(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия относно причастието, или евхаристиятаЗападната църква е изменила качеството на хляба, който се приготвя за тайнството Евхаристия. Отначало тя е употребявала квасния хляб, обичай, който и до днес е запазен в Православната църква. После обаче Рим е въвел употребата на безквасен хляб, който днес вече е достигнал до това, че няма дори и вида на хляб.

Поместните църкви на Запад са приели употребата на безквасния хляб през Х век. Цариградският патриарх Михаил Керуларий им направил за тази промяна строги забележки.

Папа Лъв ХI обаче му отговорил, че употребата на безквасния хляб датирала уж от 1020 години, тоест до смъртта на Спасителя. Някои западни богослови, като се придържали към това уверение на папа Лъв ХI, писали, че патриарх Максим Керуларий смята за нововъведение за Запада един старовременен обичай. Нещо повече, те се опитали да приведат дори и доказателства за своите твърдения. Те цитирали например мнения на писатели от ХI и ХII век, свидетелствата на които обаче имат толкова по-малка тежест, колкото в онази епоха на историята беше съвсем непозната на Запад. Други пък признаха грешката и оправдаха патриарха. От тези писатели най-важни са иезуитът П. Сисмонд и ученият мъж кардинал Бон.

Има обаче и друго, много по-важно нововъведение, извършено от Западната църква относно тайнството Евхаристия. То не се оспорва дори и на Запад.Наистина всички признават, че до ХII век християните на Запад са се причастявали под двата вида на хляба и виното, както това става и до днес в Православната църква. Никой не отрича също, че обичаят да се причастяват миряните в Римската църква само под вида на хляб датира от ХIII век. Това нововъведение на Рим противоречи изцяло на самото Евангелие. Знае се, че Иисус Христос, като благословил хляба, казал на учениците Си: “Вземете, яжте; това е Моето Тяло.” Като благословил чашата, също казал: “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв” (Матей 26:26; Марк 15:22; Лука 22:19). От тези божествени думи как да не заключи човек, че Спасителят като че ли предварително е осъдил Рим, който казва днес на своите чада миряни: „Вие не можете да пиете от нея. Само свещениците могат да пият от нея.“

Тази заблуда на римските папи възбуди и на Запад силни вълнения. Историята е свидетелка на онези кървави борби за възстановяването на чашата за миряните, които породиха най-после протестантизма. Тези борби накараха цели духовни области да се отцепят от Рим и искаха да се възстанови отново причастяването под двата вида – на хляб и вино.

Англиканската църква възстанови също този обичай и запази молитви от древните литургии, както за освещаването на хляба и на виното от свещеника, така и за причастяването.

Протестантите, които унищожиха иерархията, не могат да имат тайнството Евхаристия. Независимо от това, колкото и да считат хляба и виното само за прости изображения на Тялото и Кръвта Христови, те учат, че съгласно заповедта на Спасителя, всички вярващи са длъжни да се причастяват от хляба и виното в онзи техен обред, който те наричат вечеря.

От догматическо гледище Рим не е погрешил относно Евхаристията. Тази Църква учи, че хлябът и виното след благословението съществуват само повидимому. Под тези два феномена (видими неща) се крият действително и истинско тяло и кръв Господни. И за да отхвърли резките пререкания на протестантите против учението за истинското присъствие на тялото и на кръвта Христови, Католическата църква измисли думата пресъществяване (Transubstitution). С този нов термин западните богослови се опитали донякъде поне да пояснят понятието за пречистите тайни на тялото и кръвта на Иисуса Христа в апостолската Църква.В средните векове някои западни богослови в разсъжденията си по този въпрос отишли дотам, че почнали да учат за действителното присъствие на тялото и кръвта Господни в светите дарове и овеществили, така да се каже, Иисуса Христа в Евхаристията. Други богослови пък започнали да твърдят, че Той присъства духовно в тайнството Евхаристия. Този израз обаче едни тълкували така, че Христос присъства в светите дарове духовно, в смисъл на въображаемо присъствие.

Тази мисъл възприели по-нататък и калвинистите. В хляба и виното, казват те, не виждаме нищо друго освен едно изображение на тялото и на кръвта на Иисуса Христа. Спасителят обаче е казал: “Това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете.” Следователно калвинистите противоречат на Иисуса Христа и на всички без изключение християнски църкви, които всякога са отдавали на тези думи на Спасителя правия и естествен смисъл.

И самите лутерани осъждат произволното тълкуване на калвинистите. Обаче и те грешат, като учат, че Иисус Христос само прониква в Евхаристията хляба и виното, които си остават неизменни. Спасителят само съпребивава със Своето тяло в тях, с тях и под тях.

