Иван Панчовски

СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС И КРЪСТНАТА СМЪРТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От всички събития през земния живот на Иисус Христос с най-голяма историческа точност и подробност са засвидетелствани съдът и разпъването My на кръст. Това е разбираемо по няколко причини. Първо, на тези събития се обръщало голямо внимание  поради  изкупителното  им  значение  за хората.Второ, повечето от евангелистите били непосредствени  свидетели на тези трагични събития. В самия разказ за Христовото разпъване евангелист Иоан вмъква думите: „И който видя, засвидетелства, и свидетелството му е истинско; и той знае, че говори истината, за да повярвате вие” (Иоан 19:35). А в своето Първо съборно послание същият апостол още по-изразително подчертава, че той пише за събития из земния живот на Иисус Христос, на които е бил непосредствен наблюдател и които лично преживял. Ето думите му: „Което е било отначало,  което  сме  чули,  което  сме  видели  с  очите  си, което  сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисус Христос” (1 Иоан 1:1, 3). В края на Евангелието  от  Иоан  също  се  отбелязва,  че  описаните  в  него  събития притежават  исторически  характер,  че  те  са  проверени  чрез  опита  и  са засвидетелствани с високо съзнание за служба на истината. Там четем дословно: „Този е ученикът, който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско” (Иоан 21:24). Следва, че евангелистите не са съчинявали митове, не са измисляли легенди – пък и за какво ли са им били потребни! Те са описвали само това, на което сами са били свидетели или което най-старателно са установили като историческа действителност.

Евангелският разказ за събитията от края на земния живот на Иисус Христос бил подложен на основно, всестранно и критично проучване и бил намерен  за  исторически  верен  и  точен  до  най-малките  детайли.  Главните действащи  лица  в  процеса  против  Иисус  Христос  са  засвидетелствани  от достоверни исторически документи, паметници и съчинения. Мястото, където била  произнесена  присъдата,  е  открито  при  археологични  разкопки  през четиридесетте години на нашия век. Отделни епизоди от съдебния процес и от изпълняването на смъртната присъда са удостоверени като действителни чрез исторически  извори  от  това  време  и  от  най-точни  съвременни  научни изследвания.  Последните  събития  от  земния  живот  на  Иисус  Христос  са описани с най-точно познаване както на географията и бита на Палестина през първи век, така и на юдейското и римското право. „Целият този разказ – пише еврейският   историк   професор   доктор   Иозеф   Клаузнер –   носи   печата   на психологическа истина и в неговата истинност няма никакво съмнение[122].”Процесът против Иисус Христос започнал с Неговото залавяне в Гетсиманската градина от местните юдейски власти. Иисус Христос бил там с учениците Си и очаквал съдбоносния миг на предателството. „И тоз час, докле Той още говореше, Юда, един от дванайсетте, дохожда и с него множество народ с ножове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и стареите” (Марк 14:43; Матей 26:47; Иоан 18:3).

За този начин на управление чрез „ножове” и „колове” на садукейско-боетосианските първосвещеници, начело с Ана, които управлявали в Юдея от времето на цар Ирод Велики и имали мнозинство в синедриона припомня запазена в Талмуда остро насмешлива народна песен:

„Горко ми от фамилията на Боетос: горко ми от нейните сопи! Горко ми от фамилията на Ана: горко ми от нейните доноси! Горко ми от фамилията на Катрос: горко ми от нейните пера! Горко ми от фамилията на Измаил бен Фаби: горко ми от нейните юмруци! Те бяха първосвещеници, техните синове бяха ковчежници, техните зетьове управители и техните слуги биеха народа с колове[123]”.

Залавянето на Иисус Христос в Гетсимания е представено в Евангелието с естественост и с подробности, които не пораждат съмнения в историческата му достоверност. Във връзка с този факт Иозеф Клаузнер пише: „Това описание е толкова жизнено правдиво, че то не може да бъде счетено за измислено[124]”.

Според евангелския разказ след залавянето Иисус Христос веднага бил отведен при първосвещеника Ана. „Тогава четата и хилядникът и слугите юдейски хванаха Иисус и Го вързаха, и отведоха Го първом при Ана; защото той беше тъст на Каиафа, който през нея година беше първосвещеник. А Каиафа беше оня, които бе дал на юдеите съвет, че е по-добре един човек да погине за народа” (Иоан 18:12-14).Няма никакви основания да се открива тук историческа недостоверност или анахронизъм. Наистина Ана бил първосвещеник от 6 до 15 година след Рождество Христово и по времето на залавянето и съденето на Иисус Христос първосвещеническата власт принадлежала на Каиафа. Все пак Иисус Христос бил отведен най-напред при   Ана   по   следните   съображения:   първо,   той,   както   и   всеки   друг първосвещеник, дори ако само един ден бил облечен с тази власт, не само запазвал правото си да носи тази титла, но също и заседавал в синедриона[125]; второ, Ана бил тъст на първосвещеника Каиафа и упражнявал голямо влияние върху изпълняваните от него първосвещенически функции; трето, Ана като бивш първосвещеник бил старши член на синедриона и следователно също имал власт и четвърто, вероятно до дома на Ана се намирал затворът, където трябвало да бъде задържан Иисус Христос до съденето My.

Все пак главното действащо лице в процеса против Иисус Христос бил първосвещеникът Каиафа. От историческите сведения на Иосиф Флавий знаем, че  Иосиф  бен  Каиафа  бил  провъзгласен  за  първосвещеник  от  римския прокуратор Валерий Грат, останал на този пост и през прокураторството на Пилат Понтийски и бил свален от власт чак от сирийския легат Вителий[126].Следователно Каиафа бил приблизително осемнадесет години първосвещеник — от 18-та до 36-та година след Рождество Христово.

