Иван Панчовски

Свещена истина

„Смятат ни за измамници, но ние сме истинни” (2 Коринтяни 6:8)

В предишната глава накратко изложихме факти, събития и документи, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. При наличието на тях е много трудно, дори невъзможно да се отрече съществуването на Иисус Христос. Тук ние се изправяме пред две възможности: да приемем, че християнството се появило и продължава да съществува въз основа на измама, на изкусна фалшификация, или че то се изгражда върху свещена истина.

Ако приемем за вярна първата възможност и учим, че Иисус Христос не е съществувал, че Неговите апостоли са митологични личности, тогава как ще отречем приведените основания. Разбира се, когато човек се реши категорично да оспорва и да отрича нещо, той ще състави много аргументи за тази цел. Все пак изкуствено изграденото отрицание е очевидно и не може да бъде поддържано дълго.

Самото християнство – неговата поява, стълкновението му с pимската империя, победното му шествие по света през вековете, триумфът и могъщото му влияние върху развитието на човечеството – е най-силното доказателство за Иисус Христос като историческа личност. Християнството без Христос – това би било най-невероятното, най-невъзможното чудо в световната история. Будизъм без Буда, конфуцианство без Конфуций, мохамеданство без Мохамед, толстоизъм без Толстой повече биха били мислими, защото последователите на тези движения не са били преследвани и избивани. Но християнството без Христос – това изглежда невъзможно. Защо Христовите апостоли – тези скромни, смирени, тихи галилейски рибари, напуснали занятие, дом, семейство, спокойствие и тръгнали по света, за да проповядват за някаква измислена личност, за някакъв легендарен образ? Защо християнските мъченици понесли ужасни страдания и отивали на смърт, ако Иисус Христос не е съществувал, не е живял, не е страдал и не е възкръснал действително? На тези въпроси едва ли би могло да се отговори смислено и задоволително, ако Иисус Христос бъде обявен за мит.Колкото политическото и икономическото състояние на човечеството да е помогнало за появата на универсална религия на изкуплението, тя все пак не би могла да се появи и да задоволи умовете и сърцата на милиони хора без великата личност, която формира идейния ѝ образ и най-важното, да осъществи в себе си и чрез себе си насъщните потребности и съкровените надежди на епохата. Идеята за божествен Спасител, колкото и да била разпространена и колкото и да въодушевлявала народните маси през първия и втория векове на християнската  ера,  не  могла  да  създаде  такова  огромно  жизнеспособно движение, каквото е християнството. „Идеите никога не могат да изведат зад пределите на стария световен порядък; те могат да изведат само зад пределите на идеите на стария световен порядък. Идеите нищо не могат да осъществят. За осъществяването на идеите се изискват хора, които трябва да употребят практическа сила[147].” Месианската идея, колкото и да била насъщна потребност и да била жива в съзнанието на народите през първия век на  християнската  ера,  винаги  остава  само  идея;  тя  не  може  да  бъде отъждествена с действителния Месия и още по-малко може да постави началото на мощно месианско движение като християнството. Месианската идея придоби практическа сила и роди християнската религия, защото в света се появи нейното истинско въплъщение в историческото лице на Иисус от Назарет. „Всяко движение на народа – пише Ернст Бартел – колкото и могъщо да е то, придобива импулс от творческата енергия на велика личност[148].”Месианската идея получи сила да създаде християнството като нова и световна религия, която  намери  своето  реално  въплъщение  в  богочовешкото лице на Иисус Христос. Той по духовни сили далеч превъзхождал Своите съвременници и все пак бил същевременно и плът от тяхната плът, бил техен брат, разбирал ги напълно и можал да ги импулсира за нов живот. Новата и универсална религия и още повече новата ера в историята, която създаде християнството, не са възможни без историческата личност на Иисус Христос. Никаква чиста идея и още по-малко никакъв мит не притежават сила реално да изменят и да движат историческото  развитие  на  човечеството. Само  действителната  личност  на Иисус  Христос  със  Своето  мощно слово, с  дивните Си  дела,  със Своята мъченическа смърт, със славното Си възкресение и със Своя съвършен и величав нравствен образ е могла да раздвижи сърцата на широките народни маси и да положи начало на новата ера в историята на човечеството.

Християнството е било и продължава да бъде истинска сила. Неговата поява е промислително изпълнено дело. Християнството би било най-великата загадка, най-голямото чудо от гледище на историята и на логиката, ако неговият Основател действително не би съществувал и ако неговите първи разпространители – Христовите апостоли – биха били легендарни личности. В такъв случай би следвало да приемем, че християнството, чието реално съществуване и чиято действителна сила са безспорни, е възникнало просто от нищо. Въз основа на това става ясно, че отрицанието отрича себе си.За Иисус Христос като за действителна личност са написани повече книги, отколкото за  което  и  да  е  друго  историческо лице. Евангелисти, апостоли, апостолски мъже, апологети, църковни учители и отци с най-различно обществено и социално положение и с най-различно образование свидетелстват единодушно за Иисус Христос като за действителна личност, рисуват образа My като на жив човек. Всички те произхождат от първите векове, а някои от тях са слушали Самия Христос, общували са с Него, стояли са  под  Голготския  кръст. Във всички тези книги няма нито следа от митологичност и фантастичност. Всеки ред, всяка дума от тях са напоени с истинност, със сериозност и с историческа достоверност.Който ги чете безпристрастно, ще почувства непосредствено, че в тях пулсира сърцето на живия Иисус Христос, че се огласят стъпките My по иерусалимските улици, че прозвучават думите My по площади и планини, на брега на Генисаретското езеро и в синагогите, че е съден и разпнат на кръст.