Иисус Христос не е казал – в тях или под тях са Моето тяло и кръв. Той изрично забелязва: «Това е Моето тяло; това е Моята кръв». Това учение на протестантите за всеприсъствието на Спасителя по същинското Си човешко естество е несъгласно не само с учението на III, IV, V и VI Вселенски събори, които признали, че двете естества се съединили в Христа неслитно и непреложно, като всяко е запазило свойствата си, също и с VII Вселенски събор, на който били осъдени иконоборците, които считали Христовата плът неописуема или безпределна. То противоречи и на учението на всички свети отци и учители на апостолската Православна църква и на самото св. Евангелие, както това ясно се вижда от изричните думи на Спасителя, казани на Тайната вечеря.

Протестантите при това не могат да имат освещаване на тайнството Евхаристия, понеже нямат свещенство. Тъй че фалшиво е и вярването им в истинското присъствие.

Англиканската църква по този въпрос също е изпаднала като че ли в заблуждението на протестантите, последователи на Лутер. Само в запазените ѝ стари литургически молитви може да се видят някои основания, които доказват, че тя при преобазованието си е имала просто предвид да се възпротиви само на римските богослови за учението им относно Христа, когато овеществили в светите дарове. Тази църква е длъжна следователно да формулира и определи по-ясно вярването си за тайнството на евхаристията.Понеже Англиканската църква приема действителното присъствие на Иисус Христос в евхаристията, за да е логически последователна, тя е длъжна да изключи съвместното съществуване на хляба и на виното. Защо наистина приема две противоположни същности в един предмет? Основава ли се това на Свещеното Писание? Очевидно не, защото Спасителят показа само една същност – тази на тялото и на кръвта си. Основава ли се това на нашите чувства? Нашите чувства никак не ни уверяват за естеството и за същността на предметите, а само за техните външни качества. Следователно, щом човек приеме, че външните качества или видът съществуват след освещаването, той отдава на чувствата си всичко, което може да чака от тях. Като приеме обаче, основавайки се на Христовите думи, действителността на тялото и на кръвта Му, той отдава пълно уважение на явилото се нам Божие откровение.

Учението на Православната, Арменската и Римската църква, което е запазено така също и от древните секти на Изток, е единственото съгласно със Свещеното Писание и с разума, както и постоянното учение на първите християнски векове.

Различия относно маслоосвещението

Западната църква нарича това тайнство последно помазване, защото тя го употребява само когато болният е на смъртно легло. Светата Православна църква учи, че това тайнство трябва да се извършва всякога, когато вярващият е тежко болен, за да получи той изцеление на своите телесни и душевни недъзи.

Англиканската църква е отхвърлила маслоосвещението. Тя е запазила само няколко молитви, съпровождани с изповедта и със свещеническото разрешение в случай на смъртоносна болест.

Протестантите са унищожили всичко, а единственото задължение на техния пастор при болния е да го утешава с някои четива от Свещеното Писание, които той избира сам произволно.

Различия относно брака

Католическата църква се е отдалечила в много отношения от истинското учение за брака. Преди всичко тя няма определено учение за лицето, което извършва това тайнство. Нейните богослови неведнъж са разисквали помежду си въпроса дали е свещеникът извършител на тайнството или самите съпрузи, бракът на които според някои представлява сам по себе си тайнство, когато са чеда на Църквата. Но Тридентският събор (1545-1568) отбягна решаването на този въпрос и обяви само, че свещеникът е необходимият свидетел на законността на брака в духовно отношение. Освен това Римската църква учи, че дори и в случай, когато един от съпрузите наруши чрез прелюбодеяние светостта на брака, последният е неразрушим. Тя тълкува изреченията на евангелията в този смисъл, че в случай на прелюбодеяние двамата съпрузи могат само да се разделят от легло. Обаче и невинният от тях дори не може да встъпи в нов брак. Но това тълкувание е несъгласие както със св. Евангелие, така и с древното предание на Апостолската църква.Рим учи също така, че след дадено веднъж обещание за безбрачие завинаги и след приемането на свещеническия сан, дори и на самото иподяконство, законният брак е невъзможен. Тя се отдалечава по такъв начин от църковното предание, което никога не е признало вечното обещание за безбрачие, макар че даденото веднъж обещание би трябвало завинаги да се пази.