Заловеният Иисус Христос бил предаден за съд на синедриона, който по това време бил върховната юдейска инстанция и обединявал в себе си местната духовна и светска власт. Синедрионът същевременно упражнявал и функции на върховен юдейски съд. Заседанията си провеждал недалече от храма, близо до моста, откъдето път водел за горната част на града.Юдейските властници очаквали Месия като могъщ цар и освободител на народа от римското иго. Поради това според тях Иисус от Назарет не бил Месия; Той бил само дързък проповедник и техен изобличител. Ако те бяха Го оставили свободен и жив, Той скоро щял да увлече след Себе Си целия народ. Само този факт бил достатъчен, за да преследват Иисус и да искат смъртно наказание за Него, като Го обвинили за богохулник, за нарушител на Моисеевия закон и за развратител на народа. Според тогавашното политическо положение на Юдея в границите на римската империя синедрионът не можел да издава, нито да изпълнява смъртна присъда. Това било в прерогативите на римския прокуратор, какъвто тогава бил Пилат Понтийски. Той управлявал Юдея от 26 до 36 година след Рождество Христово.

Образът   на   този   римски   прокуратор,   както   той   е   представен   в евангелията, напълно се покрива със сведенията, които съобщават неговите съвременни   светски   историци   и   писатели.   По-горе   беше   приведена характеристика на Пилат Понтийски от юдейския историк Иосиф Флавий[127]. Друг бележит съвременник на Пилат Понтийски, философът Филон Александрийски, го описва по следния начин: „Той беше жесток и неговото коравосърдечие не познаваше милост. По негово време в Юдея владееха подкупничество, насилие, грабеж, издевателства, унижения, осъждания без съдебно следствие и безгранична и непоносима свирепост[128]”.Много документи свидетелстват за голямата омраза на Пилат Понтийски към юдеите; той ги потискал и унижавал, искал да ги лиши от всички права и свободи, стараел се да им отнеме политическата и духовната автономия.

Щом юдейските властници довели Иисус Христос в преторията и искали смъртта му, Пилат Понтийски веднага видял в Неговото лице близък до себе си противник на омразния му юдаизъм. Това било достатъчно за Пилат, за да отхвърли искането на юдейските властници и да освободи ненавистния им Иисус. И наистина, действайки непосредствено под влияние само на този пръв мотив, Пилат Понтийски не желаел дори да изслуша обвиненията против Иисус и поискал да Го освободи.Под големия натиск на юдейските властници Пилат разпитал Иисус относно отправените към Него обвинения, че се провъзгласявал за юдейски цар. Въпреки всички неблагоприятни за Иисус обстоятелства Пилат Понтийски все още действал под влияние на своя мотив и Го обявил за невинен. „Аз – казал той на първосвещениците и на народа – не намирам никаква вина у Тогова Човека” (Лука 23:4; Иоан 18:38).

Това заставило садукейските властници да подсилят своята позиция: първо, като придадат по-голямо политическо значение на обвиненията и второ, като упражнят натиск чрез подкупена от тях тълпа. Този начин на действие напълно   отговарял   на   психологическия   момент;   тогавашните   юдейски властници са добре познати със своята неотстъпчивост в исканията си, като за тяхното постигане не пропускали да употребят и клевета. От друга страна, те много добре познавали Пилат и знаели как могат да му въздействат, за да го заставят да отстъпи от заетата от него позиция и да изпълни волята им. В това отношение те имали богат опит, за който особено ценни факти привежда Иосиф Флавий[129]. И ето, насъбралата се тълпа крещяла бясно отвън: Разпни Го! А юдейските властници с викове се заканвали на Пилат: „Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всеки, който прави себе си цар, е противник на кесаря” (Иоан 19:12).

Тези думи подействали на Пилат като опасна политическа заплаха. Те означавали, че юдейските първосвещеници могат да изпратят донос против него в  Рим  и  да  го  обвинят  в  покровителстване  на  предатели,  заговорници  и бунтовници против императора. Lex Juliana предвиждал за такова провинение само едно наказание — смърт[130]. А за предатели, заговорници и бунтовници против императорската власт смъртното наказание било разпъване на кръст[131].Пилат действително се стреснал от тази заплаха. Той много добре знаел, че юдеите  са  напълно  способни  на  това.  Дори  вече  те  му  създали  подобна неприятност.Филон Александрийски разказва, че Пилат Понтийски донесъл златния герб с името на император Тиберий от Кесария в Иерусалим и поръчал да бъде закачен в палата на Ирод посред града. Това било грубо нарушение на дадените на юдеите права и предизвикателство към тях. Пилат отклонил презрително молбата да бъде отстранен златният герб от свещения град. Юдеите обаче не се примирили. Те отправили делегация от най-знатни мъже в Рим и там искането им било удовлетворено. Император Тиберий лично заповядал да бъде отстранен златният герб от свещения град. „По този начин – завършва разказа си Филон Александрийски – се запазиха две неща: честта на императора и древният обичай на града[132]”.

След  нескритото  политическо  заплашване  на  Пилат  прокураторът променил решението си: „Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисус и седна на съдилището, на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата… И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат” (Иоан 9:13,16; Матей 27:26; Марк 15:15).

Споменатото   съдилище,  където   бил  съден  Иисус Христос,   така нареченият Литостротон, надживял разрушаването на Иерусалим през 70 година след Рождество Христово. След многогодишни археологически разкопки под ръководството на учения Л. Винсен Литостротонът днес е открит. По този път съвременната наука потвърди достоверността на още един евангелски разказ и историчността на описаните в него събития из земния живот на Иисус Христос. Литостротонът е построена в римски стил издигната площадка от 2500 квадратни метра[133].