Който прочете без никакво предубеждение евангелията, пък и всяка друга новозаветна книга, той веднага ще се убеди в сериозността на техните автори, във високия им морал и най-вече в безмерната им любов към истината и в готовността им жертвено да ѝ служат. Всички те били изпълнени със силна любов към Иисус Христос, но тяхната любов била разумна, а не сляпа. В това отношение те били напълно верни на божествения си Учител, Който изисквал от тях да се покланят на Бога, респективно на Него, „с дух, и с истина” (Иоан 4:24). Любовта на апостолите, а също така и на всички християни към Иисус Христос не се примирява с лъжа и неправда, а още по-малко намира услада в тях. Християнската любов „на неправда не се радва, а се радва на истина” (1 Коринтяни 13:6). Как може писателят на Послание до ефесяни да говори: „Като отхвърлихте лъжата, казвайки истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму” (Ефесяни 4:25), а същевременно той да лъже ближните си, своите братя, като им представя митичен образ за действителен Богочовек и Спасител? Как може авторът на Послание до филипяни да приканва своите братя да мислят само за това, що е истинно, що е честно (Филипяни 4:8), а сам той да мисли как древни митове да представя за историческа действителност, как човешки измислици да внушава за спасителни истини? Не бихме могли да си представим  такава  изгоряла  съвест,  каквато  би  следвало  да  припишем  на съставителя на Първо послание до Тимотей, ако се приеме, че той не говорил истината за  Иисус  Христос. Той представя себе си като поставен за проповедник и апостол, за учител на езичниците във вярата и истината, като при това изрично добавя: „Истина казвам в Христа, не лъжа” (1 Тимотей 2:7). Кой може дори да помисли, че този човек при това за изпълняване на апостолското и учителското си призвание претърпял преследвания и мъчения и накрая – мъченическа смърт в Рим, е лъжец и измамник?

Христовите апостоли са служители на ипостасната божествена и вечна истина Иисус Христос, защото Той нарече Себе Си „път”, „живот” и „истина!” (Иоан 14:6). Апостолското призвание на Христовите ученици се изразявало в „познаване истината на благочестието” (Тит 1:1), а не само в служба на Иисус Христос. Заради това високо призвание и служение те полагали старания да служат на Бога и Христос както „с чистота”, „с благост”, „с нелицемерна любов”, така и „със знание”, „със слово на истина” и „чрез оръжията на правдата” (2 Коринтяни 6:6-7). В Божието всеоръжие на Христовите апостоли влиза да препашат кръста си с истина и да се облечат в бронята на правдата (Ефесяни 6:14). При такова високо съзнание на апостолите за служба на Бога само чрез знание, истина и правда психологически е невъзможно те да са лъжци и измамници. Забележете, апостол Павел открито заявява, че още по негово време някои ги смятали за „измамници”. Той обаче напълно откровено и убедено пише: „Ние сме истинни” (2 Коринтяни 6:8).Голям бил копнежът за спасение на хората през тази епоха, когато римските военни и робовладелци превръщали земния живот на мнозинството в мъка. Като илюстрация на тежкото, дори убийствено положение на робите в римската империя ще приведем картинното описание на древния философ Луций Апулей (ІІ век) за състоянието само на работниците в мелниците. „Аз видях изнемощели хора – пише той в съчинението си „Метаморфози”, – чиято кожа бе изпъстрена със силни отоци; техните гърбове бяха изподрани… челата им бяха жигосани, главите им бяха полуобръснати; краката им бяха във вериги; лицата им имаха ужасен вид поради своята бледност; очите им бяха проядени от дима и горещата пара; ето защо всички бяха полуслепи[149].” Спасението,което християнството донесло на тези обезправени, експлоатирани и поробени човеци не било изградено на лъжа и измама. Пък и кому ли е потребно такова мнимо спасение, защото то вместо да облекчава, още повече обременява положението на човека! Християнското спасение се изгражда върху любовта към истината и вярата  в  истината –  „За  свое  спасение  –  пише  св.  апостол  Павел  – християните приемат „любовта на истината” (aγàphsths alhdeias) (2 Солуняни 2:10). Те са благодарни, защото са избрани за спасение „чрез вяра в истината” (2 Солуняни 2:13).

