Тези трудове на Иосиф Флавий с научната си обективност и с високите си литературни качества извоювали на техния автор безсмъртна слава. Векове наред той бил най-популярният писател след библейските писатели и след светите отци. И днес почти всеки научен труд, който осветлява събития и лица от първите векове преди и след Рождество Христово е изпъстрен със свидетелства от неговите съчинения. Заради високите научни и литературни достойнства на Иосиф Флавий блажени Иероним го нарежда наравно със Сенека между св. Иоан Богослов и св. Климент Римски. Въпреки някои недостатъци, които съвременната критика намира в трудовете на Иосиф Флавий, те остават най-бележит исторически паметник за тогавашното време. Съчиненията на Иосиф Флавий за нас имат голяма ценност и поради това, че  потвърждават  по  безспорен  начин  историчността  на  много  събития  от старозаветната и новозаветната история включително и от земния живот на Иисус Христос, което тук специално ни интересува и следва да бъде обсъдено.

В това отношение за нас е интересно съчинението на Иосиф Флавий под наслов „Юдейски древности”, което той съставил в Рим и завършил през 94 година след Рождество Христово. В този исторически труд за миналото на еврейския народ до 66 година след Рождество Христово събитията, особено тези през последния век, са описани с голяма подробност. Напълно естествено е Иосиф Флавий тук да говори и за събития, свързани със земния живот на Иисус Христос, а също така и за Самия Него.

Ето какво говори Иосиф Флавий в съчинението си „Юдейски древности” за личността на Иисус Христос. Това място гласи дословно: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.) живееше също и Иисус, мъдър мъж,  доколкото  той  може  да  бъде  наречен  човек,  защото  той  извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. И този беше Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име[13].”Въз  основа  на  много  исторически  свидетелства,  между  които  тези  на бележития църковен учител Ориген (185-254[14]), на един сирийски апокриф от V век[15]и на цариградския патриарх Фотий (820-891[16]), следва да се приеме като напълно безспорна частичната автентичност на приведения текст от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. В общи черти неговият исторически, смисъл е следният: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.), живееше също и Иисус, мъдър мъж, защото той извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си мнозина юдеи, както и мнозина елини, които го считаха за Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го осъди на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. И до днешен ден съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.”

Тази формулировка на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос притежава белези на оригиналния текст; тя звучи напълно естествено в устата на юдейския историк и в нея не може да се намери нещо пресилено. Тук Иисус Христос е представен като мъдър човек и като учител, какъвто Той безспорно бил в очите на вярващите и на всички обективни слушатели на Неговите дълбокомислени беседи и прекрасни притчи. Удивителните дела, за които се пише, че били извършвани от Иисус Христос, не звучат странно и невероятно в устата на Иосиф Флавий, защото той като юдейски свещеник вярвал в чудеса и понякога дори ги търсил там, където липсвали и не били необходими за обясняване на описаните в съчиненията му събитията. Накрая Иосиф Флавий казва за Иисус Христос, че Той привлякъл към Себе Си много последователи – не само юдеи, но и елини. Това свидетелство напълно отговаря на историческата истина, защото към 94 година, когато Иосиф Флавий завършил своите „Юдейски древности” християнството било вече широко разпространено не само между еврейското, но и между елинското население на римската империя; добре уредена християнска църква имало и в Рим, където живял и писал своите исторически трудове Иосиф Флавий. Следователно целият дух на така формулираното свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос се намира в пълна хармония както със съдържанието на „Юдейски древности”, така и с историческата действителност[17].

Следователно безспорно е, че според Иосиф Флавий Иисус Христос бил историческа  личност.  Това  се  потвърждава  не  само  от  споменатото  изрично свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос като „мъдър мъж” и „учител на хората”, но и от цялото съчинение на Иосиф Флавий, било като се споменава за Иисус Христос като за действителна човешка личност, а не като за някакъв обоготворяван митичен образ, било като се описват лица и събития от Новия Завет, свързани със земния живот на Иисус Христос. Нека отбележим по-важните от тези места от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий.1.В книга XX, глава девета, точка първа от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий  пише: „Ана  получил  първосвещенство;  той  бил  твърде  необуздан, неимоверно дързък и предан на сектата на садукеите, които били много сурови в присъдите си… Тъй като той имал такава природа, след като Фест умря, а Албин още беше на път, използвал случая да събере съдиите и да осъди Яков, брат на Иисус, който бил наричан Христос, заедно с някои други, които обвинил, че уж престъпили Закона, и веднага ги предал да бъдат убити с камъни[18].”

