Ich weiB Bescheid. Ив. Марковски, Животът на Иисус Христосq С., 1951, с. 15.

[192]. Hilarin Felder, Jesus von Nazareth, Paderborn 1937. S. 52—53.

[193]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса. Перев. О. А. Крыловой. С б., с. 313.

[194]. Пак там, с. 294.

[195]. Фр. Паулсен, Система на етиката, С., 1912, т. 1, с. 65.

[196]. Пак там, 273-274.

[197]. Пак там, с. 246.

[198]. Friedrich Paulsen, Einleitung in die Phitosopie, Berlin 1929, S. 288.