Тук е уместно да отбележим още някои разсъждения на Христовите апостоли за митовете. Св. апостол Петър изрично пише: „Ние ви явихме силата и  пришествието  на  Господ  нашего Иисус Христос,  не  като  следвахме хитроизмислени басни (muθois), а като станахме очевидци на Неговото величие” (2 Петр. 1:16). Този текст показва, че първите   разпространители на християнството знаели точно що е „мит” и го различавали от действителността. Заедно с това те специално споменават, че проповедта за Иисус Христос не е свързана с митологията; тя не се изгражда върху „хитроизмислени митове” и не съдържа в себе си нищо митологично; тя се основава на сетивно възприети и критично проверени събития от земния живот на Иисус Христос. Новозаветните писатели са описвали и проповядвали това, което чули, което видели с очите си, което наблюдавали и което ръцете им пипали (1 Иоан 1:1). Митологията била напълно чужда и противна на новозаветните писатели. Те изграждали всичко върху непосредствено наблюдаваната свещена действителност на земния живот на Иисус Христос. Св. апостол Павел поръча на своите сътрудници, а чрез тях и на всички християни „да не проповядват друго учение” освен Христовото, „нито да се занимават с басни и безкрайни родословия” (1 Тимотей 1:3-4). Значи християнството произлезе благодарение на действително съществуващия Иисус Христос и на Неговата реална дейност, които били възприети чрез човешките сетива.Като вземем под внимание високия морал на първите разпространители на християнството, тяхната безкористна и саможертвена любов, светия им живот и техния мъченически край, не можем да разберем как тези хора биха си служили с измама и най-важното защо им е била потребна измама, заради която били подлагани на най-жестоки гонения и претърпели мъченическа смърт. „Макар и пострадали и поругани по-преди във Филипи – пише св. апостол Павел – както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего та ви проповядваме Божието благовестие с голям труд. Защото нашето учение не произхожда нито от заблуждение, нито от нечисти подбуди, нито от лукавство” (1 Солуняни 2:2-3). Предвид много свидетели за историческия характер на Христовата личност, от една страна, и на високия им морал, от друга страна, ние трябва да приемем, че съществуването и важните събития от земния живот на Иисус Христос са засвидетелствани с най-голяма историческа достоверност. Едва ли може да се намери друга личност в историята на древния свят освен Иисус Христос, за която да са запазени толкова несъмнени исторически сведения и която да е обрисувана от толкова морално издигнати свидетели. Дори сведенията, които притежава историята на философията за Сократ, трябва да бъдат признати за по-малко достоверни в сравнение с тези, които новозаветните книги ни съобщават за Иисус Христос. Това се дължи на обстоятелството, че животът и дейността на Сократ  са  описани  от  писатели,  които  поради  желанието  си  да  придадат художественост на съчиненията си могли да идеализират и стилизират образа на своя герой. Не е така с авторите на новозаветните книги; те не са били професионални писатели и не са искали да придобият с писанията си писателска известност и слава. Някои от тях дори били „безкнижни и прости човеци” (Деяния апостолски 4:13). Само величието на непосредствено наблюдавания от тях живот на Иисус Христос ги заставило да изоставят рибарските си мрежи и занаятчийските си  инструменти  и  да  вземат  перото,  за  да го опишат непосредствено, без изкуственост и измислена художественост. „Ние – казвали Христовите апостоли – не можем да не говорим за това, що сме видели и чули” (Деяния апостолски 4:20). В евангелията няма нищо съчинено и измислено; те са образ на непосредствената  действителност, както тя се е  отразила  в  съзнанието  на нейните очевидци. Тук нищо не  е  променено; нищо не  е художествено пресъздадено и украсено. Ако евангелията биха били съчинени и в тях биха се съдържали измислени митове, в тях  не  би  било писано  нито  за  отричането  на  апостол  Петър,  нито  за съблазняването  на  останалите  Христови  ученици.  В  евангелията  всичко  е описано, както е било и както е станало. Евангелистите полагали големи старания да опишат точно всички събития, да предадат вярно всички проповеди и беседи на Иисус Христос. В новозаветните книги непрекъснато се чуват напомняния да се пази свято първоначалното учение – предадената света заповед (2 Петр. 2:21; 1 Тимотей 6:20), да се върви „по здравите думи на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Тимотей 6:3; Юда 1:17), да се държат преданията (2 Солуняни 2:15). Не само св. евангелист Лука, но всички новозаветни писатели се стараели и прекрасно са успели да напишат „за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе, като даде чрез Духа Светаго заповеди на апостолите, които бе избрал” (Деяния апостолски 1:1-2). Никой не можел нищо да измени или да прибави в описанията за земния живот на Иисус Христос и в Неговите божествени слова. Истината за Иисус Христос и за евангелското учение е свещена и неприкосновена; заради това тя се запазва неизменно и се изпълнява вярно. Вижте колко строг и безусловен е в това отношение апостол Павел! Той пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Галатяни 1:8-9).

