Тези мисли Фридрих Енгелс развил и в научната си статия под надслов „Книгата  Откровение”,  която  специално  е  посветена  на  проучване  на  Апокалипсиса. Тази книга – според Фридрих Енгелс – „била написана в 68 година или през януари 69 година от нашето летоброене и затова тя не само е единствената книга на Новия Завет, датата на която е действително установена, но и най-старата от тези книги. В нея ние можем да видим като в огледало как е изглеждало християнството в 68 година[74].”

Тази точна датировка на Апокалипсиса се изгражда върху съвсем положителните изследвания на професор Фердинанд Бенари, които Фридрих Енгелс с благодарност използвал. В седемнадесета глава на Апокалипсиса се говори за звяр със седем глави. Тези седем глави, както пояснява самият автор на Апокалипсиса, са седем царе, от които били паднали петима, едният още стоял, а другият още не бил дошъл, а когато се възцари, щял малко да се задържи. И звярът, който бил и който го няма е осмият; той е от седемте и щял да загине. Според тълкуванието на Фридрих Енгелс звярът означава римското световно господство, представлявано последователно от седем императори, един от които бил смъртно ранен и не царува повече, но оздравял и ще се върне, за да осъществи в качеството си на осми царството на светотатството и богоотстъпничеството. А кой е този римски император, който вече господствал веднъж, бил смъртно ранен и изчезнал, но ще се завърне като осми по ред и ще бъде антихрист? Като смятаме Август за първи по ред, втори ще бъде Тиберий, трети – Калигула, четвърти – Клавдий, пети – Нерон, шести – Галба. В текста на Апокалипсиса се казва: „Петима паднаха, а единият стои”. Това значи, че Нерон вече е паднал, а Галба съществува. Галба управлявал от 9 юни 68 година до 15 януари 69 година. След убийството на Галба за император бил провъзгласен Отон. От това може да се заключи, че Апокалипсисът е написан при император Галба, вероятно в края на неговото управление или пък най-късно през време на тримесечното (до 15 април 69 година) управление на Отон, на „седмия”. Но кой е осмият, който е бил и който го няма? Това разяснява неговото число – 666. Като се съберат числените значения на еврейските букви от името „Нерон Кесар”, ще се получи 666. Наистина по това време се мълвяло, че Нерон не е убит, а само ранен и че ще се върне с войските си. Именно по това време бил написан Апокалипсисът. От историята знаем, че не закъснял да се яви и лъже-Нерон[75].

В заключение на научните си занимания с книгата Апокалипсис Фридрих Енгелс пише: „Като достоверна картина на най-ранното християнство, картина, нарисувана от един християнин, тази книга има по-голяма ценност, отколкото всички останали книги на Новия Завет[76].”Тази датировка и оценка на Апокалипсиса се приема и потвърждава от всички съветски изследователи, които се занимавали с този проблем.

Съветските историци на философията Георги Фьодорович Александров, Бернард Емануилович Биховски, Марк Борисович Митин и  Павел Фьодорович Юдин  в  своя  колективен  труд  История  на  философията,  т.  I: Философията на античното и на феодалното общество считат Откровението на св. Иоан  Богослов  за  най-стария  християнски  документ;  то  било  написано  от малоазиатски евреин през времето, когато неговите сънародници от Юдея водели отчаяна война срещу Рим през 67 и 68 година след Рождество Христово; то било изпълнено с омраза към „вавилонската блудница” – Рим, и предсказвало нейната гибел от гнева на небесните сили[77].

Съветският учен Роберт Юрьевич Випер изразява свои съображения относно възгледите за Апокалипсиса. Според него хронологията на това ранно християнско съчинение не била напълно ясна. Все пак поне към едната част от Апокалипсиса напълно подхожда датата, предложена от Фридрих Енгелс за цялото съчинение, именно 68-69 година; това е моментът на разгара на юдейското въстание през 66-73 година. Втората част на Апокалипсиса също се била появила в тази тревожна политическа обстановка, когато още не били преминали настроенията от бурната епоха на голямото въстание и когато бъдещите християни още не били изоставили юдейските национални традиции. Въз основа на това Роберт Юрьевич Випер заявява: „Както и да би бил разрешен хронологическият въпрос относно втората част, все пак Апокалипсисът трябва да бъде считан за най-ранното от произведенията,  влезли  след  това  в  канона  на  Новия  Завет,  макар  и  по догматически съображения той да бил поставен на последно място[78].”