На тази издигната площадка стоял Иисус Христос пред Пилат. Тук Той бил бичуван, както разказва евангелист Иоан (Иоан 19:1). Иосиф Флавий два пъти отбелязва, че разпъването било предшествано от бичуване[134]. При това ужасно наказание голото тяло било бито, докато не започнели да падат от него кървави парчета.Тогава  Иисус  Христос  бил  предаден  на  римските  войници,  за  да изпълнят смъртната присъда – разпъването на кръст. Цицерон нарича това първоначално персийско, а по-късно типично римско смъртно наказание „най-жестокото и най-ужасното[135]”.

Още в съдилището войниците поставили върху главата на Иисус венец от тръни (Матей 27:28; Марк 15:17). Повечето съвременни ботаници, които изследвали вида на тръните от които бил изплетен този венец, установила, че той се състоял от Ziziphus spina Christi, – сирийски Христов трън, за което свидетелства и името му. Този трън представлява храст или малко дръвче от три до пет метра високо, с жилави бели клонки, чиито дръжки на листата имат по два силно извити назад бодли. Според ботаника д-р Г. Пост този трън растял в околността на стария Иерусалим и най-вече на мястото, където се издигала Голгота[136].

Пътят  от  римската  претория  до  Голгота  бил  къс.  Евангелист  Иоан отбелязва: „Беше близо до града мястото, дето Иисус бе разпнат” (Иоан 19:20). Според съвременните научни изследвания Голгота се намира до главния път, който водил от северозапад в града. Един пътешественик от Бордо, който посетил Иерусалим през 333 година, споменава изрично „малкия хълм на Голгота (Monticulus Golgatha), където бил разпнат Господ[137]..”

Според евангелския разказ преди да бъде разпнат „даваха My да пие вино със смирна, ала Той не прие” (Марк 15:23; Матей 27:34; Псалом 68:22). Съобщенията  на  евангелията  за  този  акт  на  състрадание  е  документално засвидетелстван  в  много  други случаи.  Една „Бараита”  от  Талмуда  казва: „Който се извежда, за да бъде убит, дава му се чаша вино смесено с тамян, за да се  замъгли  съзнанието  му…  Знатни  жени  в  Иерусалим  имали  обичай  да подаряват тази напитка и сами да я поднасят[138].” Изследователят на библейски растения Р. Молденк пише: „Смесеното със смирна вино било предложено на Иисус преди разпъването му, за да бъдат облекчени болките Му, също както на пациенти преди много болезнени операции дават упойващи напитки[139].”Иисус Христос не пожелал да приеме това питие, за да понесе в пълно съзнание ужасните мъки на разпъването – Той до дъно изпил горчивата чаша на страданията за изкупването на безмерните човешки грехове.

Според тогавашното изчисление на времето в часове Иисус Христос бил разпнат в третия час (Марк 15:25). Според нашето изчисление това се равнява на 9 часа преди обяд. Голготската трагедия завършила в деветия час според тогавашното  изчисление,  което  се  равнява  на 3  часа  след  обяд  по  нашето изчисление на времето през деня. Следователно Иисус Христос висял на кръста 6 часа.

През последните години в град Кьолн били предприети редица медицински изследвания, за да се установи от какво е последвала смъртта на Иисус Христос. Специалистите заключили, че при разпъването на кръст кръвта много бързо се стича в долната половина на човешкото тяло. След 6-12 минути кръвното налягане спада с 50%, а честотата на пулса се удвоява. Сърцето получава   малко   кръв.   В   резултат   на   това   последва   припадък.   Поради недостатъчното снабдяване на мозъка и сърцето с кръв настъпва ортостатичен колапс. Следователно кръстната смърт е смърт от сърце (Coronar-Insufficienz[140]).

Има случаи, когато разпнати са умирали след два, а понякога дори след няколко дни[141]. Върху отвесното дърво на кръста често поставяли малка подпорка за краката. Ако разпнатият от време на време се опира на нея, кръвта му пак се изкачва в горната половина на тялото и започващият припадък прекъсва. Ако искали да завършат мъките на разпнатия, пречупвали му пищялите. Тъй като тогава не е възможно облекчаване чрез подпиране с краката, смъртта от сърце настъпва много бързо[142].

Когато решили да приберат телата на разпнатите поради приближаващия се празник Пасха (Иоан 19:31-37), както и поради предписания на юдейското обичайно право труповете на мъртвите да бъдат погребвани още същия ден, на Иисус Христос не били пробити пищялите, защото Той бил вече издъхнал[143].

Хиляда крачки е дълъг пътят от арката „Ессе Homo” на площада пред съдилището на Пилат до параклиса над Божия гроб през тясната пътека „Via Dolorosa[144]”.Гробът, където бил погребан Иисус Христос, бил открит още през IV век. На това място император Константин Велики издигнал през 326 година величествена надгробна  кула. В  параклиса на Божи  гроб  изтъркани  стъпала  водят  в дълбочината на една пещера в скала, където е изсечен единичен гроб, дълъг два метра. Това е гробът, за който четем в евангелията: „Иосиф (Ариматейски – б. а.), като взе тялото, обви го в чиста плащеница и го положи в новия гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде  си” (Матей 27:59;  Марк 15:46;  Лука 23:53; Иоан19:38). Иосиф Ариматейски – пише Иозеф Клаузнер – купил ленено платно, обвил с него мъртвото тяло на Иисус Христос и го погребал в един от каменните гробове, каквито и до днес са запазени в Палестина[145]”.