Евангелията  не  са  строги  исторически  и  биографични  съчинения. Вниманието на евангелистите било ангажирано от величествената богочовешка личност на Иисус Христос, от божественото My благовестие и от Неговото изкупително дело. Въпреки това евангелията са проникнати от исторически дух. Щом човек отвори новозаветна книга и започне да я чете, той веднага долавя полъха на Палестина, където живял Иисус Христос и духа на времето, през което Той осъществявал божествената Си мисия. Самата Палестина основателно е наречена „пето Евангелие”. В нея всичко свидетелства за Иисус Христос и е нагледна илюстрация на земния My живот и на евангелските My проповеди. Тук можем да вървим по стъпките на Иисус Христос. Неговите следи се срещат навсякъде; те се забелязват в Назарет; те могат да бъдат открити и по крайбрежието на Тивериадско езеро. Който посети Капернаум и се спре сред развалините от откритата през 1905 година синагога, ще съзре Иисус Христос – божествения Проповедник. Сред  тишината  на  Гетсиманската градина сякаш  и  днес   се чуват величествените слова от Христовата Първосвещеническа молитва. По улиците на Иерусалим сякаш и сега отекват Христовите стъпки и всеки камък е ням паметник за някогашното време, когато по тях се допирали свещените нозе на Спасителя. Един пътешественик из Палестина пише: „Когато  ходих  пешком  по земята  на  Иисус… видях евангелските картини с най-голяма яснота и често  се  удивлявах  с  каква  точност  те  са  поставени  сред заобикалящата ги тукашна природа. Тогава разбрах завинаги, че евангелската история е могла  да  възникне  само  в  Иисусовата родина, а не в Рим и Александрия, както мислят някои[150].”Отричането на евангелията безспорно уврежда на вярата в Иисус Христос. И все пак то не е толкова страшно, колкото може да ни се стори на пръв поглед. Никое отрицание не е чисто отрицание. То съдържа в себе си нещо положително и съобщава вест за отричания от него предмет. Още по-малко отричането на Иисус Христос може да бъде чисто отрицание и може да има само отрицателни последици. В него се съдържа признание, дори изповядване и служене на Иисус Христос. Персонифицираният дух на отрицанието косвено служи на Бога и удостоверява истината, защото отрицанието е отричане на нещо действително и лъжата е изопачаване на истина. Гьоте с гениалната си интуиция донякъде прозрял тази диалектическа истина. Неговият Мефистофел признава на Фауст: „Аз съм част от оная сила, що злото все желае, а добро създава[151].”

Дори ако вземем отрицанието самò по себе си, пак трябва да признаем, че то съдържа в себе си и собственото си отрицание, защото метафизично, чисто нищо (nihil negativum) изобщо не съществува. Съвременното отрицание на Иисус Христос по косвен  път  пробужда  и  поддържа  интереса към Него, възкресява образа My у някои съвременници и ги насочва към Евангелието като вечно жива и съвременна книга. Безразличието към Иисус Христос и забравата на  Евангелието  са  по-опасни за вярата,  отколкото  тяхното  ревностно и разпалено отричане. Най-страшен за вярата ще бъде антихристът, който ще се представя във всичко подобен на Иисус Христос, а ще бъде „лъжехрист” (Матей 24:24).

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  толкова  здраво засвидетелстван, че отрицателите ѝ, макар и да си служат с всички средства на модерната наука, не могат да я превърнат в научен мит. Заради това сред учените на нашето време има мнозина, които въз основа на най-критични изследвания удостоверяват, че Иисус Христос е историческа личност и че Неговият живот е факт в историята, а не измислица. Поради ограниченото място тук ще споменем само имената на някои учени, както и накратко ще скицираме техни тези по интересуващия ни проблем. При подбора ще предпочитаме изследователи, които са извършили специални исторически проучвания върху личността и живота на Иисус Христос и учени, които са или евреи по произход и израилтяни по  вероизповедание,  или  критици  и  отрицатели   на християнството, за да не се породи съмнение у читателя в обективността на техните научни постижения относно историческия характер на Христовата личност.Сред мислителите от миналия век ще се спрем само на бележития френски  писател  и  философ Волтер (1694-1778).  Неговото  становище  за историческия характер на Христовата личност е особено ценно, защото той подложил на критическа преценка почти всички древни документи по тази тема. Според неговите думи той изследвал „историята на Иисус” „със светлината на разума”. Като свидетелства за живота на Иисус Христос, Волтер привежда: първо, юдейското съчинение „Tholedot Jeschu”, второ, евангелията и трето, съчиненията на Иосиф Флавий. Волтер придава особено висока значимост на свидетелството на  Иосиф Флавий, защото той бил  съвременник на Иисус Христос и напълно обективно осветлил характера на Неговата личност и на Неговата дейност. „Тъй като след смъртта на Иисус било писано за и против Него – заключава напълно логично Волтер, – то ясно е, че Той е живял”. Въз основа на древните исторически документи за и против Иисус Христос се установява, че Той бил дърводелец от Назарет. Безспорно е, че Той притежавал много рядкото качество да привлича към Себе Си ученици. „Такава власт над духовете не се придобива без талант, без нрави, които са свободни от пороци. Трябва  да  предизвикаш  почит  у  онези,  на  които  искаш  да  бъдеш  водач; невъзможно е да създаваш вяра у себе си, ако се оценяваш ниско. Каквото и да е писано за Него, Той се е отличавал с дела, сила, кротост, умереност. Той притежавал добри нрави и дарба да се харесва.” По-нататък Волтер представя Иисус Христос като народен учител и проповедник на възвишен морал и извършител  на  дръзновени  дела. Чрез  тях  именно  Той  заслужил  да  бъде последван от учениците Си. В заключение Волтер пише, че колкото повече поведението  на  Иисус  Христос  се  разглежда  с  разума,  толкова  повече  се убеждаваме, че Той бил честен идеалист и добър човек[152].