Историкът Николай Александрович Машкин в своя труд „История древнего Рима” пише, че най-ранният от всички християнски паметници е Апокалипсисът (Откровението на св. Иоан Богослов). Той бил написан в края на 67 или в началото на 68 година, през време на гражданската война след смъртта на Нерон[79].

Друг учен – Абрам Борисович Ранович – в научната си статия „Раннее христианство” пише, че „най-древният дошъл до нас християнски документ е Апокалипсисът (Откровението на Иоан), написан около 68 година[80].”

Особено   ревностно   и   аргументирано   отстоява   ранната   датировка   на Апокалипсиса професор Сергей Иванович Ковальов във встъпителната си статия към превода на книгата на Арчибалд Робъртсън под надслов „Произход на християнството”, излязла от печат в Лондон през 1953 година и преведена и издадена на руски език през 1956 година. Там Сергей Иванович Ковальов пише, че Фридрих Енгелс в статията си „Към историята на ранното християнство” тълкувал Апокалипсиса и установил датата на неговата поява с абсолютна точност – 68-69 година. Според Сергей Иванович Ковальов „датировката на Енгелс досега не е опровергана от никого и щом това е така, ние сме задължени в построенията си да изхождаме само от нея”. Апокалипсисът – продължава Сергей Иванович Ковальов – е „най-ранното от известните ни произведения на новозаветната литература,   което   отразява   в   себе   си   ранния   етап   на   формиращото   се християнство[81]„.

Във втория том на „Всемирная история” също се подчертава, че Апокалипсисът е едно от най-ранните произведения на християнската литература, което е написано в 68 година[82].

Същата теза изразява и Кира Леонидовна Воропаева. Тя в съчинението си „Был ли Христос?”, Москва 1956, поддържа, че Апокалипсисът е най-ранното християнско произведение; той e написан през 68-69 година[83].

Споменатите съвременни учени са напълно единодушни, че Апокалипсисът е най-ранното произведение, което произхожда от края на 67-ма или от началото на 68-ма година, тоест около три десетилетия след кръстната смърт на Иисус Христос. Поради ранния произход на Апокалипсиса в него са отразени непосредствено и най-достоверно чертите на Христовия образ и са отбелязани най-ранните фази във формирането  на  християнството.  При  това  докато  някои  представители  на отрицателната  критика  считат  авторите  на  останалите  новозаветни  книги  за митични личности, автора на Апокалипсиса те признават за историческо лице; той е Христовия апостол св. Иоан, наречен Богослов. Фридрих Енгелс е също убеден, че апостол Иоан е автор на Апокалипсиса.” Иоан – пише той, – който се представя  за  съчинител,  е  бил  твърде  уважавано  лице  сред  малоазиатските християни.  За  това  свидетелства  тонът  на  посланията  до  седемте  общини. Възможно е следователно това да е апостол Иоан, историческото съществуване на когото наистина не е напълно достоверно, но все пак е твърде вероятно. И ако автор е бил действително този апостол, това само би подкрепило нашето гледище. Това би било най-добро потвърждение, че описаното християнство в тази книга е действително същинското ранно християнство[84].”Заедно с това представители на съвременната критика поддържат, че именно защото Апокалипсисът бил най-ранното християнско произведение, в него образът на Иисус Христос бил съвсем неясен. Нещо повече, в Апокалипсиса Иисус Христос не бил представен като действителен човек и като историческа личност, а само като свръхестествено същество, като небесен спасител, като Син Божи. Следователно в Апокалипсиса митичният характер на Иисус Христос бил най-ярък; тук Иисус Христос още не се изобразява като човек, който е живял и проповядвал на земята, а бил представен само в митичния образ на агне „със седем очи и седем рога”. Това било  великденско  жертвено  животно,  но  страшно  животно,  възвестяващо свършването на света. Неговата майка била небесна дева. То още не било бог, слязло на земята, а неопределено небесно същество. Следователно авторът на Апокалипсиса очертавал мистичния и митичния образ на Иисус Христос, който бил лишен от човешки черти и от исторически характер; именно това отговаряло на истината, защото Иисус Христос никога не бил съществувал в действителност; Той бил само образ, създаден въз основа на митологичните сказания на източните народи. Едва по-късните новозаветни книги и християнските съчинения от II век започнали да обличат митичния образ на Иисус Христос с чертите, на определено историческо лице и да му придават характер на действителен човек[85].