Този текст е неразделна част от разказа, в който се описва историята на рода на първосвещеника Ана. От историята е известно, че времето между смъртта на римския прокуратор Фест, управлявал Юдея от 60 до 62 година след Рождество Христово и идването на новия прокуратор Албин (62-64) бил използван от първосвещеника Ана да разпали люто гонение против християните, при което обезглавил и Иерусалимската църква, като осъдил на смърт епископ Яков, наричан брат Господен. Църковният историк Евсевий Кесарийски предава същите сведения за мъченическата смърт на епископ Яков, като съобщава причината за нея. Епископ Яков, който в Новия Завет се нарича брат Господен поради родството му с Иисус Христос, бил убит от юдейските власти, тъй като „имало опасност целият народ да повярва на Иисус[19].”

Това историческо свидетелство на Иосиф Флавий за първия епископ и предстоятел  на  Иерусалимската  църква,  апостол  Яков (Праведни)  е  изцяло автентично. В него Иисус се признава само за историческа личност, но не и за Христос – за Месия. То се среща дословно, както е известно, на три места в съчиненията  на  Ориген[20]. Ориген  използвал  такъв  екземпляр  от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий, в който не били внесени никакви допълнения от предполагаем  християнски  преписвач.  Така  съдържанието  на  този  текст  от „Юдейски древности” удостоверява, че Иисус Христос бил известен на Иосиф Флавий като историческа личност; Той имал и брат – Яков Праведни, който е добре познат както от Новия Завет, така и от църковната история като Христов апостол и пръв епископ и предстоятел на Иерусалимската църква.

2.В книга XVІІІ, глава пета, точка втора от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий описва Иоан Кръстител по следния начин: „Той бе добър мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетели, да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават…  След  това  мнозина  го  последваха,  защото  те  се  бяха  напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че огромното му влияние върху масите може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората следваха съвета му във всичко… И така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, бе откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и тук бе умъртвен[21].”Така  обрисуваният  образ  на  Иоан  Кръстител  напълно  се  покрива  със сведенията за него в евангелията. Тук са отбелязани най-важните черти от строгия живот и от учителската дейност на св. Иоан Кръстител, които без съмнение потвърждават историческата достоверност на евангелския текст. При това следва да отбележим, че евангелията в много отношения ни дават по-подробни и по-точни исторически сведения за живота, проповедта и мъченическата смърт на св. Иоан Кръстител отколкото „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. За нас е важно, че Иосиф Флавий очертава историческия образ на лице от Новия Завет – Предтеча на Иисус Христос. Автентичността на това свидетелство на Иосиф Флавий не се оспорва от отрицателите на християнството. Оттук следва изводът, че щом евангелията са исторически достоверни относно личността на Христовия Предтеча, те още  повече  са  исторически  достоверни  относно  централния  обект  на  своите повествования – Иисус Христос. Освен това цялата дейност на св. Иоан Кръстител е свързана с живота и мисията на Иисус Христос; тя не е нищо друго освен подготовка на хората да приемат идващия Спасител в лицето на Иисус от Назарет. Мисията на св. Иоан Кръстител в света се изчерпвала с ролята на Предтеча, която би била безсмислена без идващия Спасител в историческото лице на Иисус Христос. Така че безспорната историческа достоверност на личността на св. Иоан Кръстител е косвен аргумент с неизмерима логическа валидност за историческия характер на Христовата личност.

3.Иосиф Флавий в своите „Юдейски древности” и „За юдейската война” обрисувал  още  едно  свързано  с  живота  на  Иисус  Христос  лице  –  римския прокуратор Пилат Понтийски. Той бил недалновиден и жесток управител, който с неразумните си действия предизвиквал народното негодувание и след това се опитвал да го потуши с терор. За илюстрация на казаното ще приведем описан от Иосиф  Флавий  случай.  Веднъж  Пилат  Понтийски  наредил  на  окупационните римски войски да влязат нощем в Иерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да им бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо — Моисеевия закон и за оскърбително за неговото   национално  самосъзнание.  Големи  тълпи  народ  се  събрали  пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се вдигнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да  разпръснат  тълпата.  Тогава  Пилат  заповядал  на  войниците  да  обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещеният град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си[22].

В Новия Завет също се разказва за народни бунтове, които са станали по времето на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които My разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). За бунтове през време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (Марк 15:7).Иосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пилат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос.