В съчинението си „Wer war Jesus Christus” (Кой бе Иисус Христос), издадено през 1916 и 1922 година, професор Фридрих Лоф установява, че „Иисус от Назарет живял като човек сред човеците”. Според него образът на Иисус Христос обаче не може да бъде нарисуван в пълнота въз основа само на историческите документи и изследвания, защото той надхвърля тесните граници на човешката личност и се издига в областта на свръхчовешкото.

Историкът професор Николай М. Николский в труда си под надслов „Иисус и първите християнски общини” (1918 година) опровергава всички отрицателни твърдения за съществуването на Иисус Христос[153].

Еврейският учен – историк и литературен критик – д-р Иозеф Клаузнер, професор в еврейския университет в Иерусалим, написа и издаде през 1922 година капиталното си съчинение „Иисус от Назарет”. То веднага бе преведено на английски, френски и немски (трето издание – 1952 година) език. Това съчинение бе вече цитирано на много места тук. Според известния съвременен швейцарски учен Арнолд Хайм обективната истина за живота и учението на Иисус Христос можем да намерим преди всичко у такива изследователи на историята, които притежават обективен поглед върху изследвания от тях предмет чрез своето близко познаване на Палестина, на живота и езика на евреите. Според него такъв учен е преди всичко професор д-р Иозеф Клаузнер. В това свое изследване Иозеф Клаузнер си поставя задача  да  напише  книга,която  да  представи биографията на Основателя на християнството според най-новите изследвания, като се придържа само към обективната историческа истина[154]. Като подложил на критично изследване всички първоизвори за земния живот на Иисус Христос и като проучил цялата потвърждаваща и отричаща този проблем литература, той установил за напълно безспорно историческото съществуване на Иисус Христос и историческата достоверност на евангелските повествования за важните събития от земния My живот.

Историкът академик Сергей Александрович Жебелев издаде през 1923 година в Ленинград студия под надслов „Иисус от Назарет”. В това научно съчинение се доказва историческият характер на Иисус Христос и се описват градовете и населените места, където Той ходил и учил[155].Особено  внимание  в  това  отношение  представляват  трудовете  на френския  писател  и  учен   Анри  Барбюс (1873-1935) –  член   на комунистическата партия и редактор на органа на френската комунистическа партия „Юманите”. Той е автор на книгата „Jesus” (Иисус), издадена през 1927 година и преведена и на български език. В нея Анри Барбюс изповядва вярата си в Иисус Христос и възторжено Го възпява. Освен това Анри Барбюс написал и други съчинения с християнска тематика като „Les Judas de Jesus” (1927) и „Тълкувание живота на Иисус”, където научно се доказва историческото съществуване на Иисус Христос[156].

Професор Владимир Германович Богораз-Тан издаде през 1928 година книгата „Християнството в светлината на етнографията”. В него също се потвърждава историческата достоверност на събитията от земния живот на Иисус Христос[157].

Френският учен професор Maurice Goguel издаде през 1925 година съчинението „Jesus de Nazareth, mythe ou histoire” (Иисус от Назарет, мит или история), а през 1932 година „La vie de Jesus” (Животът на Иисус), немски превод от Robert Binswanger, Zurich, 1934. Този учен анализирал и проверил всички извори за земния живот на Иисус Христос чрез методите на хронологията, географията и психологията.  Въз  основа  на  това  той  установил,  че  Иисус  Христос  е историческа личност и се опитал да представи точна историческа скица на земния My живот.

Към школата от учените, които си поставят задача да демитологизират образа на Иисус Христос, принадлежи английският учен A. Weigall. Той пише, че „образованият  християнин  трябва  да  отстрани  от  евангелската  история всичко, което я прави малко вероятна”. Този учен, макар и да отбелязва, че „много   научни   изследователи   отхвърлят   историческото съществуване  на Христос”, все пак признава, че той е убеден в историческия характер на Христовата   личност.  „Ако   би   било отстранено от Евангелието всичко „свръхестествено”, то все пак – пише A. Weigall – остава историческата личност на човека, сина на дърводелеца, който ходи по Юдея с проповед, изцерявайки болни”. Нещо повече, A. Weigall признава, че „няма нищо по-божествено  отколкото  характера  на  Иисус,  че  Неговото  учение  може  да задоволи най-висшите изисквания на ума и най-възвишените търсения на нашия дух.” Според този учен Иисус Христос е „забележителна личност”.Той прибавя още:„Ако когато и да било в историята е съществувала оригинална личност, то тя била Иисус[158].”