В случая когато, от една страна, се доказва ранният произход на Апокалипсиса и се удостоверява високата му ценност като автентичен писмен паметник на древната християнска литература, а, от друга страна, се обявява обрисуваният в Апокалипсиса образ на Иисус Христос за митичен, ние сме длъжни да установим дали  наистина  авторът  на  Апокалипсиса  не  познава  Иисус  Христос  като историческо лице и не влага в образа Му никакви човешки черти и характеристики.

Преди да пристъпим към конкретно осъществяване на тази задача трябва да отбележим следното. Като имаме предвид, че Апокалипсисът не е Евангелие, а също така не може да се сравнява с книга Деяния на светите апостоли, естествено е, че в него не само няма да има, но и не следва да има подробни биографични сведения за историческия характер и земния живот на Иисус Христос. Апокалипсисът има определено предназначение – въз основа на Божие откровение авторът да разкрие каква ще бъде участта на Христовата Църква и на целия свят, да опише образа на идващия Антихрист, да определи знаменията на второто Христово пришествие, да охарактеризира самото второ Христово идване на земята, както и да представи картината на новата земя и на новото небе и на вечния живот там. Откровението на св. Иоан Богослов не съдържа в себе си Евангелието, а разкрива апокалиптичния и   есхатологичния   характер на християнството. Би било напълно странно да очакваме Евангелието и книга Деяния на  светите  апостоли  да  излагат  основите  на  християнската  есхатология,  а Апокалипсисът да описва земния образ и живот на Иисус Христос. Апокалипсисът не  е  историческа  книга  и  не  описва  минали  исторически  събития;  той  е единствената пророческа книга в Новия Завет и напълно логично е той да не описва  земния  живот  на  Иисус  Христос,  основаването  и  изграждането  на Христовата Църква, а да изобразява бъдещето на Христовата Църква и на целия свят. Този характер на Апокалипсиса е ясно определен още в началото на тази новозаветна книга, където се изяснява нейното название. Апокалипсисът на Иоан (Apokaliyis Iwannou) е „Откровение на Иисус Христос що Му даде Бог, за да покаже на рабите си онова, което трябва да стане скоро. И Той го яви, като го изпрати чрез Ангела Си на Своя раб Иоана” (Откровение 1:1; 22:6). Следователно Апокалипсисът не е историческа книга, каквито има в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Апокалипсисът е пророческа и есхатологична книга, поради което в нея не следва да търсим подробни биографични сведения за земния живот и за земната дейност на Иисус Христос.

Все пак Апокалипсисът е откровение на Иисус Христос. Поради това в него трябва да очакваме всичко да протича в духа на Христовото благовестие и да хармонира с Христовото евангелско учение. Това не означава, че в Апокалипсиса трябва да се повтарят евангелията и изобразяването в пълнота на историческия образ на Иисус Христос. Тогава той би бил безпредметен, защото не би внесъл нищо ново в Новия Завет. Поради това можем да кажем, че Христовият образ, както той е предаден в Апокалипсиса, съдържа в себе си нови черти; те обаче се изграждат върху историческия образ на Иисус Христос, както той е представен в евангелията. Следователно данните на Апокалипсиса за образа на Иисус Христос едопълнение на даденото в останалите новозаветни книги и чрез тях образът на Иисус  Христос  се  очертава  в  сравнителна  пълнота –  както  като  страдащ богочовешки Изкупител, така и като величествен небесен цар.След краткото встъпление ще преминем към нашата конкретна задача; ще проследим  дали  в  Апокалипсиса  не  се говори  за  Иисус  Христос  като  за действителен човек и като за определено историческо лице.