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  засвидетелстван  по безспорен начин от бележития историк на юдейския народ – Иосиф Флавий. В неговото класическо съчинение „Юдейски древности”, завършено вероятно около 94-та година след Рождество Христово се намира не само пряко споменаване за Иисус Христос като мъдър мъж, народен учител и чудотворец, Който бил разпнат на кръст при римския прокуратор Пилат Понтийски, но също така и описание на много исторически лица и събития, почти на цялата историческа обстановка, в която протекъл земният живот на Иисус Христос и която напълно вярно е обрисувана в евангелията.

ТАЛМУДЪТ И СВИДЕТЕЛСТВАТА МУ ЗА ИИСУС ХРИСТОС

Най-забележителният труд на еврейската литература от първите векове на християнската ера е Талмудът. Названието на този забележителен литературен паметник  означава „учение” (от  еврейската  дума  ламат –  уча).  Талмудът представлява сборник от определения, разсъждения, тълкувания, съвети и научни сведения,  съставени  въз  основа  на  Стария  Завет  и  на  юдейското  предание. Началото на този литературен сборник е поставено след вавилонския плен на евреите (606-536 година преди Рождество Христово). Тогава около Ездра и Неемия се събрали така наречените соферими – книжници, които имали за задача да пазят Моисеевия закон от унищожаване и да му дават вярно тълкувание. По-късно, когато се оформили идейните  течения  на  садукеите  и  фарисеите,  започнали  се  дискусии  относно разбирането  и  изясняването  на  тайнствения  смисъл  на  Моисеевия  закон. Резултатите от тези дискусии също залегнали в Талмуда. В резултат на тази многолика словесна дейност се появила Мишна, първата основна част на Талмуда. В нея се обхващали всички разпореждания и наредби за прилагането на Моисеевия закон с оглед на едни или други лица и на една или друга конкретна ситуация.

Съдържанието на Мишна обхващало устното предание, което ревностно се изучавало чрез често и продължително повтаряне. Такъв е смисълът и на названието  Мишна (от  еврейския  глагол  шана,  което  означава  повтарям  и заучавам). Текстът на Мишна, който обхваща стари предания и учения от времето главно на първия век преди и след Рождество Христово получил окончателна редакция към края на II век след Рождество Христово чрез дейността на Юда Ханасси (135-200 година след Рождество Христово), наричан още Хаккадош – Святи.Мишна придобила голям авторитет и векове наред била ръководно начало за живота на евреите. За правилното разбиране, обяснение и прилагане на Мишна се трудили учените амореи (тълковници), живели между 200 и 500 година. Техните тълкувания  на  Мишна  образуват  втората  част  на  Талмуда –  Гемара,  което означава завършък. Съответно на двете школи, в които се групирали и работили еврейските  учени  през  това  време:  палестинска (в  Тивериада  и  Кесария)  и вавилонска (в Нагарден и Сура) – оформила се палестинска и вавилонска Гемара, вследствие на което се съставили и два Талмуда: палестински и вавилонски. Последният е по-обширен и е намерил no-широка употреба.

Като имаме предвид, че Талмудът обхваща в себе си много коментари и исторически сведения, които произхождат от школата на Шамай Стари и Хилел Стари, чието време на разцвет съвпада със земния живот на Иисус Христос, напълно естествено е да търсим в този класически сборник на еврейската ученост сведения за Иисус. Разбира се ние не можем да очакваме да намерим в Талмуда голямо изобилие от точни предания за живота и учението на Иисус Христос главно по две причини:

Първо, Талмудът не е историографско съчинение, следователно в него се съдържат малко исторически сведения и второ, Талмудът е проюдейски религиозен писмен извор, поради което той почти избягва да назовава Иисус със собственото My  име  и  повече  води  фанатична  полемика  против  учението  Му.  Все  пак сведенията, които Талмудът предоставя за Иисус Христос и за учението My, ca напълно   достатъчни,   за   да   подкрепят   по   безспорен   начин   истината   за историческото съществуване на Иисус и достоверността на евангелския My образ. Ако в основата на християнството би стоял легендарен образ, а не действителната историческа  личност  на  Иисус  Христос,  съставителите  на  Талмуда  в  своята фанатична борба против тази „омразна секта”, както те наричали християнството, на първо място биха използвали този съкрушителен аргумент. На тях обаче не идвало на ум да отрекат историческото съществуване на Иисус, защото то било безспорно за тях и за техните съвременници. Тъкмо обратното, те съобщават достатъчно сведения, които потвърждават историческия характер на Христовата личност и нито едно, което би могло да бъде използвано дори като най-далечен аргумент против историчността на Иисус Христос.Тук ние не можем, пък не е и потребно, да привеждаме и анализираме всички места от Талмуда, където се говори за Иисус Христос. Заради това ще се спрем на по-характерните с оглед на специалната задача, като при това ще се ограничаваме само с най-старите, които са записани от танаитите[23] и се съдържат в Мишна  и  Бараитот[24]. Тези  сведения  притежават  много  по-голяма  историческа ценност отколкото сведенията, които амореите записали по-късно в Гемара[25].