Изключително  ценно  научно-критично  изследване  върху  живота  и учението на Иисус Христос съставил шведският учен Gosta Lindeskog под надслов „Проблемът за Иисус в съвременното еврейство” (Упсала, 1938). В него се разглеждат най-новите резултати на еврейските историци за личността, живота и учението на Иисус Христос. Според това  изследване  евреите  в продължение  на седемнадесет  века  считали  Иисус Христос  за  виновник  на  своето национално нещастие и по възможност избягвали дори да назовават името My. Обаче  еврейските  учени  от  нашия  век  чрез  своите  обективни проучвания виждат в пътуващия учител Иисус един от  най-великите мъже, които еврейският народ е родил. Въз основа на тези научни изследвания се установява по най-безспорен начин, че Иисус Христос бил историческа  личност  и необикновено издигнат  човек и пророк. Той умрял за Своя идеал, като несправедливо бил разпънат на кръст[159].

Измежду  германските  учени,  които  изследват  живота,  личността  и учението на Иисус Христос, може би най-много работил професор Martin Dibelius – основателят на формално-историческия метод в науката. На него дължим много изследвания по занимаващия ни проблем. След  „Formgeschichte des Evangeliums” (първо издание 1919, второ издание 1933) той издаде труда си „Die Botschaft von Jesus Christus, 1935 (Благовестието за Иисус Христос), а през 1947  година, „Jesus”. Той, като отбелязва, че евангелията не са биографични съчинения в  собствен  смисъл  на  думата, установява,   че същевременно те не са сборник от неясни легенди и по-късни измислици. Евангелията са изградени върху почерпани от непосредствени свидетели на Христовия живот и на Христовата дейност сведения. Въз основа на своите задълбочени исторически проучвания професор Мартин Дибелиус установява, че Иисус Христос живял и учил в Палестина в точно определено историческо време.

В  Германия  бележитият  учен  професор  Rudolf  Bultmann  с  много  свои съчинения върху новозаветните книги и най-вече с труда си „Jesus”. „Die Unsterblichen”, Bd. I., Tübingen 1951 (Иисус), извършва грандиозен опит да демитологизира (Entmythologisierung) Христовия образ, както той е запечатан в евангелските повествования. Всичко, което изглежда за обикновения човешки разум неприемливо в евангелския образ на Иисус Христос, обявява за мит. Професор Рудолф Бултман обаче не отрича историческото съществуване на Иисус Христос[160].

Да се спрем по-обстойно върху забележителното съчинение на видния обществен деец и историк Archibald Robertson, което излиза от печат в Лондон през 1953 година под надслов „The Origins of Christianity”. През 1956 година тази книга е преведена и издадена на руски език под общата редакция и с встъпителна статия от съветския учен професор д-р Сергей Иванович Ковальов. Според критичната оценка на споменатия учен книгата  на  Арчибалд Робъртсън  е  ярко  явление  в задграничната литература на нашия век. Авторът е подходил към проблема за произхода на християнството от марксистка позиция. Робъртсън е охарактеризиран като „голям учен с остър аналитичен ум и с дарба за широк исторически синтез. Той прекрасно познава изворите на ранното християнство и оперира блестящо с тях. Неговите наблюдения често поразяват със своята новост и смелост[161]”.