Още в самото начало на Апокалипсиса, където се предава благословението на седемте църкви в Асия, също се предава благословение и от Иисус Христос. Тук Той е представен като „верният свидетел” (o martus o piVtos), като „първородният из мъртвите” и като изкупител на „нашите грехове чрез Своята кръв” (Откровение 1:5). Ясно е, че тук се говори за Иисус Христос като за въплътено божествено същество. Обозначаването на Иисус Христос като „верен свидетел” се отнася до Неговото учителско-пророческо служение на земята. В оригиналния текст е употребена гръцката дума o martus, която не означава само „свидетел“, но и „мъченик”. Следователно Иисус Христос е такъв верен свидетел, Който не само с думи, но и със Собствената Си смърт запечата истината на Своето свидетелство и Своята проповед.  Второто  определение  на  Иисус  Христос  като „първородният  из мъртвите” още no-ясно се отнася към земния My живот. Той е „първородният из мъртвите”, защото като въплътен Бог в историческото лице на Иисус от Назарет е пострадал на кръста и умрял, но след това възкръснал и станал „първородният из мъртвите”. Напълно в същия дух по-нататък в Апокалипсиса явилият се на Иоан Иисус Христос му казва: „Бях мъртъв, и ето, жив съм во веки веков” (Откровение 1:8; 2:8).  Третото,  определение  на  Иисус  Христос  като  изкупител  потвърждава  и допълва второто. В него се казва, че Иисус Христос ни „…оми от нашите грехове чрез Своята кръв”. Следователно Иисус Христос не е бил само свръхестествено същество, само митичен небесен Спасител, защото едно чисто духовно същество няма плът и кръв и не може да пролива кръвта си за изкупване на човешките грехове. Нещо повече, тук напълно ясно е посочено, че Иисус Христос е въплътен Бог, че Той е Богочовек, вследствие на което е имал истинска човешка плът и кръв, Който от безпределна любов към хората е пролял Своята кръв за изкупването на човешките грехове.

Богочовешкия характер и действителното съществуване на Иисус Христос като определено историческо лице са засвидетелствани чрез обозначаването My като „Син Човешки” (Откровение 1:13; 14:14). Явилият се на св. Иоан Богослов не е само божествен Дух, само свръхестествено Същество, само небесен Спасител или само Син Божи, както се нарича по-нататък в Апокалипсиса (Откровение 2:18). Той заедно с това е и Син Човешки; Той в Своето лице съчетавал в ипостасно единство съвършено божествено със съвършено човешко естество. Отнесеното към Иисус Христос  название „Син  Човечески”  свидетелства  за  боговъплъщението  и  за богочовешкия характер на Христовата личност. Следователно в Апокалипсиса Иисус Христос е представен като Син Човечески, като Богочовек, Който живял на земята и страдал на Голготския кръст като действителен човек и определена историческа личност.

Апокалипсисът представя предимно прославения образ на Иисус Христос, Който ще бъде видян от всички при второто пришествие. Самото название „второ пришествие” съдържа в себе си указание за първото Христово идване на земята, за боговъплъщението My в човешкото лице на Иисус от Назарет и за земния My живот през времето на римските императори Август и Тиберий.