1.Между различните имена, с които Талмудът назовава Иисус, напълно безспорно е „бен Пандера”, „бен Пантера”, „бен-ха-Пантера”, „бен Панто-ри” или „Иисус бен Пандера”, тоест Иисус, син на Пандера. Това название е много старо. Още ученият Целз през 178 година чул юдеин да говори, че родителите на Иисус били Мариам и Пантера, откъдето Иисус бил наричан бен Пантера. Като предава това съобщение Ориген обяснява произхода му с обстоятелството, че Яков, бащата на Иосиф и дядо на Иисус бил наречен „Пантер”. Оттук, според Ориген юдеите наричат Иисус, сина на Иосиф, по името на дядо My по плът „бен Пандера” или „син  на  Пантера[26]”. Учените  Нич,  Блек  и  Вернер  Келер  предлагат  друго  по-правдободобно обяснение на названието Иисус – бен Пандера. Според тях, то е неточно юдейско предаване на гръцката дума paruenoz, тоест „дева”. Юдеите, като слушали от християните, че Иисус е „син на дева” (uxoV thV paruenou), Го нарекли подигравателно „бен  ха-Пантера” – син  на  Пантера.  През  годините  това  се забравило и името Пантера или Пандера било счетено за име на Иисусовия баща по плът[27].

Какъвто и да е произходът на Иисусовото име „бен Пандера” или „бен Пантера”, и в единия, и в другия случай юдеите обозначавали с него Иисус Христос като добре познато на тях историческо лице, чиято майка по плът била Пресвета Дева Мария.

2.В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа My, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето „Назарянин” – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно: „В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който може да каже нещо за негово оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха[28].” В един флорентийски ръкопис на Талмуда същото място е уточнено, като се добавя че повесването на Иисуса Назарянина е станало не само „в навечерието на празника Пасха”, но и „в навечерието на събота[29].”Това място от Талмуда изяснява няколко ценни исторически сведения за Иисус Христос.

Първо, според него Иисус Назарянин извършвал чудеса. Юдеите въобще, а също  така  и  мъдреците  от  Талмуда  не  са  отричали,  че  Иисус  Назарянин  е извършвал  чудеса,  но  само  ги  обяснявали  с  магьосничество.  Това  показание напълно   се   покрива   със   следното   евангелско   свидетелство: „Дошлите   от Иерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул, и че изгонва бесове със силата на бесовския княз” (Марк 3:22; Матей 9:34; 12:24; Лука 11:15). Също и св. Юстин   Философ   и   Мъченик   удостоверява,   че   юдеите   наричали   Иисус „магьосник[30].”

Второ, посоченият текст от Талмуда съобщава, че според юдеите Иисус Христос съблазнявал и развращавал Израил. В евангелията на много места се говори, че книжниците и фарисеите се бояли от Иисус Христос, защото Той увличал след Себе Си целия народ. Това е един от главните мотиви за решението на юдейските властници да убият Иисус Христос. Първосвещениците и фарисеите, като се събрали на съвет, за да обсъдят какви мерки да вземат против Иисус, казали: „Тоя Човек върши много чудеса. Ако го оставим всички ще повярват в Него” (Иоан 11:47-48). А когато юдейските власти отвели Иисус Христос, за да бъде съден от Пилат Понтийски, те Го обвинявали почти със същите думи, с които формулирали обвинението против Него в Талмуда. Те казвали на Пилат Понтийски: „Намерихме Тогова (Иисус – б. а.), че развратява народа ни” (Лука 23:2; 23:14).

Трето, посоченото място от Талмуда съобщава, че юдеите обвинявали Иисус Христос във вероотстъпничество, в богохулство, в измяна на Моисеевия закон и в отпадане от праотеческата вяра. Известно е от евангелията, че именно поради такова обвинение юдейските властници осъдили Иисус Христос и искали да бъде потвърдена  тяхната  присъда  от  римския  прокуратор  Пилат  Понтийски.  При съденето на Иисус Христос от първосвещеника Каиафа, последният Го обвинил в богохулство, заради което Той заслужавал смърт (Матей 26:65-66; Марк 14:63-64; Иоан 19:7).