Източната църква учи, че в някои изключителни случаи някои от вярващите могат да останат по вероизповедни причини например безбрачни и че монашеското звание, на което едно от задълженията е безбрачието, е едно свето звание. Обаче тя оставя свобода и на безбрачните да се откажат от това звание, когато те не са в състояние да носят по-нататък бремето на безбрачието. Чрез това законоположение тя почита: 1) Свещеното Писание, което ододрява безбрачието; 2) естественото и божествено установяване на брака; 3) свободата на съвестта; 4) нравствеността, която се противи на вечни задължения, превъзхождащи човешкото естество, и когато някой не може да удържи и изпълни изискваната строгост.

Англиканската църква, както и протестантските приемат необходимостта на вероизповядания брак. С други думи, на брака, който се извършва пред свещенослужителя. Те обаче не го признават за тайнство[12]. Според тяхното учение свещеникът или пасторът не се признава за извършител на Брака. Според протестантите бракът е просто едно естествено съгласие за съвместно съжителство на двама души от двата пола, което се сключва с четене на няколко молитви.

Това мнение е в явно противоречие с учението на древната апостолска Църква, която е запазила брака като едно свещено установление в реда на другите тайнства.

Различия относно свещенството

Римската църква е изпаднала във важно заблуждение и в учението си за свещенството. Така например тя прибавя към чинопоследованието на свещенството и обещанието за безбрачие, което налага на всички църковни служители. Тя забранява свещенството на онези, които не могат да се отрекат от брака. Рим изпада по такъв начин в една голяма крайност и не дава възможност на достойни хора да влязат в редовете на свещенството само за това, че те се намират в законно съпружество. Това е преди всичко едно установление, което влече след себе си безнравствени последствия.Учението на тази църква относно това тайнство е погрешно още и в това отношение, че тя няма определено учение за действието, което съставя видимата страна, или както самата тя се изразява, веществото на тайнството. Едни от нейните богослови го поставят в ръкополагането, други в помазването, а трети във всички обреди, които се извършват при това тайнство. Така че епископът само тогава е уверен, че е предал свещенството, когато е изпълнил всичките тези обреди.

Свещеното Писание много ясно определя, че посвещаването на лице в свещенически чин става чрез възлагането на ръцете от епископа, съпроводено с молитва. Така всякога е вярвала и учила Православната църква.

Протестантите отричат, че духовният сан се съобщава посредством ръкополагането. Те отричат това посвещение, предавано по приемство от век на век чрез апостолите от Иисус Христос, единствения източник на свещенството. Молитвите, които те употребяват при така наричаното от тях посвещаване в свещена служба, нямат по-важно значение от обикновените молитви. Техните пастори не могат да предадат едно достойнство, от което сами са лишени. Протестантите нямат нито свещенство, нито църковна иерархия. А званията пастор, дякон и пр. у тях са само празни думи, както и онези, които носят тези звания, не са нищо друго освен прости миряни.

Някои протестантски учени твърдят, че не посвещаването, а избирането съобщавало духовния сан и правото на свещенодействие. Това учение обаче и при тях сега е изоставено, понеже вярващите им престанаха да избират пастирите си. В Свещеното Писание е категорично казано, че само апостолите и ръкоположените от тях приемници съобщавали свещенството чрез възлагането на ръцете заедно с установените за този случай молитви.

Англиканската църква е запазила посвещаването в духовен сан и църковната иерархия. Дяконите, свещениците и епископите ѝ се посвещават чрез ръковъзлагане и молитва, извършвани от по-рано ръкоположените епископи. Тя обаче, като изключила свещенството от числото на собствено наречените тайнства, се е отдалечила от учението на всичките други църкви както и на Изток, така и на Запад, до ХVI век. Впрочем Англиканската църква приема, че ръкополагането е само един апостолски обред, чрез който се съобщават сами по себе си божествената благодат и свещеническият сан. Всъщност тя трябва да изповяда по-ясно, че смята посвещаването за тайнство, установено от апостолите по учението на Иисуса Христа и на Свещеното Писание. Тази църква се е решила да изключи свещенството от тайнствата, защото Рим учи, че това тайнство е чувствено знамение, установено от Иисус Христос. А понеже от Свещеното Писане не се виждало, че лично Спасителят е установил ръкополагането, англиканските реформатори сметнали, че то не е тайнство. Те обаче забравят, че апостолите вършили всичко съгласно учението, което им е било предадено от нашия Господ Иисус Христос. Във всеки случай не подлежи на никакво съмнение фактът, че ръкополагането, практикувано от св. апостоли, има божествен произход и че това е богоустановено тайнство, с което се съобщава благодат и правата на  свещенството. Следователно Англиканската църква е погрешила, като е изключила свещенството от числото на светите тайнства.Църковната история ни говори и за големите препирни и разисквания, които са станали в Римската църква относно законността на англиканските посвещения. Някои католически богослови са повдигнали въпроса, че първите епископи на реформираната Англиканска църква, тъй като не са били законно ръкоположени, не са могли следователно да предадат на други свещения сан, който сами не са имали. В случая може само да се спори върху историческия факт, че ако първите епископи на Реформацията са били законно и канонически ръкоположени от известния на времето си техен епископ реформатор Паркър (1504-1575), католиците не са прави. Друг би бил въпросът, ако и този епископ не бе ръкоположен законно. Обаче знаменитият историк, англичанин и католически свещеник Иоан Лингард иска да докаже в своята “История на Англия”, че англиканското свещенство е законно. Той казва, че епископ Паркър е бил ръкоположен от двамата епископи Барлов и Хотгшкин, които били ръкоположени по-рано законно по реда на Католическата църква. Свидетелството на този историк е особено важно затова, защото той като католик без силни доказателства не би се осмелил да защитава законността на свещенството в Англиканската църква.