При това няколкото черти, които Апокалипсисът съдържа за човешкия образ и за земния живот на Иисус Христос, напълно се покриват със сведенията на евангелията и на другите новозаветни книги. В Апокалипсиса пише, че когато Иисус Христос се яви втори път, когато дойде „с облаците”, тогава ще Го види всяко око и най-важното ще Го видят и „ония, които Го прободоха” (Откровение 1:7). Като прочете човек тези думи, може ли да се съмнява, че в тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, което било разпнато на кръст и прободено в ребрата?

Напълно неоснователно е предположението, че думите „…ония, които Го прободоха…”, в които се съдържа „намек за разпятието” на Иисус Христос, били по-късно   добавка,   понеже,   рязко   противоречели   на   характера   на   целия Апокалипсис[86]. Установяваме,че Апокалипсисът свидетелства за боговъплъщението и за проповедническата дейност на Иисус Христос, както и за Неговото разпятие, изкупителна смърт и възкресение. Но не само в първата глава, а и на други места в Апокалипсиса образът на Иисус Христос се рисува както с божествени, така и с човешки черти. Също така и действието на божествената драма  на  изкуплението  в  Апокалипсиса  не  се  разиграва  извън  времето  и пространството.По-нататък в Апокалипсиса определено се говори за боговъплъщението. Тук Иисус Христос е наречен „лъв, който е от Юдиното коляно, коренът Давидов” (Откровение 5:5). А в края на Апокалипсиса Иисус говори за Себе Си недвусмислено: „Аз съм коренът и родът Давидов” (Откровение 22:16). Известно е от родословието, както и от други евангелски повествования, че Иисус Христос по плът е произлязъл от Юдиното коляно, от Давидовия род. Иисус Христос е наречен „лъв”, защото лъвът символизира победна сила и служи за образ на победител. И наистина Иисус Христос е представен като победител. Тук безспорно става  дума  за  изкупителния  подвиг  и  за  изкупителната победа, която Иисус Христос постигнал чрез първосвещеническото Си служение, като принесъл Себе Си в жертва за изкупването на човешките грехове. Тази победа е най-великата, защото чрез саможертвата на Иисус Христос са изкупени завинаги греховете на всички вярващи през всички времена. Поради това отпада необходимостта от по-нататъшни изкупителни жертви.

Ето защо в следния стих на същата глава от Апокалипсиса Иисус Христос е представен в образа на „Агнец, като заклан” (Откровение 5:6). Поради доброволния изкупителен подвиг и изкупителната саможертва на Иисус Христос Той е наречен „Агнец Божи” и на много други места в Новия Завет. Иоан Кръстител няколко пъти нарича Иисус Христос „Агнец Божи”. Веднъж Иоан Кръстител, като видял да отива към него Иисус Христос, казал: „Ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). На следващия ден Иоан Кръстител пак видял Иисус Христос и казал на учениците си: „Ето Агнецът Божи” (Иоан 1:36). Както в Апокалипсиса, така и в Евангелието от Иоан, когато се обозначава Иисус Христос като „Агнец  Божи”  не  се  има  предвид  пасхално  или  великденско  жертвено животно, а въплътеният Единороден Божи Син, Който от безпределна и свята любов към хората Сам пожелал да се въплъти в образ на действителен човек и да принесе Себе Си жертва като агнец за изкупване на човешките грехове.

Авторът на Апокалипсиса говори ясно за изкупителната саможертва на Иисус  Христос  и  потвърждава  мисълта  от  първа  глава, седми  стих:  „ония,  които  Го прободоха”. Този израз не може да се смята за по-късно вмъкнат в текста на Апокалипсиса.  В  пета  глава  на  Апокалипсиса,  чиято  автентичност  никой  не оспорва и чието съдържание е в хармония с духа на това християнско литературно произведение, се казва съвсем определено, че Иисус Христос като Агнец Божи „бе заклан и Със своята кръв ни изкупи” (Откровение 5:9; 5:12).