Четвърто, от посоченото свидетелство на Талмуда също става ясно, че въз основа на споменатите обвинения Иисус Христос бил осъден на смърт и разпнат на кръст! Тук точно се потвърждава съобщението на евангелист Иоан, че Иисус Христос бил разпнат в навечерието на празника Пасха, който тогава се паднал в събота. Според известието на Талмуда Иисус Христос „бил повесен в навечерието на празника Пасха и в навечерието на събота”. Евангелист Иоан, като пише за времето, когато Иисус Христос бил осъден и разпнат на кръст, съобщава: „Тогава беше петък пред Пасха” (Иоан 19:14). Тук е налице пълно единство между Талмуда и Евангелието не само относно кръстното наказание на Иисус Христос, но и относно деня, в който то било изпълнено.

В  тази  точка  от  съобщението  на  Талмуда  за  съденето,  осъждането  и кръстното наказание на Иисус Христос се съдържат две характерни подробности, които не се покриват с евангелския разказ. Все пак те не оспорват историчността на това събитие, а му придават само съчинена от юдейските законници версия за него, за да оправдаят себе си пред поколенията като точни пазители на закона. Тези две подробности се отнасят до следното:В евангелията не се говори за 40-дневно глашатайство преди разпъването на Иисус Христос. Напротив, в тях се говори, че Иисус Христос бил набързо осъден от Синедриона, чиято присъда веднага била потвърдена от римския прокуратор Пилат Понтийски и приведена в изпълнение. Евангелското известие за съденето на Иисус Христос е вярно, защото то отговаря на създалите се тогава обстоятелства и е в съгласие с римската съдебна процедура и римските закони, по които била произнесена окончателната присъда над Иисус Христос. Той бил наказан със смърт чрез разпъване на кръст. Поради предстоящото празнуване на Пасха юдейските властници искали бързо да осъдят и екзекутират Иисус Христос, като за това се възползвали от римската съдебна процедура и от римския наказателен закон. Но тъй като според юдейската съдебна практика след произнасянето на присъдата се предоставя възможност на осъдения в продължение на четиридесет дни да представи за себе си оправдание, съставителите на Талмуда са съчинили разказа за 40-дневното глашатайство преди изпълняването на смъртната присъда над Иисус Христос.

В споменатия текст от Талмуда по-нататък не се казва, че Иисус Христос бил разпнат, а повесен. Тази разновидност на талмудическия разказ от евангелията се обяснява с обстоятелството, че разпъването на кръст като ужасно римско наказание не е било предвидено в юдейския наказателен кодекс. Аналогичното на римското  смъртно  наказание „разпъване  на  кръст”  в  юдейската  наказателна система е „повесването”, тоест обесването на дърво. Заради това и съставителят на разглеждания талмудически текст говори, че Иисус Христос бил „повесен”, макар и да бил разпнат. За ранното обозначаване на Христовото разпъване на кръст като „повесване” авторитетно свидетелства апостол Павел. В Послание до галатяните той, като цитира думите на Моисеевата книга Второзаконие: „… проклет е пред Бога всеки, обесен на дърво[31]”, ги отнася към Иисус Христос, защото Той е можал да ни изкупи от клетвата на закона, като стане заради нас клетва (Галатяни 3:13).

3.На друго място в Талмуда се засвидетелства историческият характер не само на Христовата личност, но и на Христови ученици. То гласи: „Иисус имаше петима ученици: Матай, Накай, Нецер, Буни и Тода[32]”. Безспорно е, че назованите от Талмуда Матай и Тода са добре известните от евангелията Христови ученици Матей и Тадей (Матей 10:3; Марк 3:18). Според изследователя Самуел Краус, Накай е Христовият ученик евангелист Лука, а Нецер е форма на името на Христовия  ученик  Андрей,  брат  на  апостол  Петър[33].  Повечето  богословски изследователи на този талмудически текст отъждествяват Буни със споменатия в Евангелието на св. Иоан Богослов (Иоан 3:1-10; 7:50; 19:39) – Никодим, тъй като на друго място в Талмуда се говори за Накдемон бен Горион следното: „Името му е Буни,  а  не е  Накдемон,  но  се  нарича  Накдемон,  защото  слънцето  изгряло (арамейски накда) заради него[34]”. Бележитият еврейски изследовател на живота на Иисус Христос проф. д-р Иозеф Клаузнер мисли, че името Буни е форма на името „Иоаханни” или „Иоанни”, тоест Буни означава Христовия апостол Иоан, брат на Яков Зеведеев[35].4.Освен за споменатите Христови ученици в Талмуда изрично се говори още за св. апостол Яков който в Новия Завет се нарича брат Господен и който е бил първият епископ и предстоятел на Иерусалимската църква. Ето текстът от Талмуда: „Веднъж бен Дама, сестреник на раби Измаил, биде ухапан от змия; тогава дойде Яков от село Секхания, за да го излекува в името на Иисус бен Пандера[36].” От евангелията и още повече от книга Деяния на светите апостоли знаем, че Христовите ученици са изцерявали много болни в името или чрез името на Иисус Христос Назорея (Деяния апостолски 3:6; 4:10).