За възкресението на мъртвите и за бъдещия вечен живот

Очаквам възкресението на мъртвите. И живота на бъдещия век.

Християните вярват, че човешките души след смъртта на тялото, като остават живи, и след свършването на този видим свят отново ще се съединят със своите тела в слава на Твореца. Телата, които ще възкръснат от мъртвите, ще са духовни и нетленни и няма вече да има нужда от храна и питие и въобще от никакви телесни потреби.

И наистина човек се състои от тяло и душа, а човешката личност съставлява съединение на тези две стихии. Когато душата се отделя от тялото, последното се лишава не само от разума, но и от живота. Това става така, защото душата на човека е начало и на разума, и на живота, а органическите служби се извършват само под действието на духовната стихия. От разединението на тези две стихии, които съставляват човека, произлиза смъртта. Душата като духовно естество не подлежи на разложение като веществото. Тя остава в собственото си естество и след отделянето.

Тялото, напротив, веднъж като се лиши от живодатното начало, разлага се и тлее. Съставящите го материални елементи се разрушават според установените от Бога общи закони и отиват във великата веществена маса, която съставя видимия свят.

Един от тези закони, известни нам от божественото откровение, е, че всяко човешко тяло ще запази в тази световна веществена маса своите елементи, които ще го възстановят наново. И всичките човешки тела при общото възкресение, възстановени наново, ще се съединят пак с душите си чрез Божието всемогъщество, за да живеят съвкупно вечен живот. Това възкресение на мъртвите ще стане при свършека на света, тоест в едно време, известно само на Бога. Тогава всичко, което съставя видимия свят, ще се разруши и ще се яви нов свят, трайността на който ще бъде от вечен характер (2 Петр. 3:7-13). Човешките тела, както и целият останал свят ще получат ново естество. Те ще бъдат като одухотворени (1 Коринтяни 15:12), ще останат завинаги нетленни. Следователно те ще са освободени от всички немощи, които са в сегашния живот като следствия на крайното и всеизменящо тление, окончателният край на които е смъртта.

Но когато човешките тела се разлагат, душите се намират в едно състояние на живот, чиито степени са различни. Това зависи от доброто или злото, което са сторили, когато са били съединени с тялото. Праведните души се радват на блаженството, което не е още съвършено. То обаче е предвкусване на онова блаженство, на което ще се радват праведниците, възстановени с телата, след всеобщото наше възкресение. Грешниците пък ще търпят мъки малки или големи според своите грехове (Лука 17:22; Филипяни 1:23). Божието милосърдие обаче може да смекчи тези мъки на някои за заслугите на Спасителя, стига техните живи братя да се молят за тях и да вършат добри дела, както вече говорехме за това на друг място.

Но има и грешници, които са толкова виновни пред Бога, че те са невъзвратимо осъдени. Те страдат вече и ще страдат вечно заедно с телата си след всеобщото възкресение.

Злополучието на тези грешни хора, както и блаженството на праведниците ще бъдат пълни само след възкръсването на телата и след последния съд на Иисус Христос в края на вековете (2 Тимотей 4:8; 2 Коринтяни 5:10).