В Апокалипсиса се съдържа не само „намек за разпъването” на Иисус Христос, но и определено свидетелство за него като за историческо събитие, като заедно с това се посочва и мястото, където то е извършено. В единадесета глава се говори за град Иерусалим, наречен „светия град”; в него ще бъдат пратени двама Божи свидетели, които след като завършат свидетелстването и пророкуването си в продължение на 1260 дена (42 месеца) ще бъдат убити от звяра, който излиза от бездната. Този звяр е сатаната въобще или неговото най-висше въплъщение на земята – Антихристът. Там, където е записано, че труповете на убитите двама Божи свидетели ще бъдат оставени по стъгдите на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет се добавя, „дето и Господ наш биде разпнат” (Откровение 11:8). От тези думи е ясно, че тук се говори за историческия Иисус Христос, Който бил разпнат в град Иерусалим. Свещеният град алегорично е наречен „Содом и Египет” вероятно заради голямото нечестие, което било извършено в него главно чрез разпъването на кръст на Иисус Христос или което ще бъде извършено в него в бъдеще от Антихриста. Фридрих Енгелс в статията си „Към историята на ранното християнство”удостоверява същото. Според него от Апокалипсиса следва да заключим, че Христос е разпнат в Иерусалим (11:8), но възкръсва (1:5, 18); той е „агнец”, принесен в жертва за греховете на света, и с неговата кръв са изкупени пред Бога вярващите от всички племена и езици[87]”.

Към края на Апокалипсиса още веднъж Агнецът съвсем определено се отъждествява  с  историческия  Иисус  Христос.  Там  в  описанието  на  новия Иерусалим се говори, че „стените на града имаха дванайсет основи и върху тях – имената на дванайсетте апостоли на Агнеца” (Откровение 21:14). Названието „апостоли” има определено новозаветно значение. Така се наричат най-близките ученици на Иисус Христос, чийто брой е дванадесет.В Апокалипсиса се загатва също и за Христовото възнесение. В Откровението Иисус Христос казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:21). Ясно е, че победата която постигнал Иисус Христос и за която се говори тук, не е чисто божествена, а богочовешка; в нея е участвал Иисус Христос както с божественото Си, така и с човешкото Си естество. Поради това тази победа може да бъде посочена като образец за победата на вярващите. Поради участието на човешката природа на Иисус Христос в Неговия изкупителен подвиг и в Неговата изкупителна победа Той възкръсна от мъртвите, „възнесе се на небето и седна отдясно на Бога” (Марк 16:19; Лука 24:51; Деяния апостолски 1:9). Загатването в Апокалипсиса за възнесението на Иисус Христос съвпада напълно с разказа за същото събитие на евангелията и книга Деяния на светите апостоли.

Като допълнение на това свидетелство за Христовото възнесение, а също и на свидетелствата за земния живот на Иисус Христос може да бъде приведен още един текст от Апокалипсиса. В него се говори за „жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди”. Пред тази жена застава „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони”, та, кога роди, да изяде детето ѝ. „И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл; и детето ѝ бе грабнато и занесено при Бога и престола My” (Откровение 12:1-5). Образът на жената тук съвпада с образа на Божията Майка. Червеният змей пък се отъждествява със сатаната, който още веднага след раждането на Богомладенеца искал да Го изяде – да Го убие. В този случай едно от въплъщенията на сатаната бил юдейският цар Ирод Велики. Той искал да убие Божия Младенец, виждайки в Неговото лице свой съперник и смъртен враг, защото както в разказа на евангелист Матей въз основа на пророчеството на пророк Михей, така и в Апокалипсиса Иисус Христос бил очакван не само като вечен Учител-Пророк и Първосвещеник-Изкупител, но и като вечен Цар, като Вожд, Който ще пасе Израиля (Матей 2:6; Михей 5:2) и ще управлява всички народи с железен жезъл (Откровение 12:5). Но и през целия земен живот на Иисус Христос сатаната чрез свои служители (големият червен змей имал седем глави и десет рога) искал да го погълне, да попречи на спасителната My мисия и да Го унищожи. Но Той след като извършил изкуплението и поставил здравите основи на спасението в основаната от Него Църква, бил издигнат и отнесен при Бога и престола My. Тук възнесението Господне е представено в аспекта на Христовата борба със сатаната, която се води както на земята, така и на небето и ще продължи до второто пришествие. Иисус Христос – според думите на апостол Павел – „трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си” (1 Коринтяни 15:25).