Съставителите  на  талмудическите  трактати  не  се  съмнявали,  че  Иисус Христос извършвал чудеса и че учениците My в Негово име изцерявали болни. Те обаче обяснявали извършването на тези чудеса чрез магьосничество, поради което забранявали на своите верни последователи да се възползват от силата на Иисус Христос и на Христовите апостоли да извършват чудотворни изцерявания дори в случаи на опасност за живота им. Талмудът изрично повелява: „Не позволявай да бъдеш церен от еретици, дори ако ти остава малко да живееш[37].”!При споменатия случай с бен Дама раби Измаил не позволил на ухапания от змия да бъде изцерен в името на Иисус Христос, защото това противоречало на Моисеевия закон. Преди това да му бъде доказано той издъхнал.

5.В Талмуда на няколко места се цитират мъдри изказвания на известния равин Елиезер бен Хиркан, наричан още Елиезер Велики. Той бил един от най-ранните и най-знаменити танаити, живял през І век след Рождество Христово и ако не слушал непосредствено Самия Иисус, той все пак бил много добре запознат с Христовото учение чрез връзките си с Христовите, апостоли, между които изрично споменал апостол Яков. Веднъж Елиезер бен Хиркан срещнал на горния пазар в Сепфорис „един от учениците на Иисус от Назарет, чието име било Яков от село Секхания”. Елиезер бен Хиркан заговорил Яков. Тогава този Христов ученик му разкрил някои истини от Христовото учение. За чутото танаитът Елиезер бен Хиркан казал: „Това ми харесва.” Най-характерното в случая е, че този мъдър равин противно на повечето свои юдейски събратя говори с уважение както за Иисус Христос, така и за Неговото евангелско учение. Като че ли Елиезер бен Хиркан отнася и към себе си думите на апостол Яков: „Тъй ме учеше Иисус от Назарет[38].”

6.На талмудистите били добре известни евангелията, особено евангелието от Матей, което като написано на арамейски език и предназначено предимно за християните  от  еврейски  произход,  било  най-много  разпространено  в  Юдея. Талмудистите често пъти подхвърляли съдържанието на Евангелието на остра критика  и  на  жлъчно  осмиване,  но  никога  не  отричали  автентичността  на съдържащото се в него учение. На много места в Талмуда Евангелието се нарича „Авонгиллайон” или „Авенгиллайон”. В Талмуда също се споменават някои истини от учението на Иисус Христос, които се покриват донякъде с изложението им в евангелията. Особено внимание заслужава привеждането на мисълта на Иисус Христос от Проповедта на планината: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Матей 5:17). В Талмуда тя е предадена в следната изразна форма: „Аз не съм дошъл, за да отстраня нещо от Закона на Моисей, но да го допълня[39].”В Талмуда се намират още много места, където се говори за Иисус Христос – било като се назовава направо с името My, било като се нарича с някое от посочените no-горе имена, било като се нарича просто „Пелони”, тоест „някой мъж”, „някой човек” или „някой си[40].” Тук е важно да подчертаем, че в нито едно място от Талмуда,  където  се  говори  за  Иисус  Христос  не  се  хвърля  сянка  върху историческото My съществуване. Напротив, във всички тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, като при това се дават сведения за земния My живот, които макар и да представят образа My в неверен, дори кощунствен вид, все пак напълно потвърждават историческата достоверност на евангелския текст и на описаните в него лица и събития.

Обобщавайки  сведенията  на  Талмуда  за  историческия  образ  на  Иисус Христос, ние можем да ги сведем до следните няколко точки: името на Христос е Иисус Назарянин или Иисус от Назарет; Той извършвал чудеса и увлякъл след Себе Си много израилтяни; все пак Той обявил, че не е дошъл, за да отстрани нещо от Закона на Моисей, а да го допълни; Той имал ученици, от които някои като Матей,  Тадей,  Лука  и  Яков  се  споменават  поименно;  Христовите  ученици изцерявали по чудесен начин болни в името на Иисус; в навечерието на празника Пасха, която тогава се случила в събота, Той бил осъден като „развратител” на Израил и бил разпнат на кръст.