Ясно е, че най-важните събития от земния живот на Иисус Христос – залавянето, съдебният процес и кръстната Му смърт – са удостоверени с такава историческа точност и подробност, с каквато едва ли е описано което и да е друго събитие от историята на древния свят. Тук няма следа от митичност и легендарност.  Съвременната  наука  е  доказала  историческия  характер  на свързаните с трагичния земен край на Иисус Христос лица  и  психологическата,  юридическата  и  медицинската  достоверност  на всички събития от съдебния процес и кръстната смърт на Спасителя.

ХРИСТОВАТА ПЛАЩЕНИЦА

„Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27) .

Иисус Христос  не  желаел  да  остави  от  земния  Си   живот   по-забележителна следа от Евангелието Си. Той не издигал царски палати или великолепни храмове. Той не сякъл монети, за да издълбава върху тях образа Си. За Него било важно да издига живи олтари на Всевишния в човешките души и в тях да изобразява Своя пречист и свещен лик. Все пак човешкият образ на Иисус Христос на едно място оставил трайна следа, която позволява на учените да го видят с телесните си очи и да го пипат с пръстите на ръцете си.Голготската  трагедия  преминала  и в Иерусалим  настъпило  видимо затишие. Божественият Страдалец изпил до дъно най-горчивата чаша – тази на кръстните мъчения. Тогава Той извикал с висок глас: „Свърши се”, навел глава и предал духа Си. Видният член на синедриона и тайният ученик на Иисус Христос Иосиф Ариматейски отишъл при Пилат, за да измоли Иисусовото тяло. За това наистина била потребна молба, защото, според обичайното право в Персия, Картаген и Рим труповете на разпнатите се оставяли върху кръстовете, за да бъдат изкълвани от небесните птици. Пилат, като чул, че Иисус Христос умрял,  учудил  се.  Той  изпратил  своя стотник  служебно  да  установи действителността на Иисусовата смърт (Матей 27:50-61; Марк 15:37; 16:1; Лука 23:46-56; Иоан 19:30-42).

От евангелския  разказ   се   разбира,   че  Пресвета  Богородица, приближените жени на Иисус Христос и апостолите били толкова съкрушени от бързо развихрилата се буря, че не могли да приготвят за погребение Иисусовото тяло. Те стоели на Голготския хълм през време на разпъването, кръстните страдания и кръстната смърт на Иисус Христос и едва след полагане на тялото на Господа в гроба на Иосиф Ариматейски се върнали в Иерусалим.

Известно е, че Иисус Христос издъхнал около 3 часа след обяд наше време. Иосиф Ариматейски сигурно е чакал, за да се увери в действителността на настъпилата смърт. След това е минало известно време докато решил да отиде при Пилат, докато действително отишъл и докато Пилат проверил настъпването на Иисусовата смърт. Едва тогава Иосиф Ариматейски можал да купи плат и заедно  с  Никодим,  който  пък  донесъл  смирна  и  алое,  отишли  да  свалят Иисусовото  тяло  от  кръста.  Поради  напредналото  време  тялото  на  Иисус Христос не могло да бъде приготвено и погребано според юдейските обичаи. Тялото е трябвало да бъде поставено в гроба преди да е изгряла на небето първата звезда, която известявала настъпването на съботата. А съботния ден бил определен за пълна почивка.Поради тези важни обстоятелства били спазени външно изискванията на погребалните обичаи без да бъде тялото на Иисус измито; то било обвито в платно и стегнато с повивки.

Тук се забелязва снизходителна Божия проява; за да бъде оставен върху плащеницата  веществен  белег  за  историческия  характер  и  действителната кръстна смърт на Иисус Христос за скептиците като апостол Тома. Наистина, ако погребението на Иисусовото тяло било извършено при спазване на всички изисквания  на  юдейските  обичаи,  не  би  имало  никакъв  смисъл  жените мироносици веднага след изтичането на съботната почивка и на празника Пасха да бързат за гроба Господен с погребални принадлежности и благовонни масла. Известно е, че допирането до труп толкова късно след настъпването на смъртта не се позволявало, защото според тогавашната юдейска традиция причинявало оскверняване.

В ранното неделно утро жените мироносици и Христовите апостоли не намерили в гроба тялото на Господ; там само повивките стояли (Иоан 20:6). Какво е станало с тези предмети, които се допирали до пречистото тяло на Господ Иисус, които отпечатали върху себе си светия My образ, които попили в себе си част от пролятата My кръв? Евангелията не ни дават никакви сведения за това. Все пак не може да се допусне, че тези свещени реликви са били оставени. Обстоятелството, че евангелист Иоан ги споменава, показва, че на тези светини се обърнало особено внимание. И това е напълно разбираемо, защото те били осветени чрез допирането си до пречистото тяло и чрез попиването в себе си на изкупителната кръв на Христос Богочовека. Сигурно някоя любеща ръка грижливо ги е скътала, свето ги е пазила и така са се предавали от поколение на поколение като най-скъпи светини.

От църковната история знаем, че царица Елена събрала в Цариград всички реликви от страданията на Иисус Христос, които дотогава се пазили предимно в Иерусалим. Един византийски историк отбелязва, че императрица Пулхерия (399-454), която получила погребалните кърпи на Иисус Христос от царица Евдокия, ги предала за съхранение в новопостроената базилика „Св. Мария Влахернска”. За тези кърпи от гроба на Иисус Христос говори и св. Иоан Дамаскин в VIII век. През 1171 година светата плащеница (гробното платно на Христос Богочовека)  се  споменава  между  съкровищата  на  византийския  император Мануил Комнин.През 1204 година кръстоносците от четвъртия поход завладели Цариград. Във връзка с това събитие историкът Робърт Клар съобщава, че при подялбата на плячката светата плащеница се паднала на французина Ото Рох – водач на армията на маркиза от Монферат. Тя представлявала ленен плат, по който се виждали следи  от  кръв  и  пот.  При  по-внимателно  разглеждане  се  разпознавали очертанията на човешкото тяло с дължина 1,80 метра. Ото Pox изпратил светата плащеница на баща си, който през 1206 година я поверил на епископ Амедео Безансон.