Обобщавайки изложеното можем да кажем следното: В Апокалипсиса се говори съвсем определено за Иисус Христос като за историческо лице; Той е въплътеният Единороден Божи Син, Който по плът произхожда от Юдиното коляно,  от  Давидовия  род;  през  земния  Си  живот  Той  открил  на хората божествената истина и за изкупление на човешките грехове бил разпнат на кръст в град Иерусалим, умрял, но възкръснал и се възнесъл на небето. По този начин се установява, че и Апокалипсисът – този древен и най-достоверен паметник на християнската литература, който е написан само около три десетилетия след Христовата смърт и чрез който, според художествения израз на Фридрих Енгелс, ”ние  навлизаме  в  светая  светих  на  ранното  християнство[88]” –  категорично удостоверява, че Иисус Христос бил действителен човек и определено историческо лице.

Събития из земния живот на Иисус Христос в съвременно осветление

За да бъде изложението изчерпателно, следва да бъдат приведени всички новозаветни свидетелства за историческия характер на Иисусовата личност и за събитията от земния живот на Иисус Христос, както и да бъде преценена тяхната историческа  достоверност.  На  първо  място  в  евангелията,  а  след  това  и  в останалите книги на Новия Завет се рисува с непринудена   убедителност   живият   образ   на   Иисус   Христос.   Който   се   вдълбочи   в новозаветните книги може да долови, че в тях тупти сърцето на живия Иисус Христос, може да чуе как звучи гласът My из палестинските градове и села, може да види как Иисус Христос виси на Голготския кръст, как предава духа Си в ръцете на Своя небесен Отец и накрая може да съгледа как Иисус Христос възкръсва и се явява на учениците Си и на други Свои съвременници. Във връзка с тази истина Алберт  Айнщайн  пише:  „Никой  не  може  да  чете  евангелията  без  да  изпита чувството, че в тях се говори за жива действителност. Пулсът на Иисусовата личност бие във всяка дума. Съвсем друго е впечатлението, което се придобива от разказите за легендарни герои от древността, например за Тезей! Тезей и други като него са лишени от действителната живост на Иисус. Не можем да не признаем факта, че Иисус е живял и че Неговите думи са чудно красиви. Дори ако някои отделни хора по-рано са казали нещо подобно, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено както Той[89].”Новозаветните  описания  представят живия  Иисус Христос  в  напълно естествена географска, историческа, етнографска, политическа и икономическа обстановка. Това показва, че новозаветните книги са писани от хора, които са живеели в Палестина по времето на земния живот на Иисус Христос и поради това много добре са познавали географията, историята и бита на Палестина, както и религиозното,  политическото  и  икономическото  състояние  на  населяващите  я тогава народи.

Все пак напълно погрешно ще бъде да схващаме евангелията и останалите книги на Новия Завет като исторически трактати или биографични очерци и да търсим в тях най-точни и изчерпателни сведения за всяка стъпка от земния живот на Иисус Христос. Безспорно евангелистите не са били историци като Тукидид и Тацит, нито са били писатели като Светоний, а още по-малко са били исторически изследователи като съвременните научни работници. Пък и пряката задача на новозаветните писатели не била да пишат исторически трактати или биографични очерци. Те искали да предадат на съвременниците си и на следващите поколения Евангелието – благовестието за изкуплението и спасението, което се постига чрез вяра в Христос Богочовека и чрез изграждащите се върху евангелските принципи добри дела. Въпреки всичко това, когато те се докосват до едни или други събития из земния живот и из обществената дейност на Иисус Христос, те ги излагат просто и исторически вярно – така, както те са били видени от техните очи, както те са били чути от техните уши и както са били схванати от техния здрав разум.