Тези сведения на Талмуда за историческия характер на Христовата личност и за достоверността на евангелския My образ имат изключителна научна ценност, защото в тяхната автентичност никой не бива да се съмнява основателно. Талмудът е съставен, пазен и предаван от поколение на поколение от най-ревностни юдеи и равини. До него не се допирала ръката на никой християнски преписвач, за да може да внесе изменения или допълнения в текста му. Пък и образът на Иисус Христос, както той е представен в Талмуда, макар и в основните си черти да е исторически верен, е толкова изменен и кощунствено изопачен, че неговите черти не биха могли да излязат изпод перото на никой християнин.

ДРЕВЕН ЕСЕЙСКИ ДОКУМЕНТ, СВИДЕТЕЛСТВАЩ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От древните есеи, които проявявали голяма любов към истината, завидна твърдост в принципите, рядка правдивост в изказванията, висок морал в живота си и повишен интерес към месианизма, дошъл до нас един ценен документ за земния живот на Иисус Христос. Както поради средата, от която той произлязъл, така и поради ранния му произход този документ заслужава да бъде разгледан тук.Член  на  Абисинското  търговско  дружество  открил  в  Александрия  в изоставената библиотека на една сграда, обитавана по-рано от гръцки монаси, древен  пергаментен  свитък.  Той  представлява  писмо  на  латински  език.  Този ръкопис  бил  разчетен  и  издаден  на  немски  език  под  заглавието „Важни исторически разкрития за вида на Иисусовата смърт според един древен ръкопис, намерен  в  Александрия” (Wichtige  historische  Enthullungen  uber  die  wirkliche Todesart Jesu. Nach einem alten, zu Alexandrien gefundenen Manuscripte).

Това  писмо  е  написано  от  предстоятеля  на  есейската  община  в  град Иерусалим   и   е   отправено   до   предстоятеля   на   есейската   община   в   град Александрия.  От  съдържанието  на  писмото  е  ясно,  че  то  е  съставено  от съвременник на Иисус Христос и то скоро след Неговото разпъване на кръст.

Ето няколко характерни пасажи от това писмо, които очертават Иисус Христос като действителна историческа личност:

„Мир вам, мили братя! Вие сте чули за историята и за събитията, които станаха в Иерусалим и изобщо в юдейската земя.

Ако смятате, че това е един брат от нашата свещена община, за когото неговите приятели сред еврейския и римския народи разказват, че е учил, правил чудеса и пострадал в Иерусалим, то вие не напразно вярвате във всичко това. Той се нарича Иисус и е бил роден в Назарет.”

По-нататък се излагат сведения за раждането на Иисус Христос, за Неговите родители, за бягството на светото семейство в Египет и за други евангелски събития, а най-обстойно се говори за Христовата кръстна смърт.

„И когато кръстовете бяха забити в земята, трябваше наказанието над Иисус да се изпълни – към това принадлежеше и раздирането на дрехите му. Но тъй като той, след като бе бичуван, бе лишен от тях и един войник му бе дал своята мантия, то трябваше предварително да го облекат в собствените му дрехи. И според предписанието на закона и приетия обичай, дрехите му бяха раздрани…

В страшни мъки и при следобедна горещина, която в тоя ден беше необикновено голяма и изтощителна, праведникът висеше на кръста. Римските войници му взеха дрехите като плячка, както повеляваше законът. Горната дреха разрязаха на четири части, обаче долната му дреха, която не бе съшита от части, а бе изтъкана цяла, не можаха да раздерат и затова за нея хвърлиха жребие.

[13]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVIII. cap. Ill 3. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilemus Dindorfius. Paris 1865 Volumen I. p. 699).

[14]. Origenes. Contra Celsum, lib. 1. cp. lib. II. cap.       13; Cornmentaria in Evangelium secundum Matthaeum. lib. X. cap. 17. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1862 Tomus XI. col. 745—748. 823—824; t. XIII. соl. 875 и ел.).

[15]. Prof.  E.  Bratke.  Das  sogenannte  Religionsgesprach  am  Hof  der  Sosaniden – In: „Texte  und Untersuchungen“. Neue Folge. IV. 3. Leipzig 1899 S. 271.

[16]. Photius Constantinopolitanus Patriarcha. Myriobilon sive Bibliotheka. Codd. XLVII—XLIII. (J. Р. Migne. Patrotogiae cursus completus, Series graeca, Paris 1860, Tomus 103, col. 81—85).