Никой, разбира се, не може да знае кога точно ще стане това, кога ще се свърши светът. Едно обаче не подлежи на съмнение – че свършекът на света настъпва като зрял плод на неговата многовековна история. В Свещеното Писание той се нарича с право жътва (Матей 13:30-39). И наистина светът сам отива към края, той зрее за края, както зрее хлябът на нивата за жътва. Не знаем дали не са узрели вече пшеницата и плевелите на тази жътва и дали не ще се явят скоро ангелите Божии да я започнат. Нам не се пада, казва св. евангелист Лука, да знаем времената или годините, които Бог е положил в Своята власт (Деяния апостолски 1:7).  Ето защо трябва всички вярващи да бодърстват с вяра и добри дела и винаги да бъдат готови, понеже никой не знае в кой час ще дойде нашият Господ да съди живите и мъртвите (Матей 24:42). Тогава само праведният Съдия ще въздаде всекиму според неговите дела. Праведниците ще получат венец на правдата, а грешниците – вечно осъждане.Нов живот, живот на бъдните векове, ще започне тогава за праведниците и за грешниците. За едни той ще бъде блажен, а за други злощастен (1 Коринтяни 113:12; 15:28; 2 Коринтяни 12:2-4; Матей 13:4, 3). Тялото на праведника ще се наслади тогава с всичкото си благочестие, с което ще може да се сподоби одухотвореното му естество (1 Коринтяни 15:43).

Различия между църквите относно учението за възкресението на мъртвите и бъдещия вечен живот

Всички християнски църкви в същността си са съгласни с това учение. Обаче някои от църквите малко или много се различават във вероучението си по този въпрос.

В Римската църква едни преувеличават мъките, които ще се наложат на осъдените. Други пък чрез така наречената смекчителна система се стремят да ги намалят чрезмерно. Най-важното в случая е, че църковната власт в лицето на папите си присвоява правото да осъжда по косвен начин всички онези, които не се подчиняват робски, дори и против съвестта си, на нейните постановления и нововъведения. Това осъждане в Католическата църква се състои или в отлъчването им от Църквата, или в произнасянето на тежки наказания за тях, или най-сетне – в изобличаването им за виновници за смъртни грехове.

Това е вече злоупотреба от страна на папите относно учението за бъдещия вечен живот, с което се извратява истинското понятие за този догмат.

Англиканската църква допуска привидно мнението, че понятието вечност, което се употребява в Свещеното Писание, трябва да се разбира в преносен смисъл. Това значи неопределено продължаване на време, след изтичането на което осъдените ще видят края на мъките си. При все това новосъставените определения в този смисъл противоречат на учението, което всякога е изповядвала Англиканската църква.

Протестантите пък, изглежда, позволяват едно твърде обширно тълкуване на понятието вечност. Обаче споменатото учение на това религиозно общество осъжда едно такова тълкувание. Освен това те грешат още повече и против истината, като допускат в своето вероучение системата си за предопределението.

Истина е, че Бог знае предварително кои ще бъдат спасени и кои осъдени. Истина е също така, че Бог е могъл да предопредели хората в едно или друго състояние в общия порядък както на бъдещия, така и на настоящия живот. Никой обаче не може да мисли, че има някои хора, които ще бъдат наградени или осъдени в бъдещия вечен живот, без да са заслужили едното или другото чрез собствените си дела. Протестантите противоречат в случая на самата висша Правда.

Следователно Божието предопределение на блаженство за едни, а на други – мъчения, така както те го разбират, е едно голямо заблуждение и абсурд, защото то не може да се смята за едно нарочно решение. Творецът е дал на човека свободна воля и разум, дал му е самовластие в личните негови дела, които той трябва да насочва към правдата и истината в живота. Друг е въпросът, когато се касае в случая за една прозорливост във вечността за всичко, което ще стане и се знае точно от Провидението. Вярата и делата на хората са прочее нещата, от които зависи дали те ще бъдат спасени или погубени.Протестантите не тълкуват правилно местата от Свещеното Писание за наказанията и наградите на бъдещия вечен живот. В своите заблуждения те достигнаха до теории, разорителни за Божието правосъдие, за човешката свобода и истинското понятие за бъдещия живот.   

Заключение

Като изложихме дотук накратко основните истини на православието, ласкаем се от надеждата, че скромният ни малък труд, насочен към свети и евангелски цели, ще срещне съчувствен отзвук в сърцата на всички онези християни, които радеят и се трудят да се привлекат наново в лоното на една вселенска и апостолска Църква онези наши братя, които са твърде близки до нас по култура, нрави и обичаи и особено по начин на църковен живот и благочестие.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[12]. Освен в Православната църква бракът се смята за тайнство не само в Рим, но и в уклонилите се от православието още в древността арменци, мавронити, абисинци и пр. Това е още едно доказателство, че в древната вселенска Църква вярата в тайнството Брак е била всеобща, повсеместна.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.