Катедралата в Безансон, където се съхранявала светата плащеница, изгоряла до основи през 1349 година. Светата плащеница била спасена от пламъците на пожара. Оттогава дългият път и странстванията на светата плащеница могат да бъдат проследени точно.

От Безансон тя била пренесена в Хиреи в Шаман и била пазена от рода на Шарни. През 1432 година Маргарита Шарни подарила плащеницата на съпругата на Лудвиг I – от Савойската династия. Тогава плащеницата била дадена за съхранение  в  една  капела  в  Шамбери.  През  време  на  калвинистките  и хугенотските  смутове (нощта  на 3  срещу 4  декември 1532  година)  пламъци обхванали църквицата, където се съхранявала скъпоценната реликва. С риск за живота си икономът на херцога и един ковач влезли в църквата, счупили ключа на сребърния шкаф със светата плащаница и я изнесли. Съставителят на френския географски атлас от 1560 година видял със собствените си очи плащеницата и записал, че при Шамбери „пазят светата плащеница, върху която може да се види образувано от кървави петна човешко изображение”.

През следващите военни времена светата плащеница била пренасяна из различни области във Франция. Дори била пренесена в Белгия, където през 1515 година художникът  Албрехт  Дюрер  я  копирал.  След  това  била  върната  пак  във Франция – в Ница.

Когато през 1573 година избухнала чума в Милано, Карл Воромей, тогава епископ  на  този  град,  според  даден  обет  отишъл  да  се  поклони  на  светата плащеница, която за тази цел била донесена от Южна Франция в Торино. През 1694 година прочутият архитект Гуарини построил за нея малка великолепна църква, където тя била запазена. Тук тя се пази и до днес, откъдето е получила и названието си „Плащеницата от Торино”.

Тези исторически сведения за миналото на плащеницата от Торино са много ценни. Все пак само въз основа на тях не може да се докаже нейната абсолютна автентичност като Христова плащеница. Развиващата се наука обаче предлага на изследователите нови по-сигурни средства за установяване на нейната древност и на нейния произход.

През 1898 година била направена първата фотография на плащеницата от Торино – фотографирал я адвокатът Секондо Пия. Резултатът бил във висша степен изненадващ. Той създал истинска сензация. За втори път плащеницата от Торино  била  фотографирана  през 1931  година  от  Джузепе  Енрие.  Оттогава специалисти от най-различни сектори на науката подлагат на старателно и всестранно изследване плащеницата от Торино.

Тя е непрозрачен, изтъкан гъсто на ръка от груба чиста ленена прежда плат. Специалистите оценяват това платно за древен по произход.С просто око върху плащеницата от Торино се виждат ясно очертанията на висок мъжки труп, отпечатани от двете страни – откъм гърдите и откъм гърба. Очевидно е, че тези отпечатъци са се получили, когато тялото било положено върху едната половина на плата, след това било покрито с втората му половина, а накрая било завързано (стегнато) с повивните погребални пояси. Тялото   било   обвито   голо   в   плащеницата,   както   правели   евреите   при погребването на своите покойници по времето на земния живот на Иисус Христос. Отпечатъците показват външния вид на мъж, който бил умъртвен чрез разпъване на кръст в разцвета на силите си. Той бил висок и носи белезите на страданията, за които знаем от евангелския разказ. Петната от кръв придобили през вековете ръждив цвят. В очертанията по платното се забелязват ясно местата на кръвотечението по време на страданията: по челото, задната част на главата, на лявата горна част на ръката, около двата лакътя поради полегатото им положение на кръста, по стъпалата от гвоздеите и на гърдите. Забелязват се също следи от бичуване с двойни удари от известните римски бичове (flagrum romanum) и от други удари с бодлива оловна пръчка и с камшик.

Чрез точни химически изследвания е установено, че върху плащеницата от Торино не е рисувано с бои.

Фотографирането на плащеницата от Торино възбуди силен интерес сред много хора по света. Особено ценен е трудът на Джузепе Енрие под надслов „La Sante   Sindone   rivelata   dalla   fotografia” (Светата   Плащеница,   разбулена   чрез фотографията),   издаден   през 1933   година.   Най-добрите   познавачи   на фотографското изкуство твърдят, че негативният образ е напълно естествен и анатомично правилен. Чертите на лицето отдясно и отляво са различни както у всеки човек. На тази несиметричност хората на изкуството от средновековието не обръщали внимание. Опити с художници показали, че никой от тях не бил в състояние дори според модел да очертае и да нарисува вярно човешко лице в негатив.

Този факт потвърждава, че плащеницата от Торино не е фалшификат. Върху нея има действителни отпечатъци от човешко лице. Дори скептично настроени към плащеницата от Торино специалисти днес се съгласяват, че негатив не може да бъде нарисуван. Чрез увеличение снимката на плащеницата от Торино и чрез извършени анализи се установява, че върху нея не се намира боя и следи от четка.

След това откритие от плащеницата от Торино се заинтересували също и естественици. Именити  учени  с  различни  специалности  започнали  да я изследват. Десетилетия били извършвани опити и анализи, които довели до напълно определени резултати.