Тъй като в обсега на тези страници не е потребно изчерпателно да се изследва историческата достоверност на всички новозаветни книги, ще се спрем само на някои събития от земния живот на Иисус Христос от гледище на новите научни изследвания. Чрез това още веднъж ще бъде удостоверен историческият характер на Христовата личност и историческата достоверност на новозаветното описание на земния живот на Иисус Христос.

^{________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

 [72]. Фр. Енгелс, Към историята на ранното християнство. — В: сб. К. Маркс и Фр. Енгелс за религията, 1957, 306-307.

 [73]. Пак там, с. 326.

[74]. Пак там, с. 193.

[75]. Фр. Енгелс, Към историята на ранното християнство. — В: сб. К. Маркс и Фр. Енгелс за религията, 1957, с. 319 и сл.; ср. с. 197.

[76]. Пак там. с. 198.

[77]. Г. Ф. Александров. Б. Е. Биховски, М. Б. Митин и П. Ф. Юдин, История на философията, Т. I: Философията на античното и на феодалното общество, С., 1946, с. 457.

[78]. Р. Ю. Випер, Возникновение христианской литературы, Москва-Ленинград, 1946.

[79]. Н. А. Машкин, История древнего Рима, Л., 1949, с. 549.

[80]. A. Б. Ранович, Раннее христианство — В: сб. Вопросы истории религии и атеизма, М., 1950, с. 257.

[81]. А. Робертсон, Происхождение христианства,  М., 1956,  21-22.

[82]. Всемирная история, Т. II., М., 1956, с. 666.

[83].  К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? С., 1957, с. 47.

[84].  Фр. Енгелс, пос. съч., с. 308.

[85]. Вж. Р. Ю. Випер, пос. съч., с. 20; Н. А. Машкин, пос. съч., с. 549; А. Б. Ранович, пос. съч., с. 257; С. И. Ковалев, пос. съч., с. 21-22; К. Л. Воропаева, пос. съч., с. 47.

[86]. С. И. Ковальов в посочената встъпителна статия към съчинението на А. Робъртсън „Происхождение христианства“, М., 1956, с. 22.

[87]. Фр. Енгелс, пос. съч., с. 309.

[88]. Фр. Енгелс, пос. съч., с. 34.

[89]. Списание „Geisteskampf der Gegenwart”, Guterstoh, 1930, S. 235.

[90]. Еusebius Heronymus, Epistola XX. Ad. Damascum, cap. 4. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, Series latina, Paris 1877, Tomus 22, col. 378).

[91]. Всемирная история, Т. ІІ, М., 1956, с. 607.

[92]. Тacitus, Arnnales, lib. II. cap. 30; lib. III. cap. 22-48. (Opera. Tubingae 1797. Vol. 1. p. 54. 91-103).

[93]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII. cap. 13. §5; lib. XVIII. cap. I. § 1. De bello Judaico. iib. VII. cap. 8. § I. (Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorgius. Paris 1865, Vol. I. p. 691, 692, 695; vol. II. p. 322.).

[94]. Таcitus, Annales, lib. III. cap. XLVIII; пос. изд. с. 102-103.

[95].Tertullianus, Adversus Marcionem, lib. IV. cap. 19. (J. P Migne. Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1878. Т. II. col. 405).

[96]. От огромната литература посочваме следните съчинения: Emil Schurer. Geschichte des judischen Volkes, 4 Aufl. Leipzig 1907. Bd. 1. S. 508-543; Н. Троцкий и Н. Н. Глубоковский. Квириний — В:Православная богословская энциклопедия, Сб. 1908 Т. IX. 340-347. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956. S. 329-330.

[97].Origenes, Contra Cetsum, lib. I, cap. 59. (J. P. Migne, Patrotogiae cursus comptetus. Series graeca. Series graeca. Paris 1857. Tomus XI. Col. 770).

[98]. Според Frederic W. Farrar, The Life of Christ, New York. 33-46. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. .Forscher beweisen die historische Wahrheit, Dussetdorf 1956, S. 331-338.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…