Познавайки прекрасно всички исторически извори за произхода на християнството и използвайки ги критично,Робъртсън доказва  историческото съществуване на Иисус Христос и на много други евангелски лица като Иоан Кръстител, апостол   Петър, апостол Павел и евангелистите. Според Арчибалд Робъртсън дейността на Иисус Христос протекла в Палестина. Той „живял в първия век, през годините, които почти съвпадат с традиционно приетите дати[162].”Бил заловен в Иерусалим и до 36-та година от нашата ера бил разпнат от Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея при император Тиберий[163].Без да отрича приноса на привържениците на теорията за мита в историята на християнството, Арчибалд Робъртсън твърди, че в основата на християнството се намира „някога исторически съществувалият човек, за когото на нас е известно малко,  но за реалното съществуване  на  когото ние можем да съдим  по свидетелствата  на Тацит и Талмуда и по анализа на  синоптическите документи[164]”.Като доказателство за историческия характер на Христовата личност Робъртсън привежда на първо място нехристиянските свидетелства. Той твърди категорично: „Факт е, че нито един от античните автори, чиито изказвания са ни известни, не се съмнява в историческото съществуване на Иисус[165].” Тук се привеждат споменатите и анализирани вече свидетелства на римския историк Светоний от биографията му на император Клавдий (глава 25), на Тацит от неговите „Летописи” (книга XV, глава 44), на Плиний Млади, на Иосиф Флавий и на Талмуда. На второ място Арчибалд Робъртсън анализира текстовете на синоптическите евангелия и намира в тях „древни слоеве”, които свидетелстват за историческия характер на Христовата личност. Според Арчибалд Робъртсън в евангелията има „историческо ядро”; „в евангелския разказ съществуват исторически елементи[166]”. Според изследванията на Арчибалд Робъртсън също и на апостол Павел бил  известен  Иисус  Назарянин  като  историческо  лице,  макар  той  да не съобщавал повече за Него, отколкото синоптиците евангелисти[167]. За разлика от другите изследователи-отрицатели Арчибалд Робъртсън датира много точно новозаветните книги. Той счита за най-важни паметници на християнската литература посланията на апостол Павел – Първо послание до солуняни, Послание до филипяни, Първо послание до коринтяни и Деяния на светите апостоли. Произхода на тези християнски паметници той определя приблизително  около 50-та  година  след  Рождество  Христово.  След  тях  следват  синоптическите евангелия.  Самите  евангелия –  първо  Евангелието  от  Марк,  след  това Евангелието от Матей и накрая Евангелието от Лука – били написани през 80-те и 90-те години от първия век. Откровението на св. Иоан Богослов Арчибалд Робъртсън отнася между 93 и 95 година.

Професор Даниел-Ропс (действителното му име е Анри Пьотиьо), е един от най-видните и плодовити историци и писатели във Франция през нашия век. Той бил член на Френската академия на науките. Наред с другите исторически изследвания той написал съчинението „Jesus en son temps 515 edition. Paris 1957 (Иисус в Своето време). В последното издание този труд на Даниел-Ропс възлиза на 676 страници. Книгата „Иисус в Своето време” имала изключителен успех. Във Франция до 1957 година тя е преиздавана 515 пъти. Била е издадена на френски и в Канада и е преведена на четиринадесет езика: португалски, японски, полски, гръцки и други[168]. Въз основа на критично и задълбочено проучване на първоизворите за земния живот на Иисус Христос Даниел-Ропс установява, че Иисус Христос от гледище на светската история е Човек, „който живял в точно определено време при царуването на императорите Август и Тиберий; Неговото съществуване е неоспорим факт[169]”. „Периодът, когато е живял Иисус, е чисто исторически; писмените документи не Го поставят в легендарно време, на хоризонта на мъгляво минало; както правят преданията за Орфей, Озирис или Митра[170].” Римската история през първия век е забележителна със своята прецизност. За нейната история тогава разказват бележити писатели – съвременници на Иисус. Великите исторически лица, които са засвидетелствани  в  първоизворите  за  земния  живот  на  Иисус Христос,  са осветлени също и в много други документи на историята. Цялата историческа, политическа и социална обстановка, сред която евангелията описват земния живот  на  Иисус  Христос, е документирана  чрез  автентични свидетелства. Следователно Иисус Христос принадлежи към тази историческа епоха; Той е историческа личност[171].Германският учен професор Gunther Bornkamm написа съчинението „Jesus von Nazareth, 1956 – Kohlhammer, Urbandbucher № 19” (Иисус от Назарет). Според него Иисус Христос е историческо лице. Той бил учител и пророк и Неговото слово имало огромно въздействие върху народа. Към историческите дела на Иисус Христос принадлежи и основаването на Църквата.

Накрая ще се спрем  и   на  следното   научно   изследване   върху историческия живот на Иисус Христос. Отнася се за „Die Geschichte Jesu Christi” (Историята  на  Иисус  Христос)  от германския  учен  професор  Walter Grundmann (Берлин, 1957). Този труд (421 страници) е плод на многогодишни научни занимания и изследвания. В него са взети под внимание сравнително новите открития и изследвания. Както показва надсловът, това съчинение е „История на Иисус Христос”. Ако Иисус Христос не е бил историческа личност, то не би могло  да  се  пише  история  за  Него. След  въведение,  където  се  обсъждат методите за изследване живота и личността на Иисус Христос, се осветлява историческият образ на Христовия Предтеча – св. Иоан Кръстител. Втората глава има за свой предмет Иисус Христос като херолд на приближаващото се Царство Божие. Третата глава обсъжда проблема за отношението на Иисус Христос към Неговия небесен Отец. В четвъртата глава се излагат основните принципи от учението на Иисус Христос. Петата  глава  разглежда отношението на Иисус Христос към  различните юдейски партии – фарисеи, зилоти, есеи и хората от Кумранския съюз. По-нататък следват няколко  също  важни  проблеми.  Между  тях  ще  споменем следните:  повикването  на  Христовите  апостоли,  характеристика  на  техния живот и дейност, отношението им към народа, Иисус като Христос, тоест Месия, пътят на Иисус Христос към Голготския кръст, Неговите страдания и смърт, както и възкресението My. В последната – дванадесетата глава – се излагат и обсъждат критично разказите за детството на Иисус Христос. Отначало докрай се  проследяват  животът  и  дейността  на  Иисус  Христос  като  историческа личност.