Опит да се отпечата тяло върху платно пръв извършил професор Виньон от Париж. По-добри  постижения  в  тази  насока  постигнали   италианските специалисти по съдебна медицина професор Индика от Милано и професор Романезе от Торино. В своите опити те се основавали върху евангелския разказ, който им сочил правилния път: „Дойде също и Никодим (който беше ходил изпреди Иисуса нощем) и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си юдеите погребват” (Иоан 19:39-40). Много опити показали, че мъртвото човешко тяло трябва да бъде напудрено и платното намокрено с ароматно масло. Тогава то оставя трайни отпечатъци.

Върху плащеницата от Торино има ясни отпечатъци от подутини по лицето; последните се образуват обикновено от удари. За такива именно се говори  в  Евангелието:  Тогава  Го „биеха  по  лицето,  а  други  My  удряха плесници” (Матей 26:27). На отпечатъка от плащеницата лесно се разпознават петна  от  кръв  по  челото  и  по  врата.  Светият  евангелист  съобщава: „И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха My го на главата” (Иоан 19:2; Матей 27:29; Марк 15:17). Също и на други места по тялото се забелязват малки подутини. В Евангелието също четем: „Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува” (Иоан 19:1; Матей 27:26; Марк 15:15). Инженер Герард Гордоние чрез фотографиране с инфрачервени и ултравиолетови лъчи посочил чрез плащеницата точните наранявания върху тялото. Общо върху Иисусовото тяло се наброяват повече от петстотин наранявания, от които осемдесет са причинени от римския бич flagrum romanum.Освен това по отпечатъка от плащеницата се разпознават следи от кръв по цялото тяло. Те са произлезли от раните от гвоздеите на ръцете и нозете и от страничната рана в гръдния кош отдясно. Очевидецът на Христовото разпятие апостол Иоан пище: „Един от войниците прободе с копие ребрата My” (Иоан 19:34).

За изследването на тези рани големи старания положил парижкият лекар хирург д-р Пиер Барбе. Резултатите от неговите изследвания са обнародвани през 1933 година в книгата му „Окончателно медицинско разглеждане на петте рани на  Христос  чрез  анатомичен  анализ  и  чрез  непосредствен  преглед”.  Тези резултати  са  удивителни.  Раните  не  отговарят  на  обичайните – както обикновено  се  изобразяват  от  художниците  на  Христовото  разпятие.  С изключение на Ван Дайк, който видял плащеницата от Торино, не е имало друг художник или скулптор, който да е представил Иисус Христос по друг начин освен разпнат с прободени ръце в средата на дланта. Изследванията на д-р Пиер Барбе  върху  плащеницата  позволяват  да  бъдат  установени  точно  местата, където ръцете са били приковани на кръста; гвоздеите били забити преди китките, а не през дланите. Ясно е, че от медицинско гледище художествените изобразявания на Христовото разпятие не са правилни. Също и тук един опит осветли неизследван проблем на плащеницата от Торино. Д-р Пиер Барбе приковал мъртвец на кръст. Раните от гвоздеите в дланите се разкъсали при тежест от четиридесет килограма. През ставата на ръката обаче преминава здраво напречно широко сухожилие, което издържа тежестта на човешкото тяло.Свирепите римски палачи притежавали добри  анатомични познания в това отношение. Практикувайки често своята античовешка професия, те знаели от опит при разпъването на кръст да приковават ръцете върху дървото точно на това място, където ръката издържа тежестта на човешкото тяло, без да се разкъса.

Чрез изследванията  си  д-р Пиер Барбе установил положението на Христовото  тяло  на  Голготския  кръст.  То  било  приковано  на  кръста  в хоризонтално положение, а след това кръстът бил изправен и забит. Поради тежестта на увисналото тяло ръцете останали по-високо от него.

Най-интересни са резултатите от изследвания върху отпечатъка от раната в ребрата, която според евангелския разказ била нанесена на Иисус Христос след кръстната My смърт. Тези резултати удостоверяват по безспорен начин два факта: първо, описанието на Иисусовото разпятие в Евангелието от Иоан е съставено от очевидец и второ, Иисус Христос действително издъхнал на кръста, а не бил свален от него в състояние на привидна смърт. Евангелист Иоан, за когото положително се знае, че е присъствал при разпъването и кръстните страдания на Иисус Христос и бил свидетел на кръстната My смърт, съобщава една подробност, която досега затрудняваше екзегетите; затруднението е изяснено по експериментален път. Евангелист Иоан разказва, че поради настъпващия празник Пасха телата на разпнатите трябвало още същия ден да бъдат свалени от кръстовете. За тази цел юдейските властници помолили  Пилат  да  счупят  пищялите  на  разпнатите,  след  което  бързо настъпвала смъртта, и веднага да свалят телата им от кръстовете. Пилат се съгласил. Тогава войници счупили пищялите на двамата разбойници, разпнати от двете страни на Иисус Христос. Когато дошло до Него, те установили, че Той бил вече умрял и не My счупили пищялите. Все пак да се уверят напълно, един от войниците Го пробол с копието си в ребрата. Тук евангелистът прибавя: „И веднага изтече кръв и вода” (Иоан 19:34).

Чрез своите изследвания д-р Пиер Барбе доказва научно – чрез опити при аутопсия, че при хора, които умират в тежки страдания, в сърдечната им ципа-мембрана (перикардия) се събира вода – кръвен серум, която изтича заедно с кръвта при направен разрез, подобен на този у Спасителя. Следователно тази подробност от евангелския разказ е можела да бъде описана само от очевидец на действителната смърт на Иисус Христос. И да забележим, тъкмо след тази подробност в описанието на Иисусовото разпятие евангелистът пише: „И който видя, засвидетелства, и свидетелството му е истинско” (Иоан 19:35). След тези доказателства  относно   автентичността   на  евангелския разказ и действителността на Христовата смърт не съществуват съмнения. Описаното от евангелист Иоан изтичане на кръв и вода от прободените ребра на Иисус Христос днес опитно е доказано като сигурен белег за настъпилата телесна смърт.Някои медици твърдят, че в следите от рани могат да бъдат различавани два вида кръв, а именно кръв, която е пролята приживе – в плащеницата от Торино тези следи са от главата, ръцете и нозете. Втория вид кръв, пролята от мъртво тяло, те установяват по плащеницата от страничната рана в гръдния кош и от нозете.