[17].Частичната автентичност на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос се поддържа от много видни учени. От тях ще споменем някои: F. С. Burkitt, Kurt Linck, К. G. Goetz, W. E. Barnes, J. Phackeray, Adolf Harnack, Hitarin Feuer, Robert Eisler, Berents, GraB, Birch, Prof. Dr. Joseph Klausner,  проф.  М.  Муретов (Йосиф  Флавий  и  его  свидетельство  о  Христе. „Православная богословская энциклопедия“, С.Пб., 1906, т. VІІ, кол. 367—378), проф. Г. В. Флоровски (Живял ли е Христос? С., 1931), Д. Мережковски (Иисус Неизвестный, т. 1, Београд 1935), проф. Ив. С. Марковски (Животът на Иисус Христос, С., 1951), проф. прот. В. Зенковский (Апологетика, Париж 1957, 121—122). Проф. Б. Пиперов (Иосиф Флавий и свидетелството му за Христос — В: „Църковен вестник“, год. 56 №46, С. 1955) пък поддържа автентичността на цялото свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос.

[18]. Josepnus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XX. cap. X. § 1. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guiletmus Dindorfius. Paris 1865, Vol. I, p. 786).

[19].Eusebius. Kirchengeschichte H. 23. 10. Herausgegeben von Eduard Schwartz. Kleine Ausgabe. 2. Aufl, Leipzig 1914, S. 69.

[20]. Origenes, Commentaria in Matthaeum. X. 17. Contra Celsum, lib. 1. cap. 47; lib. ІІ, cap. 13. (J. Migne, PG. t. XIII. col. 875 и cл.; t. XI. col. 745—748, 823—824).

[21]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. 5. § 2; пос. изд., т. I, 704-705.

[22]. Josephus Flavius Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. Ш, § 1: De  bello Judaico, lib. ІІ, cap. IX. § 2-3: пос. изд., т. І, с. 698; т. II.100—101.

[23]. Танаити се наричат учените от школата на Шамай Стари и Хилел Стари.

[24]. Бараитот означава „стоящи отвън“, т. е. извън Мишна, и обхваща учения или тълкувания на някои места от Мишна.

[25].  От средата на миналия век излизат от печат много съчинения, в които са събрани всички талмудически места за Иисус Христос. От по-новите заслужава да споменем поне следните: G. Dalwan. Die tatmudischen Texte uber Jesu, Leipzig 1900; Travers Herford. Christianity in Talmud and Midrasch, London 1903; B. Pick= Jesus in the Tatmud. Chicago 1913. Ср. също Joseph Klausner. Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin 1930, S. 17-57, където е посочена повече литература. У нас по този въпрос са писали: проф. Ив. Марковски.  Животът на Иисус Христос. С. 1951. 19-24, и проф. Боян Пиперов. Сведения за Иисус из талмудическата литература — В: сп. „Духовна култура”, год. XXXVI, кн. 3, С. 1956.

[26]. Origenes, Contra Celsum, lib. I cap. 32. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. T. XL col. 320-321). Epiphdnius. Adversus haereses. LXXVIII, 7. (J. P. Migne, PC. Paris 1863. T. XLII. col. 708—709).

[27]. Nietsch und Bleck. Studien und Kritiken, 1840, S. 116; Joseph Klausner. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956, S. 327-328.

[28]. Der Babylonische Talmud. Synhedrin. Fol. 43 a. Herausg. von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Wien 1925. Bd. VII, S. 181.

[29].  Цит. по Joseph Klausner, пос. съч., с. 29.

[30]. Justinus Philosophus et Martus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, cap. 69. (J. P. Migne. PG  t. VI. соl. 636-640).

[31]. Второзаконие 21:23

[32]. Der Babylonische Talumud, Synhedrin. Fol. 43a; пос. изд. t. VII. c. 181.

[33]. Samuel Kraub, Das Leben Jesu nach den judischen Quellen, Berlin 1902, S. 57.

[34]. Der Babytonische Talmud, Tanith. Fol. 20a; noc. изд. т. III с. 475.

[35]. Joseph Klausner, пос. съч. с. 33. Вж. Матей 10:2; Марк 3:12.

[36]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889. Ср. Joseph Klausner, пос. съч., с. 57.

[37]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889.

[38]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 16 b u 17 a; Joma. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. II. с. 943.

[39]. Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. ІІ. с. 943.

[40].  Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 116 a — 116 b; пос. изд. т. І с. 599.