В заключение установяваме, че Иисус Христос е историческа личност и че християнството се основава и изгражда върху безспорен исторически факт, върху свещената действителност на земния живот и на дейността на Христос, а не върху измама. Християнството, най-висшата религия, води началото си от религиозен гений, от историческата личност на Христос Богочовека. Християнството е невъзможно и неотделимо от историческия Христос. Няма християнство без Христос. Всичко в християнството започва от Христос, движи се около Него и се връща към Него. Освен това образът на историческия Христос е толкова съвършен, сияен, величав и хармоничен, че никой смъртен човек не би могъл да го измисли и да го създаде. Напълно вярно забелязва френският мислител Жан Жак Русо в педагогическия си роман „Емил”, че много по-неразбрано е как няколко души в съгласие помежду си биха могли да съчинят митичен Христос, отколкото действителното съществуване на Иисус Христос. Никога – продължава Жан Жак Русо – юдейски писатели не биха били в състояние да говорят с този тон и да представят този морал; при това Евангелието съдържа толкова велики, толкова очевидни, напълно неподражаеми белези на истината, че съставителят на такова  съчинение  би  заслужавал възхищение в много по-висока степен отколкото самия герой[172]. И наистина, най-простото и същевременно най-достоверното обяснение на чудния образ на Иисус Христос се намира в Неговата историческа и богочовешка личност.

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[147]. К. Маркс и Фр. Энгельс, Сочинения, М., 1953 т. ІІ, с. 132.

[148]. E. Barthel, Die Welt als Spannung und Rhythmus, S. 108. Вж. Н. Ирибаджаков. Ролята на народните маси в историята, С., 1956, с. 159.

[149]. Lucius Apulejus, Metamorphoseos. IX. 12. (Apullee. Traduction nouvelle. par M. V. Betolaud, Paris 1835, t. II. p. 190).

[150]. Konrad Furrer, Vortrage uber das Leben Jesu. 2 Aufl. 1905. I. 7.

[151]. Ein Teil von jener Kraft, die stets das Bose will und stets das Gute schafft. (Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Universal-Bibliothek. Verlag von Philipp Reclam jun. Leipzig, S. 42-43).

[152]. Voltaire, Gott und die Menschen, ein theologisches aber verinunftiges Werk. (Prof. Dr. Gustav Pfannmuller. Jesus im Urteil der Jahrhunderte. 2. Aufl. Beriln 1939 S. 312-315).

[153]. Ф. Е. Мелников, Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос. Списание „Православен мисионер”, година ІІI, С., 1934, кн. 3., 182-184.

[154]. Arnold Heim, Weltbild etnes Naturforschers, 4 Аufl., Bern 1948, S. 148.

[155]. Ф. Е. Мелников, пос. съч., с. 182-184.

[156]. Ф. Е. Мелников. Вж. също „Антирелигиозник”, № 7, 1927 г., 25-28. Ср. професор Иван Марковски, Животът на Иисус Христос, 3 изд., С., 1951 с. 10.

[157]. Пак там.

[158]. A. Weigall, Survivances paiennes dans le monde chretien. Paris 1934. Вж. проф. B. Зенковский,  Апологетика, Париж 1957, 119-120.

[159]. Gosta Lindeskog, Die Jesusfrage im neuzeitlichen Judentum. Uppsala 1938. Cp. Arnold Heim, поc. съч., с. 156.

[160]. Вж. проф. В. Зенковский, Апологетика, Париж 1957, с. 119., Gunther Harder, Jesus Bucher im 20. Jahrhundert. („Die Zeichen der Zeit”. Jahrgang 11. Heft 10. Berlin 1957 S. 383f).

[161]. Проф. д-p С. И. Ковалев, Встъпителна статия към съчинението на Арчибалд Робъртсън Происхождение христианства, М., 1956.

[162]. Арчибалд Робъртсън, пос. съч., с. 127.

[163]. Арчибалд Робъртсън, пос. съч., с. 106, 130 и 132.

[164]. Пак там, с. 133.

[165]. Пак там, с. 129.

[166]. Пак там, с. 111.

[167]. Пак там, с. 133.

[168]. Повече сведения за Даниел-Ропс вж. у Любозар Чолаков, Книжовното дело на Даниел-Ропс, списание „Духовна култура”, С., 1936, кн. 7, с. 31-32.

[169]. Daniel-Rops, Jesus en son temps, Paris 1957, p. 7.

[170]. Пак там. с. 9.

[171]. Пак там. с. 10.

[172]. J. J. Rousseau, Emil oder Uber die Erziehung. Viertes Buch. Ubers. von H. Denhart. Verlag von Rhilipp Reclam jun. Leipzig. Bd. II. S. 200 f.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…