Научните   изследвания   върху   плащеницата   продължават   и   не   са изключени изненади. Все пак въз основа на техните досегашни резултати най-правдоподобно изглежда заключението на известния учен Р. Хинек – доктор по медицина. Той в книгата си „Мъченическата смърт на Христос в светлината на модерната медицинска наука” пише: „Аз мисля, че за лекаря автентичността на светата плащеница е доказана като бял ден чрез петте Христови рани. Напълно е изключено някой измамник да разполага с толкова много правдиви медицински подробности, които единствено само природата и истинската действителност познават и от които доскоро целият научен свят не е имал никакво понятие. Никой не е могъл да фалшифицира от медицинско гледище този единствен по рода си документ за страданията на Господа Иисуса Христа… Светата плащеница от Торино е книга, написана с пречистата кръв на Спасителя[146]”.

Ако това заключение ще се потвърждава по безспорен начин от най-точни експериментални изследвания върху плащеницата, ние ще можем да я разглеждаме като акт на Божието снизхождение към мнозина чистосърдечни скептици, подобни на Христовия апостол Тома. В нея ще може да се долови гласът на възкръсналия Иисус Христос: „Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан 20:27). Нека обаче помним, че тук също се съдържа и божествен укор: „Ти повярва, защото Me видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).

Интересът на вярващи и невярващи към древната християнска светиня – Христовата плащеница, нараства пропорционално на извършваните върху нея научни изследвания. Едва ли друг предмет е бил толкова продължително и многостранно изучаван. През последните тридесет години бяха открити и доизяснени свързани с историята на плащеницата много факти, а също така бяха потвърдени някои от известните до 1959 година.

Известно е, нов хоризонт в историята на плащеницата разкри първото ѝ фотографиране през 1898 година. Фотографирането на плащеницата (която в истинския си вид е негатив на образа и тялото на завития в нея юдеин) възстанови същинското лице на мъченика и подтикна към нови сериозни научни изследвания.

Оттогава до днес съвместно работят и с общи усилия търсят истината медици, химици, богослови, етнографи, историци, физици, антрополози, специалисти  по фотография  и електроника, криминолози, астрономи и други. Заедно те се стараят посредством научни изследвания да отговарят  на  следните  по-важни  въпроси,  които  занимават  ума  на  всеки просветен човек:

– по какъв път са се образували отпечатъците върху плащеницата? — може ли да се нарисува човешко тяло в негатив?

– защо състоянието на плащеницата не се променя?

– била ли е откопирвана?

– Христовият ли е отпечатаният върху нея образ?

– как се е извършило Христовото възкресение?

– по какъв начин Христовото тяло се е освободило от плащеницата, без да повреди отпечатъците?

– какво не може да се обясни в плащеницата?

Съвременната наука почти може да дешифрира запечатаните върху плащеницата тайни от I век след Рождество Христово. Специалисти  установяват  приблизително  точно  движението  на плащеницата до XIV век и с помощта на църковно-исторически паметници допълват сведенията за  местонахождението  ѝ  през  вековете.  Други  учени  внимателно  анализират  следите  от бичуването,  трънения  венец,  кръстния  път  до  Голгота,  разпъването,  кръстната  смърт, изтичането на вода и кръв от прободените гърди на Иисус Христос, свалянето от кръста и погребението My.В съществуващата литература върху плащеницата се открояват приблизително три по-главни константни направления: агностично, направление от изследователи с положително становище и група изследователи, на които досегашните резултати още не позволяват да се присъединят към едно от другите две направления.

В редуцирана форма ще скицираме следните по-важни научни тенденции:

-Някои специалисти допускат, че образът на плащеницата е нарисуван от изкусен художник около XIV век (важно е свидетелството на църковни отци от IV век, които препоръчват на вярващите да почитат плащеницата както гроба Христов) или завитото тяло в нея не е било това на разпнатия Иисус Христос.

-Други поддържат, че не е възможно да се нарисува негатив (какъвто е плащеницата) преди да е била известна фотографската техника: това означава, че плащеницата не е нарисуван върху  лен  образ  на  човек.  Същевременно  патоанатоми  категорично  заявяват,  че  върху плащеницата се е отпечатало тяло на действително разпънат мъж от семитски тип, а не образ на статуя. Също върху плащеницата се намират неоспорими специфични белези на смъртно изстиване, настъпило при разпъване на човека.

-Трета група специалисти продължават да изследват как мъртвото изстинало тяло на Иисус Христос излъчвало радиация, вследствие на която върху ленения саван се отпечатва образът My; какво точно представлява така нареченото термоядрено избухване (както специалистите го наричат) в момента на възкресението на Спасителя.

Макар процесът на изобразяване лика и тялото на Иисус Христос върху плащеницата да е естествен и закономерен и да се поддава на научно изследване, трябва да съзнаваме, че той е и свръхестествен процес, защото плащеницата е едно от Христовите чудеса. В този контекст автентичността на плащеницата се възприема чрез вяра и посредством резултатите от научните изследвания. Двата пътя взаимно се допълват, а не се изключват. От богословско гледище е основателно да мислим, че специалистите не могат да анализират плащеницата толкова прецизно и правдоподобно, колкото биха изследвали погребален предмет на обикновен покойник. Плащеницата е свързана с чудесния акт – възкресението на Иисус Христос, което не може да се обясни по научен път, а не е просто повивка на мъртъв човек. Вярващите чрез сърцето си възприемат възкресението на Иисус Христос за напълно вярно историческо събитие, без да се стараят чрез разума си напълно да го анализират и обясняват. Известно е, че високите човешки интелектуални възможности са ограничени; нашият ум не може да се издигне до висшето познание, което е присъщо само на Бога. На този свят съществуват явления и събития, които не са ни дадени да знаем. Естествено това обстоятелство не ни обезкуражава, а само ни напомня, че периметрите на вярата и разума са различни, без резултатите на вярата и разума да са противоположни. Дали всичко, което човек чувства със сърцето си и вижда с духовните си очи, може да изрази чрез разума си и дали това, което не може да обхване чрез разума си е недействително и не съществува?

Забележително е, че през последните години отрицателите на плащеницата по-често обосновават своите тези, отколкото нейните поддръжници.

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[122]. Joseph Klausner, Jesus von Nazareth, Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Ubers. von Walter Fischel, Berdin 1930, S. 457.

[123]. Der Babylonische Talmud. Pesachim. Fol. 57a. Herausg. und ubers. von Lazarus Goldschmidt. Berlin 1925. Bd. II, S. 524-525.

[124]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 468.

[125]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. IV, cap. VIII. §2; пос. изд., т. I, c. 132 и cл.

[126]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. ІІ. § 2 et 4; пос. изд., т. I, c. 696 и 702.

[127]. Вж. с. 22 и сл.

[128]. Рhilо, De legatione ad Cajum. § 38. Ed. Mangey II. 590. Цит. по Prof. Dr. Emil Schurer, Geschishte des judischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 5 Аufl. Leipzig 1920. Bd. I. S. 488-489. Prof. Dr. Joseph Klausner, пос. съч., с. 216.

[129]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae. lib. XVIII. cap. III—IV; пос. изд. т. I. 698-707.

[130]. R. W. Hunband, The Prosecution of Jesus, Princeton 1916, p. 231-232.

[131]. Suetonius, Vespasianus IV; Claudius XXV. Вж. Joseph Klausner, пос. съч., с. 486.

[132]. Рhilо, De legatione ad Cajum. § 38. Ed.Mandey II. 589 sq. Цит. по Emil Schurer, пос. съч., т. I, 491-492.

[133].Werner Keller, пос. съч., с. 357.

[134]. Josephus Flavius, De bello Judaico. lib. cap. XIV. §9; lib. V. cap. ZXI. § 1; пос. изд. т. II. с. 113 и 261.

[135]. Cicero, In Verrem, V. 64.

[136]. Werner Keller, пос. съч. с. 8.

[137]. Пак там.

[138]. Der Babylonische Talmud, Synedrin,  Fol. 43 а; пос. изд. т. VII. 179-180.

[139]. Werner Keller, пос. съч., 358-359.

[140]. Warner Keller, пос. съч., с. 359.

[141]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 490.

[142]. Werner Keller, пос. съч., с. 359.

[143]. Josephus Flavius, De bello Judaico. lib. IV. cap. V. § 2; пос. изд. т. II. с. 204. Der Babylonische Talmud. Baba Qamma Fol. 82 b; пос. изд., т. VI. с. 297.

[144]. Werner Keller, пос. съч., с. 360.

[145]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 493.

[146]. Сведенията за научните изследвания (до 1959 година) върху плащеницата от Торино са взети от следните специални съчинения: Guiseppe Enrie, La Suaire de Turin revele par la photographie, Paris 1926; Gerard Соrdonnier, Le Christ dans sa passion revele par la Sainte Suaire de Turin, Paris 1935; Dr. med R. W. Hynek, Der Martertod Christi im Lichte der modernen medizinischen Wissenschaft. Endtdeckung des wahren Portrats Christi. Ubers. von Prof. Ant. Rulhanek. 2. Aufl. Praga 1936. (Съкратен превод от архимандрит Прохор в списание „Духовна култура”, година XXXV, книжка 4, С., 1955); Раul Vignon, Le Saint Suaire de Turin devant la Science. 2. edition. Paris 1939; Dr. Pierre Barbet, La passion corporelle de Jesus. Paris 1940; Dr. Pierre Barbet, Les cing plaies du Christ. Nouvelle edition. Paris 1948; Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit, Düsseldorf 1956. S. 326-365; Daniel – Rops. Jesus en son temps. 515 edition. Paris 1957, p. 621-630.

(Бел. ред.).

По-важни съчинения, посветени на светата плащеница след 1959 година: Раul Vigon. Le linceul du Christ, Paris 1938; Le Saint Suaire de Turin, Paris, 1938; Rene Colson, Le Portrait du Christ, Paris 1930; Arthur Loth. Le Portrait de Notre-Seigneur Jesus-Christ, d’apres le Saint Suaire de Turin, 1900; G. Еnrie. Le Saint Suaire revele par la Photographie, 1936; Раul Сlaudel. La Photographie du Christ; Pierre Barbet. La Passion de Notre-Seigneur Jesus-Christ selon le Chrurgien, 1960; Andre Perret. Essai historique sur le Saint Suaire, dans: «Memoires de l’Academie de Savoie, tome IV, 1960; G. de Largeril. La Face du Scigneur, Paris 1965; John Walsch. «The Shroud», Random House, New-York, 1963; Pietro Rinalda. It is the Lord, New-York, 1972;Раul de Gail. Le Visage de Jesus-Christ et son Linceul. Turin 1972; Luigi Fossati. Le Saint Suaire. Turin 1961; Piero Borga. La Santa Sindone, Documentazione Fotografica. Turin 1968.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…